Йохан Борген
Малкия лорд (8)

8

Сега нещата почнаха да се трупат около него; той почна да чувствува това. Пролетната светлина сякаш ги правеше по-ясни и отчетливи и той ги виждаше ясно. Дали да им се противопоставя, или да отстъпи, да отстъпи пред всичко. Собственото му тяло му стана най-скъпият приятел и най-върлият враг, извор на щастие и срам — следващи непрекъснато. И в тая плетеница на бързо сменящо се щастие и нещастие растеше чувството на напрежение, което го обграждаше. Той забелязваше открития интерес, с който го наблюдаваше вуйчо му Мартин, и известна сдържаност дори у вуйчо Рене, когато потъваха в чудните книги по изкуство на вуйчо Рене. Заедно изследваха „Дамата в синьо“ или един натюрморт от Брак, които го караха да тръпне от страх, когато подреждаше мислено неспокойните елементи на картината по принципа вроден у музиканти.

Наблюдаване и сдържаност…

Дори майка му не му беше вече приятел по всички въпроси, които си задаваше, и той се срамуваше, защото носеше вината за това, защото не й се доверяваше, защото всичките му мисли кръжаха около тайнствената му леля Кристине, гърдите й, очите й, тайната й скръб, за която само той знаеше, без всъщност да я разбира.

Целият свят около него беше един заговор от догадки срещу всичко, което бе затаено в главата му, в действията му. Околният свят подозираше падението му и слабостта му към греха; той се намираше в джунгли, където разкриването го дебнеше с жълтите си очи, за да го обгради, стъпка по стъпка, все повече и повече, докато някой ден или някоя нощ го улови в мрежата на виновността.

През това време той имаше успех в училището. Винаги постигаше това, когато приближаваше лятната ваканция. Обхващаше го честолюбие — да излезе първенец при изпитите, както всяка година. Искаше да зарадва майка си. Но тая година искаше да й направи напук, защото предугаждаше, че сега тя не му вярва съвсем. Освен това касаеше се до последната учебна година при госпожиците Волкварц. Наесен щеше да постъпи в „редовно“ училище за облекчение на вуйчо си Мартин.

Трябваше да има обаче нещо сред цялата тая каша от противоречия и виновност. Трябваше да се погрижи да напусне училището с блясък, както бе казал вуйчо му Рене. Човек винаги трябва да напуска с блясък. Разбира се — щом нищо друго не е в ред…

Но успехите не го облекчаваха. Постоянните похвали на госпожици Волкварц му втълпиха в главата, че те отново ще пишат вкъщи, за да успокоят майка му. Той се измори, очертаха се кръгове под очите му от цялата тази нервност, причинена от непрекъснато дебнене. Всяка сутрин той подслушваше напрегнато по вратите дали пощенският раздавач не ще донесе писмо, което да разкрие предишната кореспонденция. Но камериерката Лили също бдеше по вратите и всяка сутрин те мълчаливо и враждебно се надпреварваха, всеки откъм своята врата, към хола, за да пресрещнат раздавача. Лили сега го мразеше и той разбираше това. Чувствуваше, че тя предугажда или знае нещо. Нямаше вече голямо щастие във всяко свое начинание, сякаш успехът и безгрижието едновременно го бяха напуснали. Преструвките му, че е весел, бяха като маска, която крещеше към света: аз съм неискрен. О, не, щастието вече не го съпровождаше. Един ден, като се завърна вкъщи от училище, тя му показа едно писмо. Това бе краят. Вероятно го бе чела много пъти; сигурно я бе огорчило.

— Нищо не разбирам, момчето ми, ето едно писмо от учителката ти, която пише, че е доволна сега от теб и че имаш успех по всички предмети, което може би ще те изведе до първенство при годишните изпити.

Той се опита да приеме обичайния си безгрижен израз.

— Добре, мамо! — извика пресилено той. — Не се ли гордееш с мен?

— Не разбирам — подхвана тя отново. — Не си ли бил добър и прилежен през цялото време? Не преди много време тя ми писа…

Той би могъл да се хвърли към нея, да поднови стария похват на овлажнелите очи и да признае всичко или почти всичко. Тоя похват би имал пълен успех. Но желанието да признае се сблъска с напора на противоположни чувства: да остави открита тая мистерия, да я наплаши с бавно действуващи средства. И отговори равнодушно:

— О, да, имаше един период, когато не вървеше добре. Може би смята, че ти е писала за това.

Майка му се спря с писмото в ръка. Той забеляза, че пръстите й нервно го стискаха. Той познаваше тези ръце, които бе обичал, както обичаше всичко у нея, и те сега му казваха, че тя е раздвоена: че иска да му повярва и че не може да стори това. Знаеше, че само една дума от негова страна би я успокоила напълно, че ще отблъсне всичко и че ще забрави съмненията и недоволството си, както е правила често, както винаги е правила.

Но той не каза тази дума. Не искаше вече да отстъпва. Нещо го караше да противоречи: и ти трябва да израснеш такъв, какъвто е вуйчо ти Мартин, каквато е… леля ти Кристине. И тя си има грижа.

Да, има собствена грижа — да, той искаше това. Една-единствена грижа, а не всички тия трудности, които са създадени, за да всяват безпокойство и страх винаги, когато излиза от вратата. Би искал да бъде като леля Кристине: да има една грижа. Или да споделя с нея грижата й, да я утешава, о, не, да я носи вместо нея — сам! Така че тя да отбегне трудностите и само да ухае с прекрасния дъх на гръдта си.

— Аз ще изляза първенец при изпитите, мамо, не мисли повече за това — отвърна той кратко и тръгна. Спря се за миг оттатък вратата, която бе вече затворил, и видя, че тя си остана сред стаята със загадъчното писмо в ръка. Той знаеше, че ако писмото съдържаше нещо лошо, тя, като негов приятел, щеше да му помогне; нищо не би сломило съпротивата й. Но в него имаше хубави неща, които тя не можеше да си обясни. Скоро тя всичко щеше да разбере; че той е бил друг, че се е отделил от нея, че си има собствени удоволствия и че крие свои действия. Нека пък стане така! Нека изведнъж с трясък се сгромоляса хубавото детинство!

Премина след това хола и по стълбите се изкачи в стаята си. Застана безпомощен между кревата и писмената си маса. Изведнъж видя малкия си собствен рай по друг начин: той бе толкова различен от ония тънещи в безпорядък дупки, препълнените с момчета детски стаи по домовете на съкласниците му; тя си беше все същата стая, детска стая… от която той трябваше да израсте във възрастен човек.

Още си мислеше, че може да се спусне долу, да се вмъкне при майка си, да сведе глава към нея и да й каже… не, нямаше нужда да казва нищо. Достатъчно бе да отиде.

Но не искаше. Краката му го дърпаха, но мисълта го възпираше. Мисълта му приличаше на сноп стрели, като ония, които държеше фигурата върху стария часовник в хола у вуйчо Рене. Стрелите се пръскаха във всички посоки, всяка следваше своя път, за да тръгне и да върши насилия в нощта…

На вратата се потропа. Беше госпожа Сузана Саген. За пръв път той си помисли за нея с пълното й име. Една дама. Не забеляза, че се бе променила. Нямаше никакво писмо в ръката си.

— Забравих да ти кажа, че роднините ни Саген от Копенхаген ми писаха — каза тя — дали ние — или само ти — не бихме искали да прекараме лятната ваканция в Гилелейе.

Той веднага попадна в клопката, ако действително имаше клопка.

— Няма ли да идем в Скувлю — заедно?

Видя, че очите й веднага се изпълниха със сълзи. И едва сега разбра, че тя влезе в стаята му променена.

— Искаш ли да идем там както обикновено? — запита тя тихо.

Той се отпуска в ръцете й. Бе отново там, гдето винаги е бил. Макар и не съвсем по същия начин, защото сега съзнаваше, че е там.

— Разбира се, че искам! — рече той високо, но някак беззвучно, толкова беззвучно, че се запита дали тя забеляза това. Не, тя не забеляза нищо. Притисна го до себе си и каза облекчено:

— Не знаех дали ще искаш — тая година. А от тяхна страна е толкова мило да ни канят.

Той се отдръпна несръчно, чувствуваше се измамен. Но не би могъл да го покаже сега. Добрата детинска преструвка му се стори задължение и сега и затова каза:

— Лятото си е лято само когато го прекарваме у нас, в Скувлю.

Успя. Зарадва се, че успя да я убеди, че всичко върви добре, че върви постарому. Овладя го желанието да я зарадва:

— Не си ли спомняш единственото лято, когато бяхме отишли в Гилелейе, колко мечтаехме и двамата за Скувлю, да, и ти също копнееше за Скувлю, мамо!

Беше успял напълно. Тя отрезвя, съзна, че е възрастната, той — още дете.

— Да, ще пиша тогава, ще благодаря за поканата, но ще кажа… че… е, ще намеря някаква причина.

— Разбира се, мамо! — викна той въодушевено. — Ти най-добре знаеш какво трябва да се отговори…

Стояха един срещу друг; тя бе по-висока с половин глава от него, все така млада, безгрижна. Беше почти същият човек за миг, миг на опиянение и преданост към всичко минало.

— Значи, уговорено! — каза тя, обърна се и излезе от стаята. Той знаеше, че тя трябва да прикрие вълнението си. Седна на ръба на леглото си и почувствува как го овладява вътрешна празнота.

Спомняше си единственото лято, прекарано там долу, в Дания, при далечните сродници по бащина линия, които бяха толкова любезни с него и все пак така чужди… Спомняше си за болезнения копнеж, ден и нощ, за милата, стара дървена къща в Хурумланд. Тя олицетворяваше лятото с градината си и особено с високите си плодни дървета, които хвърляха такава сянка, че като ходеше по тревата под тях, струваше му се, че пътува по морското дъно… Тая къща бе за него лятото — само тя: може би тя ще продължи да олицетворява лятото и в бъдеще, през целия му живот. Спомняше си дървената решетка на верандата, през пръчките на която провираше глава и играеше ролята на куче — пазач и лаеше, и как изведнъж не можеше вече да провира главата си! Ето ги и жълтите пътечки, огрени от слънцето между малките скали, които наричаше Синайската планина и нос Добра Надежда, ето и двата малки потока, които бяха Ефрат и Тигър, стария прогнил мост, от който Йосифовите братя бяха хвърлили Йосиф и гдето на дъното обитаваше ужасно чудовище, наречено Какаксакс… старата беседка с липите, чиито върхове така тържествено шумоляха. Наоколо в тишината шептяха ден и нощ хиляди гласове, на които той даваше име и облик. А кестена, израснал на поляната пред готварницата със зелена дървена маса под него, на която чистеха риба, а през есента разстилаха набраните боровинки! И дъха на зелените листа, когато се катереше по дърветата и береше вишни в една кошница, окачена на съседния клон… или аромата на ябълките, аромата на новооткъснатите ябълки, които разстилаха върху небоядисания дървен под, измит и блеснал от чистота, за да приюти златния плод на благодатната есен… А морския бряг със страшните си вълни, когато наблизо преминават кораби, тия вълни, които някога така го плашеха, че с пълен бяг достигаше чак до височините, защото изпитваше страх от бушуващата морска стихия… от морето, което привличаше всичките му мисли и което се свързваше с геройства… Старата, боядисана в кафяво баня с прогнила ограда, която всяка година бе подкърпвана, без да стане по-прилична… Спомняше си първото хвърляне с главата надолу от мостчето и как после бе изплавал над водата след това вълнуващо приключение, а къдриците му бяха прилепнали на тила, как бе погледнал майка си с гордост в очи…

Самотните тихи разходки привечер под мрачния покров на листата; гъстия аромат на ясмин в късно лято; тайнствените сенки под дърветата, които растяха безкрайно в здрача и се превръщаха в живи, шепнещи същества, разговарящи с околния свят. Закуски на терасата, където прелитаха птичета, които се осмеляваха да кълват трохите по масата. Опитомения таралеж, който наричаха Йонас…

Така бе всяко лято. И всички лета се сливаха в едно; един спомен, едно състояние, едно блаженство, което бе едновременно и действителност, и фантазия, защото нищо не беше само това, което беше, нито знамето дори, което вдигаха всяка неделя сутрин — по стар обичай. През лятото нищо не беше само това, което беше, защото всичко значеше нещо, беше нещо „на уж“, което беше по-истинско и по-голямо от дърветата, морето и падащите сенки: едно богатство без форма, без граници, всички радости в една радост, която нямаше причина и на която никой не търсеше причината.

Той седеше на ръба на леглото и чувствуваше някаква голяма празнота. Сякаш всички легла се бяха събрали в него и бяха изчезнали; като че ли сборът на всички радости, за които си беше спомнил, изведнъж се разтърси от някакъв лек взрив и се разтопи в нищо.

Уплаши се и се ядоса. Сега разбра: тя му бе поставила клопка и той се хвана в нея. Защо пък да не иде в Дания и да поздрави хубавите си датски сродници — колкото и да са му чужди: тъкмо заради това. Би било и великолепно бягство от всичко, което го обкръжаваше и заплашваше. Беше готов да изтича долу при майка си и да я помоли да промени взетото решение. Знаеше, че тя ще го направи, стига той да я помоли.

Но не мръдна от мястото си. Внезапно съзна, че не му стигат сили да види меката й усмивка, с която щеше да прикрие неприятната изненада. Оставаше и въпросът за бащините му роднини: той не знаеше точно дали тя ги харесва и дали те харесват нея. Изобщо, всичко беше във връзка с баща му — а това бяха неща, които той не познаваше.

А в Скувлю сигурно щеше да дойде на гости и леля Кристине: тя ги посещаваше редовно през лятото, както и въобще. Тая мисъл му се мярна като светкавица, застрашителна и приятна. По това той не бе помислил. Тя не бе влязла в сметката. Веднъж поне той направи нещо без планове. Сигурен бе в това. И се почувствува горд поради тая причина.

Но малко по малко сигурността му, че не е направил никаква сметка, намаля. И това го изпълни с жестока гордост.

В същото време нахлу споменът за страха му от часовете на тъмнина в Скувлю. Повече дори: той се пренесе в онова време. Всичко друго изчезна и той дори усети мириса на дъсчената стая с ламперии и копринени тапети: объркана атмосфера, създадена от един огромен дървен хол, превърнат в зала рококо, с френски лилии по тапетите и софи и столове с извити крака; бели и бледожълти тонове — всичко блестящо, лъскаво, в пълно противоречие с тая забравена селска къща в национален стил с резби, подобна на огромен гълъбарник. Дърво и коприна! Отвън — замък на магьосници, отвътре — бонбонена кутия. Толкова естествено беше това крещящо противоречие — къщата трябваше да бъде такава, и тя самата бе едно състояние. По нейния стил веднъж вуйчо Рене бе направил бележка и всички се бяха смели. В тоя момент той бе видял къщата, но я обикна още повече като някаква вълшебна творба, дворец за най-необикновения между князете…

По време на късното лято нощната тъмнина бе гъста и обгръщаше къщата в черно було. Бяха дошли на гости братовчедите му. Те спяха в голямата източна стая, в която леглата бяха поставени покрай три от стените. Той трябваше да си ляга пръв, защото бе най-малкият: другите твърдо държаха на правата си. Той се криеше по всички ъгли на къщата, за да не бъде открит. Докато най-сетне някой с глас се обаждаше: „Хайде, Малки лорде!“ Това беше неизбежно.

И той тръгваше по пустата стълба, където бледата светлина на лампата само усилваше мрака; той пристъпваше съвсем в края на стълбата, до парапета, за да не скърца; дългият, студен коридор горе — и след това стаята… Той заставаше сред нея, потреперващ от страх. Прозорците зееха като черни дупки към мрака; навън се носеше вечната песен на липите край беседката. В миг той отскачаше до прозорците, дърпаше завесите, едната, другата; нека нощта простира властта си само навън. Но матовите сини пердета носеха нощ в себе си. Отново го овладяваше страх, който го парализираше; не можеше да се съблече, не успяваше да запали лампата, не можеше нищо да направи.

Кибритената кутия е на шкафа! Слабата светлина на кибритената клечка бе утеха, но тая светлинка припламваше, намаляваше и след това изведнъж отказваше да му свети… Ето го големия бял глобус на лампата, който той грижливо сваляше, за да не засегне стъклото, и го оставяше настрана; запалваше кибритена клечка и я държеше, докато фитилът подемеше. Топли, благословени мигове, когато пламъкът се извисяваше; тогава той поставяше белия глобус и светлината почваше да се разлива. Следваше страшното откритие, че тая светлина не е достатъчна, че не достига навсякъде, че оставаха тъмни ъгли, извън нейния обсег; от тях пъплеха злокобни сенки, по-страшни от самата тъмнина.

Той стоеше до самата лампа, вторачен в матовата й светлина, и чувствуваше как кръвта бие в слепите му очи. Скоро трябваше да дойдат братовчедите. Щеше да чуе стъпките им по стълбата, на третото стъпало отдолу, което силно скърцаше, защото те вървяха в средата на пътеката, без да се държат за парапета. О, безкрайни мигове, безкрайно очакване, изпълнено с безграничен страх. В главата му бучеше като гръмотевица в далечното море. Из ъглите се протягаха ръце, дори затворената врата на балкона не представляваше никаква защита срещу страха отвън, който напираше да влезе. Никакъв полъх, никакъв звук, който би могъл да му помогне. И огромната му самотност се превръщаше в отделно същество, което се настаняваше у него, превземаше го отвътре, не оставяше място и за последните капки смелост. Страхът го разяждаше отвътре, чувствуваше как собствените му очертания се заличават и изчезват и страшното бе, че не можеше да помръдне, за да се убеди, че все пак съществува въпреки този процес на пълно разтопяване.

Тогава именно чуваше тропота по стълбата: идваха! Сега той ликуваше. Бе спасен. Още веднъж бе спасен, в последния момент. За по-малко от секунда той отново получаваше граници, контури, съществувание. Сенките се оттегляха в мрака си и ставаха това, което бяха — очертанията на една стая; вратата отново ставаше закрилник срещу външния свят, а стаята — сигурно място срещу ужаса.

Обзе го обаче нов страх, страхът да не разберат колко е изплашен. Стълбата имаше четиринадесет стъпала. Бяха преминали третото стъпало, което именно скърцаше. Сега вече ще да са достигнали до средата, изкачили са се може би още повече. Ето вече влизаха. Щяха да го унижат. И той постъпваше мълниеносно, за да се спаси: риташе обущата си под леглото, хвърляше се в него с дрехи и се завиваше чак до устата, лежеше неподвижен като пън и пухтеше тежко и равномерно като дълбоко заспал, докато сърцето му удряше като чук.

Братовчедите му обаче не се мамеха. „Малки лорде — шепнеха те изпитателно. Отговаряше им с тежко дишане. — Не си заспал, знаем това!“

Тогава виждаше ужасните им крачки към леглото. С рязко движение отдръпваха пуха: „Легнал с дрехите! Маминото момченце се страхува от тъмното.“

Унижения, пак унижения, господ знае за кой път. Унижения в очите на по-големите братовчеди. „Маминото момче! Страхува се от морските вълни! Маминото момче, което се къпе в басейн с майка си! Маминото момче, което не смее да отиде до клозета, а ходи под дърветата.“

Истина бе всичко това, истина бе. Той лежеше изтегнат под присмеха на изтезателите си, които го деряха жив. Истина бе, че е страхливец, че се плашеше от водата, от тъмнината, от всичко. А проклетият, добре възпитан наследник на вуйчо Мартин не пропущаше случай да направи всичко, за да изпъква. Те знаеха, че Малкия лорд не може да се противопоставя, че всяка нападка ще означава признание. Веднъж той наистина беше клекнал под голямото дърво, защото не смееше да отиде по-нататък по пътеката между шубраците до дървения клозет със столче за сядане за децата до двете дупки за възрастните. Таралеж и плъхове бяха прекосили пътеката тая вечер, а прилепите така ниско се стрелкаха в люляковия храст, сякаш бяха дошли да го отвлекат със себе си при острото си прелитане. Накрая той бе клекнал под дървото, но почти сред самата пътека. На следния ден някой отгатна станалото и братовчедите му му подвикваха „посерко“, щом нямаше наблизо някой възрастен. Разказаха за случката на Ерна и на Алфхилд от бялата къщурка оттатък плета и двете малки момиченца със сини роклички, винаги чисти и добре огладени, стискаха нос, когато Малкия лорд се появеше и мислено кряскаха „посерко“ със съответна гримаса.

Вярно беше, че се къпеше с майка си в прогнилата баня, която миришеше на мокро дърво. Уплашен, той се спускаше по стръмната стълба до майка си, която бе вече влязла в басейнчето, във вода до гърди, в бански костюм на червени и бели резки, по който се отразяваше слънцето, проникнало през отвесните пръчки на оградата на басейна. Майка му го бе примамила да играе по тинестото дъно на банята: „Скачай, каза гъската, танцувай — викна лисицата, нека поскачаме, нека потанцуваме, нека се погмуркаме…“ и при това гмуркане главата му потъваше във водата, светът се разтърсваше в смъртен страх, който го караше да дири избавление в смъртта. След това виждаше засмяното лице на майка си, щом изскочеше над водата жив и здрав… Как предателски му звучеше тоя смях, каква измама да го принудиш да се гмурне, а след това да му се смееш! Чуваше гръмогласния смях на братовчедите си, които се бяха навели над оградата, за да гледат, виждаше присмехулническите им лица високо до желязната верига с изстърганата боя. И съвсем кроткия укор на майка му, загдето са застанали там и се смеят: „Смейте се сега, но почакайте, един ден Малкия лорд ще плува като риба, много по-добре от вас!“

О, не. Той никога не ще плува. Ще застане с плавателния пояс на скелята както обикновено. И направи както последния път: ще потъне, когато издърпат пояса, за да видят не се ли е научил малко да плува, ще потъне право надолу и ще се вкопчи в гредата, о която някога привързваха лодката, но която бе вече прогнила съвсем и потънала. Той беше се вкопчил в тая греда, за да умре, и колкото и да крещяха отгоре тия, които държаха пояса в ръка, той не помръдваше. Беше по-силният. Можеше да умре. Нека тогава бъдат доволни.

Не си опомняше края, но някой бе скочил, бе го отскубнал от гредата на дъното и го бе изтеглил на суша. Беше плакал след това от срам и яд, когато бе дошъл на себе си.

Не, той не ще плува. Ще ги остави да повярват, че иска да се учи; ще легне върху гумения кръг и ще отиде навътре, далеч от брега. След това ще хване гумения кръг, ще го хвърли настрана и ще потъне. Едва наесен тялото му ще бъде изтласкано към фара, посиняло и подпухнало. Майка му тогава ще може да си поиграе на „скоклива гъска“ с неговия труп, докато се разпадне на части, както трупа на кучето, който бяха открили веднъж край брега и който той никога нямаше да забрави… Истина бе, че той избяга от борба с вълните, избяга като подлудял, далеч нагоре, когато видя налитащите вълни, тия страшни сенки в морето, които се превръщаха в запенено животно, щом срещнеха твърда земя по дългия бряг, и плезеха езици, за да го подхванат и отвлекат със себе си.

Имаше още много други неща, които те не знаеха, и го беше страх, че могат да ги разкрият. Толкова го бе страх от гръмотевици и бури, че той пребледняваше и се разтреперваше, преди другите да са ги забелязали, освен може би майка му; самата тя бе неспокойна при буря. Да, той толкова се страхуваше, че изпитваше боязън и от юлското слънце. Някой бе казал, че слънцето и горещината претоварват атмосферата с електричество, така че по тоя начин и прекрасните дни се превръщаха в извор на страхове за последиците. Оттам идваше и неговата боязън от слънцето.

Всеки път, когато слънцето залязваше и във въздуха почваше да се носи прохлада, той въздъхваше облекчен, настъпило бе избавлението, атмосферата не се бе нажежила така; но и това ще стане. Оставаха страховете от сенките, преди да дойде страшният мрак. Удължените сенки предшествуваха тъмнината, те бяха мрачни вестители, които крадяха метър по метър от поляните и малките хълмове, слагаха отпечатък върху дърветата и непрекъснато шептяха: идем, ние сме промъкналите се напред рицари, зад нас идва великият княз. Откъде бе чул тия думи, той не знаеше, но те му се бяха наложили и го изпълваха с трепета на страха, на двойния страх, че другите ще забележат страха му.

А когато бурята се извиваше, след като дълги часове бе подготвяла пристъпа си, той притихваше и изпитваше мъчителен натиск, който се стоварваше върху му ведно с първата светкавица. Беше си намерил начин да прикрива тоя страх, защото и сама майка му се боеше от буря и веднага се прибираше в някой кът с лице към стената. И той присядаше край нея, на малко столче, сякаш за да я успокои. Никой не разбираше какво става с изключение може би на майка му, защото и двамата бяха силно изплашени. А веднъж в „електрическия въздух“ те бяха видели дълги искри, които преминаха помежду им в ъгъла. Сякаш те бяха избраните, към които се бе насочила заплахата на светкавицата.

След бурята — това бяха единствените мигове на покой. Щом измокрените поляни блясваха под новото хладно слънце, което още не криеше в себе си опасности, щом птиците пропяваха, а въздухът лъхваше свежест и прохлада, радостта му бе безгранична и той тръгваше сам из гората, по хълмовете, до морето и благодареше на бога в тържествен химн, който сам съчиняваше, като пееше проточено и високо: „О, мили господи, благодатта ти е безгранична; о, мили господи, твоята милост е голяма; о, мили господи, който очисти въздуха; о, мили господи, ние ликуваме по твоята земя.“ Би могъл да се хвърли на земята, да забие нокти в пръстта и да благодари, че не е бил погълнат; падаше на колене край брега, долепваше длани до водата, която сега бе гладка като огледало, и благодареше, че стихията не го бе отвлякла. Изправяше се на пръсти към светлината и я молеше да не допусне да го погълне дълбокият мрак. Вървеше сред цветята по блесналите ливади и молеше да му простят, че гази по тях, изтичваше на пътеката, за да не гази повече стръкчетата трева. Всички бяха негови приятели след бурята. Всички трябваше да се радват, да ликуват, свързани във вярно приятелство, защото бяха отбягнали смъртта тоя път.

Истина беше всичко онова, за което му се подиграваха. И колко още други неща! Безгранично бе поражението му. И когато бе на пет години и се хвалеше, че е толкова схватлив, че може вече да чете, и майка му бе горда, като го караше да чете на висок глас вестника, той бе прочел тайно осемнадесет книжки от „Ник Картър, царят на детективите“ и бе стигнал до деветнадесетата „Морис Карутер, царят на престъпниците“. Щеше да чете на висок глас на верандата пред майка си, двамата си братовчеди, вуйчовците и лелите. Имаше по две колони на всяка страница, без черта помежду им, само с едно тясно бяло поле. След като бе чел дълго време, вуйчо Мартин се надигна с чаша в ръка и каза, че това, което момчето чете, е забележителна каша. Той се наведе над рамото на детето и видя, че то чете през цялата страница, без да обръща внимание на колоните. Така бе чело и осемнадесетте книжки това даровито дете… Смях: сподавен смях, висок смях, буря от смях, която заливаше всичко. Унищожителни възклицания на братовчедите, скрити зад гърба на възрастните.

Той стана спокойно, макар и потънал в срам, отиде на хълма, дигна един камък с дясната си ръка, сложи лявата върху друг камък, издигна дясната си ръка и с все сила я стовари върху безименния пръст на лявата си ръка, така че скъса сухожилието, а нокътят след това трябваше да се извади.

Той бе изпитал удоволствие — удоволствие от унижението. През това лято срамът разви у него една полезна черта; даде му някакво противоречиво чувство, което му позволяваше да понася и страх, и срам.

Както радостта му от слънчевата светлина се превръщаше в страх, така и унижението се превръщаше в сладост, която раздвояваше преживяванията му, правеше радостта тъжна, а ужаса — почти приятен. При всяко унижение по тялото му се разливаше нещо като мед. Тоя вкус на мед го придружаваше и при бягството от налитащата вълна, караше го да продължава бягството си чак до глога, който никога не бе опръскван от морската стихия. Дори и самата светкавица разливаше у него за миг сладостна тръпка, удоволствие сред страха.

Само страхът, израстващ из мрака, не му доставяше удоволствие. Само химнът след бурята не носеше следата нито на страха, нито на удоволствието: добрият господ…

Унижение с удоволствие — като си помислеше, той винаги ги беше чувствувал. Той беше стоял на високия хълм срещу морето съвсем сам посред летния ден и беше хвърлял големи камъни нагоре, един след друг, за да види дали ще паднат върху главата му. И докато ги хвърляше, камък след камък, изчакваше със затворени очи в безкрайно напрежение — докато някой камък наистина падаше върху му и целият свят пропадаше. Окървавен, полуприпаднал, той лягаше на хълма и чувствуваше силна и приятна болка, потоци от синьо и червено, задушаващата болка от раната на главата и блестящите от кръв коси.

А когато крадеше, изпитваше също сладост и страх. През тия години на страх той винаги крадеше. През един влажен юлски ден, когато рядка мъгла се бе спуснала над морето, той замина за града с майка си, която щеше да прави покупки. Часът бе два, когато минаваха под Голямата кула. Златното кълбо се спусна по спиралата към „Стъкларския магазин на Кристияния“; всички познаваха по това, че часът е два. Влязоха в магазина, той се държеше с дясната ръка за майка си, докато тя говореше с продавачката, а с лявата ръка крадеше малки солнички от цветно стъкло със звезда на дъното, които бяха поставени от тази страна на тезгяха: жълти, зелени и червени солнички; най-напред една, след това — две, три, докато го обхвана треска и почна да граби с цяла шепа солнички, които с бързината на светкавица пъхаше в джоба на синьото си яке, като с другата ръка непрекъснато държеше майка си. И колко му бе приятно. Колко бе приятно, когато изтегли иглата от канчето за смазка на велосипеда на Микал, подпрян на оградата, и я пъхна в гумата на предното колело, което веднага омекна. Когато братовчед му видя велосипеда си, с който тъкмо се канеше да излиза, Малкия лорд се засрами и вече не му беше приятно, но не можеше да признае, защото нямаше да му повярват, а само щяха да питат, защо, защо… Веднъж открадна един индийски слон от слонова кост от етажерката на вуйчо Рене и гази из калищата на целия град, чак до квартала Фатерланд, за да го продаде на един вехтошар. Търговецът обаче го заплаши с полиция и цялата тая история само го сплаши, без да му достави удоволствие. През цялата есен носеше слончето в джоба си и го криеше всеки ден на различно място, но един ден написа бележка от „баща си“ и отиде у друг вехтошар, на същата улица, от когото получи осем крони. Приключението го зашемети — с това завърши всичко. Но му бе приятно. Всичко опасно беше приятно. Не последиците от опасността. Хубаво бе да потънеш, да не се изкачиш на повърхността, да се загубиш. Не бе приятно отново да изплаваш и да бъдеш еднакъв като другите, еднакъв като истински добрите, които са в добри отношения с доброто. Не, това не беше приятно.

Те знаеха всичко това. Братовчедите му може би всички знаеха това, може би целият свят имаше начин да знае всичко за него.

Не знаеха обаче тайните му. Тях никой не можеше да узнае. Тях той трябваше да пази за себе си. Не знаеха за бурята, не знаеха за камъните, които хвърляше нависоко — дори и когато един ден го намериха облян в кръв и той почна да разказва за някакъв камък, тупнал от небето, за метеор, за огромна птица, понеже не му вярваха, за чуждо момче, за някакъв исполин с камък в ръка, за някакво чудовище…

Не, не познаваха тайните му. Не знаеха за момичето с портокала.

Дълъг, пуст коридор със слаб газен фенер. Да, на това място живееха те; с клозет на края на дългия коридор, половин етаж по-надолу, на студа… Покрай стената от едната страна стояха стъкленици по лавиците; една до друга, с пепелянки, поставени в спирт; в мрака те грациозно се извиваха в стъклениците си. Всяка една от тях напомняше за баща му.

На отиване той едва понасяше студа, но тогава газеният фенер беше пред него, а освен това трябваше да отиде „на едно място“, както казваха те… На връщане обаче, когато газеният фенер оставаше зад него, а пред него имаше само една дълга сянка, която растеше и трепкаше върху стъклениците с пепелянките, а мракът пред него се сгъстяваше все повече и той не знаеше със сигурност дали накрая има врата и дали, за щастие и радост, тая врата ще се разтвори веднага щом стигне до нея — за да го облее хубавата светлина на висяща лампа… Това мъчно се понасяше. А по дългия коридор с газения фенер зад него ставаше все по-тъмно и по-тъмно; страхът бе пред него, а не зад него; пред него бе всичко онова, което можеше да го погълне, да го погълне безнадеждно. Ами ако няма там никакви врата? Можеше ли да знае в тая тъмнина? Ами ако само си бе въобразил, че има врата?

Но от лявата страна на коридора блесна светлинка от една цепка. Между шкафовете със стъкленици и пепелянки и чезнещата светлина на газения фенер се очерта светлинка; чу и гласове. Значи, там живееха момичетата Ема и Мария — и двете живееха там; никога не бе разбрал със сигурност дали наистина живеят; през целия ден те бяха само „момичетата“, които лъскаха обуща, готвеха, чистеха или пък имаха свободен ден. Изведнъж се оказа, че те живеят там, в стаята, на една крачка от тъмнината, и са истинска действителност. Само в тях бе спасението, защото оттам, от цепнатината на тяхната врата, идеше светлината.

Беше Ема. Сега си спомня. Не, не си спомня. Тя бе действителност. Не си спомняше нищо, щом то е било действителност, щом знаеше, че е действителност; веднага схвана това. Остава запечатано завинаги, иначе само отминава. Беше Ема.

Видя две легла, когато се втурна в стаята. Никога преди това не бе влизал в стаята на момичетата. Имаше две легла край стените вляво и вдясно от вратата. Точно насреща бе прозорецът с щори, на които беше нарисувана ваза с цветя. А върху скрина бяха поставени два коня от гипс с извити шии.

Тая вляво си беше легнала. Това бе Мария, готвачката. Тя мърмореше нещо, обръщаше се, спеше. Ема обаче не си беше още легнала. Готвеше се да си легне. Беше изправена до леглото, в корсет, с дантелени гащи — едно откровение от красота и неочакваност. Сигурност — той веднага почувствува това — и опасност.

Това беше Ема. И тя, естествено, се усмихна. „Изплаши ли се?“ — бе запитала тя. И добави: „Не бива да се плашиш!“ А в това време той зарови глава в гърдите й, така че тя седна на леглото. Ема каза: „Ще те заведа да си легнеш, понеже бавачките са си легнали.“ И още тогава той бе разбрал, че тя произнесе „бавачки“ с презрение и враждебност.

Той се бе сврял в нея, бе я съборил от страх да не си тръгне или да го отпрати. Беше хубаво, едновременно приятно и страшно. Ема каза: „О, не, не, драги“, с глас, който не познаваше. „О, не, не, драги“, с глас, който той все по-малко познаваше. Такъв глас не бе чувал. А той се завираше в нея, притискаше се от страх да не престане това, от страх от коридора навън, от газения фенер и пепелянките в стъклениците, които може би носеха името на баща му, от страх, че ще се повтори нещо, което е било и не е било в ужаса да потънеш под водата, надолу, навътре, безвъзвратно.

И гласът, който бе казал: „Не, не, драги!“

Той лежеше всред водораслите, заловен здраво, забил нокти, за да не се изплъзне от дълбокия мрак, който беше смърт и живот, страх и радост и гибел.

Пред него бе Ема, нейният глас; пред него бе пропаст; пред него бе Ема, газеният фенер и дългият коридор, мирисът на клозет; пред него бе доброто, пред него бе злото и всичко, всичко…

Мария хъркаше на другото легло. Той знаеше това винаги: Мария хъркаше в другото легло. И това бе дял от удоволствието: смущението, тайната, собствената стая, всичко растеше до безкрай.

Той умираше. Усещаше мириса на влажни тапети и умираше. Чуваше съскането на далечния газен фенер и знаеше всичко, и умираше. И беше хубаво да умреш. Той искаше да умре. Даже и да оживееше — би искал пак да умре. Винаги.

Ема. Лукава беше. На събудилата се Мария тя рече: „Смятам, че това момче е лудо, само петгодишно е!“ Една вечер тя стоеше под навеса за коли и казваше на градинаря: „Не, не, драги!“ И точно по същия начин. Той знаеше това. Винаги и сега. Времето се сливаше в едно цяло.

Но тая вечер тя бе добра с него. Заведе го да си легне, когато минутите на мъчението отминаха, когато той се съживи; когато разбра, че животът продължава, че приятната гибел е краят и не е краят.

Може би хората знаеха всичко това, може би имаше някаква система, която съществуваше само за да изнася наяве неговия позор? Но тя бе добра с него. Сложи го да си легне, зави го и му каза: „Като не си седи майка ти вкъщи…“ И той почувствува аромат на портокали. Беше го почувствувал, не го бе сънувал, но Ема не миришеше на портокали. Миришеше на мед. Това бе друго нещо. Такава беше Ема.

 

 

И внезапно от леглото, на което седеше, той видя на стената картина, една грозна щампа: „Момичето с портокала“. Времето и пространството се сляха в едно и изчезнаха някъде далеч. Това беше картината, която висеше над леглото на Ема и която минаваше от стая в стая, докато той растеше.

Тая картина, идиотска творба, го бе изпълвала със сладък трепет винаги, когато погледът му се плъзгаше край нея, без да има смелост да я изхвърли. Тая картина беше една подигравка — едно тъмнооко момиче с портокал в ръка, — такава една глупава щампа! У него, който бе запознат с танцувачките на Дега, чийто поглед се бе къпал в синьото на Бонар. „Момичето с портокала“ — глупаво същество в обикновена жълта рамка, това бе Ема, срам и удоволствие в страха му от тъмнината на дългия коридор към клозета.

Той стана огорчен и тръгна към картината, за да я грабне с двете си ръце, да я свали от стената, да начупи рамката с коляно, да смачка тая щампа, да я накъса на парчета и да ги хвърли през прозореца.

Но както стоеше разтреперан пред момичето с портокала, то промени израза си пред очите му, доби образ: та това бе Кристине, леля Кристине — би могла да бъде тя; приличаше…

Приказки. Грозно сравнение бе това с някаква си „майсторска творба“, с някакъв грозен четириъгълник, който минаваше от стая в стая, за да прикрива петната по тапетите.

И все пак имаше прилика с леля Кристине. Имаше загадъчността на нейния поглед. Тъмни ли бяха очите на Кристине? Естествено тъмни бяха. Нали знаеше това? Ръцете й, поотпуснати, държащи плода, каквито са гальовните ръце на леля Кристине, които докосват нежно всичко; ръце, които не работят, но и не бездействуват, ръце, които приготвят бонбони…

Той стоеше в несъзнателен бунт срещу картината, която мразеше; отпусна измършавелите си ръце, които също бяха засрамени. Току-що — преди миг само — той искаше да си послужи с тях, за да унищожи тая глупава картина, а сега ги издигаше, за да погали срамежливо грапавата щампа. В същия миг обаче, когато пръстите му досегнеха ръцете, държащи портокала, огнена струя, топла и студена, премина през тялото му: страх и удоволствие. Момичето от картината го гледаше в почуда, момичето от стаята на жените. Беше го следвало през всичките тия години; беше го преследвало. Така, значи, таен съюз на сили, които му желаеха злото, които искаха да го разкрият и позорно да го унищожат.

Той подозираше това. Щастието го бе напуснало, щастието, което го придружаваше при неговите преструвки, при похожденията му, при виновната му единствена любов. Можеха сега да дойдат и да го заловят: братовчедите, госпожици Волкварц. Защото той бе единственият, който знаеше, че удоволствие и ужас са едно и също нещо, че нагонът носи страх със себе си и че страхът води до нагон. Той диреше доброто заради злото и злото — заради доброто. Искаше да се удави; да се хвърли в калта, за да се очисти, да се хвърли, за да излезе чист… Да пропадне, за да може да се издигне, да стигне дъното, за да се вдигне към висините…

Искаше да падне. Прегъна колене пред леглото и зарови глава в покривката с едрата бродерия. И когато го обзе удоволствието от сълзите, стори му се, че го носят вълни над сушата и морето, през страни с много слънце, което почваше да тъмнее от светлина и да прелива в червено-черно слънце. Вълните обаче не спираха: носеха го през водата, през синевина и светли петна, които се процеждаха през клоните на плодни дървета, към някаква лунно зелена страна, гдето светлината бе сянка, а сенките — светлина и където всичко замираше постепенно, превръщаше се в нищо; там, гдето секваше всякакъв живот.

— Кристине — проплака той.