Станислав Говорухин
Великата криминална революция (5)

Уралската мафия

През лятото посетихме родния край на президента — Екатеринбург. Много ни канеха там: „Елате, при нас стават интересни неща“. И ние пристигнахме.

Но най-напред кратка предистория.

През миналата година губернаторът на Свердловска област Е. Росел се обърнал към правителството с молба да им бъде разрешено да продадат в чужбина неметални изкопаеми и редки метали, излишъци, от които се били натрупали в областните предприятия във връзка с провежданата конверсия. Предполагало се, че с получената от износа валута ще се решат острите социално-икономически проблеми на Уралския регион.

Молбата на Росел е разгледана бързо. (Човекът не е от улицата, я — земляк е на президента.) На 28 февруари Бурбулис (също екатеринбуржец) провежда съвещание. Присъстват Гайдар, министри, представители на администрацията. Запознават се с „поръченията на президента на Русия Елцин във връзка с молбите на губернатора на Свердловска област“.

Няма да се впускаме в подробности. Запознават се, съгласяват се, решават да помогнат. Изнасяйте, продавайте, решавайте си социално-икономическите проблеми. Дори за удобство откриват граничен пункт на летището.

Вратата на хранилището, където се пазят стратегическите запаси на родината, е пооткрехната. На Запад потича отначало едно тънко ручейче, което после става пълноводна река. Въпреки очевидността на валутните постъпления от предоставената вече квота до правителството и президента продължават да постъпват молби за отпускане на нови квоти за различните концерни и асоциации — предимно търговски, разбира се. Всичко става, то се знае, без да е съгласувано с възможностите на икономиката на Русия, без оглед на потребностите на пренаситения вече с метали международен пазар. И, разбира се — на ниски, абсолютно неизгодни за държавата цени.

Започва се с тази „дребна“ молба.

Ванадий — 5000 кг.

Галий — 5000 кг.

Скандий — 3000 кг.

Осмий — 50 кг.

Цената на изотопа на осмия на международния пазар е от 60 до 150 хиляди долара. За един грам!

Индий — 1000 кг.

Тантал — 500 кг.

Гадолиний — 1000 кг.

Германий — 5000 кг.

Кобалт — 100 000 кг.

Цирконий — 1000 кг.

Интересен е фактът, че натрупаните в предприятията излишъци от цирконий са 10 тона, а са издадени лицензи за 329 тона! (Цифрата е взета от справката за резултатите от работата на Специалната комисия на Генералната прокуратура. От същата справка личи и друг факт: на фирмата „Цитрон“ е издаден лиценз за износ на метален живак; в областта не се произвежда такъв живак, а в цялата страна се произвеждат 150 — 180 тона. Какво ли е изнасяла тази фирма на Запад? Виж ги ти какви са химици!)

Но да продължим списъка.

Молибден — 5000 кг.

Рений — 50 кг.

Европий — 1000 кг.

И така нататък. Лютеций, церий, итрий, тербий… Всички изброени метали се употребяват предимно във военната промишленост. Изглежда, сме решили да подсигурим със стратегически материали всички наши съседи, включително и потенциално враждебните към нас. За години наред!

Издадените лицензи за износ на стратегически материали са над хиляда. Фирмите износители — триста. Но в действителност са далеч повече. В някои вериги — от завода до купувача в чужбина — участват 4–5 посреднически фирми.

Когато изнасят метали в чужбина, търговските фирми ги вземат от заводите производители (често от други области) срещу рубли по руски цени. А ги продават за долари.

До какво довежда всичко това?

Фирмите се обогатяват невероятно. Милиардерите започват да се размножават чрез пъпкуване — от големия клон покарват малки клони, а от тях покълват нови листенца…

Неимоверното разрастване на чиновническата престъпност не може да не предизвика вълна от престъпност сред низините. Тези, които са долу, разбира се, няма да наблюдават спокойно как забогатяват „белите яки“ — без каквито и да е усилия, без да рискуват нито живота, нито свободата си.

„Хайде, момчета, делете!“ — казват те.

И започва делба, „пускане“ надолу. Понякога доброволно, понякога под дулото на пистолета. В града се появяват многобройни банди, които се специализират в изнудване. Всяка банда си има отряд борци (понякога до хиляда, че и повече).

Тъй като се налага търговските структури да „пускат“ приличен дял, те са принудени да увеличават оборотите и да разширяват дейността. Оттук следват нови молби до правителството: „Давайте още квоти и лицензи!“.

И няма край…

Засега не ще засягаме други райони, но тук, в Екатеринбург, вълната от престъпност е предизвикана от самото правителство. Дали това е направено нарочно или без умисъл, тепърва ще се изяснява. В полза на първото предположение говори обстоятелството, че всички престъпни сили в града поддържат сегашната власт. Във всеки референдум те ще кажат „да“ на Властта, във всяка ситуация ще одобрят всякакви действия на Властта. Това е тяхната Власт, тя ги е създала и сега ги обслужва.

 

 

Откритието, че екатеринбургските търговски структури набират все по-голяма тежест в страната, не е мое. Дори при нас, в киното, владетел, монополист на разпространението на филмите е уралската фирма „Екатеринбургарт“. На нея дължим бедното американизирано меню, с което гощават зрителите кинотеатрите в Русия.

Защо? Защо именно екатеринбургските структури?

Защото ръководството на страната е екатеринбургско.

При Брежнев се говореше за днепропетровска мафия, дойде Елцин и все по-често слушаме: уралската мафия, екатеринбургските структури…

У нас и мафията се изгражда не както е в целия свят — от долу на горе, а от горе на долу, от високия правителствен чиновник.

В случая — от президента.

Откритието и този път не е мое.

„Мафията ли търсите? Тя се структурира като президентска вертикала!“ (В. Топоров. „Независимая газета“ от 29.06.1993 г.).

Обикновен посетител, командирован в Екатеринбург, може и да не забележи, че това е един от най-мафиотските градове на Русия. Където е мафията — там има ред. (Това ни втълпяват сега упорито вестниците.) Редът, разбира се, е относителен. С настъпването на тъмнината Екатеринбург замира, както и другите градове на Русия. От време на време се случват кървави инциденти. Но те стават и в Москва. Само че в Москва бандитските формирования са многобройни. На главатарите им е трудно да се договарят помежду си. Може да се каже, че в столицата престъпната власт е в процес на формиране.

В Екатеринбург процесът е завършен. Уралската столица е ясно поделена на три сфери на влияние, три престъпни групировки контролират града.

„Централната“, „уралмашската“ и „сините“ (тоест, татуираните или осъжданите преди това).

Миналата година е убит водачът на централната групировка Олег Вагин. Излизал от входа с трима телохранители и бил застрелян в упор с автомат от хора с маски, изскочили от спрял отсреща москвич. Между другото, Вагин, авторитетът на престъпния свят, съвсем не е водил конспиративен начин на живот; убежището му не е било нито в уралската тайга, нито в покрайнините на града — той е живял в най-престижното здание, където живее губернаторът Е. Росел. В същата сграда живее и Михаил Елцин — братът на президента на Русия.

Видях филма „Погребението на Вагин“, заснет от служителите на сигурността. Пред камерите в безкраен поток преминават десетки хиляди млади хора. Силни, тренирани, надеждни борци от престъпната армия на страната. Помежду си ги наричаме „бултериери“. Нека ми простят сравнението тези симпатични зверчета.

Армии от „бултериери“ има във всеки град. Има ги и в Москва. Застанете, на което и да е място на улицата и се огледайте — веднага ще ги отличите сред тълпата. Те са еднакво облечени, еднакво сресани и приблизително на една възраст. Това е добре организирана сила. Тя е способна при необходимост да се бори не само с милицията и органите на сигурността, но и с армейски подразделения.

Тази сила е създадена главно през последните две години като мощна подкрепа на режима. Всички те безусловно са за днешния ред (говорихме вече за това).

Тези млади хора няма да започнат никога повече да работят, няма да станат булдозеристи, няма да застанат до струга, няма да превземат крепостта наука, няма да защитават родината. Те са усетили удоволствието от лесните пари, опитали са сладкия вкус на кръвта. „Бултериерите“ имат едно предназначение — да разкъсат на парчета всеки, когото господарят им посочи.

На стената на сградата, пред която е убит Вагин, сега е поставена мемориална плоча. Само не ахкайте — това е нещо обикновено. Сега е така. За да не търсим примери далече, ще посочим Москва — на „Ленински проспект“ 92 е поставен черен обелиск с надпис: „Тук на 9 юни 1993 година загинаха отлични момчета“. Това е съвсем наблизо до обелиска на Юрий Гагарин, пред хотел „Спорт“. Живеещите там пишат протестни писма, но… на кого да пишеш?

И така, стои си на стената Вагиновата мемориална плоча, а под нея винаги има свежи цветя; в двора играят деца. Между другото — и внуците на президента.

Представете си, стои малчуган, гледа дъската… За него това е романтичен герой! Юрий Гагарин.

Извършва се криминализация на съзнанието на юношата.

Днес да си член на мафията е все едно, както беше преди, да си зачислен в отряда на космонавтите. Същата почит. Мога да си представя как младеж, който се запознава с девойка, полушепнешком й съобщава, че служи в мафията. В очите на момичето — ням възторг…

Голяма роля за изменение на съзнанието на децата и подрастващите изиграха вестниците и телевизията; особено висока е заслугата на киното. Посветих миналата зима на изучаване на кинематографичната продукция през последните пет години. В преобладаващата част от филмите главният герой е престъпник. Той е крадец, рекетьор, проститутка, наркоман, злодей, измамник…

Забелязах една странна особеност. Какво излиза? Докато властта беше на работниците и селяните, героите на екрана бяха работници и селяни. Сега властта е на престъпниците и герои станаха те. Излиза, че ние, кинематографистите, служим предано и вярно на всяка власт. Ще дойде друга власт и герои на нашите филми ще станат други хора.

Е, а засега на екрана се извършва осъзната идеализация на образа на престъпника. Може ли при такава обработка да не се промени, да не се изкриви в криминална посока съзнанието на младия зрител?

 

 

Но нека се върнем в Екатеринбург.

Въпреки лудите валутни печалби от износа на стратегически суровини, разбира се, не е решен нито един от социално-икономическите проблеми на града и областта.

Достатъчен е само един бегъл поглед.

Недостроена си стои телевизионната кула. Няколко години не могат да я довършат. Свеждаме очи — долу е разкошният китайски ресторант „Харбин“. Построили са го за около осем месеца. Това е едно от мафиотските гнезда в града.

На главната улица се извисява „Интурист“. И неговите последни два-три етажа не са довършени. Уродливият скелет стърчи вече няколко години като трън в очите. А долу — някакъв разкошен офис. Например „Европейско-Азиатска компания“. Мислите ли, че в града има някой, който да не знае, че това е абсолютно криминална структура? Шефът на компанията е застрелян миналата година от конкурентите. Сега има нов собственик.

Монтирахме камерата на централната улица близо до офиса. Честно казано, дори не знаехме, че в съседство е тази идиотска компания. Искахме просто да заснемем живота в града. Само след минута се доближиха два „бултериера“.

— Какво снимате?

— А вас какво ви засяга?

— Офисът ни е тук.

— Къде?

Показват с пръст: на около сто — сто и петдесет метра.

— Е и какво?

— Нищо. Изчезвайте оттук!

— Ама ние не снимаме вашия офис…

— Изчезвайте…

Може би ако бяхме неопитни и неинформирани, щяхме да се заядем. И ако всичко това не беше в Екатеринбург. Но тук не бива да се заяждаш. Тук Те са вече пълноправните господари.

И така е навсякъде, във всеки град. Опитайте се да поставите кинокамера на оживена градска улица, но така, че на отсрещната страна да има някакъв офис, а още по-добре банка.

Правихме такъв експеримент и в Москва, и в Питер, и в Екатеринбург.

След две-три минути от вратата на банката ще излязат двама яки младежи и ще се доближат до камерата:

— Какво снимате? Документите!…

— А вас какво ви интересува?

„Наистина какво ви интересува? Това е улица. Оживена улица в центъра на града, на която е пълно с други обекти, освен вашата келява банка. И после — какво толкова сте се разтревожили? Та това е банка, а не апашко сборище. Като си помислиш, каква по-чиста работа от банковата?“

Да, само че не и в нашата страна. Ако говорим честно — и държавата, и населението й се ограбват главно чрез банките. Начините са колкото щете. Задръж плащанията за една седмица или протакай най-простата банкова операция възможно най-дълго. Колко време е нужно, за да стигнат парите на изпращача до получателя? В цивилизования свят, да речем, четири часа. А ти разтегли тази операция четиридесет дни! В нашата страна никой няма да се учуди. И ето ти — четиридесет дни чуждите пари ще работят за тебе. Парите правят пари. При това адресатът ще получи вече не милион, а 950 хиляди. Инфлация. Виждаш ли, и инфлацията ти е от полза.

Това е един начин. А те са хиляди.

Колкото и лошо да мислим за престъпността, все пак и в нейните действия има елемент на справедливост. Престъпността се интересува не просто от големите капитали, а от престъпно натрупаните капитали. Затова през последните години именно банките станаха обект на най-съсредоточено внимание от страна на криминалната престъпност.

И тук методите за въздействие върху банките са много.

Една от схемите е пределно проста.

„Обграждат“ банката. Влизат нагло и настояват да прокарат даден чек или фалшиво авизо за голяма сума. Има ли отказ — веднага „налитат“. От време на време четем в пресата за покушение ту срещу един, ту срещу друг президент на банка.

Понякога престъпниците успяват да вкарат в банката свои хора и по този начин да я подчинят.

С една дума, банките днес са най-перспективната област за престъпниците. Те вече изоставиха будките — с тях се занимават дребните риби, а сериозната престъпност започна да работи на много високо, качествено ново равнище.

Ето защо нашите банки така не обичат хората с кинокамера. Пък и просто хората, внимателно наблюдаващи офиса им.

На свой ред и криминалната престъпност създава свои митични сдружения и компании, където се извършва прехвърляне на отнетите пари. Сега и те си имат офиси, и те са президенти на нещо.

В управлението на вътрешните работи на Санкт Петербург гледах интересен любителски филм. Заснели го самите престъпници. Сюжетът е любопитен.

Започва с освобождаването от петербургския затвор „Кръстовете“ на Владислав Кирпичов. Вече немлад човек, над петдесетте, съвсем не със зверска външност, чест обитател на „Кръстовете“. Прякорът му е Кирпича.

Да, увлекателен филм. Посрещат Кирпича с цветя, качват го в кола… Следва сцена в ресторант. Цигански хор пее: „При нас дойде любимият ни… скъпият ни Владислав Сер-ге-е-ич…“. Кирпича в едър план.

„Светът силно се е променил, дордето съм лежал — навярно си мисли Кирпича. — Преди излязъл от затвора човек би се почувствал отритнат. А днес навсякъде го посрещат с почит и уважение…“

Следва — Германия. Чужбина. Нали трябва да види свят, пък и светът да го види. Да се пооблече… Сцена в магазин, където Кирпича дълго си избира пръстен…

Пътуване по страната — да обиколи стари другари и приятели, да види как живеят, не са ли прекъснати връзките. Както става ясно, приятелите си живеят живота, връзките са укрепнали. Сцена в планините на Кавказ. Кирпича с местни мафиоти стреля с различни видове оръжие — с автомат, с картечница… Качват се в колите, чува се нечий юношески глас с акцент: „Мафията па-астреля малко и замина-а…“.

Още няколко весели сцени от живота на Кирпича и… арест. На червен светофар автомобилът на Кирпича е притиснат от двете страни от колите на оперативните служители, измъкват Кирпича навън, извиват му ръцете… Чува се репликата му: „Оп-ла! Тъкмо си казвах, че всичко е гот!…“

Деветте месеца на свобода преминават бързо, отново белезници и… „в дома любим като лебед бял“. Разпит в следствения изолатор:

— Фамилията?

— Кирпичов… Владислав Сергеевич.

— Година на раждане?

— Тридесет и седма…

— Къде работите?

— Вицепрезидент съм… ъ-ъ…

Обърнете внимание, Кирпича е на свобода девет месеца, а вече е вицепрезидент! Наистина не си спомня наименованието на фирмата, но не това е важно. Вицепрезидент е!

С една дума, сега не можеш да различиш къде е „чистата“ икономическа престъпност, а къде — баналната криминална.

 

 

Както вече казахме, Екатеринбург се контролира от три престъпни групировки.

— Покажете ни някакъв „техен щаб“! — помолихме момчетата от Управлението за борба с организираната престъпност.

Потеглихме.

Накъде мислите? Към Двореца на културата на завод „Уралмаш“.

Приближаваме. На площада се извисява голямо красиво здание. Наближава вечер, а наоколо е тишина, не хлопат врати, не бързат зрители, фоайето не е осветено — мрак.

Детството и юношеството ми и детството на другите момчета, моите връстници, преминаха край или сред стените ето на такъв Дворец на културата в работническия район на града. Разбира се, нашият „дворец“ не беше толкова разкошен (едноетажно здание на брега на езерото в парка), но какъв спомен е оставил! Всяка вечер ни очакваше. Веднъж в седмицата — нов филм (гледахме го по няколко пъти), концерти на артисти, вечери на самодейността, прегледи, читателски конференции (всяка нова книга се обсъждаше), всевъзможни кръжоци — избирай какъвто ти иска душата. Кога беше това и в коя страна? Беше отдавна и не в тази страна.

Сега живеем в друга страна — в страната, където пред очите ни умира духовният живот. Ето ви един пример: Дворецът на културата! За какво е бил построен? Никаква култура няма в него. Мрачното здание сякаш излъчва враждебност.

Излязохме с оперативния работник от колата (той държи в ръцете си любителска камера) и започнахме да се разхождаме около клуба. Сега ще довтаса някой от „бултериерите“ да се поинтересува що за хора сме, с каква цел сме тук? По стените на сградата, на равнището на първия етаж през всеки двадесет метра има „телеоко“, което ни следи.

Ето на, клъвна! Идва. Господи, съвсем хлапак! Петнайсет-шестнайсет годишен. (Е, какво пък, сега е нещо обикновено — децата в служба на мафията.) Приближава се. И много вежливо пита:

— Извинете, моля. Може ли да се поинтересувам какво правите тук?

— Разхождаме се. А вие кой сте? От милицията ли?

— Не, аз съм от офиса.

— От какъв офис?

— От този — сочи зданието.

— Но нали това е Дворецът на културата. Дворецът на културата на завода… Или това е офис?

— Не, но все пак какво правите тук?

Е, добре, защо да мъчим момчето, признахме си:

— Каним се да снимаме филм тук. Разрешаваш ли?

— Ах, тогава извинете, моля.

И се запъти към своя офис.

По широката стълба се спусна около тридесетгодишен момък с букет цветя в ръцете и тръгна към очакващото го такси. В таксито седеше жена. Момъкът ни видя, вгледа се по-внимателно, предаде цветята на жената и се насочи към нас.

— Здравейте. Вие сте знаменитият режисьор… Може ли да се обърна към вас?

— А вие кой сте?

Усмихна се:

— Аз съм от мафията. Екатеринбургската… — разтвори сакото, а на колана — пистолет.

— Охо!

— Да, ето така ходим сега.

Гледам го — пиян до козирката! Нашият оператор вече беше включил камерата и снимаше с пълна сила. Какъв материал ни идваше в ръцете! Момъкът извади от джоба си черни очила и ги сложи.

— Ето сега приличам на мафия…

Смее се:

— На американската, нали?… Не, ние тук сме дребни хора. Дребни милионери…

— Е, от коя мафия сте?

— От Централната. Нашият баща е Северьонок. Нашият баща има ей такъв златен кръст — показва с ръката едва ли не до пъпа. — А ето тук, горе, сега е мафията на Циганов (това е уралмашката групировка, самият Циганов сега е в затвора). Можете да се качите в бара, в банкетната зала, там са. Ние враждуваме с тях. Те са стригани, а ние сме интелигентни хора, вие виждате…

— Той изведнъж се опомни:

— Какво говоря? Ами те ще ме пречукат…

— Е, тогава застанете с гръб към камерата.

— С гръб ли?

— Ами да.

Разменихме си местата и поприказвахме още малко.

— … Ние сме много богати хора тук, в Екатеринбург… В „семейството“ аз плащам два бона. Това е извънредно много, още повече в долари…

— А тебе не те ли смущава, че вие сте богати, а лекарите, инженерите, библиотекарите, учителите на вашите деца мизерстват? Вчера бях на пазара, заприказвах се… Стоят учители, научни работници… И търгуват — кой с цигари, кой с краставици…

— Е, на всички не можеш да дадеш… А после… Всичко идва от губернатора. И той е в такава мафиотска структура… Ами защо затвориха Циганов? Най-напред той се натъкна на роднините на Циганов…

Жената, която чакаше в таксито, изведнъж се озова зад гърба на момъка.

— Михаил! — злобно изсъска тя. — Я ела тук!

Момъкът се обърна, веднага някак си се сви и измънка: „Извинете“…

Те се качиха в таксито и веднага потеглиха.

Управлението за борба с организираната престъпност на Екатеринбургска област е разположено в една двуетажна съборетина. Администрацията обещава да даде друга сграда, но пътя му пресичат все нови търговски структури.

Неотдавна по управлението стреляха с гранатохвъргачка. Изгоряха две стаи.

Момчетата от ОМОН, 50 човека, се тъпчат в двадесетметрова стая. Тук и спят (между излизанията по операции), и ядат, и се преобличат. Тренират в мръсния двор. Надянали са на един металически стълб десетина стари автомобилни гуми и върху тая чудесия си обработват ударите. А онези, с които момчетата се борят, непременно си имат в къщи или на вилата истинска спортна зала с всичките му уреди за тренировка, със сауна и басейн.

Предложиха ми да видя строящата се вила на покойния Вагин. „Интересно е — помислих си, — особено във връзка с шума около основите на вилата на вицепрезидента на Русия…“

Отидохме и я видяхме.

Какво да ви кажа… Четири етажа — нагоре, два — надолу. Асансьор, басейн, гаражи…

Дворец.

И наоколо — същите вили.

А говорим, че не били решени социално-икономическите проблеми. Решени са. Ето по този своеобразен начин.

Казват, че и губернаторът си строи също такава вила. Не я видях, не се реших. Нас и на Вагиновата вила едва не ни пребиха. Връхлетяха „бултериери“, очите им горят — „Ето я близката плячка! Хора с кинокамера и само трима… Ей сега ще се развихрим…“

Но в този момент омоновците изскочиха от прикритието. „Бултериерите“ си отидоха с празни ръце, като ръмжаха и скимтяха от яд.

И отново си спомних за историята с „вилата на Руцкой“. Колко все пак е безсъвестна нашата власт и колко също е безсъвестна покорната й преса. Когато беше дадена команда Руцкой да бъде компрометиран и да се предизвикат недобри чувства към него, журналистите се завтекоха да изпълняват това указание с такова лакейническо угодничество, че неволно ми идва на ум пословицата: „Прекален светец и богу не е драг“.

Към многобройните недоказуеми обвинения намесиха и вилата — тоест нещо, от което няма и помен.

Руцкой се канеше да си строи вила на Рубльовското шосе. Наоколо са разкошните градски къщи на високи сановници и членове на правителството и единствено на Руцкой е още в основата. Тъй като вила изобщо не съществува, изнамериха рисунка. И я поместиха на видно място във вестника. Обикновена за днешните времена виличка с гараж и баня. Не само че няма нищо общо с Вагиновия дворец, но изобщо… всеки престъпник би се изсмял на подобен проект и би го хвърлил в лицето на архитекта.

В съседното село сред великолепието на строящите се вили обърнах внимание на една малка, само от една стая незавършена постройка.

— Това пък чудо какво е?

— Ами това си го строи нашият селски учител по френски език. Изкопа си с лопата основите и сам си я вдига… Трета година не може да я докара до покрив…

 

 

Ето какво ще ви кажа:

Само за това, което направиха с Екатеринбург, съвсем доскоро здрав работнически град, само заради това виновниците би трябвало да бъдат съдени от строг и безмилостен съд.