Дейвид Хауарт
Великата армада (3) (Испанската версия)

II
Херцог и крал

Седмият по ред херцог на Медина Сидония се казвал дои Алонсо Перес де Гусман ел Буено. Бил господар на най-старото херцогство в Испания и едно от най-големите частни владения в цяла Европа, а също така човек преценяван неправилно от редица по-късни поколения. На малкото му портрети, запазени до наши дни, го виждаме като възрастен, дребен човек, с посивяла брада, тъмни дрехи и меланхолично лице. Но портретите били рисувани много по-късно, след като събитията в 1588 година разклатили здравето и доброто му име. Като командувал армадата, той бил само на тридесет и седем години.

Градът Медина Сидония, откъдето идва титлата на херцога, се намира в сърцето на испанския Юг, няколко мили по-навътре в сушата от Кадис. Разположен е на висок хълм с красива гледка към равнините на Андалусия. Заобиколен е с чифлици, където отглеждат бикове за коридите, а на самия връх на хълма са останали няколко порутени стени от средновековната крепост на херцогството.

Още от 1297 година обаче херцозите живеели в едно скромно имение на около четиридесет мили оттам, близо до друга крепост край Сан Лукар де Барамеда. Замъкът все още стои, заобиколен от къщите на града. Поколение след поколение херцозите го престроявали и разширявали, а сегашната херцогиня все още живее там с няколко от порасналите си деца. Замъкът е давал подслон на фамилията почти седемстотин години.

Съвсем естествено било херцозите да бъдат силно привързани към дома и имението, които обитавали от толкова време, а най-привързан от тях бил седмият по ред херцог. Сан Лукар е разположен в устието на река Гуадалкивир, която се спуска от Севиля. През шестнадесети век бил оживено пристанище и износен пункт на прочутите херески вина. По време на войната с Испания английските любители не се отказвали от своето шери и продължавали да се снабдяват с него по обиколни пътища, а отглеждането на гроздето и смесването на букетите на повечето от тези вина ставало в именията на херцога. От прозорците и терасите си той можел да се взира далеч отвъд широкото устие на реката, отвъд блатата зад нея и плодородната равнина — изобилна, благословена със слънце, ведра и богата земя с житни ниви, маслинени дръвчета, лозя, лимонови и портокалови градини и разхвърляни малки градчета с белосани къщи, всяко с внушителна църква по средата си. Той обичал всичко това и всяка педя му принадлежала.

Херцогът бил доста странен човек за испански аристократ, пък и където и да било в Европа. По природа бил миролюбив и благ, вежлив, внимателен и рядко се гневял. Не обичал насилието, интригите във високопоставените кръгове и военния живот и до този момент винаги успявал да ги избегне, с изключение на фамилния си дълг като върховен командуващ на Андалусия, който рядко се превръщал в бреме. Нищо в потеклото му не обяснява странната му склонност към миролюбие. Гусмановци били войнствен род. Според семейните предания те дошли от Англия преди шестстотин години. Може би с онези скандинавски разбойници, които слезли по северното крайбрежие на Испания в десети век. Пътят към властта си проправяли в сражения предимно с маврите. Добавката към името им — Ел Буено, Добрият — датирала още от тринадесети век и винаги означавала добър във военен смисъл: сигурен, верен и безпощаден. За пръв път била дадена на един от тях при обсадата на някакъв град. Враговете пленили сина му и заплашили да го убият, ако не остави града на мира. Гусман си спечелил името, като отказал да вдигне обсадата и оставил да убият момчето. Оттогава Гусмановци давали пълководци и губернатори за колониите на Испанската империя. Имаме достатъчно причини да предполагаме, че самият херцог също бил добър, но в съвсем друг смисъл — добър съпруг и баща, добър черковник, не лош учен и дори добър господар според стандартите на своето време — накратко, добродетелен човек. Но той никога не бил претендирал, че е добър войник, нито пък искал да бъде такъв, а още по-малко добър мореплавател.

Без съмнение нещо във възпитанието му било изградило у него този странен характер. Наистина бил необикновен. Загубил баща си на петгодишна възраст и още като момче наследил титлата и обширните владения на дядо си. На петнадесет години го сгодили за едно момиче на име Ана, която тогава била четиригодишна. Била дъщеря на принцеса Еболи, прословута със своята необузданост и интриги. Повечето годежи на деца, предприемани, за да заздравят могъществото на големите фамилии, полека-лека потъвали в забрава, преди малките да станат на възраст за женене. Но когато херцогът навършил двадесет и една година, а Ана — десет, папата им издал специално разрешение да сключат официално брак. Бракът бил сключен и до началото на 1588 година херцогът и херцогинята вече имали четирима сина. По-късно се сдобили с още дванадесет деца.

В Испания се носела мълва, че всъщност крал Филип имал връзки с принцеса Еболи и че проявявал специално благоволение към херцога поради бащинския си интерес към херцогинята. Това няма как да се докаже, а онези, които сравняват краля с принцесата в по-късните им години, просто не могат да го повярват — с течение на времето Филип се превръща в достолепен отшелник, докато принцесата си остава все същата политически опасна личност до такава степен, че той нарежда да я държат под домашен арест. Но двадесет и пет години преди това кралят бил съвсем друг човек, за когото се знаело, че не пропускал нито една от възможностите, които му предоставял високият ранг. По линия на незаконородените деца херцогът би могъл да му бъде зет.

За брака на херцога се приказвало, че херцогинята досущ приличала на майка си и израсла доста опърничава. Твърдели, че херцогът бил под чехъл, и може би наистина е бил. Той се държал като човек, който по-скоро би предпочел да го тероризират, отколкото да тероризира той сам. Може би обичал още повече херцогинята за властния й нрав.

Във всеки случай Медина Сидония наистина бил привързан към дома си и — за един херцог — удоволствията му били невинни. Обичал да язди из андалуските земи, където селските девойки му правели реверанси, а мъжете сваляли шапки и хората приемали благосклонността му с благодарност. Властта понякога сигурно му пречела да съди вярно, но поне ценял справедливостта. Стопанисването на голямото имение му създавало много грижи, особено финансови. Гусмановци били невероятно богати и въпреки това винаги дължали някому нещо. Но херцогът разбирал добре този живот. Той бил роден и призван за него и единственото му желание било да го оставят на мира да му се радва и спокойно да изпълнява дълга си, доколкото може.

В средата на декември, два месеца преди церемонията в Лисабон, спокойствието в Сан Лукар било внезапно разбито от кралски куриер със спешна депеша от секретаря на краля — дон Хуан де Идиакес. Той съобщавал на херцога, че маркиз Санта Крус, главнокомандуващият на великата армада, която се събирала в Лисабон, бил на смъртно легло. Не предлагали поста му на херцога, а просто го уведомявали, че кралят го назначава за върховен главнокомандуващ на далечните плавания. Нареждали му незабавно да тръгне за Лисабон, да поеме командуването на флотата и да я поведе да покорява Англия в името на бога и краля.

Почти всеки друг испанец на мястото на херцога щял да се пръсне от гордост. Херцогът бил ужасен. Той веднага отговорил на писмото, протестирайки мъчително. Думите му се леят във френетични повторения, докато търси фрази, с които да накара краля да разбере, че той няма и не може да стори подобно нещо: „Преди всичко смирено благодаря на Негово Величество, че се е сетил да натовари тъкмо мен с такава велика задача, и бих желал наистина да притежавам способностите и силите, необходими за изпълнението й. Но, господине, аз не съм достатъчно здрав, за да пътувам по море, и от малкото си морски пътувания зная, че винаги хващам морска болест и настинка. Освен това толкова съм затруднен материално, че при всяко отиване в Мадрид трябва да вземам в дълг, за да пътувам. Имението ми има да дава 900 000 дуката и затова не бих могъл да поема командуването. Не мога да отделя нито грош за експедицията.

Освен това нито съвестта, нито дългът ми позволяват да се нагърбя с такъв пост. Флотата е толкова голяма и мисията й толкова важна, че би било грешка да се повери командуването им в ръцете на човек като мен — без опит в мореплаването и в сраженията. Затова, господине, в интерес на службата на Негово Величество и в името на любовта ми към него, предоставям на вас да доведете до негово знание, че не притежавам нито склонност, ни способности, ни здраве, нито пък средства за тази експедиция. Липсата дори и на едно от тези качества е достатъчна да ме извини, да не говорим за целокупното им отсъствие, както в случая.“

Това дълго писмо би могло да се тълкува и като извинение на страхливец, изплашен до смърт от предстоящата опасност, и тъй като било открито в кралските архиви още преди един век, мнозина го тълкуват именно така. Но то заслужава да го обмислим по-старателно. За да пише така на крал Филип, човек трябвало да притежава морален кураж, а в последвалите битки херцогът проявил и достатъчно физическа смелост. Освен това всичко в писмото било вярно до последната дума. Заповедта на краля била наистина невъзможна — нямало никакви основания да се надява, че херцогът ще успее да изпълни мисията си. Преценено честно, това не е писмо на страхливец, а на достатъчно здравомислещ и мъдър човек, който познавал добре възможностите си и предвиждал какво можело да се случи, и който същевременно бил толкова ужасен, че не можел да даде израз на мислите си.

Медина Сидония без съмнение се догаждал защо кралят избрал тъкмо него за главнокомандуващ — просто защото бил херцог. Само виден аристократ можел да командува голяма кралска флота, защото адмиралите и генералите били честолюбиви и докачливи хора, които не можели да служат заедно под командата на по-нискостоящ от тях простосмъртен. (По същата причина кралица Елизабет назначила лорд Хауард Ефингамски да командува флотата й.) Умиращият Санта Крус бил най-известният майстор на морския бой в Испания, но също така — което в никакъв случай не било по-маловажно — бил и маркиз. За съжаление нямало друг като него. Херцогът по начало се ползвал с уважението, което му се полагало заради произхода му, но как ли щял да го опази?

„Освен това — продължава той — да поема командуването на армадата, без изобщо да знам нещо за нея, без да познавам хората, които участвуват в нея, или пък целите, към които се стреми, без да имам сведения от Англия, без да съм запознат с пристанищата там и с приготовленията, извършени от маркиза през последните години, би означавало да действувам слепешката, дори и да имах нужния опит. Съвсем внезапно и неподготвен ще трябва да се впусна в една нова кариера. Така че, господине, вие виждате колко сериозни и убедителни са доводите ми да откажа в интерес на Негово Величество, виждате, че не бих могъл да се захвана със задача, за която съм сигурен, че не ще се справя. Ще трябва да се ръководя като сляп от мненията на други, без да познавам добрите и лошите им страни и без да знам дали някой от тях няма да пожелае да ме измами и провали.“

Може би точно това обяснява най-добре от какво най-много се боял херцогът — не от опасностите, битките или смъртта, дори не и от провал, а просто да не стане за смях. Армадата била най-голямата флота в света — как можело тогава човек като него да я оглави? Човек, който страдал от морска болест, който трудно различавал кораб от купа сено, който непрекъснато трябвало да пита подчинените си какво да прави и да носи вина за грешките им, който трябвало да се прави на глух, когато му се присмивали. Всеки човек изпитва подобен страх в различни мигове от живота си и заслужава съчувствие, а не презрение. Херцогът завършва писмото си с цялата възможна настойчивост, с която един човек би се осмелил да се обърне към своя крал: „Това е всичко, което мога да кажа. Пиша с цялата искреност и правдивост, които ми повелява дългът, и не се съмнявам, че Негово Величество великодушно ще ми окаже милостта, за която моля смирено, и няма да ми възложи мисия, в която положително няма да успея, защото не я разбирам, не знам нищо за нея, не съм достатъчно здрав, за да плавам по море, и нямам излишни пари да харча за нея“.

Разбира се, в Испания имало достатъчно други аристократи, мнозина от които щели да бъдат щастливи да поемат командуването на армадата. Но кралят вече бил направил избора си и не бил свикнал да му отказват, когато назначавал някого на висок пост — вероятно дотогава подобно нещо изобщо не му се било случвало. Нещо повече, той не бил способен да признае, че е сгрешил. В отговор на горещата си молба херцогът само получил повторна заповед веднага да потегли за Лисабон. Втората заповед била изпратена от канцеларията на краля на 18 февруари и херцогът сигурно я получил към 21 февруари. В нея му съобщавали също така, че армадата трябвало да отплава под негова команда най-късно до 1 март. След малко повече от една седмица — т.е. той нямал никакво време да замине за Мадрид и лично да умолява краля. Не му оставало нищо друго, освен да се подчини на твърдата заповед и да се надява на най-доброто. Херцогът отговорил, че успокоил съвестта си, признавайки своята негодност.

След като той изразил смирението си, кралят му писал отново, значително по-благосклонно, и не обикновено секретарско писмо, а собственоръчно подписано „Аз, Крал…“. В послепис Филип бил добавил с небрежния си почерк, че той самият би желал да оглави армадата, но бил твърде зает у дома. Той неуместно припомнял на херцога великите подвизи на дедите му и отбелязвал, че не се съмнява в успеха му. Херцогът не бивало да се безпокои, тъй като експедицията била изцяло посветена на божието дело. Бог щял да го подкрепи и следователно той не можел да не успее.

Преди обаче да има възможността да се запознае с този благочестив опит на краля да го окуражи, херцогът вече се бил сбогувал със семейството си и със Сан Лукар и потеглил за Лисабон. Медина Сидония, разбира се, знаел, че този дълъг и изморителен път го отвеждал в историята. Освен това с присъщата му способност за самонаблюдение той сигурно разбирал, че историята нямало да го съди според ценените от него самия добродетели, а според чуждите на природата му военни норми и че присъдата й щяла да бъде строга.

По пътя поне не страдал от самота. Херцогът бил взел със себе си в Лисабон и после на борда на флагманския кораб свита от двадесет и двама благородници и четиридесет слуги.

Да заповядва на херцога с писма било напълно в стила на крал Филип. От години вече кралят управлявал империята си по този начин и рядко напускал малкия апартамент в огромния монашески дворец в планините на северозапад от Мадрид — Сан Лоренсо дел Ескориал. Идеята за армадата се зародила в отшелническия му мозък в този апартамент. Там тя била планирана до най-дребните подробности и осъществена физически с помощта на писма, които кралят диктувал на секретарите си или пък които те пишели от негово име.

Кралят оставил два паметника на потомците. Единият бил Ескориал със своето сурово благородство, с чието планиране и строеж Филип запълнял най-щастливите мигове на зрялата си възраст. Вторият бил кралският архив в средновековния замък Симанкас, осем мили по на север. В четиридесет и шест стаи на този замък се съхраняват три милиона документи. Там има хиляди и хиляди писма, писани от Филип преди четири века, доклади, които той внимателно четял, изпъстряйки полетата с бележки. Сред тях са и документите, с помощта на които била създадена армадата и после тласната към гибел.

Въпреки купищата оригинални документи най-трудно можем да проумеем намеренията на краля по отношение на армадата. Това било трудно дори и за херцога, който го познавал добре, и сигурно безнадеждно за един ум от двадесети век — да се опита да проникне в мислите на един фанатик от шестнадесети век. Но трябва да се опитаме, и то със съчувствие. Всички събития около армадата остават безсмислени, ако не разберем поне отчасти какво си е мислел крал Филип. Съществуването на армадата само по себе си не обяснява защо е била създадена, какво е трябвало да спечели и защо не е успяла.

В 1583 година Филип бил шестдесет и една годишен и вече повече от тридесет години властвувал като крал. Той управлявал или се надявал да управлява от Ескориал един почти безгранично сложен свят. Географски господствувал над най-голямата империя в историята: в Европа тя включвала Испания и Португалия, Сицилия, Неапол и Милано, както и част от Нидерландия и Франция; отвъд океана обхващала испанските и португалски доминиони в Америка, Африка, Индия и Изтока. От другата страна на земното кълбо Филипинските острови носели неговото име. А бракът на Филип с Мария Тюдор на младини му дал за две години и титлата крал на Англия.

Само презокеанските владения на Филип били придобити почти изключително със сила; владенията в Европа попаднали в негови ръце чрез фокусите на наследяването по преплетените клони на кралските родословия. Браковете на кралете, както и този на херцога, били политически без изключение. Сгодявали бебетата още преди да се родят, престъпвали законите против кръвосмешение, треперещи парализирани старци се женели за момичета под двадесет години с последна надежда да им родят наследник, който да обедини властта на две кралски династии. Всички принцове и принцеси трябвало да бъдат готови за такова добре пресметнато, неромантично чифтосване. Само кралица Елизабет успяла да го отхвърли и предпочела играта на наследяване, карайки кандидатите си да се измъчват от догадки^[1]. Самият Филип бил женен четири пъти — за наследничките на Португалия, Англия, Франция и Австрия, като не бил зървал нито една от годениците си, преди да започнат церемониите. И четирите му съпруги починали, но по един или друг начин Филип вече можел да докаже, че е роднина едва ли не с всеки, в чиито вени течала кралска кръв, и по един или друг начин можел да претендира за всеки трон. Не дотам убедителните си претенции той понякога подкрепял с военна заплаха.

Империята му обаче била не само политическо, но и религиозно цяло и точно това извънредно усложнявало нещата. Крал Филип бил „Негово най-католическо величество“. Той вярвал, че бог му бил отредил да брани истината от неверниците и еретиците. Папата бил наместник на Христа на земята; в собствените си очи Филип бил поборник на бога, по божи замисъл равен на папата. В този смисъл границите на империята му не били очертани много ясно. Из цяла Европа имало хора, уловени в приливите и отливите на Реформацията и Контрареформацията, които се разкъсвали между верността към родината и към вярата си. Почти във всички католически владения на Филип протестантите били унищожени или натикани дълбоко под земята от Инквизицията. Само Нидерландия правела изключение. През цялото му царуване тя непрекъснато се бунтувала, отчасти против позора на чуждото иго, отчасти за да защити протестантското си верую. Той трябвало да поддържа там една извънредно скъпо струваща армия, която така и не успяла да усмири бунтовниците. Филип обаче бил загрижен не само за своите владения. Негов личен дълг — и както смятал той, наложен му от бога — било да наказва протестантите навсякъде и да избавя католиците, живеещи под протестантско иго.

Филип бил странен кръстоносец. По природа не бил човек на действието — военното изкуство не му се удавало, никога не се бил опитвал да вдъхнови или поведе армия. Само веднъж в живота си бил свидетел на битка и макар че тогава неговата страна спечелила, зрелището го отвратило. За щастие Испания имала великолепни пълководци, сред които били и по-малкият незаконороден брат на Филип — дон Хуан, племенникът му Александър Фарнезе, херцог Парма, застаряващият херцог Алба, а във военноморското дело — маркиз Санта Крус. Тези мъже оглавявали битките на Филип — божиите битки, както би казал той, докато кралят си стоял у дома и решавал срещу кого да се бият.

Филип също така не блестял с голям интелект. Умът му, вечно съсредоточен върху божиите и своите дела, бил забележително бавен. Бързите решения го ужасявали; трябвали му дни, а понякога години, за да реши нещо. Поданиците му го наричали Филип Предпазливия и той бил успял да издигне хроническата си нерешителност почти до добродетел. „Времето и аз сме едно“, казвал той, отлагайки поредното решение, като очаквал — и понякога с право — проблемите да се решат от само себе си, ако ги изчака достатъчно. Филип също така много трудно възприемал — било от собствения си опит, било от далеч по-блестящите умове в двора си. Тази смесица от посредственост и власт го била направила самодоволен и твърдоглав.

Изглежда, обаче схващал, че му липсва находчивост, и може би затова, остарявайки, се затворил сред четири стени и започнал да управлява кралството си с писма. Това го изолирало от лични срещи и словесни спорове, които само го обърквали. От време на време, разбира се, трябвало да даде някоя и друга аудиенция на хора с висок ранг, които идвали при него с някакво специално прошение. Той обаче открил как да се справя с тях — те трябвало да говорят испански или да използват преводач, тъй като това бил единственият език, който владеел Филип, с изключение на малкото латински, колкото да следи молитвите на свещениците си. Кралят изслушвал просителите безмълвно и безизразно, докато те разпалено произнасяли приготвените красноречиви тиради, а щом свършели и вече не можели да измислят какво още да кажат, ставал и учтиво ги отпращал с думите: „Въпросът ще бъде разгледан с нужното внимание“. Това ги унищожавало напълно. Оттегляли се с поклони, чудейки се дали изобщо онова, за което молели, било стигнало до съзнанието на краля. Но в името на справедливостта, той обикновено ги разбирал. Върху проблемите им размишлявал насаме, протакайки колкото си иска, съветвайки се с бога в молитвите си, и много, много по-късно от кабинета му тръгвал отговорът му в старателно премерени фрази. Тези писма далеч невинаги давали ясна представа за преценката на краля. Когато му било изгодно, Филип майсторски скривал смисъла във витиевата проза.

Водел нездрав живот, зазидан в Ескориал. Казват, че всеки ден прекарвал три-четири часа в молитви. Това без съмнение му носело духовна утеха, но било и като физическо покаяние, защото Филип страдал от силни болки и отичане на коленете. Лекарите твърдели, че е подагра, и може би били прави, а може би това бил ранен признак на болестта, която десет години след плаването на армадата го отвела в гроба с бавна и отвратителна агония, при която плътта се разлагала, докато в нея все още тлеел живот. Каквато и да била болестта на краля, колениченето с часове по мраморния под сигурно я влошавало, както и усилията на лекарите да го церят с кръвопускания, изтеглящи кръвта от краката му. Точно когато трябвало да се съсредоточи върху въпроса за армадата, коленете на Филип били така ужасно подути, че той с мъка изминавал, куцукайки, разстоянието от леглото до бюрото си и се измъчвал от толкова силни болки, че не го хващал сън. Затова често осъмвал на бюрото си, борейки се мудно и усърдно с купищата документи, които никога не намалявали. Армадата била създадена с върховно усилие на волята от човек, измъчван до полуда от болки и безсъние.

Крал Филип обичал децата си, с изключение на най-големия си син дон Карлос, който бил твърде деформиран психически и телесно, за да бъде обичан от когото и да било. Писмата на Филип до тях са нежни, с лек бащински хумор. Той също така обичал поне една от жените си и казват, че бил добър към слугите. Но извън този малък кръжец рядко нещо можело да го трогне и кралят дори заявил веднъж на един осъден на изгаряне еретик, че той би носил дърва за кладата на собствения си син, ако го обвинят в такова страшно престъпление. Но в своята безсърдечност Филип далеч не бил единствен. В онези времена църквите, и особено испанската църква, пренебрегвали такива добродетели като милосърдието и великодушието. Богът, комуто служел Филип, бил всемогъщ, всезнаещ и непрощаващ. Този бог можел и участвувал в делата на хората с чудеса. Но колкото и парадоксално да било, изпълняването на волята му зависело от неговите слуги. Той искал да го боготворят точно по каноните на католическата църква и по никои други. Освен това дори и при най-малкото отклонение настоявал за най-жестоките и ужасни наказания, измислени от човека. Всевишният особено държал на усилията на онзи, комуто бил дал върховна власт на земята — крал Филип. Подобно бреме наистина било ужасно за сам човек.

То било не по-малко тежко и за една империя. Обременена с подобни примитивни заблуди, Испанската империя била обречена на разпадане и по времето на Филип вече била започнала да се пропуква. В ония времена, когато докладите и заповедите се пренасяли от ездачи и кораби, тя била твърде обширна за централизиран контрол и съвсем необятна за църковно бюрократичното управление, което кралят се опитвал да й наложи. Той мразел да преотстъпва на друг дори прашинка от властта си — сред купищата документи важни въпроси очаквали решението му, докато кралят се борел с незначителни неща. Империята се давела в хартия.

Освен това тя била разорена. От доминионите й на изток и запад към нея течали реки от съкровища, но никой не можел да разбере, че непрекъснатото създаване на нови пари само води до инфлация. Филип бил заложил всичките имперски приходи с години напред предимно при чуждестранни банкери. Той все се надявал, че някаква щастлива случайност ще плати дълговете му, но банкерите знаели, че испанският крал никога вече нямало да бъде платежоспособен. Постепенно Филип и сам започнал да разбира, че те вече не желаели да му заемат пари. Колкото и банално да изглеждало, но божиите замисли стрували ужасно скъпо.

Би било абсурдно да твърдим, че Филип или испанският народ, или който и да било друг носели вина за сложните си схващания за християнския бог. Те се оформяли с поколения и били наследени. Почти цял век Инквизицията налагала строго католическите форми на богослужение и испанците носели конформизма както войниците униформата си. Малцина от тях били виждали еретик, а онези, които имали такъв опит — например в Нидерландия, — познавали еретиците само като политически и военни противници. Военните и религиозни въпроси неизбежно се обърквали в главите им. За задълбочаването на тази бъркотия още повече допринесъл св. Игнаций Лойола, испански воин, основал ордена на езуитите в 1540 година. Орденът прераснал в международна организация с открито военна структура, която, както армията, изисквала безпрекословно подчинение от старшите офицери и обети, надхвърлящи обикновената преданост към родината. Такава религиозна институция допадала много на испанците, особено на войниците, у които верността към религия и родина се покривали.

В елементарния мозък на Филип обаче военните и религиозните схващания окончателно се били преплели в невероятна каша. Неговият бог имал пороците и амбициите на земен тиранин — нещо философски невъзможно и прилягащо само на примитивните народи в елементарните общества. За разлика от тях обществото, управлявано от Филип, било извънредно сложно. Та как изобщо можел да различи във всичките си проблеми като владетел собствената воля от волята на един бог, който толкова приличал на него? Филип не можел и никога не успял да стори това. Той обяснявал на околните всичките си планове, твърдял, че следва божията воля, като че ли божиите цели допринасяли за могъществото му просто по някакво щастливо съвпадение. Чужденците, които се страхували или завиждали на Испания, намирали това за лицемерие, но не било така. Когато в двадесети век четем писмата на Филип и го мерим с наше мерило, което, разбира се, също така е исторически необективно, виждаме, че той е бил фанатик, догматик, фарисей, нелогичен, безскрупулен и безнадеждно объркан човек, но същевременно и отблъскващо искрен.

Такъв бил човекът, чиито заповеди докарали армадата до неудобния й престой на котва в устието на реката. Но какво се надявал да спечели Филип с флотата, която бил създал? С божия помощ — както виждал нещата — тя щяла да победи англичаните в морето, а армиите му щели да слязат на брега и да победят английските войски на сушата, като пленят или убият кралицата. А после? Ако погледнем сега назад, за нас е отвъд всяко съмнение, че Елизабетинска Англия никога не би приела господството на Испания. Филип можел да победи Англия, но не би могъл да я задържи без помощта на огромни гарнизони, които просто не би могъл да си позволи да издържа. Би трябвало да е бил наясно по този въпрос, ако е можел да извлече поука от тридесетгодишните усилия на Испания да потушава вълненията в Нидерландия. Тези усилия парализирали финансите му, стрували му неизброими жертви в жива сила, без изобщо да го доближат до успеха. Англия щяла да бъде още едно безкрайно бреме, при това много по-тежко, защото била не по-малко протестантска, не по-слабо патриотично настроена и далеч по-силна страна от Нидерландия.

И така първата загадка на армадата е какво смятал да прави Филип, ако победял? В архивите на Симанкас намираме отговор, който би могъл да се очаква от човек като него: след като бил посветил половината от живота си на планиране на армадата, след като бил вложил несметни богатства в организирането и създаването й, кралят все още не бил решил какво да прави, ако тя спечели войната. Да спаси народа на Англия от еретичната му кралица — това би могло да означава всичко от светска гледна точка. Повечето хора смятали, че щял да се опита да управлява Англия сам, като евентуално даде короната на някое от децата си. Без съмнение същото мислели и онези, които отивали да се бият за него. Но в последния момент, докато армадата очаквала попътен вятър, кралят написал още едно писмо, което би изненадало и ужасило командуващите му, да не говорим за войниците и моряците, ако знаели какво пишел в него. Но никой не знаел. Писмото стигнало с армадата чак до бреговете на Англия и отново се върнало в Испания, без някой да го прочете. То останало неразпечатано триста години.