Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Великая криминальная революция, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция, форматиране
analda (2017)

Издание:

Автор: Станислав Говорухин

Заглавие: Великата криминална революция

Преводач: Мария Петкова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Христо Ботев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: Документалистика

Националност: Руска

Печатница: ДФ " Образование и наука" София

Редактор: Марта Владова

Художествен редактор: Маглена Константинова

Технически редактор: Румяна Браянова

Художник: Слав Даскалов

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 954-445-355-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2384

История

  1. — Добавяне

Показания на свидетели

Отви Никон

— Вие, отче, до края ли бяхте?

— Изведоха ни в пет и половина вечерта.

— Няма ли да ви отнемат сега енорията?

— Ох, че кой, освен мен, глупака, ще служи служби в моята бедна енория?

— А църковното ви началство няма ли да ви се кара?

— Аз останах в Белия дом с разрешението и благословията на патриарха.

— Кое най-много би потресе, отче, през тези дни?

Отец Никон се замисли:

— Там видях толкова прекрасни руски хора! Знаете ли, дори кръстих две момичета…

— Кръстихте ли?

— Да. Две работнички от кухнята. Решили момичетата да се кръстят… Ние вече разбирахме — щурм ще има…

— Кажете, отче, видяхте ли поне една пушка в Белия дом?

— А пушката пък за какво ви е?

Обясних на отец Никон, че средствата за масова информация разпространиха съобщението, че снайпер от Белия дом е убил 9-годишно момче.

— Не, пушки в Белия дом не видях. У никого. Бих различил пушка от автомат. Ето от СИВ и хотел „Мир“ действително от 8 сутринта започнаха да стрелят снайперисти. Но правителствени.

— А в ръцете на депутатите видяхте ли оръжие?

— Не, не видях. Може би у някого от депутатите военни… не зная.

— Какво още ще добавите, отче?

— Те са клетвопрестъпници. Може Конституцията да е лоша. Но Елцин се закле в тази, лошата Конституция. А защо той не помоли да му донесат по-хубава, американска…

 

 

Ирина Викторовна, депутат

— В ръцете на някой от депутатите имаше ли оръжие?

— Не, не, какво говорите! Някои молеха да им дадат, но чух Руслан да вика: „Нашето оръжие е Конституцията!“.

— Ирина Викторовна, вие знаете ли, че в „Известия“ е публикуван разказ на журналиста Терехов? Как по заповед на Руцкой той тръгнал с бяло знаме, а долу някакви хора му взели знамето, повалили го на пода и не му дали да излезе.

— Не вярвам. Ние, жените депутатки, седяхме в залата на Съвета на националностите (тя не се обстрелваше). Ние дори пеехме. И тогава Руслан обяви, че Терехов, който е тръгнал като парламентьор, е загинал. Ние почетохме паметта му.

(Изяснявах подробно тъмната история с Терехов. Времето на неговото тръгване, съобщено от него самия, и свидетелствата на очевидците ме убеждават, че долу са могли да спрат Терехов само десантчиците. Партерът и първият етаж са били заети от десантчици и от „Алфа“. Още една „партенка“!)

— Ирина Викторовна, колко хора имаше в Белия дом?

— Струва ми се около две хиляди. Над двеста депутати, сътрудници и сътруднички от апарата, от всяка комисия и комитет имаше хора, от счетоводството, работнички от кухнята, продавачи, чистачки, момчетата комсомолци от Украйна и други градове, защитниците на Белия дом…

— Но защо жените не си отидоха?

— Гонеха ни, но нито една не си отиде. Аз например мислех, че обществеността ще ни подкрепи, нали и там има жени… и ще можем да водим преговори в по-достойно положение…

— Сега знаете ли как ви подкрепи тази „общественост“?

— Да, разказаха ни.

— Когато всичко свърши, какво чувствахте?

— Отвращение. Повярвайте, нямаше страх, само отвращение…

 

 

Ирина Неклюдова 23-годишна сътрудничка в комитета

— До края ли бяхте там, Ира? Защо не си отидохте?

— Ами струваше ми се, че това е сякаш… последното островче на свободата… Нали не се борехме за длъжности, още повече аз…

Попитах Ирина за снайперската пушка.

— Не, не. В Дома не би могло да има. Пък и никой не би се подал от прозореца, когато започнаха да стрелят. Преди седмица, когато маршируваше отрядът от казаци, един, който вървеше отпред, имаше пушка. Но в Дома — не, не можеше да има.

— Имаше ли деца в Дома?

— Три или четири дечица… Поне аз видях три или четири. И извънредно много малчугани от 14 до 16 години.

— Те имаха ли оръжие?

— Не. И още нещо, когато ни извеждаха, аз видях дори две бабички — на около 65.

— Най-силното ви впечатление?

— Ние нали не знаехме, че Домът гори. Когато ни изведоха на улицата, видяхме, че целият Дом гори. Това беше ужасно! На гекачепистите[1] не им дойде на ум такова нещо. Аз и поминалия август бях в този Дом. Имам с какво да сравнявам.

 

 

Господин Х (помоли да не посочваме фамилията ми)

— Цяла нощ повтаряха едно и също — минаваше кола с високоговорител, увещаваха ни да излезем, обещаваха добри заплати и уреждане на работа… Тези, които са били на война, се смееха — точно така са постъпвали на фронта немците: „Рус, предай се!“. Реакцията, разбира се, беше обратна. На всички — на чистачките, на охраната.

Въобще като че ли се наблюдаваше извисяване на националното самосъзнание. От 1945 година не сме изпитвали подобно нещо в Русия.

Наблюдавах около 20 телефонни разговора по радиотелефона. По него можеше да се поприказва една-две минути. Никой не се оплака. А хората не се бяха прибирали по пет, по шест денонощия. Представям си какво е било на другия край на жицата.

Не забелязах някой да е смутен — от секретарките до депутатите. Всички чувстваха, че изпълняват дълга си и защитават Конституцията…

През нощта при Руцкой се промъкна някакъв военен. Каза, че има заповед за ракетно-бомбен удар. Но нямало нито една част, която би се съгласила да го изпълни.

 

 

Тамара Алексанаровна, депутат

— Как мислите, каква съм по професия? Коневъд. Ето такава рядка за жена професия имам. При нас край Железноводск има изключителен, известен в целия свят конен завод. Заповядайте!

— Непременно. Аз много обичам конете.

— Как не. Те са по-добри от хората, нали?

— Какво правехте, как бяхте преди и по време на щурма?

— В нощта преди щурма увещавахме жените и децата да си отидат. За нищо на света! Знаете ли, там имаше толкова много удивителни хора! Особено жените се държаха геройски, помагаха си една на друга…

— Вие казахте: децата. Какви бяха тези деца?

— Комсомолци. Имаха конгрес или сбор… Цял отряд беше пристигнал тук. Живееха в палатки. Но когато заваля, ги пуснаха в зданието. След това вече не можаха да ги изгонят.

— Те имаха ли оръжие?

— Моля ви се!

— Можеше ли снайперист да стреля от Белия дом?

— Какво говорите! Та кой би посмял да вдигне главата си до перваза? Придвижвахме се пълзешком. Изобщо в дома имаше маса невъоръжени хора. Те молеха за оръжие, но не им дадоха.

— Кого смятате за главен виновник?

— Аз бях в Европарламента и там има такъв ред — на всеки оператор, който е показал депутат в недостоен вид, се налага голяма глоба… А нас как ни показваха, спомняте ли си? Специално разпалваха ненавист към нас.

— Кое е най-силното ви впечатление?

— Чакайте да помисля… Животът ми не беше лек. Родена съм в скривалище в Москва през 1941 година. През онзи август бях тук, в Белия дом. Сега преживях втори пуч. Но тогава… Сега всичко беше по-страшно. Може би ще отговаря на вашия въпрос — за най-силното впечатление. На 3 октомври ме кръстиха. Аз нали не бях кръстена. Кръсти ме свещеник Алексей Злобин, отец Алексий. Ето това беше незабравима минута…

 

 

Таня Кузнецова

— През нощта с момичетата решихме, че сутринта ще си идем в къщи, там са децата ни и ние нямаме право да ги оставяме сираци. Но още рано сутринта започна стрелба, пристигнаха бронетранспортьори и стреляха по всичко, което се движеше…

— Таня! Стрелбата от оръдията и всичките видове стрелково оръжие се водеше главно по горните етажи, като се започне от третия. Казват, че там не е имало хора?

— Какво приказвате? Та нали точно там бяхме. Ние седяхме в залата на Съвета на националностите. „Едно от момичетата ми казва: Да вървим, аз зная по-безопасно място. Треперейки от страх, се качихме на седмия етаж. Там, в едно тясно килерче, притиснати една до друга, седяха жените — работничките от кухнята. На тъмно. Боже! Беше толкова страшно! Аз казвам: Да си вървим, да си вървим оттук!“. Не зная останал ли е там някой жив…

 

 

Според разпитите на свидетелите на горните етажи над третия хората се били повече, отколкото в долните. Онези, които са били над тринадесетия етаж и са оцелели след обстрела, е трябвало просто да изгорят в огъня. Тринадесетият етаж беше обхванат от пламъци.

Малко отстъпление.

На 4 октомври, когато стоях на моста пред горящия парламент, взех решение да изляза от Съюза на кинематографистите. Веднага след това решение почувствах страшно облекчение — сякаш се пречистих.

 

 

Някои от бившите ми колеги одобриха решението, но повечето, разбира се — не.

Представители на това мнозинство сега ме питат:

— Защо го направи?

Отговарям с въпрос:

— Знаете ли, че в зданието на парламента в момента, когато по него гърмяха с оръдия, имаше много жени и деца?

— А как са попаднали там?

И толкова злоба има в този въпрос! Подтекстът е: щом сами са се напъхали там, за какъв дявол да ги съжаляваме! Освен това публиката, зомбирана от средствата за информация, е убедена в официалната версия — жените и децата са станали заложници на депутатите.

— Добре — казвам аз, — нека предположим, че всички жени и деца са седели в зданието под дулата на пистолетите на Хасбулатов и Руцкой. Дори нека подсилим обстоятелството: всички жени, да речем, са проститутки, а всички деца и юноши — малолетни престъпници. Питам: „В този случай можеше ли да се гърми срещу парламента с оръдия?“.

Повярвайте, нито един от събеседниците ми, нито дама, нито джентълмен, не каза: „Не! Не! И в този случай не биваше да се стреля по зданието!“. Мълчат, очичките им зли… В най-добрия случай следва въпросът:

— Е, ти, какво — за Хасбулатов ли си?

Лесно е сега, от разстояние, да се клейми сталинско-брежневската интелигенция, която крещеше: „Смърт на Каменев и Зиновиев! За кучетата — кучешка смърт!“, „Позор за Солженицин!“, „Пастернак е Юда!“.

Та нали ситуацията е същата. Е, разбира се, всичко е по-друго, но по принцип е същото. И какво наблюдаваме?

Нито капка състрадание.

Каква ти „милост към падналите“! За загиналите говорят в най-оскърбителни тонове.

А за останалите живи: „Смърт на кучетата!“.

 

 

Радиозасичане.

Тези диктофонни записи са направени от офицер от Министерство на вътрешните работи в нощта преди щурма. Той ги донесъл в редакцията на „Комсомолская правда“. Тя ги публикува. Има честни хора и в милицията, и сред журналистите.

Ето няколко откъслечни фрази — за какво се е договаряла милицията в нощта преди щурма.

— Запомнете, не залавяйте никого жив!…

— „Черните“ също да не се пленяват…

— Я стига си викал, хайде да спим…

— Ще спим след победата над Белия дом…

— Банкетът вече е поръчан…

— Руцкой си е поръчал катафалка…

— Погребение няма да има, и музика няма да има…

— А саван за Хасбулатов поръчахте ли?

— То се знае, всичко е платено.

— Хасбулатов няма да си изяде сутрешния пилаф…

— Вие там си спите, а ние обсъждаме какво да правим с узурпаторите Руцкой и Хасбулатов.

— Руцкой да се обеси.

— Като в Турция: в лайната и с ятагана по главата…

— Ама това е в Турция, там е топло.

— А Москва днес също е топла, още повече че и ние вече…

 

 

Сергей Андреевич, депутат

— Лежах на пода на третия етаж и с крайчеца на окото си гледах през прозореца. Около седем сутринта започна първата вълна. Белият дом бе обстрелван. Никой от нападащите не падна. При втората вълна вече вървеше някаква кадрова част, добре организирана; действаше точно и координирано… Стрелбата беше толкова силна, че не беше възможно да си подадеш главата. Много скоро те се озоваха в партера и на първия етаж. Вторият етаж дълго време оставаше неутрален.

Но ето какво видях с очите си. В седем сутринта, още преди силната стрелба, приближиха бетеери. На тях, кой знае защо, седяха цивилни хора. Едно момче от барикадата приближи към тях и поприказва нещо. Тръгна обратно. Измина около тридесетина метра и тогава те стреляха в гърба му. После разстреляха още петима на барикадата…

Нас ни извеждаше „Алфа“. Беше около час и половина преди мръкване. Дълго чакахме автобус. После алфовците ни казаха, че движението е блокирано. Поведоха ни пеша. Заведоха ни в някакъв двор. Там стояха омоновци. Във верига. Биха ни всички поред. Предаваха ни „по конвейер“. Един полковник, защитник на Белия дом, го удариха с приклад в лицето. Хвърлиха го на „конвейера“. Той падна. Ритаха го…

Влязохме в двора. Той беше преходен. Искахме да се измъкнем. Огледахме се — след нас върви Бабурин. Олюлявайки се. Изведнъж двама омоновци го догонват: „Бабурин, стой!“. Поведоха го обратно. Чухме два изстрела. Решихме, че Сергей Николаевич е убит. (По-късно Бабурин ще разкаже в кратко телевизионно интервю, че наистина са искали да го разстрелят и са го изправили до стената. Но нещо го спасило, не ще каже какво…)

… Видяхме някаква врата — вход към изба. Седяхме в избата. Помощникът на Бабурин плачеше: „Какво ще кажа на жената на Серьожа?“. После чухме гласа на адмирал Чеботарьовски. „Сега ще залавят всички, които се пръснаха по двора.“ Ние се измъкнахме от скривалището си и започнахме да се разотиваме един по един…

Аз не попаднах на стадиона. Бог ме спаси. Тези, които са били там, разказват, че е бил типичен пиночетовски вариант — с жестоки наказания и побои. В отделението на милицията, където ги закарали най-напред, ги накарали всички да коленичат и ги ритали по лицето.

Вчера през целия ден давах интервюта на чуждестранни кореспонденти. Звъних на всички познати депутати, дето бяха бити. Молих ги: „Разкажете истината!“. Никой не се съгласи. Мислехме си, че той е умрял — страхът, мълчал у нас с години. А той оживя. Реанимира за няколко часа…

 

 

Очевидците са много. Всички казват едно и също. Не чух нито едно противоречиво показание.

Да обобщим.

В Белия дом не е имало никакви снайперисти. Деветгодишното момче беше погребано от неговите убийци. Както и повечето от останалите убити. Рядко зрелище — убийците изпращат с почит в последния им път убитите от тях.

Депутатите имаха в ръцете си само едно оръжие — Конституцията.

Наказателната акция беше проведена с безпримерна жестокост, на каквато са способни само страхливците. Известно е, че страхливецът е способен на всякаква подлост.

Загинаха предимно деца и юноши. Те са с безстрашни и отзивчиви на всякаква несправедливост сърца.

Армията беше призована „към подвизи“ от творческата интелигенция. Разбира се, далеч не от всички нейни представители. Нисък поклон на онези, които имаха достатъчно съвест поне да премълчат.

Русия ще запомни завинаги.

Току-що обявиха по телевизията окончателната цифра на загиналите в Белия дом — 49 души!

А останалите къде са? Стотици хора (по-точно около хиляда!) — в ямата с хлорна вар ли? Бъдещите млади следотърсачи ще имат над какво да си блъскат главата. „Открито е още едно масово погребение…“

Прочетох една информация в „Известия“:

„Тоналността на разговорите в Токио (с президента на Русия) до голяма степен ще се определя от окончателната цифра на жертвите в московските събития — колкото по-висока се окаже тази трагична цифра, толкова по-силен ще бъде стремежът на японската страна да се дистанцира от Борис Елцин.“

Отговорът на всяка наша загадка трябва да се търси там — зад граница.

 

 

Забележка

Вестниците току-що съобщиха, че казанският бизнесмен Сергей Шашурин, който помагаше на Белия дом, е арестуван по дело за фалшиво авизо. Веднъж в Находка в Управлението на международната банка видях документи за фалшиво авизо. Мярна се фамилията Шашурин. Попитах оператора: „Не е ли онзи Шашурин, за когото имаше предаване по телевизията?“ — „Същият е“. Тоест за фалшивите авизо са знаели. Но не са предприемали мерки. Защо? Тогава трябва да арестуват всички бизнесмени? За какво ли я създадоха тази класа? Не, засега нека да стои „на въдицата“.

Шашурин, щом не прояви преданост към Властта, срещу него веднага заведоха дело. Вече казахме, че всеки, буквално всеки си има свое „дело за мазут“, всеки е „на въдицата“.

Криминална страна!

Бележки

[1] ГКЧП — Държавен комитет за извънредно положение. — Бел.прев.