Дейвид Хауарт
Великата армада (4) (Испанската версия)

III
Еволюцията на една идея

Може би е истина, че войниците, които се сражават в една война, никога не знаят в името на какво точно се бият, освен когато домовете и семействата им са очевидно застрашени. Най-често им съобщават причина, която да ги накара да се бият възможно най-ожесточено. Това било валидно и за хората от всички рангове, които плавали с армадата. Дори херцогът нямал ясна представа за причините на плаването. На останалите — когато армадата излязла от Лисабон и спряла в устието на реката — им съобщили мъглива смесица от неистини и полуистини. За да се доближим поне малко до истината и да въведем в контекста последното тайно писмо на краля, ще трябва, макар и за кратко да надникнем тридесет или четиридесет години преди това. В периода, в който се корени идеята за армадата.

В 1554 година, преди да стане крал, Филип се оженил за Мария Тюдор, католическата кралица на Англия, която с преследванията си на протестантите останала в паметта на английския народ като „кървавата Мери“. Бракът бил уреден от бащата на Филип, император Карл V, с политическата цел да съюзи Англия, Испания и Нидерландия срещу мощта на Франция. Филип приел да изпълни синовния си дълг, но интересът му към този брак, доколкото имал такъв, бил религиозен — да създаде католически наследник, който след смъртта на Мария да държи здраво Англия в лоното на католическата църква. „Отивам на кръстоносен поход, а не на брачен пир“, бил казал той на едного от антуража, който водел със себе си в Англия.

За английската кралица бракът бил особено вълнуващ. Филип бил елегантен двадесет и седем годишен младеж, Мария — тридесет и осем годишна стара мома. От девет години той бил вдовец и имал предана любовница, която влязла в манастир, когато тръгнал за Англия. Филип никога не бил виждал Мария, а баща му ясно обяснил, че това е въпрос на престиж: „Нито един принц от нейния ранг не би предприел безразсъдното пътешествие до Англия, ако е застрашен с отказ. Затова принцовете, благородниците и господата се женят, без договарящите се страни да са се виждали предварително“.

Филип видял годеницата си в Уинчестър и я намерил отчайващо непривлекателна. Но баща му го бил инструктирал да „проявява силна любов и радост“; само ако успеел да я очарова, щял да управлява Англия. Филип пуснал в действие чара си и успял така добре, че клетата жена се влюбила в него. Не след дълго тя предположила, че е бременна, и докарала нещата дотам, че лондонските камбани да бият за новородения наследник. Причината обаче бил тумор, от който Мария никога не се оправила. Разбрал, че не ще постигне целта си, Филип я изоставил в Англия и заминал при баща си в Нидерландия. Карл V абдикирал поради разклатено здраве, Филип получил владенията му, а Мария умряла, скърбейки за мъжа, когото смятала за свой любим.

Впоследствие се твърдяло, че Филип уж възпирал Мария и английските й съветници и че не поощрявал изгарянето и мъченията на протестантите, типични за царуването й. Независимо дали имал вина за това или не, тези католически изстъпления само още повече затвърдили протестантството в Англия след смъртта на Мария и посели семената на бъдещите тревоги на Филип.

Един месец след смъртта на Мария Тюдор Филип решил, че дългът му повелява да се ожени за сестра й, наследницата Елизабет, която познавал бегло от престоя си в Англия и дори харесвал. Той писал на посланика си, обяснявайки „огромното значение на един такъв брак за запазване на религията, възстановена по божия милост в Англия“. „Съзнавайки също така колко важно е страната да не се възвърне към старите си заблуди, които ще причинят сериозни трудности и ще застрашат съседните ни доминиони — продължава той, — реших да отхвърля всички други съображения и да изпълня дълга си към Бога, като предложа брак на кралицата.“ Той добавял и цял поменик от строги условия. Първото, разбира се, било Елизабет да приеме католическата вяра; второто — тя, а не Филип да моли папата за разрешение да нарушат закона, забраняващ брак на мъжа със сестрата на починалата съпруга.

Но по този начин Елизабет не можела да бъде спечелена. Тя отново и отново се срещала с испанския посланик и съумяла да ги накара с Филип доста да почакат, преди най-сетне посланикът да му докладва: „Тя каза, че не може да се омъжи за Ваше Величество, защото е еретичка“.

Отхвърлен, Филип насочва мислите си към Мария Стюарт, смятана от католиците за законна наследничка на английския престол. Филип обаче не й се доверявал заради връзките й с Франция — дори казвал, че предпочитал Англия да е еретична, отколкото френска — и самият той не й предложил брак. Предложил й обаче да се омъжи за сина му дон Карлос — най-очарователната принцеса, в която били влюбени поне дузина мъже, трябвало да вземе за съпруг най-отблъскващия от принцовете, който на седемнадесетгодишна възраст, освен че бил физически уродлив, се колебаел на границата на лудостта. Филип отново нарежда на посланика си: „Този брак може да положи начало на промени в Англия, поради което съм решил да преговарям. Помнете, че освен на мен с това служите и на Бога“. Разбира се, всичко се провалило; по-късно били изказани предположения, че в този случай Филип бил ръководен не от политически или религиозни, а от чисто човешки мотиви. Дон Карлос вече бил сгоден за четиринадесетгодишната Изабел Валоа. Филип притежавал портрета й, който бил прекрасен, и искал той самият да се ожени за нея. Което и сторил. Елизабет го поздравила подигравателно, но дон Карлос, който всеки ден срещал девойката в двора, бил обзет от дива ревност към баща си и хвърлянето му в затвора, както и неговата смърт вследствие на това остават сред неразгаданите тайни на царуването на Филип.

Няколко години по-късно, когато, измъкната насила от Шотландия, Мария Стюарт била заточена в Англия, друг член от семейството на Филип насочил надеждите си към нея. Това бил незаконороденият му брат дон Хуан. Дон Хуан поне бил желан съпруг, всъщност най-видният жених на Европа — изключително красив, млад и елегантен, а и герой на битката при Лепанто, донесла победа срещу турците — последната велика битка с галери на гребен ход. Дон Хуан смятал, че след този бляскав успех би било редно Филип да го възнагради с едно от многобройните кралства, които държал в ръцете си. Вместо това Филип го назначил командуващ армиите в Нидерландия, с неблагодарната и нескончаема задача да се опитва да смаже въстаниците в Холандия и Зееланд. Докато се занимавал с това, дон Хуан замислил един по-амбициозен план — да прекоси с корабчета Ламанша до Англия, да свали Елизабет от престола и да освободи Мария Стюарт от заточението й. Напълно възможно било Мария да се омъжи за освободителя си, който тогава щял да стане крал Джон II на Англия. По онова време Мария била на тридесет и пет години и дон Хуан можел също да се надява за католически наследник, докато невръстният й син Джеймс, който я наследявал в Шотландия, би могъл някак си да бъде лишен от това право. Филип предпазливо одобрил плана, но преди да се опитат да го осъществят, дон Хуан се разболял от треска и умрял.

Това станало през октомври 1578 година. По същото време Франсис Дрейк преминал през Магелановия проток в Тихия океан, на който Филип гледал като на своя собственост. Английските мореплаватели все по-дръзко пленявали и ограбвали испанските кораби и през последните няколко години наистина сериозно посягали върху богатствата на Испания. Кралица Елизабет също все по-дръзко подкрепяла въстаниците протестанти в Нидерландия. Освен в кръстоносен поход, покоряването на Англия се превръщало в неотложна финансова и политическа необходимост и след четири неуспешни опита да покори тази страна с брак Филип решил да стори това със сила.

Използването на сила станало възможно, след като в 1581 година той заграбил Португалия. Това му дало нови пристанища и корабостроителници и една нова, също тъй мощна флота. Главозамаян от този успех, неговият върховен главнокомандуващ на далечните плавания, маркиз Санта Крус, предложил да изчисти океаните от английските пирати и да завладее страната им. Филип му наредил да прецени какво ще му трябва за тази цел и маркизът му връчил един доклад, точно по вкуса на Филип, където се изреждали не само броят на корабите, войските и въоръжението, но и всичко, с което трябвало да се запасят. Исканията на Санта Крус обаче били невероятни — една флота, която във всичко да превъзхожда двойно армадата, събрана от Филип. Разходите за нея също били неимоверни. „Моментът да обсъждаме това още не е дошъл“, отбелязал кралят върху документа и го пратил в архивите си.

Изобщо покоряването на Англия със сила, а не с брак можело да завърши само по един начин — короната да се даде на Мария Стюарт. Католиците щели да очакват именно това. Филип все още не й вярвал, а още по-малко вярвал на прекия й наследник Джеймс — непостоянен младеж, когото не го било много грижа за религията и който твърдял, че е протестант. „Не мога да предприема война с Англия — пише Филип в края на 1586 година — само за да кача на престола един млад еретик, какъвто е шотландският крал.“

Но в подсъзнанието му неспирно мъждукали и бавно се прояснявали собствените му претенции да наследи английския престол. По майчина линия Филип можел да проследи произхода си до двама свои прадеди, женени за дъщери на Джон Гонт, син на Едуард III Английски, умрял преди два века в 1377 година. Като повод да претендира за наследствени права това било чиста фантасмагория. Та тези права били преминали през дванадесетте крале и кралици на Англия, царували след Едуард и всичките им потомци. На същото основание десетки, ако не и стотици други можели да претендират за английския трон. Но Филип се самоубедил, че всички други отпадали, защото били еретици или незаконородени, или и двете. Нещо повече, той убедил Мария Стюарт да лиши сина си от наследствени права върху престола и да прехвърли тези права на него самия.

В 1584 година Филип започнал да събира корабите, които след четиригодишни усилия оформили армадата му. Освен това той имал една идея, която на пръв поглед правела нахлуването в Англия възможно — смятал да съчетае плана на Санта Крус с плана на дон Хуан преди смъртта му. Флотата щяла да тръгне от Лисабон, а по-голямата част от сухопътните войски щели да пристигнат от Нидерландия. Така флотата щяла да бъде по-малка и по-икономична. Тя щяла да победи английската флота или да я прогони в протоците между Нидерландия и Англия и тогава по освободените от врагове води нидерландската армия на Филип щяла да прекоси с корабчета до Англия. След смъртта на дон Хуан тази армия се командувала от племенника на Филип, херцог Парма. Маркиз Санта Крус щял да ръководи флотата, а Парма — нахлуването.

Флотата се подготвяла бавно. Междувременно Филип неведнъж се изкушавал да подкрепи заговорите на католиците екстремисти да убият кралица Елизабет. От Англия експулсирали един подир друг двама негови посланици, след като ги заловили замесени в тези истории. Политическото убийство било обичайно средства в държавните дела и Филип не би могъл да бъде обвиняван специално, че бил прибягнал към него. Но и той, и съучастниците му заслужават упрек за неспирните опити за покушение срещу живота на кралицата, които все се проваляли. Озлобението срещу тези повтарящи се заговори било за сметка на Мария Стюарт, която очевидно би спечелила от тях. Опитите да убият Елизабет само засилвали обичта на англичаните към тяхната кралица — обич и преданост, която изпитвали не само протестантите, но и много католици. Те започвали да мислят, и с право, че животът на кралицата им винаги щял да бъде застрашен, докато е жива Мария Стюарт, и така неотвратимо последвала екзекуцията на Мария.

Филип научил за това от посланика си в Париж дон Бернардино де Мендоса. Мендоса му писал на 28 февруари 1587 година — десет дни след събитието — и изпратил писмото със специален куриер, но до 31 март нямало никаква реакция от Ескориал. Може би писмото е попаднало най-отдолу на купчината документи върху бюрото на Филип — такива неща можели да се случат дори и на него. Но възможно е също през цялата втора половина на март да е умувал какво да прави.

Защото смъртта на Мария Стюарт променяла всичко. Вече никакъв явен претендент за престола на Англия не препречвал пътя му с изключение на Джеймс Шотландски, но Филип разполагал с писмо, подписано от Мария, с което майка му го лишавала от наследствени права. Мендоса пише: „Щом, преследвайки целите си, Господ пожела тези прокълнати люде да сторят подобно деяние против здравия разум, очевидно Той е предначертал тези две кралства (Англия и Шотландия) за Ваше Величество“. Кралят повтаря тези мъгливи доводи в писмото си до испанския посланик във Ватикана, граф Оливарес: „Крайно съм опечален… Тя щеше да е толкова подходящ инструмент да обърнем тази страна в нашата свята католическа вяра. Но тъй като в непостижимата си присъда Бог е отредил другояче, Той ще ни проводи други средства, за да преуспее делото му“. И на краля, и на посланиците му им било пределно ясно, че единственото средство, което бог би трябвало да избере, било да възкачи Филип на трона на Англия и Шотландия.

Не по-малко ясно било, поне за краля, че повечето европейски владетели щели да се опълчат на тези божии замисли, защото завиждали на мощта на Испания. Французите в частност щели да настояват Джеймс да наследи Елизабет, като се опитат да го склонят да се обяви за католик, а примамката да наследи Англия сигурно щяла да го убеди. Всъщност такова едно решаване на проблема би трябвало да задоволи религиозните скрупули на Филип. Но то било в разрез със светските му амбиции. Той вече желаел на английския трон да седне не само католик, но този католик да бъде той. Божията и собствената му воля окончателно и безвъзвратно се били оплели в мозъка му.

През април, точно една година преди тръгването на армадата, от Ескориал рукнал порой от писма. След първите няколко седмици на колебание Филип се променил и станал друг човек — вече не бил разсъдлив, а отчаяно нетърпелив. Тормозел маркиз Санта Крус да стегне по-бързо армадата, заповядал да докарат бързо кораби, оръдия и припаси от Картахена, Малага, Неапол, Генуа и пристанищата на Адриатика и Бискай в Лисабон. Наредил на Мендоса в Париж да изкаже съболезнования на шотландския посланик във връзка със смъртта на Мария Стюарт и добавил, че не бивало да обсъжда намеренията му с никого, „за да не причините злонамерени действия от страна на французите, ако разберат, че ще претендирам за английския престол“. Филип склонил да даде голяма сума на шотландските католици за въоръжено въстание, за да „освободят“ краля си от протестантските му съветници и да обърнат страната в католическа вяра — с други думи, да поставят Джеймс в негова власт, жив или мъртъв. Изпратил и нови нареждания на граф Оливарес.

Положението на графа във Ватикана било доста деликатно. Той презирал папата — свадлив старец и, по негови думи, скъперник, на когото никога не можело да се разчита да си затваря устата и който в пристъп на проклетия трошал порцелановите съдове по масата си. Папата доста мъгляво обещал един милион дуката за екипиране на армадата. Филип заповядал на Оливарес да получи потвърждение на това обещание, както и папската благословия за своите претенции за английския престол.

В края на юли Оливарес съобщил, че е успял. Той съставил един много дълъг и заплетен документ за парите и папата го подписал, обвързвайки се по този начин да даде един милион дуката, но само след като испанската армия влезела в Англия. В средата на документа Оливарес бил включил и една клауза, която давала на Филип правото да избере следващия крал или кралица на Англия. Съсредоточен върху въпроса за парите, папата я отминал бегло. „Въпросът за наследяването на престола — пише Оливарес — беше така забулен, че той го отмина без възражения и без да създава затруднения.“

Оттук нататък висшите сановници на Филип вече били съвсем наясно, че целта на армадата била да му извоюва английската корона. Но той не смятал лично да упражнява правата, за които претендирал. Твърде бил зает, стар и болен, за да отиде в Англия. Нито пък смятал да даде кралството на сина си Филип, който трябвало да наследи империята в Испания; на туй отгоре момчето било едва на девет години. Вместо на него, той щял да даде Англия на най-голямата си дъщеря, инфантата Изабела, която била двадесет и една годишна. Под негов контрол тя щяла привидно да изпълнява ролята на кралица на Англия.

През лятото на 1587 година тези планове срещнали една странна и доста неочаквана пречка. В Испания се появил някакъв английски младеж на име Артър Дъдли, който твърдял, че е католик и син на кралица Елизабет и граф Лестър. Разпитван надълго и нашироко от сър Франсис Енгълфийлд — английския секретар на крал Филип, младежът разказал една много подробна и изчерпателна история. Бил отгледан от някой си Робърт Съдърн, слуга в английския двор, но получил скъпо струващо образование на благородник. На смъртния си одър Съдърн му разкрил, че не е негов баща и че като новородено бебе му го връчили пред личните покои на кралицата в Хамптън Корт^[1], а парите за образованието му пристигали по куриер.

Може би в онези времена е изглеждало по-вероятно една кралица да има незаконородено дете, отколкото сега. Но когато четем историята на Артър, написана от младежа на английски за Енгълфийлд, изглежда по-вероятно да е бил син на някоя придворна дама и както и Съдърн, искрено да е вярвал, че е син на кралицата. Дъдли успял да се срещне и с Лестър, който се отнесъл с него много добре и му казал: „Вие сте като кораб под всички ветрила в открито море — приятен за окото, но опасен да имаш работа с него“ — едно толкова странно сравнение, че звучи почти достоверно. Дъдли също така смятал, че кралицата се била разбрала с Лестър да го качи на престола след смъртта й, и се обръщал към Филип като католик към католик, да го защити от интригите в английския двор, докато удари неговият час.

Енгълфийлд очевидно харесвал момчето и бил убеден в достоверността на историята му, макар и да смятал, че кралицата по-скоро използвала Артър за някаква своя престъпна цел, която момчето и не подозирало. Секретарят обаче поставял верността си към Филип на първо място. „Вярно е — пише той, — че тези претенции на Дъдли сега не са от значение, но Франция или английските еретици, или може би някой друг могат да ги използват като претекст, за да попречат короната да бъде наследена от законния й господар. Според мен не бива да го пускаме, а да го задържим под стража, за да предотвратим бягството му.“

На пръв поглед Артър също разрешавал по приемлив начин религиозните тревоги на Филип. Един син на кралица Елизабет, та макар и незаконороден, имал много по-сериозни основания да претендира за трона, отколкото който и да било друг, а при това бил той и католик. Но Артър трябва да е бил наивен и доверчив младеж. Всъщност той си напъхал главата в устата на лъва, защото Филип го разглеждал повече или по-малко като един смехотворен съперник. И испанският крал пише собственоръчно върху доклада на Енгълфийлд: „Положително най-безопасно е да се вземат мерки по отношение на това лице, докато научим повече по въпроса“. Можем да си представим мрачната усмивка на лишеното му от хумор лице, когато е пишел тези думи — защото оттогава нататък Артър Дъдли изчезнал от историята, за да не чуят вече никога нищо за него.

След като тази незначителна пречка била изкусно отстранена, отново задействували плановете за армадата с нарастваща скорост. В последната година от подготовката й Филип имал трима лични помощници: маркиз Санта Крус в Лисабон; херцог Парма в Нидерландия; и дон Бернардино де Мендоса в Париж. Санта Крус командувал флотата до часа на своята смърт през февруари; Парма командувал армията; а Мендоса бил паякът в сърцето на шпионската мрежа, от която зависело всичко. Всеки един от тях често изпращал на краля пространни доклади и също така често получавал от него дълги заповеди. Но по време на цялата подготовка четиримата нито веднъж не се срещнали лично. Нито веднъж не свикали военно съвещание или съвет. Кралят, който не мърдал от Ескориал, така и не видял армадата, армията или командуващите си; командуващите му също не се били срещали лично помежду си.

Истинската причина за провала на армадата е, че кралят се заблуждавал, че може да организира огромна военна операция, без да излезе от кабинета си, без да се консултира с когото и да било, без да се вслуша в нечий съвет, без да даде възможност на своите командуващи да обсъдят операцията. Вярно е, че Филип бил инициаторът на всичко, но когато се стигало до подробности, той невинаги знаел как да постъпи. Преди всичко изобщо не разбирал от мореплаване и навигация — никога не се бил качвал на кораб, освен като пътник. После, след като в мозъка му се загнездело някакво погрешно схващане, почти нищо не можело да го промени. И от Ескориал със силата на кралски заповеди тръгвали грешни решения въз основа на убеждението на Филип, че бог го ръководи свише. Понякога командуващите му смирено се опитвали да му обяснят, че греши. Но те можели да сторят това само чрез писма; а докато погрешните му заповеди стигнели до тях и писмените им отговори се върнели — след седмица от Лисабон и след месец от Нидерландия, — вече други проблеми занимавали мислите на краля и той рядко обръщал внимание на думите им.

Нито пък вземал под внимание личните желания или затруднения на своите командуващи, самите тях като личности. Маркиз Санта Крус бил възрастен човек, посветил целия си живот на морското дело. Филип го тероризирал, подигравал му се и се държал с него така, като че ли Санта Крус му създавал затруднения поради некомпетентност или инат. След като и през есента на 1587 година армадата не била готова, Филип настоял тя да тръгне — готова или не — посред зима. Маркизът трябвало да положи усилия да обяснява, че плаването в зимните бури е невъзможно, че още по-малко е възможна срещата с Парма в този сезон и че съвсем невероятно е да се прекосят протоците между Нидерландия и Англия с корабчета — факти толкова очевидни за него и за всеки друг мореплавател, че той трудно намирал думи да ги формулира. Санта Крус удържал на своето, като непрекъснато обещавал да бъде готов след седмица-две, а след изминаването на този срок измислял ново обяснение защо все още не е готов. Казват, че умрял от мъка, причинена от упреците на краля, и нищо чудно непрекъснатите ядове да са ускорили края му. Формално Филип изразил съжаление и вероятно с облекчение назначил на мястото му херцог Медина Сидония, който не претендирал, че разбира от морско дело, и от когото можело да се очаква да изпълнява онова, което му наредят.

Херцог Парма, от друга страна, бил само на четиридесет и две години — достатъчно млад, за да бъде амбициозен. Той командувал армиите на Филип в Нидерландия през последните десет години и си бил спечелил славата на най-великия пълководец на своето време. Но амбициите му надхвърляли далеч кариерата на военнокомандуващ. Парма никога не забравял, че е с кралско потекло. Баща му оглавявал династията Фарнезе, която от поколения се нареждала сред най-бляскавите фамилии на Италия. Незаконородената дъщеря на император Карл V (бащата на Филип) му била майка. Женен бил за принцеса от кралското семейство на Португалия. През целия си живот херцог Парма бил служил вярно на Филип и имал сериозни основания да смята, че е заслужил някаква по-осезаема награда или поне знак на благодарност. Въпреки това той не получил нищо; херцогството му не било дар от Филип, а наследство по италианска линия. В 1587 година, когато го наследил, Парма помолил Филип да му разреши да иде да го види, тъй като никога не бил виждал владенията си, но получил отказ. Що се отнася до някаква благодарност, писмата на Филип рядко изразявали друго, освен недоверие на скъперник.

Тлеещото недоволство на Парма може да се проследи през цялата история на армадата. Той изобщо не смятал, че експедицията ще успее, и не полагал никакви усилия да й помогне, просто изпълнявал буквално заповедите — и толкоз. През последните месеци на подготовката й Парма преговарял за мир с пратениците на кралица Елизабет. Филип му бил наредил преговорите в никой случай да не бъдат доведени до успешен край, а само да внушат на англичаните лъжливо чувство за сигурност и да бъдат протакани, докато армадата се приготви. Но Парма знаел, че английската кралица се надявала да го откъсне от васалната му зависимост и дори, че би го подкрепила като крал на Нидерландия. Нещо повече, двамата му синове и дъщеря му по линия на майка си, португалката, имали същите прадеди, както и Филип, и не по-малки основания да претендират за английския трон. Филип натоварил Парма с риска да оглави нахлуването в Англия, но като че ли изобщо не му минавало през ум, че Парма може би се надявал на дял от плячката на победителя, а още по-малко, че преданият му племенник може би виждал себе си като крал.

От тримата помощници на Филип единствено дон Бернардино де Мендоса бил доволен от работата си и абсолютно щастлив, че служи на Филип. Крепяла го страстната му омраза към Англия. Преди това той служел като посланик на Филип при английския двор и бил един от двамата експулсирани заради покушенията срещу кралицата. Това станало в 1583 година, когато заловили Мендоса в заговор с Едуард Трогмортън, който увиснал на бесилката. Собствената му глава оцеляла само благодарение на дипломатическия имунитет, но бил изхвърлен позорно от страната и никога не простил на англичаните, и по-специално на кралицата, неуспеха си и публично оскърбеното си достойнство.

Така че верността на Мендоса към Филип била абсолютно гарантирана, но той живеел в свят на полусенки, където хората се разкъсвали между вяра и родина. Нито един исторически период не бил толкова богат на потенциални шпиони. Всички страни имали емигранти по религиозни причини или пък заради престъпления, извършени по религиозни съображения.

Що се отнасяло до Англия, хиляди английски католици живеели зад граница не само защото били католици, но защото били заподозрени, с право или без, в различна степен на държавна измяна и им се наложило да напуснат страната, за да избегнат затвор или дори екзекуция. Повечето от тях били материално притеснени и се радвали, че ще получат „пенсия“ от Мендоса срещу онова, което му разказвали в замяна. Те обаче не знаели много и затова пенсийките им били малки — колкото да не умрат от глад. Много по-полезни, а и по-добре платени били онези, които играели двойна игра, като все още заемали официални постове при кралицата, но били готови да продадат информация на една католическа сила. Като че ли най-полезен от всички в това отношение бил сър Едуард Стафорд, английският посланик в Париж, който носел съдържанието на дипломатическата си поща в дома на Мендоса и от време на време приемал по десет хиляди златни дуката. (Веднъж, когато се връщал пеш посред нощ от една такава заговорническа среща, французите го арестували на един мост над Сена. Наложило му се да дава дълги обяснения. Кодовото му име в писмата на Мендоса до краля е Лусио и в Ескориал пристигали страница след страница доклади за това, какво бил казал Лусио.)

Мендоса също така имал кореспонденти в Англия, несъмнено храбри хора, които ежедневно рискували живота си, пренасяйки контрабандно с корабчета кодирани съобщения през Ламанша. Един от тях, чието име той никога не споменава, от време на време посещавал Плимът, бродел край брега, наблюдавал какво прави Дрейк и събирал клюки из кръчмите на града.

Въпреки това Мендоса не можел да се довери на никого. Писмата му са пълни с намеци от света на плаща и кинжала, с всички елементи на един съвременен шпионски роман. Ездачите ги причаквали по пътищата, съобщенията били тайнствено задигани от неизвестни личности, в тъмните градски улички току наръгвали някого с нож в ребрата, нощем на морския бряг сигнализирали с прикрити факли и докарвали някакви хора с гребни лодки. Имало преуспяващи двойни агенти и хора, които безброй пъти преминавали от едната на другата страна; имало фалшива информация, преднамерено „съобщавана“ на Мендоса и хората му от шпиони съперници на английска служба. Необходимо било да бъде безкрайно предпазлив и хитър, за да не стряска хората с настойчивостта си, като по този начин предизвика обратна реакция. Мендоса никога не бил сигурен в нищо, но денонощно дърпал конците на своите марионетки със зловещо и неизтощимо търпение и изпращал куриерите си — понякога трима-четирима седмично — да препускат по осемстотин мили от Париж до Ескориал с пакети кодирани писма до краля. Той рядко използвал набожни изрази и едва ли се грижел много да разпространява правата вяра. Мендоса горял за мъст — той искал да даде своята дан в унижаването на англичаните и свалянето на кралицата — „англичанката“, както я нарича в писмата си, като че ли не можел да понася да изписва името й.

Но въпреки че бил майстор в шпионажа, Мендоса имал един пагубен недостатък — винаги бил готов да повярва на онова, което искал да чуе. И платените му осведомители, естествено, се опитвали да му съобщават именно такива неща. Всички англичани, които познавал, били католици, чийто религиозен фанатизъм ги бил направил предатели. Те живеели само с мисълта за деня, когато отново ще могат да се завърнат у дома си не като престъпници, а като герои на правата вяра. Те всички били убедени, че този ден наближава. В резултат на това Мендоса предлагал на Филип една едностранчива, заблуждаваща и невярна картина за Англия.

Самият Филип нямал начин да провери онова, което му съобщавал Мендоса. Напротив, малцината англичани, които познавал, и повечето, които му пишели, били също такива изгнаници от своята страна, хора, които имали да уреждат лични сметки, хора, изгарящи, от лична обида срещу Англия. Филип така и не се срещнал с някой обикновен англичанин. Не познавал хора от широките маси и нямал представа колко патриотични били те, колко се гордеели, че са англичани, и колко много обичали кралицата. Нито пък можел да повярва, че един еретик можел да милее за вярата си, колкото един католик.

Едва ли друг монарх, който се готвел за война, се е заблуждавал така по отношение на враговете си. Филип си бил съставил погрешното мнение, че протестантите в Англия са малцинство от потисници и че католическото мнозинство с готовност ще въстане, като види армадата му. Последната му и най-трагична заблуда била, че Англия ще го приветствува като крал или пък дъщеря му като кралица.