Дейвид Хауарт
Великата армада (10) (Испанската версия)

IX
Срещата

Най-популярната от всички легенди около армадата носи известни белези на правдоподобност — това е историята с играта на кегли в Плимът Хоу. На 29 юли (по новия календар) фрегатата „Голдън Хайнд“ с капитан Томас Флеминг влязла в Саунд с вестта, че видяла армадата край Лизард. Нито едно описание от онова време не посочва в колко часа станало това, нито пък за колко време Флеминг пристигнал от Лизард, който е на около петдесет мили от Плимът. Испанският вариант също не подсказва нищо по този въпрос, защото Флеминг не видял цялата армада, а само ескадрата на Педро де Валдес, който се откъснал напред по време на бурята и чакал около Лизард няколко дни. Предположението, че забелязали испанците на съмване, изглежда съвсем вероятно (най-добре се вижда по това време) и още същия ден следобед новината стигнала до Плимът. Следобедът също така изглежда особено подходящ за игра на кегли.

Историята за тази игра може да се проследи чак до една брошура от 1624 година — все още в рамките на живия спомен за събитието; забележката, приписвана на Дрейк, обаче била добавена по-късно: „Имаме достатъчно време да си довършим играта и после да бием испанците“. Тя се появила в аналите след 1736 година. Бихме могли само да добавим, че ако другите били твърде възбудени, подобна забележка напълно отговаряла на стила на Дрейк. В крайна сметка той очаквал армадата, знаел, че тя има попътен вятър вече девет дни — откакто той самият обърнал назад от Коруня. Ако изобщо идвала, щяла да дойде бързо. Каквото и да мислели другите, той последен щял да допусне да смятат, че е изненадан. Много по-лесно е да предположим, че наистина е изрекъл тези думи, отколкото да смятахме, че някой друг години по-късно ги е измислил и поставил в неговата уста.

Освен това казаното не било само израз на храбро безгрижие. Англичаните наистина разполагали с време. Ако случката се развивала късно следобед, водата била спаднала много с отлива. Някои кораби сигурно били опрели на дъното край кейовете и вероятно флотата не можела да излезе срещу прилива, който току-що започвал. Нищо не можело да се направи, преди приливната вълна да започне да отслабва привечер. Познавайки добре Плимът, изглежда много съмнително на Дрейк или на някой от придружаващите го да им е хрумнало, че армадата може да се опита да влезе в залива. Но дори и да възнамерявала да стори това, тя по никой начин не можела да го осъществи, преди започването на прилива следващия следобед, а дотогава англичаните твърдо смятали да излязат от залива и да я спрат.

Затова късно същата вечер, когато водата придошла, те изтеглили корабите от вътрешните заливчета и ги прекарали през теснините с гребни лодки. Вятърът бил много слаб, но сигурно някои кораби тръгнали през Саунд в тъмното. По-голямата част пуснали котва южно от града и зачакали съмването със сутрешния отлив, който започвал около единадесет часа. С напредването на деня задухал вятър от югозапад.

Това, че англичаните успели да излязат в открито море, винаги е било акламирано като чутовен морски подвиг. Единствените записки, оставени от тях самите, са лаконични. „В събота — пише Хауард на следващия ден — излязохме навън с голямо усилие, тъй като вятърът идваше от югозапад.“ В един полуофициален доклад се казва: „С този вятър… бе много трудно да изведем повечето кораби от залива; въпреки това го сторихме с такова усърдие и готовност, че много от тях излязоха като при попътен вятър“ — странно противоречиво твърдение. На другия ден и Дрейк пише писмо, но изобщо не споменава в него за това.

Истината е, че днес никой не би могъл да отсъди колко трудно е било и дали излизането може да се смята за изключителен подвиг. Това е един от случаите, когато отклонението на тогавашните компаси е от значение. Онова, което тогава посочвали като югозападен вятър, било по-близо до запад-югозапад на съвременните компаси. Следователно вятърът съвсем не бил чак толкова насрещен, колкото би ни изглеждал днес, ако погледнем картата. При спокойно море и вятър от запад-югозапад един кораб, който можел да напредва с два румба срещу вятъра, трябвало четири или пет пъти да смени халса, за да излезе от Саунд, и да е доста подвижен, за да обърне. Само най-добрите — корабите на кралицата от нов тип и пинасите — можели да се справят с това. Но отливът помагал на всички. Можем да предположим, че са плавали с малко ветрила — само толкова, колкото да осигурят минимална скорост за управление, оставяйки отливната вълна да ги изнесе от залива, нещо, което тя щяла да свърши и без тяхна помощ след около три часа. Това свеждало до минимум необходимостта от маневри. Сигурно е било тежка и досадна работа, но едва ли нещо изключително като задача. Коментарът, който заслужава най-много внимание, може би е фразата „с усърдие и добро желание“. Струва си да отбележим, че никой не опитал да изклинчи и всички кораби тръгнали с ентусиазъм.

Същия ден следобед към три часа, все още в борба с насрещния вятър, Хауард и Дрейк с четиридесет и четири кораба били край Едистоун Рок. Тринадесетте мили, изминати за четири часа (четири или пет от които благодарение на отлива!), както и първите няколко дни от плаването на армадата, след като излязла, от Лисабон, ни дават представа за възможностите на флотите при насрещен вятър.

Край Едистоун, сред връхлитащия на пориви дъжд, те за пръв път зърнали армадата, която се намирала наветрено от тях, „на запад при Фой“. Приблизително по същото време ги видели и испанците. „Някакви кораби — пише херцогът в дневника си, — но тъй като времето е мрачно и дъждовно, не можахме да ги преброим.“

 

 

Първият принцип на военноморската тактика, доколкото такава изобщо съществувала, бил корабът винаги да се стреми да остане наветрено на врага, защото тогава капитанът можел да си избира момента за атака. При новата английска схема за артилерийски морски бой това условие било не по-малко важно и в онази първа вечер, както и през нощта след срещата, двете флоти маневрирали до сутринта, за да „спечелят предимството на вятъра“. Херцогът пратил един пинас да обиколи флотата със заповед всички да заемат декретирания от него боен строй, а след това пуснал котва. Тъй като армадата не можела да върви срещу вятъра, това било най-доброто, което можел да стори. Хауард също обрал всички ветрила за известно време — сигурно с надеждата, че армадата ще го задмине през нощта. Но по-късно отново вдигнал ветрилата и обърнал навътре в морето, остро срещу вятъра с десен халс, и когато преценил, че е дошъл моментът, сменил халса за курс към северозапад.

Фробишър на „Трайъмф“ с още десет кораба излязъл последен от Саунд. „Трайъмф“ бил от старите надстроени галеони и може би с повече усилия се придвижвал срещу вятъра. Въпреки това той продължил да се бори с него през нощта, като се придвижвал с къси халсове между брега и испанската флота. Призори и двете части на английската флота успели в маневрата си. Хауард и Дрейк били наветрено от армадата, на пет мили западно от Едистоун, а Фробишър трябвало само още веднъж да смени халса, за да ги настигне.

 

 

Утрото готвело неприятни изненади и за двете страни. Испанците били изумени от начина, по който англичаните се промъкнали наветрено от армадата. Англичаните били изненадани от масивната и стегната формация на испанската флота.

Описанията, оставени от очевидците за битките, които започнали онази сутрин край Плимът и продължили до средата на Ламанша, са кратки и неясни, а понякога направо неверни. В това няма нищо чудно. В боевете до разгрома на армадата участвували двеста и петдесет кораба, като всички се движели бавно и били пръснати на много мили. Нито един очевидец на борда на някой от тези кораби не би могъл да наблюдава всички едновременно и да разбере какво прави всеки един поотделно. Затова онези от тях, които описвали битките, отразявали само онова, което правели техните кораби, и онова, което смятали, че са видели да правят другите. Онези, които останали живи след сраженията на армадата, пък имали материал за приказки до края на живота си; съвсем естествено било да дадат воля на въображението си и така слуховете се множали. Испанците не направили опит да свържат историите на очевидците, а англичаните направили твърде слабо усилие в тази насока. Единственият документ, наподобяващ донякъде официален доклад, се наричал „Описание на събитията“. Той бил в две версии — едната очевидно се позовавала на данните на Хауард, а втората — на различаващото се мнение на Дрейк; но автор на „Описанието“ е италианецът Петручо Убалдино, който не бил нито моряк, нито очевидец и допускал такива объркващи грешки, като да сменя запад с изток и наветрен с подветрен.

През последните сто години военноморските тактици най-старателно анализираха всички противоречиви версии, опитвайки се да си изяснят нещата от съвременна гледна точка — какво се било случило в действителност, какво и защо предприели ескадрите или отделните кораби. Но независимо от мъдрите изводи, едва ли са минали без догадки, защото разполагаха с много малко сигурни данни.

Целта на тази книга не е да предложим пореден анализ на тактиката (с изключение на един отделен случай) или да повторим предишните, нито пък да се опитваме да проумеем как точно се развивали събитията. Това по-скоро е опит да разберем какво са мислели хората по онова време за развоя на тези събития; и най-вече да проследим дилемата на предводителите на армадата, която растяла ден след ден, докато най-накрая ги принудила да признаят смазващата истина.

Описанията на битката в онази сутрин са типични за подобен вид описания. „В девет часа — пише Хауард — поведохме бой. В това сражение накарахме някои от тях да се оттеглят, за да запушат пробойните си.“ Това е единствената му бележка от онова време, а дори и тя е в областта на самозалъгването — Хауард нямал начин да разбере дали изстрелите му отваряли пробойни в корпусите на испанците и всъщност малко е вероятно да е било така. Същия ден в едно писмо, изпратено нагоре по Ламанша с надпис „Бързо, бърза поща“ до лорд Хенри Сиймор, който командувал флотата в Па дьо Кале, Дрейк пише: „Подгонихме ги и когато наближихме, някои от нашите кораби размениха оръдейни изстрели с някои от техните. Стори ни се, че са решили да продадат скъпо живота си.“ „Описанието на събитията“, което е писано по-късно, добавя няколко оскъдни подробности. Лорд Хауард, казва то, започнал битката, като пратил своя пинас „Дисдейн“^[1] да „отправи предизвикателство към херцог Медина“ — колоритна постъпка, като рицар, който хвърля ръкавицата си. След това започнал бой с испанския флагмански кораб, докато Дрейк, Хокинс и Фробишър се заели с вицефлагмана, който смятали, че се командува от Рекалде. На битката бил придаден дух на официален дуел.

Испанските описания са по-подробни и съвсем различни. Едно от тях принадлежи на ковчежника Калдерон, две — на херцога и още няколко други, сред които няма две да си приличат. Калдерон изброява седем испански кораба, които участвували в сражението. Той също така пише, че „тази сутрин някои кораби подло побягнаха, докато от флагмана не им заповядаха твърдо да обърнат срещу вятъра и да се срещнат с врага“. Херцогът пише в дневника си, че Рекалде обърнал срещу вятъра, за да отбие атаката, подкрепян от няколко кораба на ариергарда. „Врагът го обстреля така свирепо (но без да приближи), че повреди такелажа му и на два пъти уцели главната му мачта.“ След това самият „Сан Мартин“ легнал на дрейф и зачакал Рекалде да се присъедини към флотата. Но в писмото си до Парма същия ден херцогът казва: „Флагманският ми кораб завърза такава жестока схватка, че трябваше да атакуваме вкупом; след което те се оттеглиха, макар че продължават да ни следват, очевидно с цел да забавят плаването ни. Ако искаха да се бият, имаха добър случай днес“.

Всички тези описания, разбира се, биха могли да се отнасят за различни битки. Единственото, което бихме могли да твърдим със сигурност, е, че стрелбата и от двете страни не нанасяла големи поражения, като се изключи такелажът на Рекалде и няколкото ранени испанци (един офицер останал без крак). Важното е, че и двете страни усетили силата на противника. Херцогът все още не бил схванал, че англичаните смятали да се сражават само с артилерията си — за него това не било сражение. Но забелязал, че не бил в състояние да ги атакува, тъй като „английските кораби са много бързи и ги управляват добре и англичаните могат да правят с тях, каквото си пожелаят“. Що се отнася до Хауард, той бил смутен от стегнатата формация на армадата. „Не се осмелихме да се спуснем сред тях, след като строят им бе толкова стегнат“ — пише той същия ден до Уолсингам и добавя в послепис: „Господарю, в името на Бога и родината, изпратете ни по-бързо оръдейни гюлета с всякакви размери, защото това ще продължи дълго; заедно с барут“.

 

 

Бойната формация на армадата била непозната до този момент и вече никога не я повторили. Англичаните от онова време я описват като полумесец. Изглежда, че идеята се дължала на тогавашния историк Уилям Камдън, който, както и Убалдино, не бил моряк; по-късно била повторена и в прочутия комплект карти от 1590 година, изработени като гоблени за Камарата на лордовете. Всички те изобразявали армадата в спретнат полумесец. Но специалистите по военноморска история се отнасят доста скептично към това по две сериозни причини: би било изключително трудно и почти невъзможно за която и да било флота да поддържа формация в дъга, а дори и да можела, това би било безсмислено. Водачите на армадата не споменават нищо точно за формацията си, но докато те плавали в открито море, една много по-достоверна версия за намеренията им била публикувана в Рим. Тази формация по-скоро наподобявала птица, отколкото полумесец. Основното ядро от урки и други транспортни кораби били в центъра на армадата, заобиколени с ескадрата от португалски галеони на херцога и четирите галеаса отпред, ескадрата на дон Педро де Валдес отзад и по едно смесено „крило“ от галеони и други кораби от двете страни в ешелонна формация — косо, но в прави редици. Армадата заемала на ширина около четири мили. Гледана от скалите на сушата, може би тя изглеждала като полумесец. А сигурно и английските моряци, които плавали подире й, са останали със същото впечатление.

Изненадващото във формацията на армадата било, че редиците от кораби се движели в линеен строй. Корабните оръдия вече били разположени от двата борда, но нито на испанците, нито на англичаните им било хрумнало, че не линейният, а килватерният строй давал по-удобно поле за обстрел. При испанците обяснението би могло да бъде, че оръдията не били от основно значение за тях, тъй като те се стремели към абордаж. Освен това формацията им не била нападателна, а отбранителна. Задачата им била армадата да се придвижи по Ламанша здрава и читава. От отбранителна гледна точка формацията била силна, дори непробиваема. Корабите се движели толкова близо — теоретически на петдесет крачки един от друг, — че никакъв враг не можел да проникне в редиците им, без веднага да го вземат на абордаж и от двете страни.

Изглежда, че още същата сутрин върховните командуващи на двете флоти започнали да осъзнават в какво изключително положение били попаднали — положение, което останало уникално в историята на военноморските сражения. Двете най-мощни флоти в света се били срещнали с намерение да се бият, а нямало начин, по който да сторят това. Избраното от тях въоръжение и бойната тактика толкова се различавали, че не можели да им влязат в работа. Испанците искали да се бият на абордаж, но по-подвижните англичани винаги можели да им се изплъзнат срещу вятъра. Англичаните искали да обстрелват отдалеч, но дори и най-далекобойните им изстрели стигали само до периферията на испанската формация, оставяйки сърцевината й непокътната. Начините за водене на бой, както си ги представяли двете враждуващи страни, просто не можели да бъдат осъществени. И така те нямащи възможност да се сразят, а при това положение и двете флоти трябвало да изоставят надеждата за победа, освен ако на някоя от тях свършели по-рано мунициите или пък ако испанците по някакъв начин не изоставели за малко стегнатата си формация.

След обяд, когато битката свършила, Хауард свикал военен съвет. Англичаните не правели протоколи на заседанията си като испанците и единствените данни за този съвет са в „Описание на събитията“, където се казва, че „… разумният съвет на Негова Светлост се хареса много и всеки капитан получи заповеди как да преследва испанската флота“. Да я преследва, не да се бие с нея — въпросният съвет би могъл само да бъде да се преследва армадата толкова отблизо, че да няма възможност да доближи сушата, както и да се атакува всеки неин кораб, който се отдели от формацията. Във всеки случай те направили точно това или се опитали да го направят.

 

 

По същото време на разстояние около миля или две от тях херцогът пишел на Парма писмо, в което описвал сутрешната битка. „С Божия помощ възнамерявам да продължа плаването си, без да позволя да ме отклонят, докато не получа указания от Ваше Превъзходителство какво да правя и къде да очаквам срещата ни. Умолявам Ваше Превъзходителство да изпрати по някого много бързо отговора по въпросите, за които ви пиша; също така да ми пратите пилоти за крайбрежието на Фландрия, защото без тях не ще знам къде да намеря подслон за толкова големи кораби, в случай че ме връхлети и най-леката буря.“

Той не споменава плана си да изчака край остров Уайт, а само че ще продължи да плава, докато получи вест от Парма. Може би херцогът вече подозирал, че откакто англичаните били по петите им, за всякакво спиране край острова или където и да било другаде било по-лесно да се приказва, отколкото да се изпълни.

Това писмо, датирано „На две левги от Плимът, 31 юли 1588“, трябвало да бъде изпратено по Хуан Хил, мичмана, който пленил рибарите. Изглежда, че този младеж се е ползвал с голямо доверие. На следния ден обаче херцогът добавя: „Не можах да изпратя Хил вчера, но ще тръгне днес. Нямам какво да добавя, освен че врагът ни безпокои откъм тила и че броят на корабите му, изглежда, е надхвърлил стотина. Някои са великолепни плавателни съдове и всички са много бързи“.

При положение че англичаните били вдигнати на крак, плаването на Хил от Плимът до Дюнкерк трябва да е било много опасно. Донесението на двама английски куриери, които на 4 август тръгнали от Рай, подсказва как Хил успял да изпълни задачата си. След като излезли от пристанището, казват куриерите, те настигнали някакви рибари, които им съобщили, че малко преди това минал голям испански кораб на гребла, пълен с англичани. „Казаха, че плавал под флага на Сантяго и един флаг на английската кралица. Рибарите поговорили с хората от кораба, които им казали, че в неделя английската флота се срещнала с испанската и се била с нея и че отиват да предупредят лорд Хенри Сиймор да внимава за херцог Парма.“

Като вземем предвид времето и мястото на случката, това би могъл да бъде само Хил, който представил кораба си за английски, щом влязъл в Па дьо Кале. Неговият пинас, разбира се, не бил пълен с англичани, но при положение че разговарял той и бил заповядал на екипажа си да мълчи, рибарите предположили, че екипажът също бил английски. Хил не се бил отказал от свещения флаг на Сантяго — нещо немислимо за един испански моряк, — но плавал и под английски флаг. Този блъф заслужавал успех и успял. Хил връчил писмата на Парма в Брюге. Но Парма не отговорил.

 

 

Сигурно било много трудно да се поддържа стегнатата формация на армадата при кораби с толкова различни възможности и това можело да става само при лек попътен вятър и доста спокойно море. Спазването на толкова близка дистанция налагало непрекъснато да се внимава с ветрилата и руля. Изненадващо е как след разпокъсаното им лутане до този момент испанците изобщо успявали да го постигнат. И това говори много добре за испанските моряци.

Но херцогът и съветниците му решили, че имало нужда от драстична заплаха, за да поддържат бдителността у капитаните, да ги накарат да изпълняват стриктно задълженията си. На втория ден, 1 август, всички sargentos mayores, които отговаряли за дисциплината, били свикани на флагманския кораб, а след това разпратени с лодки да отнесат на всеки кораб писмена заповед с точно описание на позицията, му. Те също така получили нареждания да обесят всеки капитан, чийто кораб напуснел определената позиция, и били придружени от началниците на военната полиция с палачите, готови на часа да извършат екзекуцията.

За тази ужасна заповед трябва да е имало някаква причина, основателна или не. Адмиралите рядко заплашвали капитаните си с бесило и всичко това никак не подхождало на кроткия характер на херцога. Но не бива да забравяме две неща: първо, че испанските морски капитани били слуги на армията, която превозвали; и второ, че армадата не била изцяло испанска, за разлика от английската флота, която била изцяло английска. Много от корабите в армадата заедно с капитаните и екипажите им били германски, италиански и португалски и много от тях били принудени да се присъединят към армадата. На практика повечето били поданици на крал Филип, но верността на някои била доста съмнителна; не всички били еднакво готови да жертвуват живота си за него и за делото, което той смятал за божие. Когато флотата се пръснала край Коруня, всички, включително и кралят, подозирали, че някои кораби може би ще дезертират; изчезването на „Санта Ана“ също било подозрително. Може би корабите, които „подло побегнали“ предния ден, много по-сериозно застрашавали флотата с масово бягство, отколкото проличава от думите на Калдерон. Тъй или инак, изглежда, херцогът смятал, че някои от корабите щели да дезертират при първа възможност — още един мъчителен страх, който да го тревожи. Но една флота, която трябвало да бъде сплотявана с подобни заплахи, едва ли била щастлива — за разлика от английската, която преследвала испанските кораби, влизала в престрелки с тях, озадачена, но жизнерадостна и почти без да има нужда от заповеди.

Като оставим бягствата, предишната вечер имало два инцидента, които сериозно застрашили формацията на армадата. Първо, флагманът на дон Педро де Валдес „Нуестра Сеньора дел Росарио“ (1150 испански тона) се блъснал в два други кораба последователно и те отнесли бушприта и фокщага му. Дон Педро, естествено, обвинявал другите, но изглежда, че той или капитанът му не били внимавали достатъчно. Малко след това силна експлозия разтърсила флотата. „Сан Салвадор“, вицефламанът на ескадрата от Гипускоа, гръмнал и се запалил. Другите кораби на херцога се втурнали на помощ и в суматохата главната мачта на дон Педро паднала и затиснала нока на главната рея. Най-неочаквано херцогът се оказал с три куци патета на ръце — дон Педро без мачта, Рекалде с вече повредения си такелаж и най-лошото — „Сан Салвадор“ с взривена кърма, двете горни палуби на юта на трески и голям брой мъртви и ранени. Рекалде успял да се вмъкне по средата на флотата, където бил в безопасност, докато ремонтирал кораба. „Сан Салвадор“ бил взет на буксир, а хората от фрегатите помогнали да угасят пожара (сериозно постижение при дървен кораб) и цяла нощ се опитвали да свалят ранените. Дон Педро обаче обрал всички ветрила и останал да дрейфува най-отзад, като гърмял с оръдията си, за да привлече вниманието на херцога. Вятърът и вълнението се усилили.

 

 

Събитията през тази нощ били изпълнени със загадки — всички описания са различни. Херцогът твърдял, че обърнал кораба си, опитвайки се да подаде на дон Педро въже за теглене, но вълнението осуетило това. Братовчедът на дон Педро, с когото се мразели, дон Диего Флорес де Валдес, пътувал на флагмана като съветник на херцога и го убедил, че не бивало да спират, за да помогнат на дон Педро, защото в падащия здрач някои от испанските кораби щели да ги видят, а други не и на съмване флотата щяла да бъде фатално пръсната. Въз основа на това херцогът заповядал два галеона, четири пинаса и един галеас да останат да помагат на дон Педро, като му подадат въже, а ако не успеят — да свалят екипажа. След това разпънал ветрила и заел позицията си в авангарда на флотата. Но в тази ветровита нощ нито една операция не успяла.

Следващите свидетели били Джон Фишър, Джон Наш и Ричард Томсън — капитанът, щурманът и лейтенантът на един от търговските кораби в английската флота, „Маргарет енд Джон“, 200-тонен, с деветдесет души екипаж, който настигнал галеона на дон Педро веднага след мръкване. По-късно тези хора дали изключително грамотни клетвени показания пред Съвета на кралицата. Те казали, че видели един галеон, един галеас и един пинас край дон Педро, но при приближаването им и трите плавателни съда обърнали и го изоставили. На кораба нямало никакви светлини или белези за живот. Те се опитали да го вземат на абордаж, но той бил твърде голям, а вълнението твърде силно. За да разберат има ли някой на борда му, гръмнали няколко пъти с мускети. „Тогава те изстреляха две гюлета, а ние изпразнихме по тях бордовите си оръдия, като им причинихме повреди, както те могат да потвърдят сами. След това обаче обърнахме и останахме край испанеца докъм среднощ, като от време на време чувахме някакъв глас да вика нещо на испански; но вятърът беше много силен, а ние — откъм наветрената страна, и нас ни отнасяше, та не можехме да разберем какво вика; и нашите моряци ни убедиха, че вика някой паднал в морето. След което свалихме на вода корабната лодка с осем гребци да търси, вика и извади тези хора, но не намерихме никого.“

В полунощ на „Маргарет енд Джон“ видели на няколко мили от тях в лунната светлина „Арк“, който отплавал подир основното ядро на вражеската флота и „страхувайки се Негова Светлост да не се разгневи, ако изостанем от флотата си, забързахме колкото можем след него да го настигнем“.

Сцената била призрачна — големият тъмен галеон, който изглеждал напуснат, храброто малко корабче, което се опитвало да го вземе на абордаж, вятърът, донасящ чужда реч, доста смелият опит със спасителната лодка. Призори всичко добило още по-зловещ оттенък, когато станало ясно, че целият екипаж от четиристотин и двадесет души се свивал на галеона, без да направи опит да се спаси — било като отбие по-малкия си нападател, било като поправи повредите си или пък да вдигне ветрила на останалите си три мачти.

Корабът бил открит от Дрейк на „Ривендж“, който изобщо нямал работа след вече почти отминалата английска флота. Предната вечер Хауард определил Дрейк да води флотата през нощта и по здрач той я повел, като останалите следвали кърмовия му фенер. Но през нощта Дрейк угасил светлините си и свил надясно, оставяйки флотата да се лута без водач в тъмното. Според неговата версия — видял подозрителни кораби навътре в морето и решил, че може би са испанци, които се опитвали да спечелят предимството на вятъра. Когато ги настигнал, открил, че са германски търговски кораби, и призори съвсем случайно се намерил край дон Педро. Никой друг не бил забелязал подозрителни кораби и сигурно никой не вярвал на тази история — смятали, че Дрейк напуснал позицията си, за да докопа пръв плячката. Херцогът бил готов да обеси някой капитан за далеч по-малко провинение, но Хауард го оставил безнаказано. Макар че в онази част на „Описание на събитията“, за която Хауард дал материал, прави впечатление, че името на Дрейк изобщо не се споменава сред участниците в битките по Ламанша. Повечето английски моряци сигурно съжалявали, че не били на мястото на Дрейк. Един от тях бил Фробишър. Десет дни по-късно в пристъп на ужасна ярост той нарекъл Дрейк измамник и мошеник: „Като страхливец се въртя цяла нощ около испанеца, за да вземе плячката. Смята да ни изиграе, та да не получим дела си от петнадесет хиляди дуката, но ние ще го получим или, кълна се, ще му източа кръвчицата.“

Тъй или иначе призори Дрейк бил на местопроизшествието и призовал дон Педро да се бие или да се предаде. Последният се предал с цветисти речи. Дрейк го приел на борда на „Ривендж“ с четиридесет души от испанските офицери и благородници и го настанил в своята каюта. Дон Педро присъствувал като очевидец на всички последвали битки или от борда на „Ривендж“, или от „Арк“. Плененият кораб бил откаран в Торбей, а след това в Дартмът, където според преданията от гредите му построили галерията в църквата, която може да се види до днес.

Безпомощното поведение на дон Педро и екипажа му също остава загадка — изглежда твърде неправдоподобно да не са могли да следват флотата си по вятъра, ако са се били опитали. А те решително не направили този опит — обрали всички ветрила за ремонт, но не се заели с ремонта и повече не вдигнали други. Отчасти това би могло да се обясни с яда на дон Педро срещу херцога — той бил толкова бесен, че предпочел да си измие ръцете, и наредил на екипажа да не си мърда повече пръста. Месец по-късно той все още не се бил успокоил. Дон Педро писал на краля от удобния си английски затвор, където изчаквал да го откупят. Херцогът, твърдял той, подло отказал да му помогне. „Макар че бе наблизо и видя в какво състояние съм и би могъл лесно да ме избави, той не стори това; като че ли не сме и двамата поданици на Ваше Величество и на ваша служба; изпрати корабче да свика флотата и продължи курса си, оставяйки ме в беда пред очите на цялата флота; а врагът бе на четвърт левга от мен и веднага, щом падна мрак, пристигна. И макар че някои кораби ме връхлетяха, аз им се противопоставих и се защищавах цяла нощ, все още с надежда, че херцогът ще ми изпрати помощ, вместо да прояви такава нечувана според мен безчовечност и неблагодарност.“

Така звучи преводът от испански. Истината, разбира се, е много по-различна. Преди всичко дон Педро съвсем не се защищавал цяла нощ, а само гръмнал два пъти. Предполага се, че цялата му словесна: атака срещу херцога била насочена косвено към дон Диего де Флорес, негов стар враг. Ако наистина бил толкова подмолно лукав, дон Педро успял, защото кралят изобщо не наказал херцога за това, или за каквото и да било друго, докато дон Диего Флорес бил хвърлен в затвора след завръщането си в Испания.

Поради приключението на Дрейк на другия ден, понеделник, 1 август, нямало битки. Оставили армадата величествено да прекоси Лайм Бей. Хауард със своя „Арк“ я следвал отблизо само с още два кораба. Всички останали били объркани от изчезването на светлините на Дрейк през нощта и не знаели кого да следват. Когато се зазорило, от „Арк“ се виждали само върховете на мачтите на най-близките английски кораби чак на хоризонта на запад, а повечето изобщо ги нямало. Трябвал им цял ден, за да настигнат флагмана си.

 

 

Никой от армадата не е оставил нито ред за еретичната английска земя, покрай която минавали, макар че малцина я били виждали преди и плавайки бавно (средно с две мили в час) покрай бреговете й в онези дни, сигурно са я разглеждали с любопитство. Дори когато имало боеве, голяма част от корабите не участвували в тях; с изключение на онези моряци, които давали вахта, останалите нямало какво да правят и имали достатъчно време да зяпат. Те не знаели какво се очаквало да стане и нямали представа за гнетящата тревога, която вече измъчвала предводителите им. Понякога били само на две или три мили от брега. Можели лесно да видят заоблените хълмове, скалистите носове, обрасли в пирен, уютните селца с белосани къщички, шпиловете на църковните покриви, под които, както им били казали, еретиците развихряли дяволските си обреди. Може би повечето испанци разглеждали всичко това само като източник на плячка, но някои сигурно долавяли красотата и домашния уют, които се излъчвали от тях, и сигурно се чудели какво ли е могло да ги превърне в смъртни врагове на Испания.

Единственото тревожно събитие през този ден било, дето в единадесет часа, сутринта от „Сан Салвадор“ съобщили, че корабът потъва. Херцогът заповядал да свалят екипажа, а него да го потопят. На борда му имало 64 моряци и 319 войници, 200 от които според Калдерон били убити или скочили във водата и се удавили. Сред спасените бил ковчежникът на армадата с документите си и с голяма сума пари.

Заповедта на херцога да опразнят и потопят „Сан Салвадор“ била невъзможна за изпълнение. Капитанът бил тежко ранен, останалата част от екипажа бързала да напусне кораба и на борда му все още имало обгорени и ранени хора, които не можели да бъдат прехвърлени. Затова го оставили да дрейфува. Привечер Хауард и няколко от корабите му го настигнали. Хауард изпратил с малък скиф своя роднина лорд Томас Хауард и Джон Хокинс — двама старши офицери от флотата, да се качат на борда му, където „завариха много тъжна гледка“, се казва в „Описанието“. Палубата била пропаднала, рулят строшен, кърмата взривена и на кораба все още имало около петдесет нещастници, обгорени с барут и в ужасно състояние. Носел се такъв смрад и гледката била толкова ужасна, че лорд Хауард и Джон Хокинс наскоро след това го напуснали. Интересно е, че изпитали жалост. Хауард пратил Томас Флеминг с „Голдън Хайнд“ да изтегли на буксир тази трагична развалина до най-близкото пристанище и на другия ден Флеминг го довлякъл до Уеймът.

По-късно се разчуло, че корабът бил взривен умишлено. Само една от тези истории има испански източник и това е описанието на Калдерон, който би трябвало да знае какво пише, тъй като взел на кораба си вицеадмирала и около тридесет души, всички силно обгорени. Според него един сухопътен капитан набил един топчия, който след тази случка слязъл при оръдията под предлог, че трябвало да простреля едно от тях, защото се било овлажнило. Той гръмнал с оръдието, след което хвърлил фитила в бурето с барут. Според други източници топчията бил холандец или англичанин, а според разказа на Убалдино капитанът закачал жената на топчията, която била на борда.

По-късните историци били склонни да отминават с присмех историята за отмъстителния топчия чужденец, особено версията на Убалдино за жената на топчията. Изглеждало доста невероятно след всички претърсвания за жени по заповед на херцога в Лисабон и след толкова седмици в морето някакъв си топчия въпреки всичко да укрива жена си на борда. Но историята накрая получила много любопитен обрат, останал незабелязан от Убалдино или пък от скептично настроените историци. Когато кметът на Уеймът започнал да съставя инвентарен опис на вещите на „Сан Салвадор“, той отбелязал наличието на петдесет и три бъчви вино, но никаква храна, с изключение на три бурета развалено говеждо и едно буре боб. Той също така запитал какво да прави с оцелелите. Дванадесет умрели, след като корабът влязъл в пристанището, като останали само десет испанци, четирима германци, двама французи и една жена германка. Тъй че може би всичко било истина и тя действително предпочела романтичния капитан, тласкайки по този начин мъжа си към един класически и зрелищен израз на отчаяние.

 

 

На другата нощ флотите попаднали в безветрие, носени напред-назад от прилива и отлива в Лайм Бей. При такъв щил, когато нито един кораб не можел да плава, удрял часът на галеасите и англичаните наблюдавали с тревога как тези четири плавателни съда се отделили от испанската флота. Но те не направили нищо и скоро се върнали обратно. Според едно по-късно обяснение техният командуващ дон Уго де Монкада се бил обидил на херцога. Казват, че същата сутрин той видял подире си „Арк“ почти сам и предложил да го нападне, но херцогът отказал, защото нападението на противниковия адмирал било негова привилегия. Твърди се, че дон Уго — много горд каталонски рицар — бил толкова оскърбен, че отказал да се бие през цялата нощ, макар че Рекалде, Де Лейва и Окендо всички заедно го умолявали за това. В една такава бъркотия от слухове човек не знае да вярва ли на подобни неща или не. Но очевидно в онези времена подобно нещо е било възможно. Глупави условности и чрезмерна гордост често влияели на битките и всъщност ролята на галеасите била разочароваща във всички боеве.

На другата сутрин, вторник, 2 август, излязъл вятър от североизток и ненадейно дал предимство на испанците. Край Портланд Бил започнала най-голямата битка до този момент — и най-обърканата според различните описания. „Чудесен остър сблъсък“ — се казва в „Описанието“. „До този момент оръдейните изстрели не бяха показали страшната си сила, нито пък бе имало по-яростна битка. Защото, макар че мускетарите и стрелците капваха от стрелба, гърмежите им не се чуваха сред рева на гюлетата, които валяха така нагъсто, че човек можеше да ги помисли за сачми, тъй като през цялото време битката се водеше на половин мускетен изстрел от врага.“

А сър Джордж Кеъри, губернаторът на остров Уайт, който се вслушвал в боя от замъка Карисбрук, на другия ден пише същото, само че по-сбито: „гюлетата прелитаха толкова нагъсто, че по-скоро приличаше на престрелка със сачми на сушата, отколкото с гюлета в морето. В този сблъсък, слава богу, почти никой от нашите не бе ранен“.

Той, разбира се, можел само да се надява, че положението с ранените стояло така, а може би на сушата се носел такъв слух. „Описанието“ пък преувеличава, споменавайки разстоянието като половин мускетен изстрел — по-голямата част от престрелката се водела от далечно разстояние. Вярно било обаче, че в този ден изгърмели голям брой гюлета и барут, с които си нанесли много малко вреда.

Сигурно на тези двама свидетели, а може би и на повечето останали именно шумът бил направил впечатление; освен това малко изключение никой не описвал специално собствените си преживявания. Бихме могли обаче да запълним тази празнина с помощта на въображението, тъй като, изглежда, тези преживявания били много повече вълнуващи, отколкото опасни.

На оръдейните палуби царял адски шум, както при всички морски битки. Артилерийското обслужване било добре организирано на главните английски кораби и англичаните можели бързо да зареждат и гърмят с оръдията — според самите испанци тройно по-бързо от тях, — да охладят оръдието, за да не прегрее, да го заредят с барут и гюле, което да натикат в ствола, да направят барутна пътечка до барутната камера, да изтъркалят оръдието в позиция за стрелба, а понякога да го обърнат с лостове, за да се прицелят във видим враг и да го заклинят или освободят, за да променят вертикалния прицел, а след това да се отдръпнат, за да не ги закачи при отката. Когато всички тези операции били извършени, топчията вече го сърбели ръцете да поднесе фитила и той често не изчаквал командата за стрелба, а гръмвал, щом видел цел, макар че понякога тя била абсолютно извън обсега му.

На горните палуби било най-интересно — оттам можели да се наблюдават просветванията в оръдейните портове и водните фонтани от гюлетата наблизо и далеч. От време на време, когато някое гюле удряло в корпуса, се чувал глух тътен, звън на отсечен щаг, трясък на падаща рея със срязан фал или още по-лошо, макар и рядко — вик на болка, когато някое гюле минело през такелажа, пръскайки с жужене наоколо си дървени трески.

За англичаните особено вълнуващ бил не моментът на попадението, а демонстрацията на мореплавателско умение. Вълнували се както съвременните яхтсмени, когато маневрират в позиция преди началото на състезанието. Успехът и безопасността зависели от това, как капитанът преценявал лично ситуацията, и от майсторството на екипажа. Капитанът избирал враг, когото да може да изолира, и определял курса, целейки да го откъсне от другите. Когато вражеският ветроход попаднел в обсега на оръдията, идвал моментът на бързите решения: да продължи ли още малко срещу вятъра, без да губи много скорост и да му пресече пътя пред самия му нос, когато собствените му оръдия са готови за стрелба, а на врага не са? Или пък да отбие от курса, да изкуши врага да гръмне с бордовите си оръдия отдалеч, а след това да го приближи и да пресече зад кърмата му, преди онзи да има време да презареди? А какво ще направи врагът и какво правят останалите? Англичаните искали оръжие за моряците и сега моряците го били получили. Начинът, по който щели да го използват, щял да бъде строга проверка на моряшката съобразителност и преценка.

Когато започнала битката край Портланд, английската флота изобщо не била организирана, с нищо не наподобявала формацията на испанската флота. Повечето капитани с по-нисък ранг тръгвали с предводителите, които вече познавали — Хауард, Хокинс, Дрейк, Фробишър, Фенър, — и горе-долу ги следвали, но по свой личен избор, а не защото им било заповядано. Бъркотията от несъответствуващи си описания обаче свидетелствува, че в деня на битката англичаните си извадили поука. Най-напред били разбрали, че трябвало да рискуват да се приближат до врага. Нещата просто нямало да се развият, както те се надявали. Нямало смисъл да използват полукулеврините си, за да стрелят наслуки, а за още по-малките фалконети и миньони и дума не можело да става. И въпреки това те ги използвали, сигурно най-вече търговските кораби. Само една нищожна част от гюлетата стигала до целта и те започнали да разбират, че изстреляното отдалеч гюле нямало сила да пробие солидните корпуси на испанците. То можело да помете такелажа или да пробие надстройките, които били леки по конструкция, но ако ударело в корпуса, само засядало в него. По-късният опит показал, че да се потопи дървен кораб с гюлета било много трудно — и след цял ден бъхтене един добре направен корпус все още можел да плава. За да се потопи или обезвреди една солидна фаланга от сто и тридесет кораба, били нужни месеци и повече барут и гюлета, отколкото имало в цяла Англия.

Но в деня на битката край Портланд англичаните се осмелили да предприемат следващата стъпка и разбрали, че могат да я правят, без да рискуват — отчасти защото испанците стреляли по-неточно, отчасти защото самите те се понаучили да си избират позиции, където испанските оръдия не можели да ги стигнат. Появили се и признаци на тактическа организация — англичаните прибягвали до килватерния строй. „Негова Светлост — се казва в «Описанието» — нареди на някои кораби на Нейно Величество, които бяха наблизо, да го следват и отново да връхлетят испанците, като се доближат на един мускетен изстрел до врага, преди да изстрелят гюлетата си… и това бе изпълнено много добре от «Арк», «Елизабет Джонас», «Галиън ъф Лестър», «Голдън Лайън», «Виктъри», «Мери Роуз», «Дредноут» и «Суолоу», които се биха в този строй.“

Като доказателство, това едва ли звучи убедително, но и херцогът описва нещо подобно в дневника си: „Когато нашият флагман забеляза флагмана на врага да се насочва към него, той свали марселите и вражеският флагман премина, следван от цялата си флота, като всеки кораб стреляше по нашия, когато минаваше“. Изглежда, тогава Хауард бил създал нов боен строй, който залегнал в основата на военноморската тактика и се запазил до битката за Ютландия.

При този пръв опит, разбира се, строят не пожънал успеха, който заслужавал. Калдерон също описва подобен начин на бой. Корабът на херцога, пише той, се бил с вражеската флота сам в продължение на час и половина. „Той гръмна над осемдесет пъти само с оръдията от единия си борд и причини големи поражения на врага. А врагът изстреля по херцога най-малко петстотин гюлета, някои от които го уцелиха в корпуса, а други в такелажа, отнасяйки флагщока и един от щаговете на главната му мачта.“ Не е логично, но е човешко да смяташ, че твоите изстрели уцелват и причиняват поражение, а тези на противника не успяват. Англичаните обаче не споменават за никакви повреди, а един флагщок и един щаг са слаба компенсация за петстотинте гюлета. При цялата „страшна сила“ на оръдейните изстрели нито една от страните след цял ден сражение не била получила повреди, които да не могат бързо да се отстранят от екипажите.

В общи линии битката донесла разочарование и чувство за безсилие на англичаните. Боят замрял следобед, когато вятърът обърнал от югозапад и испанците изгубили предимството си. Армадата се престроила и продължила по курса си, привидно все така силна и стегната. Изглежда, нямало начин англичаните да й попречат, можели само да я следват, докато разберат къде отива и какво възнамерява да прави.

Но испанците били още по-разочаровани, защото знаели какво се очаквало от тях, а сега разбирали, особено по-прозорливите, че нямало да могат да го осъществят. Изминалият ден показал, че не могат да заловят и вземат на абордаж нито един английски кораб, дори при попътен вятър. Тогава как щели да очистят морето от врага за прекосяването на Парма? Огромният брой войници — гръбнакът на армията им — изобщо нямали възможност да си свършат работата. Те през целия ден стояли с готово оръжие — мускети, пики и саби, в очакване на мига, когато корабът им щял да блъсне борд в борда на вражеския кораб, а те да залеят палубите му и да избият до крак екипажа. Но всеки път, когато възниквала такава възможност, врагът обръщал и изчезвал с бързина и майсторство, с което техните моряци не можели да се мерят. На войниците не им оставало нищо друго, освен да стоят като мишена за вражеските изстрели и от време на време да дават по някой залп с мускетите си, съзнавайки, че само хабят барута. Те започнали да мърморят.

На следния ден, сряда, 3 август, отново нямало бой, с изключение на една престрелка на съмване. Но причината за това била друга. Цялата английска флота била налице и плавала при лек бриз по границата на огневото поле, но на повечето кораби вече не достигали муниции. Хауард изпратил барки и пинаси в пристанищата да искат нови боеприпаси.

През нощта армадата преминала много бавно край Сейнт Олбанс Хед. На съмване на 4 август херцогът видял пред себе си варовиковите скали на остров Уайт и разбрал, че дошло време да вземе решение. От Парма нямало ни думичка.