Айзък Азимов
Фондацията (21)

6

Салвор Хардин не отпътува веднага за планетата Анакреон, от която кралството бе взело името си. Той пристигна там едва в деня преди коронацията, след като набързо бе посетил осем от най-големите звездни системи на кралството — оставаше само колкото да поговори с местните представители на Фондацията.

Пътуването му създаде потискаща представа за големината на кралството. Беше тресчица, незначително петънце в сравнение с невъобразимите простори на Галактичната империя, на която навремето е било изтъкнат член; но за човек, чиито мисловни навици са били изградени на една само планета и при това рядко населена, мерките на Анакреон в площи и население бяха зашеметяващи.

Като запазваше почти напълно границите на бившата префектура Анакреон, то обхващаше двадесет и пет звездни системи, шест от които имаха повече от един обитаван свят. Населението от деветнадесет милиарда, макар да беше по-малко, отколкото в славните дни на Империята, бързо се увеличаваше успоредно с все по-големия научен напредък, поощряван от Фондацията.

И едва сега Хардин се смая от огромността на тази задача. Дори след тридесет години само главната планета притежаваше енергия. Външните провинции все още имаха огромни райони, където ползването на атомната енергия не беше възобновено. Дори постигнатият напредък нямаше да е възможен, ако не бяха все още годните за работа реликви, оставени от отлива на Империята.

Когато пристигнаха на главната планета, Хардин установи, че всякаква нормална делова дейност е напълно замряла. Из външните провинции още нямаше празненства; но тук, на планетата Анакреон, всеки човек участваше трескаво във възбудената, блестяща религиозна бъркотия, оповестяваща пълнолетието на техния крал Леополд.

Хардин успя да задържи само половин час изтощения и изтормозен Верисов, преди посланикът да беше принуден да се втурне да надзирава още един храмов фестивал. Но половината час се оказа изключително полезен и Хардин доста доволен се подготви за фойерверките през нощта.

Изобщо той се държеше като наблюдател, защото не изпитваше влечение към религиозните обреди, които несъмнено трябваше да извърши, ако разберяха кой е. Затова, когато балната зала на двореца се изпълни с блестяща тълпа, съставена от представители на най-висшата и най-високопоставената аристокрация, той не се отделяше от стените и едва го забелязваха или въобще не му обръщаха внимание.

Бяха го представили на Леополд заедно с дълга редица други, и то от безопасно разстояние, защото кралят седеше отделен във впечатляващо самотно величие, обграден от смъртоносния си радиоактивен ореол. И само след по-малко от час този същият крал щеше да заеме мястото си върху масивния трон от родиево-иридиева сплав, украсен със златни релефи и скъпоценни камъни, а след това тронът и всичко около него щеше да се издигне величествено във въздуха, бавно щеше да прелети над пода и да увисне до големия прозорец, през който огромните тълпи от обикновени хора можеха да видят своя крал и да се навикат почти до припадък. Разбира се, тронът нямаше да е толкова масивен, ако в него не беше вграден атомен двигател.

Минаваше единадесет часът. Хардин не го свърташе и се надигна на пръсти, за да вижда по-добре. Устоя на желанието да се качи върху стол. Тогава видя Виенис да си пробива път през тълпата към него и се отпусна.

Виенис напредваше бавно. Почти на всяка крачка трябваше да разменя любезно думи с някой уважаван благородник, чийто дядо бе помагал на дядото на Леополд да граби кралството и поради това бе получил титлата херцог.

Накрая Виенис се освободи от последния, облечен в униформа пер и стигна до Хардин. Усмивката му се изкриви самодоволно, а черните му очи гледаха изпод вежди с блясъци на задоволство.

— Драги Хардин — поде той с нисък глас, — щом отказвате да съобщите кой сте, трябва да очаквате скука.

— Не скучая, Ваше превъзходителство. Всичко е изключително интересно. Знаете, че на Терминус нямаме подобни спектакли.

— Несъмнено. Но бихте ли дошли в моите помещения, където ще можем да поговорим по-обстойно и значително по-уединени?

— Разбира се.

Хванати под ръка, двамата се изкачиха по стълбището и не една вдовстваща херцогиня вдигна изненадана лорнета си и се зачуди кой ли е този, облечен в обикновени дрехи и интересен на вид чужденец, на когото принц-регентът така явно отдаваше почит.

В покоите на Виенис Хардин се отпусна в пълно удобство и с промърморена благодарност прие чашата питие, налято лично от ръката на регента.

— Вино от Локрис, Хардин — отбеляза Виенис, — от кралската изба. Истинско — на възраст два века. Било е направено десет години преди зеонийския бунт.

— Истинска кралска напитка — съгласи се Хардин учтиво. — За Леополд I, крал на Анакреон.

Пиха и след последвалото мълчание Виенис добави иронично:

— И скоро император на Периферията, а по-нататък кой знае? Някой ден Галактиката може отново да бъде обединена.

— Несъмнено. От Анакреон ли?

— Защо не? С помощта на Фондацията нашето научно превъзходство над останалата част от Периферията ще бъде неоспоримо.

Хардин остави празната си чаша.

— Да, разбира се — каза той, — само че Фондацията е задължена да помага на всяка нация, която поиска от нея научна помощ. Поради високия идеализъм на правителството ни и великата морална цел на нашия основател Хари Селдън ние не сме в състояние да отдаваме предпочитания. Това не може да се промени, Ваше превъзходителство.

Усмивката на Виенис се разшири.

— Духът на Галактиката — да използвам популярния жаргон — помага на онези, които си помагат сами. Разбирам напълно, че оставена сама на себе си, Фондацията никога няма да ни сътрудничи.

— Не бих се изразил така. Ние ремонтирахме за вас имперски кръстосвач, макар моето навигационно управление да го искаше за изследователски цели.

— Изследователски цели! — повтори иронично последните му думи регентът. — Да! Но нямаше да го ремонтирате, ако не ви бях заплашил с война.

— Не зная — отвърна с успокоителен жест Хардин.

— Аз зная. И заплахата винаги е била действителна.

— И продължава да съществува?

— Сега е вече доста късно да се говори за заплахи. — Виенис бе хвърлил бърз поглед върху часовника на бюрото му. — Слушайте, Хардин, вие сте били вече веднъж на Анакреон. Тогава бяхте млад; и двамата бяхме млади. Но дори и тогава имахме съвсем различен поглед върху нещата. Вие сте, както казват, миролюбец, нали?

— Предполагам, че съм. Поне смятам насилието за неикономичен начин да се постигне определена цел. Винаги съществуват по-добри заместители, макар понякога да не са толкова преки.

— Да, чувал съм прословутия ви израз „Насилието е последното средство на некомпетентния“. И все пак — регентът почеса леко едното си ухо с превзета разсеяност, — не бих нарекъл себе си точно некомпетентен.

Хардин кимна учтиво и не отвърна нищо.

— И все пак — продължи Виенис, — винаги съм вярвал в прякото действие. Вярвал съм в това, да прокарвам пряка пътека в моята цел и да следвам тази пътека. По този начин съм постигнал много и очаквам да постигна още повече.

— Зная — прекъсна го Хардин. — Убеден съм, че прокарвате пътека като тази, която описвате за вас и за децата ви, водеща към трона. Като се има предвид нещастната гибел на бащата на краля — вашия по-стар брат — и нестабилното здравословно състояние на краля. Неговото здравословно състояние е нестабилно, нали?

Виенис се намръщи от удара и гласът му стана рязък.

— Вероятно ще разберете, Хардин, че е за предпочитане да избягвате някои теми. Може в качеството си на кмет на Терминус да смятате, че притежавате привилегията да… хм… правите неблагоразумни забележки, но ако е така, моля ви, откажете се от това си схващане. Не съм човек, който се плаши от думи. Моята философия в живота е била, че трудностите изчезват, когато се изправиш смело срещу тях и още никога не съм им обръщал гръб.

— Не се съмнявам. А на каква по-точно трудност отказвате да обърнете гръб в сегашния момент?

— Трудността, Хардин, да се убеди Фондацията да ни сътрудничи. Вашата политика на мир, разберете го, ви е накарала да направите няколко твърде сериозни грешки само защото сте подценили смелостта на вашите противници. Не всички се плашат от преки действия като вас.

— Например? — подметна Хардин.

— Например вие сам дойдохте на Анакреон и сам ме придружихте в покоите ми.

— И какво нередно има в това? — Хардин се огледа.

— Нищо — рече регентът, — освен че отвън тази стая дежурят петима добре въоръжени и готови да стрелят полицаи. Не смятам, че можете да излезете, Хардин.

Кметът повдигна вежди.

— Не желая да излизам веднага. Нима толкова се боите от мен?

— Въобще не се страхувам от вас. Но това може да послужи, за да ви увери в решителността ми. Да го наречем ли жест?

— Наречете го както искате — отвърна Хардин с безразличие. — Няма да се разтревожа от този инцидент, както и да предпочетете да го наречете.

— Сигурен съм, че с времето отношението ви ще се промени. Но вие направихте и друга грешка, Хардин, по-сериозна. Изглежда, че планетата Терминус е напълно беззащитна.

— Естествено. От какво трябва да се опасяваме? Не застрашаваме ничии интереси и служим еднакво на всички.

— И докато вие оставахте безпомощни — продължи Виенис, — любезно ни помогнахте да се въоръжим, като ни оказахте специална помощ, за да създадем нашата флота — мощна флота. Всъщност флота, която, след като ни подарихте имперския кръстосвач, е непобедима.

— Ваше превъзходителство, губите си времето. — Хардин понечи да стане от креслото. — Ако искате да кажете, че обявявате война и ме осведомявате за това, ще трябва да ми позволите веднага да се свържа с моето правителство.

— Седнете, Хардин. Не обявявам война и вие въобще няма да се свързвате с правителството си. Когато войната избухне — не се обяви, Хардин, а избухне, Фондацията ще бъде уведомена своевременно от атомните изстрели на анакреонската флота под командването на сина ми на борда на флагманския кораб „Виенис“, бивш кръстосвач от имперската флота.

— И кога ще стане всичко това? — намръщи се Хардин.

— Ако наистина ви интересува, корабите напуснаха Анакреон точно преди петдесет минути, в единадесет часа, и първият изстрел ще бъде даден веднага при доближаване до Терминус, което означава утре по пладне. Можете да се смятате за военнопленник.

— Точно за такъв се смятам, Ваше превъзходителство — каза Хардин, като продължаваше да се мръщи. — Но съм разочарован.

Виенис се усмихна презрително.

— Това ли е всичко?

— Да. Мислех, че моментът на коронацията — полунощ, нали разбирате? — ще бъде логичното време да се раздвижи флотата. Явно сте искали да започнете войната, докато още сте регент. Другият начин щеше да е по-драматичен.

— Какво, в името на Космоса, говорите? — втренчи поглед в него регентът.

— Не разбирате ли? — попита тихо Хардин. — Подготвил съм ответния си удар за полунощ.

Виенис се надигна от креслото си.

— Блъфът ви няма да мине. Не съществува възможност за ответен удар. Ако разчитате на подкрепата на другите кралства, забравете за нея. Техните обединени флоти въобще не са противник за нашата.

— Зная. Не възнамерявам да изстрелям нито един снаряд. Само че преди една седмица бе съобщено, че днес в полунощ планетата Анакреон се поставя под възбрана.

— Под възбрана ли?

— Да. Ако не разбирате, мога да ви обясня, че всички жреци на Анакреон ще започнат стачка, освен ако аз отменя заповедта. Но няма да го сторя, защото съм задържан в изолация; а дори и да не беше така, не желая да го направя. — Той се наведе напред и добави с внезапно оживление: — Съзнавате ли, Ваше превъзходителство, че нападение срещу Фондацията не е с нищо по-малко от най-отявлено светотатство?

Виенис явно се опитваше да си възвърне самообладанието.

— Не ми разправяйте приказки, Хардин. Запазете ги за тълпата.

— Драги Виенис, за кого мислите, че ги пазя? Предполагам, че през последния половин час всеки храм на Анакреон се е превърнал в център на тълпа, която слуша как свещеникът им разяснява точно това. Няма нито един мъж или жена на Анакреон, които да не знаят, че правителството им е предприело злобно, непредизвикано нападение срещу центъра на тяхната религия. До полунощ остават само четири минути. По-добре ще е да слезете в залата, за да наблюдавате събитията. С петима пазачи пред вратата тук ще бъда в безопасност. — Той се облегна назад в креслото, наля си още една чаша вино от Локрис и се загледа в тавана с пълно безразличие.

Виенис изприщи въздуха с приглушена псувня и се втурна навън от стаята.

Елитът в залата бе притихнал, когато се образува широка пътека до трона. Сега Леополд седеше на него с ръце, поставени неподвижно върху страничните облегалки, с високо вдигната глава и замръзнало изражение на лицето. Огромните полилеи светеха по-слабо и в разсеяната светлина на многоцветните малки крушки „атомо“, които обсипваха сводестия таван, кралският ореол гиздаво блестеше, издигаше се над главата му и образуваше пламтяща диадема.

Виенис спря на стълбището. Никой не го видя; всички погледи бяха обърнати към трона. Стисна юмруци и остана на мястото си. Хардин не можеше с блъфа си да го принуди да предприеме глупави действия.

И тогава тронът помръдна. Издигна се нагоре и заплава без никакъв шум. Отмести се от подиума, спусна се бавно по стъпалата и после хоризонтално, на петнадесетина сантиметра над пода, се отправи към огромния отворен прозорец.

При басовите удари на камбаната, които известиха полунощ, той спря пред прозореца и ореолът на краля загасна.

За един замръзнал миг кралят не помръдна, изкривил лице от изненада, без ореол, чисто човечен; след това тронът се разклати и с шумен трясък се стовари от петнадесет сантиметра върху пода, точно когато всички светлини в двореца изгаснаха.

Над крясъците и бъркотията се разнесе гласът на Виенис:

— Донесете факлите! Донесете факлите!

Той започна да нанася удари надясно и наляво в тълпата и си проби път до вратата. Отвън в мрака бяха нахлули дворцовите стражи.

Някак върнаха факлите обратно в залата; факли, които трябваше да се използват в гигантската процесия по улиците на града след коронацията.

Стражите се втурнаха обратно в залата с факли — сини, зелени и червени; там странната светлина освети уплашени, объркани лица.

— Нищо лошо не е станало — извика Виенис. — Останете по местата си. След малко ще имаме енергия. — Обърна се към капитана на стражата, застанал в положение „мирно“. — Какво става, капитане?

— Ваше превъзходителство — отвърна той веднага, — дворецът е обграден от жителите на града.

— Какво искат? — изръмжа Виенис.

— Начело е един жрец. Установи се, че е върховният жрец Поли Верисов. Той настоява незабавно да бъде освободен кметът Салвор Хардин и да се прекрати войната срещу Фондацията. — Докладът бе направен с безизразния тон на офицер, но погледът му се местеше неспокойно.

— Ако някой от сганта — викна Виенис, — се опита да премине през портите на двореца, веднага го изгорете. Засега нищо повече. Нека викат! Утре ще си разчистим сметките!

Факлите бяха вече разпределени и залата отново се осветяваше. Виенис се втурна към трона, все още заседнал край прозореца, и изправи на крака слисания, силно пребледнял Леополд.

— Ела с мен. — Той хвърли поглед през прозореца. Градът беше в пълен мрак. Отдолу се дочуваха прегракналите, неразбираеми викове на тълпата. Светлина имаше само вдясно, където се намираше храмът Арголид. Виенис изруга гневно и повлече краля. Втурна се в покоите си с петимата стражи по петите му. Леополд ги следваше с широко отворени очи, занемял от уплаха.

— Хардин — поде Виенис дрезгаво, — играете си със сили, прекалено големи за вас.

Кметът не му обърна никакво внимание. В перлената светлина на джобното фенерче „атомо“, поставено до него, той остана седнал с леко иронична усмивка върху лицето.

— Добро утро, Ваше величество — обърна се той към Леополд. — Поздравявам ви с коронацията.

— Хардин — викна отново Виенис, — наредете на вашите жреци да се заемат със задълженията си.

Хардин го изгледа хладнокръвно.

— Заповядайте им вие, Виенис, и се убедете кой си играе със сили, прекалено големи за него. Точно сега на Анакреон нито едно колело не се върти. Нито една лампа не свети, освен в храмовете. Не тече и капка вода, освен в храмовете. По наветрената половина на планетата няма нито една калория топлина, освен в храмовете. Болниците не приемат никакви пациенти. Централите са спрени. Никакъв кораб не може да излети. Ако не ви харесва, Виенис, вие можете да наредите на жреците да се върнат на работа. Аз не желая.

— Космосът ми е свидетел, Хардин, ще им наредя. Ако трябва да стигнем до решителен сблъсък, така да бъде. Ще видим дали вашите жреци ще устоят на армията. Тази нощ всеки храм на планетата ще бъде поставен под надзора на армията.

— Много добре, но как ще издадете заповедите? Всички комуникационни съоръжения на планетата не действат. Ще установите, че радиото, телевизията, ултракъсовълновите устройства не работят. Всъщност единственото съобщително съоръжение на планетата, което ще продължи да работи — извън храмовете, разбира се, — е телевизорът тук, а аз съм го настроил само на приемане.

Виенис с мъка се опита да си поеме дъх, а Хардин продължи:

— Ако пожелаете, можете да наредите на армията си да нахлуе в храма Арголид край двореца и след това да използвате апаратите с ултракъси вълни, за да се свържете с други части на планетата. Но се опасявам, че ако го направите, тълпата ще разкъса на парчета вашите армейци — и тогава кой ще пази двореца ви, Виенис? И живота ви, Виенис?

— Ще издържим, дяволе — отвърна Виенис с надебелен глас. — Ще издържим през деня. Нека тълпата си реве и нека да няма енергия, но ще издържим. А когато се разнесе новината, че Фондацията е завзета, вашата скъпоценна тълпа ще установи върху какъв вакуум е била изградена религията й, ще изостави вашите жреци и ще се обърне срещу тях. Давам ви срок до утре по пладне, Хардин, защото можете да спрете енергията на Анакреон, но не сте в състояние да спрете моята флота. — Гласът му беше прегракнал, но ликуващ. — Те летят, Хардин, и начело е големият кръстосвач, който сам наредихте да се ремонтира.

— Да — отвърна небрежно Хардин, — кръстосвачът, който сам наредих да се ремонтира… но по мой начин. Кажете, Виенис, чувал ли сте за ултракъсовълновото реле? Не, виждам, че не сте. Е, след около две минути ще разберете какво може да направи такова реле. — Докато говореше, телевизорът заработи и той се поправи. — Не, след две секунди. Седнете, Виенис, и слушайте.