Барбара Делински
Сълзите на гранита (9) (Страстите на Челси Кейн)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Passions of Chelsea Kane, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2017)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Барбара Делински

Заглавие: Сълзите на гранита

Преводач: Ангелина Пискова; Емил Манолов

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1803

История

  1. — Добавяне

Глава осма

В неделя Челси се прибра в Балтимор. Пристигна твърде късно, за да се обажда на когото и да било, но всъщност донякъде така го беше планирала.

В понеделник сутрин, още щом прекрачи прага на офиса, й се обади Кевин.

Сърцето й заби ускорено.

— Здравей, тате — каза тя приповдигнато. — Как си?

— Пропусна сватбата на Карл.

Сърцето й пак затупа. Вече не толкова приповдигнато, тя каза:

— Знам.

— Беше поканена. Слей каза, че ти се е обадила.

— Обади ми се. Но не можех да дойда — не би издържала просто да седне и да наблюдава как Карл се жени за Хейли. — Щеше да ми е много трудно.

— А толкова трудно ли щеше да ти е сама да ми кажеш? Не бях подготвен за обаждането на Сиси.

— Опитвах се да те подготвя. Не един път.

— Никога не си ми споменавала, че има друга жена.

— И аз самата не знаех допреди една седмица.

— Но ти и Карл бяхте толкова близки!

Толкова близки. Челси почти се изсмя на иронията на това твърдение. Тя носеше бебето на Карл, а той току-що се беше оженил за друга.

— Какво се случи? — попита Кевин. — Как, по дяволите, стана така, че Карл се ожени за нея, вместо за теб?

Челси се засмя, но в смеха й имаше и нотка на истерия.

— Влюби се в нея.

— Но той обича теб!

— Не по същия начин.

— Не си ли разстроена?

Тя пое дъх, за да се успокои.

— Как мога да бъда разстроена, щом Карл е щастлив? Той винаги е бил един от най-близките ми приятели. Желая му само най-доброто.

Последва мълчание. След това с нисък, обвиняващ глас Кевин каза:

— Ти пропиля шанса си, Челси. Той беше последният ти отличен шанс. Беше запленен от теб през всичките тези години. Примиряваше се с глупостите ти. Но тази история с Ню Хампшир си каза думата.

Челси беше поразена.

— Това той ли ти го каза?

— Няма нужда да ми го казва. Очевидно е. Ако беше останала тук, до него, той нямаше и да погледне друга жена.

Толкова й беше омръзнало да слуша едни и същи стари аргументи. Кевин отказваше да разбере.

— Татко, той не ме обича по начина, по който обича нея — каза тя умоляващо. — За нас няма никакво бъдеще. Моето отиване в Ню Хампшир няма нищо общо с това.

Мълчанието на Кевин подсказваше, че не й вярва.

— Повярвай ми, татко. Така е най-добре.

— Наистина исках да се омъжиш за Карл.

— Знам.

— Наистина исках да имам внуци. Сега вече това май няма да стане, нали?

„Кажи му го“ — подтикна я съвестта й. Но тя не можеше. Не и след като Карл току-що се беше оженил за друга.

— Ще имаш внуци — каза тя. — Искам да бъда майка.

— Моля?

— Казах — повтори тя търпеливо, — че искам да бъда майка.

— Това е нещо ново. Мислех си, че искаш първо да намериш себе си.

— Това правя.

Отново последва мълчание. И като капак едно рязко:

— Да. Това правиш.

Доплака й се.

— Всичко ще бъде наред, татко. Ще науча всичко, което трябва, и ще бъда по-добре подготвена за всичко.

Той не каза нищо.

— Наистина.

Той продължаваше да мълчи.

Тя въздъхна, затвори очи и сложи ръка върху корема си. Пак й се повдигаше. Рано сутрин беше най-зле, но това чувство не я напускаше и през целия ден, особено когато беше възбудена.

— Наистина трябва да поговорим, татко. Може би на Четвърти. Мислех си, че ще имаме известно време и за себе си в Нюпорт…

— Няма да ходя в Нюпорт.

Тя разтвори широко очи.

— Но ние винаги сме прекарвали Четвърти юли в Нюпорт.

Тя не би отишла никъде другаде на Четвърти юли.

— Предполагах, че ще бъдеш с Карл, така че планирах да отида до Макинак Айлънд. Един колега ме кани от години.

— Но аз мислех…

— Ще го направим някой друг път.

— О! Добре — тя почти се разплака. — Ще се чуем ли другата седмица?

— Разбира се.

— Обичам те, татко.

— Дочуване, Челси.

Тя затвори телефона и се опита да се стегне, но това беше трудна работа. Разочарованието, чувството за изоставеност, за самота бяха потискащи. Челси затвори вратата, подпря се на касата, закри лицето си с ръце и заплака.

— Какво става, по дяволите? — попита Джъд.

Не повиши глас. Нямаше нужда да го прави. Ръсел Ивз знаеше, че е ядосан.

Двамата стояха в началото на тиха селска алея на границата между дърветата и орните земи. Пред тях имаше няколко камиона със строителни материали и хора. Оттатък камионите и хората беше къщата на Челси Кейн.

— Не искат да работят — каза Ръс. — Мъча се да ги убедя цяла сутрин, но те изобщо не искат да доближат къщата. Страх ги е от призраците.

Призраците. Джъд просто не можеше да повярва.

— Тези големи мъжища да се страхуват от призраци? Майтапиш ли се?

Но Ръс не се майтапеше. И големите мъжища не помръдваха.

— Мислиш ли, че Бък ще тича така доволно, ако имаше призраци?

Кучето сновеше и душеше навсякъде, по всички прозорци и врати.

— Ами гласовете?

— Никой голям човек никога не е чувал никакви гласове. Само хлапета.

— Това, че ги чуват само хлапета, не значи, че ги няма.

— Няма ги — настоя Джъд.

— Обясни им на тях — кимна Ръс към мъжете.

Джъд потърка с ръка схванатия си врат. Сутринта в каменоломната имаше злополука — нищо сериозно, само един счупен при падане крак, но това го беше разтревожило. Мразеше хората да се нараняват, особено когато беше отговорен той. Възприемаше злополуките като нещо лично. Прекалено много неща възприемаше лично. Като сега.

— Ти си им шеф — каза той. — Ти трябва да им го кажеш. Затова ти плащам, Ръс. За Бога, не мога да върша всичко сам.

Огледа групата мъже за познати лица. Имаше няколкото недостатъчно.

— Кои са тези момчета, все пак?

— Събрах ги оттук-оттам.

— Оттук-оттам! — презрително измърмори Джъд.

Беше вторник. Той искаше работата по къщата да започне в понеделник. Не знаеше кога ще се върне Челси и искаше ремонтът да е напреднал, когато тя пристигне. Това беше въпрос на чест за него. Когато правеше нещо, правеше го добре.

Ядосан на Ръс, че го подвежда, на себе си, че бе приел задачата толкова сериозно, и на първо място на Челси Кейн, че беше настояла за този ремонт, той тръгна към скупчилите се мъже.

— Да нямате някакъв проблем, момчета?

— Да — обади се един. — Ръс не ни каза, че ще работим тук.

— Само луд човек ще се хване да работи на тази къща — добави друг.

Трети каза:

— Ръс си мисли, че няма да има проблеми, като ни е наел от друг град, но ние не сме тъпаци или глухи. Чували сме за това място. По дяволите, щом той не иска да влезе вътре, защо да влизаме ние?

Джъд помисли малко, после се върна при Ръс и обърнал гръб на мъжете, тихо попита:

— Казват, че не си искал да влезеш вътре. Вярно ли е?

Лицето на Ръс почервеня въпреки загара му.

— Какво ще правя вътре? Те да влизат, затова съм ги наел.

— Хайде, Ръс.

— Казах им да започнат с покрива. Това даже не е вътре.

— А те са изплашени и не искат да го направят — Джъд беше отвратен. — Големи тупанджии, а се страхуват от детски истории. Дай им пример. Влез вътре, излез, и им покажи, че още си жив.

— Ти влез.

— Направих го. С тебе. Вчера.

— Да, и аз имах цяла нощ кошмари — заспори Ръсел. — Няма да вляза пак — той вдигна ръка. — Когато ти ми каза за тази работа, аз казах, че ще се опитам, и точно това направих. Ако искаш, можеш да ме отстраниш и от другите работи, можеш, но тогава си вземам хората с мене. И къде ще стигнеш така?

В задънена улица, и Джъд го знаеше. Документите за съдружничество бяха подписани, времето течеше. Навесът в Мое Ридж трябваше да бъде завършен, преди да пристигне оборудването, подобно беше положението и с офиса в града, ако не искаха да изостанат. Имаше и други екипи, някои дори още по-отчаяно от Ръс се нуждаеха от работа, но Ръс беше добър. В цялата практика на Джъд с него това беше първият му провал.

Джъд погледна Хънтър, който се беше облегнал на един камион на „Плъм Гранит“. Пъхна ръце отзад в джинсите си и пристъпи към него.

— Какво мислиш ти? — гласът му не предполагаше кой знае каква близост.

— Мисля, че имаш проблем.

— Аз? Кажи ние. Тя иска къщата да се ремонтира.

— Обаче помоли тебе да го уредиш — каза Хънтър. — Аз нямам нищо общо.

— Разбира се, че имаш. Нали ти си в дъното на тези слухове. Но ти не си глупак. Не си и загубен селяк. Няма никакви призраци и ти много добре знаеш това.

Лицето на Хънтър се изостри.

— Искаш да кажеш, че съм си измислил всичко?

— Не — отговори Джъд.

Трябваше да внимава. Понякога и най-малкото нещо можеше да изкара Хънтър от релси и той изчезваше за дни. А Джъд имаше нужда от подкрепата му.

— Казвам, че си бил малко момче, когато си чул гласовете. Никой не ги е чувал преди това и е много съмнително, че някой ги е чул после.

Хънтър беше стиснал уста също като Оливър. Много лесно беше да повярва човек, че са баща и син.

— Е, и?

— Значи — каза Джъд, — щом си първият, който е съобщил за гласовете, можеш да бъдеш и първият, който да каже, че са си отишли.

— Но аз не знам дали са си отишли. Ще трябва да вляза, за да разбера, а аз няма да го направя.

— Страх ли те е?

— Не. Просто съм умен.

— Нали сам каза, че гласовете никога не вредят никому?

— Защото хората се разбягват, когато ги чуят.

— Когато си въобразяват, че ги чуват — го поправи Джъд.

Хънтър сви рамене презрително.

— Защо изкушаваш съдбата?

— Защото това е в твоя стил. Ти го правиш през целия си живот. Никога не си си учил уроците до вечерта преди изпитите. Пишеш чековете седмица преди падежа. Караш мотоциклета си така, като че ли няма да има утре. Дори когато си напуснал бараката и си тръгнал към пътя, когато майка ти е умряла — повечето деца на пет години биха останали, докато някой дойде.

— Никой нямаше да дойде. Никой никога не идваше.

Джъд усети горчивината в гласа му, но имаше забележка.

— Напуснал си бараката. Никога не си бил в града дотогава. Никога не си бил в компанията на други хора. Но нещо те е накарало да се скиташ по пътя. Имаш хъс, Хънтър. Някога можеш да си инат до глупост и като си навиеш нещо, да не отстъпваш, но имаш хъс. Може да си безразсъден понякога и инат като магаре, но имаш хъс. Ти си изкушил съдбата, като си зарязал онази барака, ти изкушаваш съдбата всеки път, когато изскачаш на Сибън Роуд. И сега ли продължаваш да изкушаваш съдбата? Ще влезеш ли в тази къща или не?

Лицето на Хънтър беше каменно.

— Тя не биваше да я купува.

— Но го направи. Сторено е. Тя иска да живее тук и очаква от нас да направим ремонта. Това е ясно. Наистина ще се изложим, ако не можем да го направим.

— Не ние, Ръс не може да го направи.

— Но ние отговаряме — Джъд промени тактиката. — Ти искаше повече отговорност. Ето ти възможността. Заеми се с Ръс. Стани основен предприемач за този договор.

— Ти да не си мръднал? — присви очи Хънтър.

— Не, не съм. Говоря ти сериозно — колкото повече мислеше, толкова повече бе сигурен, че ще го убеди. — Ти знаеш какво трябва да се направи. Нали живя тринайсет години с Хиби Мейкок и синовете му, а те не бяха само каменари. Хиби беше най-добрият дърводелец в околността. Така че ти разбираш от дърводелство и можеш да правиш покриви. И не ми казвай, че не си работил извънредно като електротехник, въпреки че Оливър те освободи от това ти задължение, защото няма да ти повярвам. Ти си най-надареният техник в каменоломната и знаеш как да се оправяш с хората. Можеш да ги водиш също така добре, както и Ръс.

— Добре де — каза Хънтър, — медал ли ще ми даваш?

Джъд поклати глава.

— Имаме нужда от теб — той млъкна за момент. — Разбери, никой от нас не я иска. Никой от нас не иска тя да притежава дори частица от компанията, но е факт, че тя я притежава и ние нищо не можем да направим, освен да се скапем от работа за една година и да си свършим работата по-добре от нея. Ти ще помогнеш ли?

— Тази къща не влиза в сделката.

— Вярно, но пък ще й направиш впечатление, ако я ремонтираш.

— Защо, по дяволите, трябва да й правя впечатление? — попита Хънтър с такова презрение, че Джъд дори изпита облекчение.

Не знаеше защо. Изобщо не искаше да се интересува от Челси Кейн и не мислеше, че Хънтър се интересува от нея, но възможността, макар и съвсем малка, се беше загнездила някъде в мислите му. Сега той я отблъсна и се съсредоточи върху практическата част.

— Защото сделката с нея е добра. Помисли за това, Хънтър. Тя е архитект. Тя знае за какви ли не проекти. Покажи, че си добър майстор, и тя ще те запомни. Може да има приятел, който се нуждае от услугите ти. Тя може да е тази, която ще те изкара оттук.

— Кой ти каза, че искам някой да ме изкарва оттук?

Джъд не отговори. Според него всеки жител на Ноч на определен етап от живота си търсеше начин да се измъкне от малкото, ограничаващо личността градче. Начинът за Джъд беше колежът. Същото беше и при Хънтър. Но и двамата се бяха върнали, всеки към личния си ад. Джъд не можеше да повярва, че Хънтър не е мечтал за по-добри дни.

— Страх те е, а? — подигра му се той.

Ако не успееше с нищо друго, оставаше предизвикателството.

— Не ме е страх — каза Хънтър, но погледът му се плъзна покрай Джъд и се закова върху къщата.

Стори му се, че вижда в очите на Хънтър уплаха, също както, когато Челси каза, че купува къщата. Зачуди се дали навремето Хънтър наистина е чул гласове и ако е чул, какво ги е призовало — лично той изобщо не вярваше, че е имало някакви гласове. Но Хънтър би могъл да повярва.

Джъд се изкашля, погледна уж разсеяно към земята и каза спокойно:

— Ще вляза с теб, ако искаш. Бях вътре вчера. Празно е Хънтър. Мъртво спокойствие — той повдигна глава. — Е?

— Мога да вляза и сам — каза Хънтър. В очите му; както винаги, пламтеше предизвикателство и дори малко лудост. — Но ако го направя, заслугата ще е моя, само моя. Старецът няма да може да ми я отнеме. Правим ли пазарлъка?

Джъд сякаш чу отнякъде уплашения глас на Оливър:

„Пазарлък ли? Откъде накъде ще правите пазарлък? Той не може да свърши тази работа. Никога не е вършил такава работа. Хайде сега, водата в клозета да се пускала, като щракнеш лампата!“

А ако някой беше способен да го направи, това беше Хънтър. Но Джъд знаеше, че той идеално може да се справя и с работниците. Съвсем справедливо беше най-сетне да му се даде шанс.

— Правим го — каза той и би протегнал ръка да скрепят уговорката, ако Хънтър беше някой друг. Но Хънтър не обичаше да го докосват. Всичко в него казваше: „Ръцете долу!“ Джъд, пък и целият град, го приемаха буквално.

— Та кога започваш?

— Веднага — нахакано каза Хънтър. Точно такъв тон бе очаквал Джъд.

— И как ще ги вкараш вътре?

Хънтър го изгледа още по-обезумяло, обърна се и решително закрачи към къщата. Не спря при мъжете и камионите, просто нареди през рамо:

— Започвай да разтоварваш! — и продължи, оставяйки Джъд с надеждата, че е постъпил правилно.

В петък сутринта, точно в шест и половина, започнаха упражненията по аеробика в подземието на църквата. Дона беше на обичайното си място в задната редица и загряваше с останалите в забавено темпо. На вратата се появи Челси. Дона веднага се изправи, усмихна се и й махна.

Зарадвана, Челси бързо мина покрай редиците, пусна малката си платнена чанта до стената, застана до Дона и попита:

— Как си?

Дона направи знак, че е добре, и каза само с устни:

— Кога се върна?

— Снощи. Късно. Мислех, че няма да стана толкова рано, но май наистина имам нужда от раздвижване.

Челси изглеждаше уморена. Беше бледа, но тъй като Дона досега не я беше виждала без грим, нямаше начин да разбере дали винаги не е такава. Дори да беше така, отиваше й. Просто изглеждаше по-уязвима отпреди. Косата й, прибрана над челото във висока опашка, откриваше чертите й и усилваше това впечатление. Да, тази Челси Кейн бе много по-различна.

За нещастие останалите жени от групата не бяха виждали никоя Челси Кейн и прекъснаха разтриването си, за да я огледат. Дона си помисли, че Челси може да се притесни и продължи. Челси се присъедини към нея.

Разтривката вървеше добре. Челси беше гъвкава и това не я изненада. Бе се досетила за това по фигурата й много преди тренировката. Сега Челси представляваше гладкоизвиващо се тяло в неоново розово и черно — прилепнали спортни шорти и горнище. По нея нямаше нищо отпуснато — с тези дрехи щеше да се види веднага.

Несъмнено другите жени си мислеха същото, някои с възхищение, други със завист. Бяха девет, от двадесет и седем до шестдесет и осем годишни. Някои слаби, други не. Никоя не изглеждаше така ефектно като Челси. Никоя нямаше толкова модерен екип. Повечето носеха широки тениски и шорти в много по-убити цветове. Дона не би се чувствала удобно, облечена в нещо толкова дръзко като Челси. Всъщност дори не би се осмелила да се облече така.

Музиката стана по-бърза и групата заигра първото упражнение. Челси започна несигурно, след това хвана ритъма, сбърка, после отново влезе в такт. За да не я притеснява, Дона не я гледаше и се съсредоточи върху инструкторката, която показваше стъпките изпреварващо и по-подробно от обикновено, явно заради Челси.

Челси се справи с първото упражнение, след това и с второто. Когато музиката без пауза мина на третата мелодия, Дона видя, че Челси започва да се отпуска. Не че налучкваше стъпките, но просто изглежда беше решила, че каквото и да прави, е добре, стига да подскача.

Когато музиката започна да се забавя до успокояващи ритми, Челси вече беше потна като всички. И щом касетофонът спря, тя извади от сака си една кърпа и попи лицето и врата си.

Дона, както и другите жени, се обърса с края на тениската си, улови погледа на Челси и попита с устни:

— Как е?

— Страхотно. Много забавно — усмихна се Челси, пое дълбоко въздух, изопна се и сложи ръка на корема си. — Чудесна тренировка.

Дона я хвана за ръката и я поведе към инструкторката, която тъкмо изключваше касетофона от контакта. Инструкторката, Джини Бидън, беше съпруга на преподавател в колежа в Манчестър. Беше на тридесетина години и имаше малко бебе. Курсът в ранната утрин беше идеален за нея, тъй като съпругът й можеше да стои при бебето, докато тя го води. Въпреки че не беше слаба като инструкторите по аеробика по телевизията — поне според жените от Норич Ноч — тя беше симпатична като тях и тъкмо затова Дона заведе Челси първо при нея.

Челси протегна ръка.

— Челси Кейн. Здрасти. Страхотен курс.

— Добре дошла — каза Джини. — Не ти ли беше малко бързо?

— Малко. Но всичко е наред. Ще наваксам.

— Ти си нова в града, нали?

— Аха.

— На гости ли си? — попита Джини и погледна въпросително Дона.

Дона понечи да поклати глава, но Челси я изпревари:

— Всъщност ще живея тук известно време. Работя с „Плъм Гранит“.

Очите на Джини изведнъж се разшириха.

— Челси Кейн! Вие сте Челси Кейн! Ау, съжалявам. Не се сетих. Сигурно ви е много рано — тя се огледа нервно. — Запознахте ли се с другите?

Всички я гледаха. Вече бяха чули името й. Знаеха коя е. Бяха по женски нащрек.

За да намали напрежението, Дона пак хвана Челси за ръката и я поведе да я запознава. Нямаше ръкостискания, само размяна на имена и кимвания. Челси се усмихваше; другите бяха сериозни. Но най-сериозна беше последната жена. Тя беше белокоса, най-възрастната в групата, най-дребничката и въпреки че явно всеотдайно посещаваше всяка тренировка изглеждаше най-крехка.

Високо и старателно, почти на срички, Дона каза:

— Това е майка ми, Маргарет Плъм. Мамо, запознай се с Челси Кейн.

Челси се стресна, но бързо се съвзе и протегна ръката си.

— Радвам се да се запозная с вас, мисис Плъм. Нямах представа, че ще бъдете тук.

— Нито пък аз за вас — каза Маргарет.

Тя беше благовъзпитана дама и хвана ръката на Челси, но Дона видя, че го прави нерешително. Ръката й изглеждаше немощна, а лицето й — пепеляво.

— Лошо ли ти е? — направи знак Дона, но очите на Маргарет гледаха Челси.

— Често ли се упражнявате? — попита Челси.

— Да — отговори Маргарет.

— Това е чудесно.

— Обичам да идвам в църквата — ръката й потрепери и тя я отпусна в скута си.

Разтревожена, Дона я докосна по рамото и отново попита „Лошо ли ти е?“. Знаеше, че Маргарет не е доволна от споразумението за съдружничество и съжали, че не беше имала възможност да я подготви за появата на Челси. Но пък не знаеше, че Челси ще дойде, докато тя не се появи на вратата.

— Изморена съм — каза Маргарет, без да сваля очи от Челси. — Не съм закусвала.

— Да те заведа ли до вкъщи? — направи знак Дона, но по средата на въпроса Маргарет се обърна и тръгна.

Челси погледна след нея.

— Болна ли е?

Дона сви рамене, след това, когато Челси се обърна към нея, повтори жеста си. Но Челси като че ли беше забравила за Маргарет.

— Ти говориш добре — каза тя. И когато Дона поклати глава отрицателно, настоя: — Наистина. Не знаех, че можеш. Сигурно е било много мъчно да се научиш.

Дона поклати глава, след това сложи ръка на ухото си и кимна.

— Можела си да чуваш някога? Какво се е случило?

Тя махна с ръка, за да покаже, че не е нещо значително и че не иска да го обсъжда, после бързо погледна часовника си и отправи към Челси извинителен поглед. Беше седем и петнадесет. Матю щеше да побеснее, ако не е в кухнята и закуската не е готова в седем и половина.

— Тръгвай — каза Челси. — Днес ще бъдеш ли в магазина?

Дона кимна.

— Може ли да се отбия?

Дона кимна по-ентусиазирано, стисна ръката на Челси, махна й и тръгна към вратата.

Точно след петнадесет минути тя сложи голяма чаша силно черно кафе пред мъжа си и се дръпна до кухненския рафт, за да наблюдава и да чака. Матю се беше прибрал вкъщи чак след полунощ и трополенето му по стълбите беше по-тежко от обикновено. Един поглед към очите му тази сутрин й обясни всичко. Беше махмурлия.

Матю вдигна кафето с разтреперана ръка, отпи, остави чашата, сложи лакътя си на масата, подпря челото си с длан и седя така цели пет минути. Дона не помръдна. Тя наблюдаваше лицето му, искаше да види устните му, ако проговори. Ако не внимаваше и пропуснеше нещо, Матю щеше да се сърди. Гневът му хич не беше приятен.

Той отлепи чело от ръката си, отпи нова глътка кафе, след това я погледна.

— Каква е тая помия?

— Просто е силно — каза Дона.

Той потръпна.

— Не викай.

Дона стисна ръце. Нивото винаги беше проблем, винаги проблем, особено с Матю. Повечето хора разбираха, че щом е глуха, не може да чува собствения си глас. Но не и Матю. Той искаше тя да говори така, сякаш е като всички.

Ако беше по-състрадателен, можеше да се опита да чете по устните или да разгадава знаците й. Всъщност беше правил и двете преди сватбата, но с нахлузването на венчалния пръстен на пръста й това беше прекратено. Беше й останал много малък избор — да посочва, да прави жестове или да говори. Нито едно от трите не беше идеално, но ставаше въпрос за пълна глухота и нищо не беше идеално.

— Къде е вестникът? — попита Матю сурово.

Вестникът беше на масата до него. Дона го плъзна пред очите му. Той го разгъна, погледна първата страница и го бутна настрани.

— Отиваш ли в магазина?

— След малко — отговори тя, като внимаваше да не повиши глас. — Сега там е Монти.

Монти беше по-големият брат на Матю. Емъри беше началник на пощата и ежедневните грижи по магазина се падаха на двамата му синове.

Матю й хвърли гневен поглед:

— Не искам Монти да отваря магазина. Колко пъти трябва да ти го казвам. Монти изобщо не знае какво върши. Тръгвай веднага!

Тя беше взела набързо душ и беше по пеньоар. Трябваха й десет минути, за да се приготви да излезе. Кимна, развърза престилката си и я изхлузи през главата си. Ръката на Матю я потупа отзад. Тя го погледна — в устата:

— Искам пържени яйца. И не ги прави на подметки като последния път. И филийки. И сок.

Дона нахлузи отново престилката, извади яйца от хладилника и тъкмо сложи тигана върху котлона, когато Матю отново я потупа.

— Днес ще дойдат видеокасетите. Поръчай двойно от новите филми. Хората искат да ги видят, а ние все нямаме достатъчно.

Тя кимна.

— И махни тези дървени гъби на витрината. Изглеждат ужасно.

Матю придърпа вестника.

Дона харесваше дървените гъби. Имаше и лъскави плодове и зеленчуци, продаваха ги като кухненски аксесоари. Майката на Матю, Луси, ги бе купила от някаква занаятчийска кооперация в друг град и въпреки че свекърва й бе прочута с лошия си вкус, този път Дона бе одобрила избора й. И ако стабилните продажби означаваха нещо, мнозина други също го бяха одобрили. Но Дона не възнамеряваше да изтъква това пред Матю. Щеше да стане скандал. Много по-добре щеше да е просто да остави дървените гъби на витрината и после, ако той отново се развика, да му каже, че ги е поръчала Луси.

Тя се обърна, чукна трите яйца в тигана, напълни голяма чаша със сок от боровинки и сложи две филийки в тостера. Извади от чекмеджето салфетка и сребърни прибори и ги подреди до Матю.

Той я потупа по ръката, изкривил ядосано уста.

— Пак си сменила праха за пране, а?

Дона беше минала на препарат с фабричен омекотител, за да направи гладенето по-лесно.

Той потърка яката си с пръсти.

— Тази риза мирише на цветя! Как мога да отида на работа и да мириша на цветя? Да не съм педераст!

— Не — сбърчи нос тя и поклати глава, — няма никаква миризма.

— Подушвам я, казвам ти. По-гадна е дори от предишната! Какво си слагала?

Беше тоалетна вода, част от колекция, която магазинът току-що беше започнал да продава. Уханието беше на цветя, с лек екзотичен привкус. Нали Челси й беше казала да рекламира дрънкулки, като ги носи. Точно това направи и с тоалетната вода и резултатите бяха добри. Беше продала три шишета миналата седмица — три жени харесаха миризмата. Дона също я харесваше. Тя я отвеждаше на далечни места, извикваше представи за изискани ресторанти, за мансардни апартаменти в града, за лимузини. И й напомняше за Челси.

— Продава се — каза тя.

Матю направи гримаса.

— Пет пари не давам дали се продава. Не го слагай.

— Клиентите го харесват.

— Прави те да миришеш на нещо, което не си.

Правеше я да мирише на нещо, което искаше да бъде. Тя имаше право да мечтае.

— Но аз го харесвам!

— Не викай! — изрева той и се обърна с отвращение.

С разтуптяно сърце Дона се наведе над котлона, сложи яйцата в чиния и ги сервира на Матю заедно с филийките. После почна да мие тигана на умивалника. Почувства нечия ръка върху своята и подскочи.

Беше Джоши. Изглеждаше смутен. Несъмнено беше чул рева на баща си. Сърцето я заболя.

— Всичко наред ли е? — попита той с пръсти.

— Всичко е наред — отговори му тя по същия начин и се усмихна.

— Татко пак ли е в лошо настроение?

— Не е спал добре.

— Къде е бил снощи?

— Играл е карти с Джуниър и Кал — беше толкова подходящо предположение, колкото и всяко друго.

Отдавна се беше научила да не пита Матю къде ходи. Скоро след сватбата им той бе заявил, че обича свободата си и като имаше предвид дългото му ергенуване, тя се опита да го разбере. Понякога й беше трудно, като например когато беше бременна с Джоши, а Матю го нямаше никакъв. Понякога беше просто неудобно — приятели идваха да го търсят в магазина и тя трябваше да съчинява дребни лъжи, за да прикрива както него, така и собственото си незнание.

Той играеше карти с Джуниър и Кал. Джуниър, Джеймисън Младши беше най-добрият приятел на Матю от години. Калвин Бол беше друг негов стар приятел, счетоводител в магазина. Все пак те рядко играеха до полунощ, особено през седмицата. Още повече, че Дона беше забелязвала Джуниър и Кал без Матю достатъчно вечери и знаеше, че Матю ходи и другаде. Не искаше да знае точно къде.

— Харесвам този парфюм — каза й Джоши със знаци. — Защо татко толкова се ядосва? Миришеш на хубаво.

Дона прегърна Джоши и го притисна силно. Не знаеше защо небесата я бяха дарили с такъв чудесен син, но не минаваше и ден, без да благодари с молитви за това. Сега, опряла глава в бузата му, тя ясно съзнаваше, че дните на ласки са преброени. Той беше на дванадесет и наближаваше пубертета. Скоро също щеше за поиска свободата си. Единственото, което искаше, бе Матю да му дава по-добър пример. Мисълта, че Джоши е без нея по цял ден и прави един Господ знае какво, я караше да трепери.

Тя го откъсна от себе си и изписа с пръсти.

— Татко ти е чувствителен към миризмите. Но може би ще свикне с тази.

— Това е различно. Хубаво е да си различен понякога. Иска ми се татко да е по-различен.

Дона хвърли бърз поглед към съпруга си. Беше с панталона и памучната риза, които му беше изгладила предишната вечер. Неговата униформа. Рядко обличаше нещо друго. Не го беше виждала в костюм от години. Срамота. Дори с шкембенцето, което бе пуснал през годините от сватбата им насам, Матю оставаше хубав мъж. Косата му беше гладка, прошарено руса, чертите му — аристократични. Когато искаше да очарова, можеше да го направи дори само с усмивка.

Джоши беше рус като истински Фар, но чертите му бяха груби като на Плъм и носеше очила. Дона харесваше и очилата му, и всичко у него, и фактът, че синът й едва ли някога щеше да бъде така класически хубав като Матю, за нея нямаше значение. Това, което му липсваше като хубост, се компенсираше от добротата му.

— Как мина аеробиката? — попита той.

— Чудесно. Познай кой беше там.

Той сви рамене и тя изписа.

— Челси Кейн.

Джоши се ококори.

— Ягуара ли караше?

— Май беше пеша. Не го видях.

— Страшно е хубав. И тя. Всички момчетата в училище мислят така, а половината дори не са я виждали, но Том и Етан са я видели и си говореха. Казват, че било хубаво да си имаме някой като нея тук. Майките им казвали, че тя била кофти.

Дона понечи да каже, че Челси Кейн въобще не е кофти, но видя как очите на Джоши се стрелнаха към баща му и се обърна. Матю изглеждаше вбесен. Тя улови думите му насред изречението:

— … да ми играете такива номера! Ако имате да кажете нещо, говорете. Нарочно говорите с ръце, за да не мога да следя. Е, няма да го позволя! Няма да бъда изключен от разговорите в собствения си дом. Какво си мислите вие, че сте си само двамката ли?

— Моля те, Матю! — каза Дона бързо. — Джоши прави знаци, за да ми помогне. Не казваме нищо тайно.

— Той не е глух. Може да говори прекрасно — и се обърна към Джоши: — Когато имаш какво да кажеш, ще говориш на глас. Разбра ли ме, момче?

Джоши кимна.

Дона потупа сина си по вратлето.

— Върви. Ще те чакат.

Джоши изхвърча през вратата.

Матю отчупи голям залък, лепна отгоре жълтък и го напъха в устата си. Задъвка и отчупи следващия залък.

— Защо, по дяволите, това момче работи безплатно за града, след като може да работи за нас?

Всяко лято градът осигуряваше безплатни лагери за децата.

— Нали ходят на игрището — каза Дона. — Джоши води група. Много е добър с малките.

— Можеше да е добър и с метлата, ама никога не я е хващал — Матю избърса жълтъка от брадичката си. — Защо пък да не ни помогне. Може да изпълнява поръчки, да изхвърля боклук, да бърше прах от рафтовете. Времената са тежки. Трябва да работим — той натъпка следващия залък в устата си и заломоти: — Не можем да си позволим да досаждаме на хората с разни дървени гъби и с парфюми.

Дона внезапно се ядоса. Да седи и да се тъпче като простак и на всичкото отгоре да критикува тоалетната й вода!

Матю бутна чинията настрана и допи кафето си. После стана и се изправи срещу нея. Очите му бяха кръвясали, но съвсем трезви.

— Снощи Челси Кейн е ангажирала стая в хотела. Щяла да остане за известно време. Знаеш ли какво означава това?

Първо, означаваше, че снощи Матю се е навъртал около хана. И то късно. Означаваше също, че е общувал с човек от регистрацията, най-вероятно със Сюки Блейк, нощната смяна. Дона почти кимна. Вярно, Сюки Блейк не би се занимавала с Матю — нали беше сгодена за Джой Дод — но пък имаше приятелки, които биха го направили.

— Това означава — продължи Матю, — че ще живее тук, точно както е казала на Оли. Ще идва при нас да пазарува, стига да имаме това, което й трябва. Значи трябва да го набавим. Нейният бизнес е важен. Сега тя представлява половината от компанията на баща ти. Трябва да й угаждаме. Да я впечатлим. А това означава никакви евтини парфюми. Разбираш ли какво ти казвам, Дона?

Въпросната тоалетна вода съвсем не беше от евтините и Матю щеше да го знае, ако си беше дал труда да надникне в книгите. Но Дона не възнамеряваше да му го каже — нито пък да му каже, че Монти знае, защото чете книгите, или пък че жените наистина харесват хубавите парфюми. Матю не приемаше критика, а Дона не искаше да предизвиква гнева му. Ако само тя щеше да бъде засегнатата, можеше да го направи. Но трябваше да мисли и за Джоши. Матювата злоба беше нещо ужасно. И тя би направила почти всичко, за да я избегне.