Дейвид Хауарт
Великата армада (13) (Испанската версия)

XII
Брандерите

Англичаните приближили Кале с чувство на разкаяние. Не се били провалили, но и не постигнали кой знае какво. Артилерията, на която толкова залагали, не нанесла гибелни щети на нито един вражески кораб. Малко по-късно един майстор топчия на име Уилям Томас предложил да основат дружество на топчиите за усъвършенствуване на артилерийското майсторство. „Ако по Божия воля корабите на Нейно Величество бяха обслужвани от достатъчно добри топчии… щеше да настъпи най-плачевният час или най-тъжната експедиция, предприета някога от испанците… Как, освен с греховете си да обясним загубата на толкова барут и гюлета при такъв продължителен бой и в сравнение с това толкова малко щети?“ Независимо че бил майстор в артилерийското дело, правописът на Томас е доста ексцентричен дори и за онези времена. По-нататък той пише: „Мнго жлателно е Ваши Свтелости да бъдат по по-тчно осведомяни за тъз слапа стрелба и неумело обучене отимето на учений в артилейрята.“ Преведено, това означавало: „Би било много желателно Ваши Светлости да бъдат уведомени по-точно за тази сляпа стрелба и неумение на уж обучени в артилерията (хора)“. Съветът, свикан от Хауард, когато флотата пуснала котва, едва ли е отрекъл това. Единственото утешение било, че испанците били още по-лоши артилеристи.

Но щом армадата пуснала котва, всичко се променило. След три часа към английската флота от Темза се присъединил лорд Сиймор начело на двадесет и пет кораба, още не влизали в сражение, включително „Рейнбоу“ и „Вангард“, два от най-късно построените кораби от нов тип на кралицата, всички добре запасени с муниции. С тях броят на корабите в английската флота достигнал около сто и четиридесет. Сега англичаните превъзхождали числено армадата.

Хауард пратил лодка на „Вангард“, за да докара сър Уилям Уинтър — мореплавател, посветил целия си живот на морското дело и контраадмирал на флотата на Сиймор. (Отношенията между Уинтър и Сиймор били като тези между Дрейк и Хауард — мореплавател срещу аристократ.) Сър Уинтър предложил нещо, което на него му се струвало ново: „И като видях с очите си колко голяма е испанската армия, и като поразмислих, че не бихме могли инак да ги прогоним освен със запалени кораби, което би… застрашило мнозина от тях с пожар или поне би ги накарало да изоставят котвите си, които бяха не по-малко от две на кораб, сметнах, че следва да запозная Негова Светлост с този план, след като и бездруго отивах при него, което бе около девет часа вечерта; и планът се понрави много на Негова Светлост“. Точката за брандерите добавили, когато обсъждали плана, защото три от техните кораби, тласкани от течението и вятъра, повлекли котвите си и започнали да дрейфуват, „оплетени един с друг“ по посока на „Арк“. А течението и вятърът се обръщали право към испанската флота.

Едва ли само Уинтър забелязал, че армадата се намирала в класическо положение за атака с брандери, тъй като корабите й стояли на котва, скупчени един до друг, при силно приливно течение, но Хауард не се заел да го разубеждава. Брандерите били познати като бойно средство — испанците ги използвали срещу Хокинс и Дрейк при Сан Хуан де Улуа и срещу Дрейк край Кадис, а холандците пък ги използвали срещу испанците край Антверпен. Брандерите не вършели работа, когато флотата била в движение, защото корабите й винаги можели да им се изплъзнат; но пуснати по вятъра и течението, особено по тъмно, срещу флота на котва, те били най-разрушителното и страшно оръжие. Огънят бил най-големият риск за дървените бойни кораби. Всичко по тях — дървесината, катранът и смолата, въжетата и ветрилата, се възпламенявало лесно и ако огънят ги обхванел, те неизменно се взривявали, след като складовете им с муниции се нажежели. Всеки моряк знаел, че живее върху буре с барут, и всеки английски моряк сигурно се е сетил за брандерите, когато армадата спряла.

След години проектирането на брандерите се превърнало в наука и те съпровождали всяка бойна флота. Но в 1588 година все още били много примитивни, като направата им се състояла в това да натоварят кораби с всичко, което можело да гори — старо дърво, стари въжета, стари ветрила, съчки за корабните огнища, бурета смола и катран, масло за светилниците. Английската флота нямала специални брандери, което било много непредвидливо от страна на англичаните, но те веднага поръчали подходящи кораби със запалителни материали да бъдат изпратени от Лондон за Доувър. Рано сутринта в неделя на съвета Хауард решил да опита атака с брандери и пратил един пинас в Доувър да ги докара.

След като пинасът заминал обаче, съветът решил, че няма време за отлагане. Корабите и лодките от Доувър не можели да пристигнат същия ден, вятърът можел да се промени, армадата можела отново да тръгне или пък Парма да излезе от пристанищата си и така можели да изпуснат шанса. „Решиха, че е най-добре — пише Уинтър — сами да си помогнем с онези кораби, които имаме за тази цел.“ Потърсили доброволци, готови да жертвуват корабите си да изгорят.

Последното не било чак толкова неприемлива идея. Всеки шкипер — собственик на поизносен стар кораб, бил готов да го предложи за тази цел, защото това му давало възможност да поиска по-голяма компенсация от пазарната му цена, както и за носения от него товар, независимо дали корабът носел такъв или не. Избрали осем кораба, пет от ескадрата на Дрейк, всеки поне 150 тона. Натоварили ги тайно с леснозапалими материали и заредили оръдията им тайно, защото испанците може би ги наблюдавали. В единадесет часа през нощта в неделя приливът се обърнал благоприятно за тях. Към полунощ били готови и чакали само оръдейния залп, с който щели да дадат сигнал за тръгване.

Испанците наистина ги наблюдавали. Един от тях, от кораба „Сан Мартин“, пише: „Стояхме на котва цяла нощ — имайки предвид, разбира се, събота през нощта, — враговете ни също бяха пуснали котва на половин левга от нас; чакахме, защото нищо друго не можехме да сторим. Гнетеше ни силно предчувствие за някаква беда, която ни готвеха тези хора демони с тяхното коварство. Така продължихме да се тревожим и в неделя.“ Испанците видели новата флотилия, която пристигнала от Даунс, и решили, че я командувал Хокинс, чието име им било най-добре известно след името на Дрейк; сега те знаели, че англичаните ги превъзхождали по брой кораби и оръдия. Испанците описват един инцидент, за който англичаните не споменават нищо. „В четири часа следобед от вражеската, флота към нас се насочи един пинас. Той се доближи колкото можеше по-близо до кралския ни флагман, гръмна четири пъти, а след това отплава към собствената си флота. Флагманът на галеасите, който бе близо до флагманския кораб, гръмна два пъти, но не зная дали му навреди, освен че може би откъсна парче от марса на главната мачта. Останахме смаяни от тази дързост. Отново се почудихме на добре построените им леки кораби, които можеха да идват и си отиват, когато пожелаеха, нещо, което никой от нашите не можеше да стори.“

Испанските командуващи внимавали съкрушителните новини от Парма да не плъзнат из флотата, където духът вече бил паднал достатъчно ниско. Някои от офицерите, които описват събитията, дълго след това не знаели истината! „Вечерта — пише един от тях — пристигна дон Родриго Тельо с вест от херцог Парма. Всички бяхме доволни, че отговорът дойде толкова бързо и че решихме да дочакаме Парма тук.“ Друг пък отбелязва: „Същия ден дойде вест за херцога, че Парма товари хората си с цялата възможна бързина на сто и петдесетте кораба, с изключение на по-малките“. Така поддържали жива надеждата и може би никой извън кръга приближени офицери на херцога не знаел какво всъщност пишел Парма в писмата си.

Всички обаче съзнавали опасността от брандерите. Уязвимата им позиция била също така очевидна за тях, както и за англичаните, а били забелязали и раздвижване в английската флота, което ги правело по-подозрителни. „Те не биха могли да извършат подготовката си толкова тайно — пише един от тях, — че да не разберем какво са замислили.“ Но не можели да направят нищо, освен да вдигнат котва и да се преместят по-нататък край брега, по посока на неизвестните плитчини, а това просто означавало, че англичаните щели да сторят същото и да ги последват. Страхът им от брандерите бил много голям, защото малко преди плаването на армадата на един италиански инженер на име Джамбели му било хрумнало да пълни брандерите с огромни заряди барут. Когато един такъв брандер се взривил, пламтящите му отломки се разхвърчали на половин миля и убили около хиляда души от армията на Парма. Разправяли, че сега Джамбели бил в Англия, на служба при кралицата и той наистина бил, само че не да строи брандери, а да препречи Темза с един мост от лодки, който да предотврати навлизането на армадата.

Херцогът взел единствените възможни предпазни мерки. Когато паднала нощта, той пратил пинаси с абордажни куки между корабите на двете флоти, които да закачат с тях брандерите, ако дойдели, и да ги изтеглят настрани. Той също така пратил офицери с лодки из флотата, за да се увери, че всички били предупредени за опасността. Ако брандерите преминели през кордона от пинаси, всеки кораб трябвало да закачи буй на котвеното си въже и да го отсече, като се изплъзне на брандерите, след това отново да пусне котва, а след като приливът обърнел сутринта, да се върне да прибере буя и котвата си.

Малко след полунощ дали сигнален изстрел в английската флота и брандерите разпънали ветрила. С тях тръгнали лодки, които да приберат минималните им екипажи, след като запалят корабите. Испанците ги видели, когато приближили — осем кораба в линеен строй, които вървели само под ветрилата на гротмачтите си. Известно време те напредвали така. Когато обаче изминали половината път до испанската флота, брандерите с ужасяваща внезапност избухнали в пламъци — огънят излизал през оръдейните портове, катерел се по такелажа и поглъщал ветрилата. Били много по-големи, отколкото очаквали испанците. Пинасите, изпратени от херцога, се опитали да ги закачат с абордажните си куки и един-два успели, но преди да могат да отклонят пламтящите кораби, въжетата изгорели, оръдията от нагорещените като пещ оръдейни палуби започнали да стрелят, сипейки напосоки гюлета с фонтани от горящи въглени. „Гледката в нощта бе ужасяваща“ — пише един испанец.

Според възприетата английска версия брандерите посели смехотворна паника сред испанската флота. Но по онова време никой не споменавал подобно нещо. Като че ли сър Уилям Уинтър бил най-близо до истината, когато писал: „Тези кораби посяха такъв ужас сред испанската армия, че испанците побързаха да се освободят от въжетата и котвите си; и това стори големи поразии сред тях, защото дойде неочаквано“. Според него поне два испански кораба се били запалили, но той пише за това не толкова с презрение към испанците, колкото поздравявайки се за сполучливата идея, която смятал за своя. Докато стигнала до Викторианската епоха, историята била поукрасена. „За миг всички били обзети от паника — пише сър Уилям Корбет в 1898 година. — Сидония дал фаталната заповед да секат котвените въжета. В резултат настъпила неописуема бъркотия. Течението тласкало корабите един върху друг, виковете на ужас и трясъкът на чупещите се рангоути се сливали с експлозиите на взривяващите се оръдия на брандерите.“

Положително, както е типично за испанците, е имало доста голяма врява, особено от страна на войниците и благородниците. Някои дори стигнали дотам да молят херцога да напусне кораба си и да бяга. Той, разбира се, отказал. Но моряците без съмнение запазили самообладание и успели да проведат една много трудна маневра с изключителна бързина. Може би били изминали петнадесет минути от сигналния изстрел, десет от запалването на брандерите и пет, откакто ставало ясно, че пинасите не можели да ги спрат. За тези пет минути, обърнати с носа срещу вятъра и прилива, моряците трябвало да прехвърлят през борда котвените буйове, да отсекат опънатите въжета на котвите, да се изкатерят по такелажа, за да разпънат ветрила, да ги обърнат така, че да завъртят корабите, а след това да ги поставят отново за курс, който се отклонявал от курса на брандерите — и всичко това в непрогледен мрак. Въпреки това, когато брандерите стигнали там, където испанската флота била пуснала котва, мястото било празно. Нито един моряк не би повярвал, че всичко това може да се извърши при паника.

Сблъсквания, разбира се, имало. Отначало „Сан Мартин“ не можел да обърне, защото от двете си страни бил притиснат от други кораби. Само един кораб бил повреден зле. Това бил „Сан Лоренсо“ — флагманът на галеасите, който като че ли имал най-малко извинение за това. Би трябвало да напредва лесно на гребла срещу течението, без нужда да обръща фордевинд, но той закачил руля си в нечие котвено въже и го откъснал. Нито един кораб не изгорял и брандерите не се взривили — те не били адските машини на Джамбели. Преминали на ветрила или на дрейф през мястото, където преди това стояла на котва испанската флота, и просто изгорели. Но те си свършили работата. „Врагът имаше късмет — пише искрено един испанец, — номерът им успя, както го бяха предвидили. Накараха ни да бягаме с осем техни кораба — нещо, което не посмяха да направят със сто и тридесет.“

Самият херцог сторил онова, което искал от останалите кораби. Той влязъл в морето на около миля и нещо, перпендикулярно на вятъра, и пуснал втората си котва. Надявал се, щом приливът се обърне, да се върне и да си прибере котвите с буйовете. Но на сутринта наоколо му имало само три или четири кораба — тези на Рекалде и Де Лейва — и един или два португалски галеона от собствената му ескадра. Останалите били пръснати от вятъра и течението на около десет мили, чак до Гравелин. Повечето от тях, след като загубили по две котви, може би нямали на борда си нищо друго, освен някоя спомагателна котва, която не можела да удържа на вятъра и прилива, и се мъчели да извадят запасните котви и въжета, които били скътали из трюмовете. На дъното край Кале останали почти триста котви и без съмнение все още са там; в крайна сметка загубата на котвите причинила много повече вреда на армадата, отколкото каквото и да било друго.

Много често херцогът, както и испанските моряци, заслужавали повече възхищение, отколкото получавали — утрото след атаката с брандерите било един такъв момент. Херцогът лесно би могъл да се поддаде на паниката да избяга, като остави армадата да го следва, но той не постъпил така. Изпратил пинаси да заповядат флотата да обърне и да се присъедини към него, за което имало известна надежда, защото отливът започвал към пет часа сутринта. След това тръгнал по вятъра, за да настигне испанските кораби, което било логично. Но когато описва случая в дневника си, той приписва всичко това на „моите фламандски пилоти“ и още на своите „опитни пилоти“. Пилотите най-накрая се били измъкнали от Дюнкерк предната вечер, макар че никой не споменал за пристигането им. Те като специалисти казали на херцога, че флотата вече била на опасно разстояние от плитчините. Той решил, че имало само един начин да я защити, докато тя се освободи от тази опасност. Той обърнал кораба и се приготвил да задържи английската флота, като се бие с нея сам.