Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Великая криминальная революция, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция, форматиране
analda (2017)

Издание:

Автор: Станислав Говорухин

Заглавие: Великата криминална революция

Преводач: Мария Петкова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Христо Ботев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: Документалистика

Националност: Руска

Печатница: ДФ " Образование и наука" София

Редактор: Марта Владова

Художествен редактор: Маглена Константинова

Технически редактор: Румяна Браянова

Художник: Слав Даскалов

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 954-445-355-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2384

История

  1. — Добавяне

Криминално-мафиотска държава

Във филма „Така не може да се живее“, заснет през 1989 година, казвам:

Е, с честен труд не може да се преживява! Всеки ден доброволни рекрути от младежта попълват отрядите на престъпния свят…

Тоест това не започва сега. Просто през последните две години процесът набра бесни обороти. Съотношението между честната и криминализираната младеж се променя с всеки изминал ден в полза на последната.

Продължителните ми наблюдения върху развитието на престъпността ме доведоха до извода: на територията на бившия СССР се извършва криминална революция.

Децата и юношите бързо се криминализират.

На всички равнища на властта срещаме рушветчията и лихваря.

Изкуството се поддържа с престъпно натрупани капитали и е принудено да създава такава идеология, каквато е нужна на престъпниците.

Установи се един немислим, непобиращ се в рамките на здравото съзнание ред: да се краде и спекулира е изгодно, а да се трудиш и да произвеждаш стоки е неизгодно.

Някой драскач ще ми възрази: отношението ви към спекулацията е рудимент на социалистическото съзнание. Но ето ви мнение и на капиталист: „Спекулата е просто по-пристоен вид кражба“. Хенри Форд.

Да се трудиш не само стана неизгодно, но вече не е и почтено. На работягата и честния частник се гледа със съжаление. Бедняк е, какво ще вземеш от него! А пък мошеникът се чувства комфортно навсякъде и е приеман с почит.

Промени се самото съзнание на обществото. Обществото като че ли стана (изразявайки се още меко) по-снизходително към мошеника.

Пресен и ярък е примерът с Якубовски.

Понякога започвам да вярвам в теорията на Ламброзо. Достатъчен е и само един поглед, за да разбереш, че пред теб стои мошеник. При това, независимо от едрите капитали — дребен.

Не ми излиза от паметта една сцена, която ни показаха неотдавна по телевизията. Седи там някакъв Алхен[1] с честни сини очи, един типичен ментърджия и пита събеседника си:

— Кажи, Дима (цитирам по памет), а с какво живееше на първо време?

— Ами имах… (Пауза. Съобразява каква сума да назове.) Тридесет хиляди долара… (Пауза. Обмисля.) Бях ги взел на заем.

— Върна ли ги?

— Разбира се. Трябваше да ги изработя и да ги върна.

Тридесет хиляди долара са около четиридесет милиона рубли по сегашния курс[2]. Дори в нашата страна, страна с неограничени възможности, не е лесно за половин година да откраднеш такива пари. А пък да ги изработиш въобще е невъзможно. Още по-невъзможно е да ги откраднеш или изработиш на Запад.

А Якубовски ги е изработил. И не само е изплатил дълговете, но дори е успял и да закупи (както съобщава канадската преса) недвижими имоти за 22 милиона долара.

И ето, при този кръгъл мошеник (между другото руски гражданин) отлитат след продължително ходатайстване за визи (отиват при него, а не изискват връщането му!) двама членове на оглавяваната от президента комисия.

А как реагираха пресата, общественото мнение?

Нищо. Приеха го за нещо редно[3].

Не е ли това доказателство, че обществото ни силно се е наклонило в криминална посока?

Доказателство е и следното наблюдение.

Кой знае защо, гневът на обществеността винаги се изсипва върху онзи, който пръв заговори за корупцията във висшите ешелони на властта, за престъпните действия на върхушката на обществото.

… Но не завършихме с Якубовски.

Проведохме собствено журналистическо разследване. Не професионално, разбира се. Възможностите ни са малки. Резултатът може да бъде изложен само като версия.

Якубовски се е сдобивал с къщи и вили не със собствени пари. И не за себе си.

Е хайде, отгатнете едно от двете — за кого?

Правилно! За висши длъжностни лица в държавата.

В случай на политически изненади в страната. Както стана ясно, лицата напразно се бяха безпокоили. Положението им е стабилно, дори може би както никога здраво. Напразно само се оцапаха и сега са принудени да пазят този нищожен генерал Дима като зеницата на очите си.

Сега вече напълно изчерпателно се обясняват и извънредните пълномощия на Якубовски, и званията му, и многобройните мандати.

В страната се извършва криминална революция. По-точно тя вече завършва. Като победа на революцията може да се смята окончателното изграждане на криминално-мафиотската държава.

Формирането на криминално-мафиотската държава не е от вчера. Контурите й започнаха да се очертават при Брежнев. Някой ще каже: а сталинската държава не беше ли криминално-мафиотска? Не! Престъпна държава и криминално-мафиотска не са едно и също нещо. Властта на Хитлер безусловно беше престъпна, но не беше криминално-мафиотска.

С идването на Андропов и Горбачов на някои им се стори (и по-специално на мен), че темповете на криминализация на населението се забавят. Корумпираните високопоставени чиновници излетяха един след друг от креслата си. Бяха разгромени цели престъпни кланове (делото „Шчолоков“, делото „Адилов“). Започна да се диша по-леко. Честните хора трепнаха: ето го нашето време! Ние не умеем нищо, освен едно — честно да се трудим. Но сега трудът ще бъде не само почетно задължение, а и изгодно нещо.

Напразни надежди. Горбачов, политика на новата вълна, най-малко от всичко го вълнуваха интересите на честните труженици.

Всичко се върна в старото положение. Може да се каже, че в периода на Преустройството и Ускорението темповете на криминализация на населението се ускориха. Да се краде не само стана изгодно, но и безопасно.

Новата власт, онази, която се настани в Кремъл след декември 1991 година, направи невероятното — превърна страната в лагер за криминални престъпници. С криминални закони, с криминален морал. Слаба и безнравствена, тази власт започна да си вербува привърженици по най-подъл начин. Под формата на класа на собствениците тя създаде класа на крадците.

Главното е човек да се окаля. Окаляш ли се, тръгнеш ли по пътя на кражбата и лъжата (а на тебе ти дават и зелена светлина, че дори те и побутват отзад — върви по този път), вече няма къде да се денеш, длъжен си да подкрепяш властта, която те е създала. Попитайте кой да е мошеник, спекулант, бакалин за кого е гласувал на референдума? Какво ще отговори?

И нас точно това ни интересуваше — какво? Задавахме този въпрос на всички мошеници, с които се срещахме, пътешествайки по страната. Понякога разговорът се водеше в затворническата килия, понякога в луксозен офис: пъхвахме микрофона през прозорчето на търговското павилионче и питахме; много мафиоти сами ме намираха — искаха да се запознаем. И уж случайно питах всекиго:

— Участва ли в референдума?

— Да.

— За кого гласува?

— За Елцин, разбира се.

Кажи ми кои са ти приятелите, да ти кажа какъв си ти.

Преди година и половина в „Куранти“ публикувах статия под заглавие „Страна на крадци“. Никой не се възмути. На какво да се възмущават — не е ли очевидно? Но страната на крадците все още не е криминално-мафиотска държава.

Криминално-мафиотската държава е следващият етап.

Във всички градове, които посетихме, властта (реалната власт) преминава в ръцете на престъпниците. Или на мафиотските структури, както сме свикнали да ги наричаме. Ще наричаме нашата организирана престъпност с тази съвършено неподходяща и неотразяваща нейната същност чуждестранна дума.

Мафия! Вече свикнахме с този термин и не можем да се отучим.

Любопитен и поучителен разговор завързах в Хабаровск.

Има там един Володя Пудел. В действителност е Владимир Петрович Податев.

Труден е бил животът на Владимир Петрович — 18 години по затворите. Сетне, в годините на преустройството — изнурителна работа за натрупване на милиони. Сега Владимир Петрович се е успокоил; може вече да не се суети, да не бяга натам-насам — натрупал е солиден капитал. С работата почти е скъсал. За развлечение е оставил един ресторант, казино и още някакво акционерно дружество „Свобода“, където той дори не е президент. Така… консултант. Но главен. Ама много главен.

В Хабаровск Володя Пудел го наричат различно. Наричат го „кръстника“ на града, шеф на хабаровската мафия и още — неофициален кмет на Хабаровск. Последното е най-правилно.

Той решава много въпроси. Помага на студентите, пенсионерите, следи за реда в града, изглажда конфликти.

Господар.

Но неофициален. Или казано на съвременен език, нелегитимен.

Владимир Петрович е намислил да направи организацията си напълно легитимна. Създава се (практически вече е създадена) асоциация „Единство“. Целта й? Целите са обширни, но главното е да се следи за реда в града и да се изглаждат конфликтите.

Например една търговска фирма е задлъжняла към друга с доста солидна сума. Арбитражният съд ще решава този въпрос година-две. Пудел ще уреди работата за един ден.

Удобно ли е? Удобно е.

Или друг пример (обяснява ми го вече самият Пудел):

— Да предположим, че някой някого е наръгал с нож. Момчето ще иде в затвора… Защо? Той вече се разкайва за стореното. И за пострадалия каква е файдата от това? По-добре виновникът да заплати на засегнатия или да си го отработи при него…

— Но вижте, Владимир Петрович — опитвам се да възразя, — не ви ли се струва, че се мъчите да изградите в мащабите на вашия край модел на криминално-мафиотска държава?

Не убедих Владимир Петрович. И той не ме убеди.

Процес, подобен на хабаровския, протича във всички райони на страната — къде по-бързо, къде по-бавно. Във всеки случай общественото мнение вече клони към легализиране на мафията. Ту тук, ту там (от устата на съвсем интелигентни хора и дори служители от правозащитните органи) чувам: не се страхувайте от мафията; където има мафия, там има ред.

Например арестуваха петербургския авторитет Малишев.

И тръгнаха приказки: „Напразно затвориха Малишев. При него имаше ред. А сега тамбовците надигат глава, чеченците се размърдаха…“.

А чувам и такива неща: „Защо ни плашите с мафията? Е, ще пострелят малко… Спомнете си Чикаго от двадесетте-тридесетте години. И погледнете днешния Чикаго!“.

Как да им обясниш, че Москва, Екатеринбург, Хабаровск — това не е Чикаго. Пък и в Чикаго не е било така, както се представя в американските филми, а по-леко. При това разприте на мафията са протичали на фона на един здрав живот. В Америка тогава се разразява само икономическа криза и толкоз; тя не е разтърсвана от криминална революция. И най-сетне, американският път си е път на Америка. Нашата страна се нарича Русия. Ние и без това вече две години вървим по американски път и затъваме все по-дълбоко в тресавището…

 

 

И така, мафията вече е недоволна от съществуващия ред. Тя настоява да се легализира. Но за това са нужни избори. Колкото е възможно по-скоро. Докато не е настъпило прозрение. Докато вината за бедите в страната може да се стоварва върху парламента.

Именно да се стоварва. Тъй като в страната няма никакво двувластие. Разговорите за двувластието са само приказки за глупаци. Навсякъде, в столицата и провинцията, властта принадлежи на президентските структури, а реалната власт е на криминалните структури. Съветите — от някой филанкишиев в забутан град, до самия Руслан Хасбулатов в Москва — нямат никаква власт. Всичко е само приказки.

За пример сравнете възможностите на председателя на Моссъвет Гончар и възможностите на Лужков.

И въпреки това измислицата за „двувластието“ действа. Значи, докато тя действа, на вълната на ненавистта към консервативния парламент може да се стигне до нови победоносни избори.

Изходът от изборите не е трудно да се предопредели. Всичко ще решават парите. В страната няма някакви по-значителни „честни“ капитали, следователно ще бъдат пуснати в ход парите на криминалните структури.

А са нужни много големи пари — за да заставиш средствата за масова информация да работят за тебе и за да принудиш да отидат към избирателните урни и онези, които в никакъв случай не искат да гласуват, тоест ще отидат, но само за пари.

Всъщност предизборната кампания е започнала отдавна. Присвояват се вестници и телевизионни канали, подкупват се, кой — скъпо, а кой — просто така, дейците на изкуството и „златните пера на страната“. Те, тези дейци, тези телевизионни канали и тези вестници — и които са купени изцяло, и които са за продан, както се казва, засега не знаят как ще отработват дадената им миза. Но ще им кажат. Ще дойде време и ще им посочат фамилията.

Фамилията на кандидата от мафията.

Попитах Володя Пудел ще издига ли своята кандидатура? „Не“ — отговори твърдо той.

И действително няма да я издига. В парламента ще отиде негово протеже. Протежето може да се окаже кой ли не — и настоящ депутат от градския съвет, и театрален деец. Но който и да е той, твърдо ще държи линията на Пудел.

Мафията засега пази в тайна своите кандидати.

Но вече е започнала да формира в своя полза общественото мнение. Чрез средствата за масова информация.

Асортиментът от „шперцове“ към сърцето на читателя е ограничен. Но това не е важно. Главното е да повториш една и съща мисъл няколко пъти. Да повторим и ние.

„Исторически всички първоначални капитали са натрупани по нечестен път. По-късно тези капитали ще участват във възраждането на Русия.“

„Не се страхувайте от мафията. Мафията не засяга интересите на обикновения гражданин. Напротив, тя ще осигури ред.“

„Онзи, който се е награбил, повече няма да граби.“

И така нататък.

Другите „шперцове“ (по-задълбочени по характер) ще изредим в следващата глава.

Обърнахте ли внимание на публикувания във вестник „Известия“ (от 6 август 1993 година) материал със заглавие „Мафията е безсмъртна“? Това е едно интервю с полковник Сергей Донцов, служещ в московското кметство.

Според мен материалът е програмен. Той може да бъде разглеждан като начало на откритата пропаганда в полза на мафията.

Доводите са все същите: мафията иска ред, какъв е смисълът да се борите с мафията?

„Мафията е безсмъртна — заявява полковникът. — Тя никога няма да бъде ликвидирана.“

И веднага се привежда доказателство: Сталин се бил борил с „крадците вътре в закона“, изпозатворил ги всички до един, не ги пускал от затворите, и какво? Цитирам: „Да, имаше едно кратковременно намаляване на престъпността за година-две, а после всичко си тръгна постарому“.

Още един „ментърджия“. Тези година-две продължиха най-малко тридесет и пет години. От 1950 до 1985 година. През този период в СССР беше безусловно най-ниската престъпност в света. Дори знаменитата бериевска амнистия през 1953 година не влоши съществено положението.

И още един бисер:

„Главната грижа на моите събеседници (тоест на престъпниците — С. Г.) е липсата в Москва на един истински авторитет.“ И следва просто вопъл на душата (от името на бандитите, разбира се): „Върнете в Москва Слава Иванков (голям авторитет сред престъпния свят — С. Г.)! Върнете Япончето! Той ще сложи ред“.

Изводът на полковника е, че с мафията може и трябва да има споразумение.

Ето заради какво е било замислено цялото интервю.

Изборите наближават. Виждаме, че предизборната кампания е в пълен ход.

Скоро вместо лошия, предизвикващ у всички раздразнение, парламент ще получим друг, две трети, в който ще бъдат протежета на криминалните структури, а в креслото на президента ще седне истински стопроцентов тартор. За тях Елцин е бита карта. На бандитите не може да се разчита — те ще предадат Елцин при първия удобен случай.

И това именно ще бъде победата на Великата криминална революция. Наричам я Велика, тъй като става дума не за Панама, не за някакъв тесен провлак между два океана; в лапите на криминалните престъпници попадна една шеста част от планетата.

 

 

Имам любимо куче. Жена ми също душа дава за него. То я командва, както си иска. Ако сутрин на разходка го водя аз, отиваме в парка. Ако го води жена ми, то я мъкне по любимите си боклукчийски кофи. За него не съществува по-голямо лакомство от това да сграбчи някоя гнусотия. Но жена ми зорко следи да не грабне нещо. То я гледа с жални очи, сякаш й казва: „Ама виж, нали другите стопани позволяват на кучетата си да си похапнат!“. Да, мнозина в нашия район си хранят кучетата от боклукчийските кофи. Защото вече не са в състояние да изхранват своя четирикрак приятел. И това не са някои бездомници или пияници, а честни интелигентни хора.

Те просто не са се вписали в новия ред. Не са се научили да се „нагаждат“, не излизат след работа на улицата да продават цигари и напитки, не ходят до Китай, Индия и Турция за евтини дрънкулки, за да ги препродават после многократно по-скъпо, не пускат децата си да припечелват; те все още се надяват, че трудностите са временни, те вярват в своя Иля Муромец с подпухналото от тежка работа лице, вярват, че той не престава да мисли за тях, честните труженици. Просто сега му пречат тези… Но, дай боже да ги разгони…

По-рано тези хора ходеха на митинги. Сега не ходят, мълчат.

Значи все пак в душите им се е прокраднал някакъв червей на съмнението. Не е възможно все пак да не виждат, че мошениците и рушветчиите непрекъснато се увеличават и скоро ще станат повече от честните хора.

Но честните хора мълчат.

А всъщност от тях и не се иска друго, освен мълчаливо съгласие. На нови избори те могат дори и да не ходят. И без тях гласовете ще стигнат. За това вече говорихме — властта си вербува привърженици по един бърз и сигурен начин.

Но честните труженици трябва да знаят: когато дават мълчаливото си съгласие за създаването на криминално-мафиотска държава, те подписват собствената си присъда. Ако не са могли да се впишат в този достатъчно мек ред, то в новия „суров“ свят мястото им ще бъде в най-задния двор. Разбира се, работни волове са нужни при всеки строй, но тяхното място е в обора.

Онези честни хора, които понякога ги спохождат мисли за родината, трябва да предвидят и други печални последици.

Криминално-мафиотската държава неминуемо ще се разпадне на множество бананови републики. (Тя вече се разпада.)

Такава държава е беззащитна пред външните врагове. Нейните лидери не са способни, на каквито и да е велики дела, те не могат да сплотят около себе си народа, те са в състояние само да го подкупят, но парите няма да стигнат за всички. Те имат бедни душици, на тях са им чужди понятия като „родина“ и „национално достойнство“. В ръководството на такава държава се ценят не умът и самостоятелността на мисленето, а само личната преданост към вожда. Може да си много умен и изключително честен, но не гледаш ли с предани очи вожда в лицето, ще те изтласкат от своя кръг. Та не се ли убедихме вече в това от многобройни примери? Разбира се, никого не уволняват с формулировката „поради липса на лична преданост“. Има по-удобно обяснение: „противник на реформите“.

Но всичко това е глупост, измислица и пропаганден трик: „противници на реформата“. Такива просто няма. Лично аз не съм срещал. Освен неколцина закостенели правоверни. От тях обаче не зависи какво ще бъде времето.

Има хора, които казват, че цената на реформите е безмерно висока. Да, има такива хора. Аз самият принадлежа към тях.

Цялото население на огромната страна подкрепи реформите през 1985 година. Всички жадуваха за промени и разбираха, че застоялото блато трябва да се очисти.

Ние се сдобихме с много от желаните свободи: свободата на словото, свободата да пътуваме в чужбина, свободата за частна дейност… Нека кажем, че много от това направи Горбачов.

И как не се срамува сегашното ръководство да си приписва плодовете на нашия труд! То поставя именно така въпроса: „Ние сме за свобода и демокрация, а Тези… искат връщане назад, в казармения социализъм“.

Всичко е тъкмо обратно. Народът жадуваше за обновителни промени, а сегашната власт дърпа назад, към криминално-мафиотската държава, чертите, на която започнаха да прозират още при Брежнев. Затова обществото и тръгна след Горбачов — довери му се и повярва, че той ще опази страната от тази напаст.

Всичко е тъкмо обратно, уважаеми господа!

Именно при сегашното ръководство свободите, извоювани с най-активното участие на населението, се казаха окастрени и осакатени до най-уродливи форми.

Например гласността.

Но каква гласност, опомнете се! Та тя приключи с епохата на Горбачов. Спомнете си само пропагандното омайване преди референдума.

Или свободата на пътуване зад граница.

Някога имаше „желязна завеса“. Сега поставиха „златна“. Кой има средства свободно да скита по чужбина? Престъпниците, спекулантите, крадците на държавни пари… Изключенията само потвърждават правилото.

А в какво се изрази предприемаческата дейност, по-добре да не говорим. И така нататък — точка по точка.

Защо ли сега не показвате истинското си лице?

Вашето лице е съвършено друго. С него именно вие ще останете в историята.

Като организатори на Великата криминална държава.

Бележки

[1] Герой от „Дванадесетте стола“ на Илф и Петров, тип на „честен“ крадец. — Бел.прев.

[2] Вече са значително повече. — Бел.прев.

[3] Преди държавния преврат беше създадена специална междуведомствена комисия за борба с престъпността. Разбира се, тя не се бореше с никаква престъпност, а събираше компромати за членовете на парламента, за Хасбулатов и Руцкой. Наскоро след победата на 4 октомври комисията беше разпусната. Има основания да се говори, че това не беше комисия за борба с престъпността, а комисия за борба с Руцкой. — Б.авт.