Дейвид Хауарт
Великата армада (14) (Испанската версия)

XIII
Битката при Гравелин

Английските описания на битката, която започнала сутринта в понеделник, както винаги са малко. Описанията на испанците са далеч по-многобройни и подробни, но подреждането и свързването им е все така трудно. В това няма нищо чудно, защото битката се водела абсолютно разбъркано и всичко било забулено с барутен дим — едно гигантско сражение „кой както може“, където всеки английски капитан и всеки командуващ от испанската армия правели онова, което смятали за най-добро, и не получавали никакви заповеди, освен ако не се окажели достатъчно наблизо, за да чуят виковете на някой по-старши от тях. На този фон изпъкват няколко ужасни истории на очевидци, доживели да опишат видяното, а от индивидуалните описания може да се направят няколко обобщения. Едното е, че битката започнала около седем часа сутринта, стигнала своя връх към девет часа и продължила до четири следобед. Второто е, че испанците въпреки всичко успели да изградят ядрото на предишната си формация. И третото е, че макар в битката да участвали сто и шестдесет кораба, много малко от тях се биели активно — най-много тридесет испански и четиридесет английски. Повечето испански кораби били от подветрената страна и се мъчели с нокти и зъби да се измъкнат от пясъчните плитчини, където ги отнасяло течението. Какво правели останалите английски кораби, не е уточнено, но едва ли е било нещо полезно.

Не можем да кажем със сигурност и къде точно ставало всичко това, нито пък можем да отговорим на най-важния въпрос — откъде духал вятърът. И двете страни твърдят единодушно, че когато битката започнала, основната част от армадата била край Гравелин, на около седем мили навътре в морето, поради което битката получила името на това село. Но сражението се водело по̀ на запад. То започнало по средата на отлива и с напредването на деня течението би трябвало да е отнесло част от сражаващите се кораби докъм пет мили в двете посоки — към Кале с отлива и към Дюнкерк с прилива. Що се отнася до вятъра, сър Уилям Уинтър, който би трябвало да разбира от тези неща, го определя като юго-югозападен. Калдерон твърди, че бил от запад-северозапад, което съвпада повече с останалите факти, които са ни известни, а в дневника на херцога пише, че бил северозападен. Уинтър добавя, че когато галеоните не се биели, те се отдръпвали на север-северозапад, което би трябвало да правят при вятър от запад-северозапад, ако са били в остър бейдевинд, както може да се твърди, за да се предпазят от плитчините. При вятър от юг-югозапад никой не би се тревожил за плитчините. Възможно е вятърът да се е обръщал и усилвал непрекъснато: от юг-югозапад, както казва Уинтър, по време на атаката на брандерите, от запад-северозапад рано сутринта, както казва Калдерон, и от северозапад следобед, както казва херцогът. Но това, разбира се, са посоки по компасите от 80-те години на XVI век. Компасите от 80-те години на XX век дават вятъра, посочен от херцога, почти като северен, а това значи, че духал право към брега. Онова, от което испанците се бояли през цялото си плаване нагоре по Ламанша, най-накрая им се случило. Били попаднали в капана на подветрен бряг.

Разликата в начина на командуването при испанците и при англичаните проличава особено ясно в докладите за тази битка. В английските доклади имената на корабите и на капитаните се използват почти като синоними — веднъж споменават Дрейк, веднъж „Ривендж“. В испанските доклади капитаните не се споменават въобще, освен ако не се били провинили в нещо. Там се споменават имената на корабите или имената на командуващите армиите, а понякога и двете заедно. Ясно е, че битката се водела между английските моряци и испанските войници. И последното нещо, което не можем точно да обясним, е защо англичаните победили.

През нощта англичаните нямали възможност да видят какво става. Брандерите не запалили пожара, на който те се надявали, и може би се страхували, че планът им пропаднал изцяло. Затова ликуването им било още по-голямо, когато на сутринта видели, че мястото, където стояла на котва испанската флота, било празно, а армадата — разпръсната. Хауард веднага дал сигнал за атака — те използвали същата дума като кавалеристите — снарде. Вдигнали котвите с максимална бързина, разпънали ветрила и цялата морска мощ на Англия се спуснала да гони армадата.

Първото нещо, попаднало в полезрението на Хауард, бил осакатеният галеас „Сан Лоренсо“, който пълзял близо до брега като стотиците каторжници на греблата напрягали мишци да стигнат до Кале. Английският главнокомандуващ не могъл да издържи на тази гледка. Както и Дрейк седмица преди това, той не устоял на възможността да вземе плячка. „Арк“ свил настрани от курса на атакуващите и цялата му ескадра го последвала. При положение че битката на века, в която се решавала съдбата на Англия, все още не била започнала, постъпката на Хауард нямала оправдание според кодекса на военноморската етика от по-късни времена. Тя дори била в разрез с всякакво здравомислие, но тогава дори някой и да смятал така, не посмял да го изкаже на глас. Щом забелязал преследвачите си, галеасът свил още повече към брега и заседнал на пясъчната ивица; с идването на прилива той все повече се накланял на една страна, докато оръдията му откъм морето се вирнали нагоре и станали съвсем безполезни.

Галеасът газел по-плитко от обикновените кораби и Хауард не можел да го доближи. Пясъчната ивица се спускала полегато и почти на миля от брега имало плитчина, която никой не би посмял да пресече при отлив. Затова той изпратил баркаса си и други лодки, пълни с ентусиазирани доброволци. Започнала мускетна престрелка и доста хора паднали убити и от двете страни. Боят спрял едва след като дон Уго де Монкада, командирът на ескадрата галеаси, който се разсърдил на херцога още докато плавали по Ламанша, паднал мъртъв от мускетен изстрел между очите. Тогава екипажът, войниците и каторжниците напуснали кораба и стигнали до брега с плуване или газене. Англичаните плъзнали по галеаса и отнесли със себе си всичко, което заслужавало да бъде взето и което можели да вземат. Докато плячкосването продължавало, на борда пристигнали французи с писмо от губернатора. Те открили единствения английски офицер, който знаел френски. Моряците, се казвало в писмото, можели да отнесат каквото били плячкосали, но корабът бил на губернатора, тъй като се намирал в негови води. Може би щели да се споразумеят по този въпрос, но някои англичани, опиянени от грабежа, се изкатерили на брега и започнали да обират гражданите на Кале, които се били събрали да зяпат. Тогава губернаторът заповядал да стрелят с оръдията от форта и англичаните се оттеглили.

Цялото отклонение било безсмислено. Дори Хауард да оставел галеаса на мира, дори той да се доберял до Кале и да си сменял руля, „Сан Лоренсо“ едва ли вече можел да настигне армадата. Както бил заседнал сега, нито испанците можели да го изкарат на дълбока вода, нито французите, нито пък самият Хауард. „Сан Лоренсо“ останал така да стърчи край Кале, докато изгние. Хауард не взел плячка и цялата му ескадра изпуснала първата половина от битката.

Така че Дрейк, а не Хауард оглавил атаката и херцогът на „Сан Мартин“, опитвайки се да защити флотата си, поел първия удар. И двамата се въздържали от стрелба, докато съвсем не приближили един до друг. След това „Ривендж“ гръмнал с носовите си оръдия, обърнал през фордевинд и дал залп с бордовите. „Сан Мартин“ му отвърнал. Преди обаче да има време да презареди, ескадрата на Дрейк го настигнала отзад — поне половин дузина от корабите на кралицата — и всеки повторил маневрата на Дрейк, същата маневра, която Хауард използвал край Портланд.

Съвсем наблизо отзад, дори може би отстрани, към атаката се присъединил Хокинс на „Виктъри“, с „Мери Роуз“, „Дредноут“ и „Суолоу“. Четири други галеона се притекли на помощ на херцога — Окендо на „Санта Ана“, „Сан Маркос“ от португалската ескадра на херцога и малко по-късно „Сан Матео“, пак от неговата ескадра, със „Сан Хуан“, флагмана на Диего Флорес, който придружавал херцога като съветник. Дрейк и ескадрата му отминали на изток, като оставили масата кораби, идващи отзад, да се занимаят с тази малка група. Вероятно Дрейк видял основното ядро на армадата и се запътил да го атакува, но Фробишър, който забелязал, че Дрейк отминава, но не разбрал защо постъпва така, отново побеснял: „Перчейки се, той наближи първия от тях — казва той по-късно в пристъп на ярост — и гръмна по него с носовите си оръдия и с топовете от единия борд, а после продължи остро срещу вятъра, доволен, че е отминал, като страхлив мошеник или предател — за останалото не знам, но в това ще се закълна“.

Всъщност каквото и да се канел да направи Дрейк — а ние предполагаме, че е било нещо интелигентно, — боят се разгорял около групата галеони и те станали център на битката. Към девет часа, когато Уинтър пристигнал с „Вангард“, с помощта на отлива доста испански кораби вече били успели да се присъединят към херцога, който водел сражението в тила. Уинтър до този момент не ги бил виждал отблизо и отбелязва за формацията им следното: „Техният адмирал и вицеадмирал бяха в средата, сред множество техни кораби; от двете страни на крилата бяха галеасите им, флотилиите от Португалия и други хубави кораби, на брой по шестнадесет на крило, които трябва да бяха основните им кораби“.

Изглежда, той преброил поне тридесет и два кораба, но в испанските описания те са по-малко; херцогът споменава най-много тридесет. Уинтър може би също така греши за галеасите — испанците изобщо не ги споменават през целия ден. Но е прав, че това били основните кораби на испанците. В битката участвували почти всички първокласни галеони, включително цялата португалска и севилска ескадра, и те възстановили в умален вид бойната си формация, което било сериозно постижение. Уинтър пише: „Падна ми се да атакувам дясното им крило и не стрелях, докато не наближих на шестдесет крачки от тях и някои от нашите кораби ме последваха. Въпросното крило, като се видя така нападнато, побърза да се скрие сред своите кораби и четири от тях се оплетоха един с друг“.

Англичаните инстинктивно атакували испанската формация от наветрената страна и без съмнение точно оттам започнала катастрофата на испанците, защото тази битка коренно се различавала от битките в Ламанша. Сега английските гюлета пробивали корпусите на испанците.

Пръв закъсал сериозно португалският галеон „Сан Фелипе“, откъснат от другите и обграден от английски кораби (според едно от описанията били седемдесет на брой), които го бъхтели с гюлетата си, строшили му руля и главната мачта, пробили корпуса му и за кратко време успели да убият двеста души. „Сан Матео“ му се притекъл на помощ и също бил обстрелян почти до потопяване. В един миг разстоянието между него и англичаните толкова се скъсило, че един англичанин прескочил на борда му, бог знае защо, където моментално бил убит. Рекалде отървал двата кораба, но не за дълго; отново ги обкръжили заедно с още два други. Херцогът чул изстрелите с ръчно оръжие, което било знак за отчаяна отбрана, но от барутния дим не можел да види какво става, макар че дори се покатерил на бойния марс, за да погледне. Флагманът „Сан Мартин“ вече имал толкова пробойни по водолинията, че помпите му не смогвали, а и такелажът му бил зле потрошен, но херцогът успял да обърне, за да дойде на помощ на останалите, и повечето от нападащите англичани се нахвърлили върху него.

В испанските описания времето отсъствува като измерение; още от самото начало херцогът казва, че корабите били толкова облъскани, че едвам се съпротивявали, и че повечето от тях нямали нито едно гюле в погребите си. По време на всички събития, които се разиграли през този ден, се говори за отбрана с мускети и аркебузи. Описанията разказват за отчаяни опити от страна на зле пострадали кораби да се притекат на помощ на други в още по-окаяно състояние, като херцогът на „Сан Мартин“ и Рекалде на „Сан Хуан“ винаги оглавявали тези опити за спасение. „Сан Фелипе“ опитал едно предизвикателство. Той целият бил на решето, горната му палуба, двете му помпи и по-голямата част от такелажа били унищожени, пет оръдия били демонтирани и още едно извадено от строя от разбунтувал се топчия италианец, но командирът дон Франсиско де Толедо с готови абордажни куки се провикнал към англичаните да се приближат. В отговор те го подканили да се предаде. Един англичанин, застанал на гротмарса със сабя и щит, им извикал: „Вие сте добри войници. Предайте се почтено“. Но както казва испанското описание, „единственият отговор, който получи, бе едно гюле, което го свали пред очите на всички. След това врагът се оттегли, а нашите войници им крещяха, че са страхливци, и ги упрекваха с груби думи в липса на смелост, призовавайки ги да се върнат да се бият, наричайки ги «протестантски квачки» — точно както днешните деца биха викали «пилци»^[1]“. По-късно обаче „Сан Фелипе“ започнал да потъва. Една урка, която се появила отнякъде, го доближила да вземе оцелелите. Но капитанът й казал, че и тя е пред потъване. Тогава дон Франсиско заявил, че ако ще мре, по-скоро ще го стори на собствения си кораб, и двамата с капитана прескочили обратно на „Сан Фелипе“. Урката се задържала на вода, а „Сан Фелипе“ бил отнесен към бреговете на Фландрия, управляван само от командуващия и капитана си, с мъртъвците и петдесетина души все още живи на борда.

„Сан Матео“ също бил в безнадеждно положение и херцогът изпратил пинаси да свалят екипажа му. Но неговият командир отказал да го напусне. Тогава херцогът изпратил пилот и гмуркач; гмуркачите затискали подводните течове. Корабът изостанал на дрейф и през нощта изчезнал. И двата кораба, заседнали на плитчините някъде на изток от Нюпорт, били пленени и отново пуснати на вода от холандците, докато най-накрая потънали край Флесинг.

Същата вечер пред очите на всички потънал трети кораб. Това бил „Мартин Хуан“ от ескадрата на Рекалде. Всичко станало много внезапно. Когато дал сигнал за помощ, той бил загубил бизанмачтата и руля си и се виждало как екипажът се катери по рангоута и такелажа. Херцогът изпратил лодки, но само една от тях успяла да натовари хора и да ги спаси, преди корабът да потъне с двеста седемдесет и пет души на борда си, голяма част от които без съмнение вече били мъртви или тежко ранени. Според собствените си описания испанците в този ден имали шестстотин убити и осемстотин тежко ранени.

Английските описания на битката са безкрайно оскъдни и не хвърлят светлина върху безбройните инциденти и превратности на боя през тези девет часа. „Описанието“ маркира битката с един-единствен абзац, споменавайки имената на дузина капитани, като казва само, че те „се биха люто“ или пък „държаха се храбро“. Единственият опит за описателност се изражда в баналност: „Господин Едуард Фентън на «Мери Роуз» и един галеон излязоха един срещу друг — единият от изток, а другият от запад — и толкова близо един до друг, колкото да се разминават, при което капитанът и екипажът му се представиха много добре“. Хауард в своето „Кратко извлечение“ — първия официален доклад за събитията, посвещава шестнадесет реда на нападението срещу галеаса и само шест реда на битката. Същата нощ той пише задъхано на Уолсингам: „Мощта им е чутовно голяма, но ние им скубем по малко перцата“.

Дрейк пише: „Господ ни даде добър ден, в който отблъснахме врага толкова надалеч подветрено, че се надявам в Божието име принц Парма и херцог Сидония да не си стиснат ръцете тези няколко дни“. И малко по-късно, след като неохотно отпраща пленника си дон Педро де Валдес на брега като подарък на кралицата: „С Божия благословия и ако сме живи, не се и съмнявам, че скоро ще обсъждаме въпроса по желание на херцог Сидония в пристанище Санта Мария, сред портокаловите му дръвчета“. Едва ли Дрейк е подозирал, че херцогът копнеел за там още от самото начало.

Томас Фенър също пише на Уолсингам, а Сиймор на кралицата, но не добавят нищо ново. Изглежда, никой от тях не знаел, че са спечелили важна победа, а най-малко, че била окончателна; а когато разбрали това, всички вече знаели за битката от разкази на други и нито един очевидец не си дал труда да я опише. Англичаните не преувеличавали пораженията, нанесени от тях, както често правят победителите; напротив, дори ги омаловажавали. Знаели, че са извадили от строя два галеона, но това не било кой знае какво при флота от стотина кораба. Не подозирали, че поне още дузина испански галеони били застрашени от потъване, а още по-малко — че армадата изобщо се била отказала от надеждата да победи. Така че в техните очи най-важното постижение било, както пише Дрейк, дето прогонили испанската флота подветрено от базата на Парма, и ако вятърът не обърнел, тя трябвало доста да се побори, за да се върне обратно.

Край на битката сложил внезапно налетял вятър със силен дъжд. Англичаните прекъснали боя, за да намалят скоростта. Това им било добре дошло, защото тъй или инак се налагало скоро да се оттеглят поради липса на боеприпаси. Но за испанците нямало почивка. Битката прераснала в борба да се задържат на водата и да избегнат плитчините подветрено от тях.

Нощта била тежка — ужасна нощ за армадата и една от многото, които й предстояло тепърва да изживее. Хората на галеоните храбро посрещали смъртта от врага човек, но, изглежда, много по-тежко било да запазят смелост пред нечовешката заплаха на плитчините. Без съмнение испанците били потресени и изтощени от деветчасовата битка, която свършила така зле за тях. Потресени били и от страшните последствия — разрушенията и кръвопролитието; ранените, които стенели и викали за помощ и практически нямало кой да им помогне; труповете, които трябвало да хвърлят зад борда с кратки молитви, промърморвани от свещениците. На флагмана на херцога имало четиридесет убити и безброй ранени. Капитанът казал, че корабът бил улучен от сто и седем тежки гюлета, като много от попаденията били под водолинията. Твърди се, че едно петдесетфунтово гюле било пронизало кораба. „Сан Мартин“ силно пропускал вода, но никой нямал сили да се заеме с ремонта му в онази нощ, нито пък да запуши пробойните с кълчища и оловни листове. Само поставили дежурни на помпите и се молели да доживеят до сутринта.

Всъщност положението им било много сериозно. Може би след като била стигнала толкова далеч, армадата напредвала малко по-добре срещу вятъра, отколкото когато тръгнала от Лисабон. Въпреки всичко тя не можела да поддържа курс повече от 90° фордевинд. Следователно, ако попаднела в капана на подветрен бряг, не можела да се измъкне дори при права брегова линия, а в Нидерландия линията не била права, а плавно извивала в продължение на двеста мили нагоре към Фризките острови. Ако вятърът не сменял посоката си — почти северен по съвременния компас, те положителна щели някъде да се врежат в този бряг, а той почти изцяло бил в ръцете на враговете им. В мирно време щели да пуснат котва и да изчакат да обърне, но след катастрофата с брандерите вече никой не продумвал за това.

Имало и друга, по-близка опасност. Испанците знаели, че вече плавали сред прословутите фламандски пясъчни плитчини, където Вагенхер предупреждавал корабите да не отиват, и вятърът ги отнасял все по- и по-навътре сред тях. Мерачите извиквали седем, шест, пет клафтера, а на тази дълбочина киловете на галеоните вдигали пясъка от дъното. През нощта и на другата сутрин на всеки кораб очаквали час по час онова стържещо раздрусване, което било прелюдия към корабокрушение и смърт от удавяне.

На съмване вятърът малко се поуталожил, по запазил посоката си. Херцогът все още бил наветрено на армадата, все още в очакване да я защити от нова атака. Само седем кораба останали с него през нощта — Рекалде на „Сан Хуан“, Де Лейва на „Рата Енкоронада“, галеонът „Сан Маркос“ и още един галеон на име „Сан Хуан“ с останалите три галеаса. След като се развиделило, видели англичаните на миля и половина наветрено, а останалата част от армадата далеч подветрено. Англичаните веднага се спуснали към „Сан Мартин“ и той излязъл срещу вятъра, за да покаже, че приема боя. Същото направили и другите галеони, а галеасите заели позиция отпред. Макар и напразен, това бил жест от тяхна страна: „Почти всичките ни надеждни кораби — пише херцогът — бяха негодни да отблъснат атаката поради повредите, получени при обстрела, и поради липсата на гюлета“. Но англичаните се оттеглили. Част от испанците решили, че сигурно господ сметнал за нужно да ги ослепи; други — че понеже виждали как армадата я влачело към плитчините, англичаните се задоволили с ролята на наблюдатели. Но нито един англичанин не потвърждава това. Тяхната маневра също била само привидна. Оттеглили се, защото нямали достатъчно муниции да започнат отново. И двете страни не били в състояние да се бият. Нито една не била сигурна в това обаче по отношение на другата.

Приблизително по същото време Окендо приближил със „Санта Ана“ и започнал да крещи нещо на херцога. Няколко очевидци или одумници разказват за тази среща, но описанията им за това, доколко тонът на този диалог е бил оскърбителен, не съвпадат. Калдерон, който се възхищавал на херцога, казва, че той извикал: „Сеньор Окендо, какво да правим? Загубени сме“. Така, както са преведени, думите му могат да се тълкуват като паника, но херцогът не бил склонен към паника. Калдерон положително не бил чул виковете, а и херцогът може би само искал да чуе мнението на Окендо. Както съобщава Калдерон, Окендо извикал в отговор: „Попитай Диего Флорес. Аз ще се бия и ще умра като мъж. Изпрати ми още гюлета“. „Питай Диего Флорес“ било сарказъм; войниците и много от старите моряци обвинявали Флорес като военноморски съветник на херцога за всички беди, които сполетели армадата. Според други описания Окендо се държал много по-оскърбително с херцога, а моряците му крещели да хвърли Диего Флорес зад борда. Без съмнение надвикване е имало — твърде много хора го споменават, — но може би това бил признак за опънатите нерви и растящото озлобление в армадата, нещо напълно обяснимо, след като испанските командуващи трябвало вече да признаят, че били победени. Както показва историята, в такива мигове много командуващи предпочитат достойна смърт пред позорно поражение. Ако можем да съдим по дневника му, херцогът искал да се бие като всички. Но как да стори това, след като англичаните, както и преди, все още били наветрено на армадата. Обяснение за това не предлагал нито Окендо, нито който и да било друг.

Алонсо Ванегас, капитан на „Сан Мартин“, описва живо какво се било случило онази сутрин на полуюта на флагманския кораб, докато врагът бил съвсем наблизо наветрено, а плитчините оставали подветрено и мерачите викали седем клафтера. „Посъветвах херцога да се предаде, ако иска да се спаси. Беше невъзможно да избегнем засядане на плиткото. Той отвърна, че се уповава на Бога и Благословената му майка да го отведат в безопасен пристан, и не се усъмни във вярата на предците ни. Хората започнаха да призовават съвестта му да не допусне да загинат толкова души при корабокрушение, но той не желаеше да слуша такива съвети и каза да не му говорят повече за това. Събра пилотите, сред които имаше един англичанин и един фламандец, като останалите бяха испанци, баски и португалци. Обсъди с тях дали е възможно да се стигне до Хамбург или до норвежкия бряг, или пък да нападне някакво друго пристанище, за да спаси част от флотата. Те всички отвърнаха, че ще направят каквото могат, но че се съмняват в успеха, освен ако Бог не сътвори чудо и не обърне вятъра, че да излезем в открито море. Херцогът заповяда да дадат три изстрела, за да свика флотата при себе си. Отново измериха дълбочината и откриха, че флагманът сега гази на шест клафтера. Можеше да се види как вятърът го носи към плитчините на Зееланд, които навлизат на три мили навътре в морето. От другия фланг беше вражеската флота. На всички ни се струваше, че не ще можем да спасим корабите, нито да се престроим, за да възобновим атаката срещу врага. Очаквахме да загинем всеки миг. Херцогът не се поддаде на тези мнения, които показваха такава липса на смелост; и дон Франсиско Бобадильо казваше същото, твърдейки, че трябва да вярваме, че Бог ще ни избави.“

Само на кораба на херцога имало фламандски пилоти; очевидно те били двама, но той пратил единия на „Сан Маркос“, който вече бил заседнал на плиткото. Може би щяло да бъде по-добре без фламандеца или англичанина, защото няма данни да са свършили някаква работа, освен дето пророкували прокоба и твърдели, че нищо не може да се направи дори за един-единствен кораб, ако не се намеси господ бог. Може би не знаели къде се намират и не искали да признаят това. След щял ден и цяла нощ неспирни промени в курса и в скоростта на силното приливно течение ориентирането им по изчисления трябва да е било безполезно. Единственият друг начин да открият местоположението си бил по ориентирите на сушата, но в този момент ниският бряг вече не се виждал.

Най-доброто, с което разполагали другите кораби, били картите на Вагенхер, ако изобщо имали такива. В тази част на брега Вагенхер сочи приблизителното местоположение на най-опасните плитчини, а в лоцията дава координатите и разстоянието им до ориентирите на брега. Координатите са доста точни, но разстоянието можели да преценят само на око. Посочените от Вагенхер дълбочини обаче отговарят забележително точно на тези в една съвременна карта. Повечето плитчини при отлив били на три клафтера, а при прилив сигизийното течение добавяло още три клафтера. Най-големите кораби можели да минават на косъм над тях по средата на прилива и сигурно така и правели. Но тук-таме, неотбелязани и далеч от сушата, имало още по-плитки места, стигащи до два или един клафтера, както при най-външните плитчини край Дюнкерк, за които Вагенхер пише: „Има също така две или три опасни пясъчни плитчини на северозапад и северозапад-запад от Дюнкерк; първата е на две холандски мили от брега, а другите на три. Средната се нарича Полдер ван Дейкт. Но онази, дето е наречена Рютинг, е най-опасната, защото е най-отвън и в самия вход на канала. Всяка от тях е на два клафтера при ниска вода и там трябва да минавате предпазливо“. Ако допуснем, че отначало са били на седем мили навътре в морето от Гравелин, галеоните и може би цялата армада са минали много наблизо край двете плитчини. Но не защото са знаели, а по една чиста случайност; ако не бил приливът, най-големите кораби са щели да заседнат и на двете. По едно време — може би точно когато преминавали над тях — флагманът изостанал от другите, защото плавал с пусната котва. Не че херцогът се канел да спира, а на някого му хрумнало — и идеята не била лоша — да провесят котвата малко под кила, като се надявали тя да закачи, преди корабът да заседне.

Това, което не посочвал Вагенхер и което никой от тях не знаел, било, че повечето плитчини се проточвали, дълги и много тесни, повече или по-малко успоредно на брега, с дълбоки канали помежду им. Корабите на армадата плавали успоредно на брега — това било единственото, което могли да сторят, — така че оставало място и за малко късмет или, както биха казали те: за божия помощ. Ако влезели в такъв канал между плитчините, имало опасност да останат в него, а когато преминавали над плитчините и ръчните лотове, показвали само няколко фута под кила, имало шанс скоро да я пресекат и да стигнат дълбока вода от другата й страна. Дори „Сан Фелипе“ и „Сан Матео“, които дрейфували неуправляеми под прав ъгъл на цялата поредица плитчини, не заседнали, докато не ги изхвърлило на брега. За разлика от пророчествата на фламандския пилот тази близка опасност оставяла място за надежда, макар че бог бил свидетел, че била достатъчно сериозна. Да бъдеш капитан при такова изпитание, без точна карта, при вятър и силно вълнение, които те отнасят към брега, било ужасен кошмар за всеки мореплавателно може би още по-ужасен бил той за войниците, които чували виковете на мерачите, но разбирали само, че техният капитан и всички останали капитани не знаели къде се намират.

Рано същата сутрин цялата флота сигурно е пресякла Вийлинген — входа за река Шелда, където се простирало чисто наветрено пространство към сравнителна безопасни води. Вагенхер описва пътя за влизане, но описанията му са изключително сложни и зависят (както и в случая със Спитхед) от бреговите ориентири и от познанията на местни хора: „Когато Воткерке съвпадне с Бланкенберге и Св. Каталина се закрие от Остенде, тогава сте при входа на Вийлинген; но когато шпилът на Остенде съвпадне със Св. Катерина, отивате към плитчина на име Трикс, която се познава по водовъртежа, защото там се срещат различни течения и приливи…“ Изглежда, че на никого в армадата не му била хрумнала мисълта да влезе там с изключение може би на втория фламандски пилот, който обаче плавал в тила и не можел да поведе флотата.

Херцогът и офицерите му се изповядали и се приготвили да умрат като християни и без съмнение мнозина от това благочестиво паство във флотата сторили същото. Англичаните чакали наветрено. „Това беше най-ужасният ден в света — пише един испанец. — Всички бяха крайно отчаяни и очакваха смъртта.“

Ненадейно вятърът обърнал и следобед задухал от югозапад. Армадата се насочила към открито море и въпреки ужаса им нито един кораб не заседнал на плиткото. После заговорили за чудо, но не в онзи момент. Всички ветрове били божии и испанците приели без колебание, че господ бог по този начин съзнателно ги е отдалечил от плитчините. Били благодарни и въпреки това, ако можем да съдим по няколкото коментара, стигнали до нас, възприели го като свое право, като че ли все още вярвали, че плават в името на делото му, и само били изненадани, че ги бил подложил на такова гибелно изпитание. Херцогът записва това в своя дневник просто, с едно изречение: „Спаси ни вятърът, който по Божия милост обърна от югозапад“. А Калдерон казва: „Господ ни подкрепи в това бедствие, както винаги ни е подкрепял, и промени вятъра в наша полза“. Няма данни за официален молебен.

Никой от описващите битката по онова време не е отговорил на въпросите, останали загадка и досега. Защо изведнъж английският артилерийски морски обстрел така драматично променил резултатите си? И защо англичаните минали без сериозни щети? Защото, както пише Хокинс: „Нашите кораби, слава богу, пострадаха малко“. Контрастът бил почти невероятен — шестстотин убити и осемстотин ранени само в тази битка според данните на испанците, докато при англичаните нямало и стотина убити в цялата кампания; всички водещи испански галеони били простреляни до един и правели отчаяни опити да запушат пробойните си, а нито един английски кораб не бил принуден да влезе в пристанище за ремонт.

Очевидно англичаните най-сетне си били извадили поуки и стреляли много отблизо, при което почти можело да се прескочи от един кораб на друг. Би трябвало да вярваме на сър Уилям Уинтър, който пише на Уолсингам: „Заявявам на Ваша Светлост с честта си на джентълмен, че моят кораб изстреля петстотин гюлета от полуоръдията, кулеврините и полукулеврините; и когато ги изстрелваше от най-далеч, пак не излизаше от обсега на аркебузите им, а в повечето случаи можехме да ги чуваме.“ Но край Портланд, а после и край остров Уайт англичаните също твърдели, че били на разстояние половин мускетен изстрел, или петдесет крачки, а петстотинте изстрела по испанския флагман тогава само успели да му пречупят един щаг и един флагщок.

Единственият възможен отговор е, че, изглежда, съществувало някакво критическо разстояние, от което английските гюлета вече пробивали корпусите на галеоните. То било много малко наистина, от порядъка на няколко ярда, и за пръв път след всичките си експерименти англичаните се осмелили да се приближат толкова. Това обяснява защо английският обстрел изведнъж станал ефективен, но не обяснява защо испанският не станал такъв. Не всичко се свеждало до точността на попаденията; колкото и лоши артилеристи да били испанците, при такова близко разстояние малко изстрели не попаднали в целта; нито пък се свеждало до скоростта на стрелбата. Англичаните определено зареждали и стреляли по-бързо от испанците, а това означавало, че испанците можели да причинят по-малко щети на противника си. Но фактите говорят, че практически не му били причинили никакви.

Вярно е, че във второто си и по-дълго описание Убалдино казва, че корабът на Дрейк бил прострелян „от няколко гюлета с различни размери, които прелитаха от всички посоки между двете флоти, почти толкова нагъсто, колкото оловото от аркебузите“. Но очевидно тези гюлета са преминавали през горните надстройки, които за разлика от корпусите били леки конструкции, лесни за повреждане и лесни за ремонт. „Каютата му — добавя той — беше простреляна на два пъти, като първия път двама благородници се бяха оттеглили там привечер да починат малко след боя. Единият лежеше на леглото, когато то се разхвърча на трески под него от фалконетно гюле, без той самият да бъде и най-малко наранен. А когато малко по-късно граф Нортъмбърланд, който дойде да се бие като доброволец, и сър Чарлс Блънт почиваха на същото легло и на същото място, то отново беше ударено от гюле на полукулеврина, което премина през каютата от единия до другия й край, без да причини някаква вреда, освен дето одра крака и откъсна пръстите на едного, който беше там.“

Картината сигурно е била интересна — двамата благородници, които се измъквали от разтрошеното легло, и нещастният неизвестен човечец, сигурно обикновен слуга, който скачал наоколо, хванал ранения си крак; историята положително е била разказана на Убалдино от Дрейк. Но каютата трябва да е била на полуюта, който можел да бъде прострелван при всеки случаен изстрел.

Съществуват и по-сериозни доказателства, че англичаните нямали сериозни повреди. Няколко седмици след битката всички кораби на кралицата били прегледани специално от Питър Пет и Матю Бейкър — двамата водещи корабостроители на века. Оглеждали ги старателно, като докладвали за всяко късче изгнило дърво или претрито въже. Протоколите били подписани от Пет и Бейкър и от боцманите на всеки кораб, повечето от които не можели да пишат, но трябвало да оставят някакъв знак. На няколко кораба им били повредени мачтите и повечето били останали без лодки или пък лодките им били на трески, но инак раните от сражението били незначителни. Най-вече нито един кораб не докладвал за пробойна в корпуса си. Английските гюлета пробивали, а испанските не пробивали корпусите.

В историята твърде често се налага да прибягваме към възможно най-обосновани предположения и в този случай най-правдоподобното от тях е свързано с качеството на мунициите. Към края на битката и двете страни били изстреляли всичките си боеприпаси или почти всичките. Испанците в началото използвали артилерията си, а към края вече не могли да я използват. Но боеприпасите на един кораб не свършват внезапно; той не бълва неспирно огън, докато изгърми и последното си гюле. Сигурно има един период, когато недостигът на муниции се усеща остро и топчиите получават предупреждение да не хабят барута без сигурен прицел. Испанците сигурно са стигнали този момент още в началото на битката или дори още преди тя да започне. Може би през целия ден са се били със страха, че ако мунициите на англичаните не свършат преди техните, ще бъдат окончателно унищожени.

Въпреки това за всеки кораб моментът, в който той преставал да стреля изобщо, трябва да е настъпвал внезапно и неочаквано, защото гюлетата, проникващи на оръдейните палуби, носели ужас и смърт — не толкова самите те, колкото треските, които хвърчали във всички посоки. Няколко дезертьори, стигнали до Зееланд с лодка, на която разпънали ризите си като ветрила, разказвали картинно, че видели през портовете „един италиански кораб, пълен с кръв, който продължаваше да се сражава“. Никой от армадата не бил подготвен за подобна касапница на палубите — испанците не били обучавани за това. Всъщност до момента нищо подобно не се било случвало на никоя флота. Може би оръдейните команди, потресени от тази страхотия, препъвайки се в труповете и ужасени от раните на другарите си, са били дезорганизирани и демобилизирани веднага щом английските гюлета започнали да пробиват корпусите и са спрели да стрелят, преди да се изчерпат мунициите.

Но дори и това не може да обясни защо нямало нито един пробит английски корпус. Едно от последните възможни обяснения бе предложено сравнително наскоро от леководолазите, които изследваха останките от потъналите кораби на армадата. Те извадиха оръдия и гюлета с всевъзможни размери, тъй като мунициите, разбира се, са се били свършили само на бойните галеони. Техните находки потвърдиха историческия факт, че в шестнадесети век Испания и Португалия били много изостанали в леярското дело. Всички оръдия на крал Филип били отлети в Италия, Нидерландия или Англия. (Кралицата била забранила износа на оръдия, но в 1587 година голям брой от тях били пренесени контрабандно в Неапол.) По-голямата част от чугунените гюлета обаче били отлети в Испания и Португалия и почти половината от тях — през последните седмици, когато херцогът пристигнал да поеме командуването в Лисабон. Анализът показа, че били много лошо направени. Чугунът бил пълен с вредни примеси и с излишък от въглерод и железен окис. Освен това на всяко гюле бяха открити концентрични кръгове, което означава, че е било охлаждано бързо в течност още докато е било нажежено до червено. Поради това испанските гюлета трябва да са били твърде крехки, много по-крехки от английските, отлети от опитни и старателни леяри в съсекските гори.

Много от командирите в армадата се хвалели с дребнозърнестия барут, като този за мускетите, който бил приготвен за оръдията им. Този барут по-бързо давал по-голямо налягане в оръдието, отколкото едрозърнестия серпантинен барут, който използвали англичаните, или с други думи — упражнявал по-остър и по-силен натиск върху гюлето и оръдието. Нищо чудно, ако по-голямата част от испанските гюлета са се пръскали на парченца още при изстрела или при удара в корпуса на вражеския кораб. Топчиите не можели да забележат това.

Подводните изследвания показаха и някои други неща. Някои от извадените оръдия били експлодирали. Всяко оръдие, разбира се, преминавало през специални изпитания, когато го произвеждали, но обикновено тези изпитания ставали с едрозърнест барут. Може би не трябвало да се използва по-силният дребнозърнест барут. Взривяването на едно оръдие на оръдейната палуба сигурно било катастрофално не само за обслужващите команди, но и за самия кораб, тъй като взривът можел да избие калафатажа и да отвори пролуки между гредите или пък да вдигне във въздуха горната палуба. Освен това някои оръдия били монтирани не върху морски колесници с четири малки колелца, а върху сухоземни лафети с две огромни колела. Сигурно е било много трудно и опасно да се обслужват такива оръдия на борда на кораб в открито море, освен ако не са били закрепени неподвижно, а при това положение откатът им сигурно е напрягал корабния корпус и го е карал да пропуска вода.

В нито един доклад не се споменава испанците да са изпробвали оръдията си след инсталирането им на корабите. Без съмнение галеоните, които и бездруго носели оръдия, често са стреляли с тях. Но оръдията на търговските кораби били монтирани в Лисабон. Може би по реката е имало място, където да ги изпробват, но в никой източник не се споменава за това; а ако са ги изпробвали в открито море — трудна задача при флота с такива размери, — херцогът сигурно е щял да пише за това на краля в някое писмо. Независимо от всичко на някои кораби, много по-леки по конструкция от галеоните, били монтирани най-големите корабни оръдия — петдесетфунтовите. Има достатъчно доказателства, че след битката много от търговските кораби били с разхлабени корпуси и пропускали вода не само през пробойните от гюлетата на англичаните. Изглежда, стреляйки с оръдия, които били твърде големи, или пък с оръдия на неподходящи колесници от кораби, които не били пригодени да ги носят, испанците повреждали собствените си плавателни съдове.

Всичко това е повече или по-малко хипотетично, но донякъде обяснява защо англичаните спечелили, макар че испанците безспорно се сражавали смело. Преди всичко трябва да се вземе предвид подвижността на английските кораби, фактът, че били командувани от моряци, а не от войници, както и умението на англичаните да ги управляват. Второ, вятърът, който духал към сушата. Но последният решаващ фактор бил, че английските гюлета от по-близко разстояние можели да пробият корпусите на испанците, а испанските гюлета не можели да сторят това с англичаните; и евентуалната причина за това (неизвестна на испанците) била, че стреляли със зле отлети, крехки гюлета, а някои от оръдията им били твърде големи за корабите, които ги носели.