Станислав Говорухин
Великата криминална революция (4)

От далечния изток до дивия запад

Денят започва от изток. От изток започва и нашата родина.

Краят на август е. Стоим на Владивостокското пристанище с един стар капитан — четиридесет години е водил ледоразбивачи в Арктика.

— … Такова нещо не е имало. Над четиридесет години работя — не е имало! През лятото, през август, ледоразбивачите да си стоят ей така!

— А какво трябва да правят?

— Да превозват товари в Арктика. В Колима, в Певек, на нос Шмидт, на остров Врангел… Ами там има хора! Как ще живеят през зимата, с какво ще хранят децата си, как ще отопляват жилищата си? Навигацията свършва. Помня, на 5 август в Певек валеше сняг. По-рано ледоразбивачите излизаха през май. В началото на юни вече достигаха края на леда…

— Стоки ли няма?

— Няма стоки. А дори и да има… Нали разбирате, трябва да се стигне до Севера. Дори при пълна мощност, по 20 възела… Това е 8 денонощия. А какъв е смисълът да разтоварваш… да речем, картофи при 20-градусов студ?

— Ами хората?

— Е, ха де? Те слушат радио, разбират как ще свърши това. Хората ще трябва да се извозват. А как да се извозват? С какво? Жалко. Триста години руските хора завладяваха Севера. И го завладяха, нали? Северният морски път откриха. Не формална — действаща магистрала…

Капитанът замълча, обърна глава към морето. Там, на рейд в неспокойния залив стояха на котва два ледоразбивача. Малко по-надалеч върху вълните се полюшваха още два-три кораба с червени корпуси. Моряците ги наричат „моркови“. Ледоходни кораби.

— Бива ли така? Как може ей така да забравим Севера? Той означава толкова много за страната. Цяла Русия, обърнете внимание, е с лице към Севера. Погледнете само, тези ледоразбивачи стоят, а други… возят туристи.

— Ледоразбивачите… возят туристи?

— Да — туристи. И в Арктика, и на Антарктика. И не стига, че дадоха обикновените ледоразбивачи на чуждестранни туристи, ами и атомните превозват туристи. До полюса и обратно. Ами какво да правят? Нали няма стоки…

Тази година няма стоки за руския Север. Е, може би все пак ще успеят да закарат нещо. Параходите ще тръгнат през тежките ледове, през гъстите мъгли, ще закарат некачествени продукти, малко въглища малко газ, после ще отплуват през силните бури обратно, изразходвайки три пъти повече гориво и с тъжен рев на сирените ще се завърнат в пристанището с пробити бордове, със строшени винтове, с изкривени кормила. А северняците все някак ще презимуват, ще изкарат до лятото, а после ще потеглят на юг и ще започнат да митарстват по страната, както митарстват и не си намират място стотици хиляди други бежанци.

Кръв и сълзи, сълзи и кръв. По цялата страна.

И това го наричат реформи.

Наскоро едно сополиво конте (от новобогаташите) се оплакваше по телевизията колко много бил работил през тези пет години. И ето едва сега, когато работата потръгнала, той можел да си позволи малко да си почине, например да прескочи до Монте Карло. И то само за два-три дни.

Там, на нос Шмидт, също има телевизия. Интересно какво ли си мислят те, тамошните зрители, когато гледат такова предаване?

И така, стоки за северняците през тази година няма, обаче всички пристанища на Владивосток и Находка са буквално затрупани със стоки.

И всичко това е приготвено за изпращане в чужбина. Дървен материал: кедър, бор, ела, бичен материал. Желязо: чугун, стоманени блокове, листова стомана, фин прокат. Цветни метали: мед, никел, кобалт, алуминий. Особено много е, кой знае защо, алуминият. Не само в Далечния изток, но и в Мурманск, и в Новоросийск. Подобна е картината и в някои близки и далечни пристанища зад граница: в Одеса, в пристанищата на Прибалтика, Швеция и Дания. В японското пристанище Осака, струпани в неравномерни купчини, блокове от белия метал образуваха чудновати алуминиеви планини — направо да ги нанесеш на географската карта.

Откъде ли имаме толкова алуминий? Излишъци ли имаме? Поговорете с директорите на някои заводи — да речем, автомобилни. Ще ви се оплачат колко много не им достига лекият и здрав сребрист метал. Може би тогава в недрата ни има несметни запаси от алуминиеви руди?

Страната ни наистина е богата на минерални ресурси, но ето една загадка на природата — нямаме боксит, рудата, от която се добива алуминият. Или поне пълноценен боксит. А ние получаваме алуминий от алуминиев окис, практически от глина. За такова производство е необходимо огромно количество енергия, затова алуминиевите заводи са разположени близо до големите електростанции — Братската и Красноярската. Стойността на получения от бедната руда метал излиза твърде висока. Не колкото на златото, разбира се, но е висока, много висока.

А пълноценни боксити докарваме от Китай и Гвинея. Та представете си, хиляди параходи карат от Африка руда, после през цялата страна се мъкнат влакови композиции и после идва производството — енергоемко и екологично вредно. Накрая алуминият е готов и отново — влакове, отново — параходи. Алуминият потегля за чужбина. Кръговратът завършва.

Глупаво ли е? Глупаво и престъпно. Но и това не е всичко. В чужбина алуминия не го продава държавата, а търговските фирми. Те го изкупуват от заводите производители с рубли, а го продават срещу долари. Продават го на евтиния, със 110–150 долара за тон по-ниско от световните цени. Светът вече е затрупан с алуминий. САЩ готвят антидъмпингов иск срещу Русия… Кажете ми, скъпи читателю, ако с вас сме я докарали до там, че сме решили да продадем от жилището си всичко — мебелите, дрехите, книгите, ама всичко, — нали няма да възложим това на търгашите? Все някак сами ще се оправим.

А държавата го възлага. Чрез тази операция — издаването на лицензи — се изхранват хиляди мерзавци. От високопоставения правителствен чиновник или дори член на правителството, който издава лицензите, до дребния слуга, който отваря вратата в кабинета на началника. От административния ръководител на областта до митничаря и граничаря, които преглеждат документите през пръсти. Шашмаджията (а на него дори на мутрата му е написано, че е шашмаджия) има само един лиценз за 20 тона метал, а той вече за двадесети път прекарва през границата 20 здравата натоварени камаза. И го пускат.

Е, кой ли ще вземе доброволно да променя подобен ред?

И ето това се нарича „пазар“.

Когото и да попитате днес как би характеризирал с една дума какво става в страната, ще ви отговори:

— Бардак!

Излиза, че цялата реформа се състои в това, че заменихме червеното знаме с червен фенер.

 

 

Започнахме тази глава с Далечния изток, а ще я завършим с Дивия запад.

Германия. Зоната на военното присъствие на Русия. Изминаха почти петдесет години от завършването на войната, а съюзническите войски — руски, американски, английски, френски, белгийски — все още са тук, в Германия. Защо?

Слава богу, че вече е взето решение и войниците на съюзниците ще си идат у дома.

Но как ще стане това?

Американският военен контингент е значително по-малък от нашия, но американците планират да изведат войските си за 15 години. При това всеки техен офицер и войник си има в родината жилище, къща; всеки ще си отиде под собствения покрив. Англичаните пък кой знае колко години ще проточат изтеглянето. Дори белгийците, които имат в Германия 20 хиляди войници, ще си отидат оттам едва към 1995 година.

Нашите войски трябва да напуснат Германия към средата на 1994. Отначало беше планирано към края на годината. Но ръководството на страната както си беше комунистическо, така си и остана такова — пое „социалистическо обещание“ да съкрати сроковете на изтеглянето.

Войските ни (около 550 хиляди) ще пристигнат в родината на голо поле. В палатки, в бараки. Изсичат се гори — за нови военни градчета. Нанася се непоправима вреда на природата.

Завръщащите се от Германия офицери са сто хиляди. Плюс семействата им. Само децата са 90 хиляди. Нужни са 100 хиляди жилища. А откъде да се вземат? Парите, които дават немците, са съвършено недостатъчни. Офицерите отиват в палатки и бараки, жените с децата — при близки; ще чакат, докато държавата предостави на мъжете им жилища.

Още сто хиляди нещастни семейства.

Отпътуването на руските войски от Германия прилича на бягство. Захвърлени са, оставени са безстопанствени огромни богатства. Армията оставя на територията на Германия 770 военни градчета (всяко такова градче — това са тридесетина-четиридесет многоетажни сгради с комфортни апартаменти), десетки първокласни летища, танкоремонтни и радиозаводи, милиони тонове метал. Видях километрови полета, плътно затрупани с танкове. Многотонните грамади стоят една върху друга на два-три етажа. От този метал ще излеят хиляди съвременни танкове, артилерийски оръдия, военни кораби.

Защо е това бързане? И кому е изгодно то?

На Германия — да. Немците могат да бъдат разбрани. Но от нашите ръководители някой ще помисли ли някога за интересите на руската държава? Те, надявам се, не са тайни членове на германския министерски кабинет? Нали те са длъжни да се грижат за интересите на своята страна, на своите граждани.

Е, добре. Решението за изтеглянето на войските го взеха Горбачов и Шеварднадзе. Те определиха и сроковете за изтеглянето. Но сегашният президент на Русия, когато вече стана съвсем ясно, че сроковете са нереални, че няма да мине без огромна вреда за държавата, съкрати тези срокове с половин година. Как да си обясним това? Със загадъчността на руската душа ли?

Някой от „безсмъртните“ беше забелязал отдавна, че първите признаци за гибелта на големите империи са упадъкът на културата и липсата на велики държавни дейци. Днес наблюдаваме и едното, и другото.

Ето това вече е нещо като обяснение. Само думата „велики“ тук не подхожда. По-правилно би било да се каже не „липсата на велики държавни дейци“, а наличието на нищожни държавни дейци. Това е най-точното попадение.

Руските войски бягат от Германия. Всеки офицер има ясна представа, че се връща на нулата, в нищета и разруха.

Така беше и през 1945. Всеки се връщаше различно. Един — с лъжица в ботуша, друг — с вагон трофейни вехтории. Същото е и сега. Този, дето е по-хитър и по-смел, дето е преодолял в душата си прага, зад който няма срам, не ще се върне в родината с празни ръце.

Всъщност ние тъкмо затова и заминахме за Германия — защото знаехме какво става там. За това впрочем се писа много. И в нашата, и в западната преса. Аз четох докладната записка на главния инспектор на Русия Юрий Болдирев до президента Елцин за безобразията и престъпленията, които стават в Западната група войски. Наскоро след тази докладна уволниха Юрий Болдирев. (Вече стана система: само да се обяви някой в страната срещу корупцията или с разобличение на машинациите на висшето началство, и веднага го уволняват. Или пък жестоко го компрометират; тогава последствията са още по-лоши.)

Същността на това, което става в Западната група войски, накратко казано, е следната. Групата, трескаво напускаща Германия, има много търговски фирми, които й „помагаха“ да реализира военното имущество. Отпусканите от немците пари за издръжка (за периода на евакуацията) и безлихвените кредити, които даваше руската държава, не само не се използваха по предназначение, но понякога…

Ето, да речем, как е използван един такъв кредит от 100 милиона марки: за 40 милиона са купени ягоди и китайски ябълки по цени, по-високи от световните (разбира се, половината са изгнили), 17 милиона са преведени в други държави на чуждестранни фирми, а останалото (ще ни се да се надяваме) е отишло по предназначение.

Чрез търговските фирми войските се снабдяваха с нестандартни и некачествени стоки (с това се занимаваха главно бившите ни съотечественици). Те ги закупуваха обаче по световни цени, че и по-скъпо. Един „мъдрец“ от Управлението за търговия на Западната група закупил за 1 милион марки бенгалски огън и бомбички. И още са по складовете.

Схемата е все една и съща, забелязахте ли? С търговската фирма трябва да се сключи възможно най-неизгодният за Русия контракт. Колкото той е по-неизгоден, толкова по-голяма сума ще вложи фирмата на твоя сметка в западна банка.

Но, както често става, пристигайки в Германия със снимачната група да разработваме една тема, ние се натъкнахме на друга, далеч по-важна и съществена за нашата страна.

Читателите знаят от вестниците за скандала с Дома на съветската наука и култура. Този дом е в центъра на Берлин и се оценява за 500–700 милиона марки. Немците се канят в близко бъдеще да прехвърлят столицата си от Бон в Берлин. Значи стойността на намиращата се на централната улица сграда — на „Фридрихщрасе“ — ще нарасне може би двойно.

Домът обаче е руски, но Русия практически е загубила правата си върху него. Главен юридически документ в Германия е емлячната книга. Който е записан в нея като собственик на имуществото, той именно се явява такъв. В емлячната книга на Берлин като собственик на руското имущество е записана някаква немска фирма.

Немската фирма с уставен капитал от 50 хиляди марки е вече собственик на имущество за почти един милиард. Как стана това?

А как става това у нас? Намират някакви пълномощни (с невярно съдържание) и някакви права за наемане при подозрително изгодни условия, ти малко се позаплеснеш, поотпуснеш и току ти казват: „Тук не си собственик, а гост“.

Ето откъс от писмото на вицепремиера Шохин до президента на Русия:

„Смятам за свой дълг да се обърна още веднъж към вас, за да се опитам да предотвратя опасното развитие на ситуацията, която се създава около Руския дом на науката и културата и която заплашва да нанесе непоправима вреда на нашата държава, да компрометира нейното ръководство.

Пред очите ни се разиграва един спектакъл, в който постановчик и изпълнител на главната роля от руска страна е М. Н. Полторанин…“

Доколкото скандалът с дома стана достояние на обществеността, възможно е ситуацията да бъде поправена. Предстои дълъг разорителен процес… С една дума, има шанс да се върне руската собственост на законния й стопанин. Тук е интересен друг аспект.

За скандала писаха много, за него споменава и Руцкой в доклада си до Върховния съвет и може да се съди за настроението на обществеността.

И погледнете само: хората, които завлякоха руска собственост — не зная и не искам да зная дали са я продали, подарили или проспали, — изглеждат съвсем почтени, пресата пише за тях с уважение. А хората, които първи затръбиха тревога и не позволиха тази тъмна сделка да се осъществи, се представят на страниците на пресата като клеветници и кавгаджии.

Изглежда, че и съзнанието на нашето общество започва рязко да се променя — в криминална посока.

А сега да минем към главното.

Руската собственост в Германия — това не е само Домът за наука и култура. Тази собственост е разнообразна и обширна. Само в Берлин има четиридесет парцела с построени върху тях сгради. А общо в Източните земи обектите са около две хиляди. Това са милиарди марки — многократно повече от сумата, която немците ни предоставят като компенсация за изтеглянето на войските.

Тази собственост сме я придобили за сметка на репарациите — за щетите, нанесени на нашата страна по време на Великата отечествена война. Жилищни сгради, вили, учреждения, заводи — някога те са принадлежали на гестапо, на вермахта, на СС и различни нацистки организации.

— Е-хе! — ще каже читателят. — Кога е било това!

Отдавна. Но това не променя работата. Конституционният съд на Германия съвсем неотдавна (миналата година) потвърди правото на собственост на СССР върху тези обекти. А следователно и правото на Русия — правоприемника на СССР.

Както вече казах, главен юридически документ в Германия е емлячната книга. През петдесетте години Министерството на вътрешните работи на Източна Германия вписва в емлячните книги при най-строга секретност вместо гестапо и вермахта друг собственик: „народа на ГДР“.

Но това би могло да се оспори — стига да е налице самата емлячна книга.

През миналата пролет в Потсдам — късно през нощта, едновременно на пет места — пламва сградата на немския архив, където се пазят емлячните книги. Изгарят 5 хиляди архивни единици, именно онези, които потвърждават правото на собственост на СССР върху обектите в Източните земи. След година — пак през пролетта и пак през нощта — изгаря друг архив: в град Барби, близо до Магдебург. Унищожени са емлячни книги — и пак само онези, които имат отношение към руската собственост.

Сега вече е трудно да се докаже правото на Русия върху нейната собственост. Трудно е, но е възможно. Германия е правова държава. Юристите, запознати с предмета на спора, единодушно твърдят, че делото може да се спечели. Но това може да стане сега, докато войските не са напуснали Германия. После ще бъде вече късно, всички спорни обекти ще станат собственост на федералното правителство.

Разговорите за това, че трябва да се бърза, се точат вече три години. Но никой от руското правителство не побърза, не си направи труда и не си мръдна пръста, за да върне руската собственост на държавната хазна.

Как е възможно? Милиарди марки! Ето ги, лежат. Само да се наведеш и да ги вдигнеш. Мълчат и примигват. Сякаш знаят нещо и не приказват.

В Берлин ме запознаха с един интересен човек. Юрист от Белгия, господин Туровски.

Фамилията на този господин понякога се мярка на страниците на немския печат. Ту го заплашват, ту го отвличат (отвличат го хора с войнишка стойка, говорещи немски с руски акцент) и по всякакъв начин му подсказват: не се заплитайте в тази работа!

Но господин Туровски държи на своето. Той се наема да върне руската собственост на законния й стопанин, дори е готов да вложи свои два милиона марки, тъй като смята, че работата е сигурна и доходна.

Разговарях с него:

— Вие искате да запазите 13 процента от сделката за себе си?

— Не, не! — маха с ръка господин Туровски. — За себе си ще оставя само 5 процента. Все пак сумата е голяма, нали става дума за състояние, което се оценява за десетки милиарди марки. Останалото е за подкуп на руските чиновници. За да не пречат…

Всичко, което е нужно на господин Туровски, е съгласието на руското правителство да си върне собствеността.

Но съгласие няма.

Междувременно вече сме към края. През лятото войските ще отпътуват, руското присъствие в Германия ще приключи и — сбогом, милиардни състояния!

Тайна.

Добре би било с разкриването на тази тайна да се заемат руските журналисти. Това не са митичните „партийни пари“, тук сюжетът си струва — загадъчен, с остри и опасни поврати, а на финала — заровен в земята сандък със съкровища.

Винаги насочват нашето общество по грешна следа. Няколко години то търси парите на партията. Засега не са намерили нищо. Можем да бъдем уверени — няма и да намерят. Защото няма и помен от тях. Каквото и да приказват за комунистите, те поне бяха убедени хора. Вярваха, че властта им е вечна, затова възнамеряваха да живеят и умират в тази страна и не държаха никакви пари в чуждестранни банки. За разлика от сегашните временни дейци.

Наистина увлекателен сюжет. Нарича се „тайната на руската собственост в Германия“. Тук загадките са много. Например как са отмервани сроковете за изтеглянето на войските от Германия? Защо, след като вече става ясно, че тези срокове са нереални, ги съкращават още с половин година? Какво е това — дали обикновените руски нехайство и некомпетентност или нещо по-подло и криминално? Твърде странно съвпадат действията на руското правителство с желанието на немските власти по-скоро да се освободят от стопаните на многомилиардното състояние.