Дейвид Хауарт
Великата армада (1) (Испанската версия)

Предговор

В 1884 година един капитан от испанската военноморска флота на име Сесарео Фернандес Дуро публикувал сто деветдесет и девет писма и документи от XVI век, открити в кралските архиви. С тяхна помощ той разказал неизвестната дотогава история за това, как и защо испанската армада потеглила към бреговете на Англия. В 1899 година избрана част от тези писма били публикувани на английски в IV том на Календара за писма и държавни документи. В 1892 г. английският историк Джеймс Антъни Фруд ги използвал, за да напише дълго есе, където отбелязал: „Когато богословските раздори най-сетне се поуталожат, испанските и английските власти ще ни предоставят материал за велика епична поема“.

Почти цял век по-късно такъв момент наистина идва, въпреки че вкусът към епични поеми вече е отзвучал. Едва ли са останали много хора, все още готови да вземат патриотичната или богословската страна в разправиите на XVI век, макар че за съжаление подобни разногласия все още се срещат. Откритието на Дуро е използвано оскъдно в английската история и, доколкото ми е известно, изобщо не е използвано, за да се разкаже изчерпателно за плаването на армадата. По-голямата част от онова, което четем в учебниците за нея, е взето от английски източници. Оскъдната им информация е поразкрасена от историците на XIX век, които пишат трудовете си в разгара на имперската гордост на Британия и превръщат историята за армадата в национална героична легенда, твърде отдалечена от истината. От години имах желанието да уравновеся по някакъв начин нещата и да отдам дължимото на испанските войници и моряци. Именно те в 1588 година е трябвало наистина да бъдат смели — англичаните се сражавали, за да защищават бреговете си, испанците дръзнали да се впуснат в непознати морета.

Умишлено ограничих разказа си. Просто се спрях върху онова, което се е случило с армадата по време на плаването й от май до септември, както и върху оскъдната информация на испанските войници и моряци за причините за това пътешествие. Черпил съм предимно от документите на Дуро и от по-късни разкрития в испанските архиви и съм прибягвал до английски документи от онова време само за да допълня картината. Така че това е испанският вариант за плаването на армадата, но тъй като не успях абсолютно да се отърся от преценките си на англичанин от XX век, може би испанците няма да се съгласят с всички от тях и вероятно най-вече с мнението ми за крал Филип. Тази трудност обаче е непреодолима — колкото искрено и да се мъчи човек да отхвърли личните си предубеждения и да уважи всички честни мнения, има личности, на които не може да се възхищава, хора, които сами са били изключително предубедени и не са уважавали ничие мнение. Крал Филип е бил такъв човек.

В живота съм се опитвал и продължавам да се опитвам да следвам една мъдрост от есето на Робърт Луис Стивънсън „За морала на писателската професия“. Прочетох я в юношеските си години и, изглежда, се е запечатила навеки в паметта ми. „В повествованието — пише Стивънсън — единственият начин да си умен, е да си точен.“