Станислав Говорухин
Великата криминална революция (17)

Подготовката към преврата

Сегашната власт, така своеволно наричаща себе си демократична, никога не е и мислила за интересите на Русия, за щастието на своя народ. На думи — да, но практически…

Изминаха две години след като „тримата излязоха от гората“^[1] и може да се направи равносметка. Русия лежи в руини, тя е унизена, раздробена, в нея зреят или вече бушуват граждански войни, армията е изгубила боеспособност; ако утре Естония и Финландия (и двете имат териториални претенции към Русия) започнат срещу нея военни действия, войната ще се води на равни начала.

А пък за благополучието на народа няма какво и да говорим. В най-плачевно състояние се оказа най-дееспособната част на населението — онези, които произвеждат материални и духовни ценности.

През тези две години властта се занимаваше само с едно — да се укрепва. Всички сили, всички нейни лостове бяха задействани в една посока — да се укрепят и да се направят неуязвими собствените позиции. И не толкова от любов към властта, колкото, за да се избяга от отговорност. Ако Те загубеха, и разплатата за греховете би могла да бъде много тежка. Хората на власт се оказаха не само политически банкрутирали (загубиха всичко!), но и просто хора с нечисти ръце. Корупцията, подкупничеството и ходатайствата в коридорите на властта не подлежат на никакво описание. Днес, когато Те вече добре се укрепиха, когато нямат от какво да се страхуват, сами не крият това. Нагло гледат право в телекамерата, сякаш казват: „Да, такива сме. Е и?“.

Но как така бързо Те се укрепиха?

Надеждата за армията, за органите на сигурността и Министерството на вътрешните работи още от самото начало беше слаба — хората с пагони бързо се ориентираха кой беше дошъл на власт. Трябваше да се търси подкрепа на друго място. Ако планината не отива при Мохамед, Мохамед отива при планината. Ако не може да се замени властта, тогава трябва да се замени народът, недоволен от тази власт. Да се направи и той такъв, каквито са и те самите.

Със смеха и шегичките на отбора на Гайдар на бърза ръка бяха изпратени на онзи свят старците, пазителите на нравствеността. Останалите живи са замрели в ужас.

Израсна младо попълнение — „поколението, което избира пепси“. На тези им е все едно какво става със страната.

Останалите получиха правото на безчестие.

Ето! Ето какво направиха Те.

Беше разрешено да се краде, да се мамят хората, да се ограбва страната и населението, да се сменя кожата и боята… И всичко това — под благонамереното прикритие: „създава се класата на собствениците“. Главното е да успеят „да окалят“ хората. Окаляш ли се — толкоз, ти си наш, ти си длъжен да ни защитаваш, ние те направихме такъв.

Същевременно по цяла Русия се създаваха бойни отряди за подкрепа на президента (вече говорихме за това) — отрядите на криминалните структури. Бойците на мафията! Паралелно се работеше в армията, в милицията, в министерството на сигурността. За да бъдат заставени офицерите да се „въртят“, да търсят нечестни начини за печалба, та да могат някак да изхранват семействата си. Да ги окалят, да ги окалят, да ги окалят! Окаляш ли се — наш си.

И резултатите от тази работа не закъсняха. Та възможно ли беше съвсем неотдавна, още през август 1991 година, да се намерят в армията доброволци за ролята на палачи на собствения народ? Помислете си само: нали никой не ги беше блъскал с приклад в гърба, те доброволно — доброволно! — се бяха съгласили да стрелят с оръдия по своите съграждани!

За укрепването на изпълнителната власт пречеше законодателната.

Сега, гледайки новия парламент (а той с нищо не е по-лош от предишния), е смешно да се говори, че онези депутати били комуно-фашисти. Цинична измислица на безсъвестната пропаганда. Каквато е Русия — такъв е и парламентът. Върховният съвет и Конгресът на народните депутати представяха Русия в цялото й многообразие. Впрочем те бяха и по-демократично избрани — не по дълги партийни списъци, а всеки беше избиран персонално. Никакви комуно-фашисти не можеха да бъдат те. А виж, съвестни хора, обичащи родината си и готови да служат предано на своя народ, там действително имаше много. Такива за всяка власт са като кост в гърлото.

Практически подготовката за разгонването на парламента се извършваше през целите две години след август 1991 г. Отначало тя се водеше интуитивно (сърцето подсказваше: ето я главната опасност), след това целенасочено, с включването на всички средства за масова информация. Законодателната власт изтърва пресата и телевизията и половин година след август те бяха в ръцете на президента.

Подготовката за разгонването на парламента се извършваше в няколко посоки.

Главната — да се дискредитира законодателната власт, да се предизвикат към нея недобри чувства сред населението. Много спомогна за това прякото предаване от сесиите на народните депутати и заседанията на Върховния съвет. Народът искрено се смееше, наблюдавайки този пазар. Много сведущи в изкуството хора признаваха, че най-интересното зрелище за тях в цялата мрежа от телевизионни програми са преките предавания от сесиите на народните депутати. Колко весело беше да се наблюдават тези спектакли.

Само да се прозине някой депутат и от телевизионния пулт веднага се раздаваше команда в наушника на оператора: „Дай го този в едър план, на втория ред, от края!“. И на екрана израстваше лицето на депутата с раззината „повече от Мексиканския залив“ уста. А какви бисери се сипеха от трибуната. (О, велик и могъщ руски език!) Тези немислими словесни конструкции две години поред храниха нашите сатирици — Хазанов, Задорнов, Жванецки… Като повтореха и подсилеха „литературната находка“ на депутата от Чукотка, те разсмиваха публиката до сълзи. Ние с вас се превивахме от смях, едва не падахме от столовете и си мислехме: „Господи, защо ни сполетя тази напаст, този парламент, да изгори дано!“.

А сега, скъпи читателю, представете си обратния вариант: че преките предавания през тези две години се водеха не от парламента, а от заседанията на правителството, от разните съвещания на президента с губернаторите на краищата и областите. Казвам ви, че точно така щяхме да припадаме от смях. Та не са ли и те от същото тесто, не са ли от същото комунистическо общество и в края на краищата, не са ли произлезли от същия парламент? Да не би Елцин да има по-академично образование от образованието на професор Хасбулатов? Нима литературният и разговорният език на генерал Грачов е по-интелигентен от езика на генерал Руцкой? И най-сетне, нима ние с вас, като цяло, сме по-умни и по-добри от тези, които ни ръководят?

Значи проблемът не е в персонажите, а в нравственото състояние на обществото. Ние с вас много искахме нашите законодатели да изглеждат като идиоти и заедно с пресата и телевизията успяхме твърде много в това отношение.

Авторът не е такъв лицемер, какъвто може да ви се стори — защо ли пък някой път да не се посмеем и над правителството, и над парламента. Но съществува нравствен праг, който не бива да се прекрачва.

Ние предизвикахме сред народа недобри чувства към този демократичен институт и произведохме срещу него такъв заряд от омраза, който ще е предостатъчен и за новия парламент. А след това вече следва и логическият извод: а нужен ли е изобщо този институт?

Ако срещу редовите членове на парламента стреляха със „сачмалийки“, срещу Руцкой и Хасбулатов — безспорните лидери на демократичната опозиция, гърмяха с „оръдия“. Все със същата цел — дискредитиране.

Да бъдат опорочени и представени като злодеи, създаващи интриги срещу истинските демократи, да се всее омраза сред интелигенцията и подозрително отношение сред обикновения народ — такава задача беше поставена пред отговорните за средствата за информация лица.

„Хасбулатов е чеченец. Ето го нашия коз, с него ще играем! Схемата е такава. В страната вземат надмощие чеченските групировки и въобще кавказците. А как можем да се борим с тях, след като самият глава на законодателната власт е чеченец? Ясна ли е диспозицията? Напред!“

Чеченската карта беше разиграна грубо. Но свърши работа. Както върши работа с нашия простодушен народ и всеки дори най-примитивен ход. Впрочем именно Хасбулатов започна борбата с кавказките групировки, за което и беше обявен в родината си за смъртен враг на чеченския народ. Сам президентът на Русия спря Хасбулатов (и правилно постъпи, защото да хващаш човека на улицата и да го хвърляш в дранголника само затова че е „лице от кавказка националност“, не е метод). Но в деня, когато Хасбулатов се озова в Лефортово, победителите, президентската власт, именно така и постъпиха: започнаха да ловят из улиците „лицата от кавказка националност“ — всички наред, бежанците, строителните и сезонните работници, и да ги изселват от Москва. Защо? За да покажат на гражданите: „Виждате ли, Хасбулатов го няма и веднага започна действена борба с кавказкото надмощие!“. Две седмици демонстрираха активна борба, а след това, слава богу, се умориха…

Боже, за какви глупаци ни смятат! И правилно ни смятат! Пред нас минава всичко. За да ни излъжат, не трябва кой знае колко да се напрягат…

Хасбулатов и Руцкой прекараха в затвора 4 месеца. Не успяха да им „припишат“ нищо сериозно (смениха се няколко следователи). Сега са на свобода. По амнистия. Следователно съд няма да има.

А трябва да бъдат съдени!

Хасбулатов — защото е чеченец.

Руцкой — защото не се отрече от офицерската си чест.

Да си чеченец в нашата безнравствена страна е грях, а пък да правиш изявления като това: „Аз съм офицер, моята чест ми е скъпа, аз не мога да гледам как се разграбва и се превръща в колония моята родина и затова съм принуден да обнародвам вашите деяния…“ — това е такова престъпление… Прав беше телевизионната звезда Владимир Молчанов, като заяви на 4 октомври: „Такива трябва да бъдат показвани в зоологическата градина!“.

Онзи, който, влизайки в нашата голяма Политика, не е оставил в гардероба на нейното здание своята чест, както се оставят галоши, непременно губи.

С Руцкой се разправиха особено подло. За борба с Руцкой бе създадена специална комисия на правителствено равнище. Наричаше се Междуведомствена комисия за борба с корупцията! (Веднага щом Руцкой се озова в Лефортово, комисията беше закрита. Тя си свърши работата.)

Пред членовете на комисията очевидно беше поставена задачата да се намери или да се изфабрикува убийствен компромат срещу Руцкой. Няма значение дали след това той ще бъде опроверган — само да не е веднага. Така се и оказа. Договорът за доверителни операции, според който вицепремиерът уж бил притежавал сметка в швейцарска банка (копие от този „документ“ показваха по телевизията на милиони зрители), се оказа фалшификат. Но свърши работа.

След като веднъж в края на август в най-гледания час преди програмата „Време“, когато зрителите включват своите „сандъци“, на екрана се появиха членовете на Междуведомствената комисия (едва ли не всички с ранг министри) и обявиха, без да им мигне окото, че вицепремиерът на великата страна е крадец! — Руцкой след това вече можеше да започне да суши сухари. Той прекрати съществуването си като политик, на който може да се вярва. В страната не остана обитател (интелигентен или неинтелигентен), който да не повярва веднага безрезервно на произнесеното от екрана. На всяка казана за човека гадост вярваме охотно и незабавно.

В края на август идеологическата работа за дискредитиране на парламента беше завършена. Нямаше съмнение, че народът ще посрещне с разбиране и одобрение указа за разгонването на парламента. Освен това в страната узряха сили (за тях говорихме много в тази книга), на които парламентът пречеше като камък на пътя. Тези сили го ненавиждаха много повече от президентското войнство.

Само слепият и глухият можеха да не разбират това. Или онези, на които им е все тая. Освен това президентът открито обеща „горещ септември“.

Във всеки случай аз бях наясно. Току-що се бях върнал от дълго пътуване по руските провинции — мошениците се обединяваха, нужно им беше пълно разбиране от горе. „Кой пречи на нашата власт? Дръжте го!“

Ето с тези именно съображения отидох веднъж в средата на септември при Хасбулатов. Искаше ми се и да се запознаем. Много бях слушал за него. Различни неща.

Хасбулатов ми хареса чисто човешки. Слушаше внимателно и си водеше бележки. Но не разбра предупреждението ми.

Усмихна се:

— Какво говорите, няма да се решат на това.