Дейвид Хауарт
Великата армада (8) (Испанската версия)

VII
Английската флота

Време е да погледнем и английската страна на историята, като започнем с календара.

Шест години преди плаването на армадата уведомили папа Григорий XIII, че с течение на времето древният юлиански календар бил изостанал с десет дни от сезоните, защото изчислявал всяка година точно с единадесет минути по-малко, отколкото била в действителност. Папата наредил да пропуснат десет дни от 1582 година и основал новия григориански календар, който се използва и до днес. Към 1588 година цяла католическа Европа, включително и Испания, вече използвали този календар. Но Англия и протестантска Германия, отричайки всичко католическо, се придържали към юлианския календар още дълго време и изоставали с десет дни. Затова в испанските доклади се посочва, че съветът на херцога се е състоял на 20 юли, а английските доклади за плаването в испански води отбелязват, че флотата наближила Коруня на 10 юли. Всъщност това станало в един и същи ден. По същия начин в английската история пише, че флотите най-накрая се срещнали край Плимът на 21 юли, а испанската дава датата 31 юли. Тъй като използването и на двата календара би внесло объркване, реших да цитирам испанските дати, тъй като отговарят на сегашното отчитане на сезоните. С наближаване на есента десет дни били от голямо значение. Не бива да забравяме, че когато армадата си пробивала път нагоре по Ламанша, вече бил месец август, дните ставали все по-къси и на испанците им оставало много малко време да очистят моретата от врага, да се свържат с Парма, да помогнат при прехвърлянето на войските му и да намерят безопасно пристанище преди есенното равноденствие на 23 септември, когато се очаквало да започне зимното време. След всичките си забавяния плаването на армадата се превръщало в надбягване със сезоните, и то много по-сериозно, отколкото сочат датите в английската история.

В 1588 година англичаните на сушата очаквали армадата без паника, но с естествена тревога. Както можело да се очаква, вече били дочули слуховете, отчасти породени от страха и отчасти от пропагандата, че на войниците на армадата било заповядано да убиват всички англичани, с изключение на момченцата под седем години; че били предвождани от инквизитори и носели инструменти за мъчения; че за мъжете имала въжета за бесене, а за жените — бичове; а ето и най-изобретателното от всички „сведения“ в доклада на един английски агент на Мендоса — че армадата идвала с две или три хиляди дойки да кърмят сирачетата, които щели да останат след клането.

В морето обаче англичаните очаквали армадата с бодра увереност. „Добри ми лорде, тук са събрани най-сърцатите капитани, войници и матроси, с които Англия е разполагала някога“ — пише на 7 юли от Плимът лорд Хауард, лорд-адмиралът на Англия, до лорд Върли. „И дано Бог ни отреди щастието — добавя той с чувство на превъзходство като моряк — да ги срещнем (испанците), преди да ги съзрат нашите хора на сушата, защото се боя, че видът на врага дори и за миг ще уплаши мнозина на брега.“

Самочувствието на английските моряци било изграждано в продължение на двадесет години. Колкото и да е парадоксално, историята посочва като момент на зараждането му битката при Сан Хуан де Улуа в 1568 година, която била спечелена от испанците. Тогава няколко английски кораба били хвърлили котва в това испанско пристанище на бреговете на Хондурас, след като ги връхлетял ураган в края на един курс за превозване на роби. Голяма испанска флотилия също се насочила към пристанището и двете страни се споразумели да не водят военни действия, макар че, право казано, англичаните нямали работа там. Няколко дни флотилиите кротували, но след това испанците нападнали без предупреждение. С това предателство си спечелили неприятности за цяло поколение, защото командир на англичаните бил Джон Хокинс, а капитан на най-малкия кораб — Франсис Дрейк, тогава двадесет и две годишен. И двамата се спасили и поотделно стигнали до Англия след ужасни премеждия. Когато се прибрали, не били в много добри отношения — Хокинс обвинявал Дрейк, че го бил изоставил, но епизодът разпалил и у двамата по различен начин пламъка на желанието да мъстят на Испания. Дрейк го осъществил в редица набези, които карали испанците да се разтреперват от страх, когато чуели името му. Хокинс пък го постигнал по заобиколен път, издигайки се в кралския двор, докато станал ковчежник на кралската флота и на този пост получил правото на контрол върху проектирането на нов вид бойни кораби за разгромяване на испанците.

Разбира се, те двамата не били единствени. Много други морски капитани предприемали повече или по-малко успешни полупиратски набези като Дрейк. Хокинс пък го подкрепяли други практични мореплаватели и едно поколение корабостроители, готови да експериментират. Всъщност Хокинс и Дрейк били пионери на мореплавателските идеи и може би имали най-голямата заслуга за самочувствието на моряците. Хокинс създал нов вид кораб, а Дрейк — нов начин за командуването му.

Във всички експедиции, които Дрейк предприемал на младини, за да ограбва испанските колонии в Индиите, той изцяло сам командувал кораба си. Това било нещо ново дори и за Англия. Преди него, по времето на Тюдорите, моряците и морските капитани на корабите с официална или военна мисия също били подчинени на сухопътните военни, както в Испания. Първото английско плаване с чисто откривателска цел — опитът да открият Североизточния път в 1553 година — било оглавено от сър Хю Уилъби, рицар, благородник и войник, но не и моряк, и капитаните на корабите получавали заповедите си от него. Така било от началото на средновековието.

Само един човек, който не бил мореплавател, се опитал да оспорва авторитета на Дрейк. Това станало по време на околосветското му плаване, когато Томас Даути, благородник, но не моряк, изявил претенции да участвува в плановете и решенията на Дрейк по време на плаването и според Дрейк разбунтувал хората против него. В залива Сан Хулиан край нос Хорн, по-отдалечен от Англия от който и да било английски кораб до този момент, Дрейк изправил Даути на съд за бунт и измяна и го екзекутирал. Гневното нешколувано красноречие на Дрейк по време на този съд веднъж завинаги променило статута на английските капитани: „Драги ми господа, аз съм много лош оратор, защото не са мислели да ме правят учен човек… Тук има такива спорове между моряците и благородниците и такива дрязги помежду им, че ме карат да кипвам, като ги чуя. Но, драги ми господа, ще трябва да им туря край. Ще накарам благородника да опъва въжето рамо до рамо с моряка и моряка до благородника… И не чакайте благодарност, като казвате, че сте дошли да ми служите. Ние всички сме тук, за да служим на Нейно Величество.“

Той твърдял, че след бога и кралицата цялата власт в открито море се съсредоточавала в ръцете на морския капитан и това не можело да се нарушава от войниците или от хората с по-високо обществено положение. След триумфалното завръщане на Дрейк англичаните се опитали още веднъж да изпратят морска експедиция, оглавена от сухопътен военен. Това било плаването на Едуард Фентън в 1582 година, което се провалило напълно, защото много от моряците — повечето от които били плавали под командата на Дрейк — отказали да се подчиняват, заблуждавали командуващия си и му се подигравали. Към 1588 година принципът на Дрейк бил възприет окончателно на английските кораби. Вярно, че един богат човек с връзки можел да стане морски капитан, без да разбира много от навигация. Вярно, че една голяма национална флота в момент на изпитание имала нужда от благородник, който, командувайки я, да представлява кралицата — капитаните просто нямало да приемат заповеди от някой с по-нисък ранг. Вярно, че в екипажите на корабите на кралицата имало записани моряци и войници. Но когато корабът бил в открито море, той и всички, които се намирали в него, били изцяло под командата на капитана; а повечето капитани, както и Дрейк, били хора с огромен опит, но със скромно потекло.

С този свой новоспечелен престиж английските капитани започнали да се произнасят за качествата на бойните кораби на кралицата. Те не ги харесвали. Нужен им бил такъв кораб, който да бъде оръдие на моряците, а не плаваща крепост за войниците. Така те развили едно революционно схващане за морския бой — да се изостави вековната идея за абордажа и в замяна на това боят да се води от разстояние, като изцяло се осланят на артилерията. Така щели да се отърват от две спънки — войниците и техните палубни надстройки. Корабите щели да се строят единствено с цел да кръстосват моретата с цялото навигаторско умение на екипажите им. Това било най-смелото нововъведение, направено до този момент във военноморските флоти.

В резултат на това под ръководството на Хокинс се родили корабите тип race-built^[1], което не означавало, че били бързи, макар че наистина били такива. Името им идвало от корена на глагола to raze^[2] и означавало, че палубните им надстройки били махнати до основи, както за един замък на сушата можело да се каже, че бил сринат до основи. Всъщност то ги отличавало от по-стария тип кораби с надстройки, известни като high-charged. Отхвърлянето на идеята за абордаж дало свобода на корабостроителите. При новите кораби надстройките на бака били сведени до височината на една палуба, а на юта — до една кабина, която да подслони кормчията и да събере офицерите. Тези кораби нямали нужда от високи бордове по средата, така че изцяло били по-ниски — „лежали прибрано на водата“. Съпротивлението на корпусите им срещу вятъра било по-малко и следователно по-добре плавали срещу него. За да подобрят още повече качествата им, ги строели с много по-голямо съотношение на дължината към широката част на кораба и им слагали по-плоски ветрила, за да ги натягат по-остро срещу вятъра. Тези кораби плавали може би с два румба по-остро на бейдевинд — поне един румб по-остро от испанските галеони и с около четири румба по-остро от армадата като цяло.

Ако един галеон ги вземел на абордаж, предимствата, разбира се, нямало да бъдат на тяхна страна. Но англичаните възнамерявали да избягват подобни положения — никога да не се доближават, както казвали те, на „един хвърлей на абордажната кука“. Те възнамерявали да използват бързината на корабите си, способността им да вървят остро бейдевинд и маневреността им, както и своето мореплавателско умение, за да избират сами на какво разстояние да държат врага и винаги да остават наветрено от него. Трябва да е било истинско удоволствие да се кара такъв кораб след галеоните и без съмнение това била и една от причините за самочувствието на английските моряци. Те знаели, че можели да кръжат около един отрупан с надстройки ветроход, като го държат в ръцете си.

В по-късните английски легенди около битката с армадата се казва, че английските кораби били по-малки от испанските, което придава на историята оттенък на схватка между Давид и Голиат. Те може да са изглеждали така на онези, които са ги наблюдавали от скалите на Южна Англия, защото лежали по-ниско на водата, но инак твърдението е доста съмнително.

Корабите се сравняват трудно по размери и начините за измерването им са спорни. Една от възприетите мерки е тонажът и той се споменава в много корабни списъци от XVI век. Но той винаги е бил объркваща мярка дори и за моряците. През средновековието го измервали с броя на буретата и бъчвите с дървено масло или вино, които корабът можел да превозва. Днес са известни няколко начина за изчисляване на тонажа и само един от тях — за водоизместимостта — има нещо общо с тона като единица мярка за тегло. В XVI век тонажът се свеждал до формули, някои от които се използвали, но всички давали различни отговори. В един документ от 1582 година със забележки, като че ли направени с почерка на Хокинс, се обяснява, че дължината по кила във футове трябвало да се умножи по най-голямата ширина и дълбочината от най-големия бимс до върха на кила. После резултатът отново се умножавал по 160 и се делял на 15 552 — странно и безполезно усилие. Тъй като след всичко това се получавала твърде малка цифра за тонаж, трябвало да я увеличат с една трета. По една друга, по-проста формула резултатът се делял на сто, без да се прибавя една трета. Тогава, разбира се, цифрата била по-малка.

Очевидно тези формули не дават представа за видимите размери на кораба, където най-важният елемент е общата дължина. В тях например се пропускали издадените части на носа и кърмата, които можели да прибавят до петдесет процента към дължината на кила. От друга страна, една малка, невидима за окото разлика в най-голямата ширина или в дълбочина несъразмерно влияела на тонажа. Например корабът на кралицата „Елизабет Джонас“ бил 100 фута по кила, 40 фута широк и 18 фута дълбок, а тонажът му е регистриран като 986. Затова пък „Голдън Лайън“ бил 102 фута по кила, но само 32 фута широк и 14 фута дълбок и съответно с тонаж 614. Така, при положение че корабът бил по-дълъг, тонажът на „Голдън Лайън“ имал само две трети от тонажа на „Елизабет Джонас“. (Макар че тези цифри са дадени в същия документ, в който се намира и формулата, по която се изчислява тонажът, нито една от тях не се получава точно по нея. Очевидно хората от Елизабетинската епоха са били скарани с аритметиката.) По онова време тонажът на един кораб с лекота можел да варира плюс-минус 200 тона в различните списъци.

Размерите на „Джонас“ и „Лайън“ обаче показват още нещо — „Лайън“ бил кораб от нов тип, докато „Джонас“ не бил. Всъщност и двата кораба били стари — „Лайън“ бил строен в 1557 година, а „Джонас“ в 1559 година, — но когато обявили размерите им, „Лайън“ току-що бил преустроен и очевидно имал вече по-стройния силует на новите кораби. Вероятно това станало, като го разрязали по средата и удължили, добавяйки между двете половини нова средна част. „Джонас“ също бил преустроен, но едва в 1592 година. Всички кораби от нов тип с по-малката си ширина и дълбочина били по-дълги от старомодните галеони със същия тонаж. „Ройъл Арк“ на Хауард — флагманът на английската флота в 1588 година, и „Ривендж“ на Дрейк били от нов тип. Ако използваме по-простата формула и пропорциите на „Лайън“, „Ройъл Арк“ трябва да е бил някъде около 120 фута по кила, а „Ривендж“ — под 100 фута. В един доклад се казва, че бил 92 фута.

Още по-трудно е да сравним размерите на английските и испанските кораби, защото испанската система за измерване доста се различавала. В нея размерите се изчислявали от полубимса вместо от бимса и се вземала цялата дължина вместо дължината по кила. Според документите тонажът, изчислен по испанската система, е по-голям, отколкото по която и да било английска система — понякога англичаните залавяли някой испански кораб и тонажът, който споменавали, винаги бил по-малък от тонажа, даван от испанците. „Сан Салвадор“, пленен от англичаните по времето на армадата, при испанците фигурира с 958 тона, а при англичаните с 600 тона. Повечето специалисти са единодушни, че разликата варира от двадесет и пет до четиридесет процента. Така че, макар цифрите в списъците на испанската армада да са по-големи от цифрите в списъците на англичаните, това не означава, че испанските кораби наистина били по-големи. Испанските кораби стигали до 1200 испански тона, но английският „Трайъмф“ със своите 1000 английски тона може би превъзхождал по тонаж всички кораби в двете флоти, а „Ройъл Арк“ на Хауард — кораб от нов тип, със своите 800 тона може би бил най-дългият.

Тъй или инак по-големите размери сами по себе си не давали предимство, освен при абордаж. Според англичаните един боен кораб трябвало да бъде достатъчно голям, за да може да носи внушителен брой оръдия и достатъчен брой хора, които да стрелят с тях и да водят кораба, но в рамките на това изискване те също така смятали, че колкото по-малък бил корабът, толкова по-добре. Един по-малък кораб се управлявал по-лесно и според определенията от онова време бил по-пъргав. Дрейк се биел с един 500-тонен кораб, специално избран от него. Сигурно смятал размерите му за идеални, а едва ли някой разбирал повече от него от морски бой. Така че идеята за Давид и Голиат била една по-късна героична добавка към историята и съвсем невярна при това.

Не всички кораби, които се сражавали против армадата, били от нов тип. Общо в Ламанша се събрали около сто и четиридесет съда, големи и малки. От тях само около двадесет и пет кораба и десет пинаса били собственост на кралицата. Имало още няколко бойни ветрохода, собственост на частни лица. Останалите били въоръжени търговски кораби. Някои от корабите на кралицата били твърде малки, за да застанат на първа линия, а други били старомодни галеони като „Трайъмф“. Може би само около дузина от тях можели да се смятат за първокласни кораби от нов тип. Именно те водели флотата и с изключение на последния ден водели битките, докато останалите с огромно самочувствие плавали подире им.

Не по-малко трудно е да сравним оръдията на двете флоти. В артилерийското дело на XVI век всичко било неточно — имената на оръдията, калибърът им, огневият обсег, качеството на барута и най-вече прицелът им. Но имало приблизително седем вида оръдия, които можели да нанесат повреди на един кораб (виж таблицата). Останалите по-малки оръдия, включително мускетите и аркебузите на испанските войници, били предназначени да поразяват живата сила, а не корабите. Всички големи оръдия стреляли с кръгли чугунени гюлета, с изключение на каменохвъргачките, които стреляли с каменни гюлета. Съмнително е дали такова едно гюле е можело да нанесе сериозни повреди на един кораб, с изключение на такелажа му, защото при удар, а понякога дори и по време на полет се пръскало като шрапнел.

Макар и контрабандно, международната търговия понякога се занимавала с покупка и продажба на оръдия и в средните векове имената им на всички европейски езици, та дори и на арабски, били горе-долу едни и същи. Поне можем да сме сигурни, че онова, което англичаните наричали culverin, французите — coulevrine, а испанците — culebrina, в основата си било едно и също нещо. Всъщност те дори идвали от едни и същи леярни, предимно в Англия, Нидерландия и Италия. Най-добрите били отливани от бронз по една отколешна техника за направа на камбани и елегантно украсявани с гербове и делфини. Към втората половина на XVI век обаче вече леели по-голямата част от оръдията от чугун, който отстъпвал по здравина и точност на бронза, но бил по-евтин. Испанците все още имали оръдия от ковано желязо, с дуло, споено от метални брусове, стегнати с обръчи отвън, но в Англия този вид отдавна бил излязъл от употреба.

Трите вида оръдия били къси, пропорционално на калибъра си: „цялото“ оръдие с калибър 7 1/4 инча и 50-фунтово гюле било дълго около 11 фута. От друга страна, една „цяла“ кулеврина с калибър 5 1/4 инча и 17-фунтово гюле понякога стигала на дължина до 15 фута. Поради тази причина кулеврините били по-далекобойни от другите оръдия, макар че стреляли с по-малки гюлета.

Заявявайки, че англичаните предпочитали бой от разстояние поради артилерийското си превъзходство, крал Филип извъртал нещата. Всъщност англичаните първо били избрали тактиката си, а след това се снабдили с подходящи за целта оръдия. Спрели се на далекобойните, по-малки и от кулеврината оръдия, и пренебрегнали по-тежките огнестрели с по-малък обсег. По-надолу се сравняват съперничещите флоти по брой на оръдията — всяка флота като цяло и поотделно корабите на кралицата, галеоните и галеасите.

Така че испанците имали надмощие в тежките оръдия за стрелба от близко разстояние, а англичаните — в далекобойните полукулеврини. Двете страни имали почти еднакъв брой кулеврини, а англичаните — голямо превъзходство в по-малките фалконети и миньони, повечето от които и в двете флоти се намирали на търговските кораби.

Тук става дума за оръдия за стрелба от близко разстояние и за далекобойни оръдия, но данните за далекобойност от онова време били извънредно неточни. От една страна, далекобойността на едно оръдие зависела от качеството на барута и от „хлабината“ — разстоянието между повърхността на гюлето и вътрешността на цевта, която можела да стигне до половин инч. Така че всички оръдия и почти всички изстрели се различавали. От друга страна, далекобойността се измервала с крачки^[3], а никой не може да каже със сигурност какво разбирали топчиите от Елизабетинската епоха под една крачка. Може би дори и тогава не е имало точно определение за това. Според някои специалисти тя била равна на 5 фута, при което далекобойността на кулеврината става почти 2,5 мили; според други — и това е много по-вероятно — се равнявала на 2,5 фута, при което далекобойността става 1 1/4 миля.

Прицелното разстояние, разбира се, било разстоянието, при което топчията можел да насочи оръдието си срещу врага и да стреля, без да взема под внимание ъгъла на вертикалния прицел. Далекобойността била най-голямото разстояние, на което биело оръдието при вертикален прицел. Думата „произволна“ като че ли характеризира най-живо тогавашната далекобойна стрелба, която зависела от произволно определеното разстояние, произволно изчисления вертикален прицел и произволното избиране на момента за изстрела, докато корабът подскачал по вълните. Това означавало също така и изстрелване на максимален брой гюлета, в буквалния смисъл на думата произволно, по посока на врага с надежда да го уцелят.

Когато сравняваме двете флоти, по-важна е не реалната, а относителната далекобойност. Англичаните смятали да използват по-добрата маневреност на своите кораби, за да определят те на какво разстояние да допуснат врага, така че да останат незасегнати от испанските гюлета, като същевременно те самите ги обстрелват с кулеврините си. Но разликата в огневия обсег на едните и другите била толкова малка, че теорията на англичаните била твърде крехка, за да защити кралството им. На повече от 2000 крачки те били извън обсега на противника, отвъд 2500 крачки не можели да го обстрелват сами.

През лятото, когато армадата поела към Англия, в Плимът се събрали голям брой прочути капитани от онова време, както и ветроходи, чиито имена били предавани от поколение на поколение бойни кораби. Лорд Хауард, върховният лорд-адмирал на Англия, развявал флага си на „Арк“, или „Ройъл Арк“, който кралицата закупила от сър Уолтър Рейли; Дрейк плавал на „Ривендж“ като вицеадмирал; Джон Хокинс, контраадмирал, след двадесет години служба на сушата отново бил в открито море на „Виктъри“. Там били и Фробишър на „Трайъмф“, Джон Бийстън на „Дредноут“, капитаните на Дрейк, Томас Фенър и Робърт Крос, на „Нонпарей“ и „Хоуп“ — общо около десет хиляди души и почти сто кораба. В Плимът били събрани от май, а в другия край на Ламанша, при устието на Темза и Па дьо Кале, имало още четиридесет кораба, които под командата на лорд Хенри Сиймор държали под око протока, в случай че херцог Парма реши да нападне.

Лорд Хауард и Дрейк също непрекъснато имали затруднения, макар и по-различни от тези на армадата. Хроничният недостиг на храна и муниции бил единият проблем; другият — променливите заповеди на кралицата. За това, че не достигали муниции и храна, никой нямал вина; просто англичаните не били събирали такава голяма флота за такъв продължителен период и организаторите на сушата трудно се справяли със задачата си. Непрекъснато променящите се мнения на кралицата също не можели да се разглеждат като недостатък — тя често черпела сили именно в тази непоследователност на решенията си. Елизабет се ужасявала от непредвидените рискове на войната и до последния миг се надявала, че нещата ще се уредят по мирен път, чрез преговори с Парма. Недостатък обаче било, че нито тя, нито Съветът^[4] й разбирали нещо от военноморска тактика, а още по-малко от стратегия.

Всъщност дотогава не съществувала почти никаква военноморска стратегия, защото подобна стратегия предполагала известно владеене на морското дело. Неин основател станал Дрейк. Той дошъл в кралската флота с много повече мореплавателски опит, отколкото който и да било англичанин преди него, и с безспорната увереност, че ще се справи с морската стихия, независимо от капризите на времето. Така че преди него никой не се бил осмелил да изказва такива напредничави стратегически идеи. Цяло лято Дрейк спорел и доказвал, че най-подходящото място да се сразят с врага в защита на Англия било не край бреговете й, а край вражеските пристанища — същата стратегия и увереност, с които флотата на Нелсън блокирала Трафалгар.

Още през март, преди армадата да излезе от Лисабон, Дрейк изпратил от Плимът дълга депеша до кралицата. Тъй като не се бил научил да се изразява добре писмено, изложените от него мисли изглеждали объркани. Но сред тях се откроявали такива фрази като: „Да потърсим враговете на Бога и Нейно Величество там, където ще ги открием… С петдесет ветрохода ще им нанесем повече щети край техните брегове, отколкото с много повече тук, у дома… Ако можем по някакъв начин да ги задържим и спрем с помощта на флотата си още в Испания, тъй че да не прекосят моретата като победители, което сигурно ще се опитат да сторят, тогава ще усмирим граф Парма, както намерим за добре“.

Сигурно депешата била още по-неясна за кралицата и нейния Съвет, отколкото за съвременния читател. Те сметнали, че Дрейк предлагал да атакуват армадата в самия Лисабон, което било невъзможно. Извикали го да обясни пред Съвета и той разбрал, че дори и лорд Хауард бил против идеята му. Но Дрейк бил много по-убедителен оратор, отколкото писач. Той склонил кралицата, а и Хауард започнал да споделя идеята му, след като разбрал за какво ставало дума — не да атакуват Лисабон, а да се разположат около пристанищата и да предизвикат армадата да излезе. Именно след това съвещание през май пратили Хауард от Темза надолу по Ламанша да обедини сили с Дрейк и да поеме върховното командуване.

Както и херцогът, Хауард събрал военен съвет, само че по-малоброен, от четирима членове — Дрейк, Хокинс, Фробишър и Томас Фенър. При първото събиране на Съвета отново бил повдигнат въпросът дали да отплават към Испания и един от членовете се противопоставил на стратегията на Дрейк. Това не би могъл да бъде Фенър, който бил потомък на прочутата мореплавателска фамилия на Чичестъровците (трима Фенъровци служели като капитани в боевете срещу армадата) и един от най-верните последователи на Дрейк. Нито пък бил Хокинс, който положително разсъждавал като Дрейк. Така че трябва да е бил Фробишър — храбър, но невеж и упорит йоркширец, известен най-вече с изследването на Северозападния път към Азия. Последвали продължителни спорове, но накрая всички се разделили убедени.

Въпреки това трябвало да изчакат. Духал силен югозападен вятър, корабът на Хауард имал храна само за три седмици, а снабдителните му кораби били закъсали нагоре по Ламанша. „Господ ни прати този вятър, за да ни изпита — пише той, — защото ще тръгнем, па макар и да гладуваме.“ В края на май се появили признаци за смяна на вятъра и флотата отплавала, за да открие армадата и да се бие с нея на място. Но преди да стигнат до Ъшант, ги връхлетял ураган от юг. Борили се в продължение на седем дни; после ураганът свил на запад. Но още преди това успели да установят контакт с един търговски кораб, отиващ на север, който бил видял армадата да излиза от Лисабон. Същият вятър, който задържал англичаните, можел всеки момент да докара испанците в Ламанша. Хауард се страхувал да не ги отнесе подветрено на Плимът и да оставят града незащитен, затова се върнали в Саунд.

В Плимът ги чакали нови нареждания от Лондон — кралицата била размислила. Нямало да ходят в Испания, а трябвало „да обикалят някъде между испанските брегове и това кралство“. Доводите на Дрейк останали неразбрани в двора. Хауард отвърнал със сърдито и саркастично писмо, което никой с по-нисък ранг не би се осмелил да напише, където отново обяснявал всичко по простичък начин. Зачакали отговор и промяна на вятъра. Всеки ден очаквали и армадата. И сигурно щяла да пристигне с този вятър, ако не била пръсната и разхвърляна по пристанищата на Испания и Биская. Сега било момент да се удари — настоявал Дрейк и всички във флотата били съгласни с него. Направили повторен опит, но посрещнати от нов ураган, а може би и от уважение към решението на кралицата, не стигнали по-далеч от бреговете на Бретан.

Отново в Плимът и отново нови нареждания — кралицата била отстъпила и потвърждавала, че Хауард трябвало да решава сам, като се вслушва единствено в мненията на военния си съвет. Неспирно пристигали пинаси и ездачи да докладват, че са видели испански кораби, но никой не бил видял цялата армада. Всъщност били видени онези испански кораби, които стигнали до островите Сили, когато армадата се пръснала край Коруня. Сред пинасите бил и онзи, който срещнал на юг от Ъшант ирландския барк, пленен и теглен от испанците, а после оставен да дрейфува, след като решили, че ще потъне. Четиримата оцелели от екипажа твърдели, че испанските кораби безспорно отивали на юг, обратно в Испания. Търговските кораби, идващи от пристанищата на Биская във Франция, казвали, че там нямало испанци. Дрейк бил сигурен, че армадата била пуснала котва с тежки повреди в Коруня или евентуално във Виго.

В края на юни, когато армадата стояла безпомощно на рейд в Коруня, времето в Плимът започнало да се оправя. Снабдителните кораби на Хауард пристигнали и хората работели без сън и почивка да натоварят припасите на борда. На 4 юли духнал попътен вятър от североизток. Не изчакали да свършат с товаренето, а наредили снабдителните кораби да ги следват и взели курс към Испания.

Край Ъшант вятърът отново задухал насреща им — попътен за испанците, насрещен за англичаните. Блъскали се срещу него десет дни — между Ъшант и островите Сили, като пинасите плавали отляво и отдясно, за да осигуряват възможно най-широк фронт, а провизиите им се топели неудържимо. След това вятърът пак обърнал попътно към Испания. Но Хауард се колебаел — може би през тези десет дни испанците били тръгнали. Очевидно Дрейк бил извън себе си; от борда на „Ривендж“ той написал протест — нещо, за което би заклеймил всеки друг — и го изпратил на Хауард на „Арк“. Посланието е изгубено, но сигурно е било недвусмислено. Хауард свикал военен съвет в открито море и на 17 юли последвало продължително обсъждане. Въпросът бил ясен, но за отговора трябвало вдъхновено убеждение. Дали армадата била все още в пристанището, или била успяла да използва тези десет дни, за да излезе отново в открито море?

Ако испанците били тръгнали, а английската флота се насочела на юг, като нищо можели да я изпуснат по пътя и Англия да остане подире им без защитници, с изключение на корабите на лорд Хенри Сиймор в устието на река Темза. Освен това на повечето английски кораби провизиите щели да стигнат само до бреговете на Испания, но не и ако легнели там на дрейф. Дрейк настоявал — по интуиция, от оскъдните данни, които стигали до тях, от собствения си опит в морското дело и доколкото познавал испанците, той бил убеден, че армадата все още била в залива, церейки раните си от урагана, достъпна за нападение, което щяло да я осакати завинаги. Що се отнасяло до провизиите, той винаги хранел екипажите си с оплячкосаното. Дрейк спечелил в спора — още същата вечер Хауард дал сигнал флотата да опъне ветрилата и всички кораби да тръгнат през Бискайския залив с попътния вятър.

Може би това бил най-рискованият ход, на който била заложена съдбата на Англия, и той не сполучил. На шестдесет мили от испанския бряг вятърът паднал и флотата легнала на дрейф при пълно безветрие, а след това задухало от юг. Без храна нямали никакъв шанс да продължат да се борят с времето, изчаквайки го да се промени. А шестдесет мили все пак били твърде много, за да са сигурни, че ще могат да пресекат пътя на армадата, ако при последната смяна на вятъра тя излезела от Коруня. Не им оставало нищо друго, освен да обърнат към бреговете на Англия.

Това станало на 20 юли, в деня, когато херцогът свикал съвета си, за да пита дали армадата да продължи.