Айзък Азимов
Фондацията (40)

10

Онум Бар беше стар, прекалено стар, за да се страхува. От времето на последните безредици той живееше сам в покрайнините с колкото книги бе успял да спаси от развалините. Нямаше нищо, което да се опасява да загуби, най-малко изтощителния остатък от живота си, и затова посрещна неканения гост без уплаха.

— Вратата ви беше отворена — обясни непознатият.

Произношението му беше рязко и грубо и Бар не пропусна да забележи стоманеносиньото оръжие на кръста му. В полумрака на малката стая Бар видя блясъка на силово поле, обкръжаващо човека.

— Няма причини да я държа затворена — каза той уморено. — Искате ли нещо от мен?

— Да. — Чужденецът стоеше прав в средата на помещението. Беше огромен и на ръст, и на тегло. — Вашата къща е единствената наоколо.

— Мястото е пусто — съгласи се Бар, — но на изток има град. Мога да ви покажа пътя.

— След малко. Ще разрешите ли да седна?

— Ако столовете ви удържат — отвърна сериозно старецът. И те бяха стари. Реликви от по-добра младост.

— Казвам се Хобър Малоу — продължи чужденецът. — Идвам от далечна провинция.

— Вашият език отдавна ви издаде — кимна и се усмихна Бар. — Аз съм Онум Бар от Сиуена… а навремето бях патриций на Империята.

— Значи това наистина е Сиуена. Разполагах само със стари карти, за да се ориентирам.

— Би трябвало да са наистина твърде стари, за да са променени положенията на звездите.

Бар седеше напълно неподвижен, докато погледът на другия се зарея замислено. Той забеляза, че атомното силово поле около мъжа е изчезнало и със самоирония си помисли, че личността му вече не изглежда ужасяваща за непознатите, а дори — за добро или за зло — и за враговете му.

— Къщата ми е бедна — рече той — и запасите ми са малко. Можете да споделите каквото имам, ако стомахът ви понася черен хляб и сушена царевица.

— Не, храних се скоро и не мога да остана — поклати глава Малоу. — Необходимо ми е само да ме упътите към центъра на правителството.

— Това лесно ще стане и колкото и да съм беден, няма да ме лиши от нищо. Столицата на планетата ли имате предвид или на Имперския сектор?

Очите на по-младия мъж се присвиха:

— Двете не са ли едно и също? Това не е ли Сиуена?

— Сиуена е, да — кимна бавно старият патриций. — Но Сиуена вече не е столица на Норманния сектор. Старата ви карта все пак ви е заблудила. Звездите може и да не се променят през вековете, но политическите граници са твърде подвижни.

— Това е лошо, всъщност твърде лошо. Далеч ли е новата столица?

— На Орша II. На около двадесет парсека. Вашата карта ще ви ориентира. Колко е стара?

— Отпреди сто и петдесет години.

— Толкова стара? — Старецът въздъхна. — Оттогава насам доста неща станаха. Знаете ли за някои от събитията?

Малоу бавно поклати отрицателно глава.

— Щастлив сте — поде Бар. — Лошо време беше за провинциите, като изключим царуването на Станел VI, а той умря преди петдесет години. Оттогава бунтове и разруха, разруха и бунтове. — Бар се запита дали не изпада в бъбривост. В тази пустош се живееше самотно, а на него толкова рядко му се случваше да разговаря с хора.

— Разруха, а? — с внезапна острота повтори Малоу. — Говорите, сякаш провинцията е обедняла.

— Може и да не е в абсолютен мащаб. Физическите ресурси на двадесет и пет първокачествени планети се изчерпват за дълго време. Но в сравнение с богатството на последния век ние сме плъзнали доста надолу и няма никакви признаци за обрат, поне засега. Защо се интересувате от всичко това, младежо? Вие сте много жизнен и очите ви блестят!

Търговецът едва не се изчерви, когато загасналият поглед сякаш потъна дълбоко в неговия и се усмихна на онова, което видя.

— Слушайте — отвърна той, — аз съм търговец, отправял съм се към края на Галактиката. Намерих някои стари карти и съм тръгнал да разкривам нови пазари. Естествено, когато се говори за обеднели провинции, това ме смущава. Не могат да се спечелят пари от свят, в който няма пари. Е, как е например Сиуена в това отношение?

Старецът се наведе напред.

— Не мога да кажа. Има вероятност все пак да ви свърши работа. Но вие да сте търговец? Приличате повече на военен. Държите ръката си близо до оръжието, а на брадичката ви има белег от рана.

Малоу вирна глава.

— Там, откъдето идвам, законите не са много строги. Битките и белезите са част от разходите на търговеца. Но борбата е полезна само когато в края й има пари и ако мога да мина без нея, още по-добре. Е, тук ще намеря ли достатъчно пари, за да си струва битката? Както разбирам, твърде лесно мога да попадна в някое стълкновение.

— Съвсем лесно — съгласи се Бар. — Можете да се присъедините към оцелелите сили на Уискард от Червените звезди. Но не зная дали бихте нарекли това битка или пиратство. Или да отидете при нашия настоящ вицекрал — вицекрал с цената на убийства, грабежи, плячкосване и заради думата на едно момче-император, което по-късно беше законно убито. — Слабите бузи на патриция почервеняха. Очите му се затвориха, после се отвориха, блеснали като на птичка.

— Изглежда, не сте много приятелски разположен към вицекраля, патриций Бар — рече Малоу. — Ами ако аз съм един от шпионите му?

— Какво ако сте? — горчиво отвърна Бар. — Какво можете да вземете. — Той направи жест със съсухрената си ръка към голата стая на рушащата се къща.

— Живота ви.

— Той лесно ще ме напусне. Живея вече пет години повече. Но вие не сте от хората на вицекраля. Ако бяхте, дори сега инстинктът за самосъхранение сигурно щеше да ме накара да си държа устата затворена.

— По какво съдите?

— Изглежда, ме подозирате, а? — изсмя се старецът. — Хайде, обзалагам се, мислите, че се опитвам да ви подлъжа да говорите против правителството. Не, не. Вече не се занимавам с политика.

— Не се занимавате с политика? Нима е възможно някой човек въобще да престане да се занимава с политика? Думите, които използвахте, за да опишете вицекраля — какво бяха? Убийства, грабежи и така нататък. Не ми се видяхте обективен. Поне не съвсем. Не звучаха като да сте се отказали от политиката.

— Спомените жилят, когато нахлуят внезапно — повдигна рамене старецът. — Послушайте! Сами преценете! Когато Сиуена беше столица на провинцията, аз бях патриций и член на провинциалния сенат. Родът ми е стар и уважаван. Един от прадедите ми е бил… Е, това няма значение. Няма какво да се хваля с минала слава.

— Както разбирам — каза Малоу, — имало е гражданска война или революция.

Лицето на Бар потъмня.

— В това изродено време гражданските войни са хронични, но Сиуена се държеше настрана. При Станел VI тя почти достигна предишното си благоденствие. Но последваха слаби императори, а слаби императори означават силни вицекрале и нашият последен вицекрал — същият Уискард, оцелелите части от армиите на който продължават да ограбват търговците от Червените звезди — се стремеше към императорския пурпур. И той не беше първият в този си стремеж. Ако бе успял нямаше да е първият сполучил. Но се провали. Защото, когато имперският адмирал се приближи към провинцията начело на цяла флота, самата Сиуена се надигна срещу собствения си разбунтувал се вицекрал. — Той замълча тъжно.

— Моля ви, продължете, сър.

— Благодаря ви — рече уморено Бар. — Много любезно от ваша страна, че търпите стария човек. Те се разбунтуваха; или по-скоро трябва да кажа ние се разбунтувахме, защото аз бях един от дребните ръководители. Уискард напусна Сиуена, като едва ни изпревари, а планетата и заедно с нея останалите провинции се поставиха на разположение на адмирала с всички прояви на лоялност към императора. Не съм сигурен защо го направихме. Може би изпитвахме лоялност към символа, а не към личността на императора — жестоко и зло дете. Може би се страхувахме от ужасите на блокадата.

— Е? — подкани го Малоу.

— Е — продължи мрачният разказ, — това не задоволяваше адмирала. Той търсеше славата на завоевател на бунтовната провинция, а хората му искаха плячката, която щяха да получат при завладяването й. Така, докато хората продължаваха да се събират в големите градове, за да приветстват императора и неговия адмирал, той завзе всички въоръжени центрове и после нареди населението да бъде изгорено с атомен взрив.

— Под какъв претекст?

— Под претекста, че са се разбунтували срещу своя вицекрал, помазан от императора. И адмиралът стана новият вицекрал с цената на едномесечни кланета, грабежи и страхотни ужаси. Имах шестима синове. Петимата умряха при различни обстоятелства. Имах дъщеря. Надявам се, че накрая и тя е загинала. Аз се спасих, защото бях стар. Дойдох тук твърде стар, за да създавам грижи дори на нашия вицекрал. — Той сведе посивялата си глава. — Не ми оставиха нищо, защото бях помогнал да изгоним разбунтувалия се вицекрал и бях лишил адмирала от славата му.

Малоу седеше и мълчеше. После попита тихо:

— Какво стана с шестия ви син?

— А? — Бар се усмихна кисело. — Той е в безопасност, защото се присъедини към адмирала като обикновен войник под чуждо име. Артилерист е в личния флот на вицекраля. О, не, виждам погледа ви. Не е лош син. Посещава ме, когато може, и ми носи каквото успее. Той поддържа живота ми. А някой ден нашият велик и славен вицекрал ще се запъти към смъртта си и синът ми ще му бъде палач.

— И вие казвате това на един непознат? Поставяте в опасност сина си.

— Не. Помагам му, като създавам нов враг. А ако бях приятел на вицекраля, както съм негов враг, щях да го посъветвам да запълни далечното космическо пространство с кораби чак до края на Галактиката.

— Там няма ли кораби?

— Открихте ли някой? Нима някой космически страж ви е спрял на идване? Тъй като корабите са твърде малко, а съседните провинции си имат свои интриги и беззакония, не може да се отдели нито един от тях, за да пази варварските външни слънца. Никога не ни е заплашвала опасност от западналия край на Галактиката — докато не се появихте вие.

— Аз ли? Аз не представлявам опасност.

— След вас ще дойдат други.

Малоу бавно поклати отрицателно глава.

— Струва ми се, че не ви разбирам.

— Слушайте! — В гласа на стареца прозвуча възбуда. — Познах ви, когато влязохте. Имате защитно поле около тялото си или поне имахте, когато ви видях най-напред.

Последва мълчание, изпълнено със съмнение, после Малоу отвърна:

— Да… имах.

— Много добре. Това беше грешка, но вие не знаехте, че са ми известни някои неща. В това време на упадък не е модно да си войник. Събитията долитат и префучават и който не може да се бори против течението с атомен бластер в ръка, бива повлечен като мен. Но аз бях учен и зная, че в цялата история на атомната енергия никога не е било изобретявано преносимо защитно поле. Ние притежаваме силови полета — огромни тежкоподвижни съоръжения, които могат да защитят град, дори кораб, но не и отделен човек.

— Аха? — Долната устна на Малоу се издаде напред. — И какви заключения вадите?

— Из Космоса се разнасяха истории. Те пътуват надалеч и с всеки парсек се поизопачават, но когато бях млад, имаше един малък кораб със странни хора, които не познаваха обичаите ни и не можеха да кажат откъде са дошли. Те говореха за магьосници по края на Галактиката; магьосници, които светят в тъмното, летят самостоятелно във въздуха и оръжията не ги засягат. Ние се смяхме. И аз се смях. Бях го забравил до днес. Но вие блестите в тъмнината и не мисля, че бластерът ми, ако имах такъв, щеше да ви нарани. Кажете, можете ли да полетите във въздуха, така както си седите?

— Не мога да правя нищо от всичко изброено — отвърна спокойно Малоу.

— Доволен съм от отговора — усмихна се Бар. — Не разпитвам гостите си. Но ако съществуват магьосници, ако вие сте такъв, тогава някой ден могат да нахлуят много от тях или от вас. Вероятно ще е за добро. Сигурно се нуждаем от нова кръв. — Той промърмори нещо на себе си и продължи бавно: — Но това има и обратна страна. Нашият нов вицекрал също мечтае като стария Уискард.

— Също за имперската корона ли?

— Синът ми чува да се говори — кимна Бар с глава. — Сред личната свита на вицекраля човек не може да не дочува по нещо. И той ми разправя слуховете. Новият ни вицекрал няма да откаже короната, ако му я предложат, но си пази и възможността за отстъпление. Говори се, че ако не успее да се издигне до императорска висота, възнамерява да създаде нова империя във варварските райони. Твърди се, но не мога да гарантирам за това, че вече е дал една от дъщерите си за жена на някакво кралче в неизследваните области на Периферията…

— Ако човек вярваше на всички слухове…

— Зная. Има още много. Аз съм стар и бъбря глупости. Но вие какво ще кажете? — И старите му умни очи се взряха дълбоко в Малоу.

Търговецът се замисли.

— Не твърдя нищо. Но искам да попитам нещо. Разполага ли Сиуена с атомна енергия? Почакайте, зная, че познават теоретично атомната енергия. Имам предвид дали притежават запазени генератори, или те са били разрушени при неотдавнашните грабежи?

— Да ги разрушат ли? О, не. Половината планета ще бъде унищожена, преди да се докосне и най-малката централа. Те са незаменими и осигуряват мощта на флотата. — Той продължи почти с гордост. — Ние притежаваме най-големите и най-добрите генератори?

— В такъв случай как трябва да постъпя, ако искам да видя тези генератори?

— Никак! — отговори решително Бар. — Не ще успеете да се доближите до военен център, без веднага да ви застрелят. Никой не може. Сиуена все още е лишена от граждански права.

— Искате да кажете, че всички централи са във властта на военните?

— Не. Има малки градски централи, които отопляват и осветяват жилищата, дават енергия за превозните средства и така нататък. Но и там положението е същото. Те се управляват от техниците.

— Какви са те?

— Специализирана група, която надзирава централите. Длъжността им е наследствена, младите се обучават в професията чрез чиракуване. Строго чувство за дълг, чест и така нататък. Никой освен техник не може да влезе в централа. — Разбирам.

— Не твърдя обаче — добави Бар, — че не е имало случай, когато техници са били подкупвани. Във време, когато за петдесет години се изреждат девет императори и седем от тях падат убити, когато всеки космически капитан се домогва да узурпира поста вицекрал, а всеки вицекрал — да стане император, предполагам, че дори някой техник може да стане жертва на парите. Но това ще изисква доста голяма сума, а аз не притежавам нищо. Вие имате ли?

— Пари ли? Не. Но винаги с пари ли се подкупва?

— С какво друго, щом като парите купуват всичко?

— Има доста неща, които парите не могат да купят. А сега ще ви бъда благодарен, ако ми кажете къде е най-близкият град с една от централите и как да стигна дотам.

— Почакайте! — Бар разпери тънките си ръце. — Закъде бързате? Бяхте при мен, но аз не задавам никакви въпроси. В града, където жителите все още ги наричат бунтовници, първият войник или пазач, който чуе произношението ви и види дрехите ви, ще ви спре.

Той се изправи и от тъмните недра на един стар долап извади някаква книжка.

— Паспортът ми — подправен е. С него избягах. — Постави го в ръката на Малоу и прегъна пръстите му над него. — Описанието не отговаря, но ако го покажете, има голяма вероятност никой да не се вгледа в него.

— А вие? — Вие ще останете без паспорт.

Старият изгнаник вдигна цинично рамене.

— Какво от това? И още едно предупреждение. Дръжте си езика зад зъбите! Произношението ви е варварско, изразявате се особено и от време на време вмъквате най-изумителни архаизми. Колкото по-малко говорите, толкова по-малко подозрения ще си навлечете. А сега ще ви обясня как да стигнете до града…

Пет минути по-късно Малоу беше вече на път.

Но преди да си тръгне окончателно, все пак се върна веднъж, само за миг, до къщата на стария патриций. А когато рано на другата сутрин Онум Бар излезе в малката си градина, видя в краката си някаква кутия. Съдържаше храни, концентрирани продукти, каквито се намират на борда на всеки космически кораб, чужди по вкус и приготовление.

Но бяха качествени и траеха дълго.