Станислав Говорухин
Великата криминална революция (15)

Изборът на Русия

Вече споменах, че тази книга беше написана преди трагичните събития — те нахлуха в нея като непредвидени глави.

Смятах, че апотеоз на криминалната революция ще бъдат новите избори. Победата настъпи по-рано. Сега вече „свободните“ избори ще останат просто една празна формалност, те само ще закрепят победата.

Революциите не се правят без съгласието, та макар и мълчаливо, на целия народ.

Може да се каже, че Русия направи своя избор.

Даде съгласие за собствената си смърт.

Апотеоз на криминалната революция стана 4 октомври. В календарите на крадците и лавкаджиите този ден винаги ще бъде отбелязан с червена цифра. Всеки ден научавам нови подробности за трагичната нощ. Научих например че през нощта срещу 4 октомври Гайдар и Шумейко звънели наред на криминалните структури и молили за помощ. Армията на „бултериерите“ е облякла бронираните жилетки. Не й се наложи да участва активно в събитията (но тя тепърва ще си каже думата!). Всичко беше решено от професионалната армия. Намерили се бяха неколцина командири, които се бяха съгласили да разстрелят жени и деца. В живота винаги има място за подлост.

Криминално-мафиотската държава победи. Под ръкопляскането на обществеността, под аплодисментите на целия свят. Нищо повече не може да й попречи да стане напълно легитимна. Ще си измисли Конституция — каквато й трябва, ще си издаде закони — каквито й трябват. Ще се представи пред света в благопристойни одежди. „Не ще измият кръвта от ръцете си…“ е празна фраза. Кръвта лесно се измива.

А с Русия е свършено. Свалете шапки над нея, приятели, и пролейте последна сълза. Глутницата вълци я настигна, вкопчи се в хълбоците й и я повали на земята. Тя не може вече да се вдигне. Ето кога се сбъднаха пророческите слова на Максимилиан Волошин (цитирам по памет, мога и да сгреша препинателните знаци):

С Русия свършено е… Без пощада

прахосахме я, пропиляхме,

пропихме я, оглозгахме, оплюхме

и стъпкахме по мръсните площади,

по улиците разпродадохме я: „Не щете ли

земя, републики и свободи,

и граждански права?“… И ний сами

Родината завлякохме на сметището…

О, Господи, недрата разтвори,

прати ни огън, бич божи и беди,

германци — от Запад, монголци — отвъд,

предай ни в робство ново и навек,

за да изкупим до Страшния съд

смирено и дълбоко Юдиния грях!

Всички я прахосахме и пропиляхме. Върху всички ни лежи вина. А върху автора на тези редове — особена.

Достатъчно е да кажа, че моят филм „Така не може да се живее“ помогна на Елцин да стане председател на Върховния съвет на РСФСР. Имаше такъв епизод през пролетта на 1990 година. На два пъти Конгресът на народните депутати на Русия не утвърждаваше Елцин за председател на Върховния съвет. На другата сутрин трябваше да се състои третото гласуване. Вечерта, в навечерието на гласуването, пред сградата, където заседаваше конгресът, докарахме автобуси (даде ни ги Моссъвет и той организира това мероприятие — същият Моссъвет, с който после Елцин се разправи така лесно!), качихме всички депутати в автобусите и ги закарахме в Мосфилм. Там в голямата зала им показахме още суровия филм „Така не може да се живее“. Какво започна след това! Около сто и петдесет ортодоксални комунисти излязоха в стройни редици от залата — в знак на протест. Останалите устроиха овации. Спомням си гласове от залата: „Утре онези, които гласуваха против Елцин, ще размислят!…“

На следващата сутрин се състоя третото гласуване. Конгресът (същият, който Елцин разстреля с оръдията!) с мнозинство от четири гласа избра Елцин за председател на Върховния съвет. От председателя до президента пътят беше кратък.

Дори и само това обстоятелство стига да се впише в моята сметка. Значи и аз имам принос за разрушаването на Русия.

Неотдавна един столичен деец, бивш демократ, когато му припомних тази история, ме тупна по рамото и ми каза мрачно:

— Недей да се каеш. Аз имам още по-голям грах. Подправих два гласа…

Но това не е утешение.

Колкото и да ми е болно да го призная, моята честна и искрена работа (разбира се, нелишена от заблуди) имаше разрушително въздействие. Зрителите не се оказаха подготвени за такъв водопад от истина, изсипващ се върху главите им.

От филма те разбраха едно — комунистите ще бъдат съдени. И прибързано започнаха да се освобождават от партийните билети. Едно нещо е когато „коричките“ ги изхвърля формален член на партията. Той ги е имал тъкмо защото такива бяха правилата на играта. (Е, възможно ли беше в нашето общество без партиен билет в джоба да бъдеш командир на полк, капитан на голям пътнически кораб или дипломат?) Друго нещо е, когато така постъпва убеден комунист — завеждащ отдел на ЦК, главен редактор на органа на московските комунисти, професор по научен комунизъм, заместник-редактор на списание „Комунист“, първи секретар на областен комитет на партията! Не беше ли ясно тогава, че това са върколаци? Най-опасните особи от племето на човеко-зверовете. Ако бяхме нормално общество и психологически здрави хора, трябваше да се отнесем ако не с разбиране, то поне с уважение към онези, които не измениха на принципите си (та макар и погрешни). Не измениха и не предадоха убежденията си.

А ние повярвахме на върколаците.

Много точно го е казал Александър Зиновиев: „Целихме се в комунизма, а уцелихме Русия“.

Та ето и аз — целих се в комунизма, дори не и в комунизма, а в казармения ленинско-сталински комунизъм, а уцелих Русия.

Нашето общество и преди не можеше да се смята за особено нравствено, а сега вече… когато всичко се обърка, когато заблуждаващите се, но честни хора станаха презирани, а върколаците, напротив — уважавани, човешкото ни общежитие се превърна в кошмарен сън, страната се разцепи на два непримирими лагера. Осем години бяхме заети не с реформи, а с изясняване на отношенията, което се съпровождаше с взаимни оскърбления.

Разбира се, не бива да се приписва всичко това само на един филм. Изкуството, още повече само едно кинопроизведение, не е способно да измени нравствената атмосфера на обществото. В тази насока се постараха мнозина. Обществените дейци, политиците и особено — върколаците. Но и аз имам вина.

Между другото аз никога не съм предлагал да се съдят членовете на партията. Аз говорех за съд над Партията. Над Партията като организация, виновна за геноцида над собствения си народ. Говорех за съда на Историята. Онези, които са виновни за престъпленията срещу човечеството, отдавна са умрели.

Сега обаче смятам, че някои членове на партията трябва да бъдат дадени под съд. И преди всичко онези, които участваха в Беловежкото съглашение.

Трябва да направя една уговорка: никога не съм бил уверен в трайността на такова едно съоръжение като съветската империя. Разбира се, не си представях да съществуват поотделно родствените, тясно свързаните славянски народи, но като цяло, в историческа перспектива, империята като че ли трябваше да се разпадне. Доказва го и опитът на световната история.

Ала този процес трябваше да протича няколко години. Всяко, дори едноклетъчно същество, би могло да разбере: такова съоръжение не бива да бъде взривявано, то трябва да се разгражда тухла по тухла.

А то беше взривено.

С откриването на границата на Запад и Изток изтекоха несметни богатства; за две години изключително богатата страна стана крайно бедна.

Двадесет и пет милиона руси бяха хвърлени в устата на националистическите правителства — за позор и унижение.

За един ден бяха разкъсани икономическите връзки. Икономическите щети, понесени от Русия, вече надхвърлят загубите, нанесени й от Великата отечествена война.

И се пролива кръв като на война.

Всеки държавен деец, та макар и най-незначителен, е длъжен да предвиди подобно нещо. Ако той, разбира се, няма друга всепоглъщаща го цел.

Такава цел беше да се отстрани Горбачов. Друга, по-благородна цел, не личи да има.

Малкият дом * в белоруските гори трябва да бъде запазен — за назидание на потомците. Че току-виж дойде някой деец и го взриви, както взривиха и разрушиха Ипатиевския дом.

Този паметник трябва да остане. Немците как си пазят мюнхенската кръчма.

Всяка ситуация, дори най-неизгодната, си има и своя изгодна страна. Поне сега, когато са разпръснати ордите на анпиловци — глупави, невежи и злобни, — стана ясно разположението на силите.

Истинските комунисти останаха само в Кремъл. При това най-опасните от тях — върколаците!

Някога над тях ще има съд — за всичко, което направиха със страната. Печалният опит от нашата история подсказва — този съд ще бъде съдът на Историята.

Пет пари не дават те за този съд!

— А къде е оптимистичният финал? — ще попита читателят.

И преди две години смятах, а сега, когато с очите си видях, как изнасилиха моята Родина, още повече смятам, че в наши дни оптимисти могат да бъдат или глупакът, или подлецът. Когато писах тази книга, се съветвах със сърцето си. Нямаше с кого друг да се посъветвам. Възможно е и да съм се заблудил в разсъжденията си. Допускам го. Затова пък фактите, които съобщих, са самата истина.

Това стига. „Фактите са упорито нещо.“

Книгата ми (ако се появи на бял свят) ще я прочете само интелигенцията. Към нея именно се обръщам. Не към творческата интелигенция — пази, Боже! — не към разглезената — столичната, обръщам се към истинската руска интелигенция, към онази, която живее по цяла Русия. Това са десетки милиони хора. Учители, лекари, инженери, учени, висококвалифицирани работници, техничари, библиотекари, руското офицерство.

Простете ми, приятели, но вие сте зомбирани. Това, което стана със страната, не може да се нарече само победа на негодниците. Няма да е пълно. Това е още и победата на „сандъка“. На малкия, натъпкан с електроника сандък с екран.

Дали да не спрем да гледаме телевизия? Да започнем да четем, да се срещаме по-често по кухните. Спомнете си, съвсем доскоро ние бяхме най-четящата страна в света. Умеехме да мислим самостоятелно. Без помощта на електрониката. Както и да ни засипваше пропагандата, останахме си със собствено мнение.

За трети път ще напомня: днес да гледаш телевизия е тежка работа. Почти равносилно на ръчното добиване на злато. Трябва да промиеш планини от пясък, докато намериш едно златно зрънце истина.

Колкото и да е лошо положението ни, от нас зависи още много. Става дума просто за оцеляването. Оцелее ли мозъкът — ще превъзмогне болестта и тялото. А за да оцелеем, трябва да се научим да мислим самостоятелно.

„Cogito ergo sum“ — казва Декарт.

Мисля — значи съществувам.