Станислав Говорухин
Великата криминална революция (19)

Останкино (във видеодокументи)

Около месец и половина след кървавата трагедия по телевизията се появи беловласият и с интелигентни маниери Сергей Филатов — ръководителят на администрацията на президента, или на „паралелното правителство“, както го наричат сега. (Президентският апарат се разрасна до такива нечувани размери, че е смешно днес да си припомняме сталинския бюрократичен апарат или дори брежневския, който всеки от напиращата към властта паплач смяташе за свой дълг да клейми заради прекомерните му размери.)

Та седи пред камерата Дясната (или Лявата?) ръка на президента, а водещият (все същият А. Караулов), задъхвайки се от гордост от собствената си смелост, го пита:

— Как се чувствате, когато слушате какво говорят за вас: „Ръцете му до лактите са в кръв“?

Отговор:

— Първо, не издадох аз заповедта… (Аха, това е важно показание! Ще послужи за бъдещото следствие.) И второ… — следва скръбна въздишка. — След това, което стана в Останкино…

Всички те „подкарват“ все от Останкино. Това е главният коз.

Така е и сред народа. Да речем, на среща с избирателите ме молят да разкажа за Белия дом. Говоря това, което зная. Изведнъж разярен глас от залата: „Вие по-добре разкажете за Останкино!…“

Защо пък да не ви разкажа…

„Щурмът“ на Останкино е извършен под погледите на десетки телевизионни камери. Всяка секунда от случилото се е запечатана на видеолента. „И Белият дом е под погледите на камерите“ — ще кажете вие.

Прави сте, но отчасти. Началото на разправата с Белия дом и най-страшните зверства изобщо не са заснети. Останалото — отдалеч.

Останкино телеоператорите са го снимали отвътре, от кипежа на събитията — от тълпата, от прозорците на двете здания, от бронята на БТР-а, през прицела на автомата… На следствието (стига то да поиска да е обективно!) много ще помогне обстоятелството, че трагедията се разигра вечерта, по тъмно. Аз не съм военен човек, затова за мене беше голямо откритие да узная едно нещо: оказва се, че нашите куршуми били трасиращи… Всичко се вижда. Всеки откос. Картината може да се спре или да се забави, може да се разгледа всеки куршум — откъде е изстрелян и в кого е попаднал.

Ето, да речем, минава хлапак с велосипед. По него пердаши нацелен автоматен откос (ей така от хулиганство!). Да забавим картинката — вижда се как куршумите се удрят в спиците на велосипеда и рикошират от асфалта. Малчуганът преминава невредим.

Или — в центъра на площада, между двете здания стои младеж… Отгоре (от висок прозорец или от покрива) го пронизва автоматичен откос. Да забавим кадъра и да видим как куршумите се впиват в гърдите му, как минават през цялото му тяло, сякаш то не е от кости, тъкани и сухожилия, от материала, който Господ е използвал, за да ни създаде нас, човеците; сякаш то е от празно пространство и ние виждаме как куршумите, минавайки през това празно пространство, се удрят в асфалта, пръскайки се като светещи искри. А младежът стои и гледа нагоре, в тъмнината, където се крие невидимият за него убиец. И едва след миг той прикляква и се свлича на земята…

Но да вървим поред.

Тълпата от около сто и петдесет хиляди души, а може би и повече, се движи към Останкино.

Движи се не за щурм — добре би било, ако това най-сетне го разберат и Западът, и Русия. Тя върви да настоява за ефир! Тази тълпа представлява огромна част от населението на Русия. Русия е унижена, презирана от всички, докрай разорена, безправна и безгласна. Нека простим на тези десетки милиони заблудата им — те смятат, че имат право на глас в телевизионния ефир, те искат цялата страна, целият свят да разбере какво са направили с тях, какво са направили с децата им.

Тълпата е невъоръжена. Някои държат в ръце пластмасови щитове, изтръгнати от милицията при сблъсъка с нея на Кримския мост. Ще отбележим, че за първи път от много години народът прибягва към нецивилизована форма на протест, досега се ограничаваха с митинги и демонстрации. А и този път пак беше демонстрация, но омоновците преградиха пътя; тълпата премина през тях, като нож през масло.

Тълпата е от пенсионери, от старци — ветерани от войната; има и хора на средна възраст, и жени, и твърде много младежи. Отпред и навсякъде — деца…

Почти през целия ден тълпата скандира една фраза: „Фашизмът няма да мине!“ (и ето тези хора след това ще ги нарекат фашисти).

Тълпите от хора се движат към Останкино.

На заколение.

Непосредствено зад тълпите, без да изостава от тях, се движи войнско подразделение. Има записи от разговорите, които води по радиостанцията командирът на отряда със своето високо началство:

„Следвайте ги и информирайте по пътя на следването!“

„Разбрано.“

Има кадри, заснети още по светло: двайсетина минути преди тълпата да приближи северното крило на Останкино (там, където е концертната студия), като счупват желязната ограда, идват седем БТР-а. На бронята на всеки от тях има по около 15 бойци от „Витяз“ (значи по толкова има и вътре във всеки бронетранспортьор). Около 200 души въоръжени до зъби бойци. С каски, закриващи цялото лице, с бронирани жилетки. Друг оператор, вече вътре в зданието, показва как бойците от „Витяз“ заемат бойни позиции. (По подземния коридор те минават в другото здание, където именно се разиграват основните събития.)

Операторът подробно показва въоръжението на бойците от „Витяз“. Автомати с лазерно прицелване, картечници, гранатохвъргачки, снайперистки пушки с оптически мерник.

200 бойци от такова специално подразделение, седящи в прикрития, са способни да отблъснат настъплението на цяла стрелкова дивизия. Да пресметнем другите сили: 500 бойци от дивизията „Дзержински“ (ето я на екрана! наистина при тях не се вижда оръжие), две роти от милицията (охраната на зданието), въоръжени с леко оръжие — пистолети, автомати…

За какъв щурм на Останкино може да става дума?

Ето какви кинокадри трябва да се покажат на света! И с това да се постави точка на легендата за „щурма на Останкино“.

Но ние ще продължим.

Тълпите от хора вече приближават към двете здания на Останкино. Пристигат автобуси от Белия дом. Кой е в тях? Борци ли? Не, контингентът е все същият — младежи и хора с пазарски мрежи.

С оръжие засега не се вижда никой.

Пред 17-и вход се провежда митинг.

А бойците от „Витяз“ вътре в зданието се готвят за бой.

Кадър, заснет през прицела на — автомата: тълпата демонстранти зад стъклата на големите прозорци на телевизионната компания, панорама по тълпата… Стоп! Ето пред тълпата мина човек със защитна униформа и автомат в ръката. Някой от защитниците на Белия дом или „борците“, както ги кръсти пресата… Продължаваме с панорамата — човек с мегафон. Връхлита Анпилов. Говори нещо, обръщайки се към тези, които са вътре в зданието. (Вероятно изобщо не разбира, че е на мушката на автомата.) Какво казва Анпилов, не се чува. Впрочем можем да се досетим: „Настояваме да ни пуснете!… Вие нямате право да не давате думата на Русия!… Вие изпълнявате престъпни заповеди, хората, които ги издават, са престъпници и предатели на Русия…“ С една дума, можем да се досетим.

Ето отново на екрана Анпилов — заснет от улицата, от друг оператор. „Другари — обръща се той към съратниците си, — ние сме дошли с мирна цел, не се поддавайте на провокации…“

Така шумяха до стъмване. А после пристигна генерал Макашов с няколко въоръжени защитници на Белия дом…

Младите депутати от фракцията „Смяна. Нова политика“ ми разказваха:

— Когато узнахме, че Макашов е потеглил за Останкино, веднага скочихме в колата — трябва да се спре този глупак, докато не е надробил нещо… Когато наближихме зданието на телевизионната компания, вече се стреляше с пълна сила.

Отначало Макашов произнасяше високо през мегафон оскърбителни думи: „Плъхове, излизайте! Пред вас има превъзхождащи ви сили…“ (Представям си как са се усмихвали презрително бойците от „Витяз“, слушайки това.)

След това счупиха с камион стъклените врати. (По същия начин тълпата постъпи и пред сградата на кметството — омоновците избягаха.)

Но тук, в Останкино, имаше капан. Бойците в засада това и чакаха. Лесно е да си представим каква команда се е раздала по етажите: „Не откривайте огън! Пуснете поне един да влезе в зданието…“

Кадрите — как камионът изкъртва вратата — са заснети от френския телеоператор Иван Скопан. След няколко секунди той ще загине. По тълпата — по тези, които нахлуват в сградата, по тези, които гледат, и по тези, които заснемат кадрите за историята, ще започнат изведнъж да стрелят с всички видове стрелково оръжие.

Започна се.

Взрив — някой стреля с гранатохвъргачка. Най-вероятно някой от макашовци. Макар че… Разговарях с двама бойни генерали, преминали през Афганистан. Разказах им за това, което стана в Останкино, и стигнах до гранатохвъргачката…

— О! — възкликнаха и двамата в един глас. — При нас в Афганистан изстрелът от гранатохвъргачка винаги служеше като сигнал за откриване на огън…

И така — експлозия… и луд кръстосан огън от двете сгради на телевизионната компания. От долните етажи, от горните, от покрива. Площадът вече е осеян с трупове. Оцелелите в паника бягат към езерото, в парка (те са непосредствено до зданията на телекомпанията).

Покъртителен кадър! Лежат убити, гърчат се ранени, в асфалта се удрят трасиращи куршуми, а на преден план двама оператори (единият, ако се съди по екипировката, е чуждестранен, а другият е наш) продължават да снимат безсмъртните кадри. Нима те така и няма да бъдат потърсени от обществото? И няма да ги покажат на целия свят по телевизията, няма да бъдат предявени в обвинителния акт на онези, които устроиха тази касапница?

Тълпата е разпръсната, няма нападащи… Огънят може вече да бъде прекратен, не е ли така? Но не е. На площада един подир друг изпълзяват бронетранспортьори. Действията им са извънредно странни. Бълват непрекъснато огън по прозорците на телекомпанията (Защо? Та нали там са бойците на „Витяз“ и сътрудниците на телевизионния център?!), след това спускат дулата на картечниците и стрелят по посока на парка — там има стотици, хиляди хора! Това го прави всеки бронетранспортьор, фиксирано е на лентата.

И картечарите от главното здание на Останкино водят непонятен огън. Трасиращите откоси трещят в ъгъла на другото здание на компанията, което е на отсрещната страна, и се удрят в асфалта пред входа на зданието. Защо? Там няма жив човек, само трупове има на асфалта. Куршумите рикошират и попадат в прозорците на зданието. Това се вижда ясно на екрана, може дори схема да се начертае.

Тези куршуми, изстреляни от бронетранспортьорите и от картечниците, поставени в главното здание на телекомпанията, не можеше да не убият някого. И те убиха.

Загина боец от „Витяз“ и един сътрудник от телевизионната компания — звукоинженерът Сергей Красилников.

Средствата за информация ще припишат тези престъпления на нападащите. А как можеха те да ги убият? Нито един от тях не беше прекрачил прага на зданието. За какъв ответен огън можеше да става дума? Освен това звукоинженерът Красилников беше убит на втория етаж и не беше стоял на прозореца, а в коридора. Това би могло да стане само от изстрелите от бронетранспортьор или от картечница, стреляща от главното здание на компанията. Куршумите с мощна поразяваща сила се удряха в тавана и в металната решетка на прозореца и с рикошет настигаха жертвата.

Този кръстосан огън от едното здание към другото се водеше още около три часа — дори и след като на площада не беше останал никой, освен убитите. Сам бях свидетел на тази престрелка.

На Николо-Архангелското гробище са погребани много от онези, които загинаха от ръцете на бойците от отряд „Витяз“, на новите герои на Русия. (Ще напомним — три-четири дни след трагедията те бяха чествани в телевизията като герои. Връчваха им подаръци, обещаваха им квартири… На следващия ден те вече трополяха с ботушите си в сградата на улица „Корольов“, където живеят депутати. Нахълтваха в квартирите, крещяха на горките жени и ги заплашваха — настояваха незабавно да се изметат…)

И ето — Николо-Архангелското гробище. Кръст и фотография — прекрасно младежко лице. На гроба безутешни родители. В Останкино са убили сина и снаха им.

О, господи! Няма ли да се смилиш над нещастната наша страна?

Колко ли са убитите в Останкино?

В „демократичната“ страна, наречена Нова Русия, никой и никога няма да узнае това. Според пресмятанията на очевидци и лекари от Бърза помощ — около 60–70 души. А ранените са безброй. Деца, юноши, девойки, стари хора…

И пак всичко това е фиксирано на лента, но аз ще помоля лекар да коментира тези кадри, доктор Григориев — очевидец на събитията. Сергей Григориевич ми предаде писмо, в което подробно е описал случилото се. Ще се ограничим само с последната част на неговите подробни свидетелски показания.

„… Първият ранен, по-точно ранена, бе донесен на ръце от един младеж. Тя беше с джинси и обувката на единия й крак плуваше в кръв. Започнах да оглеждам джинсите нагоре и забелязах две дупчици на тях почти до слабините, отпред и отзад. От двете страни! Трябваше да сваля панталоните. Момичето, макар че явно губеше съзнание, се притесняваше, не даваше да ги сваля. Като й подвикнах, открих раната. Кръвта изтичаше на пулсиращи изблици. Артерия!…

След това донесоха няколко души, ранени от осколочни парчета по лицата и главите. (Значи на улицата се бе взривила осколочна граната.) Повярвайте, ужасно е усещането, когато през кървавата мешавица вместо нос и скули те гледат с надежда очи. И нямаш сили да отговориш на въпроса: «Докторе, какво ми е?…»

Около нашия медицински пункт (в парка до телевизионния център) седят и лежат много ранени. Оказваме помощ най-напред на ранените в главата, след това — с обилните кръвотечения, а «сухите» молим да потърпят…

Ето един ранен с обилно кръвотечение. Опитвам се под светлината на фенера да разгледам сред косите на главата източника на кръвотечението. Изтривам с тампон кръвта… И снемам скалпа. С парче, като с бръснач, е отрязан голям къс кожа. Още малко по-надолу и моята помощ едва ли щеше да му е нужна…

Младеж на около двадесет й пет години — в най-горната част на гърдите има кръгъл отвор и при всяко издишване, като пуска мехурчета, изтича кръв. Повреден е голям белодробен ствол…

При следващия ранен са разкъсани мускулите на рамото. Също прилича на осколочно раняване…

Тичешком приближава група хора — носят на ръце човек. Възрастен мъж в тъмен прост костюм. Слагат го в краката ми. Жена придържа с ръце главата му и непрекъснато вика: «Помогнете! Докторе, направете нещо!». Отстраних ръцете на жената, обърнах главата… Тилната част на черепа липсваше и срязаният мозък изтичаше от отвора…

Превързвахме ранените, без да спираме. От всички страни се чуваха викове: «Бърза помощ! По-скоро лекар! Да дойде някой, по-бързо!». Идваха много хора, предлагаха си помощта. Но аз давах превързочен материал само на медици. Раницата с медикаменти беше почти празна. Всичко, което оставиха лекарите от Бърза помощ, свърши… А картечарите от прозорците на Останкино се бяха разпалили: стреляха, без да спират, по всичко наред. Ето двама телевизионни журналисти — единият с камера, а другият с лека подвижна стълба, бягат към езерото. Бягат, като криволичат, а след тях, като повтарят техните зигзаги, летят червени светулки. Алуминиевата стълба отразява светлината на фенерите и движението на силуета й се вижда добре. Ето светулките догонват стълбата и тя вече не се движи. Над парка се разнася стон на ненавист. Стотици хора видяха този див лов на журналисти.

Гледах хората наоколо и си мислех: защо не си отиват? Дори и тук, в парка, всеки може да бъде поразен от куршум…

22 часа и 15 минути. Към парка приближиха бронетранспортьори; хората върху бронята викат през силен репродуктор: «Получихме заповед от върховния главнокомандващ (Елцин) да стреляме на месо. След няколко секунди откриваме огън».

Помислих си: «Ами те отдавна вече стрелят, какво още остава?». И видях как стоманените машини се понесоха по парка, подскачайки по коренищата и буците, обстрелвайки с картечници буквално всеки храст.

Хората побягнаха, смъртната опасност надмина разумната степен на риска. Щом като вече самият президент е издал заповед да стрелят по гражданите, как може да се разчита на милосърдието на редовите убийци?…

Надявам се, че новата законодателна власт ще започне своя живот, като обяви на всеослушание законността на октомврийските събития.

Иначе предадената на забрава гибел дори на един човек непременно ще стане зародиш на беззаконие, а ненаказаният бандит ще завербува безброй уповаващи се на безнаказаността.

Беззаконие, умножено по безнаказаност, при съвременната техника не само ще взриви обществото, но ще разруши и цялата страна.

Октомври 1993.“

Ето това е всичко, което може да се разкаже за „щурма на Останкино“ — главното „престъпление“ на нашия нещастен народ.