Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малкия лорд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lillelord, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
taliezin (2017)

Издание:

Автор: Йохан Борген

Заглавие: Малкия лорд

Преводач: Златко Попзлатев

Година на превод: 1959

Език, от който е преведено: Норвежки

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1959

Тип: Роман

Националност: Норвежка

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Редактор: Стоян Кайнаров

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Димитър Захариев

Художник: Борис Ангелушев

Коректор: Любка Иванова; Лев Шопов; Лидия Стоянова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2785

История

  1. — Добавяне

16

Тая есен бе изпълнена със събития за Малкия лорд. Бе му се видяло чудно, че се свързваха неща, които нямаха нищо общо помежду си. Затова той бързаше да се подготви, за да не би неочаквани зависимости да го изненадат в тил и да разрушат всичко. В такива случаи хората винаги се оплакват: „Поне това да не се бе случило“ — казваха те…

Хората в града като че ли се бояха от него, което щеше да настъпи след лятото, а в новото училище на Скувейн се събираха момчета от различни краища, които се разучаваха, изчакваха.

Френският летец Пегу щеше да прави показно летене в Етерстад и щеше да обърне самолета си на гръб, че да лети с главата надолу. Полетът бе определен за един неделен ден през септември. Момчетата от новия клас не се запознаха помежду си по обикновения начин, със заобикалки или с внезапни сблъсквания, а чрез въпросите, дали ще ходят в Етерстад да видят Пегу. Всички питаха, но никой не отговаряше, тъй като възрастните са бавни при разрешаването на важните въпроси. Вестниците пишеха, че е опасно за публиката, но уредниците възразяваха, че летците отлично знаят где се намират, когато са във въздуха, и че френският летец ще лети над фиорда и над населените места, а самият Етерстад ще бъде обграден от полицейски кордон, така че няма никаква опасност за зрителите.

Малкия лорд не казваше нищо в училище за плановете на неговото семейство. В края на лятото на гости у вуйчо му Мартин пристигна един френски адвокат, който му беше уреждал някои работи в Марсилия. Той отговаряше точно на представата на хората за французите: имаше тънки, черни мустаци, остри обуща и ходеше с жакет и преди обед. Изпратиха Малкия лорд да го разведе из града и да му покаже корабите на викингите, които бяха наредени под навес от нагъната ламарина в парка Университетсхавн, и адвокатът Мейар бе очарован, че го развежда из града един млад пъргав човек, който говореше донякъде френски и можеше да направи разлика между няколко вида червени вина. Тия разходки внесоха основна промяна в представите, които той като съотечествениците си имаше преди идването си в окръжената с ледове страна, в която хората ходеха облечени през цялата година в необработени кожи и живееха само със сушено овче месо и ракия.

Френският адвокат бе обещал на Малкия лорд да го представи на летеца Пегу и да го заведе до самолета в деня на голямото събитие в Етерстад. Ето защо, като го питаха в училище, той само отговаряше: „Самолет ли — какво толкова ще му гледаш?“.

— Да, но помисли си, той ще лети на гръб…

Вилфред изтръпваше от страх при мисълта, че може да бъде поканен да лети и той. Смътно признаваше, че точно едно летене на гръб би било интересно. Иначе той само се возеше в открития автомобил на вуйчо си Мартин до Бюгдьо неделен ден и само няколко момчета се бяха качвали досега в частна кола. Във всеки случай те различаваха такситата, които имаха номер от 200 нагоре. Някои казваха, че има над 30 такива таксита, но не бяха мнозина и ония, които се бяха качвали в тях.

Втория път, когато адвокатът Мейар и Вилфред излязоха заедно в града, те срещнаха леля Кристине в сладкарница „Халфорсен“. „Гледай ти, Малкия лорд!“ — викна тя и плесна ръце. Той разбра, че срещата не бе случайна, тя не го бе наричала Малкия лорд години наред и не се изненадваше така от една случайна среща. Освен това тя направи всичко възможно да изпият с адвоката по чашка шери, а той да вземе сладолед ванилия от 30 йорета, две пасти от по 10 йорета, една суха паста и крем-роло, понеже „нали това са любимите ти сладки?“.

И трите пъти, когато французинът бе в компания с тях — по веднъж у вуйчовците му, а един път и у тях на Драменсвейн, — леля Кристине сядаше при кафето до адвоката и го забавляваше с начупения си френски език, който тя произнасяше още по-детински, отколкото бе нужно; вуйчо Рене сам бе казал, че тя говори съвсем добре. А сега тя седеше в сладкарница „Халфорсен“, цупеше устни над чашката шери и се преструваше, че не може да произнася ясните френски гласни, над които толкова много внимаваха в семейството, когато имаха „френски вечери“. Адвокатът пък седеше с леко пожълтели от никотина пръсти и поправяше гласните още докато се носеха във въздуха. На два пъти той докосна устата й, сякаш за да намести звука. Всички в сладкарницата се извърнаха към тях. Вилфред се почувствува неудобно. Той гледаше мълчаливо към масонската ложа отсреща само за да си мисли за нещо друго. Цялата му тъмна страст отново кипна. Кристине не бе вече леля и всичко присъщо на безпомощната девойка бе изчезнало сега, когато тя седеше с вдигната над носа воалетка и пиеше шери на толкова малки глътки, че чашата изглеждаше бездънна.

В неделя към 11 часа цялата празнично настроена Кристияния се насочи към Етерстад в светналия под слънцето септемврийски ден. Вилфред, майка му и леля Кристине тръгнаха заедно с френския адвокат с автомобила на вуйчо Мартин. Когато стигнаха до рътлината над Водеренген, пред тях застанаха полицаи в светли шлемове и ги насочиха по един страничен път; имаше толкова народ по прашния път, че бе трудно да се промъкваш напред даже и да нямаше автомобили по пътя.

Цялото поле при Етерстад бе обкръжено с въжета и хората нетърпеливо напираха колкото може по-напред, без да мислят, че полетът ще се извърши високо над тях и че няма значение дали си застанал най-напред, или най-отдире. При най-горния вход обаче френският адвокат показа една карта и бе пуснат заедно с всички други през отделен вход и Вилфред се намери до самолета, преди да се бе огледал нагоре и надолу по леко наведената равнинна площ с хиляди хора, които бъбреха, изпълнени с трепета на очакването.

Зад една дървена ограда стоеше дребен човек, облечен отгоре до долу в кожени дрехи, и даваше остри нареждания на трима френски механици, които тичаха напред-назад от самолета до оградата. Когато избутаха Вилфред напред, за да го запознаят с летеца, към него се протегна изпод кожите една кафява жилеста ръка, а дръзкото лице под кожения шлем се разтвори в светла усмивка. Те с адвоката се познаваха от преди и мосю Мейар представи Вилфред като свой приятел от Северния полюс, който говорел френски и страшно много искал да направи един кръг във въздуха.

Тръпки от страх полазиха по гърба на Вилфред. За щастие обаче летецът протегна две ръце, вдигна вежди, мълчаливо се прозина и каза нещо неразбираемо, на което всички французи наоколо се изсмяха. Малко след това откъм полето се чу шум от раздвижване и екзалтирани гласове. Механиците бяха извадили самолета на старт и въртяха пропелера, докато моторът издаваше някакви глухи звукове. Някой тикна в ръцете на Вилфред кесийка с топли фъстъци; по-рано той никога не бе виждал такова нещо, но устата му беше така засъхнала от напрежение, че като ги дъвчеше, те се превръщаха в дебела пихтиеста маса. След това той забеляза, че летецът се отдели от тях и излезе от оградата и когато те също излязоха и той погледна хората, струпани зад въжетата на стотина метра по-долу, облеченият в кожени дрехи летец, с ръкавици и очила, бе седнал вече на едно седалище между четирите крила на леката машина; имаше толкова много пръчки и летви, че човекът сякаш седеше в клетка. Човекът и машината приличаха на някакъв голям скакалец.

Самолетът тръгна по равнината, огрят от слънцето. Той подскачаше от всяка по-голяма буца пръст, колкото повече се засилваше скоростта. Едва сега видяха, че цялата земя е покрита с буци пръст и клони; малката машина можеше да се обърне всеки момент при трудното излитане. Но тя направи няколко дълги скока и почти се вдигна във въздуха. Един-единствен път още тя досегна земята и тънките колела получиха силен тласък нагоре. След това тя изви на север над полегатата площ и отлетя. Рев от въодушевление се разнесе отдолу и Вилфред повече чувствуваше, отколкото чуваше собствения си вик на щастие и радост от това, че скакалецът се бе издигнал. За един миг му се стори, че и той самият лети; забеляза, че се бе изправил на пръсти и се протягаше нагоре, сякаш искаше да помогне на самолета да се издигне. Но вече нямаше нужда от никаква помощ. Самолетът описваше уверено голям кръг над Бьорвикен и над фиорда. Когато той блесна под слънцето, всички ръце като под команда се вдигнаха, за да пазят сянка на очите. Някой сочеше там, там… Други обаче се смееха: самолетът беше вече другаде, над Несудландет. После пак се върна обратно. Един мъж се обади: „Развива 150 км в час, помислете си какво значи това!…“. Дамата до него отвърна: „Нищо не казвай, само се моли да кацне жив на земята“.

Вилфред забеляза тогава, че силно стиска нещо в дясната си ръка сигурно от доста време. Погледна надолу към шапката на леля си Кристине в сини цветя — цяла градина от тюл и цветя върху тъмножълта слама. Ръката й стискаше неговата ръка, а раменете им в същото време се допряха.

— Страх ли те е, Кристине? — запита той в прилив на нежност.

Лицето, което се обърна към него, носеше отпечатъка на нещо… на нещо прояснено, което никога преди това не беше виждал. Устата й бе леко разтворена, устните — влажни. Тя дишаше бързо и неравномерно, тъй че той можеше да го чува в тържествената тишина, докато машината приближаваше, тъй малка горе под небесния свод. Някой погледна часовника си. Човекът, който преди се бе обадил, каза: „Лети вече десет минути“. — „Десет минути! — повтори изплашената дама. — Как мислиш, ще се спусне ли отново на земята?“.

Зачуха се възгласи на удивление, примесено със страх, когато машината отново се появи над равнината. Всички наведоха глави, докато машината мине над тях. След това отново проточиха врат, за да следват курса й. Сега тя бе над чифлиците при Йостре Акер. Мъжът пак се обади: „Сега ще се обърне на гръб“.

Машината леко изви към север, така че бе лесно да се види, когато се завръщаше откъм Грефсен. Тя отново летеше под слънцето и септемврийските лъчи проблясваха в матовожълтите крила, които изглеждаха така ефирни, сякаш щяха да се пречупят от силния натиск. Хората викаха от радост и страх, когато машината за втори път се приближи до мястото, гдето стояха те. Никой не навеждаше вече глава. Знаеха, че всеки момент ще стане чудото, по-фантастично от това, което бяха вече видели. Вилфред хвърли бърз поглед наоколо към напрегнатите лица в тълпата. Обзети от желание за сензация, те очакваха невероятното, докато възгласите се превърнаха в някакъв тъмен рев над равнината.

Изведнъж всичко утихна. Той бързо погледна нагоре, точно в момента, когато самолетът завиваше и се навеждаше встрани. Той бе точно над плаца, хората се вълнуваха, но стояха като заковани на място, без да откъснат поглед от страхотията, която се извършваше над тях. В същия миг машината престана да се навежда, извърна се на гръб и се плъзна към хълмовете по посока на Екеберг. Ясно се виждаше летецът с главата надолу между пречките на машината. После тя отново се насочи към слънцето и следващото, което той забеляза, бе, че самолетът отново се приближава към тях, но тоя път в нормално положение. Възгласи „ура“ ехтяха над равнината, като облак от шум и възклицания, надвиснал над тях.

Следното, което той почувствува, бе, че ръката му сякаш се раздробява. Усещаше ръката на Кристине като змия, която се увива около неговата ръка. Бяха изостанали малко назад от другите, които бяха пристъпили няколко крачки напред във всеобщото увлечение. Сега стояха лице срещу лице; нейното лице бе извърнато нагоре, безпомощно от удивление и страх.

Той не знаеше какво става и това може би трая само миг. Но срещата между телата им бе в тия секунди така силна, сякаш между сегашния миг и предишната им среща под трепетликите не беше изтекло никакво време. Сякаш самият той беше летял и беше кацнал здрав и читав. Не вече обгорен и объркан, но изпълнен с благотворна топлина, едно състояние, което беше приятно само по себе си и вещаеше сладка катастрофа.

Той смътно съзнаваше, че и тя изпитва същото чувство — че те ще завършат като равностойни. И тя стоеше така, сякаш току-що се бе опуснала на земята, сигурна само в едно: че има възможност това, което се беше случило, да продължи.

В този момент машината сигурно бе кацнала на земята. Веднага след това пилотът застана пред тях, при дървената ограда, с цветя в ръце, докато съотечествениците му, жени и мъже, го прегръщаха и целуваха по бузите и по цялото лице. Вилфред и Кристине също отидоха при него, но тя не целуна летеца, а само стисна другарски ръката му и промълви някаква благодарност за показаното летене.

Вилфред приближи до машината, която тримата механици преглеждаха. В същия миг се чу триумфалният рев на тълпата. Бяха скъсали въжето и вълни от хора се носеха напред. Вилфред стоеше до машината и виждаше приближаващата се маса; тя приличаше на голямо, тъмно животно, обзет от волята да се приближи. Но полицаи и пазачи с ленти на шапките се втурнаха от всички страни и затвориха пътя с дългите си ръце и твърдите си юмруци. Вилфред се бе леко облегнал на машината и гледаше. И в тоя миг той си помисли, че както винаги той е при малцината, на които всичко се разрешаваше, на които се усмихваха, които не биваха тласкани назад.

Това ли бе самотата, за която копнееше?

От тълпата се чуваха няколко момчешки гласове. Той видя малка група свои съкласници, които с отчаяна дързост се опитваха да заобиколят здравите гърбове на полицаите и да проникнат в рая, където се бе спуснал небесният кораб. Изглеждаше, че градят надежди на Вилфред, който се бе изправил като някакъв свети Петър пред вратите.

Полицаите обаче ги видяха и веднага се образува верига от униформени мишци, които брутално изблъскаха неблагонадеждните назад с такъв замах, че някои се препънаха и паднаха, а други изпопадаха върху тях — докато въодушевеното множество изведнъж се превърна в разгневена, дюдюкаща тълпа, която се чувствуваше отблъсната от истинско лакомство.

Облеченият в кожени дрехи летец излезе тогава от оградата, в която се бе оттеглил. Той хвърли уморен поглед върху тълпата и направи нещо като присмехулен поклон. Това успокои духовете. В следния миг се понесоха нови викове „ура“; диви, радостни викове и смях летяха като гълъби към светлото септемврийско небе.

„Не, не! — мислеше Вилфред, внезапно изгубил присъствие на духа след силните впечатления. — Да бъдеш предпочетен, не означава самота.“ Хрумна му да се присъедини към другарите си зад въжетата, да се откаже от привилегированото си положение. Триумфът му и без това бе голям. Но той беше безразличен към него.

И понеже беше безразличен, той не изпълни хрумването си. Ще го смятат за някакво божество през първите минути; беше се докоснал до машината, говорил бе с фантастичния французин, който бе летял с главата надолу. Но каква бе неговата заслуга за това привилегировано положение сега, както и толкова пъти по-рано? Той не искаше да бъде над другите, над другарите си — с удоволствие би бил по-долу от тях или някъде встрани, съвсем встрани, далеч. Само да не бъде между тях. Да не бъде част. Да не бъде част, която се направлява от други. По-добре или по-зле — за него беше безразлично.

Топлината от досега му с Кристине продължаваше да се разлива по тялото му. Сега всичко толкова се различаваше от онзи път през лятото; той не беше вече полузадушеното от желания момче, което изпущаше искри при докосването си до една равнодушна жена. Сегашното положение се бе създало от самата обстановка, то бе неизбежно, резултат от напиращи една към друга сили, отдавна раздвижени, които никой не направляваше, нито искаше да направлява. Да бъдеш по тоя начин част от нещо, което той наричаше съдба, беше по-различно от това, да бъдеш част от тълпата, която действува и чувствува по еднакъв начин. Това значеше да си избраник на съдбата, да пропаднеш или да се издигнеш във висините, където небесата сияят, а светът изглежда мрачен и сив.

Поканените си говореха, сякаш нищо не беше се случило, а полицаите и пазачите отново вдигаха въжетата пред чакащата тълпа, която бавно се успокояваше след порива си напред. Всичко бе изпълнено с напрежение през тоя благословен септемврийски ден с високото слънце и чудесата под него. Малки момчета с шарени табли на корема предлагаха високо стоката си — лешници и шоколад — и от всички страни им подвикваха закачки. Трима пияни причиняваха безредица с дръзките си псувни, а облечени в матроски костюми деца стискаха крака и искаха да отидат по малка нужда за отчаяние на любопитните си родители, които не искаха да пропуснат нищо. 17 май[1] се празнуваше през септември.

Съобщиха, че французинът ще излети още веднъж, тоя път с пасажер. Точно тогава адвокатът и летецът тръгнаха към машината. Зад въжетата хората трескаво заговориха. Френският адвокат водеше малката група, която се приближи до Вилфред, застанал до самата машина. Той тъкмо се готвеше да се отдръпне учтиво, когато адвокатът го съзря.

— Ето го нашия млад приятел, за който говорехме — каза той, жестикулирайки живо. Летецът Пегу се приближи до него и го запита на френски:

— Вие ли сте младежът, който толкова много иска да лети?

Вилфред бе готов да припадне. Погледна майка си и Кристине, застанали край хангара, зад групата. Те стояха с чаша в ръка — на дипломатите и поканените се поднасяше шампанско. Той видя, че Кристине го гледаше между главите на мъжете, които го бяха заобиколили. Адвокатът се засмя:

— Е, какво, нали искаше?

— Да, господине — смънка на френски Вилфред. Помнеше, че бе казал такова нещо в града в момент на унес, когато говореха за предстоящото летене. Възрастните кимаха с глава един към друг и поглеждаха крадешком майка му и другите дами. Вилфред чувствуваше пламналия поглед на Кристине върху себе си. Разбираше ли тя за какво говорят тия необикновени мъже, които го бяха включили в своя кръг и говореха с него като с възрастен? Изведнъж той почувствува порив на удоволствие, а не само страх и надежда да се отскубне.

— Майка ми… — продума той тихо.

— Естествено ще запитаме майка ти! — Адвокатът тръгна към нея. Но Вилфред го спря:

— Исках да кажа, че майка ми… може би е по-добре…

Господата се спогледаха и се поусмихнаха тайно. След това кимнаха и си пошепнаха нещо. От тоя миг всичко се разви така бързо, че не му бе ясно какво става, докато не сложи крак върху ниското стъпало, което го отведе в самолета на едно седалище малко встрани и малко назад от летеца. Бяха му навлекли кожен комбинезон, много широк за неговата фигура, подобен на костюма на летеца, а на главата му нахлупиха кожен шлем. Сега той гледаше света през две дебели стъкла, които го отделяха от околната среда и я превръщаха в недействителна и далечна. Когато се обърна, доколкото му позволяваха ремъците, с които бе привързан към седалището, той видя майка си все така заобиколена от господа в цилиндри и дами с разтворени чадъри, а далеч зад въжетата видя и човешката тълпа като някакво голямо тъмно петно, което нямаше никакво значение за него, което не бе част от неговия живот.

Механиците се занимаваха с мотора; единият бе вече пред пропелера и го завъртваше в обратна посока. Моторът почна да кашля, а после забръмча равномерно.

Вилфред седеше и здраво стискаше очи, докато машината подскачаше по неравното поле. Погледна веднъж и видя как големите дървета в края на Етерстад се приближават към него със страшна бързина, но бързо затвори очи и почувствува, че са се отделили от земята само по това, че машината престана да се друса. Ръцете в твърдите ръкавици здраво се бяха вкопчили в нещо пред него. Той седеше неподвижно на седалището, обзет и от вцепеняващ страх, и от някакво чувство на странно доволство, което не бе достатъчно силно, за да отстрани спазмите на тялото му. Забеляза с внезапна гордост, че не се моли богу, но веднага се сети, че само е забравил молитвата. А сега за нея бе много късно. Защото вече летяха във въздуха. Чувствуваше това само по силния вятър. Във всеки случай никаква земна или небесна сила не би го накарала да отвори очи. Това би било краят на всичко.

Тогава чу глас. Човешки глас, който надвикваше бученето на вятъра. Като рефлекс от старото добро възпитание при тоя глас той отвори очи за секунда, кратка като мълния, и видя земята под и пред себе си. Сигурно в полето на зрението му се бе очертал зеленият купол на църквата „Света троица“, преди отново да затвори очи. Но чу отново гласа, тоя път близо до себе си; пак отвори очи и видя неясна маса от тъмнозелени корони на дървета.

Но тоя път очите му не се затвориха автоматично. Те останаха отворени по-дълго време, той видя фиорда, който се извиваше срещу него като на длан. Забеляза и няколко чертици долу, както и няколко червени точки в синята вода. Това сигурно бяха ветроходите, привързани за червените си шамандури в Бьорвикен. После видя един параход на кея, подобен на ония модели, които с възхищение бе гледал много пъти на витрината на Бенет, на улица Карл Йохан. Ето и самия град, улиците, които се очертаваха под него като на картина. Видя двореца, после той се измести от картината и изчезна. Хьоведйоя с червения покрив на барутната фабрика бе сега точно под тях!

По тоя начин той погледна и надолу. Тоя път обаче той затвори очи съвсем сериозно. Беше видял нещо съвсем различно от далечната, недействителна панорама. Беше видял тънкия под, на които седеше, и жиците, които придържаха крилата на самолета. В тоя миг той почувствува за пръв път, че се намира високо във въздуха и че само няколко летви го делят от въздушния простор.

Гласът се обади за трети път и когато отвори очи отново, обзе го особено чувство на щастие, в което се стопи неговата вцепененост. Ръцете отпуснаха дръжката, в която се бяха вкопчили, тялото му се отпусна назад в седалището и той видя, видя с неизмерим жар как градът отново расте пред очите му, как синият, синият фиорд с островите по него като че ли се поглъща от бързото движение и се сменя от кафява и зелена гора, която бързо се приближаваше към тях. Този път той не затвори очи. Земята се приближаваше към него и той не можеше да откъсне погледа си от нея. Тя ставаше нещо повече от хълм с много къщи, пръснати или на групи. Превръщаше се в нещо дребно и маловажно, което внезапно придаваше реалност на това — на това, че той е във въздуха, в небесата, че всичко е на мястото си и че той — сам — витае над всичко незначително, което се е събрало в малък, смешен образец под него, точно такъв, какъвто образецът трябваше да бъде според него; образец на дребни неща, без сила, само един порядък, над който той се беше издигнал. Над него, отделен от него, изключен от него, по начин, който бе подчинен на неговата воля, а не на волята на нещата. Той не беше вече роб на нещата и дреболиите, които определяха мястото му и го превръщаха в част от нещо, той витаеше като самотен господар над всичко и неговата организираща сила подреждаше тия дребни и далечни неща под него.

Той се наведе напред от седалището, за да привлече вниманието на летеца, и видя, че вече участвува в полета. Няколко пъти извика от радост и страх в едно и също време, в ликуване, което разкъсваше границите на всичко преживяно, на всичко, което хората можеха да изживеят.

Летецът обаче не му обръщаше внимание. Той бе леко приведен над една ръчка, а другата му ръка бе сякаш прикована към един малък апарат, поставен малко по-ниско, от другата страна. В тоя миг равнината на Етерстад се разкри под него и Вилфред разбра, че Пегу е напрегнат и подготвя кацането.

Наново го обхвана ужас. Кацането бе най-опасното, чел бе за това. Самият полет във въздуха му се стори внезапно нещо сигурно, прекрасно, което трябваше да трае безкрайно. Сега хълмът под тях растеше, приближаваше се, но когато щеше да затвори очи, отново видя хората, заели три четвърти от кръга на равнината, задържани от опънатите въжета, видя вдигнатите нагоре глави, бели овали над тъмната човешка маса, която идваше срещу му като нещо застрашаващо, изпълнено с омраза: неизбежното. Смъртта.

Но това мъчение бе по-кратко, отколкото очакваше. След като първите три силни удара в земята раздрусаха машината, той усети как бързината рязко намалява и как подскачат вече върху твърда почва. Сигурно бе затворил отново очи, защото, когато се огледа наоколо си, всичко бе пак същото, както когато го качиха в самолета, навлечен в кожената дреха на летец. Сега се измъкна, клатушкайки се, из същата машина, дългите ръкави се клатеха, всичко се клатеше и въртеше около него, дори и земята под него, и той се смъкна на колене, потънал в някакво мъгливо блаженство. Чу обаче виковете „ура“, идващи от околните хълмове, иззад въжетата, отделящи струпалото се множество. Той се привдигна, приведен напред. Майка му забърза към него, зад нея Кристине и адвокатът… Той се изправи и бе освободен от кожената дреха. Следващото, което помнеше, бе, че майка му го прегърна здраво и почна да залива с норвежки и френски думи стоящите най-близко до тях — Кристине, адвоката, летеца. Очите й светеха от щастие, от гордост и от шампанско. „Моето малко момче! — викаше тя истерично. — Моето мило малко момче…“.

Вилфред мъжки се издърпа и протегна ръка на летеца Пегу, който я пое.

— Благодаря, — каза той на френски — много благодаря.

В същия миг усети, че е подмокрен и че му студенее на краката. Това сигурно се бе случило при излитането, когато му бе станало много студено.

— Смяташ ли, че скоро ще си тръгнем, мамо? — запита той опечален. Стана му неприятно, че ще се изложи тъкмо сега, когато очите на всички бяха насочени към него. „Как беше? Уплаши ли се?…“. Въпросите танцуваха в септемврийския въздух. Една малка французойка го задуши за миг в меката си прегръдка и го нарече „моят малък герой“, макар че бе почти цяла глава по-ниска от него.

— Да, страх ме беше! — каза той внезапно в отговор на всички въпроси. Отговорът бе преведен и забръмча във въздуха. Той предизвика малки весели възклицания сред дамите. Летецът Пегу обаче излезе напред и отново му стисна ръка.

— Той бе най-смелият дебютант, който съм виждал — заяви Пегу. — Седеше с отворени очи почти през цялото време!

Отново настроението се изрази във весели смехове. Като че ли всички бяха извършили подвиг. Единственият, който не се оставяше да бъде хвален, бе летецът. Неговата роля бе вече почти изиграна, след като всички увериха съседите си, че най-голямото им желание е било да вземат участие в полета. Междувременно механиците бяха откарали машината във временния хангар, така че нямаше опасност да се хванат за думите им. Човешката тълпа на вълни се упъти към града.

Госпожа Саген и Вилфред бяха поканени в легацията, където беше устроен прием в чест на летеца.

— Дали не мога да се измъкна? — пошепна той на майка си.

— Да се измъкнеш?

— Да, чувствувам се… — И той направи гримаса. — Легацията е толкова близо до нас, че аз ще мога да се отскубна, когато приближим.

Тя хвърли поглед върху му, любопитен и загрижен. Отново видя притъмнялото му лице, видя тъмния облак, който заливаше юношеското му лице, което все повече и повече заприличваше на друго лице, закривано от облаци.

— Искаш да останеш сам ли? — попита тя.

— Да, точно така, сам. — Той забеляза разочарованието й. Тя приличаше на дете, което искаше да се порадва на успеха си, да се покаже заедно със смелия си син, който бе участвувал в полет. Ако знаеше това предварително, тя би припаднала, само и само за да попречи на полета; сега обаче я изкушаваше желанието да блести.

— Мъчно ми е, мамо. Заради теб.

— Заради мене? Какво е станало?

Отново израз на загриженост, отново опит да разкрие скритото у него. Той едва сега разбираше, че онова глупаво мокро дъно на панталоните е истинската причина, за да бяга от общество. Беше станало нещо там горе, под небето, някакво обяснение на всичко или някакво откровение.

Толкова по-лесно бе да повери на майка си срамотната малка тайна, защото не тая бе истинската тайна.

— Ще ти пошушна нещо — каза той и притегли главата й към себе си.

Госпожа Саген веднага избухна в щастлив смях и крадешком се огледа. Тая чудна честност й направи такова впечатление, че й се поиска да я сподели с някого. Тя обаче се съвзе и го погледна в очите със същата престорена сериозност, както някога в театъра на Тиволи, когато двамата бяха поскитали през пролетната вечер.

— Като приближим, измъкни се! — каза тя щастлива и го плесна леко. Той остана така за момент и я погледна, изпълнен с учудване и недоверие. Наистина ли тая възрастна жена, която той така обичаше, можеше толкова леко да бъде измамена? Възможно ли бе всички хора винаги да си втълпяват това, което най-много искат?

Да, възможно бе. Неведнъж го бе преживявал. Неговият измамнически триумф още от детските години бе, че е открил това достатъчно рано, за да не казва никога истината и никога да не се разкрива. Това откритие бе един от градивните камъни в неговата постройка, чието име бе самота и неподчинение на хора и условности. Той се засмя тайнствено и сложи пръст на устата си, а майка му направи честен кръст, че ще мълчи. Те пак играеха играта, която играеха винаги. Хубавата, благословена игра, която правеше всичко тъй различно от действителността и затвърдяваше увереността му, че може да се живее в лъжа, стига само достатъчно да се внимава.

— Само че и двете момичета имат днес свободен ден, за да могат да погледат полета — каза госпожа Саген. Малката реплика му се видя съвсем комична в сегашния ред на мисли.

— Имаш право, мамо — заяви той съвсем сериозно, — жалко ще бъде за такъв герой като мен да загине поради липса на грижи, докато майка му е на приема в легацията, където я чествуват.

Тя го плесна отново по бузата, доволна и облекчена, че и последното възражение е преодоляно. Толкова рядко излизаше между наистина чужди хора, тревожеха я толкова много неща, които се променяха под нейния безучастен поглед… Но днес я бе обзело истинско желание да взима участие, както някога, когато стотиците дребни събития на Кристияния бяха част от живота й.

Като се прибра, Вилфред се затвори в празната къща и се отдаде на удоволствието да задълбочи собственото си безпокойство. Дълго време се къпа, слезе след това долу във всекидневната, наметнат само с нощния си халат. Това му се струваше много мъжествено и непочтително. Чувствуваше изкушението на собственото си тяло като леко удоволствие, защото знаеше, че ще го преодолее. С чувството на възрастен той застана на големия прозорец към залива Фрогнер и се загледа към небето, по което пълзяха синкаво сини облаци. Септемврийският ден беше още горещ. Черни бразди диплеха морето. Той го гледаше отгоре, сякаш от друг свят. Отново преживяваше сладостния трепет на страха от оня миг, когато бе видял под краката си малкия самолет, в който се бе сгушил. Пак се изправяше на пръсти, сякаш за да засили бляна си да се измъкне, да разкъса връзките, да пропадне и да загине в самота без ония граници, които присъствието на други хора винаги налагаше. Да, това искаше той. Веднъж бе седял в парка Фрогнер и бе пил сироп с едни смешни хора. Те бяха тогава много доволни; говореха за война и трепереха само от тая дума, както беше редно. За него обаче — той знаеше сега това — самата дума носеше огромно облекчение; тя бе възможност, бягство, катастрофа. Всичките му смели дребни приключения с пожари и насилия бяха детински играчки пред това състояние на страх и независимост.

Той отиде до шкафчето и си наля от шишето чаша шери, която изпи с отвращение и удоволствие. Питието го замая още повече, като остави нервите му в същото състояние на недействителност, което му се искаше да продължи вечно. Той щеше да увеличи безпокойството на това тяло до такава степен, толкова да го напрегне, че да литне — да, да литне като самолет, който се впуска в празните пространства под напора на боботещи мотори.

Позвъни се. Той изруга сдържано, като възрастен. Навлечен в нощния халат, той безгрижно се отправи към вратата да отвори. Играеше някаква роля и знаеше това, но още не беше решил какво именно. Такъв, какъвто беше, той щеше да се справи с всяко положение.

— Кристине!

Сам знаеше, че вложи във възклицанието си нещо пресилено — не от учудване, а по-скоро в потвърждение, като че ли нейното идване бе резултат на неговата воля. Задъхан, той влезе в хола, в който глъхнеха всички стъпки.

— Сякаш си ме чакал?

— Донякъде. Никой няма вкъщи.

— Знаех.

Бяха си казали всичко. Не можеше нищо да се промени. Всички някогашни съмнения и страхове се носеха като спомен в затопления въздух. Но не като пречка. Той я притегли към себе си.

— Подлудели сме — каза тя като дете, което се извинява.

— Смяташ ли?

Поведе я навътре спокойно. Тя носеше шапката със сините цветя, с която беше на плаца при Етерстад, на раменете си бе метнала кеп от светли бежови кожи. Той не й помогна да ги махне, а я поведе внимателно и твърдо по стълбата. Когато обаче влязоха в неговата стая, той махна шапката й, а кожата хвърли на един стол.

— Не така брутално! — рече тя остро и се опита да поеме ръководството.

— Така ли? — отвърна той иронично. Откриваше чужди сили у себе си. Коя бе тая чужда сила, която му даваше възможност да бъде друг човек?

Почнаха да се целуват невъздържано. Изведнъж бе изчезнала помежду им цялата разлика във възрастта. Не бе както миналия път, сред трепетликите, с оня неизказан порив, от който се срамуваше.

— Какво става с теб, момче? — подхвърли тя изпитателно. Мина му през ум, че може би самата тя не е наясно какво иска, че може всъщност да иска само да се позабавлява.

— Какво става с мен ли? — отвърна той твърдо. Изпълнен бе с воля и умение. — Много добре знаеш, Кристине! — пошепна той, надвесен над нея. — Излизам вън от себе си!

Тя прекрати всякаква игра. Не безпомощна, не и изненадана. Подпомогна прекалено бързите му ръце с почти майчина бавност. Слънчеви лъчи се промъкваха през завесите и падаха като сноп върху бялото тяло, в което той системно потъваше. Веднъж тя пошепна, че някой може да дойде. Той студено съзнаваше, че всякаква съпротива е сломена, ако изобщо е имало съпротива.

— Никой няма да дойде! — отвърна той. Думи без значение, ритуал: би могъл да каже и нещо друго — каквото и да било — думите не бяха негови, действията също не бяха негови. Бавно и със съзнателно степенуване, което изненада и самия него, той вършеше, каквото трябва да се върши, като че ли опитът на поколенията го водеше с решителна стъпка към сигурен успех, за разлика от горещите, бурни сънища, когато действието ставаше презглава, без всякаква последователност. Някаква чужда воля го караше да бъде съвършен, без да проявява бързината на начинаещия, без да допуща несигурност, която можеше да доведе до провал. Изведнъж той бе скъсал с момчето в пубертетна възраст, което стремително посяга към необичайни женски прелести. Чужденецът у него му нашепваше мъдри съвети за въздържане и бавност, за да даде, а не само да вземе. Удоволствието той изпитваше чрез нейното тяло и чрез своето, люшкан в синкавите кръгове на духовно и телесно сладострастие, при което той можеше да следи всичко и да държи общността на двете тела под контрол.

Прегръдката им завърши бавно, с наслада; те заедно поеха обратния път от сферите на опиянението, без бърз преход от удоволствие към срам. Преживяното бе толкова по-голямо, отколкото си го бе представял, че реакцията дойде във формата на вълнуващо щастие, което изцяло го завладя. Тя лежеше и го оставяше да разкрива тайните на тялото й без чувство на срам. Преходът към нежна, лишена от страст интимност бе благословия над двама равностойни. И той знаеше това. През цялото време той знаеше, че на нея й бе приятно, без тя да се срамува от това. У него още властвуваше чуждото, чуждият човек: защото действително сякаш живо същество се бе вселило у него, друг човек го бе направлявал и продължаваше да стои у него с някаква еротична мъдрост. Това го изпълваше с нова, щастлива сигурност, че е победител…

Над кого? Мислите му се връщаха назад, но бавно, без да разкриват нещо и без да развалят настроението му. Връщаха се с леко учудване, че това, което е най-голямата действителност, е наистина толкова голямо и все пак не така мъчно. Не е никаква катастрофа, никакво сгромолясване от въображаеми висини. Самите степени на екстаза бяха издълбани в спомена му, като че ли се бе катерил по планини, към достижима цел, с определени стъпала и здраво закрепени въжета.

Когато еротичната му активност отново почна да се проявява, тя приятелски се освободи, седна на леглото до него и изпитателно го погледна.

— Вилфред — каза тя, — много неразумно бе това от моя страна. Но ти се държа така, че не се чувствувам виновна!

Той коленичи пред нея от благодарност, като обсипваше тялото й с нежни целувки, не груби и страстни както преди, а изпълнени с обожание и благодарност. Той имаше нужда да покаже благодарността си, но тя бе резултат и на сметка: че така е правилно, че така трябва да постъпи. Чужденецът вътре в него му нашепваше какво и как да направи, за да бъде истински любовник. Някаква чужда сила му даваше тихо нарежданията си. Тая сила обаче не заповядваше и не заплашваше самостоятелността му, тя му желаеше доброто.

— Ти ми разкри живота — каза той сериозно. И когато тя поиска да се засмее, за да не бъде всичко премного тържествено, той каза: — Не, наистина го мисля, това не е детински порив, ти знаеш това. Ти ме въведе в живота.

Тя взе главата му между ръцете си и дълго го гледа.

— Почти го вярвам — каза тя тихо. — Ти почти ме освободи от страхове и угризения на съвестта.

— Не, ти не бива да се разкайваш! — отвърна той неочаквано възбудено. — Ти превърна в нещо красиво онова, от което младежите почти винаги се срамуват и тревожат — мислиш ли, че не го знам?

— Вилфред — каза тя, — ти си най-милият човек, когото познавам, и никога не трябва да казваш, че ме обичаш, тъй като това не е вярно. Ти си обаче най-възрастното дете и най-приличният на дете възрастен човек, когото изобщо съм срещала.

Но тя го каза така, че той не можеше да се почувствува засегнат въпреки тоя израз за детето.

— Напомняш ми за него — каза тя усмихната и отстрани от себе си лицето му.

— За кого?

Тя отново се усмихна, но тоя път на неговата комична ревност, която наистина го превръщаше в дете, макар и по друг начин.

— Не става дума за някой, когото съм познавала по тоя начин — побърза тя да добави. — Имаше обаче един човек… не, не трябваше да казвам това.

Очите й издаваха уплаха. Тя гледаше из стаята, в която с последните лъчи на слънцето се промъкваше светлината на есенния ден. Той се обърна неволно, за да проследи погледа й; тя сякаш виждаше в стаята някого, когото той не виждаше и не познаваше.

Полегатите лъчи на слънцето падаха върху бащиния му портрет, поставен на един стол до стената. Червените лъчи играеха с късата му брадичка и вдъхваха на образа, очертан от четката на художника, живот, който не се дължеше нито на маслената боя, нито на баграта. Сякаш това лице — така уравновесено и властно в едно и също време — слизаше от рамката, от шаблона, в който го бе оформил художникът, и можеше да им заговори всеки момент, сякаш то им казваше вече нещо и на двамата с тъжните си очи, тъй пълни с живот, който бе отлетял.

В същия миг той го почувствува. За първи път го почувствува. За първи път в живота си Вилфред усети тъмното чувство на сродство с това нарисувано същество, което някога го бе плашило — сякаш всяка разлика във възрастта сега бе заличена, изчезнали бяха и време, и пространство. И той разбра, че това е мъдрият чужденец, който му бе предал опит в непознатото, той, почитателят на нежния пол, мъж, който бе носил срам и щастие на съвременниците си, за които той е бил загадка винаги, когато са споменавали името му.

Той се вдигна бавно от леглото. Тя го последва, като посегна към някоя и друга от дрехите си. С пъргавината на котка тя облече сложните си женски дрехи, преди той да бе успял да прикрие каквато и да била част от тялото си. Гол, както природата го бе създала, Вилфред застана пред портрета на баща си и видя как греховният му поглед го разглеждаше внимателно. Но не с онази ирония, която винаги те заплашва от страна на възрастните. Във всеки случай без укор и без премълчани обвинения.

Той се обърна доволен към Кристине, като се чувствуваше изпълнен с привързаност, която за пръв път отстрани собствената му горчива нужда от самоизтъкване. Една врата се отвори долу. Беше прислужничката Лили, която се прибираше. Той я позна по стъпките и не се изплаши, а когато поиска да я успокои, тя вдигна ръка в знак на това, че е разбрала кой е.

— Майка ти може да се завърне всеки момент — каза тя беззвучно.

Той погледна часовника. Беше изминал цял час. За пръв път разбра с шеметна сигурност загадката на времето — че тая загадка съществуваше в тяхната собствена кръв, и само там.

— Не вярвам — отвърна той леко. — Майка ми е в празнично настроение; и бе наистина приятно да я видиш така.

Той се облече без стеснение, докато разговаряха тихо. Чувствуваше спокойствието на опитния, който не се срамува от тайните на обличането. Целунаха се бързо пред бащиния му портрет и едновременно се обърнаха още един път към него. Слънчевите лъчи бяха отминали портрета. Той бе потънал в полумрак, който приличаше на истинска тъмнина, в контраст със слънчевите лъчи, които падаха високо на стената. Изглеждаше, че тоя човек вече бе казал думата си и бе дал опита си тогава, когато от него имаше нужда. Вилфред вдигна картината и я окачи на куката, където бе висяла години наред, без той да я забелязва.

— Аз си тръгвам — пошепна тя, — искам да си отида сама.

— Ще те застигна на ъгъла, в сладкарница „Скарпсну“.

— Не, ще направя една дълга разходка сама.

— Дълга разходка, но с мен.

— Сама, чуваш ли ме? Сбогом Вилфред — мили.

Той стоеше на тесния прозорец в хола и я гледаше как си отива по алеята. Не изглеждаше самотна сега. Вървеше бързо и леко. Ето я сега на улицата. Той чувствуваше как по тялото му се разлива тихо доволство. Дълго стоя и гледа пустата алея, като си представяше Кристине точно такава, каквато я бе видял, с шапка с цвета на синчеца, с кожа на рамене, с пъргава походка, която носеше неговата тайна в самия си ритъм. Той остана край тесния прозорец, докато падна мрак и почнаха да палят бледите фенери. Все още беше там, когато майка му се зададе откъм улицата.

— Случило ли се е нещо? — запита тя, когато той й помогна да свали палтото си.

— Какво може да се е случило! Тук съм бил през цялото време. Хубаво ли прекара с тия французи?

— Почнах да се безпокои. Доста хубаво, и аз не зная. Сигурно съм вече доста остаряла за такива веселия.

— Приказки, мамо! Казваш така, само за да ти отвърна, че не си много стара.

— Побързай тогава, кажи го!

Те стояха един срещу друг, майка и син, както често пъти, както винаги, и играеха старата игра, играта между светска дама и нейния заместник кавалер, както се изразяваше вуйчо Мартин.

— На Етерстад ти беше най-хубавата от всички дами — каза той, улови я под ръка и я въведе във всекидневната. — През цялото време ли пи шампанско?

— Глупости — каза тя. — Кристине бе по-хубава, всички бяха по-хубави. Не, те не пият много. Летецът е въздържател. Приказваха, все приказваха, развърза се и моят език, с течение на годините моят френски се е поизгубил.

Те стояха един срещу друг, щастливи и разсеяни. Всички бързи думи, леко изричани и скоро забравяни, цялата приятна и чуплива интимност го бе измъчвала дълго време и сега отново бе принуден да се върне към нея. Внезапно той забеляза, че това не го измъчваше вече. Преструвката му бе естествена, както и по-рано. Или може би нямаше никаква преструвка? Нямаше вече никаква усамотена крепост, която да защищава от майка си, роднини или учители, които искаха да проникнат в него, да го направляват и да се месят в работи, които бяха негови лични.

— Леля Кристине не беше на приема — каза тя, — бяха забравили да я поканят. Съжаляваха много и я дириха два пъти по телефона.

Той я погледна изпитателно. Пак ли се проявяваше тоя проклет инстинкт? Безпокойството, за което тя бе говорила…

— Кристине няма телефон — отвърна той предизвикателно.

— Позвъниха в работилницата. Тя често слиза там в неделен ден, за да я подрежда.

— Значи, днес тя не е била там — каза той. Сам чувствуваше, че тонът му е по-дрезгав, отколкото трябва.

— Сигурно не е била там — каза тя примирително.

Той искаше обаче да разбере дали са в ход тайните сили, които можеха да предават от човек на човек всички човешки постъпки.

— Можехте да пратите някой да я потърси — ако сте искали, разбира се!

Тя отново се изплъзна.

— Можехме — отвърна тя уморено, — как не се сетих за това.

Иронизираше ли? Подозрителността му отново се пробуди.

— Впрочем не е сигурно дали си е била вкъщи! — рече той.

— Но, Малки лорде — каза тя и той забеляза, че тя отново го нарече така, — защо се дразниш толкова?…

Спокойно, спокойно, помисли си той. Не си причинявай сам затруднения, не изкушавай съдбата, щом нямаш намерение да разкриваш нещо. Разбира се, че нямаш такова намерение, нали? Разбира се!

— Извини ме — каза той, — виждаш, че още не съм стъпил здраво на земята.

Не го ли погледна, за да види няма ли вложен двояк смисъл в думите му? О, поне да не споменаваха тая дума инстинкт, поне да не я произнасяха така често. Сякаш атмосферата бе винаги сгъстена от това налучкване, което само замъгляваше нещата. Ако хората бяха прями и приказваха по-малко, както госпожа Фрисаксен, както… както Ерна…

— Знаеш ли впрочем, кой бе днес на Етерстад? Ерна! Видях я между хората зад кордона. Цялото семейство бе там.

— Баща й сигурно е казал, че бързото движение на самолета отменя закона за земното притегляне.

— О, Вилфред — каза тя, — сигурна съм, че Ерна страшно много се е гордеела с теб.

— А ти, мамо?

— Страшно много. Впрочем ти не си ми казал нито дума как се чувствуваше…

Опасността бе отминала. Не говореха вече за Кристине. Отново се появи у него желание да си поиграе с огъня.

— Как съм се чувствувал? — запита той.

— Да, как си се чувствувал по време на полета!

— А, това ли!…

Сякаш мислите отново се насочваха към неизбежното, като че ли случилото се бе изчезнало и трябваше отново да се пресъздаде в полумрака на стаята. Виждаше как последните светлини, отразени от морето, трепкат върху огледалото с матовата златна рамка.

— Чувствувах се… чудесно…

— Чудесно? Нали те е било страх!

Той гледаше огледалото. Нежните сребристи отблясъци от морето се меняха непрекъснато.

— Страх? Да, страх ме беше. Разбира се, че ме беше страх. Изкачването…

— Изкачването… не ти ли се зави свят от него?

Морето в огледалото посивя. Последните лъчи бяха угаснали.

— Да, зави ми се свят. Аз… да, бях във водовъртеж. Беше синьо.

— Кое беше синьо? Морето ли?

— Синьо. Всичко беше синьо. Някакви огромни… кръгове… разрастваха в мен и извън мен, едновременно…

— Стомахът — каза госпожа Саген, — било е от стомаха.

— Сто… разбира се. — Но картината в огледалото като че ли отново го зовеше, сякаш имаше да разправя още. Виждаше друга картина в потъмнялото огледало, виждаше себе си горе на стената, от която той някога бе паднал.

— Мамо — каза той, — няма да се засегнеш, ако те запитам нещо… баща ми е бил хубав мъж, нали?

Тя стана мигновено и отиде към прозореца.

— Какво искаш да кажеш с това… хубав?

— Искам да кажа такъв, че… хората харесваха ли го?

— Кои хора? — Гласът й бе станал сух, рязък. Тя гледаше към залива Фрогнер.

— Хората изобщо. Жените…

Тя се обърна, но остана до високия прозорец. В мрачината, която се сгъстяваше зад прозореца, тя изглеждаше бледа и слаба. Не можеше да вижда добре лицето й.

— Защо ме питаш? — каза тя.

Той се опита да види лицето й. Не бе искал да й причини болка, но го беше обхванало странно упорство.

— Толкова ли е чудно, че питам? Ти никога нищо не си ми разправяла.

Тя сигурно искаше да пристъпи напред, но се спря. Сякаш диреше съюзник в тъмнината.

— Уплаших ли те, майко? — попита той и тръгна към нея.

— Защо ще ме уплашиш? Разбира се, че не си ме уплашил. Не… може би не е толкова чудно, че питаш… Чуй ме, мое момче… — Внезапно тя обгърна шията му с ръце, така че двамата застанаха срещу прозореца: — Някой ти е говорил за баща ти, нали?

— Да. Но ти например никога не си ми говорила.

Те стояха извърнати към тъмните води с бледите отблясъци на отминаващия ден. Сякаш говореха на огледалото и затова не бяха сами.

— Харесваха много баща ти — каза тя — … жените и хората изобщо.

Тя повтаряше неговите думи. Това го засегна. Говореше му като на някакво дете, но в същото време прикриваше нещо в себе си.

— Можеш да не ми разправяш нищо — каза той сърдито и отстъпи малко назад. Часовникът на камината цъкаше тъжно и изпълваше стаята с тишина. Знаеше, че сега я измъчва, знаеше също, че не е право да любопитствува.

— Питам само защото ти каза нещо за яйцето — изпусна се той. Искаше да си тръгне. Не искаше да слиза от висините, в които още витаеха тялото и духът му. Искаше да бъде сам, да се радва на уединението си.

— Историята с госпожа Фрисаксен, ти я знаеш вече — каза тя.

— Имаш право, мамо — каза той. — Глупаво беше от моя страна, а всъщност не съм и толкова любопитен. — Искаше да приключи вече разговора. Отново го бе завладяло приятно равнодушие. — Освен това забравил съм да прегледам уроците си за утре — добави той.

Беше й дал възможност да се измъкне; тя можеше да каже: крайно време е вече за уроците ти; тя можеше да излее раздразнението си и да каже, че човек не бива да забравя задълженията си заради сензацията ли забавленията.

— Тия уроци! — каза тя и въздъхна. Сякаш бе готова за борбата. Той искаше само да се изплъзне и да остане самичък. Тя тръгна след нето, отиде до камината, запали цигара; толкова рядко палеше цигара…

— Тая история не бе единствената — рече тя. — Нямаше „истории“ — това беше правилото.

Той седна и се предаде едновременно изморен и любопитен. Тя също седна и се загледа в запалената цигара:

— Премного го харесваха, а и той правеше същото — по свой начин. Това можеше да значи, че той ги и презираше, не зная, може би той съвсем не се интересуваше от тях, както не се интересуваше и от себе си. Те някак си бяха станали част от него. А в известен смисъл му бяха абсолютно чужди. Но ти не разбираш това.

Той седна по-близо до нея и учтиво й поднесе пепелника.

Ти може би не си разбирала това — каза той предпазливо.

— Не. Не го разбирах. Не го разбирам и сега. Вече не мисля за тия неща — почти никога.

— И ето че аз сега се намесвам и смущавам твоя покой?

— Да! — усмихна се тя. — Нарушаваш покоя. Винаги се намира някой, който смущава спокойствието, когато човек иска да отбягва нещата.

— Да, мамо, но това е било отдавна!

— Да, отдавна беше. Сякаш не е било. Сега не съществува вече. Но понякога…

— Добре те разбирам, мамо. Грешката е там, че ме смяташ малко глупав.

— Не, момчето ми, не смятам, че си глупав — напротив! — отвърна тя победена. — Само че… ти си още дете, ти си единственият, който си ми останал… не, зная какво ще кажеш, ти не си дете може би, не зная, нищо не зная, там е моята грешка, че нищо не зная.

Той се премести до нея на софата. Знаеше, че тя почти се е разплакала, че ще плаче, ако той разпитва — и че тя не иска да плаче.

— По дяволите тия истории с баща ми! — каза той. — Така се изразява вуйчо Мартин! — добави той примирително.

— Да, вуйчо Мартин — каза тя и се хвана за тая тема. — Той често ми е казвал, че трябва да говоря с теб. — Тя въздъхна, беше се предала.

Той отвърна:

— Мамо, направи тая добрина и не ми говори за такива неща, които възрастните се чувствуват задължени да говорят с децата, въпреки че те вече не са деца.

Засмя ли се тя? Възможно ли бе такова лекомислие в полумрака? Той бе говорил съвсем сериозно. А тя се смееше! Каква майка — тя е най-прекрасната майка в целия свят!…

— Така стояха нещата с баща ти — каза тя внезапно, с енергия. — Не искаха да го оставят на мира.

— Кой не искаше да го остави на мира?

— Хората.

— Женорята ли?

— Да, женорята — каза тя, сякаш се опиваше от вулгарния израз. — Знаеш, той бе морски офицер — допълни тя, сякаш това бе някакво обяснение.

— Там, на портрета, той е в униформа.

— Да, естествено… Но не продължи дълго време. Той… напусна.

— Не искаше ли да продължава?

— Не. Тоест… не, не искаше. След това се отдаде на морска търговия и спечели много пари. За учудване на всички. Беше много способен.

— Забогатяхте ли?

— Много харчехме. Извънредно много. Това бе и моя грешка. Никога не оставахме сами.

Сега той стоеше като на тръни. Някога бе мислил много по тия неща. След това ги бе забравил заради нещо по-важно.

— Ходехме навсякъде, разбираш ли, момчето ми. Не зная как стана това, но така беше. Участвувахме във всичко. Това се налагаше — в известна степен. И пътувахме много. Модерната живопис — никой няма толкова картини като нас… Знаеш ли, че баща ти свиреше на концерти? Да, той даваше концерти.

Той не отговори. Знаеше го, но това никога не беше го занимавало.

— Толкова ли беше способен? — запита той равнодушно.

— Всичко му се удаваше. Той можеше всичко. Сякаш имаше призвание за всичко. Успяваше във всичко.

Тя отново се спря, сякаш да поеме дъх. Той се уплаши, че може би тя ще прекъсне.

— Не беше ли хубаво това, мамо? — запита той.

— Не, не беше хубаво.

Тя се доверяваше малко по малко. Той си помисли: „Отдавна е чакала тоя момент. И все пак прикрива“.

— Така че сега ти знаеш всичко за баща си — каза тя детински и изпълнена с детско доволство, добави: — Много добре направи, че ме заразпитва.

— Нищо не зная — каза той. — Яйцето…

Тя веднага стана и отново отиде към прозореца:

— За това вече говорихме.

— Но не и за връзката между яйцето и… другото!

— За всичко вече говорихме. Някой трябва да е взел яйцето… да го е откраднал…

Той стана и се приближи до нея. Още не бе го напуснало приятното замайване. И той не знаеше защо пита тъкмо сега. Може би заради самата нея, за да й олекне; може би и заради това, че мъдрецът от стената горе го съветваше така.

— Всички ли пари загубихте тогава, мамо? — запита той.

— О, не, не ги загубихме. Не всичко. От какво смяташ, че живеем?

Загледаха се и двамата в нощта. Един самотен фенер откъм Бюгдьо хвърляше копие от светлина върху кадифената вода. Загледан в мрака, той запита:

— Защо се застреля баща ми?

— Той не се застреля. — Отговорът звучеше като поръчана лъжа. Те не се гледаха един друг, взираха се напред в тъмнината и в копието светлина, хвърлено във водата. Чуваше се тътен на влак, който идваше от града. Искрите му застиваха като звездици и умираха.

— Лека нощ, майко. Сигурно е късно вече. Просто заспивам.

Беше стигнал почти до вратата, когато тя каза:

— Вината не беше моя.

Тя пак стоеше бледна до прозореца, когато той се обърна. Бавно се приближи до него и в тъмнината стисна двете му ръце.

— Толкова бяхме добре ние с тебе. Ти беше дете.

— Да, мамо, но аз вече не съм дете.

Тя го погледна изпитателно в тъмнината и той почувствува, сякаш пръстите й опипват лицето му.

— Не си ли вече дете? — попита тя.

— Не, мамо. Ти го знаеш. Можем обаче да бъдем пак добре двамата — ти и аз…

— Не — каза тя.

— Защо, мамо?

— Не може вече да бъде така… добре. Моята грешка, момчето ми, е, че не мога да вървя с времето. Брат ми Мартин винаги казва така. Не тегля… последиците — казва той.

— От това, че баща ми е умрял ли?

— Не. За мен той продължаваше да живее. Не можех да повярвам. Докато го забравих. Почти го забравих. Така че в известен смисъл той никога не е съществувал.

— Мисля, че те разбирам, мамо. За теб съществува само това, което е пред очите ти. Останалото не те интересува. Когато нещо се променя, ти не вървиш в крак с него.

— Откога си проумял това?

— Не зная. Вместо това ти отгатваш неща, които може би са верни. Но и в това не си уверена. Преди да ти се наложи да ги узнаеш. И тогава или ги отблъскваш, или се обиждаш.

Отново бе стъпил на хлъзгава почва. Отгатваше, както винаги е отгатвал, както отгатваше и тя — семейната болест. Струваше му се, че така трябва да бъде. Но ако бе така, тя нямаше да се съгласи.

— Мисля, че си прекалено остроумен! — каза тя с отсянка от някогашното лекомислие.

— Защо каза това за Ерна, че е била на Етерстад?

— Но, драги мой — видях я.

Бяха стигнали дотам, докъдето трябваше да стигнат, дотам, докъдето той не искаше да стигнат, защото все още беше замаян, и това беше най-великият ден за него. „Каквото и да каже тя, ще се съглася с нея и не ще поставям никакви въпроси…“.

— Аз исках да ти говоря за нещо съвсем друго — каза тя изведнъж. — За конфирмацията[2].

— Мамо!

— Какво има, мое момче? — попита тя раздразнена. — За това вече сме говорили по-рано.

— Не искам да те наскърбявам, мамо, всичко ще направя, за да не те наскърбя. Но, както казваш, по това вече сме говорили.

— Да, но защо, момчето ми, защо не искаш?

— Щом непременно искаш да знаеш, защото не вярвам в бога.

Това излезе много тържествено, а целта му съвсем не беше тази. Той само искаше да не я засяга. А това звучеше като декларация пред олтара. Тя само въздъхна:

— Що за безсмислици, кой всъщност вярва?

— Не зная, съвсем не зная, мамо, но аз не вярвам.

— Не е въпрос дали вярваш, или не. Вуйчо ти Мартин, брат ми, в какво, смяташ, вярва той?

— В борсовите курсове на акциите, предполагам. Но какво общо има той с конфирмацията?

— Той е твой настойник, момче, вместо баща ти. И той смята…

Тя седна за момент, след това неспокойно стана и отиде към камината.

— Има и друг въпрос, по който трябва да поговорим; ти не си и кръстен.

Той трябваше да се засмее. А понеже тя не се присъедини, той трябваше да се посмее и заради нея:

— Казваш го така, сякаш е някакво нещастие.

— Нещастие е. Дължи се на баща ти. Той бе твърдо убеден в някои неща. Аз…

— А ти, мамо — какво? — Той тръгна след нея примирен.

— Бях много безволна, забравих. Не разбираш ли, че не можеш да се конфирмираш, ако не си кръстен?

Тя стоеше и кършеше ръце. Да, тя наистина чупеше ръце с гръб към огледалото. Той искаше само да й помогне, когато каза:

— И решихте да ме кръстите тихичко, нали? — И след като тя премълча: — Мамо, ти сигурно си говорила вече със свещеника за това?

— Какво да правя? — отвърна тя ядосана. — Не е съвсем необикновен случай, каза ми свещеникът.

Сега обаче той избухна в гняв:

— И се споразумяхте да ме отведете в църква, в детска количка, повит в пелени… Сериозно, мамо, ще те слушам за много неща, но…

— Ще ме слушаш! Не ти ли давам всичко? Поръчала съм вече и нямото пиано, да се упражняваш, щом не понасяш никаква музика.

Нещо го жегна… нежност, умиление.

— Това дойде много неочаквано, мамо. Няма защо да се бърза…

Той пак се унесе. Чувствуваше надмощието си, можеше да прави отстъпки. Беше се случило нещо, което го поставяше над всички деца.

— Няма защо да се бърза — каза той, — може да отложим, смятам, че така постепенно ще се уреди тоя въпрос.

Тя бе почти победена. Той видя това. Почти.

— В замяна аз ти обещавам нещо — каза той. — Ще бъда първенец във всичко, с което се занимавам. В училище, в музикалната консерватория — и там ще бъда най-добрият. Във всичко.

Тя потръпна леко и като че ли се уви в някакъв невидим шал.

Той видя, че тя се изплаши. Но беше взел решение.

Бележки

[1] Националният празник на Норвегия. — Б.пр.

[2] Първо причестяване на католишко дете, извършвано към осмата му година и придружавано с подобаващо тържество. — Б.пр.