Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Великая криминальная революция, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция, форматиране
analda (2017)

Издание:

Автор: Станислав Говорухин

Заглавие: Великата криминална революция

Преводач: Мария Петкова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Христо Ботев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: Документалистика

Националност: Руска

Печатница: ДФ " Образование и наука" София

Редактор: Марта Владова

Художествен редактор: Маглена Константинова

Технически редактор: Румяна Браянова

Художник: Слав Даскалов

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 954-445-355-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2384

История

  1. — Добавяне

Непредвидена глава
(Дневник)

Книжката, която четете, не беше замислена като книга. Това всъщност са само бележки за филм. Но в един момент от работата над филма изведнъж ясно осъзнах, че филмът ни безнадеждно закъснява. Не че след три-четири месеца той няма да е актуален и съдържанието му ще е неинтересно за зрителя, съвсем не. Той закъснява поради това, че положението с нашата гласност така стремително се влошава и с такъв пълен ход вървим назад, че напълно е възможно в момента, когато бъде завършен, просто да няма на кого да бъде показан. Да няма къде и да няма на кого.

Помислих си дали да не изложа всичко върху хартия и да го предам в Конгреса на народните депутати? На кого ли друг да се оплачеш? Да не би на правителството? Да си излееш болката за страната пред този, който я причинява?

С една дума, така и реших. И твърде бързо, за две седмици нахвърлях тези бележки. Завършвах с думите:

„Господа депутати! Защо ви разказвам всичко това? С надежда, че ще оправите положението и ще спрете унищожението на Русия? Не. Не разчитам на това. Аз изобщо смятам, че дните ви са преброени. Вие сами си подписахте присъдата в деня, когато за пръв път се опънахте и не проявихте лична преданост към вожда.

Вие не сте първите. Първи жертви станаха старците и ветераните. Просто ги отритнаха и престанаха да ги зачитат, като ги обявиха — тях, борците против фашизма — за червено-кафяви, тоест за фашисти. Те бяха отритнати. Присмиват им се и никой не ги възприема сериозно.

Нация, която предава своите старци, няма право на съществуване. «Ние като нечестиви езичници принесохме в жертва родителите си! Кому? На кой идол?» (Фразата е от филма «Русия, която изгубихме».)

Време е и вие да се оттеглите. И не градете илюзии. Светът няма да се преобърне, когато ви изгонят. Толкова силно сте дискредитирани от печатните и електронните средства за информация, че…

По-скоро обратното — светът ще ръкопляска, когато ви изгонят. Вестниците ще се залеят от възторжен лай. Моите колеги кинематографисти ще организират в Дома на киното тържествена вечер. Ще излезе например Нона Мордюкова и, ако се съди по това, което бръщолевеше преди референдума (тогава в Дома на киното беше организирано едно нощно сборище на вещици — не мога да го нарека иначе), ще каже, обляна в горещи сълзи, приблизително следното:

— Борис Николаевич, много добре е, че ги разгонихте… тези. Много добре! Сега вече ще се диша леко и всичко бързо ще се оправи… Колко ли тревоги изживяхте, бедният. Елате тук при нас, починете си. Ние толкова ви обичаме…“

Може този път тя и да не излезе. От април изтече много вода. Бавно идва прозрението. Та то е от ясно по-ясно колко целенасочено се унищожава родната култура!

Твърдо зная едно: светът няма да се преобърне. Няма да започне гражданска война. Е, из улиците тук-таме ще има демонстрации, но бързо ще ги успокоят. Има възможности за това. Още не е включвана в действие основната подкрепяща режима сила — престъпната армия на „бултериерите“.

Та представете си, пиша аз тези редове и изведнъж в стаята се втурва жена ми и крещи:

— Преврат!

Всичко е както преди две години.

Тичам към телевизора. На екрана — едно лице, както е прието да се казва в Русия, след як запой. Бръщолеви на срички чужд текст. Вижда се по очите му, които се местят от едната на другата страна — следят „бягащия ред“.

Край!

Матросът Железняков топурка с подкованите си ботуши по сцената.

Е, сега в моята работа ще настъпи дълга пауза. Трябва да видя какво става по улиците. Да не говоря вече за бденията пред телевизора.

На следващата сутрин тръгнахме с камера по Москва. Интервюирахме само мошеници — слава богу, че не трябваше да ги търсим дълго.

Всички в един глас казваха:

— Одобряваме!

А от екрана на телевизора коментаторите твърдят:

„Събитията в страната не оставят никого равнодушен.“

Ох, колко грешат. Половината страна остана съвършено равнодушна към това, което стана. А мнозина дори не знаят какво се е случило. И не само в Чукотка или по затънтените села в Нечерноземието. Тук, в Москва. Аз самият разговарях с неколцина млади хора.

— А какво е станало?

— Ама вие не знаете ли?!

— Не…

— А телевизорът…

— Не го включвам. И вестници не чета. Слушам радио „М“ — там има музика…

Първите отзвуци от чужбина: Клинтън мисли.

Интересно за какво. Немислимо трудно е да се предугади отговорът му.

Наминах към Белия дом. Около него имаше рехави барикади, а на асфалта купчинки камъни — оръжието на пролетариата.

Защитниците са само старци и… как ли по-меко да се изразя, болни хора… Озлобени и нещастни…

А къде са другите? Онези двадесет-тридесет-четиридесет или колко ли там процента от населението, които подкрепиха парламента на референдума? Да не би да са станали привърженици на Елцин? Не, данните от проучването на общественото мнение сочат, че рейтингът на Елцин неизменно спада.

Апатия. Дълбока апатия е обхванала страната. Къде се дяна онзи искрящ от енергия обществен темперамент, който няколко години разтърсваше страната? Излъгаха ни с Преустройството. В страната властват крадци. А крадецът, когато бяга с откраднатото имущество, обикновено вика: „Дръжте крадеца!“. Хората се стъписват, объркват се и крадецът дим да го няма. Спомняте ли си една сцена от филма „Мястото на срещата не се променя“? Джебчията Кирпича е заловен на местопрестъплението. Какво прави Кирпича? Вика: „Граждани! Вижте как тези бандити извиват ръцете на фронтовака!“. Дълго преди преврата пропагандата представи депутатите като чумави. И все с похвата на крадците: „Дръжте крадеца!“.

Превратът беше още само в мислите, а „честните“ журналисти вече се бяха разтичали нагоре-надолу, за да изкопават компромати за онези, които сега са затворени в Белия дом.

На предишните страници ви обрисувах ситуацията с кражбите в нашата страна. Ситуацията съвсем не е такава, каквато се опитват да ни я представят средствата за масова информация.

А народът мълчи. Хората не могат да бъдат лъгани безнаказано. Отговорът ще бъде дълбоко равнодушие.

Всъщност може би тъкмо такава е била целта. И около обсадения парламент стоят само старци с червени знамена. „Да върнем миналото!“

Един страничен наблюдател, който не разбира много от тънкостите на политиката, би си помислил, че и тези, които са в Белия дом, искат същото — да върнат миналото.

Влязох в Белия дом. Попитах още първия срещнат:

— Как е настроението?

— Бодро е. Потъваме.

Руцкой честно си призна пред журналистите, че не е бил подготвен за такава ситуация.

Не я предвиждал.

Значи лошо помни историята. Прокълнатите дни в Русия започнаха именно с това, че разгониха парламента.

В приемната на Руцкой срещнах председателя на Комитета за борба с престъпността Асламбек Аслаханов. Движи се някак странно приведен и едва си мести краката. Какво е станало?

Превратът го заварил в някакво затънтено място. Трябвало веднага да излети за Москва, а той не можел да помръдне — обадила се стара болест. Наложило се спешно да го оперират. С ръждясал скалпел, без упойка. Нямало и никакви лекарства.

И ето го в Москва.

Преди няколко години и аз самият претърпях такава операция. Разбира се, при отлични условия, с обезболяване и изключителен хирург. Но знам какво е това нещо и каква е болката! Не да пътешестваш, ами до тоалетната не можеш да стигнеш.

— Е, как можа, драги?

— Представяш ли си, ако бях останал там да лежа… Как бих обяснил после на другарите отсъствието си?

Може и да съм наивен човек, но не вярвам, че може да се постъпи така не заради висока цел, а заради апартамент, топло място и заплата. Папагалите от телевизионния екран непрекъснато ни уверяват — нас, телевизионните зрители, че депутатите стоят в обсадения парламент, защото се боят да не изгубят топлото място, квартирата в Москва, привилегиите и голямата заплата.

Е какво пък, те си имат своя логика. Един от първите укази на Елцин е именно на тази тема — обещава се на депутатите, които предадат другарите си, да им се изплати заплатата за цяла година. Обещава им се топло местенце. То може да се намери — чиновническият апарат сега е по-голям, отколкото при комунистите.

Навярно сред депутатите ще се срещнат и такива, които да бъдат купени за тези тридесет сребърника. Този, който е подсказал на президента такъв ход, е умна глава.

Макар и подлец.

Сряда, 22 септември, 18 часа и 25 минути. Телевизионни новини.

Елцин със силовите министри е на Пушкинския площад. Среща с московчани.

Боже мой! Та езикът му се преплита!

20,00. Програма „Вести“. Настанявам се удобно пред телевизора, запалвам цигара и викам жена си.

Но тези кадри вече ги няма. Изрязали са ги.

А как ли са ги пуснали в 18 часа?

Ситуацията, както разбирам, е била такава.

През деня, около 16 часа, Борис Николаевич се е срещнал със силовите министри.

В Дома за приеми.

Пийнали и хапнали, поздравили се с победата, а след това Борис Николаевич се отметнал в креслото и произнесъл:

— Е, хайде. Да вървим при народа!

Елцин не ме учуди, какво да му се чудиш.

Учудиха ме силовите министри.

Та нима нито един от тях не се е осмелил да каже на вожда:

— Може би да отложим, Борис Николаевич?… Може би да оставим за утре — да вървим при народа…

Спомняте ли си, че вече говорихме: в мафиотската държава най-много се цени личната преданост към вожда.

Ето ги и всичките новини — в този час.

Ще чакаме по-нататъшното развитие на събитията, а сега нека продължим работата над книгата.