Серия
Фондацията (3)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Foundation, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 48 гласа)

По-долу е показана статията за Фондация (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Фондация.

Фондация
Foundation
Автор Айзък Азимов
Първо издание 1951 г.
САЩ
Издателство Gnome Press
Жанр научна фантастика
Страници 255
Поредица Фондация
Следваща Фондация и Империя

Издателство в БГ Бард
ISBN ISBN 0-553-29335-4

"Фондация" (на английски: Foundation) е първата книга от поредицата на американския писател-фантаст Айзък Азимов, "Фондация". Книгата представлява сборник от пет кратки разказа, които заедно оформят цялостен сюжет. Разказите са публикувани за пръв път като една книга през 1951 г. в САЩ.

В България книгата е издадена за последно през 2008 година като част от цялостен сборник "Фондация Том Първи" от издателство Бард. [1]

Главни действащи лица

  • Ексел Горов: Търговец и агент на Фондацнията осъден на смърт на Аскон
  • Лимар Понйетс: Търговец и представител на Фондацията, освобождава Горов чрез подкуп

Сюжет

Психоисториците

(разказ публикуван за пръв път през 1951)

Първият разказ започва на Трантор, главната планета на дванадесет хиляди годишната Галактическата империя. Читателят е запознат с идеята за Психоисториятя и нейният създател Хари Селдън, през очите на математикът Гаал Дорник. Гаал Дорник, новопристигнал на планетата бива въвлечен в интригата между Селдън и Империята. Дорник става свидел на събитията които водят до официалното създаване на Фондацията.

Енциклопедистите

(разказ публикуван за пръв път през май 1942)

Петдесет години след събитята от първия разказ, Фондацията от енциклопедисти разработват научния си труд на планетата Терминус. Предвидените събития относно разпада на Галактическата империя започват да се сбъдват. Населението на Терминус се оказва обкръжено от агресивни съседни страни, които се откъсват от владението на Империята и започват да водят борба за надмощие помежду си. Безсилният кмет на Терминус Салвор Хардин, се сблъсква с научното ръководство на Фондацията в опита си да защити планетата от външна агресия. Разказът завършва с разкритието, че Хари Селдън е манипулирал събитията до момента, и че истинската цел на Фондацията е да създаде нова империя сред хаоса на бъдещите 1000 години.

Кметовете

(разказ публикуван за пръв път през юни 1942)

Осемдесет години след създаването на Фондацията, властта на планетата е напълно прехвърлена в ръцете на кмета Салвор Хардин. Технологичното превъзходство на Фондацията над съседните западащи цивилизации позволява на кмета да манипулира владетелите на "Четирите Кралства". Фондацията предоставя научна подкрепа на Кралствата под формата на религиозен орден. Поддръжката и създаването на напреднали технологии, като електрогенератори, осветление и космически кораби е кодифицирано в свещена религия сред населението на Кралствата.

Салвор Хардин е изправен пред нова криза, след като става ясно, че един от владетелите на съседните Кралства планува да нападне Фондацията с помощта на технологичните чудеса, които е получил от Хардин.

Терминус няма никакви средства за защита и планетата изглежда обречена до последния момент. Накрая на разказа Хари Селдън отново се появява под формата на запис и обяснява как психоисторията спасява Терминус.

Търговците

(разказ публикуван за пръв път през октомври 1944)

Събитията в този разказ се случват 135 години след създаването на Фондацията на планетата Терминус. Фондацията вече е истински център на политическа власт и използва търговия, вместо религия за да разпростира влиянието си.

Един от лицензираните търговци на Фондацията на име Ексел Горов е заловен и бива обвинен в нелегално разпространение на опасни предмети, на планета където наказанието за продажба на високи технологии е смърт.

Линмар Понйетес, независим търговец на Фондацията е изпратен на мисия да спаси Ексел Горов. Пристигайки на планетата той бързо осъзнава, че опасността затворникът да бъде екзекутиран е истинска. Понйетес започва преговори с местните лидери, и постепенно убеждава един от младшите членове, Консул Ферил да освободи затворника в замяна на подарък. Понйтес измайсторява машина способна да превръща желязо в злато и я предоставя на Ферил. Затворникът е освободен, а чрез подкупа Понйтес успява да създаде търговски отношения с планета, която досега се е противопоставяла на комерсиални контакти с Фондацията.

Търговците – принцове

(разказ публикуван за пръв път през август 1944)

155 години след създаването си, Фондацията се е превърнала в могъща сила на края на Галактиката. Технологичната и комерсиална власт на новата Империя с център Терминус се разпрострира далеч, но продължава да среща опозиция. Три космически кораба на Фондацията са изгубени в близост до Корелианската република, водейки до притеснения относно технологичните способности на западналата държава. Опитният търговец Хобер Малоу е изпратен на мисия да открие липсващите кораби и да разпознае положението на Корел.

След като пристига на Корел, Хобер Малоу веднага е поставен пред избор на живот и смърт.

Значимост

Първата книга от поредица, която впоследствие ще достигне седем книги и свързва другите поредици на Азимов (Галактическата империя и Роботи) в един сюжет.

Социално влияние

Учени, икономисти и бизнесмени твърдят, че книгата на Азимов е имала значително влияние върху тяхната кариера и живот. Награденият с Нобелова награда икономист Пол Кругман казва, че е избрал да учи икономика защото е най-близката съществуваща наука до Психоисторията.[2]

Предприемачът и международен бизнесмен Елон Мъск, също счита книгите за Фондацията за източник на вдъхновение. [3]

Психологът Мартин Селигман описва поредицата книги, като влиятелен фактор в професионалния си живот, заради използването в книгите на психология за предвиджане на социологични събития. Селигман твърди, че първото успешно предвиждане на социологични събития, изборите в САЩ през 1998, се дължи на психологични принципи. [4]

Източници

Външни препратки

Мега-ревю Фондация на Азимов

3

ТРАНТОР — … В началото на тринадесетото хилядолетие тази тенденция достигнала върха си. Като постоянен център на имперското правителство в продължение на стотици поколения и при разположението си в централните райони на Галактиката сред най-гъсто населените и най-напредналите в индустриално отношение светове на системата той едва ли би могъл да не стане най-компактното и богато струпване на хора, каквото бе познавала човешката раса.

Неговата урбанизация се развивала непрестанно и накрая достигнала връхната си точка. Цялата суша на Трантор — 190000000 квадратни километра — била покрита от един-единствен град. Във върховия период населението му надхвърлило четиридесет милиарда. Това огромно население се било посветило почти изцяло на административните нужди на Империята и хората дори не стигали за изпълнението на тази сложна задача. (Трябва да си спомним, че невъзможността Галактичната империя да се управлява нормално при посредственото ръководство на последните императори била значителен фактор за рухването й.) Всеки ден флоти от десетки хиляди кораби донасяли на масите в Трантор производството на двадесет селскостопански свята…

Зависимостта му от други светове за храната, а всъщност и за всичко необходимо за живота, правело Трантор все по-уязвим от завладяване чрез обсада. През последното хилядолетие на Империята монотонните многобройни бунтове карали всеки следващ император да го съзнава и политиката на Империята се превърнала едва ли не само в опазване на деликатната вратна артерия на Трантор…

Енциклопедия „Галактика“

Гаал не беше сигурен дали слънцето свети, дори дали е ден или нощ. Срамуваше се да попита. Изглежда, цялата планета живееше под метален покрив. Храната, която току-що бе изял, бе наречена обед, но имаше много планети, които живееха по стандартно денонощие, без да се съобразяват с възможно неудобната смяна на деня и нощта. Периодите на въртене на планетите бяха различни, а той не знаеше какъв е периодът на Трантор.

Отначало Гаал тръгна горящ от нетърпение подир надписите „Солариум“, но установи, че той представлява помещение за загаряне под изкуствени лъчи. Постоя малко време там, а после се върна в главното фоайе на „Луксор“.

— Къде мога да купя билет за екскурзия в околопланетното пространство? — попита той администратора.

— При мен.

— Кога ще започне?

— За малко я изпуснахте. Следващата е утре. Купете си билет сега и ние ще ви запазим място.

— О! — На другия ден щеше да е твърде късно. Утре трябваше да бъде в университета. — Няма ли наблюдателна кула… или нещо подобно? Искам да кажа, под открито небе.

— Разбира се! Ако искате, ще ви продам билет за нея. Позволете ми най-напред да проверя дали вали или не. — Той натисна една ръчка до себе си и зачете буквите, които плъзнаха по матовия екран. Гаал ги четеше заедно с него. — Времето е добро — каза администраторът. — Всъщност струва ми се, че сега е сухият сезон — добави той, за да поддържа разговора. — Аз лично не си правя труда да излизам навън. За последен път бях под открито небе преди три години. Един път като го видиш, е достатъчно… ето ви билета. Специалният асансьор е отзад. Пише „За кулата“. Трябва само да се качите в него.

 

 

Асансьорът беше от новия тип, който се задвижва чрез гравитационно отблъскване. Гаал влезе в него, последваха го и други. Операторът натисна едно копче. Когато притеглянето стана нула, за миг Гаал почувства, че увисва в пространството, после теглото му постепенно започна да се възвръща, докато асансьорът ускоряваше движението си нагоре. Последва намаляване на скоростта и стъпалата му се отлепиха от пода. Подвикна, без да иска.

— Пъхнете краката си под релсата — посъветва го операторът. — Не прочетохте ли надписа?

Другите бяха постъпили точно така. Те му се усмихваха, докато той с отчаяни усилия се мъчеше напразно да пропълзи надолу по стената. Обувките им се притискаха с горната си част в хромираните релси, поставени успоредно една спрямо друга по пода на разстояние шестдесет сантиметра. Забеляза ги, когато влезе, но не им обърна внимание.

Тогава някаква ръка го хвана и го придърпа надолу.

Когато асансьорът спря, той задъхано благодари. Излезе на откритата тераса, обляна в бяло сияние, от което го заболяха очите. Мъжът, чиято ръка току-що му бе помогнала, вървеше веднага след него. Той му съобщи любезно:

— Има достатъчно места за сядане.

Гаал затвори уста; тя беше зинала.

— Изглежда, наистина е така — отвърна той. Автоматично се запъти към седалките, но спря. — Ако нямате нищо против, за миг ще отида до парапета. Искам… да поогледам.

Мъжът добросърдечно му махна с ръка да върви и Гаал се наведе над високия до рамената парапет, потопи се в цялата панорама.

Земята не се виждаше. Тя се губеше под все по-сложните структури, дело на човешка ръка. Нямаше друг хоризонт, освен метални очертания на фона на небето, проснали се почти униформено сиви, и разбра, че е така по цялата суша на планетата. Не се забелязваше почти никакво движение — няколко спортни летателни апарата лениво плаваха в небето, но той знаеше, че цялото бурно движение на милиарди хора ставаше под металната кожа на този свят.

Не се виждаше нищо зелено; никаква пръст, нищо друго живо освен човека. Мина му през ума, че някъде в този свят се намира дворецът на императора, разположен сред неколкостотин квадратни километра естествена почва, озеленен с дървета, блеснал в багрите на дъгата от цветя. Той беше малък остров сред океан от стомана, но не се виждаше от мястото, където се намираше Гаал. Можеше да е на десет хиляди километра оттам. Гаал не знаеше.

Скоро ще трябва да направи своята екскурзия около планетата!

Той въздъхна шумно и най-после осъзна, че вече се намира на Трантор; на планетата, която беше център на Галактиката и утроба на човешката раса. Не видя никоя от слабостите му. Не забеляза да кацат кораби с храни. Не знаеше за вратната артерия, която съединяваше четиридесетте милиарда на Трантор с останалата Галактика. Съзнаваше само най-великото дело на човека; окончателното и почти надменно завладяване на един свят.

Отдръпна се малко замаян. Приятелят му от асансьора сочеше един стол до себе си и Гаал седна на него.

— Казвам се Джерил — усмихна се мъжът. — За първи път ли сте на Трантор?

— Да, мистър Джерил.

— Така си и помислих. Джерил е малкото ми име. Ако имате поетичен темперамент, Трантор ви очарова. Но транторианците никога не идват тук горе. Не им харесва. Изнервя ги.

— Изнервя!… Аз се казвам Гаал, между другото. Защо да ги изнервя? Великолепно е!

— Въпрос на субективно мнение, Гаал. Ако сте роден в килер и отрасъл в коридор, работите в килия и прекарвате отпуската си в претъпкан солариум, когато излезете на открито и над вас няма нищо друго освен небето, не е изключено да изпаднете в нервна криза. След като навършат пет години, децата ги извеждат тук веднъж годишно. Не зная дали има някаква полза. Всъщност те не излизат достатъчно на открито и първите няколко пъти пищят, докато изпаднат в истерия. Трябва да започват още щом ги отбият, да излизат веднъж седмично. Разбира се — продължи той, — това не е от значение. Какво ще стане, ако въобще не излизат? Там долу те са щастливи и управляват Империята. На каква височина мислите, че се намираме?

— На осемстотин метра? — рече Гаал и се запита дали това не звучи наивно.

— Не. Само на сто и петдесет метра.

— Какво? Но асансьорът вървя…

— Зная, но повечето време той само се издигаше към нивото на повърхността. На Трантор тунелите достигат на километър и половина надолу. Той е като айсберг. Девет десети от него не се виждат. По крайбрежието дори навлиза няколко километра под дъното на океана. Всъщност ние сме проникнали толкова надолу, че можем да използваме температурната разлика между повърхността и на дълбочина около три километра, за да си доставяме цялата ни необходима енергия. Знаехте ли го?

— Не, мислех, че използвате атомни генератори.

— Навремето ги използвахме. Но така е по-евтино.

— Мога да си представя.

— Какво мислите за всичко това? — За миг добронамереността на човека се изпари и се превърна в лукавство. Той придоби едва ли не потаен вид.

Гаал се повъртя на стола си.

— Великолепно — повтори той.

— В отпуска ли сте тук? Пътувате? Разглеждате забележителностите?

— Не съвсем. Винаги съм искал да посетя Трантор, но дойдох тук преди всичко да работя.

— Охо?

Гаал се почувства задължен да обясни по-подробно.

— Към проекта на доктор Селдън в Транторския университет.

— Гарвана Селдън?

— Ами не. Имам предвид Хари Селдън — психоисторика Селдън. Не познавам Гарвана Селдън.

— И аз имам предвид Хари. Наричат го Гарвана. Прякор, нали разбирате? Все предсказва бедствия.

— Така ли? — Гаал беше искрено удивен.

— Би трябвало да го знаете. — Джерил вече не се усмихваше. — Значи идвате да работите при него?

— Ами да. Аз съм математик. Защо предсказва бедствия? Какви бедствия?

— А вие какви мислите?

— Опасявам се, че нямам никакво понятие. Чел съм статиите, които доктор Селдън и неговата група публикуват. Те засягат теорията на математиката.

— Да, трудовете, които публикуват.

Гаал изпита досада.

— Струва ми се, че е време да се прибирам в стаята — кака той. — Беше ми много приятно, че се запознахме.

Джерил му махна равнодушно с ръка за сбогуване.

 

 

Гаал завари в стаята да го чака един човек. За миг остана твърде стреснат, за да вложи в думи неизбежното „Какво правите тук?“, което се надигна към устните му.

Човекът стана. Беше стар, почти напълно плешив и накуцваше, но очите му бяха сини и блестяха.

— Аз съм Хари Селдън — каза той миг преди обърканият мозък на Гаал да съпостави действителното лице със спомена за него от многократно гледаните снимки.