Дейвид Хауарт
Великата армада (17) (Испанската версия)

XVI
Избавленията

Осъденият на смърт в Северно море и после помилван от херцога капитан Франсиско де Куеляр успял по най-невероятен начин да се спаси от корабокрушението, англичаните и ирландците. Писмото, което написал през октомври 1589 година до един свой приятел („за да се развлека малко след вечеря“, както казва той), е най-дългото от всички лични истории в армадата. То било публикувано за пръв път в 1897 година.

Куеляр все още се намирал на кораба на прокурора, комуто било наредено да го обеси, но той отказал. Това трябва да е бил средиземноморският кораб „Лавия“, вицефлагманът на левантийската ескадра. Той пристигнал в залива Донегол с още два кораба и както мнозината други открил, че не може да се пребори с вълнението и вятъра покрай Ерис Хед, за да се измъкне отново. И трите съда пуснали котва край една пясъчна ивица, наречена Стрийда Странд, на няколко мили от град Слайго, където била една от щабквартирите на Бингам.

Стрийда и сега изглежда точно така, както е изглеждал преди четиристотин години, с тази разлика, че сега е популярно място за летни излети в събота и неделя. Той представлява голяма дъга от бял пясък и дюни с приливно мочурище зад тях, в чийто източен край се издига една скала, все още известна (както много други в Ирландия) като Карикиаспания — скалата на испанците. Брегът слиза полегато в морето на малка дълбочина и при западни урагани в него отдалеч се разбиват огромни вълни. На четвъртия ден от престоя на корабите там ги връхлетял подобен ураган и те споделили участта на много други испански кораби — последните им котви не издържали и те дрейфували, влачейки ги, докато не ги изхвърлило на плиткото. И трите, пише Куеляр, били разбити на трески за около час. Шансовете на онези, които били в тях, да стигнат до брега през прибоя били минимални и казват, че повече от хиляда други се удавили.

Куеляр, който не умеел да плува, заедно с главния прокурор до последния миг се държал за юта на потъващия кораб, докато другите вълните ги помитали през борда и те потъвали или пък се хващали за парчета дърво или бурета. „Вълните и бурята бяха страшни — пише той, — а от другата страна сушата и брегът бяха пълни с врагове, които танцуваха и подскачаха от радост при злощастието ни; и когато някой от хората ни стигнеше до пясъка, двеста диваци и други врагове се хвърляха отгоре му и смъкваха от него всичко до конец, докато останеше гол, както го е майка родила.“

Куеляр видял как старшият офицер на кораба дон Диего Енрикес с трима други благородници тръгнали с корабната лодка. Тя имала палуба и те се скрили отдолу, като накарали да заковат люка над главите им. Но върху лодката скачали толкова много други корабокрушенци, че тя се преобърнала и била изхвърлена на брега с дъното нагоре. Той също така видял един капак от люк да плава по вълните и се покатерил отгоре му с прокурора. Една вълна помела прокурора, който потънал, призовавайки бога — дрехите му тежали от зашити в тях монети. Някакво парче дърво премазало крака на Куеляр и после, без да знае как, вълните го изхвърлили на брега. „Враговете на брега, които събличаха онези, дето бяха стигнали с плуване, не ме докоснаха и не приближиха, като видяха краката, ръцете и панталоните ми покрити с кръв. Продължих да пълзя полека, като срещнах много испанци, съблечени до голо, без никакви дрехи, треперещи от студа, който беше голям. През нощта спрях в един пущинак и измъчван от силни болки, легнах в някакви папури.“

При него дошъл един гол младеж, който бил толкова потресен от всичко, че не можел да говори. Пристигнали двама мъже, единият въоръжен с брадва, и най-неочаквано нарязали папури и трева и ги покрили с тях, но младежът умрял през нощта.

На сутринта пристигнал английският гарнизон от Слайго, за да вземе участие в плячкосването. Куеляр се отдалечил с пълзене, но не могъл да иде много далеч; движението му причинявало болки, а и не знаел къде да върви. През следващите дни той станал свидетел на всички етапи от тази ужасна трагедия. В едно абатство намерил дванадесет испанци, обесени на покривните греди. В гората срещнал старица, която оплакала орисията му, и двама ирландци, които съблекли и последните му дрипи. Срещнал и един англичанин, който го нападнал с нож и му прерязал сухожилието на крака, но една много красива девойка го избавила от него, като обаче, твърдейки, че е християнка, взела последното, което му било останало — мощехранителничката, която тя си окачила на врата. „Беше християнка колкото Мохамеда“ — пише Куеляр; и в най-отчаяния момент обаче той не загубва способността си да оцени хубостта на момичето, а в ретроспекция проявява и чувство за хумор.

Английските войници и ирландските наемници залавяли всички испанци, които им изглеждали богати, и убивали останалите. Ирландците били пияни от грабеж и много малко ги било грижа дали ще убият човека, след като смъкнат дрехата му. Но след като оберели всичко, което имало за обиране, и оставели клетника гол и бос, показвали признаци на милосърдие и започвали да съветват голите нещастници накъде да бягат от англичаните. Именно хубавата девойка спасила Куеляр, като му пращала овесени питки и мляко и превръзки за раните му, а най-накрая и едно момче — може би по-малкия й брат, — което да го преведе до едно приятелски настроено село. Куеляр се увил в папрат и парче стара рогозка, която намерил, и куцукайки бос, поел от крайбрежието към планините.

На пръв поглед късметът му бил по-лош и от кучешки — сам, куц, гол посред зима, заобиколен от две групи воюващи врагове, на хиляди мили от дома, без да знае друг език освен испански и църковен латински. Но той очевидно бил общителен и привлекателен човек, а може би и хубавец. Също така бил много изобретателен и имал неизтощим инстинкт за самосъхранение. Разбира се, бил силно набожен и намирал сили да се моли. „Молех се Господу най-горещо — пише той за този свой преход до селото — да ме заведе нейде, дето да умра изповядан и с благословията му.“

Трябвало му около седмица да стигне до селото, а когато го открил, останал разочарован. Вождът Брайън О’Рорк се биел някъде с англичаните и селото вече било залято от седемдесет гладуващи испанци. Някой обаче му дал едно старо одеяло, пълно с дървеници, което, както казва той, поправило нещата. Куеляр отново тръгнал да скита и срещнал по пътя си един свещеник в цивилни дрехи, който говорел латински и разделил с него храната, която носел със себе си. Това бил първият местен човек, с когото могъл да общува по друг начин освен със знаци. Свещеникът го насочил към един замък на около двадесет мили оттам, за който казвали, че принадлежал на някакъв дивашки благородник, голям враг на английската кралица. Преди обаче да го открие, Куеляр срещнал един лош ковач, който го примамил в колибата си в една пуста долина и го накарал да му работи. „Казваше, че ще трябва да остана там до края на живота си — пише Куеляр — и че ще ме научи на занаята си. Не знаех какво да му отговоря и не се и опитвах от страх да не ме натика в ковашкото огнище. Работих с духалото повече от седмица, за да не го дразня — него и проклетата старица, която му беше жена.“ Изглежда, на Куеляр изобщо не му минавало през ум, че ковачът сигурно смятал това за милосърдие.

„Историята е смехотворна — пише той на приятеля си, — но вярна, както това, че съм християнин, затова ще я продължа до края, за да има на какво да се посмееш.“

Отново се появил свещеникът и го отървал. Замъкът бил Росклохър. Част от руините му все още могат да се видят на едно много малко островче в Лох Мелвин. Вождът бил Дартри от клана Маккланси. Куеляр не успял да стигне много далеч въпреки скитанията си през тези седмици — Росклохър е само на дванадесет мили от Стрийда по права линия. Там обаче той намерил някакъв приют и останал три месеца, живеейки според думите му като истински дивак, подобно на ирландските си домакини. Дартри вече бил събрал десетина други испанци, много доволен, че можел да ги използва като вече обучени войници в неспирните му стълкновения с англичаните и другите ирландски вождове. Куеляр обаче не падал духом. „Жената на моя господар — пише той — беше извънредно красива и проявяваше голямо милосърдие. Един ден седяхме на слънце с неколцина от приятелките и роднините й и те ме разпитваха за Испания. Накрая някой предложи да им гледам на ръка и да им предскажа бъдещето. И благодарейки Богу, че можех да бъда и по-зле, отколкото да се правя на циганка пред диваците, започнах да разглеждам ръцете на всяка от тях и да им бръщолевя хиляди глупости, които толкова им харесваха, че никой друг испанец не успя да спечели такова благоволение. Денем и нощем мъже и жени ми досаждаха да им предсказвам бъдещето и винаги бях сред такава тълпа, че трябваше да помоля господаря си да ми разреши да напусна замъка му. Той не ми позволи, но заповяда никой повече да не ми досажда и безпокои.“

Куеляр сигурно учел бързо езика, предимно от състрадателни девойки. Той, естествено, си съставил много лошо мнение за жизнения стандарт и цивилизацията в Ирландия, където, казва той, нямало истина и справедливост и всеки правел каквото си иска. Но обобщението му за поведението на ирландците е честно. „Диваците ни обичаха — казва той, — защото знаеха, че сме дошли против еретиците, а без помощта на онези, които се грижеха за нас, нито един нямаше да остане жив. Затова изпитвахме добри чувства към тях, макар че най-напред ни ограбиха и съблякоха до конец и откраднаха от нас големи богатства в пари и скъпоценности.“

Наскоро след това му се отдал случай да се отплати за покровителството на Дартри. Плъзнали слухове, че самият губернатор сър Уилям Фицуилям бил тръгнал с хиляда и седемстотин души войска да събере останалите живи испанци и да накаже онези, които им дали подслон. Дартри решил, че не може да удържи Росклохър, и се оттеглил в планините с целия си клан. Но Куеляр и испанците решили да останат да защищават замъка от нападателите му. Те се въоръжили с няколко товара камъни, шест мускета и шест арбалета.

Историята на Куеляр не изобилствува с дати — без съмнение той отдавна бил спрял да брои дните, — но походът на Фицуилям от Дъблин на север и обратно започнал на 4 ноември и свършил в деня преди Коледа; така че трябва да е било краят на ноември, когато стигнал до Росклохър. Преди това Фицуилям минал на кон по плажа в Стрийда. Били му съобщили, че там имало 1200–1300 трупа. Но онова, което направило впечатление на губернатора, било „голямото количество дървен материал от катастрофиралите кораби, което по мое мнение (като не съм вещ да преценя) е повече от достатъчно да се построят пет от най-големите кораби, които съм виждал. Освен това има много големи лодки, въжета и други подобни и няколко мачти със забележителна дължина, като според мен дори и от две наши не би могло да се направи една такава.“

В доклада си до Съвета на кралицата Фицуилям пише малко за клановете в далечния северозапад, защото те всички се били изтеглили в планините, щом научили за похода му, и изобщо не споменава за Росклохър. Той не успял да го превземе.

Колкото и невероятно да изглежда на пръв поглед единадесет души да успеят да удържат замък срещу хиляда и седемстотин, всъщност замъкът бил недостъпен за войските на английския губернатор. Бил заобиколен с дълбока вода, най-близкият бряг представлявал тресавище и може би Дартри се страхувал да не бъде обсаден в замъка с твърде много гърла за хранене. Англичаните имали кавалерия и пехота, но нямали лодки и артилерия, затова атаката им срещу замъка, меко казано, била доста вяла. Те спрели на лагер на около миля и половина от замъка и демонстративно обесили двама испанци, които били заловили до този момент. Изпратили тръбач, който да съобщи на защитниците да се предадат и да им обещае, че ще ги върнат здрави и читави в Испания. Куеляр му извикал да приближи под предлог, че не чува. Но тръбачът така и не се приближил дотолкова, че испанците да използват оръжието си. След това извила виелица и англичаните вдигнали лагера.

Дартри се завърнал ликуващ, „предлагайки ни всичко, което имаше. Искаше да ме ожени за сестрата на жена си. Аз му благодарих и в замяна поисках водач, който да ме отведе там, където мога да взема кораб за Шотландия. Той не искаше да ме пусне, нито пък някого другиго от испанците; казваше, че по пътищата ни дебнели опасности, но всъщност искаше да ни задържи при себе си като стража. Неговото дружелюбие ми се стори прекалено и с четирима други испанци тайно решихме една сутрин да тръгнем два часа преди съмване, така че да не могат да ни настигнат по пътя.“

От малкото незаловени испанци след кампанията на Фицуилям в Ирландия повечето сигурно били в същото положение — войнствените вождове на клановете се отнасяли с тях като с почетни гости заради военното им умение, но всъщност испанците оставали техни пленници. Осем години по-късно, когато в Испания отново се обсъждало нахлуване в Ирландия, осем оцелели испанци от армадата, които все още служели при ирландските вождове, изпратили петиция до краля да им изплати заплатите.

Останалите може би намерили жени, които ги съжалили, и те останали да живеят там, доволни от скромното съществуване на рибари или пастири или пък от някой друг занаят, който били упражнявали, преди да станат войници. От векове съществува легенда или предание, че жителите на Западна Ирландия дължат мургавия си тен на оцелелите корабокрушенци от армадата. Спасилите се испанци били достатъчно жизнени и без съмнение достатъчно ирландски девойки тогава ги намирали за привлекателни и романтични — много по-различни от съпрузите им с техните дебелашки обноски. Ако четем между редовете историята на Куеляр, той очевидно намеква, че бил направил каквото могъл. Но изглежда доста невероятно толкова малко на брой испанци и за такъв кратък престой да оставят трайна следа в местната раса. Същото твърдят и за Феър Айл, където испанците далеч превъзхождали по брой местните момичета и останали там цял месец, без да воюват, затова този случай изглежда по-вероятен.

Куеляр обаче не възнамерявал да прекара остатъка от живота си сред диваците. Той вече знаел къде да иде и наскоро след Коледа предприел един преход, който му отнел двадесет дни, нагоре към северното крайбрежие, а после покрай него, докато стигне замъка Дънлус на Сорли Бой. Напредвал бавно, защото една от раните в крака му се отворила. Куцайки, той не можел да върви с останалите испанци и те го изоставили, а когато стигнал, останал разочарован. Местността гъмжала от английски войници, а вождът, когото търсел — не Сорли Бой, а един друг, на име О’Кахан, — бил преминал на страната на англичаните и отказал да се срещне с него.

Отново го спасили жените. „Когато ме видяха самотен и болен, съжалиха ме и ме взеха в малките си колиби в планините, където останах един месец в безопасност, като ме лекуваха, така че раната ми заздравя.“

Като всички класически истории за бягства разказът на Куеляр достига кулминацията си при сблъскването му с врага лице в лице. Когато О’Кахан отсъствувал, той слизал до селото, където, естествено, познавал няколко много красиви девойки, които посещавал от време на време „да пообщуват и се поразговорят“. Един ден пристигнали на посещение и двама английски войници. Те го попитали дали е испанец и той отговорил, че е един от войниците на дон Алонсо Лусон, че се бил предал, но не успял да замине поради раната в крака си. Те му казали да почака, защото трябвало непременно да отиде в Дъблин, и ако не можел да върви, щели да му намерят кон. Куеляр проявил готовност, при което англичаните се успокоили и „започнаха да се забавляват с девойките“. Тогава той побягнал и се скрил в един къпинак, където срещнал две момчета, които пасели крави. Момчетата отново го завели в планините, докато шумът, който се надигнал в селото около случката, се уталожил. Най-накрая Куеляр срещнал един епископ, който събирал оцелелите испанци и можел да намери кораб до Шотландия.

След един тежък морски преход при бурно море там го очаквало ново разочарование. „Казваха, че кралят на Шотландия защищавал всички испанци, които пристигнели в кралството му, давал им дрехи и място на корабите до Испания. Но това бяха само лъжи, той не бе сторил добро на никого и не беше похарчил дори петак за благотворителни дела. Изтърпяхме големи лишения и прекарахме шест месеца в дрипите, с които пристигнахме. Защото шотландският крал е едно нищо: той не прави ни крачка и не хапва ни хапка без заповед от кралицата на Англия.“

Задала се нова зима, докато в отговор на молбата до Парма пристигнал кораб от Фландрия, който да събере всички испанци срещу пет дуката на човек. Но дори и тогава приключенията на Куеляр не свършили. Корабът бил нападнат от холандци край Дюнкерк и заседнал на плиткото. Точно една година след първото си корабокрушение Куеляр преживял второ. Но късметът му все още не го бил напуснал. От двеста и седемдесетте испанци се спасили по един на всеки трима и той бил сред тях, като изпълзял на брега само по риза.

На 21 септември, в деня, когато корабът на Де Лейва бил изхвърлен на плиткото в залива Блаксод, друг кораб станал жертва на бурната морска стихия и приливното течение в другия край на Ирландия. Това станало сред островите Бласкет, в края на полуостров Дингъл, в най-югозападната част на страната. И този епизод имал многобройни свидетели на суша и по море.

Всичко започнало десет дни преди това, когато галеонът „Сан Хуан Баутиста“, вицефлагман на кастилската ескадра, открил суша там, където тя не би трябвало да съществува. Негов командир бил Марко де Арамбуру, който водел подробен и описателен дневник. Галеонът изгубил основното ядро на флотата край Рокал на 27 август. След това още три дни с мъка напредвал на запад, докато по наблюдения на слънцето, измерване на дълбочината и изчисления преценил, че се намират на 58° северна ширина, далеч от Ирландия. След това, горе-долу в изпълнение на заповедите, дадени от херцога, корабът тръгнал на югозапад, като се възползвал и от най-малките промени във вятъра. На 9 септември определили по слънцето, че се намират на 54° северна ширина, което е ширината на Ахил Хед. Според изчисленията си все още смятали, че се намират на сто и двадесет левги (което се равнява на сто и двадесет мили) западно от Ирландия. Но на съмване на 11 септември отново видели островите.

Така че „Сан Хуан Баутиста“ не бил сред корабите, които нарочно поели към Ирландия за храна и вода. Той стигнал дотам поради комбинация от навигационни грешки. Ирландският бряг бил издаден много по̀ на запад, отколкото показвали картите, и дори един добър навигатор след седмици борба със силни и променливи ветрове и силно вълнение можел да сбърка със стотина мили в дължината си.

На 11 и 12 септември отново поели на запад, като се борели с вятъра. През нощта ги връхлетял „много свиреп ураган от юг, с бясно вълнение и тъмнина като в рог поради ниските и тежки облаци“. Той отново върнал кораба. През следващите два дни вятърът духал от запад и северозапад и те зърнали за малко два други кораба. Призори на 15 септември отново видели два големи острова и суша отдясно. „Другите два кораба се насочиха в открито море и ние познахме в тях флагмана на Хуан Мартинес де Рекалде и една фрегата. Обърнахме към флагмана с вятър по траверса, защото изобщо не познавахме този бряг и се бяхме отчаяли, че няма да го избегнем. Адмиралът заобиколи единия от островите, а след това се насочи право към сушата, която се виждаше насреща му. Последвахме го наветрено, предполагайки, че знае къде отива.“

Няма никакви сведения защо адмирал Рекалде се оказал там. За него нямало никаква вест, откакто заобиколили Шотландия от север, и Калдерон, който знаел, че флагманът на Рекалде бил силно повреден, решил, че го бил видял да взема курс към Фарьорските острови. Бингам твърди, че корабът на Рекалде бил сред няколко съда, потърсили подслон в устието на Шанън, но един член на екипажа, когото заловили и разпитвали, казал, че не били виждали суша преди това. Същият човек съобщил, че Рекалде бил много болен и не бил ставал от койката си до деня, когато видели суша.

Но Арамбуру бил прав в предположенията си, че адмиралът познавал мястото, където отивали. Това било единственото място по ирландското крайбрежие, което познавал отпреди. В 1580 година, като командуващ ескадра от шест испански кораба, той докарал ирландски наемници в пристанище Смъруик, което било на по-малко от дванадесет мили от мястото, където отивали сега. Ирландският десант както обичайно претърпял несполука, но Рекалде имал достатъчно време да изследва брега.

Интересно дали отивал там нарочно, защото екипажът му умирал от жажда, или това било чиста случайност. Той може да е открил мястото, като умишлено е плавал на юг покрай брега, докато стигне 52° северна ширина, а след това е продължил на изток, докато измерването на дълбочината му покажело, че наближава. Или пък може би вахтеният офицер, както и Арамбуру, с ужас и почуда видял суша и извикал адмирала да стане, а адмиралът с не по-малко учудване или с престорено всезнайство извикал: „О, да, знам точно къде се намираме.“

Във всеки случай той познавал Големия Бласкет и знаел, че в протока между островите и сушата имало подходящо място за пускане на котва, както и това, че когато приближавали от север при западен или югозападен вятър, имало един възможен, но опасен начин за влизане — един много тесен и криволичещ канал между Големия Бласкет и по-малките острови, с рифове на север. Арамбуру видял как корабът на Рекалде свил към някаква, както на него му изглеждало, непрекъсната линия от разбиващи се вълни. Той доверчиво го последвал, а подире му идвала фрегатата. Протокът се открил пред очите им, макар че за миг затаили дъх, докато водата се пенела от двете им страни, след това обаче се намерили вътре и трите кораба пуснали котва в спокойни води край един пясъчен плаж в североизточния край на острова. Едва ли бихме могли да посочим друг по-смел пример за мореплавателско майсторство в историята на корабите с право ветрилно стъкмяване.

Първата работа на испанците била да си сравнят котвите, които им били останали след Кале. Арамбуру имал само едно котвено въже, а Рекалде бил останал без главната си котва, която тежала тон и половина. Рекалде пратил на Арамбуру две въжета и една малка котва със счупен щок, а Арамбуру му пратил голяма котва. След това по заповед на Рекалде седем моряци с една лодка тръгнали да търсят вода. Представлявали странна смесена група — холандец, баск, италианец, двама португалци и един шотландец, когото взели от риболовните лодки край Феър Айл. Може би Рекалде смятал, че ще имат по-голям шанс от испанците, но нито един не се завърнал повече. От скалите ги наблюдавали много хора и вестта за идването им била стигнала до английския гарнизон в Дингъл. Моряците били заловени още щом стъпили на брега. Били подложени на разпит — отново от Дейвид Гуин, като това, което разказали всичките, успокоило англичаните — на борда на „Сан Хуан“ имало „осемдесет войници и двадесет моряци, болни на легло, които мрат всеки ден, а останалите са много слаби и капитанът много тъжен и немощен… На флагмана са останали само двадесет и пет бъчви с вино и много малко хляб, никаква вода, освен тази, която носим от Испания и която вони ужасно, и (осоленото) месо не може да се яде, толкова силна е жаждата… Адмиралът смята да отплава за Испания с първия попътен вятър.“

Изявленията им звучали трагично, особено като вземем предвид, че били подложени на жестоки мъчения, за да проговорят, и че щом съобщели малкото, което знаели, веднага ги извеждали на бесилото.

На другия ден Рекалде отново се опитал да прати група на брега — петдесет добре въоръжени войници, но те не могли да слязат. „Откриха само големи скали — пише Арамбуру — и море, което се блъскаше в тях, а покрай скалите видяха да маршируват стотина мъже, които носеха бяло знаме с червен кръст.“ Англичаните или техните ирландски войски вече били пристигнали и следели всичко, което ставало в протока, абсолютно сигурни, че испанците нямали нито сили, нито дух да нападнат. Рекалде се отказал от ирландския бряг, но с голяма мъка налял малко вода в бъчвите от един извор на върха на скалистия остров. Арамбуру не могъл да си налее, защото нямал лодка.

На 21 септември, след като корабите стояли вече цяла седмица там, ги връхлетял свиреп западен ураган. Това трябва да е бил същият ураган, за който херцогът пише, че се извил на около стотина мили по на запад на 18 септември, същият, който изхвърлил кораба на Де Лейва на плиткото в залива Блаксод и трите испански кораба на Стрийда Странд, макар че последното корабокрушение е датирано три дни по-късно. Според легендите армадата била потопена от страхотни бури, но испанците просто не познавали Северния Атлантик през септември, а на англичаните им било по-удобно да приемат, че господ изпратил специални ветрове, за да унищожи враговете им, което доказвало, че бил на тяхна страна. Всъщност само бурята на 21 септември предизвикала коментар от страна на англичаните, които живеели в Западна Ирландия — един от тях я нарича „жестока буря с извънредно силен вятър, каквато не бяхме виждали и за каквато не бяхме чували от дълго време“. Изглежда, че бурите, с които испанците се били сблъскали до този момент, вълнението, което разхлабвало корпусите на корабите им и ги изхвърляло на плиткото, били обичайните бури на равноденствието, а съвсем не изключителните ветрове, изпратени от небето според легендите.

Онази сутрин в Бласкет Саунд ураганът връхлетял изневиделица от небе „безоблачно и с малко дъжд“, казва Арамбуру. За да може един ураган да направи впечатление по това време на годината, би трябвало да бъде поне десет бала. Всеки, който е виждал крайбрежието на Атлантика при такъв вятър, може да си представи Бласкет Саунд — солените пръски, които вятърът прехвърлял през хилядафутовия връх на острова от външната му страна и носел далеч навътре в сушата; скалите и по-малките островчета, скрити под пяната; дори там, където испанците били пуснали котва, вятърът помитал пяната от гребените на вълните и я отнасял със себе си в завихрени стълбове; и шума — онзи неспирен рев на вълните наблизо и далеч, и писъка на вятъра в такелажа. В такава буря границата между въздуха и водата се замъглява, сетивата се притъпяват и за всяко действие са нужни усилия.

Имало обаче едно нещо, което не било известно дори на Рекалде, и всъщност никой не знаел за него, докато през 70-те години на XX век леководолазите не претърсили протока — това, че дъното държало зле котва, че било само голи скали с тънък слой пясък. Корабът на Рекалде пръв повлякъл котвата си. Течението го отнесло върху кораба на Арамбуру. Рекалде пуснал втора котва, но преди тя да успее да задържи, корабите се сблъскали и кърмовият фенер заедно с такелажа на бизана станали на парчета.

В разгара на всичко това за тяхна най-голяма изненада видели още един кораб, който влизал от изток. Това бил средиземноморският „Санта Мария де ла Роса“, който бил по-голям и от двата галеона. На влизане той дал оръдеен изстрел, като че ли искал помощ, а след това още един. Всичките му ветрила били накъсани на парчета, с изключение на фока. Пуснал само една котва — както предположил Арамбуру, сигурно единствената, която му оставала.

След това приливът се втурнал на северозапад през протока със скорост два възела и обърнал всички кораби срещу вятъра, като течението ги биело в кърмата. „Санта Мария“ издържал два часа. После приливът обърнал и под натиска на вятъра и течението корабът повлякъл котвата си, закачайки пътьом въжетата на Арамбуру, като също го отнесъл подветрено. „Изведнъж видяхме, че потъва, като се опитваше да вдигне фока. След това се скри под вълните с всички хора на борда си, без жива душа да се спаси — чудовищна и ужасяваща гледка. Ние продължихме да влачим котвата си в същата посока, към нашата гибел. Но предвиждайки това, Господ ни научи да сложим нов щок на котвата, изпратена от Хуан Мартинес. Пуснахме и нея и тя ни обърна с носа срещу вятъра; тогава изтеглихме другата и открихме, че от щока е останала само половината, защото се беше изпочупил.“

Никой не успял да размени и дума със „Санта Мария“ — той изникнал от бурята и два часа по-късно изчезнал под вълните.

Всъщност един човек оцелял от това корабокрушение — някакво италианче на име Джовани, син на пилота на кораба. Вълните го изхвърлили на брега, „гол на една дъска“, и той веднага бил заловен. През следващите дни го подложили на разпит повече от три пъти. Влачейки котва, казал той, корабът се блъснал в една скала по средата на протока. Баща му, пилотът, прерязал котвеното въже. Това станало точно тогава, когато Арамбуру видял, че се опитвали да вдигнат фока, и от мореплавателска гледна точка било единственото, което могли да сторят. Начинът, по който се разбивали вълните, показвал, че скалата била тясна и че котвата ги държала за нея, а единствената надежда за кораба била да го оставят да бъде изхвърлен на сушата. Но един сухопътен капитан, който нищо не разбирал от мореплаване, убил пилота. Няколко благородници се опитали да се спасят с корабната лодка, но не могли да отвържат въжето и потъващият кораб я повлякъл със себе си.

Онова, което най-много поразило англичаните, бил броят на разните важни личности, които Джовани твърдял, че се намирали на борда в момента на корабокрушението; той споменал сред тях Окендо и принц Асколи. Притиснат от разпитващите, дори описал как изглеждал принцът и с какво бил облечен. Джовани, разбира се, грешал — нито принцът, нито Окендо се били качвали някога на този кораб, нито пък другите споменати от момчето изтъкнати благородници. Може би то просто се заблуждавало — синът на един пилот със скромно потекло не би могъл да контактува с благородниците, които виждал наоколо си. А може би усетило, че англичаните искали да чуят именно такова нещо, и в ужаса си все повече украсявало своя разказ с надеждата да продължи живота си. Естествено, то не успяло. След като изтръгнали от него всичко, което могли, англичаните го обесили като останалите.

Същия ден пристигнали още два кораба. Единият не е идентифициран със сигурност, може би е бил някакъв пинас. Другият бил поредният „Сан Хуан Баутиста“ (което всъщност означава св. Йоан Кръстителя) — и така в протока се събрали три „Сан Хуана“. Последният не бил галеон, а търговски кораб от Западните Индии. Без да бъде боен ветроход, бил строен за силно вълнение и дълги плавания. Той обаче нямал главна мачта и корпусът му бил толкова облъскан, че капитанът се отказал от всякаква надежда да стигне до Испания. На другия ден след пристигането му, когато бурята се поуталожила малко, той пристигнал с лодка да докладва на адмирала. Рекалде се съгласил да вземе екипажа и да потопи кораба. Тъй като собственият му кораб не бил в много по-добро състояние, адмиралът разделил войниците между Арамбуру и пинасите.

С още сто души на борда, които трябвало да храни, Арамбуру бързал да тръгне. Рекалде му разрешил и сутринта на 23 септември той зарязал котвата си, заседнала сред скалите, и разпънал ветрила с лекия бриз. Изкарали още едно кошмарно плаване между рифовете, този път не в ураган, а при бриз, който непрекъснато спадал до безветрие и оставял кораба да дрейфува с прилива. Все още не се били измъкнали, когато се спуснала нощта и излязъл насрещен вятър.

„В тази тъмна и облачна нощ се опитахме да минем наветрено на рифовете, но приливът не ни позволи, по-скоро ни тласкаше към гибел. Обърнахме и опитахме още веднъж да минем през една пролука между островите. Вятърът се усилваше, а и вълнението бе силно, с тежки облаци и буйни пориви вятър и дъжд. По волята на Божията майка, на която всички се молехме, намерихме пътя. Цяла нощ плавахме на запад и на сутринта бяхме на осем левги от сушата.“

Рекалде останал още четири дни, опитвайки се да спаси оръдията на напуснатия „Баутиста“, което при създалите се обстоятелства и при здравословното му състояние свидетелствува за неговата изключителна решителност и енергия. Не е известно какво станало с „Баутиста“ по-нататък. Почти сигурно е, че Рекалде го е запалил. Може би котвеното му въже е изгоряло и горящите останки са били изнесени с течението от протока и са потънали на дълбокото.

И Рекалде, и Арамбуру стигнали до Испания — Арамбуру, за да направи блестяща кариера в мореплавателското дело, Рекалде, за да умре. Може би Рекалде е най-героичната фигура и от двете страни в тази кампания. На шестдесет и две години той вече бил твърде стар за такова приключение и бил болен още преди да тръгне. Въпреки това винаги проявявал мъдрост, вярност към херцога и краля и бил на предната линия във всички битки от Плимът до Гравелин. Като последен дълг Рекалде докарал кораба си с остатъка от екипажа му обратно в Коруня, след което легнал, за да умре. Умрял четири дни след като вече бил в безопасност — казват, че от срам и ужас пред поражението. Човек не умира само от мъка, но може би Рекалде смятал, че това ще обремени твърде много старините му, и оставил изтощението да следва своя път.