Станислав Говорухин
Великата криминална революция (21)

В колониален режим

Слава богу, сбърках. Не, новият парламент не е съставен с две трети от протежета на криминалните структури. Партията, опираща се на класата на новите „собственици“, се провали на изборите. След като държеше в ръцете си всичките пари, всичките средства за информация и цялата власт — провали се с трясък!

А трябваше да спечели. Предвижданията ми не бяха погрешни. Но вече казах, че книгата беше написана преди 4 октомври (тези събития влязоха в нея като страници от дневника). И пресмятанията ми бяха правени без оглед на тези събития.

4 октомври, горящият парламент… Ето това погуби всички пресмятания. За едни — за щастие, а за други — за съжаление.

Месец преди изборите техните резултати вече можеха да се предвидят. Онези, които пътуваха из страната и се срещаха с избирателите — те виждаха. Виждаха как се беше променил народът, как се беше сплотил в обща ненавист към убийците. Не го виждаха само те самите. Така и не можаха да разберат нищо нито за страната си, нито за народа си. Техните социолози две седмици преди изборите още продължаваха да публикуват прогнози: в Москва „Избор на Русия“ ще получи 37 процента, в Санкт Петербург — 38, в Мухосранск — над 50. През нощта на 12 срещу 13 декември устроиха в Кремъл пищно телевизионно шоу — политически бал. С чаши шампанско в ръце се втренчиха в таблото — сега на него ще се появят победните цифри.

Но още първите резултати от изборите (в Далечния изток и Сибир) ги доведоха до състояние на шок. Телевизията предаде добре този момент — изплашените объркани очи, вперени в електрическото табло. Един от идеолозите, пиян до козирката (рано беше започнал да празнува победата), се изкачи, клатушкайки се, на сцената и като се държеше за микрофона, за да не падне, извика на цялата страна: „Русия, ти си се побъркала!“.

Аха, Русия се била побъркала, а ти, който командваше на своите оръдия „Огън!“, не си ли се побъркал? Та нали тъкмо ти и такива като тебе, „художници“, изкомандвахте: „Огън по парламента!“. Нали вие призовахте президента към решителни действия срещу парламента, вие го съветвахте: „Бийте с канделабри по главите идеологическите противници!“. Един известен писател в момента, когато танковете и бронетранспортьорите вече потегляха към бойните позиции, викаше с пяна на устата от екрана на телевизора: „Смачкайте я тая гад!“. Радио „Русия“ крещеше: „Измет, сган, убийци, озверели отрепки…“. Всичко това е за онези, които като добитък в кланица бяха натикани в Останкино и в Белия дом. Някаква дама беше споделила в един вестник с многохиляден тираж съкровено: „Те (защитниците на парламента) действително са виновни за това, че ни накараха да ги убиваме“. Сатана с пола!

Русия не се е побъркала, тя само идва на себе си след лош сън.

Хората още не са отворили очите си, не са се отърсили още напълно от замайването, а вече им крещят: „Всички на избори!“. „Защо? Кому е нужно това бързане? Дайте ни поне Конституцията да прочетем!“ „Не! Бегом на избори!“

В бързината те предпочетоха онзи, който им се стори антипод на властта, онзи, който им обеща на втория ден да установи справедливост, да накаже виновните, да нахрани гладните и да излекува болните. Какво пък, толкова по-трудно ще бъде на този човек да излъже народа за втори път, когато стане ясно, че нищо от това той не е могъл, не е направил и не е искал да направи.

Русия не се е побъркала, а зави от болка. Тя цялата сега е една кървяща рана. И тази рана няма да зарасне, ако не бъде очистена от гнойта.

„Ние предотвратихме гражданската война!“ — оправдават се сега убийците. Не, кръвта никога не е спирала войната, напротив — кръвта търси отмъщение.

Кръвта разедини хората. Сега всеки, преди да поздрави, се вглежда в другия: „Що за човек е? От кой лагер е?“.

И това се нарича да предотвратиш гражданската война?

Изминаха два месеца, откакто Русия има нов парламент. В очите на целия свят тя отново е демократична страна.

Депутатите от Съвета на федерацията и от Държавната дума не са си виждали очите. В Москва няма място, където би било възможно да се съберат заедно. Но как така? Отдавна няма нито райком, нито горкоми, нито обкоми, нито ЦК на партията, нито ЦК на комсомола, нито съюзни министерства, а навсякъде чиновниците си седят. Колко ли костват те на данъкоплатците?

Ремонтираното здание на разрушения парламент беше дадено на правителството в момент, когато обкръжението на президента усети, че новият парламент вероятно няма да бъде удобен и сговорчив, както се предполагаше. Сега там е правителството. А „пред очите кървави деца“. Не, не, сенките на убитите няма да им се явяват. Те са материалисти.

Държавната дума я настаниха в зданието на кметството. То 20 години е без ремонт и дори след пожара не навсякъде са поставени прозорци. Влизах в една стая, за да направя снимка за удостоверение. Температурата тук бе минус 18 градуса по фаренхайт. А и по Целзий не е по-топло: служителите работят с кожуси. По всички етажи на зданието има фирми, които не се канят да освобождават помещенията.

Няма що, президентът постъпи правилно. Всяка жаба трябва да си знае гьола. На Думата й беше посочено мястото. За да знае народът: той, президентът, плюе на Думата, никакъв парламент не може на него да му казва какво да прави.

Думата няма ни помещение, ни бюджет, ни автомобилен парк, нито дори малка стаичка с телефон, където може да работи член на парламента. А в същото време в средствата за масова информация е истинска истерия по повод привилегиите на депутатите. Говори се и за огромни заплати, и за петима помощници (засега поне никой няма дори и един), и за квартири (досега не е дадена нито на един от пристигналите от другаде), и за това, че всеки има персонална кола…

Начините за дискредитиране на парламента са си все същите, примитивни до немай-къде (но действат!), и целта е все една и съща — да се предизвикат сред народа лоши чувства, та той да стигне до логичния извод: „А за какъв дявол й е на Русия парламент?“.

Бих искал да помоля своя читател да бъде внимателен при съприкосновение с днешните вестници и с телевизията. Не се хващайте на евтини приказки! Колкото и лош да е този парламент (а той съвсем не е по-лош от предишния), колкото и скъпо да струва (а той засега не струва нищо), все едно цената му няма да е голяма, понеже парламентът е единственият гарант на демокрацията в нашата страна, камък на пътя, скала — взривиш ли я, гръмнеш ли я с оръдия… и пътят към личната диктатура, към авторитарния режим, към позорното колониално бъдеще ще бъде отворен.

 

 

Трудно е сега да се каже определено каква е Държавната дума? Различна е. И тя е разцепена на два лагера — и нея, както и цяла Русия, я разедини кръвта.

Трудно е да се приеме каквото и да е сериозно решение, винаги ще се намерят достатъчен брой гласове от едната или от другата страна, за да го блокират. По същество всичко зависи от Жириновски, от неговата фракция. На чиято страна застане при обсъждането на въпроса, тя ще победи.

Жириновски е владетелят на Думата. И го е доказвал неведнъж. Да речем, обсъжда се въпросът за създаването на комисия за разследване на октомврийските събития. Е, „Избор на Русия“ естествено е против разследването на причините и обстоятелствата на трагедията. Позицията е разбираема и обяснима. Обаче Жириновски? Събра гласовете на привържениците на Руцкой, обеща бързо да проучи всичко и да отговори на народа на всички въпроси… Но именно неговата фракция провали първите два опита. Едва на третия път, след дълги увещания на Владимир Волфович в кулоарите Думата успя да прокара този въпрос. Като най-важен. Следствието, което води Прокуратурата, няма да може да отговори на нито един от главните въпроси, които измъчват народа на Русия: Каква е политическата подплата на събитията? Какви са мащабите на трагедията? Как реагира страната на тези събития? Проличава ли ролята на Запада и западните специални служби (въпросът не е лишен от смисъл)? Каква е ролята на бойните отряди на криминалните структури? И така нататък, и така нататък… Въпросите са големи и малки и няма отговор на всички.

Сега вече няма и да има. Наложи се комисията да бъде пожертвана — размениха я срещу амнистията на политическите затворници. Именно страхът пред разследването на причините и обстоятелствата за октомврийските събития застави дори някои привърженици на президента да гласуват за амнистията.

Сега, когато Законът за амнистията влезе в сила, в средствата за пропаганда се вдигна шумотевица: „Пуснали са виновниците за октомврийската трагедия! Сега ще има отново гражданска война…“.

Виновниците за кървавата сеч изобщо не влязоха в затвора. Виновниците се оказаха победители, а победителите, както е известно, не ги съдят.

Що се отнася до анпиловци, те, разбира се, отново ще излязат по улиците и отново ще работят за президента — ще опорочават правото дело. Като гледат тези хора, които искат само връщане назад, към комунистическото минало, здравомислещите граждани ще се отвръщат и ще се кръстят: „Да вървят по дяволите! По-добре тогава Гайдар и Елцин“.

Лично аз смятам, че Анпилов и такива като Анпилов нанасят не по-малка вреда, отколкото нечистите ръце на реформаторите. И какво тогава? Него не можеш да го промениш — такъв му е кръгозорът. За това не вкарват в затвора. Друга вина той няма, освен тази, която беше формулирала „интелигентната дама“: „Вие наистина сте виновни за това, че ни накарахте да ви убиваме“.

„А генерал Макашов? — ще ме попитат. — Нима той не е виновен?“

Виновен е. Само че той отговаряше на изстрелите — това обезателно трябва да се има предвид. Аз не говоря за онзи символичен изстрел, който проехтя на 21 септември — човекът, заклел се в Конституцията и дал клетва да служи на тази Конституция, я потъпка, плю на нейния свещен текст и я стъпка с крака. Всички, които въстанаха срещу това, юридически са защитници на Конституцията.

Но няма такава амнистия: да се помилват всички, освен Макашов. Или освен Баркашов.

Ако сред десетки невинни има един виновен, все едно помилването е за всички. Затова е и амнистия (забрава, опрощаване). При Сталин например беше обратното — ако сред милион невинни имаше дори само един виновен, трябваше всички да са в затвора! (Става дума само за политическите, криминалните той също ги помилваше.)

Ето върху какъв аспект бих искал да обърна внимание на читателите.

Законът за амнистията беше спуснат в Думата от президента. Той беше предложен да се приеме като първи закон на Държавната дума.

Президентският проект на закона се отнасяше само за криминалните затворници.

Новата власт удивително заприличва на старата. Спомням си, че и Берия, кървавият палач на съветския народ, също беше започнал с амнистирането на криминални престъпници.

Новата руска власт продължава да се укрепва, тя търси подкрепа (и я намира!) изключително сред криминалните слоеве на населението. Или в бързо криминализиращите се. Отново е както някога — криминалните престъпници са й социално близък елемент. За мислещите другояче, за политическите противници в президентския проектозакон за амнистията нямаше нито дума. Нямаше нито дума дори за участниците в августовския пуч, двегодишният процес, над които се превърна в комедия.

Естествено, руският парламент веднага предложи президентският проект да се допълни с параграф, отнасящ се за политическите затворници. Страстите се разгоряха. Привържениците на президента не можеха и да помислят, че Хасбулатов и Руцкой ще излязат на свобода (очевидно знаят много за тях). Никога нямаше да се събере мнозинството от гласовете (223 гласа), за да се приеме законът с поправката, ако някому не беше хрумнала мисълта да се пожертва комисията. „Вие ще приемете закона, а ние прекратяваме парламентарното разследване на октомврийските събития. По този начин ви предлагаме мир и съгласие, хайде да работим заедно, да приемаме закони, които ще могат да облекчат страданията на народа.“

Ще повторя, че страхът пред разследването, пред възможността от разобличения, застави дори някои привърженици на президента да гласуват за амнистията. Гласува „за“ и активно работеше за амнистията и фракцията на Жириновски. Но не по-активно и, разбира се, не по-ефективно от другите фракции и независимите депутати.

Когато освобождаваха затворниците от Лефортово, Владимир Волфович пръв се озова там — да събира дивиденти. „Виждате ли, обещах да ги освободя и го направих.“

До известна степен той е прав. Ако фракцията на либералните демократи беше гласувала по командата на своя вожд „против“ или дори просто се беше въздържала, Законът за амнистията нямаше никога да бъде приет.

И ето така и излиза — владетел на Думата. Без Жириновски — наникъде.

Владимир Волфович не е какъв да е човек. На срещите с избирателите непрекъснато ми задават един и същи въпрос: „Какво ще кажете за Жириновски?“.

А какво да кажеш за него? Още повече с две-три фрази. Да го определиш — значи да го ограничиш. А Владимир Волфович е безбрежен — от Северния ледовит до Индийския океан.

Ако се съди по думите му — като че ли е яростен враг на властта.

А по постъпките е човек на президента.

Отсъдете сами. Към указа от 21 септември се отнесе спокойно: не осъди октомврийската касапница, прие Конституцията (та нима без него и привържениците му Те биха прокарали Конституцията, която никой не е чел, но според която президентът на Русия има повече права от Николай Втори?); отстрани заплахата от Елцин — заплахата от повторни избори през тази година (спомняте ли си, че този въпрос се обсъждаше, дори президентът сам назначи тези повторни избори за 12 юни 1994 година; кой ли сега би се осмелил отново да повдигне тази тема? „Ама вие какво? — ще му кажат. — Да не сте полудели? Жириновски ли искате?“).

За президента и за президентската партия Жириновски днес е панацея, спасение от всички болести. Те едва ли не говорят открито: „Да, ние сме лоши, ние сме такива и онакива… Но ако не сме ние — ще бъде Жириновски!“. И хората вярват — действително е страшно.

Политиците от „Избор на Русия“ трябва да носят на ръце Жириновски — колко само направи за тях! А те, виждаш ли, се отнасят с пренебрежение към него, поздравяват го презрително. Зад него, виждаш ли, е простолюдието.

Ала ако това простолюдие не беше гласувало за новата Конституция, къде ли щяхте да сте вие сега? Щяхте да живеете по старата. И трябваше да направите рокада в Лефортово…

Сложен човек е Жириновски. Но не дотам, че да не го разбереш. А разбереш ли го, става ясно, че не е чак и толкова сложен.

Позицията на този човек е такава: не бива да се пречи на тази власт да върви по избрания от нея път, защото тази власт е бездарна, а пътят — гибелен; колкото по-скоро те стигнат до края на пропастта и паднат в нея, толкова по-добре, толкова по-бързо народът ще протегне ръце към мене: „Измъкни ни оттук!“.

С една дума, позицията на Жириновски е: колкото по-зле, толкова по-добре. Към подобна линия се придържаха болшевиките през 1917 година. И дойдоха на власт.

Аз вече не говоря за това, че да се съдейства за удължаване на страданията на народа е безнравствено. Но, казват, политиката е мръсна работа — нравствените съображения не се вземат предвид. Тогава нека прибегнем към грубата логика.

Сметката на Жириновски е съвършено невярна. Властта, която той в душата си презира, е болшевишка: едва ли някой ще може да й преметне с такава проста хитрост. Какво е партията на Зюганов — те дори сами признават, че учението на господата Маркс и Ленин за тях не е определящо. Тази партия отдавна трябваше да бъде наречена партия на социалната справедливост. Истинските болшевики останаха само в Кремъл. Стопроцентови болшевики-ленинци. Но още по-страшно е, че са и върколаци! И моралът им, а по-точно липсата на всякакъв морал (на 4 октомври те престъпиха основните нравствени закони, върху които се гради човешкото общество), и методите им са чисто болшевишки. „Нека 90 процента от руския народ загине, но десет процента трябва да доживеят до щастливото бъдеще (сега вече капиталистическо)“ — ето я ленинската мисъл. Некрофили! Какво ги засягат страданията на народа, щом има велика цел: „Да построим капитализма за една петилетка!“.

Надеждите на Жириновски, че властта сама ще падне в ръцете му, са абсолютно неоснователни. Сега властта се отнася снизходително към него, той й е нужен, за нея е важно да запази колкото е възможно по-дълго „заплахата от Жириновски“, а после… После, преди изборите, просто ще го забранят като непотребен — той си свърши работата.

А най-вероятно е изобщо да няма избори. Как се прави това вече знаем. Когато, да речем, в края на 1995 година ни обявят, че няма да има избори, никой няма да гъкне. Тогава вече властта ще бъде също толкова силна, колкото беше властта на болшевиките в началото на тридесетте години, преди репресиите.

Е, нима не виждаме къде отива цялата й енергия? Само за укрепване на собствените позиции. Тя сега е толкова силна, че може да прави каквото си иска (дори да създава концлагери). Тя подчини съдебната власт, тя изобщо не зачита парламента (направи го не само безправен, но и безгласен), тя създава мобилни воински подразделения, подчинени непосредствено на президента (за борба с какъв външен враг?), тя разгонва ненадеждните ведомства…

Така на 21 декември миналата година беше разгонено Министерството на сигурността. Разгонено беше не защото там са „наследници на НКВД“. Наследниците на НКВД са живи и процъфтяват. Те всички отидоха да охраняват фирми. През тези години бившето КГБ като че ли се самоочисти.

Странни метаморфози станаха с това ведомство. Колко беди на народа донесе то! Но минаха години и изведнъж стана ясно, че КГБ е най-малко корумпираната организация от всички силови министерства. През тази година, когато работех над филма, общувах много със сътрудниците от това ведомство — и с младежта, и с по-възрастните. Честни и предани на родината хора.

Затова ги и разгониха. Октомврийските събития показаха, че сътрудниците от сигурността няма да тръгнат срещу народа и няма да изпълняват престъпни заповеди.

(Аз вече говорих, че подразделенията на КГБ — „Алфа“ и „Вимпел“, се държаха най-достойно при щурма на Белия дом. Достатъчна причина, за да бъдат разформирани тези подразделения.)

При това Министерството на сигурността беше ликвидирано в момента, когато то почти напълно премина към борба с най-тежката и нанасяща най-голяма вреда на страната престъпност — икономическата.

Политиците, които градят плановете си в очакване на близка катастрофа, много грешат. Никаква катастрофа няма да има и никакви катаклизми не се предвиждат.

Кой е казал, че в края на пътя, по който сега вървим, има пропаст? Как кой? Ами аз го казах — в тази книга, в нейната първа част. „Като слепци, водени от сляп водач, ние вървим право към пропастта.“ Това беше казано преди 4 месеца. Светът през това време се промени, за много неща ни се отвориха очите, промених се и аз самият, и моето виждане за бъдещето. Така става. Още Толстой казва: „Човек е длъжен да си променя убежденията, да се стреми към по-добри“.

Съмнявам се, че моите убеждения са се изменили в по-добра насока, но сега аз не бих написал това. За много неща, повтарям, очите ми се отвориха.

Не, не ни водят слепи водачи, а виждащи, опитни и добре познаващи пътя. И отпред не ни очаква пропаст, а напълно уютна, приспособена за живеене долина. В нея може да се живее напълно сносно. Там има и „сникърси“ в магазините, и пепси — направо да се залееш. Там има необходимия минимум за човешко съществуване. Дори ще има и някакво изкуство; е и какво, какво като е американизирано — кой от тези, които ще живеят там (обществото се подмладява), ще помни, че е имало такава велика духовна страна — Русия?

Тази долина се нарича колония.

Реформите успяха. Страната вече работи в режим на колония. Отказахме се от културата, науката и високите технологии, развиваме само суровинните области; вече нямаме надеждна отбрана, а в страната добре живее само онзи, който краде или който се е поставил в услуга на чужденците (всяко изключение само потвърждава правилото). Английският у нас сега е втори държавен език, доларът — национална валута, а тенисът — първият вид спорт. („А какво имате против тениса? — ще попита някой. — Да не сте ретроградни?“ А бе нищо против нямам — забележителен спорт е. Само че ми се струва странно: докато бях партократ, бях волейболист, боядисах се като демократ — станах тенисист. А всъщност отговорът е прост: тенисът е спортът на господарите. Ами ако изведнъж ме повикат?…)

Е, и така нататък. Всички белези на колонията са налице.

Израсна нахална класа на компрадорска буржоазия, надеждно защитена от собствени бойни отряди. Армията и милицията вече са ориентирани към борба с вътрешния враг.

Разбира се, още ще има някакви народни протести. Но ще ги потушат бързо, не се съмнявайте.

Интелигенцията — не проституиращата, а онази, която действително е съвестта на народа, трябва да се готви за репресии.

Ето така загина — при тежко раждане — демокрацията в Русия.

Нашият син ни изпрати писмо. От Колима. С жена ми се шегуваме: „Серьожа отиде на разузнаване. Преди да ме преместят там“.

Исках да предложа на читателя някой и друг цитат от този опус, но после си помислих: не, писмото трябва да се приведе цялото:

Татко мили, здравей!

Ето вече месец, откакто съм в Колима. Дали ще се измъкна оттук — кой знае? Селището Ягодное, в което се намирам, е напълно размразено. Канализацията също е размразена и затова външният вид на селището буди най-неприятни усещания, но тук естетизмът е излишен. Леглото ми е от лявата страна на кюмбето в двустайната „хрушчовка“ на един механик от местния МОК (миннообогатителен комбинат). Отдясно живее самият механик.

Днес докараха вода и ние успяхме да вземем по една кофа. Така че не е изключена възможността да се поизкъпем и изперем. Понякога нощем сънувам топла супа, но все по-рядко и по-рядко.

Спим така: обграждаме кюмбето с тухли, а през нощта нагретите тухли слагаме върху одеялото — тухлите дълго пазят топлината. Навън е минус 54 градуса.

Практически всички деца са евакуирани на материка. През първите дни на размразяването, докато се организира серийно производство на кюмбета, измряха много хора — преди всичко старци и деца, следвайки печалната традиция на нашето смутно време.

Из Колима като сенки бродят мрачни златодобивници — скоро ще започне новият сезон за промиване, а държавата още не си е уредила с тях сметките за миналия. За тях би било най-добре да си идат в къщи, но билетът!… Билетът от Магадан до Москва струва 352 хиляди. От Ягодное до Магадан е 42 хиляди. Така че само пътят ще им излезе половин месечна заплата, която те и досега не са получили.

Между другото — за Аерофлот. Четири денонощия чакахме да излетим от Москва за Магадан. Официалната версия беше, че липсвало гориво. Всъщност всичко е по-просто: набираха пътници. В резултат пътниците от четири рейса летяха наведнъж. Пред самолета, естествено, имаше тъпканица и вълнения. Стълбата се сгромоляса. За щастие не пострада никой.

По време на полета ни хранеха обилно. Както твърдяха, с кокошка. На мен ми се падна крилце от неизвестна птица, умряла още преди моето раждане. Пресметнах стойността на обеда и изпаднах в изумление: 672 рубли при цена на билета от 352 хиляди. Русия наистина има две вечни беди: глупаците и пътищата. Включително и авиационните…

А всъщност самолетът повече напомняше за летящ супермаркет. По пътечката с честотата на вагонетка се движеше количка, съпровождана от стюардеса, а на нея каквото ти душа иска: от червило до вечерни парижки тоалети китайско производство. Лично аз си купих бутилка „Смирновка“. Е, наистина изпод рафта. Интересно, къде ли му е „рафтът“ на самолета?

Но да се върнем в Ягодное, още повече че аз съм тук.

Не изплащат заплата и на местните жители (последната е била за октомври). Разплащането с населението става така: за сметка на очакваната заплата по ведомостта се отпускат продукти, населението ги носи в магазина и там ги продава на по-ниска цена, като получава по този начин налични пари.

Всичко това би било смешно, ако не беше толкова тъжно. Напомня нещо: войната ли, блокадата или лагерната Колима…

Ние пристигнахме в Колима с конкретен проект от нашата „кантора“: да вземем находище за добив на злато. Е да, в Колима има злато. Много злато. Има сребро и волфрам. По принцип на всеки метър от колимската земя има огромни залежи от полезни изкопаеми и преди всичко от скъпи метали. Начаса вземай колкото искаш. Но не излезе така. Оказва се, че най-неизгодното производство днес е добивът на злато. Повтарям: на злато! При колосални инвестиции максималната рентабилност е 10–15 процента. В идеалния случай. Без да се отчита стремителният процес на инфлацията и забавянето на разплащането на държавата със златодобивните предприятия минимум с 3–4 месеца, което практически свежда печалбата до нула. И отгоре на всичко Магадан го притискат с данък върху печалбата от тридесет и два процента, въпреки всички закони на Руската федерация, според които предприятието производител не се облага с данъци върху печалбата през първите две години.

Но колко свободно и независимо се чувстват тук американците! Колко привична за слуха на колимчани е напевната английска реч, а управлението „Северовостокзолото“ все повече и повече напомня департамент на щата Аляска! Всичко това е напълно закономерно. На американците в Колима (впрочем, както и навсякъде) им се дава зелена улица. И мисля, че не само на тях. Ако на руските предприемачи се продават лицензи за находища с максимално съдържание от 3 грама злато на кубик руда, на американците се дават рудни залежи с приблизително съдържание от 75 грама на кубик. Мотивирайки се с това, че за разработка на рудните находища са нужни огромни валутни инвестиции.

Но работата не е в това. Просто ние сме временно в своята страна, а те са завинаги.

Те тук вече и храм построиха. На адвентистите от Седмия ден. Солиден храм. И безплатен стоматологичен кабинет към храма откриха за най-постоянните богомолци. Чудесни момчета са все пак те, американците!

Построят ли някъде американски храм — започва постепенно изселване на местното население, но с добре оправени зъби.

Заплатата в Колима е същата като в Москва, но цените са 2–3 пъти по-високи. А освен това във въздуха витае и проект за премахване на незначителните и бездруго северни привилегии, надбавки и коефициенти. Ами то си е правилно: защо са им на американците нашите надбавки. Не можеш и на материка да отидеш: тристайно жилище в Магадан струва средно 10 милиона рубли. В Москва за такива пари и стая не можеш да купиш. Нови жилища не се строят. Една трета от Колима е с бараки още от онези отколешни времена. А и те постепенно си отиват след своите някогашни строители.

Хората са страшно потиснати. Никой в нищо не вярва. Нито на правителството, нито на Държавната дума. Особено на последната. С относително доверие се ползва Жириновски. Едва тук можах да разбера феномена на неговата популярност — в неговия шизофреничен оптимизъм е онази надежда, която, както е известно, умира последна. Няма друго на какво повече да се вярва.

Татко, ние рядко си пишем — всеки е страшно зает. Преди всичко ти писах като на длъжностно лице. Ами ако ли пък направите нещо? Например ти, твоята партия и част от Думата се опитате да помогнете на Колима, на хората, да обясните на правителството, че когато става нерентабилна златодобивната промишленост, а хората, които добиват злато, са на границата на оцеляването, повече няма накъде. Е, няма Жириновски да завладява този край, нали, с известните на всички методи.

С надежда, твоят син

10.02.94 г.

Сергей Говорухин