Дейвид Хауарт
Великата армада (6) (Испанската версия)

V
Армадата на път

Вечерта и през нощта на 30 май армадата излязла от устието на реката, носена от много лек бриз откъм сушата. Галерите изтеглили някои от корабите на буксир през плитчините. Херцогът, който тревожно следял това, доколкото му позволявала тъмнината, благодарил на бога, когато на съмване видял, че всички били преминали безпрепятствено.

Но през деня времето отново се развалило. Първият етап от плаването им до нос Финистере бил със северен курс, а вятърът духал от север-северозапад — от насрещен по-насрещен. Флотата излязла в открито море при остър бейдевинд с десен халс. Някой казал на херцога, че навътре в морето вятърът трябвало да духа от юг.

Но не било така. Вървели по този курс тридесет и шест часа. След това вятърът обърнал от запад-северозапад, което вещаело лошо време, и херцогът заповядал да сменят халса. Това била трудоемка операция, която им отнела много време, но най-накрая маневрата успяла. Когато слънцето се показало отново, те пак видели суша и открили, че след три дни в открито море били изминали само пет мили от мястото на тръгването си. Сега пък вятърът утихнал и корабите изгубили минималната си скорост за управление, като започнали да дрейфуват безпомощно, подмятани неприятно от вълните на Атлантика. Херцогът изпратил един пинас обратно до реката, за да съобщи на краля, че щом излезе вятър, той смятал отново да сменят халса и на другия ден да заобиколят Берленговите острови, които били на петдесет мили от Лисабон.

Напразни надежди. Цяла седмица корабите се мотали насам-натам, връхлитани от бури, и пилотите твърдели, че са близо до нос Сан Висенти, който бил на сто мили от Лисабон, но в обратна посока. Една от урките, 440-тонната „Давид Чико“, загубила главната си мачта. Някакъв галеон я взел на буксир, но това забавяло всички и херцогът бил принуден да прати на борда й опитни моряци баски и да я остави да стигне до сушата сама. Но тя носела на борда си двадесет от мулетата или конете, предвидени за сухопътните войски.

Едва към 10 юни в докладите на херцога проблясва лъч надежда. „Изглежда — пише той предпазливо, — че вятърът обръща от запад-югозапад, така че се уповавам на Бога да отплавам с армадата по верния курс.“ Пилотите твърдели, че били на деветдесет левги от сушата, 40 градуса северна ширина. Ако това било вярно, след единадесет дни тежко плаване те се били отдалечили само със сто мили от нос Финистере.

Били направили също така извънредно важното откритие, че като цяло армадата изобщо не можела да напредва срещу вятъра. Напротив, колкото и да се мъчели моряците, тя само губела спечелената преднина при всеки халс. Първите три дни показали какво разстояние можела да измине флотата, при положение че всички кораби напредвали възможно при най-остър бейдевинд. Между халсовете към сушата и морето вятърът ги връщал с четири румба назад и армадата се оказвала почти на същото място, откъдето била тръгнала. Следователно при оптимални усилия да върви срещу вятъра тя фактически напредвала с два румба подветрено.

Обяснението на тази сковаваща безпомощност е дълга история. Основната причина била, че испанските кораби имали високи бойни надстройки, а главното обяснение за тези надстройки било, че испанците по природа не били мореплаватели и нямали онова вродено уважение към мореплавателското изкуство както англичаните. Моряците им били вещи, но испанските аристократи и национални герои били сухопътни воини; затова и схващанията им за морския бой били войнишки. На един испански галеон войниците се смятали за най-значителните хора. Командували ги специални сухопътни офицери, а не капитанът на кораба, и те разглеждали моряците донякъде като свои слуги — превъзхождащи незначително робите в гребните галери, чиято единствена задача била да закарат войниците до мястото на боя и да ги оставят в изгодна позиция, от която последните да го спечелят.

Това схващане датирало още от рицарски времена, когато кралете реквизирали търговските кораби, за да превозват армиите им. Корабните капитани и екипажи продължавали да ги управляват, но моряците стояли социално по-ниско и решаващата дума принадлежала на рицарите, които командували армията. Ако можели, те избягвали морските сражения, но ако им се наложело да се бият, единственият начин бил моряците да докарат кораба борд до борд с вражеския, да го вземат на абордаж и да се сразят ръкопашно с врага. За да облекчат тази си задача, испанците вдигали малки надстройки в двата края на средновековните си кораби — на бака и на юта — и ги украсявали с фалшиви крепостни зъбци от дърво; някои дори рисували по тях готически прозорци и зидария. Надстройките изглеждали внушително и давали предимство при метателните оръжия; те също така може би създавали у войниците чувство за сигурност — разбира се, съвсем илюзорно, защото трябвало да бъдат леки, за да не нарушат стабилността на кораба.

Това остаряло схващане в Испания надживяло откриването на морската артилерия. Войниците не презирали оръдията на армадата, но ги разглеждали само като средство да намалят скоростта на вражеските кораби, като им пречупят мачтите и оплетат такелажа, така че собственият им кораб да ги настигне и вземе на абордаж. Те продължавали да се надяват, че ще печелят битките си с абордаж и ръкопашен бой, и затова настоявали за надстройки.

С течение на времето корабите ставали все по-големи и надстройките толкова пораснали, че площта на корпуса на един боен кораб почти се равнявала на площта на ветрилата му. Това не било много важно, когато вятърът духал откъм кърмата, а испанците пресичали Атлантика и Тихия океан, избирайки пътищата и сезоните така, че ветровете почти винаги да са попътни. При насрещен вятър обаче надстройките унищожавали ветроходните възможности на корабите. Надстройката на бака ги отвръщала с носа от вятъра, а дрейфът и размерите на двете надстройки ги обръщали подветрено.

Отделни галеони можели да напредват с един-два румба срещу вятъра, а малките пинаси с косо ветрилно стъкмяване се справяли още по-добре, докато галеасите и галерите, разбира се, можели да плават право срещу вятъра, ако вълнението не било твърде силно за греблата им. Но напредването на флотата се ограничавало от най-трудноподвижните й кораби. В армадата най-зле били не галеоните, а търговските кораби — балтийските урки и средиземноморските нао. Те били твърде широки в средната си част и дължината им може би само два пъти надвишавала ширината. Били строени, за да превозват товари по европейското крайбрежие, и не били предназначени да плават срещу вятъра. Когато вятърът духал насрещно, те просто хвърляли котва и с вековно мореплавателско търпение го изчаквали да се смени. Като се прибавели и надстройките, мореходните им качества били смехотворни.

Освен това далеч по-трудно било да се смени халсът на цяла флота, отколкото само на един кораб, освен ако хората във всички екипажи не били обучени до един еднакво безупречно. При смяна на халсовете поне на един от корабите някой обърквал нещата, изпускал щаговете, попадал на погрешен халс и губел минималната скорост за управление, след което всички трябвало да му направят място, за да запазят формацията си.

Като смесена флота, в която имало от най-добрите до най-лошите кораби, армадата притежавала всички възможни недостатъци. Изключително трудно било корабите да се движат заедно като едно цяло. Дори когато плавали с попътен вятър, урките били твърде бавни и галеоните трябвало да забавят ход, за да не ги оставят много назад. Флотата можела да напредва по малко и с вятър откъм траверса, но само ако се отклоняла от курса. Срещу вятъра положението било безнадеждно. Дори в този начален стадий на експедицията, погледнато в перспектива, ставало ясно, че плаването по Ламанша щяло да бъде еднопосочно. Флотата не можела да премине по него без западен вятър, а ако вятърът не обърнел, не можела да се върне. Нито пък можела да спре и да пусне котва. В противен случай нямало да може да се защищава.

Без съмнение моряците в армадата предвиждали тези трудности, но тъй като били командувани от войниците, не можели нищо да направят. Докато чакали в Лисабон, на някои кораби им направили нови надстройки или пък вдигнали старите с едно-две нива. Също така до този момент никой не се бил опитвал да се разправя с флота от сто и тридесет кораба и действителността сигурно щяла да надмине очакванията им. Във всеки случай никой не бил предупредил херцога за тези трудности, ако ли пък били предупредили краля, той ги оставил без внимание, надявайки се, както винаги, господ да разреши онези проблеми, с които не можел да се справи той сам.

Същевременно, докато испанците до последния момент вдигали все по-високи надстройки на корабите си, те знаели, че англичаните строят кораби изобщо без надстройки или пък с рудиментарни останки от тях. Кралят дори предупредил херцога, че англичаните щели да използват нова тактика, а морските офицери я обсъждали с месеци, ако не с години. „Трябва да помните — пише кралят в тайните си писма, — че врагът ще се стреми да се бие от разстояние поради предимство в артилерията. Обратно, нашите хора трябва да се мъчат да го доближат и вземат на абордаж и ще трябва да положите всички усилия да могат да сторят това. За ваша информация изпращам описание на начина, по който врагът използва артилерията си, целейки да бие ниско и потопи корабите на противника; трябва да вземете онези предпазни мерки, които сметнете за нужно в това отношение.“

От тези ду ми лъха самодоволен консерватизъм, но бихме могли да ги тълкуваме и в този смисъл, че когато пишел тези редове, кралят знаел добре колко късно вече било да променя испанските кораби и тактика, независимо дали англичаните били по-силни или не.

Някои испанци, включително сигурно и кралят, трябва да са предполагали, че идеите на войниците им за морския бой били остарели. Някои моряци положително подозирали, че английските кораби имали много по-добри качества от техните. Онова, което все още не знаели, но скоро щели да научат, било, че английските кораби без надстройки бележели епохална революция във военноморското дело.

Кралят бил наредил на херцога да го държи в течение на всичко, което правел, и в онзи ранен стадий на експедицията херцогът покорно изпращал всеки два-три дни по един пинас с писмо до Лисабон. Той също така кореспондирал с херцог Парма. Точно преди да отплават от Лисабон, един куриер от Парма на име капитан Моресин влязъл в реката със своя пинас. Посланието, което носел, било първата вест от херцог Парма, и както се развили нещата — и последната.

Моресин нямало кой знае какво да съобщи, освен че армията на Парма била много по-малка, отколкото смятал херцогът — седемнадесет хиляди души войска и хиляда коне. Той всъщност идвал да види как върви армадата и Парма му бил наредил веднага да се върне. Но през следващите три седмици херцогът не го пуснал от страх англичаните да не го заловят в Ламанша. На 10 юни обаче херцогът променил решението си.

От писмото, което изпратил по капитана, става ясно, че херцогът бил съгласен с Рекалде да завладеят някое пристанище, но не бил съгласен да вземат войските на Парма от Дюнкерк. Той продължавал да се надява, че ще се срещнат в морето, както бил наредил кралят. „Кралят ми заповяда да не свръщам настрани — пише той — и дори ако ме възпират, да си разчистя път и да продължа, докато се срещна с вас, като ви уведомя, когато стигна до английския бряг, тъй че щом научите къде се намираме, Ваша Светлост да може да докара флотата си. Много бих желал тези брегове да могат да подслонят такава голяма флота като нашата, за да имаме безопасен пристан зад гърба си, но тъй като това е невъзможно, ще трябва да се възползваме най-добре от онова, с което разполагаме. Още щом капитан Моресин пристигне при вас (което ще зависи от времето), ще трябва да тръгнете насреща ми и да пратите пинаса на капитана, за да ми съобщи местоположението си и мястото на срещата.“

По-нататък той обяснява как свикал всички пилоти и моряци, които познавали английското крайбрежие, за да му препоръчат пристанище. За съжаление имената на двете препоръчани пристанища не ни говорят нищо, поне както ги е написал в писмото — едното е Гучепе, а другото Харлаге. Възможно е да е имал предвид Ипсуич и Харидж. Херцогът също така съобщил на пилотите, че най-важно било армадата и флотата на Парма да се срещнат.

Моресин успял, да се върне невероятно бързо в Дюнкерк. Парма отговорил дванадесет дни след като херцогът му писал. Но не на херцога, а на краля, и то в пристъп на силно негодувание. „Според онова, което ми съобщи Моресин, херцогът, изглежда, все още се колебае да ми даде шестте хиляди войници от флотата, които Ваше Величество винаги сте твърдели, че трябва да имам, пък и съвсем наскоро ми обещахте дори повече хора. Той също така си е втълпил, че бих могъл да изляза да го посрещна с моите корабчета. Това не може да стане.“ (Тук кралят е добавил отстрани в полето: „Дай Боже това да не породи недоразумения“.) Парма настоявал да се придържат стриктно към първоначалния план или пък към изричните заповеди на краля — той трябвало да получи своите шест хиляди войници и дори повече. „Що се отнася до това да изляза насреща му, той трябва да бъде вразумен, че с тези малки, ниски и плоскодънни корабчета, построени за реки, а не за море, не бих могъл да се отклоня от възможно най-късия и пряк път, за който се бяхме уговорили. Всъщност с тези корабчета, дори закриляни и в свободни от врага води, ще успеем да стигнем до суша само по Божия милост. Това бе една от главните причини Ваше Величество толкова своевременно и благоразумно да заповяда испанската флота да осигури безопасното ни прехвърляне в Англия, тъй като е съвсем ясно, че тези съдове не биха могли да се мерят с корабите, а още по-малко да понасят вълнение, тъй като не биха издържали и най-леката буря.“

Фаталното недоразумение се задълбочавало. Парма писал на краля, че отново щял да изпрати Моресин при херцога, за да му съобщи всичко това. Никъде обаче не се отбелязва да го е пратил, нито пък се споменава повторното идване на Моресин. Кралят на свой ред не съобщил на херцога какво мислел Парма по въпроса, макар че многократно можел да го стори. Херцогът останал с впечатление, че Парма разполагал с мореходна флота и дори с няколко бойни кораба, а не с някакви си речни корабчета и шлепове, че щял да го посрещне и че били постигнали, съгласие по отношение на войниците, които трябвало да даде.

Още в първите дни на плаването, след като тръгнали от Лисабон, стигнали неизбежно до още едно откритие — кошмарните неудобства на претъпканите кораби в открито море.

Това, разбира се, засягало повече войниците, отколкото моряците. Моряците поне си знаели мястото на кораба. Те спели в надстройките и работели предимно на горната палуба, та дори и още по-нагоре по такелажа. Така че поне били на чист въздух, който може би понякога им бил дори в излишък, можели да наблюдават развоя на събитията и били достатъчно заети през цялото време.

По-голямата част от войниците обаче за пръв път участвували в морско плаване. Били разквартирувани под палубите и не им разрешавали да излизат горе, за да не пречат на моряците. В Лисабон животът на борда не бил чак толкова лош, защото корабите стояли неподвижни, а оръдейните портове били отворени, за да влиза въздух и светлина. В открито море обаче портовете се затваряли, а главните люкове се задрайвали. Под палубите било задушно и воняло, а непрогледният мрак с мъка се разсейвал донякъде от няколко фенера със свещи или светилници, висящи от гредите. Без каквото и да било отопление или проветрение, тези долни палуби били удушаващо горещи през летните дни и пронизващо студени през нощите и, горещи или студени, винаги прогизнали от влага. Войниците спели и ядели там, на голите дъски, натъпкани един до друг, без никаква работа, освен когато ги викали за строево обучение, почистване на оръжието или да ядат — ако изобщо можели, защото тъмните палуби непрекъснато се издигали, скърцали и пропадали. Едва ли би могло да има нещо по-потискащо от мрака, люшкащите се фенери, теснотата, вонята, струпаните хора и липсата на въздух.

Морската болест винаги е била повод за шеги от страна на онези, които не страдали от нея. Една от ранните морски балади разказва комичната история на някакви богомолци, които тръгнали по море на поклонение за някакъв параклис в Испания и не могли да хапнат нищо друго, освен препечени филийки, макар че си били платили храната. Сигурно и в армадата от началото имало непочтителни подмятания по адрес на войниците, а най-вече на офицерите, които внезапно загубвали достойнството си. Но много скоро това изобщо престанало да бъде смешно. Всъщност, изглежда, че морската болест е повлияла сериозно върху хода на историята. Тя не само лишавала човека от сили и кураж, но поставяла началото на порочен кръг от други злини, които в крайна сметка изсмуквали силите на войниците, пътуващи по море.

Самият херцог, както и предполагал, сигурно също е страдал от морска болест. Той едва ли изобщо е успял да я преодолее, макар че бил достатъчно деликатен да не съобщава за това в писмата си. Но той поне разполагал с каюта в прилично усамотение. Единствените санитарни приспособления за войниците били на горната палуба, от двете страни на бушприта, под открито небе или в морето. Съвсем логично било хората в отчаян пристъп на морска болест да не хукнат натам. Вместо това използвали кофи за всичките си нужди, ако успеели да намерят празни, а когато не намирали — прибягвали към кьошетата на палубата, където живеели. Мястото, където се свивали, било отвратително оповръщано и пълно с изпражнения. Единственият начин за почистване на тази мръсотия било да се плискат кофи морска вода по палубите. Така отмивали по-голямата част от нечистотиите надолу през люковете, където била складирана храната им, и на дъното на трюмовете. Всъщност те живеели върху една отходна яма.

Вследствие на това се изпозаразили с всички възможни коремни болести, които били донесли със себе си, а избухването на чревна треска или дизентерия още повече влошило нещата. Отгоре на всичко изобщо не можели да се измият, да изперат дрехите или одеялата си — имали по три пинти вода за готвене и пиене. Така че всички завъдили бълхи и въшки, а първите смъртни случаи по време на дългите плавания обикновено били от тифус. Скорбутът, който получавали от липса на витамини, може би в крайна сметка вземал по-голям брой жертви, но му трябвало повече време.

Армадата била първата голяма флота, тръгнала на далечно плаване с претъпкани с войници кораби, с надеждата, че в края на плаването тези войници ще могат да се бият. Съдбата била отредила на херцога да извърши този исторически експеримент. Мореплавателските нации, особено англичаните, също правели подобни опити векове наред, но така и не успели да осъществят това по времето на ветроходите. Трябвало им двеста години, като се почне от армадата, за да разберат, че условията в претъпканите с хора кораби надхвърляли издръжливостта на човешкия дух и тяло; дори онези войници, които останали живи, трябвало да почиват със седмици на сушата, преди да могат да застанат срещу добре въоръжен враг.

Третото откритие, което армадата направила в първите дни на плаването си, било най-тревожното. Огромните й запаси храна се разваляли. Херцогът за пръв път споменава това в писмото си от 10 юни, в което изразява пред краля надежда за по-добро време. Той също така посочва в него колко души имал да храни, колко кораби имал, колко бавно напредвали и колко време им било отнело товаренето на провизиите, така че някои храни вече били престояли в корабите с месеци, преди да тръгне армадата. „Сега — пише той — те са се развалили, червясали и вече са негодни. Виждам как се измъчват екипажите, но с нищо не мога да помогна. Голяма част от провизиите трябваше да изхвърлим в морето, защото само разболяваха хората, като ги караха да повръщат. Надявах се да не безпокоя Ваше Величество с такива неща, но успехът на делото ни е толкова важен, че съм длъжен да храня войската както трябва и да задоволявам нуждите на всички. Така че ми се налага да уведомя Ваше Величество и смирено да умолявам за още провизии, за да попълним запасите си. Най-много ни липсват месо и риба, но имаме нужда и от всичко останало.“

Във всеки случай херцогът излязъл прав за времето. На 11 юни вятърът се установил от югозапад — попътен за техния курс, и след три дни забелязали нос Финистере. Придвижвали се средно с около четири възела и това била най-голямата скорост, която армадата постигнала изобщо по време на плаването си. В тези две седмици на безсилие били изминали само двеста и четиридесет мили — по седемнадесет на ден, така че всички били щастливи, когато най-накрая видели носа. Херцогът написал ново, бодро писмо, без думичка за болести и провизии. „Хората, слава богу, са добре и прохладното време допринася да бъдат в добро здраве, така че храня големи надежди Негово Божествено Величество да доведе тази експедиция до щастлив и благополучен край.“ Той също така описва на краля как, когато вълнението позволявало, събирал командуващите и най-опитните мореплаватели, за да им съобщи намеренията си, да претегли доводите им и да стигне до най-мъдрите решения. Бил наредил на командирите и военачалниците на ескадрите да прегледат хората и корабите си, за да се уверят, че са в бойна готовност и че заповедите му се изпълняват, така че когато срещнели врага, всеки да знае задълженията и мястото си без бъркотия. И добавя: „След като отминем Финистере, ще наредя всички да опразнят палубите на корабите си така, че да не остане нито една вана, легло или сандък, всичко да бъде прибрано, а ненужното — хвърлено през борда. Като се почне от този галеон, а след това и на онези, до които мога да стигна, ще проверя изпълнението лично и ще изпратя хора да проверят по всички кораби на армадата без изключение. Оттам ще продължим готови за бой, все едно че врагът е пред нас“.

Тези легла и сандъци като че ли били натрапчива идея при херцога. Разбира се, преди бой било необходимо да се разчистят палубите, но само няколко години по-късно един добре стопанисван кораб извършвал тази операция само за шест минути, така че нямало особена нужда от бързане. Преди да тръгнат от Лисабон, той вече бил дал такава заповед, но очевидно никой не й обърнал особено внимание, а може би поради това, че той самият мразел морето, херцогът до този момент не бил проверил изпълнението й, съчувствувайки донякъде на хората, които имали късмета да притежават тези последни трошици от удобство.

Ако се съди по писмото, изглежда, че всичко около армадата върви чудесно. Но това писмо било изключение и тъй като не било кодирано, изглежда, че било предназначено не само за очите на краля. На следващия ден херцогът изпратил ново кодирано писмо за катастрофалното положение с храната. „Преди четири дни пратих кораб в Коруня да съобщи на маркиз Де Сералво (губернатора на Галиция) местоположението на армадата, с молба да натовари всичкото месо, прясно и осолено, сланина, сирене, риба и лой, които има подръка, на кораби, шлепове, риболовни лодки и разни други съдове и да ги прати насреща ми, а ако поради времето съм принуден да променя мястото си — да ме последват. Пратих също така комисар, на когото е заповядано да помага при товаренето на всичките тези припаси, като отмята, когато ги товарят, и да положи всички усилия да се свърже с мен. А сега пращам този пинас със същата цел, защото ако времето позволи, възнамерявам да не спирам, а да продължа незабавно. Вместо да губя време, по-скоро ще понеса всякакви несгоди, надявайки се Ваше Величество веднага да нареди да ни пратят припаси, особено месо, риба и вода, защото от вчера няколко кораба вече ми поискаха вода и тази липса ме тревожи най-много.“

Водата била другата им грижа. Отваряйки поредните бъчви, на някои кораби открили, че много от тях били изтекли и празни, а в пълните водата била зеленясала, лигава и не ставала за пиене. Лигава или не, на някои екипажи им се наложило да я пият, защото нямали нищо друго. В резултат на това получили остро разстройство, а за ефекта на подобно заболяване върху стотиците хора на долните палуби било по-добре да не се мисли. Слуховете плъзнали от кораб на кораб и екипажите започнали да отварят бъчвите си, откривайки същата картина; колкото по-надълбоко ровели из трюмовете, из най-старите бъчви на дъното, толкова по-очевидно било, че са останали без питейна вода. Виното било в добро състояние и може би можели да минат с определената бутилка дневно, но нямало в какво да сварят соленото месо и рибата си.

Да се окажеш командир на тридесет хиляди души в открито море с насрещни ветрове, с храна, която не може да се яде, и вода, която не може да се пие, било кошмар, който дори и херцогът не си бил представял. Той обаче не загубил самообладание, нито решимостта да изпълни неприятния си дълг. Бил помолил краля да изпрати още храна, но не разчитал на него и от своя страна дал нареждания на местния губернатор. Съветниците му настоявали да спрат в Коруня за пресни припаси, но на него никак не му се искало от страх, както споменава, войниците и моряците да не дезертират, както обикновено. Въпреки това „както обикновено“ влизането в испанско пристанище, след като вече били разбрали как изглежда животът в открито море, би означавало да излага войниците си твърде голямо изкушение. Това означавало също така и да признае несполуката. Затова херцогът решил да чакат недалеч от брега, докато дойдели лодките с припасите, за които бил пратил, а след това армадата да поеме курс към Ламанша. Междувременно на флагманския кораб донасяли нови и нови покъртителни истории за болести и вмирисани бъчви. Докладвали му, че няма нищо за ядене освен сухари, а и част от тях също били развалени. Всички октоподи били изхвърлени в морето, което без съмнение било най-подходящото място за бъчви с развалени октоподи. На някои кораби имало боб и грах, които ставали за ядене. Други нямали нищо свястно, защото, когато им сервирали, хората отказвали да ядат. Още никой не бил умрял, но мнозина били извадени от строя със симптоми на отравяне от храна и се търкаляли по палубата, измъчвани от болки.

Трудно е да се обясни защо точно такава беда сполетяла армадата. Испанците и португалците имали достатъчно опит в запасяването на кораби с храна за дълги плавания, макар че нито те, нито който и да било друг го бил прилагал в такива огромни мащаби. Някои английски автори приписват и това на Дрейк. Година преди това, след нападението на Кадис, Дрейк заловил и изгорил няколко малки каботажни корабчета край нос Сан Висенти, няколко от които били натоварени с дъги за бъчви. Твърдят, че именно това били сухите дъги за бъчвите на армадата и след загубата им бъчварите в Лисабон трябвало да използват мокри дъги, които, естествено, не се надували, когато напълвали бъчвите, и или пропускали вътре въздух, или пък изпускали съдържанието на бъчвите навън. Подобно обяснение, разбира се, било малко нещо като да се търси под вола теле. Няма никакви доказателства Португалия и Испания да са изпитвали недостиг на сухи дъги за бъчви, а едва ли и Дрейк ги бил изгорил благодарение на някаква свръхестествена предвидливост. Той не знаел какво има в корабчетата, преди да ги плени, и все едно щял да ги изгори, независимо от товара им. Също така никой в армадата не бил изразил недоволство по отношение качествата на бъчвите.

Много по-приемливо изглежда предположението, че храната била опаковала в бъчви в Португалия, а не в Испания. Португалските доставчици и бъчварите може би не полагали необходимото усърдие, а може би мамели испанските си господари. Но и това е само предположение; участниците в армадата, които сигурно най-много държали да открият виновниците, не споменали изобщо доставчиците и бъчварите. Дори и херцогът с неговата склонност да се обвинява за всичко не се смятал за виновен в случая. Припасите били поръчани и натоварени още при маркиз Санта Крус и херцогът просто нямал възможност — дори и да се бил сетил за това — да ги разтовари наново и да отвори бъчвите, за да провери състоянието им. Всъщност единственото обяснение на специалистите по армадата за случая е, че храната и водата били престояли твърде дълго на борда, а това е и косвено обвинение към начина, по който кралят организирал и събирал флотата си. Той хвърлил двама от доставчиците в затвора, но не наказали никой друг, като че ли — а за онова време това наистина се смятало за възможно — всичко било в ръцете на бога.

Херцогът се повъртял около нос Финистере още четири дни, взирайки се нетърпеливо в начупената линия на брега за флотилията от шлепове и риболовни лодки, които бил помолил маркиза да му прати. Нищо не се виждало. Почти всички настоявали да влязат в пристанището.

Той самият сигурно също копнеел за това. Онзи, който не познава мъките на морската болест, не може да разбере какъв силен копнеж може да изпитва човек по спокойни води, по възможността да си отпочинеш от безкрайното люшкане и да се наспиш добре през нощта. Само изключително силното му чувство за дълг и може би страхът какво ще каже кралят го задържали в морето.

На четвъртия ден армадата стигнала на дрейф до самия вход на залива на Коруня. Вътре не се забелязвало никакво движение. През нощта вятърът отново извил от север, духайки право в гърлото на залива. Флотата маневрирала бавно наоколо цяла нощ, за да стои на безопасно разстояние от брега. На другия ден херцогът все още се колебаел. Към обяд вятърът убил всяка надежда да продължат плаването. Също така станало ясно, че никакви шлепове или лодки нямало да могат да се преборят с него. Херцогът капитулирал и влязъл в залива на Коруня. Около четиридесет кораба го последвали, но тъй като спусналият се здрач пречел да си намерят място за пускане на котва, разбрали се останалите да маневрират навън до съмване. Денят бил 19 юни — три седмици след като били напуснали Лисабон.

Веднага щом пуснали котва, херцогът изпратил спешна депеша на краля: „Със съгласието на командуващите, поради лошото време и недостига на вода и провизии тази вечер с част от армадата влязох в Коруня, като другите останаха отвън, защото бе късно и не можеха да стигнат до пристанището. Ако е рекъл Бог, утре ще се присъединят към нас и аз ще побързам да натоваря колкото се може повече за два дни. Ще се запася с вода и ще оставя на брега опасно болните, а след това, ако времето позволи, ще отплавам отново. Вятърът, с който можем да излезем от залива, е попътен и за нашето плаване. Така че се надявам да не остана дълго тук.“

Но посред нощ вятърът ненадейно обърнал отново от югозапад и бясна буря връхлетяла залива на Коруня. Корабите вътре влачели котвите си и се блъскали, а през шибащия дъжд и мътната светлина на утрото хоризонтът на север се ширнал пуст. Корабите отвън били изчезнали до един.