Станислав Говорухин
Великата криминална революция (8)

Има ли Русия бъдеще?

Да надникнем в бъдещето.

Тъкмо затова тръгнах да пътувам из страната, та с очите си да видя кълновете на бъдещето. Може би напразно вдигам паника, може би наистина всичко ще се разсее. (Макар че това много наподобява разсъжденията на бременна гимназистка.) Но изведнъж… Изведнъж някъде се показа едно кълнче, от което рано или късно ще разцъфне здрав цвят.

Поразяват ме хората, които всеки ден излъчват в ефира програмата „Време“, или както там се нарича тя сега… Днес работата им е по-тежка, отколкото при комунистите. Как ли трябва, изплезили език, да кръстосват страната, та сред хаоса и разрухата всеки път да изнамират нещо, което да потвърждава правилността на ставащите в страната промени.

Еди-къде си прибрали невиждана реколта (само че няма с какво да я превозят — няма ни пътища, ни транспорт), еди-къде си работниците си вложили много успешно ваучерите, еди-къде си някой изобретил вятърна мелница (продадоха всичкото гориво и заговориха за ветроенергия). Тежка работа, да ги съжали човек.

И така, да надникнем в бъдещето.

Какви са съставните части на щастливото или не щастливото бъдеще?

Схематично, това е сегашното състояние на науката, медицината, правозащитната система, отбраната. Е, разбира се, и на образователната система, децата… Каквито пораснат децата, такава ще бъде и страната.

 

 

Във Владивосток се промъкнахме през оградата на Н-ския секретен завод за ремонт на военни кораби и подводни лодки, купихме от морячетата на военния кораб наркотик и по същия път се върнахме обратно. Можехме да минем и през пропуска. Тези, които не са униформени, пазачът ги пуска — трябва само да произнесеш вълшебната дума. По територията на завода се шляеха няколко млади момчета, дошли тук със същата цел — за наркотик.

По наша молба милицията даде във вестника обява уж от името на някаква фирма: „Купуваме оръжие“. Засипаха ни с предложения. Спряхме се на… отровните вещества.

Отидохме на срещата. Двадесет и шест годишен старши лейтенант, химик, началник на склада, докара бидон със силно отровно вещество. По 2000 долара за литър.

С един бидон може да се отрови голям град.

Някога могъщият Тихоокеански флот сега не е способен да решава занапред бойни задачи. Най-малкото, не в предишния обем. Той просто се отоплява и някак си съществува. Главната опасност за русите идва от това, че не се прави планов ремонт на ядрените кораби и атомните подводни лодки.

До Владивосток е заливът Новик. Естествено надеждно прикритие за флота. Да бяхте опитали само по-рано да се промъкнете в този залив!

През тесния канал влязохме с катер в залива — никой не ни спря. На брега под открито небе — хиляди торпеда. И нито един часовой на кулата. Корпусите на торпедните апарати ръждясват, а вътре — десетки хиляди тонове силен взрив. Съвсем наскоро експлодираха складове с боеприпаси край града, имаше и жертви. Вчера предадоха по телевизията, че е избухнал минен склад. Какво ли следва?

На автопазара във Владивосток се заприказвах с млади офицери моряци. В събота и неделя с разрешение на началството момчетата са принудени да припечелват на пазара — в охраната. Ами как да живеят? Жилището, което наема всеки от тях, струва 100 хиляди, а флотът отделя по 30–40 хиляди. При това какво жилище! На края на града, отоплявано с въглища (които трябва сами да си купят и докарат), топла вода няма, а клозетът е в двора.

Момчетата служат на остров Руски. За да са навреме в службата, трябва да станат в 5 сутринта — да прекосят целия град и да успеят да хванат морския ферибот. В къщи се връщат към 11 вечерта. Не хванеш ли ферибота, трябва да пренощуваш при някого от познатите на кораба.

Много неща ми разказаха те!

Например историята с влекача „Фотий Крилов“.

Впрочем едва пристигнал във Владивосток, аз веднага започнах да се интересувам от подробностите на тази загадъчна история. Но не можех да й хвана края.

— Ами не сте питали, когото трябва — обясниха ми младите офицери. — Питали сте началниците с големите звезди, а трябва да питате лейтенанти, не по-нагоре. Началниците нищо няма да разкажат, самите те здравата са се накиснали.

В Тихоокеанския флот имаше един мощен влекач „Фотий Крилов“. Само наименованието му е влекач. В действителност това е огромен, супермодерен кораб, единствен от този клас в света.

Помните ли историята с Дома на съветската наука и култура в Берлин? Същото нещо е и тук. Дали го под аренда на чуждестранна фирма — с капитана и екипажа. Тази фирма пък го дала на друга компания, американска. Отначало всичко вървяло добре, а после се заяли с документите — липсвала някаква юридическа подробност. Сега вече отпратили и екипажа към къщи, в Русия. И огромният военен кораб изчезнал безследно, пропаднал в южните морета.

Удивително богата и щедра е страната ни. Корабът на стойност милиони долари е даден за 5–10 хиляди — мисля, че чужденците не са дали повече за подкупи.

Всичко това ми разказаха офицерите, като се подсмиваха. Разбира се, смехът беше горчив. Момчетата прекрасно разбират какво става.

— Какво ви кара да служите? — питам.

— Е, още е останало разбирането за чест, за дълг. Клетва все пак сме давали. Ами кой ще служи? Погледнете — навсякъде воюват…

— Я кажете, способен ли е нашият флот да изпълнява сега бойни задачи?

— Засега — да. Разбира се, не в предишния обем. Но дълго така не може да продължава. Много офицери вече служат по инерция. Вече се оглеждат — накъде ли да се скатаят…

Така стоят нещата във флота.

В сухопътните войски не е по-добре.

Разказвам само това, което видях със собствените си очи.

Мотострелковата дивизия, разположена в Даурия, е попълнена с войници… 9 процента!

Бойният дух на армията…

Какво да ви кажа за бойния дух?…

През юни в Германия изпращахме два авиационни полка. Завръщаха се в родината. Последният самолет се издигна във въздуха, ние отидохме в офицерската столова и изпихме по чашка — за тези, които са на път. Командирът погледна часовника си и каза:

— Пресекли са границата…

— Как ще ги посрещнат там? — попитах аз.

Командирът се усмихна:

— Добре, ако им дадат постеля…

Страшни процеси протичат в армията. Опитват се да заставят оставените зад чертата на бедността офицери да се „въртят“, да търсят начини (най-често нечестни) да си изхранват семействата. Искат да ги „накиснат“, да ги направят свои съучастници — тогава те няма да имат изход. Искат или не искат, ще бъдат принудени да поддържат съучастниците си. Да подкрепят режима.

Скоро армията ще стане абсолютно небоеспособна. Мисля, че бойният дух на армията беше окончателно подкопан след случая на таджикско-афганистанската граница.

Боят продължава 16 часа. За 16 часа е възможно да се прехвърлят батальони от Камчатка. Да не говорим вече за съвсем близките части.

Първите минути момчетата още попоглеждали часовниците: ей сега ще им дойдат на помощ… После започнали да мрат.

Лошо е да мреш, когато знаеш, че си предаден.

Казват (не просто казват — свидетелствуват!): петнадесет часа не могли да докладват на президента!

В какво състояние е бил?

Защо не излезе по телевизията и не обясни на народа? Аз, руският гражданин, искам да зная. Там, на границата, загинаха мои деца!

Защо парламентът не се събра и не поиска от президента отчет какво е правил в тези часове — по минути?

Събитието е изключително. За последен път такова нещо се беше случило на 22 юни 1941 година. Тогава граничарите бяха предадени от Сталин.

А този път от кого?

Безпощадни сме към Сталин (и справедливо!), но нека бъдем безпощадни към всеки, който е тръгнал по неговите стъпки!

Стана това, за което не можеше да мечтае никакво ЦРУ. Могъщият Голиат сам падна ничком и като молеше унизително за пощада, запълзя на колене към победителя.

Затова не вярвам в заговор на ЦРУ.

Макар че всичко, което стана, отговаря на плановете на ЦРУ.

Но повтарям: за такова нещо те не смееха да мечтаят. Не вярвам и в заговор на западните държави.

Макар че тук не е минало без участието на Запада.

Но това им е в кръвта, те са ръководени от инстинкта, от общността на интересите. Глутницата вълци, когато гони елена, не се договаря кой ще е отзад, кой отстрани. Ръководи ги инстинктът, общата цел. Догонват елена, впиват се в хълбоците му, повалят го на земята… И еленът вече не може да се вдигне.

Това, че са се впили в хълбоците на Русия, е очевидно. Аз искам да разбера повалили ли са я или още не. Ако са я повалили — тя няма да се вдигне.

Единственото утешение е, че Западът ще се задави с Русия. Той няма да може да смели такова тлъсто парче.

Поне по отношение на престъпността… Превръщането на огромните територии в криминална зона обезателно ще повлияе върху изменението на криминогенната обстановка в целия свят. Дори вече влияе.

Така че нашите сълзи и тях ще намокрят.

Нещастна беззащитна страна! С нея още не са се заловили както трябва. Например наркобароните от наркомафията само се вглеждат в нея, опипват пътищата към огромния пазар.

През пролетта на тази година петербургската митница задържа партида наркотици от Колумбия с нечувани размери. 1000 кг кокаин! Кокаинът пристигнал в контейнер с консерви. На консервите било написано: „Месо с картофи“. В някои кутии се оказало действително месо с картофи, а в други — пресован кокаин. Загънат със специална лепенка, обработена с вещество, предпазващо от кучета.

Контейнерът с кокаин е само началото. Нашият пазар ще може да погълне хиляди тонове от това отровно биле.

А замисляли ли сте се над това къде, в коя страна на света могат така лесно да се перат наркодолари? Процесът още не е започнал истински, но той непременно ще се развие. Че как иначе? Щом границите са прозрачни, щом има хаос и разруха, щом системата е такава, че е възможно просто и безнаказано да се перат всякакви „мръсни“ пари.

Наличието на такава огромна „пералня“ ще подтикне, въодушеви и ще влее нови сили на престъпниците от целия свят.

Ето защо казвам, че Западът непременно ще се задави с Русия. Жалко само, че няма да можем да видим неговата агония.

За две години страната стана съвършено беззащитна и пред действията на чуждестранните разузнавания.

Те действат нагло и открито. Ние им помагаме, както можем. Сега вече няма тайни. Никакви и от никого.

Цялата информация (от ведомствата и министерствата), която стига до правителството, рано или късно отива на Запад. Някои журналисти вече открито, без да се стесняват, размахват от телевизионния екран документи с гриф „секретно“. Щом нашите журналисти се сдобиват така лесно със секретните документи, представям си колко е просто да ги купят за долари чуждестранните журналисти.

Ще обърна внимание на читателя върху още един аспект.

Главната си агентура на Запад Комитетът за сигурност събира веднага след Втората световна война. Европа лежи в руини; хаос, разруха, липса на ред — най-удобното време за вербуване на агентура. После Европа се измъква от бедата, европейските страни живеят по-добре и са по-богати от нас, но агентурата продължава да се труди за съветското разузнаване. (Тези откровения почерпих от разговорите с ветераните от съветското разузнаване. Те, тези млади, пълни със сили генерали, сега са пенсионери — вечер се събират да играят шах… През август 1991 година те сами се уволниха от разузнаването, виждайки, че нито опитът им, нито знанията, нито трудът им са нужни сега някому.)

Сходна картина, само че с обратен знак, се наблюдава сега у нас. На Запад нали също не са глупаци и пресмятат всички варианти. Не изключват и този, че на власт ще дойдат разумни и предани на родината хора и Русия ще се измъкне от бедата. И западните разузнавания си вербуват агенти — сега. Предварително. Работата върви успешно. Главните обекти на внимание от страна на западните разузнавания са тези, на които, както се казва, не им е много чиста работата, хората, съвместяващи бизнеса със службата си в държавни учреждения.

Съвсем не е измислица и наличието на „петата колона на Запада“ в нашата страна. С тази роля се е заела образованата част от обществото ни: дейците на изкуството, философите, журналистите — „златните пера на страната“ (навярно те така наричат себе си). Всички те не се трудят безплатно, на всеки е платено. Един е поканен с лекции, на друг са дали пари за филм, на трети — хонорар за статия, на четвърти са започнали да му издават книга на Запад…

Задачата на „петата колона“ е да подготви почвата за експанзия. Колонизаторите трябва да влязат в страната като хора, които ни носят демокрация и цивилизация.

В ход е открита пропаганда на западния начин на живот и западната масова култура.

Извършва се западнизация на страната.

Не бива да се бърка с либерализация!

Западнизацията е папагалстване. Празно, глупаво и недостойно за човека.

Убива се дори езикът. Живият и образен език, на който са написани толкова шедьоври на световната литература. Какво струва само една дума — „ваучер“!

Старинните руски градове се изпъстриха с табели на чужд език.

Под прозореца ми има зеленчуков магазин: картофи, зеле, моркови. Веднъж поглеждам през прозореца, а на магазина нова табела: ГРИНХАУС. Асортиментът си е същият: картофи, зеле и моркови, но — Гринхаус. Сега непрекъснато слушам от жената: „Отивам за малко до Гринхаус и се връщам“.

Скърцат „златните пера“, бързат да създадат идеология, облекчаваща чуждестранното нашествие. Комплектът ключове към сърцето на читателя пак е така беден, но действа без прекъсване. Главното е да се внуши общата нагласа, че Русия е една негодна за нищо страна, че народът е груб и невеж, че това е страна на глупаци; че Русия не е имала никаква история (история, с която би могла да се гордее), нея винаги са я били; че случилото се през 1917 година не е народна трагедия, не е пришествие на Антихриста, а историческа закономерност; старата Русия е била бедна и невежа, а сегашният народец е просто добитък — погледнете само този парламент; и изобщо в тази страна не може да има нищо свястно, единственият път е в нея да се насади демокрация по западен образец.

Такава е общата нагласа. В средствата за масова информация тя се изразява по-усукано, но смисълът е този.

А ето и още един ключ, предназначен за това, да отворим вратите на чуждестранния търговец.

„Чуждестранните капитали изиграха значителна роля за възникването на руския капитализъм.“

Мисълта безусловно е правилна, но бедата е, че чуждестранният капитал не бърза към Русия. На капитала, особено на едрия, му е нужна стабилност в страната, нужни са му гаранции срещу всякакви политически изненади. Едрият капитал си планира работата за много години напред.

И обратното, навират се при нас от чужбина бедни шмекери с единствената цел да отмъкнат каквото могат, докато е евтино. (А евтино е, защото с откраднато.) Колко само такива фирмаджии хитреци преминаха през страната ни! Дошъл беден, отишъл си богат — това е една обикновена история.

Ще опиша една от най-разпространените схеми. Преди около две години тя действаше успешно.

За да регистрираш собствена фирма, да речем в Лондон, са нужни около 14 фунта. Това може да направи дори човек, без каквото и да е състояние. Пристига новоизпеченият фирмаджия в Русия и започва да действа. Понякога без успех, но най-често успешно. Ако ли пък е и бивш съветски гражданин — изобщо няма проблеми. Той отива при свой съученик, днес голям началник, например при директор на молибденов комбинат, и му казва: „Мога да взема от тебе молибденови отпадъци. Имам купувач в чужбина. Ще ги взема почти без пари, но ние с тебе ще съставим «страничен» договор, според който аз ще ти вложа в западна банка прилична сума. Става ли?“.

Връща се фирмаджията в страната, където живее, отива в банката и показва договора. Там са смаяни — договорът е суперизгоден. Отпускат му заем. А заемът е нужен само за да се прехвърли стоката при купувача. И работата се завърта.

Съществуват много други схеми, които също така действат.

Не мога да се стърпя — трябва да разкажа една възхитителна история.

Имам един познат на Запад. Работеше някога при мене като помощник-режисьор на първия ми филм. После емигрира в Америка. В годината 1989, в разгара на Преустройството, пристига в Москва. Срещнахме се. „Как живееш, Вова?“ Оказа се, че живеел лошо, едва свързвал двата края. „Защо ни споходи?“ — „Искам да търгувам със Съюза. (Тогава още беше Съюз, ако си спомняте…) Искам да купувам оттук дървен материал, нефт, карбамид, метали…“

Та тоя „карбамид“, кой знае защо, особено ми се запечата.

„А пари имаш ли?“ — питам. „Не, разбира се.“ „Е как тогава?“

Тресе се от смях, не можеш да го спреш. „А бе ти какво — обяснява ми той през смях, — не ги ли знаеш нашите хора? Че аз тук за едно видео, за едно магнетофонче половината страна ще купя…“

Сега, разбира се, нито видео, нито магнетофонче, нито нещо със запазена чуждестранна марка ще мине. Сега направо давай тлъста сметка в банката.

Мина година. Включвам веднъж телевизора… Божичко! Моят познат Вова! Седи в компанията на млади съветски бизнесмени и ги учи на бизнес по американски. „Аха! — казах си. — Значи на Вова работите му вървят. Мъкне навярно оттук и дървен материал, и нефт, и метали, и карбамид…“

Не искам да черня всички чужденци. При нас идват и честни западни бизнесмени. Но не съм срещал такива, които да са доволни от бизнеса си с нашите граждани. Срещал съм, по-вярно изпращал съм, такива, които спешно са отпътували оттук. С изкривено от ужас и погнуса лице, с една и съща фраза в устата: „С този хора неважможна работи!“.

С една дума, срещат се различни чужденци. Но повечето от тях все пак са си чисти грабители.

А кажете ми, моля ви се, кой би отворил вратата си на един грабител с лост за разбиване на каси?

Друго нещо е, когато на вратата звъни почтен господин.

Задачата на „златните пера“ е да създадат на грабителя „лице“. Да го представят на почтената публика като продължител на традициите на зараждащия се в Русия капитализъм, пристигнал в нашата страна, с цел да ни помогне, да ни научи, да ни нахрани, да ни насочи по истинския път.

Нека продължим разговора за основните съставни части на бъдещето на страната.

 

 

Науката.

Какво ли може да се добави тук, което читателите да не знаят. Още повече че мнозина от тях сами са научни работници.

Науката не търпи прекъсване. Прекъсване за една година означава изоставане за десет-петнадесет години.

Следователно ние сме изостанали от цивилизованите съседи с около тридесет години.

Дори комунистите и най-жестоките комунистически управници мислеха за бъдещето. Грижеха се за науката.

А ние зачертахме бъдещето си. Огромният научно-технически потенциал, който нашата страна изучи и отгледа, работи вече за чуждата наука.

През лятото посетихме Арзамас-16 — главния ядрен център на страната.

„А защо ни е ядрена бомба? — ще каже някой прогресист. — Защо? Бившият враг номер едно сега е наш приятел.“

Ето още една нечиста мисъл, която бойците от „петата колона“ се опитват да насадят в съзнанието на широките маси.

Да изтръгнат от повалената Русия „ядрените зъби“ — това е най-желаната мечта на Запада. Тогава той би разговарял с Русия другояче. Западът завърши победоносно „студената война“ със Съветския съюз. Бяха нанесени последните съкрушителни удари по държавността, финансовата система, високите технологии. Ние се превърнахме в суровинна държава. Но да лиши Русия от атомно оръжие — за това Западът дори не смееше и да мечтае.

Днес неговата неосъществима мечта е близка до сбъдване.

Проблемът накратко.

Ние осем години не сме провеждали ядрени опити.

Американците ги прекратиха вчера. Нова, още помощна ядрена бомба не е нужна. Дори онази водородна (сахаровската) беше взривена с половината заряд. Опитите отдавна вече се провеждаха, с цел да се усъвършенства безопасността на бомбата. Моментът е важен. Бомбата не трябва да бъде източник на опасност за своя народ. Тя трябва да бъде застрахована от ядрен тероризъм. Освен това всеки заряд остарява, ръждясва, в него протичат някакви процеси. Те трябва да се изучават.

Още днес може да се каже: американското ядрено оръжие е по-безопасно от нашето. През всичките тези години американците го усъвършенстваха. А освен това нашите съперници работеха и по моделирането на ядрения взрив. Тоест — дори без да взривяват бомбата, да имитират взривяване на малък модел с лазерно устройство. Такива работи провеждахме и ние, но ги спряхме поради липсата на финансиране.

За разлика от нас, нашите американски приятели не споделят своите секрети. Кой знае, може би вече са близо до решаването на проблема за моделирането.

Руско ядрено оръжие стои на бойно дежурство и в други страни. Огромно количество от него е в Украйна. Там не се доставят резервни части. Сега вече световната общественост има всички основания да бие тревога: руското ядрено оръжие е ненадеждно! Работата е за „сините каски“.

Изключителният елитен научно-технически потенциал, събиран в Арзамас-16 десетилетия наред, сега бездейства. Тези хора са хвърлени на пазара. А какви стоки могат да произвеждат?

Както навсякъде в областта на науката, и тук сега има миграция. Учени, носители на секрети, напускат Арзамас. Днес те още живеят в страните на ОНД, но утре могат да се озоват в чужбина.

Когато напускаше поста си, президентът Буш прокара през парламента закон, облекчаващ имигрирането в САЩ на наши учени, специалисти по ядрена физика. Всеки от новите ми познати — учени от Арзамас-16 — е получавал покана да се премести на Запад (или на Изток — в Япония например или в Корея). Но всички те са хора от старата формация и понятия като „чест“, „достойнство“ за тях не са празни слова.

Извършва се бясна миграция. Все още не от сферата на ядрената наука, но утре и това ще стане. А първокласни специалисти от други области на науката напускат страната ежедневно. Отношението към тях на Запад е като към треторазредни хора.

Ще цитирам един любопитен документ (от Архива на Върховния съвет), той добре характеризира отношението към руските специалисти.

От Холандия съобщават: „В базата на фирма «Гриод Гроеп» се планира да бъде организирана система за подготовка на чуждестранни кадри за работа в Африка, където холандските специалисти отиват без желание поради лошите климатични и жизнени условия. Експертите смятат, че специалистите от Русия ще бъдат удовлетворени от всякакви условия, а заплащането на труда им ще съставя едва 25–35 процента от равнището на заплатите на западноевропейците в тези страни“.

Но да завършим с проблемите на Арзамас-16.

Заплатата в главния ядрен център на страната е два пъти по-ниска, отколкото в градския медицински изтрезвител. А и тази заплата три месеца не е изплащана.

Извършва се вътрешна миграция. Блестящи физици и математици отиват в търговските структури.

В същото време при нашите ядрени съперници зад граница финансирането не е променено. Изследванията по усъвършенстването на оръжието продължават с пълен ход.

Като слепци, водени от сляп водач, ние се движим направо към пропастта.

В Арзамас-16 ни довърши посещението на поликлиниката — единствената болница в града.

Там вече не се извършват планови операции. Няма нито лекарства, нито обезболяващи препарати, нито превързочни материали, нито бельо за леглата…

 

 

Още не сме достигнали главното (това ще стане в другата глава), а и изложеното вече е достатъчно, за да се досетим, че Русия я очаква позорно бъдеще. Тя ще се превърне (и вече се превръща!) в колония. Но тъй като сегашните лидери, унищожили всички придобити по време на преустройството завоевания и преди всичко свободата на словото, въпреки това непрекъснато твърдят, че сега е демокрация, писателят Александър Зиновиев много сполучливо определи техния режим като колониална демокрация.

Ето какво пише той за нашите „ръководни идиоти“:

„Когато стана ясно, че всичките им замисли с реформите се провалиха, за да си спасят кожата и за да си задържат позициите, те поеха пътя на предателството.

И какво става сега? Разгромява се страната. Това се правеше още в рамките на Съветския съюз. Съветският съюз вече е разгромен. Сега предстои да се дезинтегрира и разгроми Русия — демилитаризация и унищожаване на нейните въоръжени сили и превръщане на Русия в нова колония от нов тип.“