Дейвид Хауарт
Великата армада (18) (Испанската версия)

XVII
У дома

В началото на септември Дрейк все още смятал, че армадата би могла да се върне — ако не за друго, то поне принудена от неблагоприятните ветрове. Изминали около шест седмици, откак била изчезнала на север, докато англичаните в общи линии се уверили, че повече нямало да дойде и че вече можели да отслужат благодарствен молебен в катедралата „Сейнт Пол“. Те, разбира се, изпитвали голямо облекчение, но не и онова ликуване, което би им донесла една абсолютна победа.

През тези шест седмици старшите офицери във флотата, най-вече Хауард и Хокинс, се борели за каузата на болните и изоставени английски моряци, пледирайки сърдито за припаси, за да ги нахранят, и пари — да им платят. Затова нямали никакво настроение да се самопоздравяват. Англия също не проявила особена благодарност към флотата за усилията й. Критикували Хауард за начина, по който се бил сражавал, и за това, че не успял да унищожи армадата. Единственото нещо, което предизвикало възмущение и хвалби от страна на командуващите английската флота, били историите за испанските победи, разпространявани от Мендоса. Хауард писал до английския посланик в Париж да уведоми Мендоса, „че прогнилите кораби на Нейно Величество се осмелиха да излязат срещу здравите кораби на неговия господар и да ги облъскат, макар че на всеки наш се падаха по три от техните големи кораби; въпреки това намалихме броя им с шестнадесет или седемнадесет, като благодарение Богу пратихме три от тях за риба на дъното на морето“.

Англичаните също така публикували и сатирична листовка, озаглавена „Куп испански лъжи, пуснати по света, в превод от оригинала, сега вече опровергани и след справедлива преценка заклеймени като неверни, изопачаващи и грозни измислици, заслужаващи да бъдат прокълнати и изгорени“. В листовката съвсем справедливо се казва, че „при всичките си надути хвалби, обикаляйки Англия, те не можаха да потопят или пленят ни един наш кораб, барк, пинас или лодка, нито пък да изгорят дори една овча кошара на английска земя“. Далеч по-несправедливо листовката описва армадата като „разбита и пръсната от Лизард до Кале, а от Кале — прогонена далеч от Англия, покрай Шотландия и Ирландия“.

Но това било журналистика. Хората, които разбирали от тези неща по онова време, не смятали победата за славна и едва много по-късно историята я направила такава. Може би добре известният надпис на поръчания от кралицата възпоменателен медал посочва най-добре в каква светлина би трябвало да разглеждаме събитието: Flavit Jehovah et dissipati sunt! — „Господ духна и те се пръснаха“, както и куплетът от песента, написана от Елизабет, която пеели по Флийт Стрийт или може би край Темпъл Бар, докато тя прекосявала града, за да отиде на вече по-официалния втори благодарствен молебен в „Сейнт Пол“:

Душа, до трона Божий ти се въздигни;

мощ нему пожелай, хвала възпей му ти,

че обузда духа на принцовете и

извърши чудеса в царуването ми —

разбуни той вълни и ветрове

да разпилеят моите врагове.

В сраженията между ветроходите най-важният фактор винаги си оставал вятърът. Колкото смели и изкусни да били екипажите, колкото хитроумни да били плановете, смяната на вятъра променяла всичко. Ако вярвали (както всеки един от тях вярвал повече или по-малко по онова време), че бог следи какво правят хората и се разпорежда накъде да духа вятърът, от това ясно следвало, че и морският бой бил директно подчинен на волята му. От Лисабон до Коруня вятърът бил неблагоприятен за армадата. През целия път от Коруня до Кале, с изключение на една кратка буря той отговарял точно на желанията на испанците. В нощта на атаката с брандерите същият вятър бил благоприятен за англичаните. В деня на битката край Гравелин, духайки откъм сушата, той още повече утежнил положението на испанците, а когато обърнал и ги изкарал от плитчините, завинаги им отнел шанса да се срещнат с Парма. Най-накрая ветровете на Северния Атлантик потопили корабите им, прераствайки в легендите в буря, изпратена свише. Така че и двете страни можели да припишат резултатите от кампанията на божията намеса. Като победители англичаните биха се радвали повече, ако можеха да кажат, че превъзхождали испанците по сила, но предпочели да твърдят, че господ бил на тяхна страна. За испанците пък било по-лесно да признаят поражение от божията десница, отколкото от себеподобните си.

На 21 септември, три дни след първия молебен в „Сейнт Пол“ — онзи съдбовно бурен ден, когато потънала „Санта Мария“ и Де Лейва преживял първото си корабокрушение, херцогът, на борда на „Сан Мартин“, съзрял бреговете на Испания. Разбира се, не лично, защото бил много болен и както и Рекалде, прекарвал по-голямата част от времето през последните седмици в каютата си. Корабът му по това време бил останал сам. Пилотът смятал, че били край Коруня, но при тях дошла лодка и им обяснили, че това бил Сантандер и че поради безветрието имало опасност течението да ги отнесе на плиткото. Херцогът заповядал да дадат оръдеен изстрел, за да извикат лодки, които да ги изтеглят. Когато лодките пристигнали, него го откарали на брега, а Диего Флорес останал да закара кораба в пристанището. Херцогът бил прекарал четири месеца и половина на този кораб и нямал никакво желание повече да го вижда, нито него, нито морето.

На 23 септември изпратил писмо до краля. Осем кораба, съобщавал той, вече били в Сантандер, пет или шест под командата на Окендо наближавали пристанищата на Биская и казвали, че още шест или седем били на дрейф покрай брега; надявал се с божия помощ и останалите да се завърнат един подир друг. Що се отнасяло до него, той бил болен от треска и дизентерия от двадесет и пет дни и толкова бил отслабнал, че не можел да поеме решаването на многобройните неотложни въпроси. „Бедите и нещастията, които преживяхме, не могат да се опишат, Ваше Величество. Те надминаха всичко, изпитано в предишните плавания. Някои от корабите, които сега са тук, плаваха две седмици без капка питейна вода. На моя кораб сто и осемдесет души умряха от болести, трима от четиримата пилоти не издържаха, а останалите на борда са болни, повечето от тифус и други заразни болести. От шестдесетте души, които водех със себе си, всичките или измряха, или се разболяха и останаха само двама, годни да ми прислужват. Но да поблагодарим Богу за туй, що ни е отредил.

Но колкото и да страдахме, сега сме още по-зле, защото всички са болни и малкото сухари и вино, което имаме, ще свършат след седмица. Положението ни е плачевно и аз умолявам Ваше Величество по-скоро да изпрати пари, за да купим най-необходимото… Всичко е в безпорядък и трябва веднага да се повери на компетентен човек, защото аз не съм в състояние да се заема с това.“

Както обикновено, той омаловажавал усилията си — вече бил пратил специален пратеник в Коруня за припасите, които смятал, че били събрани на тръгване, и отправил молба до архиепископа за лекари и болногледачи.

Същия ден херцогът наредил на военния съветник Бобадильо да замине с доклад при краля в Ескориал, като му връчил още едно писмо: „Моля Ваше Величество да се доверите на разказа му, защото той бе очевидец и ще ви каже истината. Той също така ще потвърди колко е разклатено здравето ми и че не мога да остана да служа на Ваше Величество тук, защото истината е, че се завърнах с последни издихания. На легло съм и не съм в състояние да се заема с нищо, колкото и да желая това.“

Въпреки доверието на херцога Бобадильо без съмнение разказал един пристрастен вариант от гледна точка на сухопътните войски, в който морските капитани играели позорна роля. Може би затова дон Диего Флорес, военноморският съветник на херцога и колега на Бобадильо на флагманския кораб, бил единственият, когото кралят хвърлил в тъмница. Но, разбира се, Бобадильо не можел да разкаже всичко, защото нито той, нито херцогът били чули за катастрофите в Ирландия, които все още продължавали.

Около четири седмици след пристигането на херцога в Сантандер в северните пристанища на Испания продължавали да пристигат, кретайки, корабите на армадата. Всички, които следвали заповедите му, се завърнали, макар че много от тях били пред потъване и всички кораби до един били натъпкани с мъртви и умиращи хора. Надеждата да се завърнат и останалите бавно угасвала — минало доста време, докато приемат мисълта, че другите кораби няма да се върнат. До ден-днешен не е известно колко точно кораба загубила армадата. След завръщането й, може би през октомври, били публикувани два списъка — един на завърналите се и един на липсващите кораби. И в двата списъка фигурират по шестдесет и пет кораба: шестдесет и пет спасени и шестдесет и пет изчезнали. Казват, че сред изчезналите били четиридесет и един от големите кораби, три галеаса, една галера и двадесет пинаса. Но списъците положително не били точни. Някои кораби фигурирали и в двата — дори и тогава чиновниците се обърквали от факта, че твърде много от тях имали едни и същи имена. Няколко, обявени за изчезнали, били в безопасност — например урката „Давид Чико“, която загубила мачта няколко дни след като напуснали Лисабон, вероятно била стигнала до някое пристанище; галеасът „Сунига“, който почти стигнал до Испания, бил издухан после от вятъра обратно в Ламанша и най-накрая се оказал в Хавър, където прекарал почти година в ремонт; урката „Фалкон Майор“, която била пленена от англичаните, на следващата година се върнала към обичайната си търговия. Някои от двадесетте липсващи пинаса, изпратени от херцога с донесения, никога повече не се върнали във флотата, но били в безопасност в някое пристанище. И накрая списъкът включвал например една урка, която потънала край пристанището, след като била стигнала до Испания, и един галеон — флагмана на Окендо „Санта Ана“, който се взривил и потънал в Сантандер със сто души на борда си. Историците все още умуват дали да смятат тези кораби за жертви на кампанията или не.

През 50-те години професор Гарет Матингли стигна до заключението, че броят на изчезналите кораби е твърде голям — според него те били най-много четиридесет и четири, а не шестдесет и пет. Но според професора само десет кораба „били потънали край Ирландия“, докато според последните изследвания на г-н Нийл Фалън в тази страна се споменават двадесет и шест кораба, включително няколко пинаса, изхвърлени на плиткото или потънали край бреговете на Ирландия. И така, след като се прибавят още шестнадесет кораба към списъка на професор Матингли и се извадят три от стария списък, получават се почти същите цифри — шестдесет и шестдесет и два.

Но точният брой в случая не е най-важното. Достатъчно е да кажем, че повече от една трета или може би почти половината от сто и тридесетте кораба, които тръгнали от Испания, никога вече не се завърнали. Много по-важно е, че голяма част и може би повечето от онези, които се завърнали, били зле повредени, не можели да се поправят и трябвало да бъдат бракувани. В по-голямата си част повредите се дължали на морските вълни, а не на сраженията. Една пробойна от гюле винаги можела да се поправи, като се сменят една-две дъски и се подсили шпангоутът. Но ако десетки хиляди гвоздеи и дървени клинове се разхлабели при пренапрягане на корпуса, нищо вече не можело да се направи за един дървен кораб, освен да се разглоби на съставни части и най-здравото му дърво да се използва за построяването на нов кораб.

И, разбира се, най-важното било загубата на жива сила. Тук пропорциите били далеч по-внушителни, отколкото при загубата на кораби, защото дори и онези плавателни съдове, които се завърнали, били погребали много от хората си в морето. Например на кораба на херцога, вече в безопасност в Сантандер, сто и четиридесет души от първоначалния му състав били умрели от болести, а четиридесет загинали в битките — приблизително половината от екипажа. От около тридесетте хиляди души, които тръгнали към Англия, може би двадесет хиляди измрели — приблизително около петнадесет хиляди паднали в битките, шест хиляди загинали при корабокрушенията, хиляда станали жертва на убийства, а останалите умрели от глад и болести. Те продължавали да мрат дори и в испанските пристанища, изтощени от глад, обезводняване и скорбут, жертва на корабните болести — тифус, дизентерия, инфлуенца, пневмония и разни неизвестни страдания, които никой не знаел как да нарече. Щом веднъж една флота пламнела от такива болести, не оставало нищо друго, освен да се изчака хората да измрат или да оздравеят. Крайбрежните испански градчета били залети с болнѝците на армадата и сигурно не искали да рискуват болестите да плъзнат по сушата. Човекът, назначен от краля на 10 октомври да поеме нещата в Сантандер, докладвал, че само в това пристанище имало хиляда болни. „Ако ги свалим на брега — пише той в отчаяние, — толкова ще препълним болницата, че заразата ще плъзне и по суша, а ако ги оставим във вонята и мизерията на корабите, и здравите ще се разболеят. Невъзможно е да се грижим за толкова много хора.“

Още с пристигането си херцогът писал на краля да го освободи от командуването и от новите му задължения, тъй като бил твърде болен, за да се нагърби с тях. Кралят го пуснал да си върви. При всичките си недостатъци Филип рядко лишавал от доверието си веднъж удостоените с него, а, изглежда, също така смятал, че херцогът бил направил всичко, което могъл. Дали някой друг на негово място щял да се справи по-добре с тази задача, нямало никакво значение, защото тя била неизпълнима — армадата страдала от технически недостатъци, за които хората нямали вина. Без съмнение херцогът бил верен, интелигентен и смел човек, който командувал своите трудни по характер офицери дискретно и с такт. Той напуснал Сантандер на 10 октомври, за да прекоси цяла Испания в носилка, теглена от коне, докато стигне до дома си в Сан Лукар. Там, сред семейството си, херцогът оздравял, но казват, че едва напролет могъл да обиколи владенията си на кон, и изобщо е съмнително дали някога се е възстановил душевно.

Също така казват, че по време на пътуването той и малцината останали слуги избягвали градовете и именията на благородниците от страх пред прояви на враждебност. Това, разбира се, остава в областта на догадките, но истината е, че в скръбта си испанците търсели да обвинят някого и в очите на невежите херцогът заслужавал това. Репутацията му не успяла да се възстанови дори когато армадата отдавна била вече история. Капитан Дуро, който събрал документите за експедицията в 1884 година, продължавал да твърди, че херцогът бил слаб и глупав човек, макар че публикуваните от него документи опровергавали това. Старшите сухопътни офицери не обвинявали херцога, а Диего Олорес, капитаните и моряците изобщо; и всички от армадата страстно винели Парма.

Тези обвинения толкова се ширели сред хората, които били запознати с фактите, че през декември дон Хуан де Идиакес, секретарят на краля, трябвало да изпрати писмено запитване до Парма на коя дата армията му щяла да бъде готова да отплава, „ако времето било благоприятно и армадата била изпълнила задачата си“.

Както съобщава той, Парма отговорил откровено и честно. „Независимо от всичко, което се говори или което може би ще кажат невежите или онези, които злоумишлено сеят съмнения там, където не бива да ги има… корабчетата спокойно можеха да тръгнат онази нощ и на другия ден да се срещнат с другите от Нюпорт.“ Той имал предвид 8 август — деня, когато заявил ядосано точно обратното на дон Хорхе Манрике, твърдейки, че времето абсолютно изключвало всяко тръгване. С други думи, тогава той лъжел безсрамно. От останалата част на писмото става ясно какво говорели против него. „Не беше необходимо да снабдявам корабите с вода, защото при такъв къс преход нямаше да има нужда да се готви, а за пиене имаше достатъчно бира. Нито пък, както си въобразяват някои, имаше нужда да губим време да монтираме оръдията на бойните кораби, тъй като разчитахме на подкрепата на армадата.“ Парма обаче признава, че имал само петнадесет сала за кавалерията, които били недостатъчни. Салове за превозване на коне през Ламанша! Те се споменават и в по-ранни документи и прибавят още един щрих към въображаемата подготовка, която Парма твърдял, че бил извършил.

Ако все пак потърсим чия е вината, Парма заслужава най-сериозното обвинение след краля. Никой не обвинявал краля черно на бяло, той стоял над обвиненията на простосмъртните. Но поне старшите му офицери трябва да са съзнавали в душата си, че носи основната вина. Особено херцогът, който сигурно през целия дълъг и мъчителен път обратно до Сан Лукар имал време да размисли, че кралят му бил възложил задача, която не само че не била по вкуса му, но също така била неосъществима, пагубна и позорна; че монархът неспирно грешал, кроейки тайните си планове; че не се вслушвал в ничий съвет; че издавал заповедите си така, та командуващите му никога да не могат да се срещнат, за да ги обсъдят; и най-вече, че погрешно смятал, че целите му се покривали с божиите и че бог щял да разреши всичките му проблеми със своевременни чудеса.

Всъщност никой не знаел точно какво мислел и чувствувал кралят, след като ужасната истина полека-лека стигнала до него от Ирландия и ирландските пристанища. Всички, които контактували с него по онова време, казват, че приемал новините за разгръщащата се катастрофа спокойно и невъзмутимо, без външна проява на емоции, така че хората се чудели дали наистина схващал размерите й. Изненадващо голям брой доклади, адресирани до Съвета на кралицата от ирландските управници, били стигнали до купа документи на бюрото му и били заведени в кралските архиви с тривиалните кралски коментари в полето — дори трагичното признание на момчето, оцеляло след катастрофата в Бласкет Саунд, и списъците на благородниците, които според него се удавили. „За мнозина от тях той греши — пише кралят в полето, — сигурно не е прав и за останалите.“ Интересно дали е изпитал поне капка жалост към това момче, което, служейки нему, сам-само в чужда страна, било изправено лице в лице с палача.

Според един очевидец кралят най-много се разстроил от смъртта на Де Лейва. Друг пък му приписва думите: „Пратих ги да воюват с хора, а не със стихиите.“ Това не прилича много на Филип, който нямал склонност към афоризми. Нито пък фразата има смисъл, защото испанците претърпели пълен неуспех и в битката с хората. Но този коментар би могъл да ни подскаже какво си е мислел Филип. След като вярвал, че ветровете били божия работа, това би могло само да означава (ако действително е казал подобно нещо), че според него слугите му били изпълнили дълга си, но че бог разпоредил армадата да не сполучи. Защо бог решил така, не било негова работа да пита.

Всичко това показва, че Филип се борел с един теологически проблем, надхвърлящ възможностите на далеч по-голям ум от неговия. Бил поверил армадата на бога и й бил заповядал да тръгне в негово име. При това положение да изрази състрадание, скръб, съжаление или яд за изхода на експедицията или дори да си позволи да ги изпита би означавало да постави под съмнение божията мъдрост.

Единствената му публична изява била да отмени молитвите за победа, които по негова заповед отслужвали във всяка испанска църква още от самото начало на плаването. Документът, с който разпорежда това, е толкова объркан, че едва ли бихме могли да проследим в него поне една логична мисъл. Молитвите, пише той, можели вече да се спрат, след като корабите се завърнали, „някои доста зле повредени от дългото и тежко плаване“. В замяна на това във всяка църква трябвало да се отслужи благодарствен молебен. „Наш дълг е да благодарим Богу за всичко, което е намерил за нужно да стори. Затова аз му благодарих за милостта, която ни оказа, тъй като от страшната буря, връхлетяла флотата, бихме могли да очакваме много по-лош край. Отдавам това Божие благоволение на пламенните и неспирни молитви, които му отправяхме. Макар че не мога да не съжалявам донякъде за повредите на корабите и страданията на хората на борда им (той излага това именно в този ред), смятам, че молитвите засега са си свършили работата и вече могат да бъдат прекратени.“

След това той заповядва на всички свещеници и други вярващи да продължават в личните си молитви да споделят всяко свое намерение с господа, „тъй че Негово божествено Величество да прецени накъде да ги насочи, та най-добре да служат на делото Му и за възвеличаване на църквата Му, което също така е и моята единствена цел и желание“.

Сред тези намерения, изглежда, било и планирането на нова армада, която да свърши онова, което не успяла предишната. Всъщност до момента на смъртта си в 1598 година Филип изпратил още три армади. Първата от тях, която трябвало да осъществи десант в Ирландия, отплавала по негово настояване и въпреки съветите на адмиралите му във възможно най-неподходящото време на годината — през ноември 1596 година. Бурите я унищожили, преди да излезе от испански води. Следващата армада, в 1597 година, трябвало да свали испански десант във Фалмът и да завземе Корнуол. В сравнение с другите тя като че ли най-много се доближила до целта, но когато била вече на няколко мили от мястото на десанта, един северен ураган я отвял обратно. Третата — само шест месеца преди смъртта на краля — извършила онова, което би могла да стори Великата армада в 1588 година. Тя се изкачила по Ламанша далеч от английския бряг и така стигнала до Кале, преди да я открият. Но тя не била предназначена за десант, а само като подкрепление на испанската армия, която все още се намирала между Франция и Нидерландия.

Нямаме данни дали през объркания мозък на Филип изобщо минавала мисълта, че може би генерално грешал в тълкуването на божията воля, или пък че бил направил опит да промени мнението си, нито пък дали е изпитал поне някакво угризение, че бил изпратил двадесет хиляди души всеки да изживее своята лична агония. Филип сигурно още повече се затворил в успокояващото уединение на апартаментите си в Ескориал, без да приема никого, куцукайки от леглото до бюрото си и обратно, и продължил да работи усърдно над купищата документи, взирайки се през прозореца към олтара на църквата си, или пък прекарвал дълги часове върху болезнено подутите си колене в разговор със своя бог. Набожността не оставяла у него място за състрадание.