Айзък Азимов
Фондацията (35)

5

Комодорът Аспер — по собствените му думи — беше човек от народа. Остатъкът от коса по тила му падаше върху раменете, ризата му се нуждаеше от пране и говореше през носа.

— Тук няма никакво самохвалство, търговец Малоу — рече той. — Няма фалшива показност. В мен виждате само първия гражданин на държавата. Това означава комодор и то е единствената ми титла. — Видът му издаваше прекалено задоволство от всичко. — Всъщност смятам този факт за една от най-здравите връзки между Корел и вашата нация. Чувам, че вие се ползвате със същите републикански блага като нас.

— Точно така, Комодор — отвърна тежко Малоу, като наум направи изключение от сравнението, — довод, който мисля, че говори силно в полза на продължаващия мир и приятелство между правителствата ни.

— Мир! Аха! — Рядката сива брада на Комодора потръпваше в унисон със сантименталните гримаси на лицето му. — Мисля, че из Периферията няма никой, на когото идеалът за мир да е така близък до сърцето, както на мен. Честно мога да кажа, че откакто наследих своя знаменит баща като ръководител на държавата, мирът никога не е бил нарушаван. Може би не бива аз да го изтъквам — той се покашля леко, — но са ми разправяли, че за народа ми, по-скоро за моите съграждани, съм известен като Аспер Многообичания.

Погледът на Малоу се зарея към добре поддържаната градина. Може би високите мъже със странно конструираните, но съвсем явно смъртоносни оръжия да се криеха из ъглите като предпазна мярка срещу самия него. Това щеше да е разбираемо. Но високите, укрепени със стоманени греди стени, които ограждаха градината, явно са били подсилени наскоро — неподхождаща на толкова многообичания Аспер постъпка.

— В такъв случай щастие е, че трябва да имам работа с вас, Комодор — поде Малоу. — На деспотите и монарсите в съседните светове, лишени от облагите на просветеното управление, често им липсват качествата, които правят многообичан даден владетел.

— Като какви? — в гласа на Комодора прозвуча предпазлива нотка.

— Като загрижеността им за интересите на техния народ. Вие от своя страна ще разберете.

Комодорът не откъсваше поглед от настланата с чакъл пътека, по която вървяха. Зад гърба му двете ръце се милваха взаимно.

— Досега — продължи Малоу спокойно — търговията между нашите две нации страдаше от ограниченията, наложени от нашите търговци и вашето правителство. За вас сигурно отдавна е очевидно, че неограничената търговия…

— Свободната търговия! — промърмори Комодорът.

— Добре, свободната търговия. Трябва да разберете, че тя ще е от полза и за двете страни. Вие имате неща, които са ни необходими, а ние притежаваме други, нужни на вас. За да се повишава благоденствието, трябва само да ги обменяме. Просветен владетел като вас, приятел на народа — бих могъл да кажа човек от народа — не се нуждае от разяснения по този въпрос. Няма да обиждам вашия интелект, като ви давам такива.

— Вярно е! Разбрал съм го. Но какво да се прави? — Гласът му се превърна в жаловит хленч. — Вашите хора винаги са били толкова неблагоразумни. Аз съм за толкова търговия, колкото може да понесе икономиката ни, но не при вашите условия. Не съм единственият господар тук. — Гласът му се засили. — Аз съм само слуга на общественото мнение. Моят народ не иска търговия, която блести в яркочервено и златно.

— Задължителна религия? — Малоу се поизправи.

— В действителност винаги е било така. Сигурно си спомняте случая с Аскон преди двадесет години. Най-напред им продадоха ваши устройства, после вашите хора поискаха пълна свобода за мисионерска дейност и с цел устройствата да работят изправно — да бъдат изградени Храмове на здравето. След това бяха основани религиозни училища; право на автономност за всички служители на религията и какъв беше резултатът? Сега Аскон е неразделна част от системата на Фондацията, а Великия магистър не може да каже, че е негово дори собственото му бельо. О, не! О, не! Достойнството на един независим народ никога не би могло да понесе това.

— Всичко, което изброихте, няма нищо общо с онова, което предлагам — вметна Малоу.

— Няма ли?

— Не. Аз съм майстор-търговец. Моята религия са парите. Целият този мистицизъм и фокуси на мисионерите ме дразнят и съм доволен, че вие отказвате да ги подкрепяте. Това ви прави човек от мой тип.

Смехът на Комодора прозвуча пронизително и нервно.

— Добре казано! Фондацията трябваше по-рано да изпрати човек от вашата величина. — Той положи приятелски ръка върху едрото рамо на търговеца. — Но, човече, вие ми разказахте само половината. Казахте ми каква не е пречката. А сега ми обяснете каква е.

— Единствената пречка, Комодор, е, че вие ще бъдете обременен с огромни богатства.

— Наистина ли? — прогъгна той. — Но за какво са ми богатства? Истинското богатство е любовта на собствения ти народ. А аз я имам.

— Можете да притежавате и двете, защото е възможно с едната ръка да събирате злато, а с другата — любов.

— Е, това, млади човече, би било интересно явление, стига да беше възможно. Как бихте го постигнали?

— О, по няколко начина. Трудността е да се избере един от тях. Да видим. Е, например луксозни стоки. Този предмет тука… — Малоу внимателно извади от вътрешния си джоб плоска верижка от полиран метал. — Този например.

— Какво е това?

— Трябва да се покаже. Можете ли да повикате някое момиче? Всяка млада жена ще свърши работа. И огледало в цял ръст.

— Хммм. Тогава да влезем вътре.

Комодорът наричаше покоите си къща. Населението несъмнено би ги назовало дворец. За опитния поглед на Малоу сградата необичайно много приличаше на крепост. Беше построена върху възвишение, издигащо се над столицата. Стените й бяха дебели и укрепени. Подходите към нея се пазеха, а разпределението вътре беше пригодено за отбрана. Малоу мрачно си помисли, че това е тъкмо жилище като за Аспер… Многообичания.

Пред тях застана младо момиче. Поклони се на Комодора.

— Това е едно от момичетата на Комодората. Става ли?

— Превъзходно!

Комодорът наблюдаваше внимателно, докато Малоу постави верижката около талията на момичето и се отдръпна.

— Е, това ли е всичко? — изсумтя Комодорът.

— Моля ви, Комодор, дръпнете завесите. — Госпожице, до токата има едно малко лостче. Моля ви, бихте ли го преместили нагоре? Хайде, нищо няма да ви стане.

Момичето дръпна лостчето, вдъхна дълбоко, погледна ръцете си и възкликна „Оо!“

От талията като от извор бликна бледа струяща луминесцентна светлина с променящ се цвят, която се извиси над главата й в бляскава диадема от течен огън. Сякаш някой бе откъснал полярното сияние от небето и го бе превърнал в було.

Момичето пристъпи към огледалото и се втренчи очаровано в него.

— Вземете това. — Малоу му подаде огърлица от матови зърна. — Поставете го на шията си.

Момичето го послуша. Щом попаднеше в луминесцентното сияние, всяко зърно се превръщаше в отделен пламък, който се въртеше и проблясваше в червено и златно.

— Какво мислите? — попита го Малоу. Момичето не отговори, но в очите му се четеше обожание. Комодорът махна с ръка и то с нежелание бутна лостчето надолу и великолепието изчезна. Момичето си тръгна… със спомена.

— Ваши са, Комодор — рече Малоу, — за Комодората. Смятайте ги за малък подарък от Фондацията.

— Хммм. — Комодорът повъртя колана и огърлицата в ръка, сякаш преценяваше теглото им. — Как става?

— Това е въпрос за специалистите ни — вдигна рамене Малоу. — Но при вас то ще действа без — забележете, без — помощта на жреци.

— Е, това все пак са само женски дрънкулки. Какво може да се направи от тях? Откъде ще дойдат парите?

— Имате ли балове, приеми, банкети… подобни неща?

— А, да.

— Давате ли си сметка колко биха платили жените за подобни бижута? Поне десет хиляди кредита.

Комодорът изглеждаше поразен.

— Аха!

— И тъй като захранващото устройство на тези бижута по-специално няма да издържи повече от шест месеца, ще е необходимо често да се подменят. Срещу ковано желязо на стойност хиляда кредита на парче можем да ви продадем колкото поискате от тях. Печалбата за вас ще бъде 900 процента.

Комодорът подръпваше брадата си и изглежда, се бе впуснал наум в грандиозно изчисление.

— Галактика! Как ще се бият за тях важните дами. Ще държа малки запаси и ще ги оставям да наддават. Естествено, не бива да знаят, че аз лично…

— Ако пожелаете — продължи Малоу, — можем да ви обясним как работят фиктивни корпорации. После, избирам по-нататък наслуки, да вземем пълния ни комплект домакински уреди. Имаме сгъваеми фурни, които могат да опекат за две минути и най-твърдото месо. Притежаваме ножове, които не се нуждаят от точене. Разполагаме с истински перален комбинат, който се поставя в малък шкаф и работи напълно автоматично. Същото се отнася и за машини за миене на съдове, и за подочистачки, полировачки на мебели, прахоубиратели, полилеи… всичко, което пожелаете. Помислете как ще се увеличи популярността ви, ако ги направите достъпни за хората. Помислете си за увеличението на, хм, земните ви блага, ако има правителствен монопол при 900 процента печалба. За хората те ще струват много повече от парите, които ще плащат, а не е необходимо да знаят какво вие давате за тях. И забележете, нито едно устройство няма да се нуждае от грижите на жреци. Всички ще бъдат щастливи.

— С изключение на вас, както изглежда. Какво печелите вие от тази работа?

— Само каквото се полага на всеки търговец според законите на Фондацията. Аз и хората ми ще получим половината от печалбата, която занесем. Вие само купете всичко, което искам да ви продам, и двамата ще спечелим добре. Много добре.

Комодорът се наслаждаваше на мислите си.

— С какво казахте, че искате да ви се плати? С желязо ли?

— С желязо, въглища и боксит. Също с тютюн, пипер, магнезий, широколистен дървен материал. Нищо, от което да нямате достатъчно.

— Звучи добре.

— И аз така мисля. О, и още нещо се сещам сега, Комодор. Бих могъл да преоборудвам заводите ви.

— А? Това пък какво е?

— Ами да вземем вашите стоманолеярни. Разполагам с някои малки удобни устройства, които ще снижат производствените разходи до един процент от предишната им стойност. Можете да намалите цените наполовина и въпреки това да делите изключително високи печалби с производителите. Слушайте, ако ми разрешите да направя една демонстрация, ще ви покажа точно какво имам предвид. Има ли стоманолеярен завод в този град? Няма да отнеме много време.

— Би могло да се уреди, търговец Малоу. Но утре, утре. Ще вечеряте ли с нас тази вечер?

— Моите хора… — поде Малоу.

— Нека всички дойдат — щедро предложи Комодорът — Символична приятелска среща между нашите нации, която ще ни даде възможност да продължим приятелското обсъждане. Но искам да ви предупредя за нещо — лицето му се удължи и изражението му стана строго. — Никаква ваша религия. Не си мислете, че с това може да се открехне вратата за мисионерите.

— Комодор — отвърна сухо Малоу, — давам ви честната си дума, че религията ще намали печалбата ми.

— Тогава засега това е всичко. Ще ви съпроводят обратно до кораба ви.