Дейвид Хауарт
Великата армада (11) (Испанската версия)

X
Остров Уайт

Казват, че откак зърнал английския бряг, херцогът почти не бил мигнал и не бил хапнал нищо друго, освен сухари и сирене, които му носели на юта. Без съмнение много други в армадата не били спали и яли както трябва. Но едва ли някой имал такива неразрешими проблеми да му тежат на душата.

Ако се обърнел към последните три дни, херцогът би могъл да каже с ръка на сърцето, че бил направил всичко възможно и нямало от какво да се срамува. В дневника му се прокрадват угризения, че изоставил дон Педро, и предположения, че го бил превърнал в свой непримирим враг. Но херцогът постъпил така, следвайки съвета на дон Диего де Флорес, чието мнение трябвало да уважава. Той може би също пропуснал добър шанс и си спечелил още един враг, като не разрешил на дон Уго да атакува вражеския флагман с галеасите си; историята го потвърждава, но независимо от подбудите, нямаме данни херцогът да е съжалявал за това. Без съмнение той давал добър пример. Във всички описания, английски и испански, единодушно се посочва, че корабът му бил в разгара на всяка битка и че пръв обръщал да се притече на помощ на някой изоставащ или попаднал в беда.

Херцогът би могъл също да признае, че до този момент нещата не се развивали зле. Той изпълнявал стриктно заповедите на краля. Ако се сметнели и четирите галери, бил загубил седем кораба, но нито един не бил сразен от врага. Изпратил бил също така половин дузина пинаси с писма до Парма и краля, но те били предназначени точно за това. Що се отнасяло до хората, имало загинали в престрелките, но само много малка част от хилядите, които командувал. Армадата била в добро състояние и била изминала половината път нагоре по Ламанша.

В перспектива обаче бъдещето било абсолютно мрачно. Може би в онази безветрена нощ в сряда, когато всички кораби били неподвижни, с безжизнено увиснали ветрила, той наредил да го повикат, ако излезе бриз, и слязъл в каютата си с надежда да дремне, но вместо да спи, лежал буден, с кошмарно предчувствие за катастрофа. Фактите, които му били известни, можели само да прогонят съня в тази нощ.

Първо, армадата била замислена абсолютно погрешно — тя не можела да надвие англичаните, защото, както пише той в дневника си, „нашите кораби са твърде тежки в сравнение с леките кораби на врага“. Напротив, флотата на врага непрекъснато растяла от корабите, които се присъединявали към нея от всяко пристанище, а разузнаването му донесло, че още една флота от около осемдесет кораба ги чакала подветрено с пресни сили в Па дьо Кале. Вече почти било сигурно, че основната им мисия нямало да успее. Каквото и да правел, колкото и да се стараел, не можел да разчисти морето от врага за преминаването на Парма. Нямало как да стори това.

Второ, от Парма, който би трябвало да прояви поне малко дружелюбие в този враждебен свят, нямало никаква вест, а само слисващо мълчание. Херцогът не знаел дали Парма бил готов и къде се намирал изобщо. Той започвал да подозира, че Парма съвсем не бил в Дюнкерк, където би трябвало да бъде, защото не бил получил отговор на нито едно послание, изпратено до него. Дали пък всичките му куриери били заловени? Или англичаните толкова строго патрулирали протока, че нито един пинас не можел да мине? Знаел ли Парма изобщо за пристигането му?

Трето, доколкото му било известно, след остров Уайт нямало никакво друго пристанище освен Темза, а да си проправи път с бой до Темза нямало никаква надежда, ако Парма с войските си не му помагал. Нито пък тромавата му флота можела да влезе в устието на реката, сменяйки курса си от източен на западен, ако господ не прател чудотворна промяна във вятъра в нужния момент.

Четвърто, той въпреки всичко трябвало да се бие и да спечели, ако не за друго, то поне да се сдобие с провизии, които да попълнят мизерния запас за осемдесет дни, който носел от Коруня. А колкото повече продължавали боевете, толкова повече се топяла надеждата му да спечели. Англичаните можели да се снабдят с барут и гюлета от брега, докато огромните запаси от муниции на армадата вече се били изтощили. Корабите започвали да му искат нови муниции, а той нямало откъде да ги вземе, освен ако Парма не му изпрател. Единственото решение, което, херцогът взел през тази безсънна нощ, било на сутринта отново да пише на Парма, като помоли за няколко кораба с муниции.

И последното, което му тежало на душата, било, че на съмване трябвало да реши дали да нападне остров Уайт, или да потърси отбранително пристанище в Солент, където би могъл да изчака, докато разбере какво прави Парма.

Лорд Хауард и Дрейк, разбира се, също си имали грижи в деня и нощта на пълното безветрие, но тях не ги измъчвали отчайващите предчувствия на херцога. Те били разочаровани, че тяхната идея за артилерийски бой нанасяла толкова малки поражения на врага, но не били загубили самочувствие и все още я смятали за положителна, като продължавали да кроят планове и да се надяват. Поне до момента армадата не била навредила на Англия. Ако успеели да я принудят да продължава напред, никога нямало да може да й навреди, а ако пуснела котва, имали други идеи как да я атакуват.

В деня на безветрието Хауард свикал съвет на „Арк“. Както винаги не се водел протокол, затова няма начин да разберем кой какво предложил, но в крайна сметка те се познавали добре и проблемите били очевидни за всички. Може би нямало нужда от дълги обсъждания.

Най-тревожният въпрос в перспектива били мунициите. Хауард вече бил предприел всички възможни стъпки да получи още от сушата и знаел, че хората на брега също ще направят всичко възможно. Но дори и в крайбрежните фортове запасите били малки и каквото и да му пратели, то нямало да стигне за безпрецедентната битка, която водел. Трябвало да пестят и има данни, че на този съвет те решили да постигнат това, като скъсят още повече огневата дистанция между тях и вражеските кораби.

Но вземането на решения е едно, а налагането им във флотата — съвсем друго нещо. Тя и бездруго била набъбнала твърде много, за да може добре да се организира. До този момент на англичаните като че ли не им било хрумнало да я разделят — те никога не били излизали в морето с такъв брой кораби. Може би били забелязали, че флотата на испанците е разделена на отделни ескадри. Те имали нужда от същото, та ако ще само за да спрат малките кораби да прахосват гюлетата и барута от нереална дистанция. „Този ден — се казва в «Описанието» — лорд-адмиралът раздели флотата на четири ескадри, като определи с първата да се занимава той, втората повери на грижите на Негова Светлост сър Франсис Дрейк, третата на сър Джон Хокинс, а четвъртата на сър Мартин Фробишър.“ Това е втората нова военноморска концепция, родена в дните на битките и останала в сила векове наред — първо формацията в килватерен строй, след това делението на ескадри.

Но непосредствена грижа на англичаните бил остров Уайт. Когато лорд Хенри Сиймор, който чакал край Доувър, получил писмото на Дрейк от Плимът, той отговорил: „Що се отнася до нас тук, предполагаме, че целта им може би все пак е да спрат край остров Уайт, за да го завладеят, от което Бог да ни пази.“ Може би мнението било всеобщо и Сиймор просто го изразил писмено, като по този начин то е стигнало и до нас (той непрекъснато давал мнения за испанската стратегия). Във всеки случай рискът бил очевиден и часът бил ударил. Армадата била на югозапад от входа на Солент. Ако излезел югозападен вятър и съвпаднел с прилива, тя щяла да премине през Нидълс за час или два и нямало начин да я спрат.

Затова съветът на Хауард измислил нов план да разпръсне армадата още същата нощ. „Този следобед Негова Светлост заповяда по шест търговски кораба от всяка ескадра да се насочат нощес едновременно към испанската флота от различни страни, за да държат врага буден.“ Идеята била блестяща и доказала, че инициативата все още била в ръцете на англичаните. И без това търговските кораби, които били свършили нещо полезно до този момент, се броели на пръсти — те „само се перчели“, като демонстрирали сила. Дотогава на никого не му било хрумвало да предизвика морски бой нощем и никой не се сетил да го стори поколения след това. Осъществяването на този план можело успешно да всее хаос в редиците на армадата, като ги пръсне за английските бойни кораби сутринта. Но англичаните нямали шанс да го проверят на практика. „Нощта се случи толкова безветрена, че нищо не можеше да се направи.“ На сутринта течението било отнесло армадата на изток и опасността да влезе през Нидълс била преминала. Оставала заплахата да се опита да влезе от изток покрай Спитхед.

През целия път от Лизард армадата се придвижвала толкова бавно, че имало достатъчно време вестите за събитията да стигнат из цяла Южна Англия. Ездачите, пешеходците или пинасите се движели много по-бързо. Пинасът, който Дрейк пратил от Едисгън Рок „късно вечерта“ на 31 юли, стигнал при Сиймор, който бил на котва при Доувър, на 2 август — със средна скорост поне пет възела, а може би и повече. Въпреки това, при същия вятър, на армадата, обременена от най-бавните си търговски кораби, й трябвало двойно повече време, за да измине същия път.

От брега откликнали с изненадваща бързина на исканията на Хауард за муниции. Всички се сетили най-напред за боеприпасите в пленените испански кораби. Първият от барките или пинасите на Хауард пристигнал в Уеймът на 3 август. Кметът на Уеймът писал до кмета на Лайм Риджис, който получил писмото същия ден. По същото време от града се виждало как корабът на дон Педро се придвижва на запад, затова кметът препратил писмото на помощник-управителите на Девън, които били в Торбей. То стигнало до тях същия ден, след като пропътувало около седемдесет и пет мили и в девет часа вечерта бил изпратен човек да посрещне кораба в Дартмът. Два дни по-късно докладвали, че свалили от кораба 1600 гюлета и 88 бурета с барут и ги пратили по море на лорд Хауард. Помощник-управителите също така си взели две бъчви с вино, но за това съобщил по-късно някой друг.

„Сан Салвадор“, на който станала експлозията, бил докаран в залива на Уеймът на 3 август. Четири дни по-късно Съветът на кралицата, който се събрал в Ричмънд на запад от Лондон, научил за това, обсъдил въпроса и писал на кмета да изземе барута и да го прати с подходящ барк в Доувър. Но Флеминг, капитанът на „Голдън Хайнд“, който бил изтеглил кораба на буксир до залива, осланяйки се на собственото си здравомислие, вече бил свалил от него 140 бурета с барут, 2000 гюлета и боеприпаси за полуоръдията и кулеврините с един тон фитили и потеглил с тях да догони флотата.

Граф Съсекс, управител и командуващ на Портсмът, веднага щом армадата отминала на безопасно разстояние, изпратил всичкия барут и гюлета в града на английската флота и поискал с бърза поща от Лондон нови муниции за Портсмът и за другите съсекски пристанища в източна посока. Можем да си представим ездачите, които сменяли запенените си коне по етапните станции на изток и запад и разправяли на възбудените тълпи новини от морето, като може би поразкрасявали тук-таме историите. От Тауър изпратили барут и гюлета за крайбрежието и кралицата заповядала най-добрите мускетари на Кент също да заминат за там, в случай че потрябват на лорд Хауард. Но на него не му трябвали нито хора, нито кораби. Още в началото той писал на лорд Съсекс да му прати всички годни кораби от Портсмът „и толкова снажни мъже, колкото можете да съберете за такова кратко време“. От този момент насетне доброволците, които пристигали да зяпат, се превърнали в бреме, както и корабчетата, които ги докарвали, въоръжени само с половин дузина малки оръдия за евентуална отбрана от пирати. Когато сър Джордж Кеъри, губернаторът на остров Уайт, изпратил един пинас със сто души, лорд Хауард ги върнал със сърдечни благодарности и писмо, че разполага с достатъчно хора.

Тази готовност на англичаните да се притекат на помощ, за да отблъснат врага, била цената, която испанците плащали за решението си да плават покрай английския бряг на Ламанша.

Нито в дневника на херцога, нито някъде другаде се споменава дали армадата щяла да мине покрай Нидълс, ако вятърът в този ден бил попътен. Херцогът положително бил препрочел заповедите на краля, макар че ги знаел наизуст. Островът, казвал кралят, очевидно не бил толкова укрепен, че да бъде непревземаем, но ако го завладеели, би могъл да бъде отбраняван. Щял да им осигури безопасно пристанище и ако херцогът го завладеел, трябвало здраво да го укрепи. Той заповядал строго херцогът да не го напада, когато се изкачва по Ламанша. „Към това можете да прибегнете само ако у вас се породи някакво съмнение или пък главният план се провали и сте принудени да се върнете от Маргейт. Докато се изкачвате по Ламанша, в никой случай не бива да влизате в залива на остров Уайт, докато не изчерпите всички възможности да осъществите главната идея.“

Херцогът вече бил решил да не се подчини на тази част от заповедта. Може би се осланял на думите „някакво съмнение“, а той имал съмнения, след като нямало никаква вест от Парма. Но кралят добавял с обичайното си изключително внимание към подробностите: „Ако обаче се наложи да сторите това, ще внимавате да влезете от изток, където входът е по-широк от западния“. Съвсем естествено било от страна на херцога, след като решил да не спази първата част на заповедта на краля, да се постарае да изпълни втората и може би той затова пренебрегнал западния входен канал.

Но пишейки тези редове с апломб на всезнаещ, кралят по детски се заблуждавал. Той бил идвал в Солент преди тридесет и четири години, на път да застане пред олтара с Мария Тюдор, и обичал да парадира, че познава Англия. Може би си спомнял входните канали, а може би ги гледал на картата. Входният канал от изток наистина изглеждал по-широк от бряг до бряг, но плавателният му канал между плитчините съвсем не бил такъв; а в онези времена, без шамандурите и фаровете, които го отбелязват сега, се намирал още по-трудно. Освен това кралят изобщо не слагал в сметка вятъра, като приемал, че армадата може да плава накъдето си пожелае — или пък се осланял на молитвите господ да му прати необходимия вятър. Всъщност при вятър от югозапад, който е много по-обичаен за един нормален август в Ламанша, западният входен канал покрай Нидълс е очевидно за предпочитане. Но до избор не се стигнало, защото в сряда изобщо нямало вятър. Армадата не можела да доближи входа срещу отлива, а ако влезела с прилива, щяла да изгуби минималната скорост за управление и да стане неуправляема.

Вместо това тя останала да дрейфува напред-назад покрай брега с прилива и отлива. След честите западни урагани течението в Ламанша, което отивало на изток, трябва да е било по-силно от обикновеното и всеки прилив отнасял флотата все по̀ на изток. Всъщност с някой и друг лек полъх на ветреца от време на време тя изминала около шестнадесет мили за двадесет и четири часа. На 4 август на съмване херцогът се намерил при южния край на остров Уайт, без полъх вятър, върху огледално море, заобиколен от трите страни с англичани.

Описанията на събитията през този ден са объркани както обикновено, но и наситени с особен драматизъм и напрежение. Денят бил критичен — единственият, в който армадата при малко повече късмет, независимо от всичките си пропуски, би могла да спечели частична победа.

При изгрев-слънце тя била на около дузина мили от входа за Спитхед, а оттам за Портсмът, Саутхамптън и обширния залив на Солент. Възможностите й да влезе вътре зависели от вятъра и прилива. Вятърът не можел да се предскаже, той можел да задуха откъдето си иска по-късно през деня. С прилива нещата стояли иначе. Приливното течение в западна посока, което можело да помогне на армадата да влезе в залива, трябвало да започне същата сутрин малко след седем часа и да продължи докъм дванадесет и половина. След това трябвало да вървят срещу отлива почти до мръкване. Испанските пилоти поне приблизително знаели времето на прилива и отлива по Вагенхер, а всички останали с изключение на войниците щели да го разберат от наблюдение — никой не можел да плава нагоре по Ламанша, без да забележи промените в прилива и отлива. Не са знаели скоростта на прилива във входния канал, но всеки здравомислещ моряк е можел да се досети, че не е малка, а освен това испанците с положителност знаели, че оставали само три дни до сигизийните приливи^[1]. При тези приливи течението достигало скорост над два възела. Едва ли някой си въобразявал, че може да вкара ветроходна флота в Спитхед срещу такова течение, освен ако не я носел източен ураган. С други думи, ако армадата смятала да влезе в Солент, трябвало да го стори и пусне котва най-късно малко след пладне. При южен вятър тя имала шанс.

Едва ли и за двете страни онази сутрин можело да има нещо по-мъчително от безветрието. Армадата не можела да мръдне, а англичаните били лишени от единственото си преимущество — бързината на маневриране. Лорд Хауард разбирал, че се налагало да предприеме драстични мерки, и той ги предприел. Наредил гребните лодки да изтеглят основните кораби до позициите за бой. През нощта още два испански кораба били изостанали от флотата си. Този път това били „Сан Луис“ — един галеон от португалската ескадра, и една от урките на име (както още няколко други кораба в армадата) „Санта Ана“. Хокинс бил най-близо до тях и пръв започнал бой. Лодките го теглили, докато животът на гребците не бил застрашен от мускетните изстрели. Тогава от армадата излезли три испански галеаса, като единият теглел подире си и галеон за повече огнева мощ. Хауард с „Арк“ и лорд Томас Хауард с „Голдън Лайън“ също се приближили, теглени от лодки. „“Арк" и „Лайън“ — се казва в „Описанието“ — дадоха добри изстрели по галеасите пред очите на двете армии, които не можеха да се приближат поради безветрието, а „Арк“ и „Лайън“ бяха изтеглени до галеасите от гребните си лодки." Галеасите били „силно повредени, като единият бе принуден да се оттегли със силен крен, другият от изстрела на «Арк» загуби фенера си, който профуча покрай нас, а третият остана без фигура на носа“. Отново оставаме поразени колко нищожни били пораженията от престрелките, макар че корабите този път положително били на разстояние един мускетен изстрел един от друг — в първия си кратък доклад Хауард го определя като „две или три десетки крачки“. Един кърмови фенер и една носова фигура не били кой знае какъв повод за хвалба, а що се отнасяло до галеаса, който се оттеглил „с крен“, той не дал по-късно признаци за сериозни повреди. Може би просто трябвало част от гребците му да се преместят от едната на другата страна, за да даде залп с бордовите си оръдия.

Междувременно Фробишър дрейфувал на север от армадата между нея и брега — в подобно неловко положение той вече бил попадал веднъж край Портланд. Той също поискал лодки, които да го изтеглят, и по едно време единадесет от тях се заели с тази задача.

Най-накрая духнал бриз. „Описанието“ го нарича „малък ураган“, но тогава тази дума означавала друго нещо и той решително не бил много силен. Никой не споменава кога започнал. Само „Описанието“ ни ориентира донякъде, като казва, че „Арк“, „Лайън“ и галеасите се били дълго. След като били започнали призори, едва ли боят можел да продължи много след седем часа, когато приливът се обърнал. Посоката на течението също не се споменава, но очевидно то оставило Фробишър подветрено на армадата, така че трябва да е било съвсем на юг. Навсякъде другаде по английското крайбрежие появата на вятър откъм морето би бил фатален за армадата. Но в този момент на нея й трябвал точно такъв вятър, който да я пренесе покрай източната част на острова и право в Спитхед.

След появата на вятъра описанията на битката стават съвсем мистериозни. Надеждите на испанците за известно време отново се съживили и те решили, че най-накрая ще могат да вземат на абордаж един от флагманските кораби на врага — очевидно кораба на Фробишър. „Бяхме сигурни — пише херцогът в дневника си, — че най-сетне ще можем да ги доближим, което е единственият начин да спечелим победа.“ После обаче добавя: „Но в този момент вятърът се усили и видяхме как отново ни се изплъзват и вече нямат нужда от лодките, които го теглеха“. Калдерон повтаря същото с мрачно разочарование: „Нашият флагман и другите кораби се насочиха към него, но той се измъкна толкова бързо, че галеонът «Сан Хуан» и един друг бърз кораб — двата най-бързи в армадата, — които тръгнаха да го преследват, като че ли стояха на място в сравнение с него“.

Херцогът също така пише: „Докато престрелката в тила продължаваше, флагманският кораб на врага с други големи кораби нападна нашия кралски флагман, който водеше авангарда“. Това бил друг английски флагман, не този на Фробишър — испанците били склонни да наричат всеки по-значителен кораб флагмански. Може би това бил „Арк“, но съвсем не е ясно как е успял да атакува испанския авангард. Във всеки случай херцогът добавя едно много важно изречение: „Доближиха ни повече, отколкото в предните дни, стреляйки с най-тежките си оръдия от долните палуби, отнесоха една трета от главната ни мачта и убиха няколко войници“. Изводът е, че дотогава англичаните не били използвали най-долния ред оръдия, които били най-големите, или поне, че херцогът не бил видял да ги използват. Изглежда странно, но не е невъзможно. При най-ранните кораби най-долните оръдейни портове били толкова близо до водолинията, че при тежък товар можели да ги отварят само при много спокойно море и съвсем слаб вятър. На десет мили от мястото, където се намирали в момента, били останките на „Мери Роуз“, който в 1545 година тръгнал от Портсмът с отворени долни портове, наводнил се и потънал, като издавил по-голямата част от екипажа си, щом вятърът издул ветрилата му. В английската флота в момента имало още един „Мери Роуз“ и никой не бил забравил предишния. Но след като това бил първият достатъчно спокоен ден, в който да могат да отворят най-долните портове, значи англичаните до този момент са стреляли само от далечно разстояние с по-малките оръдия — полукулеврините с деветфунтови гюлета, което обяснява неефективността на стрелбата им.

В тази битка, когато вятърът и приливът били благоприятни за испанците да влязат в Солент, се изисквали върховни усилия от страна на англичаните, но в нито едно английско описание не се споменава какво е правил по това време Дрейк. Може би е бил с ескадрата си на южното крило и Хауард не е можел да ги види — след безветрието и „малкия ураган“ може би барутният дим ги е бил скрил. Само в едно испанско описание се споменават боеве по периферията на флотата откъм морето. Това описание е направено от един неизвестен капитан на севилски галеон, който разказва за атака, принудила най-крайния галеон да отстъпи и се оттегли в основното ядро на флотата. „Като видя това, врагът се окуражи и обърна цялата си флота или по-голямата й част в атака срещу нашето крило, така че които бяхме там, се оказахме притиснати в ъгъла.“

Въз основа на това най-големият специалист по тактически анализ на деветнадесети век, сър Джулиан Корбет, изгражда теорията, че Дрейк, който е негов любим герой, се е опитвал да изблъска армадата върху скалите Ауърс, които са от север на подстъпите към Спитхед. Тази хипотеза е попресилена. Първо, нямаме доказателства, че каквато и да било атака би могла да отклони ядрото на армадата от избрания курс. Второ, това би означавало да ги притиснат точно на входа за Спитхед, при прилив, докато всички останали се стремели да ги прогонят оттам. И трето, пилотите на армадата знаели за Ауърс — те били отбелязани на картата на Вагенхер — наистина по-близо до средата на входния канал в залива, отколкото са всъщност, но като опасност, от която мореплавателите трябвало да се пазят.

Много по-вероятно било Дрейк да е атакувал южното крило, просто защото бил там. Ако ли пък наистина се е опитал да принуди армадата да тръгне на север вместо на изток, това води до едно много интересно предположение — че той нямал нищо против да ги вкара в залива на Солент. Дрейк бил прочут с еретичните си, но далновидни военноморски концепции и е напълно възможно да е разглеждал Солент не като подслон, а като капан за армадата. Това, разбира се, е също малко пресилено, но ако погледнем назад, след като вече познаваме историята, интересно какво би се случило, ако армадата беше влязла (както предлагал херцогът и споменавал кралят) и пуснеше котва, да речем, някъде около Каус Роудс. Без съмнение армията е щяла да слезе на брега, щяла да стигне до замъка Карисбрук в средата на острова, който бил главен щаб на отбраната, и щяла да го завладее. Но самата армада вече никога нямало да се измъкне оттам. Английската флота щяла да я тормози денонощно от базите си в Саутхамптън, Портсмът, заливчетата и реките по крайбрежието на Англия. Изходите щели да бъдат блокирани и обстрелвани с оръдия от брега и застанала на котва, армадата щяла да бъде изложена на атаки с брандери, насочвани към нея с всеки прилив, което е най-сигурният начин да се унищожи една дървена флота. Един подир друг корабите й щели да изгорят, да бъдат потопени или пък, отнесени от течението, да дрейфуват, докато се разбият, и армията остане откъсната да гладува на острова. Едва ли някой, дори и Дрейк, виждал тогава нещата в такава светлина, но сега ни се струва, че херцогът просто имал късмет, че не успял да влезе там.

А той не успял не защото англичаните му попречили, а защото южният вятър се сменил с югозападен. Това променило фатално нещата. Трудно е да се каже точно кога се е отказал от идеята, но сигурно по някое време онази сутрин е свикал на откровен разговор пилотите си. Те вероятно са му казали, че при югозападен вятър влизането е невъзможно. Армадата трябвало да държи северозападен курс чак до входа на Портсмътския залив. С вятър откъм траверса и последните приливни вълни сигурно някак си щяла да се справи с това, но само с риск урките да бъдат отнесени върху северните плитчини и да заседнат там, далеч от брега, като сигурни мишени. По-навътре трябвало да следват почти западен курс, с който не можели да се справят дори и галеоните.

Преди пладне херцогът изоставил този слаб лъч надежда. Той дал „сигнален залп да продължи плаването, следван от другите кораби на армадата в добър ред“. Дневникът му не съобщава с колко лоши предчувствия се отправял към неизвестните опасности на Па дьо Кале.

Англичаните вървели на доста голямо разстояние подир армадата. Щом веднъж отминали острова, те вече не бързали. По крайбрежието на Съсекс нямало нито едно място, където армадата да пусне котва. Хауард решил да пести мунициите си, докато се обедини с лорд Хенри Сиймор и докато не разбере какво смята да прави испанската флота, когато стигне протоците. Очаквал по пътя да получи барут и гюлета от някое пристанище в Съсекс.

Още преди остров Уайт да се изгуби от погледа им, херцогът писал на Парма и пратил писмото по един капитан на име Педро де Леон. Писмото е съвсем спокойно и трезво и в него се обяснява, че напредват бавно поради безветрието и вражеския обстрел. Врагът твърдо отказвал да се приближи, макар че херцогът положил всички усилия да го принуди. „Понякога някой наш кораб влизаше сред вражеските, за да вземе някой от тях на абордаж и да започнат да се бият, но напразно, защото корабите на врага са много леки, а моите много тежки.“ Странно е, че споменавал думата „започнат“, като че ли до този миг не се биели, а само предварително си мерели силите. И той, и останалите испанци може би все още не били проумели, че имат работа с нов начин на водене на война и че англичаните нямало да се бият на абордаж по старите методи. „“Врагът" — продължава той — има много хора и припаси. Моите муниции започнаха да се изчерпват при тези постоянни престрелки и ако времето не се оправи и врагът продължи тактиката си, както сигурно ще стори, би било целесъобразно Ваша Светлост да натовари няколко кораба с барут и гюлета, чиито размери споменавам в приложения меморандум, и неотложно да ми ги прати. Също така би било благоразумно Ваша Светлост да се приготви веднага да тръгне насреща ни, защото с Божията благословия и ако вятърът е благоприятен, очаквам да стигнем много скоро фламандския бряг."

Той искал гюлета с малки размери — 4, 6 и 10 фунта. Оттук нататък херцогът пише на Парма всеки ден; писма, които постепенно стават нетърпеливи, после отчаяни и неистови, но неизменно учтиви. Отговор няма; никакъв пинас не се приближава от изток.

В петък, на 5 август, денят отново бил безветрен и край огрените от слънцето брегове на Съсекс лорд Хауард, изглежда, бил в приповдигнато настроение. Армадата се виждала напред. Тя като че ли се оттегляла полека от бреговете на Англия по посока на френския бряг на Ламанша; изглежда, възнамерявала най-напред да се обедини с Парма, преди да се опита да нападне Англия. Хауард свикал голяма част от старшите капитани на борда на „Арк“ и използвал прерогативите си да раздаде благороднически титли на половин дузина от тях, като че ли победата вече била спечелена. Лорд Томас Хауард, лорд Шефийлд, Роджър Таунсенд, Мартин Фробишър, Джон Хокинс и Джордж Бийстън — всички получили такива титли в този ден, „както за награда на добрата им служба в тези предварителни битки, така и за насърчаване на останалите“. Ако Хауард го било яд на Дрейк, че напуснал поста си, за да си присвои кораба на дон Педро като плячка, Дрейк просто имал късмет, че вече имал титла.

Същия ден на някого в армадата му хрумнала нова идея — Парма сигурно имал много от онези бързоходни и леки кораби, които така липсвали на армадата. Защо да не ги прати, пълни с войници, да се сразят с английските кораби на абордаж и да ги принудят да водят истински бой? Херцогът съответно пратил още един пинас, този път с пилота Доминго Очоа. На Очоа му било наредено да повтори молбата за гюлетата и да внуши на Парма колко необходимо било да бъде готов да посрещне армадата в деня, когато я съзре край Дюнкерк. Той също така носел молба Парма да прати четиридесет бързи ветрохода, които веднага да се присъединят към армадата. Тези ветроходи били холандски кораби за крайбрежно плаване, плоскодънни и с плитко газене, за да могат да минават над пясъчните плитчини край фламандските брегове; казват, че когато били въоръжени, били ефективни и лесно управляеми бойни съдове. Четиридесет ветрохода! Молбата била патетична. Парма нямал и един, готов да излезе в морето. Наистина тогава много такива ветроходи браздели морските вълни, но те принадлежали на холандските бунтовници и патрулиращи около брега с намерение да пипнат Парма, ако се опита да излезе.

В онзи петък на залез духнал западен бриз и армадата започнала да напредва добре. До сутринта на 6 август англичаните ги настигнали и вървели плътно отзад. Надеждите на Хауард се оправдали — от малките съсекски пристанища излизали барки с нови товари барут и гюлета. Но той не нападал, а просто следвал армадата с оскърбителна самоувереност, като че ли знаел, че тя не отивала на добро. В десет часа видели френския бряг и в четири часа следобед и двете флоти наближили Кале. И там докладвали на херцога за нова, неочаквана и пагубна проблема.

По време на цялото плаване в армадата предполагали, че независимо дали щели да чакат край остров Уайт или не, те отивали в Дюнкерк — пристанище, което било в ръцете на Парма. Тази идея датирала още от съвета край Лисабон, когато Рекалде посочил недостатъците в предложенията на краля да се срещнат с Парма край нос Маргейт; тогава решили да идат до Дюнкерк, да вземат оттам Парма и армията му и да ги ескортират през Ламанша. В писмото, което херцогът пратил на Парма по Очоа един ден преди това, се споменавало пристигането на армадата „край Дюнкерк“. А сега, в последния момент пилотите съобщили на херцога, че не можели да го закарат там.

Те, разбира се, били прави. По фламандския бряг нямало подходящо място, където армадата да се подслони. Редица пристанища — Кале, Гравелин, Дюнкерк, Нюпорт и Остенде, сега имат изкуствени вълноломи, но тогава били плитки заливчета. Отгоре на туй само две от тях, Дюнкерк и Нюпорт, били в ръцете на Парма; Кале и Гравелин на запад били френски владения, а Остенде на другия край бил английски анклав. Както казвал Вагенхер, пясъчните плитчини край този бряг имали склонност да се преместват, но в общи линии разположението им и сега е такова, както когато ги картографирали за пръв път. Като се почне на изток от Кале, ред тесни пясъчни банки вървят успоредно с брега и при отлив остават на дълбочина три или по-малко клафтера — твърде плитко за който и да било от основните кораби на армадата. Край Дюнкерк наносите се простират дванадесет мили навътре в морето.

Имало само един плавателен канал, много близо до брега, който водел към Дюнкерк, но той бил твърде тесен — по-малко от една трета от милята — с невидими плитчини от двете си страни. Вагенхер го споменавал, но не го препоръчвал: „Можеш да плаваш безопасно покрай брега на Фландрия, между сушата и плитчините на пет или шест клафтера, но за големи кораби е опасно, защото вълните при прилив и отлив повечето минават над плитчините“. Сега, разбира се, този канал е маркиран с шамандури, но не и тогава и никой не е можел да го намери без опитен местен човек — та дори ако се касаело за един-единствен кораб, да не говорим за цяла флота от сто и двадесет кораба. Нито един пилот в армадата не познавал морето тук като местен човек. Херцогът помолил Парма за фламандски пилоти, но не получил отговор. Дори по някакво чудо армадата и да успеела да влезе вътре, външните плитчини щели да я затворят и да заседне там беззащитна, докато не духнел източен вятър, който можел и да не се появи преди идването на зимата.

Никой не бил предвидил това — нито кралят, нито херцогът, нито Диего Флорес, нито дори Рекалде. Дори и да знаели, пилотите не били казали на херцога нищо до последния момент, а ако Парма знаел нещо по въпроса, той изобщо не го бил споделил с никого. Но фактът си оставал факт — след целия път, който била блъскала дотук, армадата не можела да се приближи на повече от около дузина мили до Дюнкерк. Корабите й газели твърде дълбоко.

В резултат на това незабавно избухнал спор, сигурно много сърдит, докато флотата плавала към Кале. Дори херцогът в дневника си казва, че мнозинството настоявали въпреки всичко да вървят. Нищо чудно, че отказвали да приемат такава драстична несправедливост, а още по-малко за учудване е, че били разярени и търсели да стоварят вината върху някого. Но херцогът повярвал на пилотите, наложил се на техните опоненти и дал заповед да пуснат котва край френския бряг, на около четири мили от Кале и на около двадесет и четири от Дюнкерк. Англичаните пуснали котва на един кулевринен изстрел отзад, все още наветрено от тях.