Станислав Говорухин
Великата криминална революция (2)

Началото

Цяло лято пътувахме из страната и снимахме филм за Русия.

Помня, пристигнахме в Псков. Едва бях се настанил в хотелската стая и на вратата се почука. Кореспондент от телевизията.

— Какво ще снимате тук?

— Засега не знам.

— Ами то при нас друго, освен кражби няма.

Беше казано пресилено, но…

Дори и един бегъл поглед върху ситуацията в граничещите с Естония райони е достатъчен, за да стане ясно — настъпила е дълбока криминализация на населението. Това съвсем не е Лермонтовият Таман. Контрабандисти са станали всички — от тракториста до директора на военното предприятие, от губернатора (неотдавна отстранен от длъжност) до овчаря, който на бърза ръка се е преквалифицирал в придружител на контрабандистите.

Такава е ситуацията днес, когато са се поразмърдали граничарите. Преди година и половина — две керваните с руски стоки са преминавали в Прибалтика почти открито.

Миналата година Естония зае четвърто място в света по износ на цветни и редки метали. Нека отбележим — без да има в недрата си нито грам руда. Малката страна с порядъчна, предизвикваща съчувствие историческа биография, за две години се е превърнала в професионален прекупвач на крадено.

В Псковския терминал, в огромните хамбари, където се пазят конфискуваните стоки, видяхме планини от медни отпадъци, медна ламарина, медни тръби и слитъци, десетки тонове кобалт, никел, цинк и алуминий. Всичко това се разпродава на търг, терминалът се изчиства, а след две-три седмици отново се напълва до горе. А всъщност граничарите (според собственото им признание) задържат едва три-четири процента от стоките. Останалото заминава контрабандно, с фалшиви документи или със законни лицензи, които правителството щедро издава на търговските фирми.

Видяхме задържан от граничарите съвсем нов хеликоптер (опитвали са да го прехвърлят в Латвия), самолет (пак за там) и дори цял влак — с локомотива и вагоните.

Слава богу, задържали са ги.

А колко не са задържали?

За пръв път видяхме как изглеждат редките метали (също конфискувани при опит да бъдат изнесени зад граница). Галий, цезий, тантал, цирконий, ванадий… Индий на слитъци — метал от платиновата група, наподобява среброто, само че е по-мек и лесно се реже дори с нокът, а ако се стисне с ръка, се разтапя и тече… 170 скъпоценни слитъка!

Мъкнат всичко. Дори радиоактивни изотопи! Един глупчо карал радиоактивен материал под седалката на автомобила си. Какво ли би казала сега жена му?

Най-много ни се искаше да видим загадъчния „червен живак“. Толкова нещо се изприказва за него, толкова се изписа…

Учените от целия свят сега търсят материал, който би позволил да се понижи критичната маса на ядрения материал, та бомбата да не е толкова мощна и да може да се намали до размерите на писалка или табакера.

Може би червеният живак е точно такъв материал? Как ли да го видим?

„От тая стока — колкото щете“ — казаха ни служителите от сигурността. И действително, във всички терминали, във всички складове с конфискувана стока след това се натъквахме на стъклени банки с тежко червеникаво вещество. Лабораторният анализ на съдържанието на банките всеки път е показвал, че това е блъф. В най-добрия случай — обикновен живачен окис. А в най-лошия — тухлен прах.

Учените твърдят, че червен живак не съществува. В природата не може да има течност с плътност 20/20. Обаче има фирми, търгуващи с червен живак и притежаващи лиценз за износа му. Например екатеринбургската фирма „Промекология“.

Загадка.

Между другото е известно, че в живака се разтварят всички метали. Да предположим, че с вас разтворим в живака злато, платина или плутоний и ги изнесем като живак в чужбина. Получателят отделя от живака чрез най-прост анализ тези елементи в чист вид.

Възможно е живакът да се използва като контейнер за превозване на нещо друго — по-скъпо и по-тайнствено.

И така, мъкнат всичко, което може да се открадне. Действа прословутият принцип на социализма — всеки краде това, което пази. Е, ами онзи, който нищо не пази? Той какво краде?

Краде онова, което не се пази.

В Псков учащи се от техникум смъкнали релефа от паметника на Червената армия и го продали като меден отпадък на естонците. В Невел откраднали бронзовия бюст на Пушкин. От паметника на Александър Матросов, издигнат на мястото, където той е закрил, с гърдите си вражеската амбразура, са изтръгнали бронзовите букви.

По-рано границите на отечеството ни се пазеха от 250 хиляди граничари. Сега — от 220 хиляди. Но тогава границите бяха оборудвани, а сега — не. Освен всичко, границите на Русия станаха по-дълги (малцина са се замисляли за това).

За да се оборудват и укрепят новите граници, са нужни от 5 до 7 години. И то, при условие че държавата финансира щедро строителството.

А държавата не възнамерява да го прави.

Как живеят граничарите? По-добре да не говорим за това.

Вместо двеста души на заставата са тридесет. Нито амуниции, нито обувки, нито сушилки за обувките. През зимата валенки има всеки втори. Нито да поспиш, нито да почетеш — хамбар! Няма нито достатъчно коли, нито радиостанции. За смях и срам — биноклите не достигат!

Имам впечатление, че всички бинокли са в Берлин, на пазара край Бранденбургската врата. Бяхме и там. Виж, там има всичко: и бинокли, и прибори за нощно виждане, и войнишки обувки, и всички видове ордени и медали — „За победата над Германия“, „За превземането на Берлин“.

Не мога да се въздържа да не споделя една история. Разказа ми я един полковник, служил в Западната група войски в Германия. А историята е… Впрочем нека дадем думата на самия полковник:

„Баща ми е генерал, летец, воювал е на север. Три пъти са го сваляли немците. Двата пъти е падал в морето, а единия път е кацнал на суша с горящ самолет. Има четири ордена «Червено знаме», Герой е на Съветския съюз… Преди седмица звъня на майка ми — тя плаче. А пък то какво било… На 7 май в 13,30 ч. се звъни на вратата. Обикновено в тези дни носят поздравителни телеграми на ветераните. Майка ми отваря — на прага стои младеж, както казват сега, от кавказка националност. Цапардосал майка ми по главата, та тя отхвърчала в другия край на стаята. Връхлетели четирима с пистолети. Излязъл баща ми, който гледал в другата стая телевизия. Пернали и него с пистолет по главата. А той е роден през 1919. Тръшнали го на дивана, че и с чаршаф го покрили мерзавците. Да не гледа, че окото му е набито…

Преди време бях донесъл на родителите си някои подаръци. Японски телевизор… Плаче майка ми, а аз, право да си кажа, веднага си помислих: телевизора са свили, да му се не види дано, защо ли им го подарих?

Нищо подобно! Втурнали се право към гардероба, грабнали «Златната звезда» от парадния генералски кител! И ордените на планката. «Червената звезда» — тя е на винт — направо я отскубнали. Бързали са. Случили се някакви нервозни момчета…“

„Ами то при нас друго, освен кражби няма“ — така биха могли да отговорят в много градове на нашата необятна родина. Краде цялата страна.

Някъде вече сме слушали тази фраза. Е да, разбира се! Няма нито един вестник, нито един държавен деец, който поне два пъти да не е цитирал знаменития отговор на Карамзин на въпроса: „Какво прави Русия?“.

„Краде“ — кратко отговорил класикът.

Когато няма как да се замажат нещата, а трябва да се оправдае мащабното разграбване на страната, прибягват до помощта на руския класик. Демек, какво толкова вдигате паника? Винаги са крали.

Ако Карамзин ни гледа от оня свят, как ли се проклина за някогашното си остроумие. Самият той да даде оръжие в ръцете на хората, които толкова е ненавиждал. Да им даде солиден аргумент в спора. Различни далавераджии набързо превръщат думата, изречена в гняв, в свидетелство за епохата.

Но Карамзин няма никаква вина. Дори в този кратък отговор личи безкрайната му любов към родината. Руският гражданин Николай Михайлович Карамзин е преживявал болезнено всяко неблагополучие в отечеството си.

Ето какво пише по този повод Солженицин (цитирам по памет):

Ние, руските хора, и особено нашите класици, винаги сме проклинали Русия, смятали сме, че всичко у нас е най-лошо, но го правехме, като обичахме Русия и страдахме за нея. А сега ни показват, че това може да се прави и с омраза.

Само хора, които болезнено ненавиждат Русия, могат като тъпоумни папагали да повтарят един подир друг едно и също: винаги са крали.

Не, невинаги. Или по-точно, така — никога!

Ще посочим доказателства, но всъщност не са нужни никакви доказателства. Мислите ли, че те, папагалите, не виждат, не разбират и не знаят това? Знаят и разбират, и доволно потриват ръце, като виждат как се самоунищожава и се превръща в бедна просякиня богатата страна, която те ненавиждат.

Само слепецът не вижда, че страната се разграбва.

Или подлецът.

По-рано, когато грабителството не беше станало още същност на държавната политика, мошениците все измисляха нещо, напрягаха мозъците си.

Да речем, не можеше да се изнася от завода мед. Плащаха на директора и първокласна мед се превръщаше в медни стружки. А стружките, тоест отпадъците, вече можеха да се изнесат.

Или — титанови лопати. Чували ли сте за такова нещо? Аз дори съм ги виждал. Неокастрен смърчов прът и на него набучена лопата от чист титан. С един куршум два заека. Първо, изнася се чист титан и, второ, това уж е „изделие“, производствен продукт. Митото — три пъти по-малко. Та къде се изнасяха лопатите? Не се опитвайте да познаете, фантазията ви ще се окаже бедна. В княжество Лихтенщайн. Изнесените лопати са повече от жителите на княжеството.

Титан във вид на лопати в чужбина изнасяше търговска фирма „Новост“ от Екатеринбург. В тази област се намира най-мощният в света завод — той произвежда половината от световните запаси на титан.

Като говорим за близката история на тоталното разграбване на Русия, не можем да не си спомним и за „Бурда Моден“. „Господи, и «Бурда Моден» е тук!“ — ще възкликне читателят.

Е-хе, кой ли още не е тук. Но за това — по-късно. А сега — за „Бурда Моден“.

Руското представителство на известната фирма замислило да строи собствен полиграфически комбинат край Москва. Правителството отпуснало субсидии. Пропили държавните средства по коктейли, купили си мерцедеси. И пак се обърнали към правителството. „Не — казали оттам, — повече няма да ви дадем. Два пъти вече ви давахме. Но има лиценз за износ на алуминий. Искате ли го?“ И лицензът може да свърши работа, но откъде алуминий? Заводите още не били въвлечени в порочния кръг. Тогава „Бурда Моден“ купува в Нижни Новгород алуминиеви сандъци за продукти. По шест рубли единият. Първокачествен, екологично чист алуминий. Тези сандъци са страшно дефицитни в страната. Закарват ги в московския завод „Сърп и чук“, пускат ги през пресата и ги изнасят в чужбина.

Съгласете се — хитър ход. Подъл, но остроумен. Сега мошениците не трябва да си напрягат мозъците. Влачи, колкото можеш да вдигнеш. Ще ви кажа, че в интелектуално отношение престъпната среда силно пострада. Днес побеждават наглостта и безсрамието.

Разбира се, на читателя е известно, че страната ни се разграбва цялостно и широкомащабно. Но сухите цифри на отчетите вече не ни вълнуват. Свикнахме с тях. Помъчете се да ангажирате въображението си и да видите онова, което видяхме ние.

Най-ярка е картината на границите с нашите „търговски партньори“.

Например Североизточна Турция. На границата с Аджария. До вчера забравен от Бога кът. Няколко сиромашки села чак до Трабзон, бедни дрипави жители. Преди две години се отвори границата с бившия СССР и започна… Как по-точно да се формулира: започна интеграция със световната икономика. Натам — стоки, оттам — въздух. Бартер — както му казват сега.

Само да видите днес тази част на Турция. Всичко кипи, строи се, издигат се небостъргачи, като гъби израстват хотели и вили, прокарват се нови пътища…

Един държавен мъж дълго се опитваше да ми обясни: „Разбери, целият свят, всяка държава само може да се радва, когато стоките й се търсят в чужбина…“

Да, виждам — стоките ни се приемат на драго сърце в чужбина. Всичко, каквото и да е. Релси, гвоздеи, тел, дори метални отпадъци… Стоманен прокат, тръби, стругове, автомобили, военна техника… Да не говорим за другите „стоки“ — „мозъци“, таланти, млади и красиви жени, човешки органи…

Но щом търговията върви толкова добре, би трябвало това да се отрази върху благосъстоянието на населението, на положението на учителя, лекаря, работника? А те обедняват. Но пък расте благосъстоянието на нашите родни далавераджии.

Виждам, че за Турция такава „търговия“ е изгодна. Безработицата намалява, прииждат строителни материали и всевъзможна техника, изменя се обликът на градовете…

Не успя да ме убеди държавникът.

Още по-живописна е картината на границата ни с Китай.

Пограничное е мръсно и бедно селище в Приморския край. Отсреща е китайският град Суй фън-хе. До вчера също село. И също бедно. Но — до вчера. Днес това е голям, разрастващ се като подквасено тесто град.

Ще отбележа, че подквасата е наша — нашият дървен материал, нашите метали и нашата техника… Китайците живеят направо на строежите — тук нощуват, тук перат, тук се хранят. Налазили са скелите като мравки и сградите израстват пред очите ни. Строят бързо, красиво, богато, бих казал, дори луксозно. Гледаш това и неволно си спомняш Маяковски: „След четири години тук ще бъде град-градина…“ Не, по-рано ще бъде. След година.

А защо трябва да осъждаме китайците? Щом северният съсед е решил да разпродаде и пропие всичко, защо да не се възползват? Китайците надхвърлят милиард. В крайна сметка единствената им надежда за оцеляване в историческа перспектива сме ние! Нашите суровини, нашите територии. Още сега ние им предаваме (само в Приморския край) хиляда и петстотин хектара кедрови гори и плодоносни земи — така нареченото коригиране на границите. Остров Дамански, напоен с кръвта на нашите деца, вече е китайски!

От страна на Китай се извършва истинска експанзия и масирана китаизация на този край. Как мислите, колко ли китайци шетат сега в източната част на страната? Около милион! По най-скромни пресмятания.

Между другото, на цялата територия от Урал до Камчатка живеят, ако не греша, някъде около 18 милиона руси.

Нека пресметнем колко години ще са нужни, за да станат по-малко от китайците?

И не е нужна никаква война.

Припомням си един виц от седемдесетте — „застойните“ години:

— Колко ще струва водката през 2000 година?

— Три и половина юана.

Днес вицът звучи още по-актуално.

„Търговията“ с Китай все пак се базира на някаква взаимност. Те ни пробутват китайските си боклуци: цигари, запалки, фланелки, обувки, китайска водка, дъвка.

В Читинското областно управление на Министерството на сигурността ми показаха един документ: краснокаменската фирма „Кентавър“ (Читинска област) е сключила с китайския гражданин Ли Цзихун договор (от 15 ноември 1992 година), според който руската страна се задължава да достави 18 камаза срещу 153 хиляди кутии дъвка — 18 тона!

И какво от това? Нормално е. Изобщо принципът на нашите бартерни сделки е следният: най-важното е да се сключи възможно най-неизгодният за Русия договор. Колкото по-нелеп и абсурден е той, толкова по-голяма е сумата на „допълнителния договор“. А тези пари се внасят в чуждестранна банка по сметка на продавача. Колко ли са потънали в чуждестранните банки? В доклада си Руцкой посочва цифрата 17 милиарда долара. Та това е просто смешно! Време е вече да се разбере руският размах — мащабите са съвършено други.

Хотелите с пет звезди в западните столици са претъпкани с руски бизнесмени. Руснаците са по най-луксозните световни курорти. Скъпите къщи в Лондон, Виена, Канада и Щатите се изкупуват от руснаци. В Кипър, Лихтенщайн и на остров Ман за половин година са открити хиляди (!) руски офшорни^[1] компании. А пък тук става дума за 17 милиарда.

В Берлин собствениците на най-скъпите бижутерийни магазини смятат за необходимо да имат продавачка, която да знае руски език. По-рано най-желаните клиенти на тези бижутери бяха петролните шейхове от Изтока, а сега — руските граждани. Ако им предложат стока, по-евтина от 50 хиляди марки — ще се засегнат…

Моят добър познат граф П. (прадядо му е участвал в заговора срещу Павел I) живее в Париж и покрай работата си е принуден да общува с наши дейци на автобизнеса. Самият Сергей Сергеевич е доста състоятелен, дори богат човек, но не престава да се учудва на разкоша, в който живеят руските новобогаташи. Веднъж идва на гости с ококорени очи:

— Е, Станислав Сергеевич, тази история е само за вас (знае, че се занимавам с престъпността). Вчера бях в клуба на ЛогоВАЗ. Запознаха ме там с един… Пийнахме, разговорихме се. Смая ме, да ви кажа!… Представяте ли си, сочи костюма си и пита: „Знаете ли кой ми го ши?“. Свивам рамене: не е ли все едно? И отговарям — „Не зная“. „Лор!“ — казва той с блеснали очи. „А кой е този Лор?“ „Ама как, та това е най-знаменитият европейски шивач, той шие костюмите на принц Филип…“ Представяте ли си, те докарват тук този шивач, купуват му билет, настаняват го в разкошна вила и той им шие костюмите!

 

 

Но да се върнем на границата с Китай.

Селището Забайкалск е в Читинска област. Едно малко, затънало в кал градче. Срещу него е Манджоули (това вече е китайска Манджурия). И тук за година — година и половина израсна приказен град от стъкло и бетон с причудливи фонтани на площадите. Улиците все още не са завършени и калта е до коляно, но вече се откриват ресторанти и магазини (непрекъснато се чува избухването на бомбички и петарди — така китайците празнуват откриването на ново заведение)… Влизаме в току-що открит хотел — кристален четириредов полюлей, висок около 6–7 метра… Навсякъде обяви на руски: „Купуваме руска мед“, „Купуваме…“, „Купуваме…“ Купуваме всичко.

Около града има заградени полета от по няколко хектара и в тях — хиляди белази, камази, трактори, всъдеходи… А това чудовище какво е? Нещо огромно, с невиждани размери, на двадесетина колела. Със защитен цвят е — явно е военно… Моят оператор, опитен човек, обяснява, че е подвижен армейски щаб.

Не е трудно да се повярва. Та нали карат като метални отпадъци торпедни двигатели, съвсем нови снарядни гилзи, сребърно-цинкови акумулатори от подводни лодки, пък и цели подводници, военни кораби и танкове…

На границата сме, в Забайкалск. От Китай в плътен поток се нижат руски камиони — оставили са в Манджоули товара си и бавно преминават обратно. Успяваме да разменим с шофьорите по някоя дума.

— Какво караш?

— Нищо.

— А нататък какво закара?

— Гвоздеи, тел…

— Какво караш?

— Празен съм.

— А нататък?

— Моторни лодки…

Господи, а лодките пък за какво са им? Наоколо е степ.

— Какво караш?

— Въздух.

— А нататък?

— Релси.

И това се прави, когато 80 процента от релсите по нашите пътища са износени.

И така нататък. Диалогът е един и същ.

— Какво караш?

— Въздух.

Питаме един вече немлад шофьор:

— Разбираш ли какво става?

Той се смее:

— Ограбваме майка Русия.

— Не ти ли е обидно?

— Е… м…

Досещате се какво отговори той.

По време на фашисткото нашествие, когато е окупирана половината европейска територия на страната, всеки ден на запад отиват ешелони със заграбени ценности. Но тогава се ограбва само част от страната, а сега се разграбва цялата — от край до край!

А драскачите от „прогресивните издания“ ни уверяват: „Няма страшно, винаги се е крадяло…“

Освен това набиват в главите една подла, но добре загнездваща се в мозъците мисъл, че исторически всички първоначални капитали са били натрупвани по нечестен път. И веднага набъркват и Маркс (с неговата теория за първоначалното натрупване), не забравят да напомнят и за старите американски пирати. С една дума, може сега да е нечестно, но виж, после… когато се награбят…

И хората вярват. Макар че едва ли може да се измисли по-подла идея. Абсолютна лъжа! Достатъчно е да си припомним историята на руското предприемачество. И самите популяризатори на тази идея не вярват в нея. Те може и да са подлеци, но не са глупаци.

Я се огледайте наоколо. Кой от познатите ви „летящи нависоко“ далавераджии не държи парите си в западна банка? А това означава, че те вече подпомагат икономиката на друга страна. Кой от тях няма недвижими имоти в чужбина? Кой не е прехвърлил на Запад семейството си — жената и децата си?

Не, капиталите им няма да се върнат никога в страната и няма да участват във възраждането на Русия. А и самият притежател на капиталите вече не е руски гражданин. Той е още тук (тоест тук краде), но инак е вече там. И мнозина от онези, които създаваха идеологията на разграбването на страната, са още тук, но в действителност са вече там. Във всеки случай той си е осигурил някаква база (сметка в банката, жилище или вила, детето му е в американски университет…). Припомнете си един подир друг познатите ви „демократи“, от онези, които най-много крещяха и се биеха в гърдите. Колко от тях са вече заминали или са готови да заминат?…

Запомнете, на тези хора не може да се вярва. Те не свързват съдбата си с Русия. Те не са граждани на Русия, тук те са гости.

Добре би било да се изброят всичките тези бойци и да се посочат поименно. И не че не ни достига смелост. Липсват ни твърди доказателства. Онези, които ги имат и които са длъжни да ги знаят поради службата си, мълчат. Неми са като риби.

Смеят ли да кажат!

Ще дадем само един малък, но много характерен пример. Една извадка от докладната записка на министъра на вътрешните работи Дунаев до Шумейко (Намерил на кого да пише! Точно заради такива докладни го и снеха Дунаев):

„Артьом Тарасов е купил 350 хиляди тона нефт за 23 милиона рубли… Той продал нефта в чужбина за 48 милиона долара… 30 милиона долара е блокирал (тоест внесъл ги е на своя сметка) в Парижката банка…“

Любопитно е да се запознаем с анализа на западните специални служби.

Те са пресметнали, че експортът на един тон руски нефт излиза на западните партньори по 2 долара за подкуп на сътрудниците от министерствата и представителите на администрацията. Сумарно това представлява твърде внушителна сума, която изцяло остава в сметките в чуждестранните банки.

Федералната Агенция (на САЩ) за управление в условията на извънредна обстановка, след анализ на ситуацията с износа на суровини от Русия, прави следния извод:

„В най-близко бъдеще Русия ще бъде принудена да закупува с валута редица видове суровини.“

Твърде бързо разпиляхме сякаш неизчерпаемите си запаси!

Любопитно би било да се надникне и в списъка на износителите на нефт и метали от Русия. Кого ли не ще намерите в него. И благотворителни фондове, и съюзи на театрални дейци, и многобройни студии.

Ето един лиценз, разрешаващ на кинофирмата „Саламаликфилм“ (от Киргизия) да изнесе в Китай хиляда тона електротехническа мед (руска, разбира се!) и около 7 тона алуминий. И то, при положение че собственият им кабелен завод бездейства именно поради липса на мед.

И така нататък — противно е да се ровят тези мръсотии…

 

 

Всъщност би трябвало веднага да отбележим, че говорим само за мошениците. От само себе си се разбира, че в Русия са останали още много честни хора. Има честни банки (сигурно има), има честни бизнесмени (трябва да ги има!), все още са останали и производители. Такива, които не търгуват, а поне нещо създават: строят къщи, прокарват пътища, произвеждат стоки. Разбира се, и те нарушават законите поради несъвършенството им, но тук вече претенциите са към законодателите.

Честни бизнесмени останаха, но с всеки изминал ден редовете им редеят. Държавата не ги обича. Чиновниците ги ненавиждат — обикалят кабинетите, все нещо крънкат, а вълшебната думичка не се решават да кажат…

В този обзор не говорим за тях. Говорим за мошениците.