Дейвид Хауарт
Великата армада (7) (Испанската версия)

VI
Коруня

„Местните хора казват, че не помнят такова разбунено море и такъв яростен вятър с мъгла и дъжд“ — пише херцогът два дни по-късно. Това, разбира се, е обичаен начин да се описва лошото време, но през онова бурно лято описанието едва ли е било далеч от истината. Същото твърдели и английските моряци в Плимът.

Коруня има обширен и защитен залив и малкият, опасан със стени градец се издига и до днес на скалистото полуостровче в средата му. Прочута с изключително високата си влажност в Испания, Коруня въпреки всичко с право очаква слънце и спокойно море през юни, а дъждовете правят заобикалящите я земи плодородни. Гроздето за вино, отглеждано там, не е нищо особено, но наоколо също така изобилно виреят пшеница и зеленчуци, гледат и рогат добитък. Така че мястото било подходящо да се попълнят припасите на флотата. В отговор на писмото на херцога губернаторът на Галиция започнал да събира провизии и херцогът веднага ги превозвал с лодки от града до корабите в залива. Товарели и пинаси, готови да отнесат храна на липсващите кораби. Когато пишел писмото си, времето било започнало да се уталожва и херцогът успял да имитира предпазлив оптимизъм.

Имал много болни, докладвал той; страхувал се да не пламне епидемия, която не ще може да контролира. Той самият не бил здрав (въпреки че не споменава точно от какво страдал) — може би това били последствията от трите седмици морска болест или пък от надвилото го стомашно разстройство. Но всичко проверявал лично, с най-голямо внимание, скърбейки, както можел да си представи кралят, за бедите, сполетели армадата. Две трети от корабите липсвали, но можело да бъде и по-зле. „Въпреки всичките ми усилия да не вляза в това пристанище все пак съм тук, а най-добрата част от армадата остана в открито море. Но да благодарим на Бога за онова, що ни е отредил. Сега виждам, че по негова милост стана така, за да можем да се съберем по-лесно отново, защото останалите знаят къде да ме намерят, което нямаше да е така, ако бурята ни бе заварила в открито море.“

Два дни по-късно, на 23 юни, ги връхлетяла втора буря, още по-страшна от предишната. Но на 24 юни херцогът продължил да описва на краля какви мерки бил взел, за да оправи нещата. Няколко от липсващите кораби се завърнали, пристигнала и вест, че много други били потърсили подслон в пристанищата по северното крайбрежие на Испания. В по-голямата си част били повече или по-малко повредени; четиринадесет пострадали сериозно; един галеон загубил главната си мачта, а една галера — руля си. Херцогът пратил пинаси по всички посоки със заповед за среща в Коруня и се надявал всички или почти всички да пристигнат.

Той се страхувал, че ако до този момент англичаните не били научили за нещастието с армадата, скоро щели да разберат и корсарите им щели да се втурнат подир пръснатите кораби. Правел всичко възможно да предотврати това, като пращал пинаси и гребни лодки на разузнаване. Освен това предположил, че някои кораби сигурно били стигнали чак до островите Сили в съответствие с „Основните заповеди“, издадени от него в Лисабон. Затова пратил два добре въоръжени, много бързи пинаса в тази посока, всеки под командата на опитен мичман, за да ги върнат. Междувременно ускорил запасяването с вода и храна, доколкото позволявало ужасното време, и поставил рота местни войници да пазят на кея, за да не може никой без специално разрешение да слезе на брега. Херцогът сметнал, че това ще спре дезертьорите.

Кралят отговорил на първото от писмата му на 28 юни, без да коментира злополуката, но одобрявал мерките, взети от херцога, и го подканял да тръгне възможно най-скоро. Заповядал бил да изпратят още сухари, оцет, вино и риба от Лисабон. Херцогът трябвало да се погрижи добре за болните и да им даде всичкото прясно месо, което успее да осигури.

Но в деня, когато написва второто си писмо до краля — 24 юни, — херцогът пише и трето писмо. То е съвсем различно. Личи си, че е писано много предпазливо и изразява най-съкровените му мисли. Изглежда, че капризите на времето сериозно подкопали вярата му — не във всевишния, разбира се, а в начина, по който кралят тълкувал божията воля. „Много ме тревожи времето. Твърде необичайно е за края на месец юни, а в един такъв момент, когато долагаме върховни усилия да служим на Господа, изглежда още по-странно, особено като се вземе предвид колко горещо Му посветихме плановете си и ги поверихме в Негови ръце. Следователно случилото се има някаква сериозна и основателна причина. Все отлагах да съобщя на Ваше Величество онова, което ще споделя сега, за да не бъда изтълкуван погрешно, че се ръководя от лични подбуди; но като гледам как се развиват нещата, мой дълг е като ваш усърден слуга да доведа до вниманието ви следното…“

След това херцогът му напомнял колко неохотно бил поел командуването на армадата. То се дължало, пишел той (макар че преди не го бил споменавал), на това, че разбирал колко много повече войски щели да им трябват от събраните в Лисабон, за да нападнат такова мощно кралство като Англия, от тези, които кралят събрал в Лисабон. „Поради тази причина отклоних отначало предложението, виждайки, че експедицията е представена пред Ваше Величество като нещо далеч по-лесно от онова, за което я смятат онези от нас, чиято единствена цел е да служат на Ваше Величество.“ Като Рекалде, той бил достатъчно тактичен да не каже на краля, че греши, а само че бил подведен от други хора. „Въпреки това дойде моментът, когато Ваше Величество ми заповяда да отплавам, което и сторих, и ето ни сега в това пристанище, толкова разпръснати и омаломощени, че според мнението на всички познавачи сега сме много по-слаби от врага. Много от най-големите ни кораби все още липсват, както и два галеаса; тук на корабите има много болни, чийто брой ще расте поради лошата храна. Храната не само е много лоша, за което непрекъснато ви осведомявах, но и толкова оскъдна, че не ще стигне за повече от два месеца.“ „Ваше Величество може да прецени при това положение дали да продължим плаването, на чийто успех е заложено толкова много. Ваше Величество е вложил в тази експедиция всичките си ресурси в кораби и военни запаси и аз не виждам по какъв начин бихме могли да се съвземем при евентуална катастрофа. Ще ни е нужно много време да съберем отново бойна морска сила, което няма да е възможно, без да включим търговските кораби, които не са подходящи за тези морета. Междувременно Ваше Величество ще остане без кораби по бреговете на Биская, Португалия и Андалусия; така че Португалия и Индиите ще са застрашени, а Нидерландските провинции ще се насърчат и въстанат отново, ако научат, че някаква беда е сполетяла армадата.“

„Да се предприеме такава важна експедиция не е лесно дори при сили, равни на тези на врага, а пък да се захванат с нея по-слаби, както сме ние сега, и недостатъчно опитни хора, би било направо неразумно. Трябва да призная, че малцина в армадата притежават знанията и способностите, които изискват възложените им задължения. Проверил съм старателно наблюденията си и Ваше Величество може да не се съмнява в уверенията ми, че сме много слаби. Господарю, не се оставяйте да ви мамят, като ви убеждават в противното. Още повече се убеждавам в мнението си, като знам колко малка е войската на херцог Парма. Дори обединени, пак ще сме слаби, ако ли пък не се обединим, наистина ще сме немощни. Още повече че при създалото се положение не ще можем да осигурим подкрепления.“

„Спомням си колко голяма войска беше събрал Ваше Величество за покоряването на Португалия, макар че тази страна граничи с нашата и голяма част от хората бяха с нас. Но, господарю, как да нападнем такава голяма страна като Англия със сегашната ни войска? Аз съм оставил това единствено на Бога и смятам за свой дълг да повдигна този въпрос пред Ваше Величество, за да решите, докато армадата се ремонтира тук, как бихме могли да Ви служим най-добре. За да избегнем трудностите, бихме могли да използваме тази възможност, като потърсим достоен начин да се споразумеем с врага. В името на вашите интереси Ваше Величество би трябвало още веднъж да обмисли как да постъпи, когато толкова много съперници завиждат на Вашата мощ.“

Когато писмото било публикувано в края на XIX век, много английски историци го приели като още едно потвърждение колко страхлив и глупав бил херцогът — жалък страхливец, както го наричали тогава. Той вече имал име на такъв в английските и донякъде в испанските предания. Но непредубеденият трудно ще открие страх или глупост в това писмо. То не издава нищо такова. Що се отнася до страхливостта, в него личи същият морален кураж, както и в писмото, с което херцогът отказал възлагания му пост от краля, а пък по отношение на глупостта то може би било най-мъдрият съвет, някога даден на краля.

Всъщност писмото разкрива важния факт, че още от самото начало главнокомандуващият на армадата не вярвал в силите й, за да победи.

Бихме могли да обвиним херцога в непостоянство, макар че нищо чудно понякога цялото това ужасно бреме да му е идвало твърде много; или пък че от време на време бил потиснат, когато боледувал или когато го мъчела морската болест, или пък че не спирал да копнее за Сан Лукар. Писмата, които пишел до краля, отразяват различните му състояния. Когато всичко вървяло добре, той бил почти бъбрив — пишел като младеж до страховития си чичо. Когато имал да съобщи нещо изключително важно, както в това писмо, пишел с официалност на дипломат. Но когато трябвало да докладва за бедствия, почти падал на колене и се извинявал за неща, в които не биха го обвинили дори и най-безмилостните му съдници. Очевидно бурята в Коруня бил един от най-тежките му моменти. Той най-напред се извинявал, че бил принуден да влезе в залива. По-късно обаче, може би след като отложил решенията си за сутринта, херцогът се поразмислил по-съсредоточено и откровено какво всъщност означавала тази буря.

Ако четем писмата му между редовете, виждаме как отначало в Лисабон херцогът донякъде се утешавал с уверенията на краля за светата мисия на експедицията. Още тогава той хранел известни съмнения по въпроса, но се оставил да го убедят, че каквито и недостатъци да имала армадата, все пак можела да се надява на чудотворната божия помощ. През последните шест седмици лошото време бавно разрушило тази крехка надежда. За средата на лятото това било истинско чудо, но чудо, което забавяло, вредяло и накрая разпръснало армадата, а не й помагало.

Според логиката на онези времена насрещният вятър, бурите и изчезналата флота не били просто случайност или малко по-упорит лош късмет. Както пишел херцогът, те трябвало да имат някаква основателна и сериозна причина. Кралят можел да си въобразява, че такива дребни грехове като моряшките псувни били оскърбили бога. Но херцогът бил склонен да се усъмни, че кралят дълбоко грешал — бог не бил приел делото на армадата като свое. Лишен от тази вяра, на главнокомандуващия му оставало да преценява армадата в светлината на бойните й възможности и да признае, че ако не можели да се надяват на чудеса, нямало на какво друго да се надяват.

Едва ли само той във флотата бил стигнал до този извод. Бурята била красноречива поличба. Интересно дали е имал на кого да довери съмненията си? Очевидно обсъждането на подобно мнение било опасно; в някои кръгове биха могли да го сметнат за държавна измяна. Авторите, които наричат херцога страхливец, също така твърдят, че капитаните го презирали за това. Но в документите, стигнали до наши дни, няма и най-малък намек за подобно нещо. Напротив, те свидетелствуват, че хората го обичали и с радост проявявали снизходителност към невежеството, което той така открито си признавал. Изключение правел може би само дон Педро де Валдес, известен като раздразнителен и свадлив човек. И въпреки това в усамотението на каютата си през нощта или крачейки по юта както обикновено, херцогът сигурно копнеел за някого, с когото да сподели бремето на отговорността си и който да разбере затрудненията му.

Сред двадесет и двамата благородници, които водел със себе си от Сан Лукар, той може би имал свои доверени хора. Имената им са известни, но те самите са само сенки, за които не се знае какво са мислели и какви са били. Може би херцогът е можел да се довери на заместника си Де Лейва, който бил приятен човек, но последният изчезнал с един от корабите. Или може би на адмирал Рекалде? Рекалде бил съгласен с него поне по един въпрос — за некомпетентността на хората от армадата; или поне на някои от тях. „Чувам сериозни оплаквания — пише той на краля, — че командуването на екипажите е поверено на много млади хора само защото са благородници. Малцина от тях са военни и знаят какво да правят, а офицерите им не са по-добри от тях.“

В същото писмо Рекалде съобщава на краля как херцогът дошъл да го види, когато старият адмирал бил прикован към постелята си от лумбаго. Обсъдили експедицията надълго и нашироко. Херцогът изглеждал обезпокоен от необходимостта да отпътуват по-бързо от Коруня и се тревожел, че новите припаси можели да не пристигнат навреме. Рекалде му напомнил колко важна е бързината — може би защото времето напредвало и само няколко месеца ги делели от есента. Има нещо трогателно в постъпката на херцога, който отишъл да изрази съчувствието си на болния адмирал, който бил достатъчно стар, за да му бъде баща, и наистина двамата си поговорили откровено. Но дали се е осмелил да му каже, че бил посъветвал краля да се откаже напълно от експедицията?

На 27 юни херцогът свикал съвет. Разискванията били протоколирани много подробно и протоколът е запазен до днес. Той показва как херцогът използвал прерогативите си и доколко се осмелил на такова едно общо събиране да засегне основния въпрос — дали да се откажат от експедицията. Съветът бил свикан три дни след последното му писмо до краля и преди кралят да е отговорил.

Освен херцога и адмирала на този съвет присъствували старши командуващият на сухопътната войска дон Франсиско де Бобадильо, четирима командуващи ескадри, дон Педро и дон Диего Флорес де Валдес, Мигел де Окендо и Мартин де Бертондона, Уго де Монкада, който командувал галеасите, двама старши капитани и дон Хорхе Манрике, който бил главен инспектор на флотата. Предполага се, че също така присъствувал и един от секретарите на херцога, Херонимо Арсео или Андреас де Алва, за да води протокола.

Испанските военни съвети имали хубавия обичай главнокомандуващият да повдигне някакъв въпрос и всеки по ред, като се започне с най-младшия по ранг, да изкаже мнението си по него. Първият въпрос на херцога бил дали да изчакат в Коруня изчезналите кораби, или да тръгнат да ги търсят по крайбрежието. Отговорът бил лесен. Никой не искал да тръгва. Всички гласували, че е по-добре изгубените кораби да потърсят армадата, отколкото тя да тръгне да ги търси.

След това херцогът се обърнал към съвета с молба да реши дали армадата незабавно да продължи с онези кораби, които били в Коруня и другите пристанища по крайбрежието, без да изчаква липсващите.

Пръв отговорил дон Хорхе Манрике. Може би защото бил най-младши по ранг сред това високопоставено събрание, а може би защото бил най-добре запознат със статистическите данни. Едно от задълженията му било да води поименните списъци на хората, а другото — да следи за провизиите на корабите.

Дон Манрике докладвал, че все още липсвали двадесет и осем кораба, като се изключели онези, за които знаели, че били в други пристанища. Те носели на борда си шест хиляди души. Макар че според статистическите данни с армадата плавали 27 884 души (самият той, изглежда, не бил сигурен в общия им брой), той посочил, че само 24 500 от тях били боеспособни, след като се извадели висшите и низшите офицери, персоналът, каютните прислужници и юнгите, благородниците авантюристи, съдебните лица, болничният персонал, артилерийските офицери, свещениците и гребците на галерите и галеасите. Като се извадели и гореспоменатите 6000 души, оставали само 16 000 боеспособни войници и моряци (така казал той), а някои от тях вече били „пътници“ — болни или мъртви. Следователно липсвала почти една трета от живата сила на армадата, включително трима maestres de campo, командири на полкове с цвета на войската. Той смятал, че армадата не бивало да тръгва без липсващите кораби и че мнението му трябвало да бъде красноречиво обяснено на Негово Величество. Присъствуващите — с изключение на дон Педро де Валдес — се съгласили, че докато не се съберат всички, както в Лисабон, армадата не бивало да напуска Коруня.

Всъщност според протокола никой не направил на глас очевидния извод, но сигурно всички си го мислели — за липсващите кораби не се знаело нищо; възможно било да са претърпели корабокрушение, да са хвърлени на брега или пък да са потопени или пленени от врага и може би никога вече нямало да се върнат, а в този случай армадата никога нямало да се събере отново и никога нямало да отплава.

Колкото и да е странно, протоколът повтаря основните доводи от писмото на херцога, използвайки почти същите фрази, но в устата на други хора. Дон Хорхе казал, че от армадата зависела съдбата на християнския свят и доминионите на Негово Величество; кралят бил заангажирал в нея всичките си военноморски сили в тези води и в случай на нещастен изход от боя или на ураган можели да загубят всичко. Дон Франсиско де Бобадильо, който особено недвусмислено изразил мнението си, заявил, че едно нещастие с армадата можело да повлече загубата на Индиите и да застраши Португалия и Нидерландия. Такова сходство на доводите можело да се обясни по два начина. Херцогът, или може би неговият секретар, били наблегнали повече на определени места в протокола или, което е много по-вероятно, върху идеята да се зареже целият проект, а причините за това били обсъждани далеч по-нашироко, отколкото показват писмените източници.

Изказването на дон Педро де Валдес, единствения, който бил против, е записано по-подробно, отколкото всички други изказвания — испанците имали практика да записват мненията на онези, които били малцинство. Но изказването на дон Педро е типично за човек, който обича да се опълчва сам срещу света. То непрекъснато се отклонява от темата и е пълно с нелогични изводи, които се изключват взаимно.

Неговият опит с англичаните му подсказвал безпрекословно, че врагът сигурно щял да раздели силите си на две или три места. Скоро щели да получат вест за липсващите кораби или поне за повечето от тях, защото бурята не била чак толкова свирепа, освен ако някой от тях поради лични причини не искал да представи така нещата. Инспекторът бил казал, че флотата разполага с провизии за деветдесет дни; ако това било вярно и ако успеели да се приготвят за не по-късно от петнадесет или двадесет дни, той смятал, че трябвало да отплават. Но дон Педро също така смятал, че провизиите трябвало старателно да се проверят отново. Той бил обиколил своята ескадра и установил, че сухарите щели да им стигнат за деветдесет дни, но че част от тях не били в добро състояние. Виното било повече от достатъчно, но сланината, сиренето, рибата и зеленчуците били изгнили и не можели да се ядат. Единствената годна храна били месото и рибата от Коруня, а според него те нямало да стигнат за деветдесет дни. Докато флотата била в пристанището, хората трябвало да получават прясно месо, така че запасите на корабите да се запазят. Това щяло да укрепи войниците и да ги изправи на крака.

Изобщо не става ясно какво го е карало да смята, че можели да отплават и да влязат в бой с наличните сили. Но изказването му било полезно поне с това, че повдигнало въпроса за храната и накарало херцога да зададе друг въпрос: могат ли да изчислят за колко време ще стигнат провизиите на ескадрите им и да предложат какво трябва да се направи, ако тези провизии не стигат за деветдесет дни. Никой не обяснил защо били избрали точно деветдесет дни за необходимия минимален срок. Армадата тръгнала с провизии за шест месеца, а до този момент била изминала път, който обикновено се изминава за една седмица. След деветдесет дни щели да бъдат в сърцето на бурите на есенното равноденствие, а дотогава трябвало или вече да са се завърнали у дома, или да са зазимували в сигурно пристанище.

Тъй или инак те визирали този срок от време. Въпросът на херцога, изглежда, съживил отново протестите колко ужасна била храната. Когато се поуспокоили, решили да чуят мнението на главния инспектор на флотата. Той потвърдил онова, което били казали останалите — всичко освен сухарите, виното и зеленчуците било развалено поради дългия престой на корабите. Той бил прегледал останалото и преценил, че в най-добрия случай провизиите едва ли ще стигнат за повече от осемдесет дни, с изключение на кастилската ескадра, където храната можела да стигне за три месеца.

Всички се съгласили, че запасите им били недостатъчни и че Негово Величество трябвало да получи подробен отчет по специален куриер, за да може да вземе най-подходящите според него мерки. Тази резолюция подписали всички, включително Педро де Валдес. Така те върнали топката на краля, което всъщност било единственото, което могли да сторят. Но общото мнение било достатъчно ясно: армадата не разполагала с достатъчно хранителни припаси за плаването си, а дори и да можели да ги съберат, тя не бивало да тръгва, преди да е възстановила числеността си от Лисабон. Сигурно всички били наясно, че това можело и да не стане. Вече никой не споменавал за чудеса.

Херцогът трябвало да чака десет дни отговора на краля. Главнокомандуващ, който съветвал монарха си да иска мир, не можел да се надява на друго, освен на отстраняване от длъжност, придружено с наказание и унижение. Херцогът може би щял да приветствува отстраняването си и охотно да плати с цената на позора или дори да посрещне обвинение в държавна измяна.

Докато чакал с опънати нерви, той се сдърпал с Педро де Валдес. Де Валдес се оплакал на краля, че тъй като мнението му на съвета се различавало от това на другите, херцогът го гледал с лошо око и бил употребил изрази, които го наскърбили много. Това е единственото разногласие, споменато писмено.

Когато най-накрая пристигнал отговорът на краля, херцогът без съмнение го отнесъл в каютата си със свито сърце, за да го прочете насаме. Писмото е много дълго и изненадващо меко. По-малко изненадващо е, че кралят оставил изобщо без внимание доводите, изредени от херцога с толкова болка. Филип нямал намерение да се отказва от експедицията. Напротив, той възнамерявал да продължи, превъзмогвайки всички трудности. Ако липсващите кораби се завърнели, армадата трябвало да отплава към 10 юли (пет дни след отговора на краля и може би в деня, когато херцогът го получил). „Защото се надявам — пише кралят, — че Всевишният ще оправи тези спънки в началото, като възтържествува делото му накрая.“ Ако имало повредени от бурите кораби, той разрешавал на херцога да остави дванадесет или петнадесет от тях в Коруня — онези, които ще имат нужда от продължителен ремонт. Но трябвало да разпредели екипажите и товара им на други кораби.

Писмото съдържало и лек упрек за развалените провизии. Докато флотата била в пристанището, на хората трябвало да се сервира прясно месо, риба и хляб. Херцогът можел да плати в брой. Така останалите провизии щели да се запазят за плаването. Кралят не коментирал единодушното мнение на съвета, че храната е недостатъчна. Но в тази част на писмото добавил лично: „Трябва да внимавате този път припасите наистина да се запазят и да не се оставяте да ви мамят както преди“. Изтъквал, че в Лисабон на херцога били докладвали неверни данни. Същото се отнасяло и за водата. „Бяха ви информирали, че имате достатъчно вода за два месеца, а сега научавам, че в деня на пристигането ви в Коруня на някои кораби открили, че нямат нито капка. Това налага да държите офицерите си отговорни за стриктно изпълнение на задълженията им.“

По отношение на липсващите кораби, особено на урките, кралят предполагал, че може би чуждестранните моряци на борда им правели някакви номера. Надявал се, че херцогът бил достатъчно предвидлив да качи на борда им поне неколцина надеждни испански моряци, които с помощта на войниците да накарат чужденците отново да се върнат на нужния курс.

Писмото завършва отново с изреждане на кралските заповеди: да не се начеват провизиите, като за целта се консумира прясна храна в пристанищата, да се съберат корабите в Коруня или поне толкова от тях, че липсващите да не са от значение, и да се готвят за тръгване на 10 или 12 юли. Написано е в дух на съзнателно великодушие — този път на херцога му прощавали, но му напомняли, че могат също така да го държащ отговорен за всичко, което не е наред. Мнението на херцога и общото мнение на съвета били пренебрегнати изцяло, като че ли не били достойни за обсъждане. Както обикновено кралят не отстъпил ни най-малко и както обикновено не може да се определи дали постъпвал така в резултат на смела решителност, или на тъпо вироглавство. Но писмото не е сурово. При всичките си недостатъци кралят не бил отмъстителен към поданиците си.

Херцогът не отговорил директно на това писмо или пък отговорът му е изчезнал от архивите. Но до момента, в който го получил, нещата били тръгнали към подобряване. Той се примирил с перспективата, че армадата щяла да продължи, и може би съжалявал, че се бил опитал да изкаже мислите си. В крайна сметка е трябвало да му е ясно, че кралят нямало да го послуша. Херцогът дори си възвърнал вярата с помощта на онези мъчителни доводи, които са утеха за търсещия във всичко божия пръст: „Утешавам се с мисълта, че Онзи, в чиито ръце е експедицията ни, е отредил всичко да стане така, че да вдъхне още повече усърдие на Ваше Величество и още повече старание у офицерите Ви. Убеди ме това, че благоволи да върне в пристанището липсващите кораби, с изключение на два от Левант и на две урки. Ще проследя ремонта им лично, защото повече от всички желая да ускоря нещата и да потеглим оттук.“

Най-важната от добрите новини била, че на 15 юли се завърнал един от пинасите, изпратен от херцога до островите Сили, следван от дванадесет кораба, събрани на входа в Ламанша. Рекалде казал, че дошли „с мирис на Англия“ и фактически били видели бреговете на Корнуол между Лизард и Ландс Енд. Те търсели там армадата в разбуненото море, но срещнали само два малки барка, заобикалящи Ландс Енд на път от Дъблин за Бискайския залив с товари кожа, пшеница, въглища и дървени въглища. Испанците връхлетели малките корабчета, едното потопили, а второто взели на буксир. Испанският адмирал, който се качил на едното от тях, си счупил две ребра, докато се прекачвал обратно на флагманския кораб. Заловените моряци и двама ирландски свещеници им разказали, че според слуховете, които се носели из Дъблин, на английския бряг се подготвяли сериозно за отбрана и че Дрейк имал сто и осемдесет кораба и три ескадри — едната в Плимът, а другите две на изток от Доувър. През нощта на испанците им се сторило, че баркът, който теглели, започнал да потъва, и те го оставили да дрейфува. Но той не потънал, а на борда му се криели все още трима мъже и едно момиче. След като изчакали испанците да отминат на юг, те продължили по пътя си. Един ден по-късно край бреговете на Бретан срещнали един пинас на Дрейк и разказали историята си.

След завръщането си мичманът Ескивал, който командувал пинаса на херцога, докладвал накратко за класическото си морско приключение. „Призори в петък, на 1 юли — пише той, — съзряхме залива Сейнт Майкъл и Ландс Енд на пет или шест левги от нас. Обрахме всички ветрила и се приближихме на гребла на около четири левги до брега. След това легнахме на дрейф за през нощта и подветрено от нас премина ветроход. Аз исках да го подгоним, но пилотите се възпротивиха, защото беше късно и не бяхме сигурни, че ще го хванем. Всички мислеха, че толкова близо до брега сигурно ще заловим някое риболовно корабче през нощта. Но вятърът изви от югозапад със силен дъжд и през нощта ни връхлетяха свирепи вихри от всички посоки на компаса. Борихме се, като неспирно сменяхме халса, за да не ни отнесе на плиткото. Призори вятърът се установи от север и ние се опитахме да прекосим до Ирландия, за да изпълним заповедите. Но и вятърът, и вълнението бяха толкова силни, че всяка вълна заливаше пинаса. Тогава се оставихме ураганът да ни носи на юг, а той беше такъв, че можехме да вървим само със спуснат ниско фок. Към четири часа подир обяд, след като четири пъти попадахме в силно вълнение, една вълна захлупи пинаса и едва не го потопи. Водата преливаше през планшира и почти бяхме загубени, но целият екипаж се залови да изгребва и изхвърлихме всичко зад борда. Преди това вече бяхме изхвърлили бъчва вино и две бурета с вода. Свалихме главната мачта на палубата и прекарахме нощта под зарифен фок.

В неделя продължихме само с фока и в девет сутринта съзряхме шест ветрохода — три от север и три от югоизток, макар че и шестте, изглежда, бяха от една и съща ескадра. Преминахме помежду им и два от югоизток ни подгониха. Тогава вдигнахме главната мачта и разпънахме ветрилата и след като ни преследваха около два часа, те забавиха ход и възобновиха курса си. В девет вечерта съзряхме друг кораб на дрейф, само с долни прави ветрила, който го ремонтираха. В понеделник на 4 юли видяхме сушата край Ривадео (шестдесет мили на изток от Коруня).“

Въпреки всички тържествени писма и доклади хората в армадата сигурно се забавлявали тогава, когато премеждията им избивали на фарс. Когато на едно място са струпани много хора, те не биха могли да живеят със седмици, без да намерят за какво да се посмеят. Един ретроспективен поглед ни изкушава да потърсим комичното в големия брой свещеници, които в крайна сметка наброявали вече сто деветдесет и осем. Било взето решение всички отново да се изповядат и да потърсят опрощение на греховете си. Но това не можело да стане на борда на корабите, защото нямало място. Не било възможно също така да пуснат хората на брега, за да не си опростят греховете чрез масово бягство. Постигнали компромис, като наредили на всички свещеници да слязат на един остров в залива. Там разпънали с дузини палатки и импровизирани олтари, щафетно обслужвани от свещеници, като след това започнали да превозват хората до острова екипаж подир екипаж и същевременно пазели старателно някой да не избяга на материка. До 15 юли по тази поточна линия от каещи се преминали осем хиляди души. Но в онези времена с тези работи не се шегували; те били част от едно искрено дирене на божието одобрение и херцогът пише за това като за нещо много по-ценно и от най-голямата скъпоценност във флотата си.

Зловещо комични били новите наборници, събрани от местните благородници. Те трябвало да заместят умрелите и липсващите, както и петстотинте болни от треска в една подвижна болница от палатки на брега. Наборниците обаче се оказали много възрастни хора, немощни и безполезни дори и като работници. „Почти всички са женени и имат големи семейства“ — пише херцогът на краля, като че ли очаква от този човек без чувство за хумор да види смешната страна на въпроса. „Жените им пристигаха с неволите и оплакванията си толкова често, че съвестта ми не позволи да ги кача на корабите. Пък и капитаните отказаха да имат работа с тях — очевидно при нас щяха само да мрат и да заемат място. Ни един от тях не знаеше що е аркебуз или пък някакво друго оръжие и още на брега те по-скоро бяха живи трупове, отколкото живи хора. Някои не бяха яли от два дни. Затова прецених, че най-добре ще е да ги отпратя всичките, и отново ги върнах при близките им.“

И той оставя на краля и поколенията да си представят как херцогът, капитаните и благородниците му били обсаждани и победени от пълчища възрастни селянки, които триумфално прибрали своите едва тътрещи краката си старци у дома, където им било мястото. Също така непреднамерено херцогът ни разкрива за миг състрадателната си душа и своето здравомислие.

Докъм 10 юли открили почти всички липсващи кораби. Не всички стигнали до Коруня, някои били в пристанищата на Виверо и Хихон, по-нататък по крайбрежието, а флагманът на ескадрата на Рекалде „Санта Ана“ се появил в Сантандер, около двеста мили по на изток. По-голямата част от корабите създавали проблеми. На 4 юли галеонът „Сан Луис“ докретал във Виверо „много объхтан“, с разцепена мачта и без капка вода на борда. Повечето урки били с повредени мачти, ветрила и такелажи. Левантинецът „Тринидад де ла Скала“ стигнал до Хихон като по истинско чудо — на места между дъските му зеели пролуки от по четири инча. В Коруня трябвало да сменят мачтата на „Санта Мария де ла Роса“; употребили шест часа само за да изправят новата мачта. Двадесет и шест бъчвари поправяли буретата за вода, изхвърлени или повредени по време на урагана. В първите две седмици на юли всички тези пристанища сигурно са ехтели от ударите на чуковете на дърводелците, бъчварите и майсторите, които калафатели корабите, бързащи да спазят невъзможния срок, поставен от краля.

Междувременно вестта или слуховете за несполуките на армадата плъзнали из Европа със скоростта на корабите и ездачите, които ги разнасяли, или с бързината, с която хората успявали да ги измислят. На 6 юли кралицата майка на Франция обявила на една тържествена вечеря, че армадата не била в Испания, а че имала чума на борда си и била свалила войски в Шотландия. Историята за десанта в Шотландия се разказвала и в Хавър от екипажа на малък кораб, превозващ портокали. Херцог Парма, който най-вече би трябвало да е осведомен какво прави армадата, дочувал само неясни слухове докъм 20 юли, когато не някой друг, а емисарят на кралица Елизабет по време на преговорите за мир му съобщил, че армадата била в Коруня. Когато на едно друго събиране съобщили на краля на Франция, че армадата била принудена да се върне в Коруня поради избухване на чумна епидемия, той отвърнал на всеослушание: „Великолепна измислица! Върнали са се само защото са видели английската флота и са се уплашили!“ Както винаги лековерният Мендоса докладвал от Париж, че лорд Хауард и Дрейк били заявили пред кралица Елизабет, че армадата била толкова силна, че нямало надежда да я победят. На 8 юли в Рим граф Оливарес се тревожел, че няма информация за армадата, откакто била напуснала Лисабон. Папата, казва той, бил ужасно ядосан, че не го уведомили за тръгването й. Де Оливарес, който бил първокласен лъжец, го уверил, че писмото се било изгубило по пощата, но папата продължил да се гневи, отказал да му вярва и не искал да чуе и дума за обещания милион дукати, докато испанците не дебаркират в Англия. Божият наместник винаги ставал такъв, казва Оливарес, когато наближавал горчивият миг да се раздели с някаква парична сума.

Въпреки всичко това като че ли никакви слухове и новини не прониквали в Коруня отвън. Там витаел дух на неотложност, защото лятото се изнизвало, кралят губел търпение, а армията на херцог Парма, както смятали те, ги очаквала. Армадата безпомощно стояла на рейд в този открит залив в невъзможен безпорядък. Никъде обаче не се отбелязва да се е чувствувала застрашена; за уязвимостта й в онзи момент не се споменава нито в едно писмо. Дори и кралят, който обичал да поучава до най-малките подробности, не бил заповядал да се готви за отбрана там, където се намирала. Срещата на Ескивал с вражески кораби на един ден път от испанския бряг не стреснала никого. Херцогът смътно подозирал, че англичаните щели да научат за случилото се, но не допускат, че всъщност пинасите им претърсвали бреговете на Биская и разпитвали всеки срещнат кораб в северна посока, че Дрейк знаел точно къде е армадата.

На 20 юли, след едномесечен престой в Коруня, всичко отново било готово или поне дотолкова, доколкото можело да бъде. Херцогът свикал нов съвет, за да решат дали да тръгнат. И тринадесетте висши командуващи присъствували на съвета, като повечето от тях все още се колебаели. Херцогът попитал дали преценяват, че времето се е уталожило достатъчно, за да изведат флотата от залива и да заобиколят в безопасност нос Приорио откъм северния му край. Последвали много компетентни приказки за промените във вятъра, които можели да се очакват след два дни при новолуние. Рекалде им казал една старинна пословица: не чакай лоши поличби лятос и добри — зиме, а използвай най-разумно добрия случай. Изглежда, че общото мнение било, ако ще тръгват, да тръгват веднага, но поради всеобщата несигурност херцогът свикал и всички главни пилоти.

Положително всички разбирали, че нещата се свеждат до далеч по-важни работи от пилотите в местни води, както и да го формулирал херцогът. Проблемът с храната не бил решен и дори нямало отговор от краля по този въпрос, а припасите им не били повече от момента, в който му съобщили, че са недостатъчни. Всъщност дори били по-малко, защото в Коруня не успели да се снабдят с пресен хляб и трябвало да ядат от запасените сухари. Ако и на този съвет някой имал куража да повдигне въпроса за храната, армадата може би нямало да тръгне. Но испанските военни съвети били много дисциплинирани и въпросът не бил повдигнат. Когато всички се изказали, херцогът решил, че ако времето се задържи, ще отплават на другия ден. Дали сигнален изстрел за подготовка. Друг изстрел през нощта щял да оповести кога да вдигнат котва и водещите кораби да се изтеглят, за да освободят пътя. На съмване всички трябвало да вдигнат ветрила и да продължат плаването с божията благословия.

По същото време, докато в армадата тържествено претегляли всички „за“ и „против“, лорд Хауард, Дрейк, Фробишър, Фенър и цветът на английската флота на един ден път от Коруня плавали към тях с намерение да изненадат армадата в залива.