Станислав Говорухин
Великата криминална революция (14)

Фашизъм. Що е то?

Съществува научно определение на понятието „фашизъм“. Колкото и точно да е то, за нас, съветските хора, преживели всички ужаси на фашизма и видели с очите си какво е това нещо, то все ще бъде непълно. Защото няма да може да предаде нашето емоционално отношение към фашисткия ред.

Освен всичко останало, за нас фашизмът е още и такова състояние на обществото, когато цялата мръсотия от дъното се надига и изплува на повърхността, когато всичко долно у човека излиза налице, като кара сърцата на хората да потръпват и настръхват.

Сега, когато внасям в книгата поправки и допълнения (вече е 19 октомври), информационните средства все по-рядко наричат това, което стана, „бунт на червено-кафявите“. Намериха по-силно определение.

Това е ясно. Далеч не целият парламент беше от комунисти, та дори и бивши. (Виж правителството цялото е от тях!) Далеч не всички защитници на Белия дом симпатизираха на комунистическите идеи — там имаше и такива, които просто ненавиждаха комунистите; имаше и убедени демократи — от онези, които са за демокрация на дело, а не на думи.

Но има и едно утежняващо обстоятелство. Освен всички защитници Белият дом беше отбраняван и от един малоброен отряд от младежи под ръководството на Баркашов. Кой е този Баркашов, аз не зная. Мисля, че повечето от читателите — също. Аз не съм толкова далече от политиката, но не съм запознат с програмата на „Руското национално единство“. Повечето от читателите — също. Едва сега ни обясниха: фашисти са. Така да е, фашизмът е лошо нещо. Но колко са били баркашовците? Двадесет, тридесет? Колко? Отговорете ни.

Мълчат.

А колко бяха защитниците на Белия дом? Онези, които имаха оръжие в ръцете си. И онези, които нямаха, които смятаха за свое оръжие закона и Конституцията. Онези, които просто присъстваха, смятайки, че присъстват на страната на справедливостта.

Те бяха хиляди!

И въпреки това метежът бил фашистки!

Ето какво определение намериха. Всички под един гребен. Така е по-лесно. И по-ефективно. Така е по-лесно да баламосаш народа.

Плашат ни: „А знаете ли какво щеше да бъде, ако те бяха победили?“.

Не зная. Не зная какво би било, но виждам какво е сега.

Методите ни с вас са различни. Вие се опитвате да ми обясните какво БИ БИЛО, ако бяха победили „червените“ или, не дай Бог, баркашовците (как ли биха могли да победят и да вземат властта в страната — не проумявам?)

А аз се опитвам да ви разкажа какво ВЕЧЕ Е. При това то има пряко отношение към фашизма.

И затова моля читателя да изслуша разказа, а по-точно свидетелските показания на Олег Румянцев.

Онези, които поглеждат понякога към телевизора, би трябвало да познават Олег Румянцев. Симпатичен млад човек с брадичка и очила. Мек, интелигентен, деликатен; нито веднъж не е избухвал и не е казвал някому груба дума. Депутат, председател на Конституционния комитет или комисия (не ги разбирам много) — с една дума, три години е работил над новата Конституция на страната, и неговият проект така се и наричаше официално — Румянцевски. В миналото — научен работник, той имаше необикновена професия — страновед. Никога не е бил член на партията, убеден демократ.

След ужаса на 4 октомври дълго не можех да го намеря, звънях по всички познати. Изчезнал беше. А исках да поговоря именно с него, с човека, на когото имам доверие. Изнамерих неговия помощник: „Олег Германович е пребит, оправя се“. След няколко дни ми позвъни сам Румянцев и се договорихме за среща. Пристигнах при него в Крилатское, той си опаковаше книгите. Заповядано му беше за три дни да напусне квартирата.

Свидетелски показания на Олег Германович Румянцев

— Излязох един от последните. Офицерите от „Алфа“ ми казаха: „Иди при Руцкой, кажи му, че не бива да се лее повече кръв“.

Изтичах при Руцкой. С него бяха двамата му братя, Володя — личният телохранител, и още няколко души. Оръжието — заредено, в очите — готовност да умрат.

— Кажи, Олег, как се държеше Руцкой? В онези последни минути? Кажи честно!

— Ами… Струва ми се, че това бяха минути… Минути на мъжество.

Малко отстъпление.

Същото казваха и за Хасбулатов. Разпитвах мнозина, например момичетата от пресцентъра, те са го наблюдавали постоянно. Всички твърдяха в един глас: държеше се мъжествено, не загуби самообладание нито за миг… За това има и косвено доказателство. Изминаха две седмици от събитията. Досега от Лефортово няма никаква информация. Ако се съди по август 1991 г., би трябвало да ги покажат на следващия ден — малки, жалки, сломени. Не показаха нито един кадър. Изводите?

А. Не бива да се показват, защото затворниците могат да кажат онова, което не е изгодно за властите. Значи, засега не са сломени.

Б. Извършва се „обработка“. Когато бъде завършена — ще ги покажат.

В. Затворниците се държат мъжествено.

Разпитвайки свидетелите, получих отговор и на въпроса, който ме измъчваше: защо Руцкой не се е застрелял?

Абсолютно правилно е постъпил. Ако беше се застрелял, щеше да е проява на страх. Това, което знае той (а знае много), рано или късно ще бъде нужно на страната. Каквото и да се случи — непременно ще е нужно.

Като не напусна живота, той се обрече на изтезания. Под изтезания не подразбирам побоите в килията. Това той ще го понесе. Този, който е бил в плен при душманите — ще го понесе.

Истинските изтезания са униженията, на които ще го подложат вестникарските и телевизионните палета.

Но да продължим.

— … Отново слязох долу и се върнах при Руцкой с един полковник от „Алфа“. Ако не се лъжа, полковник Проценко. Той се държеше много прилично.

Руцкой прегърна братята си. На мене ми каза: „Бягай утре в Съвета на федерациите и им кажи истината. Умолявам те, кажи им цялата истина. Теб те ще те слушат“. Да, и още: „Позвъни на жена ми, ето телефона. Разкажи й как беше всичко“.

На вратата се показа Коржаков, началникът на личната охрана на президента: „Руцкой, към изхода!“.

Върнах се в залата на Съвета на националностите — там бях забравил чанта с важни документи. В чантата ровеше въоръжен човек. Боже мой, какво щастие, че той прибра малкия газов пистолет! Ако след това го бяха намерили у мен, без съмнение щяха да ме убият.

След това дълго стояхме на улицата пред главния вход, под герба. Пред входа дежуреха два малки автобуса, но не ни качваха на тях. Момчетата от „Алфа“ изясняваха нещо, като ни поглеждаха от време на време. Един от офицерите каза: „Жалко за момчетата, по-добре би било да ги откарам“.

Последва команда: „Вървете напред!“. Тръгнахме надясно, към най-близката сграда.

Сега зная защо им беше нужна легендата за снайперистите от Белия дом. За да оправдаят касапницата, която бяха устроили в дворовете и входовете.

Стигнахме до сградата и алфовците ни изоставиха. От входа изскочи, омоновец (или милиционер) с автомат и закрещя: „Лягай, куче!“. Натикаха ме във входа. Една пияна муцуна ме хвана за брадата: „Ела тук, еврейска мутро!“. Удари три пъти лицето ми в коляното си. След това ме пребъркаха. Пари нямах, взеха малкото радио „Сони“. Няколко пъти ме удариха по тялото, по бъбреците. Изблъскаха ме към изхода. Някакъв офицер (според мен беше офицер) ми пошепна: „В двора стрелят, бягайте към онзи вход!“. Побягнахме към входа. С мен беше един художник, запознахме се, когато излизахме от Белия дом. Спомням си, той ми казваше: „Олег Германович, ако останем живи, трябва да нарисувам ваш портрет“.

Втурваме се ние с този художник във входа, а там — същата картина, същият ад, само кръгът е друг. Омоновци бият две кой знае защо разсъблечени до кръста момчета. Съвсем хлапаци, около седемнадесетгодишни, не повече — защитници на Белия дом. Единия така го удариха с автомат по ребрата, че се чу пращенето на костите.

Хващат ме и мен и ме удрят няколко пъти по яйцата. След това една седмица уринирах кръв, а в това време Починок обяви на пресата, че съм се обърнал към него за материална помощ. (С. Г. — Александър Починок е един от депутатите, които първи избягаха от Белия дом, след като чуха, че на изменниците ще бъде осигурено топло местенце. Починок веднага получи поста заместник-министър на финансите. Сега като че ли се кани чрез балотаж да влезе в новия парламент.)

Изблъскаха ни с приклади навън в двора. Тук наистина стреляха. Не беше ясно по кого, но се чуваха единични изстрели. И тогава моят художник побягна. Криволичейки като заек, побягна навътре в двора. Отново се раздадоха изстрели в посоката, накъдето побягна той. И аз имах желание да побягна. Но го сподавих, помислих си — ще ме убият.

Пред мене се изпречи омоновец. Щракна спусъка. Представете си ситуацията: пиян човек с автомат, с очи, в който няма нищо човешко, а до краката му, малко встрани, лежи нечий труп. „Хайде, куче, прощавай се с живота!“ — казва той, приближавайки към мен. Плю два пъти в лицето ми и закрещя: „Обръщай се!“. Обърнах се с гръб към него. „Клекни!“ И изстреля един ред над главата ми…

Лежах, нямах сили да стана. С крайчеца на окото си видях, че от „моя“ вход излезе депутатът Шашвиашвили; повалиха го на земята и започнаха да го ритат с ботуши. Излезе депутатът Фахрутдинов. Като от заседание — с чанта и вратовръзка. Омоновците се спуснаха към него. Фахрутдинов казва важно: „Аз съм депутат на независимата република Татарстан!“ — „Ах, ти, татарино!…“ И с всичка сила — с приклада по главата… (Фахрутдинов сега е в болница в много тежко състояние.)

Докато биеха Фахрутдинов, аз станах. И побягнах — да става каквото ще. Вмъкнах се във входа и започнах да звъня на всички апартаменти поред. Никой не ме пуска. В апартамента има хора, чува се лай на кучета, но никой не ме пуска.

— Олег, а интересно какво отговаряха?

— Различно. Аз казвам: „Пуснете ме! Ще ни застрелят всички, аз съм депутатът Румянцев!“. А те: „Върви по дяволите!“, „Така ви се пада!“, „Аз имам деца…“.

Изтичах в друг вход. Там на стъпалата седяха Сажи Умалатова, пребитият Шашвиашвили, депутатът Саенко и някаква възрастна жена. Седим. Влиза един юнак. Късо подстриган, с маратонки. От него лъха на водка и кръв. Погледна ни и си отиде.

„Момчета, този е информатор!“ — „Да се махаме.“

Разделихме се. Аз тръгнах с възрастната жена, като я хванах под ръка. Шашвиашвили, Саенко и Умалатова образуваха друга група. Какво се усмихваш?

— Като във филмите за нелегалното време…

— Да, фашизъм. Истински, стопроцентов. И нататък. Вървим ние с тази жена, а вече е тъмно… Изведнъж виждам — в дъното на двора стои банда. Същите като онова момче, информатора — стригани, с маратонки…

— „Бултериери“.

— Какви?

Обясних на Олег какви са „бултериерите“. Борци на мафията. Бойните отряди на криминалните структури.

— В този момент физически усетих — това е смърт. В тъмнината се раздаде глас: „Стой! Ела тука, мършо!“. Гаден смях. И отново глас: „Пълзи!“.

Без да се наговаряме, скочихме към храстите. Изстрел. Втурнахме се във входа, изтичахме на втория етаж и позвънихме на първата врата. Тя веднага се отвори. На прага — жена. „Аз съм депутатът Румянцев“. — „Познаваме ви. Влезте.“

Едностайно жилище и семейство от трима души. Та у тях лежах няколко дни…

А сега искам да попитам онези, които ни плашат с фашизъм. Ако това не е фашизъм, тогава какво е фашизмът?