Дейвид Хауарт
Великата армада (5) (Испанската версия)

IV
Заповедите

Люшкани неприятно от вълните в устието на реката, хората по корабите на армадата знаели много малко, ако изобщо знаели нещо, за тази история, която би им обяснила донякъде защо в момента се намирали именно в устието на река Тахо. Вместо това в деня на отплаването си или малко след като отплавали от Лисабон на всеки кораб прочели нещо като проповед. Тя не била строго официална, тъй като не била писана от херцога — нямала неговия стил, — но сигурно била официално одобрена. Вероятно била дело на някой от многото свещеници и представлявала високопарен, яростен и страстен рецитал на всички грехове и престъпления, извършени от Англия и особено от кралица Елизабет. Основен момент в тази проповед може би било твърдението, че английските еретици били малцина и че преобладаващата част от англичани са католици, които очакват с нетърпение пристигането на армадата — така мислел кралят, и то абсолютно погрешно.

„Напред, господа, напред — се казвало по-нататък. — Напред с радост и леко сърце към едно славно, почетно, необходимо, доходно и лесноизпълнимо дело, славно за Господ, за църквата му, за неговите светци и за нашата страна! Славно ще бъде за Бога, който за наказание на Англия се остави да бъде прогонен от земята й и позволи да бъде отменено светото жертвоприношение и литургията. Славно ще бъде за църквата му, сега потискана и потъпквана от английските еретици. Славно ще бъде за светците му, които там са преследвани, измъчвани, оскърбявани и изгаряни. Славно ще бъде за страната ни, защото Бог избра да стори нея свое оръдие за тази велика цел. Необходимо е за престижа на нашия крал, за запазване на Индиите и флотите със съкровища, които идват оттам. Доходно е поради плячката и безкрайните богатства, които ще вземем от Англия и с божия помощ тържествено и победоносно ще отнесем по домовете си. Отиваме да изпълним една задача, която няма да е много трудна, тъй като ще ни води Бог, за чието свято дело сме тръгнали да се бием. С такъв предводител няма от какво да се боим…“

Проповедта обещавала светците на небето да придружават флотата, а английските великомъченици да излязат да я посрещнат. „Очакват ни също така стенанията на безброй католици, хвърлени в затворите, сълзите на вдовиците, загубили мъжете си за правата вяра; риданията на девиците, насилени по-скоро да жертвуват живота, отколкото душата си; невинните дечица, закърмени с отровата на ереста, които са обречени на гибел, ако избавлението не пристигне навреме; и накрая милиардите работници, граждани, рицари, благородници, свещеници и католици от всички прослойки, потискани и потъпквани от еретиците, които с нетърпение ни чакат да ги избавим…“

„Да живеем по християнски — завършвала проповедта, — без да оскърбяваме Господа бог наш, един с другиго като братя и в подчинение на командирите си. Кураж! Твърдост! И испанска смелост! С тях победата е наша и няма от какво да се боим!“

Невъзможно е да си представим точно какъв ефект е имала тази проповед върху хората по онова време. Един съвременен пропагандист би казал, че е твърде дълга и многословна и че драстично преувеличава фактите; някои циници сред екипажите сигурно също са мислели така. Но сред разните измислици тя предлагала и една изпитана формула, която тласкала хората да се бият, подканвала ги към свята и доходна война. Плячка, ако сполучели, и царство небесно, ако загинели — това двойно обещание било използвано открай време в историята, за да се хвърлят войниците в бой.

В едно нещо войниците и моряците от армадата вярвали твърдо — че половин Англия щяла да се надигне да ги приветствува — това се изяснило впоследствие, при разпита на военнопленниците. Запазили са се само писмата на един лисабонец. Той бил армейски капитан и писмата, които изпращал у дома си в Андалусия, по неведоми пътища са стигнали до английските архиви. Надеждите му не оставят място за съмнения. „Молете се на Бога — пише той — да ми се падне в Англия домът на някой много богат английски търговец. Ще издигна знамето си на него и ще му разреша да го откупи за тридесет хиляди дуката, тъй че да стегна собствената си къща в Португалия и да живея безгрижно.“ Той обаче се страхувал, че хората на херцог Парма щели да оберат лъвския пай.

По същото време два други, по-трезви документа били разпратени по всички кораби. Първият бил адресиран до капитаните на корабите, а вторият съдържал изрична заповед да бъде прочетен на екипажите не само веднъж, а три пъти седмично, докато трае плаването. И двата документа повтарят по един или друг начин заповедите, дадени на херцога от краля, защото, използвайки неопитността на своя главнокомандуващ, Филип му давал нареждания и за най-малките дреболии. Заповедите му били толкова подробни, че дори той самият като крал не би се осмелил да нарежда такива неща на един врял и кипял в боевете командир като маркиз Санта Крус.

Първият документ се занимавал с дневните дажби храна. Всеки човек на борда имал право дневно на 1,5 фунта морски сухари или на два фунта пресен хляб. В неделя и четвъртък се полагали шест унции^[1] осолено свинско и две унции ориз; в понеделник и четвъртък — шест унции сирене и три унции боб или грах; а в сряда, петък и събота — по шест унции сушена риба тон, треска или октоподи, или пет сардини с три унции боб или грах, унция и половина дървено масло и четвърт пинта^[2] оцет.

Нарежданията за виното също били много подробни. Дневната дажба се равнявала приблизително на една днешна бутилка, с изключение на виното от Кандия, което било по-силно, защото „носи двойно повече вода“. Когато раздавали от него, полагало се само една пинта. Най-напред трябвало да раздадат вината от Кондадо и Лисабон, след това от Лемего и Монсон. Шерито и виното от Кандия трябвало да оставят за най-накрая, защото по-дълго издържали на пътуването по море. На всеки човек се полагали по три пинти вода дневно за всякакви цели — готвене, пиене и миене, ако изобщо някой си помислял за миене. Капитаните на корабите били предупредени да не вземат дажбите на мъртвите или напусналите по един или друг начин кораба (някой трябва да е съобщил за тази обичайна практика на краля). И очевидно на всички се полагали еднакви дажби: „Повече от полагаемата дажба не бива да се сервира на никой капитан, мичман, сержант, ефрейтор или друго официално лице; нито пък на някой барабанчик, флейтист или друг човек без мое специално нареждане“. Трудно е обаче да предположим, че офицерите и благородниците авантюристи са се задоволявали с такова скромно меню. Освен стотиците слуги, които водели със себе си, те сигурно са си носели и собствени деликатеси.^[3]

Вторият документ съдържал „Основни заповеди до флотата“ на херцога. Той бил издаден веднага щом корабите се отделили от брега и пуснали котва в устието на реката. В него също веднага се усеща ръката на краля.

Кралят изпратил на херцога първото си писмо със заповеди в началото на април, а най-първата от заповедите му гласяла: „След като Всемогъщият предопределя победите и сме тръгнали да браним неговото дело, можем открито да потърсим помощта и благоволението му, стига да не са незаслужени поради греховете ни. Затова трябва да вземете специални мерки такива грехове да не се допускат в армадата и най-вече да не се богохулствува под заплахата от най-тежки наказания“.

Още оттогава хората започнали да говорят, че заповедите на краля повече подхождали за излет на неделно училище^[4], отколкото за бойна флота. Но мисълта на краля течала по такова русло. Той бил убеден, че господ бог бил на негова страна, че бил одобрил целия му грандиозен план; същевременно Филип вярвал, че бог можел да се отвърне, ако чуе моряците да псуват. Затова тази заповед била на първо място в писмените наредби на херцога. Хората от всички рангове трябвало да се изповядат преди тръгване и греховете им да бъдат опростени. „Също така заповядвам да се вземат специални мерки нито един моряк, войник или някой друг в армадата да не изрича богохулства и да не се отрича от Бога, светата дева или светците под страх от най-сурово наказание, което ще бъде наложено по наше усмотрение. По отношение на останалите по-леки ругатни корабните офицери да направят всичко възможно да се употребяват по-рядко и да наказват провинилите се, като намаляват дажбите вино, или пък по друг начин, по тяхно усмотрение. Тъй като такива нарушения обикновено се извършват при хазартни игри, ще вземете мерки да ги прекратите, доколкото е възможно, особено онези, които са забранени, и в никой случай няма да позволявате да играят нощем.“

Освен това херцогът обявявал край на всички кавги и спорове, докато траела експедицията и един месец след нея. Нарушаването на тази разпоредба се наказвало със смърт по обвинение в държавна измяна. И продължава нататък: „Тъй като очевидно е неприлично и оскърбително за Бога леки или други жени да съпровождат армадата, забранявам качването им на корабите. При опит да бъдат качени упълномощавам сухопътните капитани и капитаните на корабите да попречат на това, а ако е сторено потайно, да накажат виновниците сурово. На изгрев всяка сутрин юнгите ще четат сутрешната молитва пред гротмачтата, а на залез — Ave Maria. Понякога — поне всяка събота — ще четат и Salve с литанията“.

Най-накрая, сред другите разпоредби, засягащи морала, херцогът настоявал за „най-добри чувства и приятелство между войници и моряци“ и забранявал носенето на ками. Тази предпазна мярка била разумна. Когато вземели на корабите големи групи войници в открито море, между войниците и моряците можело да възникнат търкания. Моряците смятали войниците за досадници, понеже им се пречкали при управляването на кораба, а войниците — поставени в по-неизгодни условия в непозната среда — се дразнели от чувството на превъзходство, демонстрирано от моряците. Независимо от ранга и двете страни били докачливи, готови веднага да се засегнат.

Останалите заповеди на херцога били от повече или по-малко стандартните за всяка голяма флота в открито море, макар че кралят не бил пропуснал да го инструктира за нито една от тях. Флотата трябвало да не се пръска. Нито един кораб не бивало да я напуска без заповедите на херцога. Ескадрата от урки или търговски кораби трябвало винаги да върви в средата и нито един кораб не бивало да изпреварва флагманския, нито пък да влиза в пристанище и да пуска котва преди него. Били определени сигнали с оръдейни изстрели, флагове и светлини или със сваляне на един или повече марсели за промяна на курса, или пък при откриване на непознати кораби и суша.

Моряци с остро око трябвало да бдят по върховете на мачтите, особено на изгрев и залез, и да преброяват ветрилата на армадата, за да се убедят, че към нея не са се присламчили чужди кораби. Всички кораби, или поне водещите ескадрите, трябвало всеки ден да идват подветрено при флагмана, за да получат заповеди и парола, като по време на тази маневра тръбят за поздрав, ако имат тръби, или пък свирят с флейти, а екипажите им трябвало да извикат два пъти за поздрав. В случай на лошо време имало готови пароли за всеки ден от седмицата: неделя — Исус, понеделник — Светия дух, вторник — Пресветата троица, сряда — Сантяго, четвъртък — Ангелите, петък — Вси светии и събота — Богородица.

Определени били и места за срещи — една от многото очевидни предпазни мерки, която кралят независимо от всичко сметнал за необходимо да спомене на херцога: „Ако някой кораб е принуден да се отклони от курса си поради буря, преди да е стигнал нос Финистере, нека тръгне право към него, където ще го очакват моите нареждания; ако обаче заповеди няма, той трябва да се насочи към Коруня. Всяко нарушение на тази заповед ще се наказва със смърт и лишаване от права. След като отмине нос Финистере, да държи курс към островите Сили, а останалите да се опитват да го открият от юг, като внимават много. Корабите в никой случай не бива да се връщат в Испания. Ако, когато пристигнат край островите Сили, армадата все още е подире им, трябва да обикалят наоколо, като вървят срещу вятъра, докато флотата се появи или докато се уверят, че ги е задминала. Тогава трябва да тръгнат към залива Маунтс, между Ландс Енд и Лизард, където ще ги очакват заповеди, ако армадата не е там.“

По-нататък херцогът продължавал да издава заповеди по въпроси, очевидни за всеки добре обучен войник. Някои от тях се повтаряли, като че ли просто ги бил нахвърлял без ред, както му идвали наум, или като че ли му били подсказани от офицери, които разбирали от тези неща. Например че оръжието на войниците трябва да е добре почистено и готово за стрелба, че оръдията трябва да имат достатъчно гюлета подръка, необходимия им барут и фитили, както и „обичайните ведра и кофи, пълни с вода и оцет, и да са запасени със стари ветрила и мокри одеяла, за да се предпази корабът от пожар“. (Дали не грешал в този случай? Всъщност оцетът и водата се използвали като антисептик, а не за гасене на пожари.) „Да се следи внимателно да не би случайно мунициите на някои оръжия да се подпалят, а шомполите и гъбите да са подръка… Да се внимава преди залез да се гасят светлините на галерите… Войниците да оставят дажбите им да се разпределят от дежурни, а не да слизат долу да си ги избират или да ги вземат насила, както правят понякога… Тъй като моряците трябва да карат кораба, да се разквартируват в надстройките на бака и юта, настрани от войниците, които могат да им пречат… Също така нареждам в помещенията на войниците да няма сандъци или други вещи и на нито един кораб не разрешавам легла на колелца. Ако такива вече има, незабавно да бъдат разглобени, като заповядвам да не се дават на моряците. Ако ли пък пехотата има от тях, нека матросите ми докладват и ще наредя да ги махнат…“

Документът прекъсва внезапно, без прощалните напътствия или молитви, или пък ободряващи думи, използвани тъй често от командирите в бойните им заповеди, с една последна изчерпателна заплаха: „В интерес на службата на Негово Величество тези заповеди не бива да се нарушават, като нарушителите ще се наказват строго по наше усмотрение“.

Подобен документ не можел да въодушеви никого. Създавал твърдото впечатление, че бил скалъпен набързо. Херцогът можел да се представи и далеч по-добре, защото, когато имал време, пишел убедително и логично. Но в края на краищата тези заповеди не му били продиктувани от собствения му опит, защото такъв опит му липсвал, а всички, които се опитвали да му дават съвети, сигурно повече или по-малко го обърквали.

Всъщност заповедите предвиждали решение за всички случайности, за които кралят, херцогът или съветниците им успели да се сетят — за всичко, с изключение на провал на експедицията.

„Общите заповеди“ обаче спирали до корнуолския бряг. Какво трябвало да правят след това, се описвало в отделни тайни писма на краля и, изглежда, херцогът се възползвал от престоя в устието на реката, за да свика военен съвет и устно да съобщи тези тайни на старшите си офицери — защото едва след това морските офицери запротестирали срещу онова, което кралят очаквал от тях.

За съжаление не разполагаме с меродавни сведения за личностите на тези старши офицери, чиито имена са така добре известни — Рекалде, Окендо, Бобадильо, Бертондона, Де Лейва и двамата братовчеди Валдес. Можем да научим достатъчно за военните им успехи, но нищо за това, какво са представлявали като хора. Освен с непрекъснатите лични свади Педро и Диего Флорес де Валдес изобщо били известни като кавгаджии. Де Лейва бил най-чаровният от всички, с пшеничено руса коса и брада, известен придворен и любимец на краля. Но той бил не само обикновен плейбой, а и блестящ и популярен военачалник. Рекалде бил много по-възрастен от всички (шестдесет и две годишен — стар човек за онези времена) и в ретроспекция буди най-силно възхищение — винаги спокоен, мъдър и дружелюбен. Другите са като сенки и такива ще си останат.

Те, разбира се, също се делели на сухопътни и морски офицери, като сухопътните претендирали за превъзходство, но границата не била рязка, тъй като мнозина били воювали и на суша, и по море. Понякога двете страни си разменяли гневни думи, но това ставало изненадващо рядко, като се вземе предвид през какви ужасни премеждия са преминали заедно. Общо взето, като че ли обичали и уважавали херцога, макар че Педро де Валдес понякога се вбесявал от него, както и почти от всички останали. Херцогът изобщо не претендирал за военен опит и винаги бил готов да приеме съвет, но, от друга страна, ако възникнел някой костелив проблем, той с помощта на вроденото си здравомислие бил също така готов да се пребори с него.

В общи линии за тези хора можем да кажем със сигурност две неща: те не били глупаци и безспорно били храбри. Глупави грешки били допуснати при подготовката и стратегическото планиране на армадата, но след като излязла в открито море, командуващите й нито веднъж не сгрешили.

Нямаме данни за военния съвет в устието на реката — може би поради изключително секретния му характер нищо не било писано за него. Можем само да си представяме бляскавата процесия от гребни лодки и шлепове, които докарвали от корабите старшите офицери, загърнати с великолепни пелерини, с разкошно лично оръжие. Екипажът на „Сан Мартин“ им отдавал почести по ранг, а в средата на кораба ги посрещал техният стеснителен главнокомандуващ. Можем също така да се догаждаме за възцарилото се мълчание и вдигнатите вежди, когато около масата в каютата си херцогът им разкрил плана, предложен от краля — план, който той самият нямал право да оспорва.

В основата си планът бил прост, макар че писмата, с които кралят го съобщава, са дълги. „Ще отплавате с цялата армада — пише той — право към Ламанша, по който ще се изкачите до нос Маргейт, и там ще си подадете ръце с херцог Парма, моя племенник, като ще прикривате преминаването на войските му.“ За да успеели в начинанието си, продължава кралят, трябвало да удрят направо в корена и затова армадата не бивало да търси сражение по пътя си дори (както твърдели някои съобщения) Дрейк да пристигнел в испански води. Нито пък трябвало корабите й да правят опити да стигнат до сушата. Ако Дрейк ги следвал и приближал, армадата можела да атакува, но нищо не бивало да я отклонява от Маргейт и от изпълнението на плана.

Планът бил простичък, но колкото повече го обмисляли опитните морски офицери, толкова по-малко им харесвал. Той оспорвал един основен принцип на военното дело — да не се бяга от схватка с врага. След векове този принцип щял да се превърне в максима, но спазването му и преди това е било въпрос на здравомислие, а на хора като Рекалде не им липсвало здравомислие във военното дело. Ами ако не заварели Парма на уговореното място? Всъщност как можел да бъде там, след като разчитал на армадата да го закриля? Маргейт бил почти на петдесет мили от най-близкото пристанище на Парма — Дюнкерк. Как щели да се разберат двамата херцози да пристигнат по едно и също време? Как можели две флоти да пристигнат в един тесен проток на едно и също място от две противоположни посоки? И между другото, какво разбирал кралят под нос Маргейт? Маргейт в източния край на Кент нямал защитен залив, където да пуснат котва. Или пък Филип имал предвид Даунс — един залив още по на юг, между английския бряг и Гудуин Сандс, където английските кораби обикновено изчаквали попътен вятър, за да свият от Ламанша към Темза или от Темза към Ламанша? Ако ставало дума за него, то именно той със сигурност щял да бъде в ръцете на английската флота, а не на Парма. Всъщност кралят също посочвал подобна възможност. „Ако не срещнете врага, преди да стигнете нос Маргейт, и заварите там само лорд-адмирала на Англия с флотата му или дори обединените флоти на лорд-адмирала и Дрейк, вашата флота пак ще ги превъзхожда по качества и в името на Бога и делото му можете да се сразите с тях, като се стремите да използвате предимството на вятъра и всички останали предимства с надеждата, че Господ ще ви дари победа.“

Това повдигало въпроса, който най-много ги измъчвал. Не перспективите за голяма битка — те всички жадували за такава, а възможността да се сражават без подслон зад гърба си. Англичаните щели да са близо до своите пристанища за ремонт и припаси; испанците нямало да разполагат с никакъв подслон, освен в Испания. В отсечката между Темза и остров Уайт не съществувало такова пристанище, което да може да побере армадата. Според мнението на някои, остров Уайт се охранявал много сериозно. Във връзка с това всички били единодушни, че трябвало да завладеят някакво пристанище в западна посока — Фалмът, Плимът или Дартмът.

Но кралят ясно бил наредил да не слизат на суша. Особено категорични били заповедите му по отношение на остров Уайт. Можели да го превземат, когато се връщали на запад, след като армията на Парма дебаркирала в безопасност, или пък ако основният план се провалял, но в никой случай не бивало да влизат в пристанище, докато плавали нагоре по Ламанша. (На връщане, добавял той, можели да решат дали да завладеят Ирландия.) Той правел само една отстъпка по отношение на пристанищата по пътя им на изток. Ако ги връхлетяла буря, можели да потърсят подслон в неукрепено пристанище или залив на английския бряг. Но това не ги облекчавало много, защото такива неукрепени пристанища или заливи не съществували.

Освен нетърпението на краля херцогът знаел поне още една причина, поради която им забранявали да слизат на суша или да пускат котва. Кралят бил обещал да изпрати на Парма с армадата шест хиляди испански войници ветерани, които да се присъединят към атакуващите му сили. Херцогът не бил сигурен, че ще може да изпълни това, и отказал да се обвърже; това била единствената точка от плана, която оспорвал. Той съобщил на краля, че ще даде войници, ако не му се наложи да се бие по пътя, но в случай че влезели в бой, броят на хората, които би могъл да отдели, щял да зависи от загубите. Както обикновено, кралят изобщо не обърнал внимание на тази уговорка и не променил обещанието си, дадено на Парма. Той оставил Парма с впечатлението, че на всяка цена ще получи войниците, а херцога — с чувството, че ще ги даде, ако може. По този начин Филип създал извор на неспирни недоразумения между херцозите по време на цялата експедиция.

Съвсем очевидно било, че ако щели да завладяват пристанище, трябвало не само да се сражават за него, но и да оставят там гарнизон. При това положение херцогът наистина нямало да може да даде шест хиляди души на Парма и той съзнавал, че дори въз основа само на това кралят не щял и да чуе за подобни промени в плана.

Точно от такава ситуация херцогът се страхувал най-много. След съвета и обсъжданията на него той вече прекрасно разбирал тревогите на офицерите си и без съмнение много съжалявал, че не ги бил разбрал по-рано. Но не можел да им обещае, че ще накара краля да промени решението си. Дори не им обещал да опита. Вместо това по време на обсъжданията възникнала идеята Рекалде да пише на краля.

Старият адмирал писал и изпратил писмото при пръв удобен случай. Писмото му е чудесно — нито следа от низкопоклонничество или порицание, тактично и находчиво. Той нито за миг не оставя впечатление, че поучава краля какво да прави, а старателно привежда факти, въз основа на които, ако кралят беше интелигентен човек, би взел правилно решение. Херцогът, се казва в писмото, както винаги бил много енергичен. Адмиралът напоследък нямал възможност да му помага много, защото имал пристъп на лумбаго; благодарение богу обаче церовете, които приложил, подействували и тази сутрин станал без болки.

„Доколкото разбирам — продължава той с моряшка прямота, — целта на армадата е да срещне и съкруши врага със сила, което с Божия помощ ще сторим, ако той потърси схватка, както без съмнение ще направи. Ако не се бием, ще трябва да продължим до Даунс и да слеем сили с херцог Парма в Дюнкерк, чието преминаване на английска земя трябва да прикриваме до най-удобната точка, за която се споразумеем. Тя трябва да е възможно най-близо до някой от бреговете на Темза. За това ще ни е нужно време, тъй като научих, че ще има и кавалерия, която не ще може да се превози наведнъж, и ще имаме късмет, ако го сторим на два пъти.“

Кралят, разбира се, не бил казвал нищо подобно, но би могъл точно това да има предвид. Във всеки случай, изложено по този начин, то имало смисъл. Нямало да се срещнат с Парма край Маргейт, а първо щели да се сразят със силите на врага, които заварели в Даунс, след което щели да прекосят до Дюнкерк, за да вземат войските на Парма.

Подир това адмиралът споменава пристанищата от гледна точка на „извънредно необходимите подкрепления с хора и припаси“. Нидерландия, както предполага той, щяла да бъде „много изтощена“ и следователно подкрепленията трябвало да дойдат от Испания. „В случай че срещнем и победим врага, сигурен съм, че загубите му не ще да са толкова непоправими, та да не може да се противопостави на подкрепленията ни нагоре по Ламанша, той обаче ще е затруднен да стори това, ако армадата е на котва в някое (английско) пристанище, най-близко до Испания. Най-добре би било по възможност да се изпратят достатъчно подкрепления да атакуват тези пристанища, докато продължаваме покоряването нагоре. След това армадата ще може да се завърне в западните пристанища и да направи пробив към Бристълския проток или пък да се съедини по суша с армията на Парма.“ И добавя: „Тъй като турчинът не ни безпокои, могат да бъдат изпратени дузина галери с припаси и хора; и едните, и другите са ни еднакво необходими, тъй като се топят еднакво бързо“.

Тук за пръв път се споменава писмено нуждата от подкрепления за армадата. Кралят, разбира се, не ги бил предвидил в плана си. Но Рекалде пише така, като че ли изобщо не се съмнява, че всичко е било обмислено предварително и че очаквал да му изпратят подкрепления. Всъщност той най-добре знаел колко изтощени били ресурсите на Испания. Войници все още можели да съберат, както и припаси в няколко търговски кораба или дори галери, както предлагал той, но да се събере бойна сила, която да превзема пристанища, било абсолютно изключено. Едно пристанище в западната част на Англия било от основно значение, за да се поддържа снабдителната връзка между армадата и Испания, а единствената сила, която можела да завладее такова пристанище, била самата армада и най-подходящото време за това било, докато отивала на изток покрай тези пристанища. Но с достоен за възхищение такт Рекалде не предлага това на краля. Просто изрежда фактите и оставя кралят сам да предложи приемливото решение.

Доколкото можем да съдим по архивите обаче, кралят дори не споменава, че е получил писмото на адмирала. Той, разбира се, изобщо не променил плана си.

По време на съвета на борда на „Сан Мартин“ в устието на реката, може би сред документите в каютата на съвещаващите се, непрочетено от никого, се намирало и запечатаното писмо на краля. То било адресирано до Парма и трябвало да му бъде предадено от херцога едва след като Парма дебаркирал на английска земя. В противен случай трябвало да го върнат на Негово Величество. В съпровождащото писмо кралят давал малко по-различни нареждания на херцога — той трябвало да го връчи само след като Парма дебаркирал с войските си в Англия или пък ако покажел, че се е усъмнил, че това може да стане.

Но защо кралят избрал този необичаен начин да изпрати писмото? Единствено защото се страхувал да го прати директно на Парма, който можел да се изкуши да го отвори по-рано. А тогава старателно потисканото му недоволство сигурно щяло да избухне.

Писмото разкрива, че в последния момент кралят бил обхванат от малодушие. Той обяснява в него какво трябва да направи Парма, ако експедицията „не се развива така, че да решим въпроса със силата на оръжието, нито пък да накараме врага да се бои от нас (което Бог сигурно няма да позволи) и нещата да се противоуравновесят така, че един мир да не е нежелателен“. В този случай Парма трябвало да се стреми да подпише договор при следните три условия: „Първо, да позволят в Англия свободното изповядване на нашата Света католическа вяра на всички католици — англичани и чужденци, и на онези, които са в изгнание, да им бъде позволено да се завърнат. Второ, всички земи, завладени от англичаните в моята Нидерландия, да ми бъдат върнати; и трето, англичаните да компенсират всички вреди, нанесени на мен, доминионите и поданиците ми, което ще възлезе на много голяма сума“.

„Точките са подредени по важност и въпреки че на първата настоявам особено, вие ще прецените по свое усмотрение дали да настоявате най-напред за нея, да предложите всичките заедно или пък да започнете с последните две. Въпросът за възвръщане на нидерландските крепости също е много важен, особено на крепостта Флесинг; но от третата точка, след като я обсъдите изчерпателно и се убедите, че компенсациите надхвърлят възможностите на съкровищницата им, можете да се откажете в полза на свободното изповядване на католическата вяра. Нея можете да използвате като средство да постигнете другите две.“

„По отношение на свободното изповядване на католицизма можете да им посочите, че след като на френските хугеноти им е разрешена свобода на вероизповеданието, Англия няма да изгуби достойнството си, ако разреши същата привилегия на католиците. Ако ви отговорят, че аз не проявявам такава търпимост в Нидерландия, можете да им съобщите, че тяхната страна се намира в по-различно положение (той не обяснява с какво това положение е по-различно), и да им посочите колко благоприятно ще бъде за спокойствието им да задоволят католиците по този начин, колко ще увеличи това търговията на Англия и печалбите им.“

„Каквото и да ви обещават, не бива да смятате, че ще го изпълнят, освен ако са дали сигурна гаранция. Поради тази причина трябва да се опитате да вземете за заложници хора с висок ранг, с много последователи и приятели или пък да завладеете някоя английска крепост, дори за кратко. През това време ще видим как изпълняват условията. Да се пренебрегва това би означавало да се гради върху пясък…“

Колкото повече четем това писмо, толкова по-възмутително изглежда то. Кралят едва ли си е въобразявал, че ако Парма не го отвори, собствените му архиви в Симанкас ще го запазят за потомците. След всичките си изявления до момента той, ако се наложело, бил готов Елизабет да остане кралица на Англия и еретиците да запазят вярата си. От трите условия паричната компенсация била само средство за пазарлък. Така че условията оставали само две.

По онова време Парма и емисарите на кралицата преговаряли за земите в Нидерландия. Съвсем вероятно било, за да си спести неприятности, кралицата да се съгласи да върне на испанците Флесинг и още по-вероятно било изобщо да се изтегли от Нидерландия, ако Филип проявял към нидерландските протестанти поне подобие на онази търпимост, която искал от нея по отношение на английските католици.

Що се отнасяло до католиците, кралицата щяла да му отговори, че те вече били свободни да изповядват вярата си и че тя нямала нищо против да ги остави и занапред да правят това, стига да се държали като добри поданици. При това положение единственото трудно и действително невъзможно условие оставали изгнаниците. За англичаните те били изгнаници не защото са католици, а защото законът ги преследвал по обвинение или подозрение в държавна измяна, в опит да свалят правителството или да убият кралицата. Мнозина от тях признавали и дори се хвалели с престъпленията си. Филип, разбира се, не ги виждал в такава светлина — той бил чул само тяхната версия по въпроса. Ако можел да чуе и да се вслуша в доводите на противната страна, би трябвало да признае като владетел, че предлаганата от него амнистия била неприемлива за всяка цивилизована страна. Тя би обърнала законите с краката нагоре.

Ако Парма знаел на какви простички условия е готов да склони кралят, той би решил, че всъщност няма за какво да воюва — с изключение на завръщането на изгнаниците всичко останало можело да се уреди чрез преговори и изобщо без нахлуване, или поне си заслужавало да опитат. Ако ли пък знаел, че кралят го мамел, оставяйки го умишлено неосведомен до момента, когато вече щяло да е твърде късно, той би се разбунтувал и сигурно би се опитал да сключи сделка с кралицата от свое име.

Това тайно писмо показва Филип в истинската му светлина. Той не би могъл да предложи компромис с божието дело. Следователно би трябвало да смятаме, че поставените от него условия задоволяват божията кауза. Но той също така бил убеден, че тези условия биха могли да бъдат постигнати чрез мирни преговори. Тогава какво още можела да му спечели армадата? В края на краищата той самият едва ли е бил в състояние да формулира мотивите, които тласнали армадата да тръгне и да изживее цялата си ужасна трагедия.