Станислав Говорухин
Великата криминална революция (12)

Черният понеделник

„Цяла нощ кукуригаха петли…“

Непоносимо беше да се слуша как от екрана призовават да се убиват хора. Взех приспивателно и заръчах на жена ми да не ме вика при телевизора, когото и да показват там.

Първото сутрешно позвъняване: започнал е щурмът.

Като че ли ние не знаехме, че ще започне.

В къщи, освен куче имам и котка. Със също такъв отвратителен характер. Вземе ли да ражда — веднага в скута на Галя, а да речеш да я сложиш на коленете си и да я погалиш — ще те одере. Току-що е изподраскала стопанката си, която е искала да я погали. След минута дочувам Галиния глас от кухнята:

— Нищо няма да ти дам! Щом ще драскаш — нищо няма да получиш!

Аз й викам от моята стая:

— Направо си като Елцин. „Ако драскате — ще ви прекъсна тока и канализацията…“

Най-сетне жената отиде да разхожда кучето. Аз скочих в колата и полетях към „Кутузовския проспект“.

Хора вървят по своите си работи, деца играят, стопани си разхождат кучетата, а съвсем наблизо зад сградите — пукотевица от автоматни изстрели, мощна като работата на скоростен пневматичен чук, стрелба от голямокалибрени картечници, грохот на оръдия. Дочакахме го!

Излязох на „Кутузовски“. Пълно със зяпачи. Рояци от малчугани. Провървя му на днешното поколение, ние такива неща виждаме само на кино. Излязох на моста. И край парапета — стотици зрители. Представям си какъв празник е днес за бандитите и лавкаджиите. Гръмна 125-милиметрово оръдие. Снарядът избухна вътре в зданието. Тълпата на моста възбудено закрещя: „Така, ха така! Дано изгорят там всичките, мерзавците!“.

Стигнах до края на моста. Верига от войници с каски обстрелва плътно прозорците На Белия дом. Зад войниците, съвсем близо до тях — малчугани. А зад тях сме ние, зрителите. Стрелна ме мисълта: „Защо не разгониха народа?“.

Ами точно затова не ги разгониха, защитниците на Дома да не стрелят по нападателите!

А те и не биха могли да отговорят на стрелбата. Тя беше толкова плътна, че никой не би могъл да се подаде от прозореца. И освен това сега вече знаем, че в 7:30 по вътрешната уредба на Белия дом е прозвучала командата на Руцкой: „На стрелбата да не се отговаря!“. Сега знаем колко жестока е била тази наказателна акция. Пред нея ще избледнеят всички аналогични престъпления на предишната власт — разстрелите на въстаналия народ във Воркута и Новочеркаск.

Беше обстрелван дори жилищният дом до парламента. Просто ей така. Сторило им се, че някой стреля от горния етаж. Изпотрошиха всички стъкла на малки парченца. Изгоря един апартамент — там беше попаднал или снаряд, или граната. Обитателите му останаха без покрив над главата. Сега безуспешно ходят по инстанциите и се опитват да измолят помощ.

Оръдията на танковете продължават да обстрелват парламента.

Към мен се приближи приятен на вид човек:

— Как се отнасяте към всичко това?

— Победиха бандитите!

Той избухна:

— Значи аз съм бандит?

— Не зная, не ви познавам.

Той избяга при тълпата до парапета и извика оттам:

— А ти защо не си с тях, не си в Белия дом? Насра ли се!…

Ето и сега, когато описвам тази сцена, телефонът звъни. Непознат просташки глас:

— Е какво, осраха ли се твоите приятели!…

Сега от дъното ще изплува цялата мръсотия. Настъпи времето на мръсниците. 4 октомври е денят на тържеството на безнравствеността. Разстрелът на парламента пред очите на цялата страна не може да премине безследно. Събудени са и изплуваха на повърхността всички тъмни сили.

Гърмят оръдията на танковете. Тълпата на моста вече не реагира така бурно на попаденията на снарядите. Зрелището, дори и такова невиждано, започва да втръсва.

Някой домъкна на моста намотка бодлива тел, с която беше обграден кръгът около Белия дом. Хората започнаха да си отчупват парченца за спомен. Ръцете на всички, които се опитваха да го направят, бяха в кръв — страшно нещо е бодливата тел. Взех си и аз едно парченце за спомен.

… Пламна един от етажите на Белия дом. Огънят се разпространява бързо. Ето вече гори всичко нагоре. Малко по-далеч от тълпата, на моста, спряха двама старци (по-късно поприказвах с тях — фронтоваци ветерани, превземали Кьонигсберг). Единият от старците — с благообразен вид и бяла брада — каза: „Разстреляха Русия. Можем да си вървим в къщи“.

В къщи залепнах за телевизора. Си Ен Ен предава пряк репортаж от мястото на събитията. Руският позор се транслира по целия свят.

Хрониката понякога е прекъсвана и на екрана се появяват ту един, ту друг от популярните дейци. Не казват вече нищо ново — правят главно проучвания по темата: какво да бъде наказанието за отстъпниците.

Появява се комендантът на Москва: извънредно положение, комендантски час и така нататък. Той съобщава интересна новина. Цитирам по памет:

„При опит да се измъкне от Москва е арестуван небезизвестният Невзоров. Той е бил с въоръжена охрана…“

Значи затова са го арестували — защото охраната е била с оръжие!

Всеки голям мошеник в тази страна има телохранители, всяка криминална търговска структура — боен отряд. А журналистът, когото единодушно ненавиждат всички бандити от бившия Съветски съюз, не може да има охрана.

Около три-четири следобед е. В Дома с бял флаг отива Руслан Аушев, президентът на Ингушетия.

Вечерта позвъних на Руслан, той бързаше, заминаваше си.

— Руслан, колко са труповете?

— Докато бях там, от Белия дом изнесоха 127.

— Има ли още много?

— Много.

Героят на Съветския съюз Руслан Аушев е един от най-порядъчните хора, които познавам. На неговата дума може да се вярва. Запомнете тази цифра — 127. 127 трупа са открити привечер на 4 октомври. Вероятно от партера и първия етаж. На горните етажи още не са се качвали. Колко ли са струпани там, тогава никой не знаеше. А сега вече няма и да узнае.

Привличам вниманието ви към този пункт, защото буквално на следващия ден ще започне странна „въртележка“ с труповете. Още една позорна и мръсна история, която вече не е нещо ново за нас.

Властта ще започне да заличава с мръсната си опашка следите от кървавото престъпление.

Още едно интересно съобщение: срещу Кирсан Илюмжинов е възбудено наказателно дело. Разкрита е една история с мазут.

За този мазут знаех отдавна. Правозащитните органи имат документи по тази съмнителна сделка. Правозащитните органи знаеха. Знаеха и властите — бяха им докладвали. Знаеше и Елцин. Но Кирсан беше негов приятел, а Калмикия — едва ли не полигон, върху който се изпробваха предстоящите в Русия реформи. Но щом Кирсан не послуша големия брат и не прояви лична преданост, бившият „личен приятел“ се превърна в следствен. Младият калмикски президент се държа много достойно в дните на президентския пуч — той не просто отказа да участва в подготвяното престъпление, а го направи открито, пред очите на цялата страна. Но всяка проява на човечност и порядъчност в коридорите на властта мигновено се наказва. Заплати и Илюмжинов. Старата папка за делото с мазута беше издухана от прахта и поставена на масата на следователя.

Зная, че в правителството е имало хора, които са искали, дори са се опитвали да възразят. Но никой не е могъл.

Всеки е „на въдицата“. За всеки си има папка с „дело за мазут“.

Просто нямам сили да гледам телевизия. По-рано, по време на Тоталната Лъжа, имаше една или две телевизионни програми. Сега са много и във всичките — ЛЪЖА.

Нищо не им е подействало. Дори Обръщението на Светата църква не е докоснало сърцата им.

На 2 октомври църквата се обърна най-напред към средствата за масова информация: „Не лъжете, не давайте едностранчива информация, премълчаването също е грях…“

Не помогна. Жреците на Лъжата са езичници, те не вярват в Бога. Не вярват и в Божия съд.

Излезе указ за цензурата. На следващия ден го отмениха. В правителството има и умни хора. Очевидно някой е обяснил: „Борис Николаевич, не са ви нужни излишни приказки, защо ви е указ за цензурата, когато тя и без това си съществува“.

Когато поглеждаме днес назад, можем да проследим точно, по дати, как погубваха, докато ликвидираха окончателно главното завоевание на народа — свободата на словото. Нека проследим „етапите на големия път“.

Март 1993 година (преди референдума) — агитационен терор — временна забрана на свободата на словото. Едновременно с това и проверка как ще реагира обществеността? Обществеността не реагира никак.

Април 1993 година — щадящ режим, предназначен да демонстрира великодушието на победителите — от време на време до екрана проникват мънички дози истина.

21 септември — пълна забрана на свободата на словото.

Пълна, но не окончателна. Преди „свободните“ избори властите ще правят всичко, за да създадат привидност за равни възможности. На екрана понякога ще започнат да се появяват хора, които, треперейки, запъвайки се и озъртайки се настрани, ще излагат „своето мнение“.

В действителност свободата на словото, за която толкова много се борихме, вече е погребана. Препарираха я на парченца и я закопаха на различни места.

Но да се върнем към 4 октомври.

Та какво всъщност беше станало в Белия дом?