Дейвид Хауарт
Великата армада (2) (Испанската версия)

I
Exurge Domine

В понеделник, на 25 април 1588 година, преди изгрев-слънце на лисабонските площади били строени седем роти войници, въоръжени с аркебузи и мускети, слезли от корабите на флотата, която била на котва в реката. Флотата наброявала десетки хиляди души като тези, които трябвало да слязат на брега, били подбрани измежду най-добре екипираните и стегнатите. Те обаче стояли така почти цяла нощ и — освен ако не приличали на всички войници по света — мърморели, потропвайки с крака в студената утринна роса, питайки се един друг какво още чакат.

Преди да удари шест часът, ги изкомандували да застанат мирно. Вратите на двореца се отворили и се задало благородно шествие. Предвождал го на кон кардинал ерцхерцогът и вицекрал на Филип Испански в Португалия. От дясната му страна яздел херцог Медина Сидония, върховен командуващ на далечните плавания и главнокомандуващ на армадата. Следвали ги командири, чиито имена до края на годината щели да влязат не само в испанската история, но и в историята на Англия: дон Хуан Мартинес де Рекалде — ветеран на много морски битки; дон Педро и дон Диего де Валдес — братовчеди и люти врагове; дон Мигел де Окендо — друг тачен майстор на морския бой; и дон Алонсо де Лейва — кавалерист от Милано, избран от краля да поеме командуването, ако с херцога се случи нещо. Подире им вървели повечето, ако не всички морски капитани на сто и тридесетте кораба, както и многократно превъзхождащите ги по брой и елегантност висши офицери от сухопътната армия, принадлежаща към армадата. Някъде в края на шествието пристъпвали около стотина смело облечени млади благородници — авантюристи, тръгнали с армадата за слава, и като тяхна противоположност — сто и осемдесет свещеници и монаси в тъмните си раса, определени да съпровождат флотата в плаването й, подготовката за което вече била привършила. Биело на очи отсъствието на един човек — крал Филип, по чиито заповеди била създадена флотата, не дошъл да я види в Лисабон.

Процесията стигнала до катедралата, където била посрещната от архиепископа на Португалия. Кардинал ерцхерцогът поел кралското знаме от знаменосеца и го положил на олтара. Отслужили литургия и осветили знамето. Ерцхерцогът го връчил на херцог Медина Сидония, който благоговейно го поел. В този миг по даден сигнал войските отвън загърмели с оръжието си, а корабите в реката дали салют — както е отбелязано, стреляли само по три оръдия от кораб. Пестели барута за битките.

Процесията се престроила, сега вече предвождана от архиепископа и хора на катедралата, и знаменосец на бял кон понесъл знамето през града. Херцогът държал символично една от ресните му. На него се виждал извезан кралският герб на Испания с фигурите на непорочната майка от едната му страна и разпнатия Христос от другата, а отдолу на лентата пишело: Exurge Domine et Vindica Causam Tuam — Стани, господи, и защити делото си!

Когато шествието отминало, подкарали войниците с маршова стъпка към кейовете, натоварили ги на лодки и отново ги затворили на корабите. Само те не бивало да знаят закъде се стяга флотата. Няколко седмици преди това кралят бил наредил да кажат на войниците и моряците, че отиват в Индиите. Но този път пренебрегнали заповедите му — твърде късно било за лъжи. Всички в Лисабон знаели истината. Всъщност тя била известна на цяла Европа, всеки човек с някакво обществено положение знаел, че флотата отива да покорява Англия. Затова на екипажите и войниците не им съобщили лъжата, както предлагал кралят. Официално не им казали нищо, но дори и най-плиткоумните от тях вече разисквали този въпрос с месеци. Тъй като не разполагали с някаква информация, те можели да имат само най-смътна представа за Англия и за онова, което ги очаквало там: студен, влажен, ветровит и изобщо неприятен остров далеч на север, варварски и, както казват, затънал в дяволска ерес. Според слуховете покоряването му щяло да бъде лесно.

Както отбелязва един очевидец: „Офицерите и официалните лица бяха всички много доволни, че церемонията мина добре“. Същата несигурност се усеща във всички съществуващи описания на случая. Тя би могла да бъде и непреднамерена — официалните лица сигурно се тревожели дали всичко ще мине гладко. Не заради войниците — те били много дисциплинирани, въпреки че в съзнанието на някои от тях сигурно се е мяркала мисълта, че това е последната им възможност да дезертират. По-скоро жителите на Лисабон можели да объркат работите. Нито един от разказвачите не описва ликуващи тълпи; защото, макар че флотата била испанска, Лисабон бил столица на Португалия. Архиепископът на Португалия можел да моли бога да благослови знамето и делата на флотата, тъй като двете страни били обединени от Католическата църква. Но границите на религията не съвпадали с границите на политиката и властта, а по възгледи и симпатии португалците били далеч от испанците. Едва седем години били изтекли, откакто кралят на Испания заграбил португалския престол и присъединил страната към обширните си владения, и много лисабонски граждани все още гледали на испанския вицекрал, който държал двор в двореца на техните крале, като на чуждоземен узурпатор.

Най-силно обаче била уязвена гордостта им, тъй като въпросът засягал мореплаването. Мореплавателските и изследователски традиции на португалците били по-стари и по-значителни от испанските. Те знаели, че португалският принц Хенрих^[1] е създал системата за навигация, която сега използвали всички мореплаватели, и че от същата тази река Васко да Гама е тръгнал да обикаля нос Добра Надежда и да открива Индия, преди испанците изобщо да се прочуят като мореплаватели. А сега Филип използвал пристанището им за своята армада (дума, която просто означава бойна флота). Той им взел галеоните, съставящи гръбнака на португалската флота, които според тях били най-добрите кораби на света, и без капка благородност ги присъединил към своите. Дори флагманският кораб „Сан Мартин“, който щял да плава под кралското знаме, бил португалски. Такова оскърбление било трудно да се понесе. Затова аристократите и благородните господа на Лисабон не присъствували на церемонията в катедралата. Испанците не ги поканили под предлог, че нямало да има място за тях, а може би усещали, че дори и да ги поканят, португалците нямало да дойдат.

Заобиколени от такава скрита враждебност, някои от испанските офицери сигурно имали нужда да се утешат с благословията на църквата. Кралят нееднократно уверявал в писмата си двамата най-старши сред тях — вице краля и херцога, че замислената от него експедиция била изцяло поставена в служба на бога. Божия воля било той да избави английския народ от еретичната му кралица и да го върне в лоното на истинната и единствена църква. Доколко офицерите вярвали на това, зависело от темперамента им. Те всъщност били храбри мъже, професионални войници, напълно готови да понесат несгодите на дългото плаване в незнайни води и да се сражават с враговете на своя крал, които и да са те. Но подмолната враждебност на португалците ги потискала. След мрачната зима, прекарана в Лисабон, благославянето на знамето трябва да им е донесло утеха.

На войниците обаче било простено да се пообъркат от цялото това представление, а и португалците сигурно го наблюдавали от прозорците си с известни съмнения. Exurge Domine! Но защо божието дело трябвало винаги да възвеличава Испания? Защо Дева Мария и Исус на знамето просто като че ли крепели кралския герб? На португалците им се струвало, че Филип пак захващал номерата си — той готвел на Англия онова, което вече бил сторил с Португалия. И не само португалците мислели така. Колкото и тържествено да провъзгласявал испанският крал целта си за богоугодна, всички държавни глави в Европа, включително и папата, хранели едно и също съмнение. То тегнело от години над армадата — и по време на екипирането, и по време на плаването й — дали експедицията наистина била кръстоносен поход, за да се разшири божието царство на земята, или пък политическа авантюра, която да уголеми кралство Испания?

Лисабонци обаче имали също така и добър повод да се радват на церемонията — тя означавала, че армадата си отива. Твърде дълго била прекарала в реката, набъбвайки с всеки новопристигнал кораб — кораби на краля, кораби наети и реквизирани, кораби от испански и италиански пристанища, от Индиите и дори от Балтика. Те пристигали с екипажите си, които заедно с нарастващия брой сухопътни войски прекарали тук цялата зима. Всеки път, когато преброявали войниците и моряците, цифрите били различни, но в крайна сметка трябва да имало около тридесет хиляди. Градът гъмжал от чужденци, важни и смирени, по служба или в отпуск на брега. Естествено, щом стъпели на суша, мнозина се държали зле. Изхранването им и снабдяването на корабите с всичко необходимо превръщало в хаос нормалния живот на града. Търговците, разбира се, печелели, но пазарите били празни и цените непрекъснато се покачвали. За да изхранят армадата, бедняците на града гладували и всички очаквали най-сетне да видят края на тази история.

Всъщност армадата не била съвсем готова. Нито една флота с такива размери не можела да бъде някога съвсем готова. Преди всичко хората изяждали припасите почти толкова бързо, колкото успявали да ги попълнят отново. Вечно нещо не било наред с такелажа, откривали дефекти, чупели се разни работи, хората се разболявали или ставали жертва на нещастни случаи, или пък дезертирали и трябвало да ги заменят с нови, а боцманите и интендантите, проверявайки списъците, продължавали да откриват още забравени неща. Корабите трябвало да се извадят и да им се остържат дъната, а когато привършели с последния, първият вече имал нужда отново от почистване. В последния момент, по специална заповед на краля, всички участници в експедицията трябвало да се изповядат и да получат специално свидетелство за опрощение на греховете. Пак в последния момент корабите трябвало да бъдат претърсени за скрити жени; открили двадесет — не чак толкова много — и ги отпратили на брега. Всичко обаче било готово в смисъл че само чакали сигнала на главнокомандуващия, за да вдигнат котва при попътен вятър.

Наложило се да го чакат още две седмици. На 11 май лекият източен бриз съвпаднал с отлива и понесъл флотата надолу по реката. Херцогът наредил „Сан Мартин“ да даде изстрел, а след това всеки кораб по свой собствен сигнал обрал котвените въжета, развил ветрила и изтеглил котвите от речната тиня.

Зяпачите на брега, които били първите свидетели на потеглянето на флотата, трябва да са останали смаяни от нейната големина и мощ. Същите чувства сигурно изпитвали и хората на борда на корабите, най-накрая усетили как се откъсват от сушата. Шестдесет и пет галеона и други по-значителни бойни кораби тържествено плавали в строй надолу по реката, вирнали прясно боядисаните си надстройки на бака и на юта, развели всичките си флагове и вимпели, включително и специално ушитите големи знамена с образа на светата дева, нарисуван така, „че войниците да могат да го виждат“. С флотата плавали и двадесет и пет урки — балтийски търговски или товарни кораби, средно по-малки от галеоните; тридесет и два много по-малки кораба и куриерски плавателни съдове, наричани патачи и забри (англичаните щяха да ги наричат пинаси); четири неаполски галеаса — големи галери, които се придвижвали с гребла и с ветрила и от които се очаквало да вършат много работа в боя; и най-накрая четири малки португалски галери, също на гребла, взети по някаква причина, за която вече никой не си спомнял.

Едва ли мнозина сред наблюдателите от брега преценявали сцената с критичното око на мореплавател. Ако изобщо имало такива, те щели да забележат, че само двадесет и пет от големите кораби — двадесет и един галеона и четири галеаса — били наистина бойни плавателни съдове, предвидени и строени, за да носят войници и да се сражават с други кораби. Почти двойно повече били съдовете, наричани от испанците „нао“, което изобщо значи кораб. Това били приспособени средиземноморски кораби, използвани предимно за пренасяне на жито от Генуа, Венеция и Рагуза — днешен Дубровник. Изглеждали внушително, защото били големи и имали допълнителни надстройки на носа и кърмата. Някои от тях носели най-големите морски оръдия, които стреляли с петдесетфунтови гюлета. Познавачът обаче веднага можел да разбере, че конструкцията им не е толкова солидна, колкото на бойните галеони, че са по-бавни и неповратливи под ветрила, тъй като са по-широки в средната си част. Но дори и да се съмнявали дали е уместно тези нао да се използват като бойни кораби, познавачите само биха свили рамене, предполагайки, че кралят знае какво прави.

Всички статистически данни за флотата се записвали и докладвали на краля, а и не само на него. Списъците били отпечатани и публикувани — копия от тях били стигнали до Англия още преди армадата да отплава. Испанците съзнавали добре, че били събрали най-голямата флота в историята на мореплаването, така че по-добре било, вместо да пазят в тайна, да използват данните за нея, за да всеят страх сред англичаните и да стреснат останалите европейски страни. Освен личното оръжие на войниците, флотата например имала 2431 оръдия и запас от 123 790 чугунени и каменни гюлета. Тя носела също така (макар че данните варирали от ден на ден) около 11 000 бурета с вода и 14 000 бъчви с вино; 11 милиона фунта^[2] морски сухари; 600 000 фунта осолено свинско, 800 000 фунта сирене и още толкова ориз; 18 000 бушела^[3] боб и грах; 40 000 галона^[4] зехтин и 80 000 галона оцет — според изчисленията, достатъчно храна и пиене за шест месеца.

Освен това в трюмовете били складирани купища най-различни неща за войските, които щели да дебаркират на английския бряг, включително 5000 чифта обувки, 11 000 чифта цървули, 8000 кожени манерки, 10 000 пики, 7000 запасни аркебуза и 1000 мускета, 20 колесника за полеви оръдия и 40 мулета, които да ги теглят.

Но да видим най-напред статистическите данни за хората. Те били натъпкани по всички палуби и във всяко ъгълче. За онези времена един среден кораб от около 500 тона например бил голям, но не много голям и дълъг не повече от сто фута. Такъв кораб (макар че данните отново варират) имал екипаж от около стотина моряци, което било нормално за дълго морско плаване. Освен екипажа си обаче корабът возел като пътници и триста войници. В общи линии сухопътната войска на корабите надхвърляла по брой моряците в съотношение три към едно. При едно почти окончателно преброяване на армадата било съобщено, че тя имала 8052 моряци, 18 973 войници и 2088 гребци, които били каторжници, осъдени да отбиват наказанието си като гребци на галеасите и галерите.

Сред сухопътните войски имало и 146 благородници (които настоявали за собствени легла, та дори и за каюти) и 238 „свободни офицери“, обслужвани общо от 728 слуги. Освен тях с армадата плавали съдебни лица и ковчежник със свой собствен персонал и 167 души, регистрирани само като топчии. Там били и 180-те свещеници и монаси, и което е най-забележително — словом и цифром шестима хирурзи и лекари, обслужвани общо от шестдесет и двама санитари.

Повечето от тези хора били испанци, но далеч не всички, особено сред войниците. Макар че никъде не били регистрирани по националност, трябва да е имало около 4000 португалци, италианци, германци и фламандци и положително няколкостотин ирландци и англичани.

Когато един кораб напусне пристанището и потегли на океанско плаване, хората в него пренастройват съзнанието си, сбогувайки се с жени и любими, както и с всички останали удобства и сложности от живота на сушата, и заживяват простия мъжки живот на кораба. Ако имат късмет, съжалението за всичко, което оставят подире си, може да се компенсира с удоволствието и гордостта от кораба или от екипажа и с приятното предчувствие за приключения.

В деня на тръгване на армадата това удоволствие било напълно оправдано. Всички на борда й можели да се смятат за участници в благородно дело; всички приемали, че това дело е право; всички били изповядали греховете си и получили опрощение и — независимо дали плаването щяло да им донесе смърт или слава — съвестта им била спокойна. Можели да изпитват чувство на гордост, докато флотата бавно се плъзгала надолу по реката и крепостите по брега я приветствували с топовни салюти, а селяните изоставяли работата си в лозята да махат за поздрав, додето отмине. Самият херцог изпитвал законна гордост, че бил успял да поведе флотата на път, и в писмото си от този ден дискретно обръща вниманието на краля върху този факт, отдавайки го на божията воля и благочестивото усърдие на Негово Величество.

В същото писмо обаче той разказва една случка, която прозвучава като откровение. „В манастира «Сан Бенито» в Лойос — пише херцогът — има един свят монах на име Антонио де ла Консепсион, с когото беседвах напоследък в свободното си време. Той е убеден, че Господ ще дари голяма победа на Ваше Величество. Каза ми тъй да ви предам и да ви умолявам да не предприемате експедицията като отмъщение за злото, сторено ви от неверниците, нито пък за да умножите владенията си, а само за чест и слава на Всемогъщия и за да върнем в Божия дом еретиците, отклонили се от него.“

Дори и главнокомандуващият продължавал да се съмнява в целта на плаването и подозирал краля в егоистични и недотам благочестиви намерения.

Гордостта и удоволствието обаче били мимолетни. Преди още флагманският кораб да е стигнал до устието на реката, източният вятър спрял, а после — както месеци наред — обърнал от северозапад и задухал по-силно. Отливната вълна също се обърнала и херцогът по принуда трябвало да пусне отново котва зад бреговия вал и да даде сигнал на останалите да сторят същото. Били изминали само седем мили.

„Господ бог предопредели всичко — пише той на краля — и не намери за нужно да прати добро време, за да отплава армадата. Времето е бурно и лошо като през декември, но Той знае най-добре.“

Така почти на крачка от открито море изминали още две седмици. Всички виждали белите гребени на вълните зад бреговия вал. В южния бряг на устието на реката се разбивали големи вълни; на северния бряг се виждал заливът на Кашкайш, където английският капитан Дрейк, чието име някои испански моряци споменавали със суеверен ужас, се бил разположил с флотилията си предното лято, предизвиквайки армадата да излезе. Накланяни ту от прилива, ту от вятъра, корабите неприятно се люшкали в тътена на вълните и хората започвали да се измъчват от морска болест. Общо взето, океанът изглеждал много неприветлив. След въодушевеното потегляне забавянето ги гнетяло, а гордостта им била разколебана. Чудели се къде ли се спотайва сега Дрейк. Логично е да предположим, че хиляди от тях желаели отново да стъпят на суша, и абсолютно сигурно е, че именно такова било желанието на херцога. Един от многобройните парадокси на армадата е, че най-висшият й командир, върховният главнокомандуващ на далечните плавания, почти не бил стъпвал на палуба и нямал никакво желание да стори това.