Станислав Говорухин
Великата криминална революция (10)

Робско племе

Децата.

Това е нашата главна тема. Където и да ходихме, наблюдавахме децата. Защото разбирахме: бъдещата Русия — това са нейните граждани. Каквито ще бъдат нейните граждани, такава ще бъде и страната.

Децата ни са прекрасни, няма какво да говорим. Винаги сме го умеели това — да правим деца. Наистина все по-рядко. Смъртността превиши раждаемостта.

Нима ослепяхме? Нима Бог отново ни лиши от разум? Не виждаме най-пагубния за страната процес.

Думата е на митрополит Йоан: „Ние осакатихме душите на нашите деца с отровата на потребителството и низкия разврат, похабихме цяло поколение младежи, свеждайки съществуването им до скотското равнище на тъпото биологическо вегетиране“.

Едно осакатено поколение вече израсна, сега подраства друго. Върху него са нанесени такива морални травми, след които вече няма да може да се оправи.

Детска проституция, детска порнография (има вече и такава), деца — наемни убийци, деца на служба в мафията… Кого ли ще смаеш сега с това!

А чували ли сте как разговарят помежду си те, нашите деца? Разхождам се с кучето — ходя покрай училището.

Три ученички седят на люлките. Към тях приближават двама ученици. Едно от момичетата, като разтегля думите и имитира украински акцент, вика високо:

— Ой, момичета-а, гащите събувайте!

Пред мен вървят две хлапета и разговарят:

— Ти Люска чукал ли си я?

— Не… Целичка си е. Нищо, освен минет не умее…

Разговор в моя вход:

— Къде е Льонка?

— В къщи… Учи…

— За какъв? За дебил?

— А тебе ебе ли те?…

Моля да ме извините, но не можеш да изхвърлиш думите от песента.

Децата мимоходом схващат всичко, на което ги учат големите. Псувните, както и чуждите думи, се настаняват трайно в руския език. Децата гледат кино, въртят видео, понякога прелистват вестници.

Заглавие в младежки вестник: „Сам си се осрал!“.

Една безобидна наглед работа — деца мият коли и понякога продават бензин… Имах двама приятели, работеха в „Известия“ (сега и двамата са в Америка). Непрекъснато спореха с мен:

— А какво лошо има в това? Детето от малко свиква на труд…

Гледай ти! А у вас в Америка състоятелен родител ще пусне ли детето си на уличното платно? За цял ден… Това първо.

Второ, тези деца не учат. А и да учат, не си дават зор. На първи септември минахме по улиците на Москва. Още с първите двама малчугани се заприказвахме на крайбрежната улица пред сградата на парламента.

— Защо не сте на училище?

— Стига сме учили!

И двете момчета са зарязали училището.

Кажете, има ли нужда Русия от необразовани граждани?

Не, но ако твърдо сте решили да превърнете Русия в Сомалия, тогава въпросът отпада…

И още един въпрос. Дали децата на лавкаджиите, търговците и банкерите, децата на бойците от „петата колона“, децата на висшите чиновници и правителството продават бензин по улиците? Или се учат в престижни училища?

И трето. Тези юноши се криминализират. Пушат, пият, псуват, мамят купувачите; те си имат свой рекет, свои сметки, свои авторитети…

Съвършено ясно е, че по улиците се трудят децата на нископлатени родители — като правило най-честната категория на обществото. Децата на интелигенцията, на работниците…

Викат някой родител в училище и го мъмрят:

— Вашето дете не идва на училище…

Таткото смутено разперва ръце:

— Ами какво да му кажа? Той печели на месец толкова, колкото аз за година не мога да изкарам. Как бихме живели, ако не е той…

Преди 75 години в Русия стана интелектуален преврат. Децата на работниците и селяните получиха правото на достойно образование. За децата на интелигенцията, духовенството, аристокрацията и дворянството вузовете се затвориха — изискваше се удостоверение за работническо-селски произход. Животът им премина в мрак, в нищета и мнозина отидоха по затворите…

За седем десетилетия в страната се образува нова интелигенция, работническо-селска. Сега вече много от децата на тази интелигенция не ще могат да получат достойно образование. Впрочем децата на работниците и селяните — също. В Москва например има училище, където обучението струва 4 милиона рубли годишно. Сега навярно е повече — във връзка с инфлацията.

В това училище се учат децата на новобогаташите.

В девет часа сутринта пред училището спират луксозни коли. Дечицата, придружавани от мама, татко, а най-често от шофьор или „бултериер“, влизат в училище. Там ще ги учат на няколко чужди езика и най-добрите педагози ще се трудят над техните слаби умове. Дечицата, за съжаление, не са от най-умните и най-способните — по-голяма част от тях не са издържали и най-примитивния тест при постъпване в училището.

— Е, какво пък — ще ми отговори всезнаещият „демократ“, — след време и от децата на новобогаташите ще израсне нова интелигенция.

Да, разбира се. Ще израсне. След около седемдесет години. Впечатлението е такова, сякаш всички ние ще живеем като библейския Ной — по триста години. Толкова лесно боравим с историческите категории.

Вървя по „Невски“. Тълпа. Малък ансамбъл изпълнява „Мурка“.

Безсмъртната, неувяхваща „Мурка“. На колко години е тази песен, а продължава да живее и като че ли достигна върха на популярността.

Кой от нас не е пял знаменитата „Мурка“? Но в къщи, в шумна компания… На естрада, дори на такава — импровизирана, все пак не я изпълняваха. Значи общественият инстинкт за самосъхранение беше жив — на улицата, на обществено място не бива! Не бива, защото има деца…

Защото бандитската романтика лесно завладява…

Изглежда, че сега този обществен инстинкт е умрял. По естрадите, по екрана плъзнаха нови герои — престъпниците. Постепенно в главата на младия зрител се създава убеждението, че да си бандит, това си е професия, само че рискована и интересна.

Веднъж попаднахме в една детска приемна. Сега във всеки руски град има такива приемни, които са препълнени. В тях събират избягали от вкъщи деца. Гледат ги там, докато родителите им не ги приберат. Преобладават момчетата, но има и момичета.

Разговорихме се с хлапетата.

— Момчета, какви професии ви харесват? Кой какъв иска да бъде?

— Кооператор!

— Кооператор!

— А ти?

— Не, аз няма да стана кооператор.

— А какъв искаш да станеш?

— Търговец.

— Защо?

— Ами… парите са много…

— А ти мислиш, че търговци са тези, които работят по будките?

— Не, защо, може магазин да се отвори… За различно облекло например…

— А аз вече работих в лавка. При брат ми. Свих два „лимона“^[1] и избягах.

— И какво направи с тях?

— Пропих ги и ги изядох…

— Как се казваш?

— Антон.

— Е, може ли човек с такова име да бъде бандит?

Децата в хор:

— Може!

— Знаеш ли, има писател с такова име като твоето. Антон… Кой ще подскаже?

— Пушкин!…

— Не, не е Пушкин. Антон Павлович Чехов… Кой от вас иска да бъде писател?

— Писател не е интересно.

— А космонавт?

— …

— А шофьор?

— Аз! Аз искам да стана шофьор.

— Защо?

— Там винаги можеш да свиеш нещо…

Децата се смеят:

— У него всички професии се свеждат до краденето…

— Крадеш ли?

— Аха.

— Какво, в затвора ли ти се ходи?

— Не, навън е по-добре.

— Да не мислиш, че можеш да крадеш, без да отидеш в затвора?

Отново в хор:

— Може!

— Може, може, но ако бъдеш внимателен…

— И в затвора може да се живее.

— А какво ще правиш там?

— Пръстници.

— Пръстници ли? Това пък какво е?

— Татуировка на пръстите.

— А после, когато излезеш от затвора?

— Може в Китай да ида.

— Какво ще правиш там?

— Ще обирам китайците, какво друго!

— Китайците богати ли са?

— Богати са. Идете на Первая Речка и вижте какви неща имат…

— Който пуши — вдигнете ръце.

— Тук всички пушат, чичо.

— А ти, Леночка?

— Аз пуша от седемгодишна.

— Ама тук не ви дават, нали?

— Не ни дават.

— Тук няма тютюн, направо да се пръснеш. Но виж, като излезеш оттук, два месеца направо пиян ходиш.

— А аз един път се напих и ме откараха в изтрезвител…

— А аз веднъж изпих голяма чаша водка и си замезих с кисело зеле… Та ме откараха в болница, стомаха ми прочистваха…

— Така… Значи пиете, пушите… Наркотици употребявате ли?

— Не, наркотиците са скъпи.

— Колко?

— 5 хиляди цигарата.

— „Химката“ е по-малко, 700 рубли за едно дръпване…

И така нататък. Разговорът беше дълъг.

Убийствено впечатление ни направи град Забайкалск в Читинска област.

Целият град се занимава с ограбване на железопътните вагони, които идват от Китай. Във вагоните има обувки, цигари, водка, бира, якета, юргани, апаратура, велосипеди…

Крадат предимно деца и юноши.

В деня, когато посетихме Забайкалск, на гарата бяха пристигнали вагони с автомобилни акумулатори. През нощта вагоните бяха разграбени.

Вървим по „улицата на милионерите“ — така се нарича улицата покрай железопътната линия, — много е удобно за крадене и навсякъде се препъваме в акумулатори. Крадците, усетят ли опасност, хвърлят плячката. Ето върви момче с акумулатор под мишница, видя милиционерската газка, хвърли плячката през оградата в картофената нива и побягна.

Ходим с оперативните работници и събираме краденото. Отвориш вратата в някой сайвант или барака за дърва, а там — цял склад. Отворих случайно вратата на някакво сайвантче — майчице мила! Три трупа! Единият — вече разложен, с червеи в очните кухини.

Гледам — и милиционерите, и началникът на милицията са в недоумение.

— Откъде са труповете?

По-късно стана ясно, че са били намерени през нощта. Прибрали ги от степта, от релсите… Сложили ги в сайванта…

Не само забайкалските деца ограбват вагоните.

Тук пристигат и от други градове, дори от Москва.

Разговарям с деца от град Борзя, разположен недалеч от Забайкалск. Пристигнали са за два дни — да покрадат малко от вагоните. Момчета и момичета от 10 до 14 години. Уплашени са от нещо. Оказва се, че е станало нещастие.

Останали да нощуват както обикновено във вагона. Вечерта си пийнали здравата… Питам най-малкия:

— Ти колко изпи?

— Три бутилки китайска бира.

На един му станало лошо.

„Ще изляза на въздух.“

Излязъл, заспал на релсите и го прегазил влак. Отрязал му главата.

Питам децата:

— Видяхте ли другаря си? Замислихте ли се?

— Да. Време е да си седнем… — разсъдително казва едно от хлапетата.

Не, те вече няма „да си седнат“. Когато стане невъзможно да крадат от вагоните (всеки ден подсилват охраната), ще намерят друг начин… Почти всички са без бащи. Всеки от тях помага на майка си.

В Забайкалск се сдобих и с приятел. Максим, на 10 години. Голям ас по вагоните. Сутринта милицията го задържа (носеше чанта с китайски партушини) — тогава се и запознахме. А вечерта неочаквано отново се срещнахме на коловоза. Седнахме на релсите и поговорихме.

— А бе не ти ли омръзна да крадеш?

— Па що?

— Могат да те застрелят.

— Ъхъ! Вчера куршумът ми изсвистя направо над ухото.

— Я не ме будалкай! Кой ще стреля в теб? Пазачът стреля във въздуха…

— Той беше пиян. Вярно казвам, куршумът удари в релсата, на около два метра от мене…

— Пушиш ли?

— Ъхъ.

— Какви цигари предпочиташ?

— „Марлборо“.

— По колко са?

— Във вагон-ресторанта са по хиляда и четиристотин.

— А по колко пушиш на ден?

— Ако е „Марлборо“, по две кутии.

Максим седи и свива в ръцете си хартийки — няколко двестарублеви банкноти.

— Много пари ли имаш?

— Не-е…

— Това ли е всичко? — показвам банкнотите в ръцете му.

— Това? Какви пари са това! — и взе, че хвърли банкнотите. Вятърът ги понесе по релсите.

— Не е хубаво.

— Па що?

— Не е хубаво да се хвърлят пари.

— Па това пари ли са?

— А я кажи, Максим, паричната реформа, обмяната на парите де, засегна ли те?

— Ъхъ. Изгоряха паричките.

— Много ли?

Погледна ме хитро под око.

— А бе говори, аз не съм милицията.

— Половин милион.

— Е защо не ги обмени? Или не ги продаде по-евтино?

— Че кой ще ги купи? Тука всички си имат такива пари.

— Родители имаш ли?

— Майка.

— Работили?

— Болна е.

— Помагаш ли й?

— Ъхъ.

— Колко й даваш?

— Стигат.

— А за себе си купуваш ли нещо? Апаратура там, видео…

— Имаше един китайски магнетофон. Боклук. Поработи един ден и се строши… Виж, купих мотоциклет. Японски.

— Ами ти нямаш книжка. Защо ти е?

— Нека стои.

— А книги имаш ли?

— Па що?

— Па що, па що! Можеш ли да четеш?

— Е…

— Четеш ли някакви книги?

— Ъхъ.

— Какви? Кой писател ти харесва?

Помисли секунда:

— Толстой… Лев.

— Хайде бе! И какви негови книги си чел?

— Всички.

— Всичките деветдесет тома?

— Ъхъ…

Такъв ни беше разговорът с момчето от Забайкалск.

Краденето за децата от Забайкалск е нощна работа. През деня те се трудят като рикши при китайците. Превозват стоките им. Те плащат добре, децата не се оплакват.

Питам:

— Доволни ли сте от живота?

— Доволни сме! — радостно крещят те в отговор.

Ако някой от правителството посети Забайкалск, пред входа на града ще го посрещне надпис: „Благодарим на родното правителство за нашето щастливо детство!“.

Между другото, Виктор Черномирдин за малко не стигна през това лято до Читинска област. Бяхме във Владивосток, когато той пристигна там. Със сто души свита и два огромни самолета…

От Москва за Владивосток не можахме да излетим два дни. В Приморския край нямаше бензин. Нямаше и когато трябваше да излетим обратно. Изобщо не можахме да си пробием път до летището. Всички милиционерски коли и цялото ръководство на края бяха отишли да изпращат премиера. Той идва за един ден. Защо? Какво можеше да се реши за едно денонощие? А колко майки с деца се мъчеха по това време (времето на отпуските) по летищата на страната. Те не можеха да се приберат в къщи — Владивосток не приемаше. Спяха натъркаляни по пода; задух, воня, в тоалетната не можеш да се вредиш — сто рубли се плащаха през лятото за влизане в тоалетна в Домодедовското летище.

Но така и не успяхме да излетим от Владивосток. Решихме да отидем с влак до Хабаровск и да се опитаме да излетим от там. Пристигаме, а той там — Виктор Степанович! С двата самолета, със стоте души свита… И пак само за едно денонощие.

И пак не може да се излети.

Нищо, ние сме печени момчета. Ще идем при командира на отряда. „Помогнете ни!“

— Вижте какво, момчета — обяснява ни той, — сега ще пристигне резервният борд от Москва, опитайте да се разберете с охраната…

— Извинете, кой борд?

— Резервният.

— За кого?

— Как за кого, за Черномирдин!

— Та той си е с два самолета…

— О, господи, така е прието! Когато лети член на правителството, трябва да има един резервен борд.

— Че кога беше това нещо? При комунистите…

Усмихна се:

— А какво се е променило?

— Та вие казвате, че ще пристигне празен борд?

— Празен.

— И празен ще излети обратно?

— Да.

— А пътниците, които не могат да излетят? Жените, децата…

Отново се усмихна тъжно:

— Въпросът не е за моята заплата…

Не, изобщо не отидохме да се договаряме с охраната. Плюхме на всичко и заминахме за Чита. Благодарим на Виктор Степанович — ако не беше той, никога нямаше да попаднем в Забайкалск.

За да се види как загиват децата, как се осакатяват душите им, не е нужно непременно да се ходи в Забайкалск. Нас просто вятърът ни отнесе там. Можехме да изберем обект по-близо до столицата.

Да речем, Петербургското морско пристанище.

Тайфи от деца извършват там ежедневно набези на вагоните със захар. Пробиват с лост дъното на вагона, изсипват захарта направо върху траверсите, събират я в чували и я носят през оградата и огромната пустош към мястото, където ги чакат камиони с големи чичковци.

Съвсем не искам да кажа, че всичките ни деца са такива. Че всичките ни деца са криминализирани.

Но има тенденция към увеличаване на криминалната престъпност сред децата и юношите. При това тя е трайна.

Всеки учен експериментатор ще потвърди, че когато има трайна тенденция, не е необходимо експериментът да продължава — резултатът вече е ясен.

Резултатът е ясен. Расте ново — глупаво, необразовано, крадливо племе. Расте робска нация. Нейната участ в крайна сметка е да слугува на чужденците. На китайците, японците, американците, немците… Като рикши, чиновници в кантори, лакеи… роби за добив на руда, за рязане на дървен материал и за източване на нефт за цивилизованите съседи.

Формира се нов — вълчи свят. В него няма да има място за понятия като „чест“ и „достойнство“, няма да има място за другарство и взаимопомощ, по законите на този свят ти трябва да удариш пръв, защото не бива да паднеш — ще те стъпчат с нозе, ще те пребият до смърт.

Рай ли ви обещаваха? Като в Америка. Излъгали са ви.

Ще живеете във вълчи свят, чертите, на който вече явно проличават. Но Бог да ви е на помощ! В края на краищата никой не ви е опирал пистолет в слепоочието и не е измолвал съгласието ви за собствената ви смърт.

Обидно е друго. В този свят с вашето съгласие и благословение ще живеят вашите деца.