Дейвид Хауарт
Великата армада (9) (Испанската версия)

VIII
Враждебният бряг

След свикването на съвета в Коруня херцогът трябвало да отмени заповедта си за тръгване — времето отново се развалило. Сутринта на 22 юли армадата излязла от залива с помощта на съвсем лек югозападен вятър. Същия ден следобед, преди още корабите да са опразнили залива, настъпило почти пълно безветрие и в последвалите няколко тревожни часа течението започнало масово да отнася ветроходите към брега. В три часа сутринта на 23 юли ги спасил лек бриз от сушата, който през деня прераснал в силен югоизточен вятър. Галеасът „Сунига“ счупил окачването на руля си, докато разпъвал ветрила (галеасите непрекъснато имали затруднения с кормилното управление). Но след като повредата била отстранена, флотата най-после взела курс към Англия и три дни напредвала под лъчите на лятното слънце, при идеален попътен вятър.

В желанието си да забравят страданията от последните месеци повечето хора на корабите, изглежда, възприели това окончателно напускане на Испания като истинското начало на плаването. Във всеки случай едва след като излезли от Коруня, херцогът започнал да води дневник, а и записките на разни други лица за тази експедиция в по-голямата си част също започват от този ден. Всички споменават хубавото време, което обаче само увеличавало нетърпението на херцога. Той смятал, че към 25 юли сигурно вече щял да стигне до входа на Ламанш със „Сан Мартин“, ако не трябвало да изчаква и най-бавните корита във флотата, „а някои от тях са наистина ужасно бавни“. Въпреки това, застанал на кърмата под слънчевите лъчи, дори и той сигурно изпитвал гордост, когато погледнел към гората от мачти подире си — всеки кораб на мястото си и флотата като че ли оставила всичките си беди в миналото. Бихме могли дори да си представим приповдигнатото настроение, което царяло сред по-привилегированите люде на корабите, докато пресичали Бискайския залив.

Флотата била реорганизирана в единадесет ескадри. Около шестдесет и пет съда — горе-долу половината, били бойни или търговски кораби, повече или по-малко приспособени като бойни. Ескадрите били сформирани на географски принцип: португалска, кастилска, андалуска, бискайска, от Гипускоа (североизточната част на Испания) и Левант (Италия и Адриатика). Четирите галеаса и четирите галери били отделени в тактически единици. Всяка бойна ескадра имала няколко малки пинаса за свръзка; бойните кораби ескортирали ескадра от двадесет и три урки, още една от двадесет и шест пинаса и трета от девет малки корабчета, регистрирани като каравели. Следователно в основата св армадата не била бойна флота. Тя била конвой.

Херцогът събрал група приятели и съветници на флагмана „Сан Мартин“. Адмирал Рекалде напуснал „Санта Ана“, флагманския кораб на своята ескадра, и се преместил на „Сан Хуан“, вицефлагмана в ескадрата на херцога, за да бъде близо до главнокомандуващия по време на бой. Дон Диего Флорес де Валдес, като един от най-възрастните и опитни мореплаватели, също се преместил при херцога на „Сан Мартин“ в Коруня; последвал го и най-старшият сухопътен военнокомандуващ дон Франсиско де Бобадильо. Така Диего Флорес винаги бил готов да даде съвет на херцога какво да прави с флотата, а дон Франсиско да даде съвет по въпросите на бойната тактика. Освен това херцогът разполагал с капитана на „Сан Мартин“ и четирима пилоти, за един от които казвали, че бил англичанин; да не говорим за благородниците от антуража му и най-старшия от свещениците. Следователно армадата на практика се командувала от постоянен военен съвет, в който херцогът (много по-млад от мнозина други в него) участвувал единствено със здравомислието си и властта, която му бил дал кралят, а също така до голяма степен и с личната си доблест.

Докато вземали курс към открито море, за да пресекат Бискайския залив към бреговете на Корнуол, решаващо било мнението на пилотите, за които е добре да знаем какво можели да правят и какви уреди използвали през цялото плаване.

В XVI век изкуството за ориентиране в морето вече се разделяло на две: в открития океан използвали навигацията и наблюденията за определяне на ширината, а край брега — пилотите, които предимно следвали бреговата линия от нос до нос. За плаването на армадата било необходимо само пилотско умение. Испанската флота щяла да плава, без да вижда суша, само докато прекосявала Бискайския залив.

Тогавашните компаси приличали до голяма степен на днешните с тази разлика, че не били пълни с течност и били по-грубо направени. Скалите им вече се делели на тридесет и два румба и северът бил означен с хералдическа лилия, както и днес; изтока обаче отбелязвали с кръст, което по някакъв начин се свързвало с Витлеемската звезда. Компасите били монтирани в кръгла дървена кутия в нактоуза пред рулевия, а през нощта се осветявали със свещ или фенер. Иглата, забодена отдолу на скалата, не била постоянен магнит и корабите носели парче магнетит — магнитна желязна руда, с който от време на време „подхранвали“ компаса, като натривали с него иглата. Колкото и груб да бил такъв един компас, точността му съответствувала на възможностите за управление на ветроходите.

Океанските навигатори използвали градщока и астролабията, за да отчитат издигането на слънцето по обяд и на Полярната звезда по здрач или пък при лунни нощи, когато се виждал хоризонтът. Разполагали с алманаси, от които по наблюденията си можели да изчисляват ширината. При добро време, повече късмет и усърдие можели да я определят с точност до около половин градус, или тридесет морски мили. Но до XVIII век те не можели да определят дължината.

Когато един океански навигатор наближавал сушата, най-важният и най-древният му инструмент бил оловният лот. При дълги плавания корабите носели два комплекта лотове с различни по дължина въжета. Дълбоководният лот тежал 14 фунта, а въжето му достигало смайващата дължина от 150 или дори 200 клафтера — 1200 фута. Но с него можели да мерят само когато корабът не се движел или пък от лодка. За по-малките дълбочини, имало по-лек и удобен лот, който тежал 7 фунта и имал по-късо въже и който можел да се използва, докато корабът се движел. С дълбоководния лот навигаторът можел да определи кога бил пресякъл континенталния шелф и навлизал в крайбрежни води. И двата лота били „заредени“ с бучка восък за свещи в една дупка отдолу на тежестта, с която вземали проба от морското дъно, и всичко това в зависимост от предишните наблюдения горе-долу ориентирало пилота къде се намира.

Този вид наблюдения се записвали в специални морски лоции, които англичаните наричали rutters — от френското routers. В Средиземноморието такива лоции съществували от векове и били известни като peripli. През средновековието в северните морета всеки капитан си съставял своя собствена лоция в една тетрадка, ако, разбира се, можел да пише и чете, и съответно я завещавал на сина си. В 1528 година обаче излязла първата печатна лоция на английски, а в 1541 година се появило новото й, разширено издание. В 80-те години на XVI век то все още можело да се намери и използва, а дотогава и една друга лоция с дървени гравюри на очертанията на сушата, гледана откъм морето, била преведена от холандски на английски и без съмнение на испански.

Тези лоции били предназначени за крайбрежните пилоти, които плавали покрай брега от нос до нос. Но те включвали също така инструкции за плаването на армадата от Финистере до Лизард в Корнуол, защото това била една от отсечките на редовния курс около Европа и най-дългият преход от нос до нос за един крайбрежен пилот, единственият, при който лотът не стигал дъно. От тези лоции пилотите на армадата можели да разберат какъв курс да вземат, когато излязат от Коруня, и докато времето било хубаво през първите пет дни, те като че ли нямали друга работа. Нямало нужда да определят ширината. Скоростта познавали просто като надникнели зад борда, по мехурчетата при движението на кораба, а изминатото разстояние установявали по-точно по изчисления, отколкото по наблюдение на небесните тела. След три дни в открито море, на 26 юли, те казали на херцога, че се намират на 48° северна ширина, което е почти ширината на Ъшант. Дори с попътния вятър, който имали, можели да се движат едва със скорост два възела. Кралят бил наредил на херцога, а той на свой ред на пилотите да не забравят да измерят дълбочината в края на прехода. Лоцията посочвала следното: „Когато стигнеш на LXXX клафтера, ще имаш ситен черен пясък под себе си и тогава си срещу Лизард (т.е. на дължината на Лизард). Когато дойдеш на LX или LXV, ще има вече фин бял пясък и меки бели миди и ще си почти до Лизард.“

Крайбрежните пилоти в северните морета дотогава не използвали карти. Всичко, което им било нужно, се намирало в лоциите: курсовете по компаса от нос до нос, най-коварната от дебнещите ги опасности, ориентирите за влизане в заливите, приливите и отливите за всяко пристанище при пълнолуние и новолуние, навигационните фарове и буйове, които не били много. Нищо в тези данни не било точно — например разстоянията, посочвани в лоциите, не били в морски мили или левги, а в кенинги, като кенинг било дистанцията, от която един мореплавател различавал брега. По този начин ширината на Па дьо Кале била един кенинг, а ширината при входа на Ламанша — пет кенинга. Някои капитани от крайбрежно плаване демонстрирали презрение към лоциите, може би за да прикрият факта, че не можели да четат. Те се осланяли на собственото си познаване на брега и на използването на известни само на тях ориентири — шпилове на църкви, гори, хълмове, носове и къщи, — за да влизат безпрепятствено в пристанищата. Именно това накарало херцога да се помъчи да си осигури английски лоцман.

Точно преди тръгването на армадата обаче се появило едно важно ново помагало за лоцманите в северните морета. Това бил първият атлас с морски карти на Западна и Северна Европа. Издаден бил в Холандия от Лукас Янсзон Вагенхер от Енкхьойзен, тъй като по онова време холандците били водеща нация в картографията. Първият том — от Кадис до Зюйдерзее — излязъл в 1584 година, а вторият — от Северно море до Балтика — в 1585 година. В 1586 година и двете части били отпечатани на латински. Едно английско издание под надслов „Огледало на мореплавателя“ било поръчано в 1586 година от лорд Хауард, но излязло едва през октомври 1588 година, когато армадата била минала и заминала. Трудът на Вагенхер имал огромен успех — толкова голям, че английските мореплаватели поне цял век след това наричали всички морски карти „уегонър“^[1]. В 1588 година този атлас бил най-доброто ръководство от този род и без съмнение пилотите на армадата разполагали с него или на холандски, или на латински, а може би някои части били преведени на испански. Англичаните, от друга страна, не разполагали с него, но, разбира се, той едва ли им трябвал. През по-голямата част от времето те били в собствени води и знаели бреговете на Ламанша наизуст.

Томът на Вагенхер включвал не само атлас, но също така алманах и наръчник по навигация. Той обобщавал много ясно всички известни до момента начини за океанска навигация. Освен това всяка карта била придружена с лоция, която давала курсовете и разстоянията от нос до нос и от едно пристанище до друго; посочвали се начините за определяне на времето по положението на Слънцето или Луната и за определяне на приливните течения по всяко време и най-накрая подробни указания за влизане във всеки един по-голям залив^[2].

Сега медните гравюри на бреговете от онова време изглеждат непознати на познавачите, защото показват всички пристанища и заливчета по-големи, отколкото са всъщност. Но това го правели умишлено. Тъй като тези части от картата били най-важни, при тях се подчертавали всички подробности; рисували ги по-големи, за да съчетават различните приложения на една обща карта с комплект планове на пристанището. Картите били елегантно украсени с гербове и ленти с надписи, с морски чудовища и кораби, както изисквал обичаят. Те давали много по-точно бреговите очертания откъм морето от по-старите дървени гравюри и за пръв път използвали стандартни символи за подводни скали, рейдове, буйове и фарове. Също така за пръв път ги давали в мащаб не в кенинги, а в испански, холандски и английски левги^[3]. Разбира се, не можели да бъдат съвсем точни, защото се градели на наблюденията на стотици мореплаватели. Но дори и днес мореплавател с малък ветроход може да повтори курса на армадата и спокойно да се ориентира само с помощта на компас, ръчен лот и един „уегонър“ от XVI век.

Както обаче личи от розите на компаса на Вагенхер, не бива да забравяме, че в 1580 година в английски води компасите давали отклонение с около румб и половина или 17° по на изток, отколкото сега. Тази разлика трябва да се има предвид и при експедицията на армадата. Записаните курсове и посоки на вятъра и от двете флоти се отклоняват с румб и половина от данните на сегашните компаси и карти.

Единственото, и както ще видим по-нататък — жизненоважно изключение в указанията на Вагенхер били бреговете на Нидерландия. Според тези указания пясъчните плитчини там се менели толкова често, че не бивало да се доближава брегът без непрекъснати измервания с ръчния лот.

Всички тези обяснения за задълженията на пилота веднага повдигат въпроса защо ли, пресичайки бодро Бискайския залив под лъчите на лятното слънце, предводителите на армадата били решили да излязат при Корнуол и да тръпнат нагоре по Ламанша от страната на английския бряг? Пилотите положително щели да настояват да не изпускат от очи единия или другия бряг на Ламанша. По методите на океанската навигация можели само да определят местоположението си в северна или южна посока, в рамките на около тридесет мили, и изобщо не знаели къде се намират — източно или западно. Затова армадата едва ли щяла да плава по средата на Ламанша, без да вижда единия или другия бряг. Но защо избрали английския бряг? Очевидно било, че ако следвали френския бряг, можели да стигнат до Па дьо Кале, преди англичаните да ги открият или поне преди по-голямата част от английската флота (за която се знаело, че била в Плимът и имала време да ги настигне) да разбере това. Плавайки покрай английския бряг, покрай всички английски пристанища по пътя си, армадата давала на англичаните всички възможни предимства.

Отговорът на този въпрос, както и на много други, бил, че така заповядал кралят. „Ще плавате далеч от френския и фламандския бряг, пише Филип в заповедите си от 1 април, поради плитчините и пясъчните наноси.“ Той, разбира се, грешал — край френския бряг нямало плитчини и пясъчни наноси и никога не е имало, с изключение на Булонския залив, където армадата така или иначе не смятала да ходи. Може би кралят погрешно разбирал онова, което бил чул или прочел. Може би неправилно се бил изразил, мислейки за плитчините отвъд Кале, отвъд френската граница. Може би, смятайки, че англичаните ще приветствуват армадата, искал да им даде възможност да я гледат как пристига. Тъй или иначе заповедта била категорична и както обикновено херцогът не я оспорвал — нямал тази възможност. Той се подчинил и заради едно-единствено изречение армадата била обречена на неспирни сражения през половината път нагоре по Ламанша, както и да се срещне с Парма, когато почти била останала без муниции. Освен това тя през цялото време трябвало да рискува. Търговските кораби не можели да вървят дори под прав ъгъл срещу вятъра, а ако вятърът духнел от юг, щял да ги отнесе към сушата.

През третия слънчев ден херцогът изпратил втори пинас да се пребори с опасностите в Ламанша с депеша за херцог Парма, в която съобщавал за забавянето в Коруня и за успешното плаване след това. Много по-бърз от цялата флота, пинасът изчезнал напред в лятната мараня.

Но хубавото време не продължило дълго. Призори на 26 юли вятърът спрял и цяла сутрин флотата дрейфувала в мъгла. Следобед извил северен вятър, който ги отклонил от курса. Най-напред поели по вятъра на изток, но някъде по-нататък по този курс били скалите на Ъшант и никой не знаел далеч ли са или не. Така че херцогът съобщил с оръдеен изстрел за смяна на халса. Флотата тромаво и бавно изпълнила маневрата и взела курс на запад, далеч от своята цел, връхлитана от силни пориви на вятър и дъжд. В този ден някой забелязал, че една от галерите липсва. Херцогът пратил един пинас да разпита останалите галери какво се било случило и научил, че въпросната галера пропускала толкова много вода, та трябвало да тръгне обратно за Испания.

През нощта вятърът се усилил и на другия ден се превърнал в ураган. „Вълнението беше толкова силно — пише херцогът на краля, — че всички моряци до един казаха, че не са виждали подобно нещо през юли. Вълните се вдигаха до небето, а някои заливаха корабите, кърмовата галерия на флагмана на Диего Флорес бе отнесена. Бдяхме цяла нощ, разтревожени да не би армадата да пострада много, но нищо повече не можахме да сторим. Това беше най-жестоката нощ досега.“

Откровено казано, проличава, че това е писано от човек, който не е мореплавател, до друг, който също не е мореплавател. В дневника си херцогът е по-сдържан и само споменава за „много силно вълнение“, а главният ковчежник Педро Коко Калдерон, който също водел дневник, пише: „Силен вятър, армадата следва курса си“. Въпреки всичко нощта сигурно била отвратителна и когато в светлината на ясното утро херцогът тревожно преброил корабите, с ужас установил, че четиридесет липсвали. Случаят край Коруня като че ли се повтарял отново.

Всъщност не било чак толкова страшно. В крайна сметка бурята била кратка и липсващите кораби не можели да се пръснат далеч. Изпратили пинаси да ги търсят напред и назад, а флотата забавила ход и зачакала. Ескадрата на Педро де Валдес вече била близо до английския бряг и изчаквала останалите да я настигнат. Два дни по-късно открили всички кораби, с изключение на четири — един галеон и останалите три галери.

Галеонът бил „Санта Ана“, флагманът на ескадрата на Рекалде. На този кораб нещо явно не било в ред. Или екипажът му се бил разбунтувал, или капитанът бил нерешителен, или пилотът бил некомпетентен, или пък просто имало нещо желязно близо до компаса. След бурята край Коруня именно „Санта Ана“ бил отнесен най-далеч от всички, в пристанището Сантандер. Сега пък загубил ескадрата, която се предполагало, че трябва да води. Получили вест за него чак от френското пристанище Хавър, след като всички битки били приключили. Така и не станало ясно как и защо бил отишъл там, но за да го стори, той още в началото трябвало да се отклони с 90° от курса и да измине половината път нагоре по Ламанша, само че откъм другия му бряг и съвсем сам. Тази загадка остава неизяснена. Казват, че носел на борда си петдесет хиляди дуката, собственост на краля.

Положението с галерите било по-ясно. Вълнението трябва да е било твърде силно за тези леки кораби с ниски надводни бордове и гребни скамейки и затова те обърнали по вятъра и поели към френския бряг. Но изчезването им създало една от най-необичайните легенди около армадата, която си пробила път чак в холандската, а оттам и в английската история в 1860 година. Необичайното всъщност било, че легендата представлява куп лъжи.

Неин автор бил един уелсец на име Дейвид Гуин, гребец на една от галерите. Обикновено на галерите гребели роби, но в Испания това се вършело от каторжници. Гуин не споменава за какво бил осъден, но като моряк сигурно бил заловен при някоя авантюра, преценена от испанците като пиратска. Той твърдял, че гребал на галерата единадесет години.

По време на бурята, разказвал той, една от галерите на име „Диана“ потънала с целия си екипаж. Той самият бил на „Бесана“, чийто капитан се уплашил и замолил Гуин, като моряк, да му каже какво да прави. Гуин отвърнал, че единствената надежда била да свият ветрилата, да пратят войниците под палубите, за да не се пречкат на гребците, и да гребат към френския бряг. Той казал също така, че гребците обичали да си правят зъбочистачки от парчета счупени саби, които продавали и така имали възможност до един да си направят стилети. Когато се оправил с галерата, Гуин дал сигнал, като си хвърлил шапката и пронизал капитана в сърцето, робите се хвърлили и избили всички испанци на борда.

Тогава ги атакувал флагманът на галерите, но Гуин доближил кораба си борд до борд, скочил на палубата му, освободил робите и там също избил испанците. След това всички го приветствували като капитан, той откарал двата кораба в Байона, във Франция, и повел 466 души — французи, англичани, турци и маври — към Ла Рошел, където бил награден от крал Анри Наварски. След като се завърнал в Англия, получил похвала от кралицата.

Всичко това било невероятна измислица. Всъщност след като галерите не издържали на бурята, оставили се вятърът да ги носи в строй към бреговете на Франция. Гуин бил на „Диана“, а не на „Бесана“, която не потънала, а влизайки в залива на Байона, заседнала на плиткото. По-голямата част, ако не и целият й екипаж бил спасен. Нито в морето, нито където и да било другаде имало бунт или бой и другите три галери стигнали здрави и читави до Испания. Във Франция каторжниците от „Диана“ били освободени или избягали.

Единственото важно нещо във връзка с лъжливата история на Гуин било, че след завръщането му в Англия хората отначало му повярвали и го направили герой. Когато пръснатите кораби на армадата започнали да пристигат в Ирландия, той бил изпратен там да изтръгва признания от пленниците, защото говорел испански. Нещастните корабокрушенци били разпитвани от един бивш каторжник, който имал зъб на Испания, и то какъв, докато най-накрая англичаните открили, че е негодник, и го върнали в Англия в немилост.

Бурята страшно объркала изчисленията на пилотите. Когато се уталожила, те не знаели къде се намират. Изпратили един пинас да мери дълбочината и ако е възможно, да открие суша, а в петък по обяд на 20 юли херцогът накарал пилотите да определят местоположението на армадата по слънцето. Те изпълнили всичко това и докладвали, че дълбочината била петдесети шест клафтера, а ширината „50° градуса чисто“. На 50° северна ширина се намира Лизард. Не били забелязали островите Сили. Вече били съвсем близо до враждебния бряг, но още не го виждали.

Бурята сложила край на приповдигнатото настроение. У повечето хора то било изместено от състояние на сдържана възбуда. Те остро усещали сега, че се намират във вражески води и че били обречени да плават нагоре по Ламанша, откъдето връщане нямало. Усещането не било неприятно; хората били толкова бодри, пише херцогът, че му било драго да ги гледа. Корабите напредвали на бавен ход, наблюдателите били нащрек, духал лек западен ветрец и хоризонтът тънел в мараня; тихо изминавали опипом тези последни мили до Англия, като кораби с попътен бриз и скорост, с която пешеходец спокойно можел да се разхожда на брега. По едно време цялата флота трябвало да легне на дрейф, защото още един галеас си счупил руля — този път флагманът, или capitana на ескадрата на галеасите „Сан Лоренсо“. „Тези кораби наистина са твърде крехки за силно вълнение“ — отбелязва херцогът. Не видели чужди кораби, нито дори риболовни лодки — пустото море изглеждало зловещо. „През цялото си плаване досега не случихме да срещнем нито един кораб, от който да получим информация, затова караме опипом. Като минем покрай Плимът, ще се опитам да разузная нещо с пинасите.“

В четири часа следобед на 29 юли наблюдателите забелязали суша вляво от носа на кораба и казали, че това бил Лизард. Херцогът вдигнал на главната мачта знаме с изображение на разпятието между Пресветата дева и Мария-Магдалена, за което се предполага, че било благословено в Лисабон, дал три топовни залпа и наредил всички екипажи да благодарят на бога, който бил милостив да ги докара толкова далеч. Първата част на експедицията свършила. Били пристигнали и знаели, че са ги забелязали. През нощта по върховете на всеки хълм по брега пламтели огньове.

Същата нощ херцогът завършил едно дълго писмо до краля, в което описвал плаването, и го изпратил по един пинас в Испания. С него изпратил и второ, кодирано писмо. Пишел колко бил изненадан, че все още нямал вест от Парма. Изпратил бил два пинаса в Дюнкерк и поне първият от тях имал достатъчно време да се завърне.

„Без вест от него — пише херцогът — мога само бавно да напредвам към остров Уайт и да не ходя по-нататък, докато не ми съобщи в какво състояние са войските му. По целия бряг на Фландрия няма къде да подслоним корабите си и ако от остров Уайт закарам армадата там, може да я отнесе на плитчините, където сигурно ще се погуби. За да избягна тази очевидна опасност, реших да остана край остров Уайт, докато разбера какво прави Парма, тъй като според плановете, когато пристигна, той би трябвало да ме посрещне с флотата си, без да ме кара да чакам нито миг. Целият успех на начинанието ни зависи от това и за да се уверя, че херцогът също е наясно, ще му пратя още един пинас, когато вляза в Ламанша, и още един, когато стигна до остров Уайт.“

Това е едно от несвързаните писма на херцога, но то издава тревогата му от мълчанието на Парма — тревога, която в следващите дни щяла да прерасне почти в паника. Бодрите испански екипажи не знаели нищо за това, но херцогът още от самото начало на експедицията сигурно се обезкуражавал от мисълта, че трябва да влезе в Ламанша, без да знае какво го чака в другия му край. Последната вест от Парма датирала от 22 март — отпреди четири месеца — писмото, което капитан Моресин му донесъл в Лисабон. Оттогава насам би могло да се случи какво ли не. Кралят не му бил съобщил нищо. Парма би могъл да се сражава някъде другаде. Би могъл да се сблъска с непредвидени трудности и изобщо да изостави кампанията. Ако той не бил готов при пристигането им, какво щяло да стане с армадата? Тя не можела да спре в Па дьо Кале, нито пък да си пробива път с бой по Темза без помощта на Парма. А по-нататък се ширел загадъчният бряг на Фландрия, който бил предимно в ръцете на англичаните или на холандските бунтовници. Това, че там нямало пристанища, които да подслонят армадата, не било съвсем вярно, но нямало нито едно, което да е известно на армадата. Това било бялото петно в атласа на Вагенхер, а никой не се бил сетил да подсигури испанската флота с фламандски пилот, защото никой не предполагал, че ще отиде чак там.

Кралят непрекъснато настоявал да бързат и специално бил заръчал на херцога да не спират край остров Уайт. Но херцогът не можел да продължи, без да разбере как стоят нещата. И за да не продължава като сляп, той решил да не се подчини точно на тази заповед на краля.

Разбира се, той не можел да вземе такова решение сам. Сигурно го бил обсъдил със своите военни и морски експерти и вероятно така решил военният съвет, свикан от него в петък през нощта или в събота сутринта, на 30 юли.

Протоколите от този съвет не са открити, а сведенията за него са противоречиви. Очевидно херцогът го свикал, за да вземе окончателно решение за бойния ред, а не за стратегията, която била определена много по-рано. Но след катастрофалния завършек на експедицията испанското обществено мнение си търсело виновник и херцогът най-очебийно попадал в прицела му. Един от обвинителите му бил свещеникът Хуан де Виктория, който описва плаването като неинформиран очевидец и наричайки херцога глупак и страхливец, го обвинява във всичко, което не било наред. Хуан де Виктория не присъствувал на съвета, нито пък там присъствувал онзи, който го снабдявал с информация. В неговата история от трета ръка обаче се твърди, че всички военни експерти настоявали да се атакува Плимът, а херцогът отказал и заради неговата страхливост армадата била лишена от възможността да победи.

Но нито херцогът бил глупак, нито дванадесетте членове на неговия съвет били такива. Би трябвало да ги подценяваме, за да смятаме, че биха могли разпалено да спорят върху такъв драстичен план в последния момент, когато Плимът бил пред очите им. Има само две сигурни доказателства, че Плимът бил споменат изобщо. Първо, Алонсо Ванегас, капитанът на „Сан Мартин“, в своята версия казва, че Де Лейва предложил да атакуват града и че няколко души се съгласили с него. Но херцогът посочил, че това би означавало да нарушат заповедите на краля и че входът на залива бил тесен и добре защитен; всички единодушно решили да не опитват.

Второто доказателство го намираме във версията на дон Педро де Валдес, който пише за това, когато вече е в плен на англичаните, и беснее по адрес на херцога, така че бихме могли да очакваме да осъжда всяка негова дума или постъпка. Но дон Педро също потвърждава, че входът към залива бил твърде тесен и не бивало да се правят опити.

Историята приема, че съветът на армадата е обсъждал най-вече нападение по море и че английската флота, притисната в залива, би била уязвима за една стремителна атака като атаката на Дрейк срещу Кадис, която той предлагал да повторят и в Коруня. Такова предположение обаче изглежда доста невероятно. Преди всичко армадата не била извънредно подвижната флота на Дрейк при Кадис и командуващите й добре знаели това. Нито пък заливът на Плимът приличал на заливите на Кадис или Коруня. При Плимът морето влизало с мили навътре в сушата и английската флота можела да се оттегли там, а теснините на изток и запад от Плимът били укрепени с най-мощните артилерийски батареи, които съществували. Освен това приливът нахлувал в Саунд със скорост от възел и половина, а в теснините — до два възела и половина. Дори да се опитала да влезе в залива, армадата можела да стори това само с приливната вълна, а след това трябвало да чака промяна във вятъра и отлив, за да излезе отново.

И последно, армадата била обременена от конвоираните търговски кораби. Те нито можели да влязат всичките в залива, нито пък можели да останат отвън, за да не би част от английската флота, евентуално под командата на лорд Хауард, да патрулира по Ламанша или пък да се спотайва в Дартмът или Торбей. Всъщност Плимът бил недостъпен откъм морето и нито един моряк не би си губил времето да спори по въпроса със задна дата.

Но Де Лейва не бил моряк; той бил кавалерийски офицер с репутация на храбрец. Може би в момента бил поблазнен от пустото море и пустия бряг. При това положение единственото нещо, което можел да предложи, било нападение по суша — да не вкарват флотата в Саунд, а да свалят Де Лейва с войските му на сушата отвън, може би в залива Уайт Саунд на запад или в Уембъри на изток, или и в двата. Испанските войски можели с бой да си пробият път навътре в сушата и да обградят града и пристанището, докато армадата на дрейф го блокира отвън.

Много по-вероятно било да са обсъждали такъв проект, след като бързо отхвърлили всякаква идея за влизане в залива. Това също се покривало с мнението на Рекалде в писмото му до краля, че армадата трябвало да завладее някое пристанище в западната част на Англия в интерес на сигурността си след нахлуването в тези води и за да защищава подкрепленията от Испания. Кралят не отговорил на това писмо, а може би отговорът е изчезнал от архивите в Симанкас.

Но херцогът знаел добре какъв щял да бъде отговорът му — че първостепенен дълг на армадата било да стигне възможно най-бързо до мястото на срещата с Парма. Кралят щял да се противопостави на плана, защото за осъществяването му трябвало време, а също така и поради другата и може би по-убедителна причина, че щели да заангажират там войски, които бил обещал на Парма. А завладяването на Плимът би било безсмислено, ако част от армията не останела да го държи в ръцете си.

Тъй като липсват всякакви данни по този въпрос, не ни остава нищо друго, освен да гадаем за развитието на спора, но поне приемайки, че се е развивал логично, а не — както обичат да мислят англичаните, — че испанските командуващи били глупци. Дори бихме могли да отидем малко по-далеч в предположенията си. В спора вече бил възникнал нов момент. Каква полза имало да се бърза, би могъл спокойно да попита някой, след като дори не знаели дали Парма бил готов да ги посрещне? Херцогът не би могъл да знае отговора. Ръководен от дълга и здравия разум обаче, той сигурно щял да настоява да изчакват до последния възможен момент отговора на Парма и да не прекрачват заповедите на краля до последната си възможност — остров Уайт. Това задоволило всички и поради тази причина херцогът написал кодираното писмо до краля. Но почти едновременно с вземане на решението изборът им бил отнет. Както и възнамерявал, херцогът изпратил един пинас да се опита да събере сведения. Командир на пинаса бил един млад мичман, Хуан Хил, който говорел английски. През нощта той се завърнал с четирима фалмътски рибари, които бил пленил. Тези объркани неизвестни хорица, блъскани и дърпани, докато изкачат високия борд на „Сан Мартин“, когато ги изправили пред испанските благородници, казали, че Дрейк с английската флота вече били излезли от залива и чакали подветрено на западния му край — Рейм Хед.