Барбара Делински
Сълзите на гранита (4) (Страстите на Челси Кейн)

Глава трета

В началото на февруари Майкъл Малер й се обади по телефона. Истински грубиян, въпреки че винаги се държеше изтънчено. Попита я дали се е замисляла пак по въпроса за рубинения пръстен.

Тя наистина го бе правила. Беше й скъп, защото е бил скъп и на Аби. От трите неща Аби най-често носеше пръстена. Това означаваше много за Челси, така че тя каза:

— Той беше на майка ми. Нейното желание бе да го имам.

— Значи няма да се откажеш от него?

— Не мога да го направя.

— Хайде де, Челси — сгълча я Майкъл както винаги високомерно, — знаеш, тя бе доста болна преди края. Честно, наистина ли мислиш, че е разсъждавала трезво, когато е решила да развали комплект, вървял заедно от поколения?

Челси нямаше ни най-малко съмнение по този въпрос.

— Тя разсъждаваше трезво. Дори пред самия си край тя разсъждаваше съвсем трезво и това аз го знам много по-добре от теб. Ти дойде само за погребението. Татко и аз бяхме с нея през трудните седмици преди това.

— Несъмнено, за да повлияете по незаконен начин на решенията й.

— За да се погрижим за нея. За да направим последните й дни колкото е възможно по-леки. Тя бе с разума си. Много хора могат да свидетелстват за това.

— Но това е безсмислено — изстена той. — Помисли малко. Помисли малко. Три подхождащи си бижута. Те са комплект.

Челси беше спокойна, спокоен бе и гласът й. Хрумна й, че след смъртта на Аби Малерови вече не са толкова опасни. Емоционалната й връзка, в най-добрия случай винаги несигурна, бе прекъсната. Навремето би се ужасила от това. Да има корени бе много важно за нея и все още бе важно, но отправната й точка бе променена. Сега вече корените й включваха Аби и Кевин. И всички, които съществуваха и бяха съществували в Норич Ноч. Малерови не значеха нищо.

Тя бе на свобода като балон, пуснат в небето.

— Майка никога не е носила рубините като комплект — каза тя уверено. — Бе твърде елегантна, за да го направи. Невъзможно ми е да разбера как мислят да го направят Елизабет или Ан.

Гласът на Майкъл охладня.

— Какво ще правят, като получат бижутата си е тяхна работа, но ние всички искаме комплектът да остане в семейството.

— Съгласна съм. Затова ще задържа пръстена. Искам един ден да го дам на собствената си дъщеря.

— Но твоята дъщеря няма да е от Малерови, както не си и ти.

— По закон ще е, както съм и аз — каза Челси. — Имам документи, които удостоверяват това, Майкъл. Нито един съдия няма да ги пренебрегне. Ако искаш, опитай и ще видиш. Греъм ще е много щастлив да ме представлява, но, повярвай ми като ти казвам, че няма да спечелиш делото.

Греъм го беше потвърдил. И беше предположил, че следващата стъпка на Малерови ще е да предложат на Челси пари за пръстена.

— Много по-малко от истинската му стойност, имай го предвид — предупреди я той, — но те изглежда чувстват, че е много важен.

За Челси пръстенът също беше много важен.

— Дори да ми предложат десет пъти повече от истинската му стойност, пак няма да го продам — закле се тя. И мога да бъда също толкова опърничава, колкото и Малерови.

Греъм скръсти ръце.

— Тогава имаме предполагаемо доказателство, че някои черти по-скоро се създават, отколкото наследяват.

— Или пък, че инатът е бил вроден у някого от истинските ми родители и после е предаден на мен.

— Не мога да знам.

— Нито пък аз. И точно това е причината, поради която дойдох при теб — ако въпросът беше единствено за законността на завещанието, тя можеше просто да се обади по телефона. Какво знаеш за осиновяването ми? Баща ми няма да ми каже нищо, но аз съм голям човек. Имам право да знам.

— Защо това изведнъж стана толкова важно за теб?

— Защото майка ми е мъртва. Защото тя искаше аз да имам ключа към миналото си. Защото нейното семейство не преставаше да ми повтаря, че не съм една от тях, а аз искам да знам къде съм една от някого.

Греъм помисли малко, после я погледна.

— Няма много за казване. Осиновяването е уредено тайно. Документите са били затворени и запечатани.

Едно от нещата, които Челси бе научила, беше, че затворените документи могат да се отворят и запечатаните — да се разпечатат. Тя можеше да помоли Греъм да ги погледне, но това щеше да го постави в неудобно положение спрямо Кевин — а Кевин щеше да разбере какво прави тя, което би създало суматоха, нали смъртта на Аби бе толкова скоро. Можеше да почака. Имаше много неща, които можеха да се научат от по-малко опасни източници.

— Защо родителите ми не са действали чрез агенция? — попита тя.

Той се намръщи и погледна ръцете си.

— Моето предположение — предположение в юридическия смисъл на думата — е, че болестта на майка ти я е правела далеч не най-удачния кандидат за осиновяване на дете. Възможно е родителите ти да са отишли в агенция и да са били отклонени.

Да, това бе възможно, осъзна Челси — глупаво, като се има предвид каква чудесна майка бе Аби, но възможно. Също бе възможно да са предприели тайни действия по други причини. Кевин бе потаен човек. Правеше ясно разграничение между лични приятели, познати и колеги. Челси го бе виждала как действа. Беше чувала как поканил гости в клуба за вечеря, а те не знаели, че Аби е саката, преди да се запознаят с нея. По същия начин никога не бе разпространявал факта, че Челси е осиновена. Когато Аби говореше за това, той мълчеше. Всъщност в гравираното съобщение, разпратено скоро след раждането на Челси, изобщо не се споменаваше за осиновяване. Тя си помисли, че Кевин е искал всичко да стане възможно по-чисто и бързо. А това най-добре би станало тайно.

— Значи са отишли при баща ти — каза тя. — А той как е уредил всичко? Да види ли е отишъл, или случайно е налетял на бебето?

— Доколкото мога да преценя, по малко и от двете. Направил е няколко дискретни проучвания, едното от които е било чрез адвокат, с когото малко преди това се е свързал чрез адвокат от Норич Ноч:

— Знаеш ли името му?

— Не.

— Знаеш ли дали все още е в Норич Ноч?

— Не. Дори не знам дали още е жив.

— Пазиш ли старите папки на баща ти?

— Само някои. Но не тази, която искаш. Подредих ги по азбучен ред след смъртта му. Нямаше папка за тебе.

— Може да е била под друго име.

Греъм поклати глава.

— Отворих и прочетох всичко. Няма досие за теб, Челси.

Тя предполагаше, че някога е имало. Всички адвокати пазеха досиета. Кевин може да се е чувствал притеснен от неговото съществуване и да го е унищожил. Имаше обаче други начини да се получи същата информация.

— Значи не знаеш нищо за истинските ми родители. А какво ще кажеш за Норич Ноч? Знаеше ли, че е град на гранита?

Той поклати глава.

— Всъщност имахме предложение от местната гранитна компания — „Плъм Гранит“ — за една работа, която вършехме преди няколко години. Качеството на гранита бе над средното, но нямаше подготовка вътре. Всичко трябваше да бъде отрязано и полирано другаде, което се добавяше към цената.

— Не ми звучи много добре като работа. Учудвам се, че още са в бизнеса.

— О, са — каза Челси. — „Плъм Гранит“ е най-големият работодател в града.

А тя бе архитект и непрекъснато се нуждаеше от гранит. Това бе идеално извинение. Можеше да отиде до Норич Ноч, Ню Хампшир, да огледа камъка. Архитектите го правеха постоянно, просто за да имат материал подръка.

Греъм я гледаше разбиращо.

— Няма да ходя там — каза тя.

— Защо не?

Тя метна чантата си през рамо и стана.

— По същата причина, поради която не наех частен детектив.

— Чудех се защо ли. Можеш да си го позволиш.

— Ако говорим за пари, да. Но не за емоции. Още не.

Греъм си спомни как Кевин веднъж каза, че Челси била човек, който постигал всичко, което поиска.

— Но ще отидеш там някой ден.

— Може би — тя се намръщи, после сви рамене. — Сигурно. Но не сега — тръгна към вратата. — Чувствам се объркана. Понякога се случват разни неща, например, обажда се Майкъл, и аз отчаяно искам да разбера коя съм. В такива случаи изпитвам такава нужда от информация, че страхът отстъпва. Показвам ключа на някой бижутер или се обаждам в Норич Ноч, или те обсипвам с въпроси. После това ме удовлетворява за известно време и аз се отдръпвам — вече не чувстваше нищо от порива, който я бе довел в офиса на Греъм. — Чудех се каква информация имаш. Сега знам.

Кевин закъсняваше, а това съвсем не бе в негов стил. Обикновено бе толкова точен, колкото и методичен. Ако трябваше да оперира в седем сутринта, той бе облечен и влизаше точно на минутата. Ако кажеше, че ще бъде вкъщи в осем, точно в осем прекрачваше прага на вратата.

Челси бе дъщеря на баща си. Ако имаше среща с инвеститора в десет, тя се появяваше с папката си в офиса му в десет. Ако бе канена на коктейл, който започва в шест, заставаше на прага на домакина в шест. Приятелите й я дразнеха. Предупреждаваха я, че няма да се задържи дълго в обществото, освен ако не се научи да закъснява. Но Челси не се притесняваше за позицията си в обществото. Тя вече бе толкова част от него, колкото искаше да бъде. Изкачването по социалната стълбица не бе в списъка й на приоритетни задачи.

Но да угажда на Кевин Кейн бе една от тях. Не бяха живели заедно в голямата крайградска къща, откакто преди осем години се бе дипломирала, а дори и по-отдавна, благодарение на фонда „Малер“, от който зависеше финансово. Но все още търсеше неговото одобрение заради нуждата си от любов, близост и семейни връзки.

Очакваното одобрение дойде на пресекулки през седмиците след смъртта на Аби, и то не защото Челси направи нещо погрешно, а защото Кевин бе потиснат. Работеше по цял ден, много повече, отколкото според Челси трябваше да работи един шестдесет и осем годишен мъж, после се прибираше вкъщи и се заравяше в списанията си. Когато му се обаждаше, чувстваше, че го измъква от много по-далеч отпреди. Ето защо започна да се вижда с него за вечеря. Лице в лице имаха много повече шансове да се разберат.

Погледна часовника си. Кевин закъсняваше десет минути. Беше сигурна, че помни за срещата им днес, четвъртък, в седем вечерта в дневната на клуба. Тя дори бе дошла по-рано.

— Бихте ли желали едно питие, докато чакате доктор Кейн?

Вдигна очи към униформения келнер, застанал до нея.

— Ами… да, чудесно. Обикновеното за мен, Норман. И донеси питието на баща ми. Трябва да се появи всеки момент.

Щом го каза на глас, се почувства по-добре, макар гледката през прозореца да не навяваше спокойствие. Беше дъждовна февруарска нощ, много тъмна, много мъглива и мрачна. Представи си как колата поднася на мокър участък от пътя или как Кевин рязко извива, за да избегне друга кола, и се блъска в дърво, или как не може да вземе завой…

Не бе млад, а бе всичко, което й бе останало. Мисълта, че нещо може да му се случи, я ужасяваше.

В случаи като този, когато се страхуваше за сигурността на Кевин, Челси си мислеше за Норич Ноч и за другите си възможни роднини.

В този момент Кевин се появи на вратата и Челси с облекчение стана от дивана и се усмихна широко.

— Тревожех се вече — тя го прегърна и го целуна по бузата.

— Съжалявам, мила — той върна целувката й. — Опитах се да се свържа с теб в офиса, за да те предупредя, че ще закъснея, но ти вече бе излязла.

— Всичко наред ли е?

— Накрая ме повикаха спешно на консулт — той й посочи дивана и седна до нея. — Карл нали е с теб?

— Не. Играе скуош.

Кевин се намуси.

— Мислех, че ще бъде с нас.

— Той винаги играе скуош в четвъртък вечер — обясни Челси.

Стана й неприятно! Откакто Аби бе починала толкова малко неща създаваха удоволствие на Кевин, че тя мразеше дори мисълта, че ще го лиши от някое. Карл означаваше нещо за него, очевидно дори нещо повече, отколкото си бе мислила.

— Нали е в отбора. Разчитат на участието му.

— Аз пък разчитах да е тук.

— Не го спомена.

— Не мислех, че трябва. Мислех, че навсякъде сте заедно.

Той се надигна, за да поеме скоча и водата си от Норман и с яка глътка се намести обратно на дивана.

Челси държеше винената си чаша с две ръце и се чудеше кое го ядосва — гневът или умората. После попита:

— Това пречи ли ти?

— Че прекарваш толкова време с Карл? Разбира се, че не! Карл ми е като син. Ще бъда очарован, ако се омъжиш за него. И Том и Сиси също. Всъщност Том говореше за това онзи ден. Опитваше се да разбере дали знам нещо повече от него. Казах му, че си голямо момиче и това не ми е работа — и малко по-нерешително добави: — Може би греша. Аз съм ти баща… — внезапно нещо го озадачи. — А ти вече не си малко момиче. Загрижен съм за теб. Какво става с Карл?

Обикновено Кевин се интересуваше от работата й и оставяше сърдечните проблеми на Аби и въпреки че в притеснението му сега имаше нещо затрогващо, имаше също така и тъга. Колко й се искаше Аби да е тук.

— Ние… — тя търсеше думите, за да обясни какво става, без да дава фалшиви надежди — … ние се опитваме да изясним нещата.

— Мислех си, че вече сте го направили — отбеляза Кевин. — Вие сте стари приятели. А пета година сте и бизнеспартньори.

— Но никога не сме ходили заедно в традиционния смисъл на думата.

— Върви ли?

Тя се ухили дяволито:

— Много прямо.

— Нямам време да си играя на заобикалки. Нито пък ти, мила. Ако искаш деца, ще трябва да побързаш.

— Имам време.

— Не много, ако искаш да имаш здрави деца. Рисковете стават все по-големи с всяка година.

Импулсивно, защото това й се въртеше от дълго време в главата, тя каза:

— Рисковете от възрастта могат да бъдат превъзмогнати с добри грижи преди раждането. Но другите рискове не. Нямам представа какво съм наследила. Медицинската ми наследственост е неизвестна.

Той се намръщи.

— Тя е сигурна. Проверих.

— Как провери?

— Попитах.

Тя стисна устни. Подписаните документи са едно нещо, а необвързващото „попитах“ — съвсем друго.

— Мислиш ли, че някой, който отчаяно иска да намери място на едно дете, ще каже истината?

— Беше ми казана истината. Той знаеше, че в противен случай ще си изпати ужасно.

— Кой е „той“?

Кевин се забави за момент, ужасно дълъг момент.

— Уолтър Фриц.

„Зарежи това“ — й казваше част от нея, но другата част просто не можеше да го направи. Помисли си за досието, което Греъм никога не бе виждал. Беше сигурна, че Кевин знае повече, отколкото казва.

Загледа се в светлата течност във винената чаша, докато повърхността й се успокои и стана гладка като огледало.

— Прав си. Ако искам деца, трябва да ги имам скоро, но една част от мен се страхува. Как мога да стана добра майка, без да знам коя съм?

— Ти знаеш коя си. Ти си добър човек, а що се отнася до добрата майка, ти имаше най-добрия възможен модел.

Челси опита отново:

— Това е нещо емоционално. Не се чувствам цялостна.

— Няма да се чувстваш така, ако имаш прекрасен съпруг и няколко чудесни деца — каза той с нисък, но твърд глас. — Те ще те накарат да забравиш всичко, което не знаеш, защото ще разбереш, че то няма смисъл. Ще се реализираш като личност. А също и Карл. Том, Сиси и аз ще бъдем щастливи. Знам, че и майка ти щеше да бъде. Тя винаги е искала да се омъжиш за Карл.

— А, вината! — сподавено се изтръгна от гърлото на Челси.

— Не е вина. Просто здрав разум. Ти и Карл сте идеалната двойка. Не знам какво чакаш.

Той правеше нещата толкова прости, само в бели и черни тонове, тъй като виждаше света предимно по този начин. Сивите тонове бяха твърде странни, за да се съобразява с тях, а може би и положението му в болницата го принуждаваше да е такъв. Някой трябваше да взема решения. Една проба се правеше или не се правеше. Операция се извършваше или не.

Челси не бе надарена с такава решителност, когато ставаше въпрос за това коя е тя. Виждаше и сивите тонове. Виждаше големите пропасти. Виждаше безкрайно множество хора, които бяха кръвно свързани с нея, само че имената и лицата им бяха неясни.

Но Кевин не можеше да разбере. Дори сега изражението му бе мрачно.

Тя се опита да го разведри.

— Може би си прав. Може би Карл и аз ще решим, че сме съвместими. Може да се получи добре с една дълга бяла булчинска рокля, торта на три етажа и шампанско, достатъчно да наводни клуба.

Дъгите на веждите му се отпуснаха. Той вдигна чашата с шотландско уиски — мълчалив тост за бъдещата гледка.

— Но ако го реша — каза другата й страна, ще направя всичко, което ще те направи щастлив, само че и ти трябва да направиш нещо за мен. Трябва да бъдеш честен. Трябва да се поставиш на мое място. Дали съм права или не, дали постъпвам добре или зле, това си е моя работа. Бих искала да разбера дали знаеш нещо повече за произхода ми, отколкото ми каза.

Кевин надигна чашата, която бе оставил само преди секунди, после я остави на облегалката на дивана. В чашата изтракаха само ледените кубчета. Окуражен от алкохола, той я погледна в очите.

— Не знам нищо и точно така исках да бъде. От самото начало ти бе наша. Ти дойде при нас направо от леглото, в което бе родена, и от този ден стана наша дъщеря. Не исках някой чужд да дойде след теб. Така че се погрижих всички съществуващи документи да бъдат унищожени.

— Всички документи? — Челси преглътна. Можеше да приеме, че досието на Уолтър Фриц сигурно е изчезнало, но разчиташе, че някъде има и нещо друго.

Кевин кимна и за свой ужас тя му повярва. Ако е поискал да го направи, значи го е направил.

— Съдебните документи? — попита тя слабо.

— Изчезнаха.

— Как?

— Подкуп.

— О, татко!

— За мен това имаше значение — каза той. Отвръщаше й със собствените й думи. — Правилно или не. За добро или зло. Ти си моя дъщеря. Аз те обичам. Не искам да тичаш след миражи и да бъдеш наранена.

— Това не са миражи — възрази тя, — това са сенки и те ще ме преследват, докато не ги разгледам по-отблизо — опитваше се да скрои лъжа от това, което бе казал той. — Не може да няма нещо в Норич Ноч. В болницата трябва да има някакви записи.

— Раждането стана в къща.

— Трябва да е присъствал лекар.

— Ти бе израждана от акушерка, на която бе заплатено добре да мълчи.

„Ще й платя повече“ — бе първата мисъл на Челси. И тя направи грешката да го каже високо.

Гледаше го как се отдръпва от нея: изправи рамене и издаде напред брадичката си, отчуждението се спусна върху очите му като сянка.

— Бих желал да не го правиш — каза Кевин сковано.

— Искам да знам — прошепна тя.

Не бе сигурна кое я плаши повече — дали отдръпването му, или фактът, че нарочно е попречил на нейното издирване.

— Това, което си направил, не е честно. Това е моята кръв, моето родословие. Аз съм голям човек. Имам право да знам коя съм.

— Ако досега не си разбрала, нещо не е наред. За Бога, защо бяха всичките ти бунтове, когато растеше, ако не си разбрала коя си?

— Търсех. Винаги съм търсила.

Той пое въздух и слисано поклати глава.

— Челси, знаеш, че виждам хора да умират всеки ден и в това няма нищо приятно. Виждам хора, които биха дали всичко, за да имат доброто здраве и състояние, които имаш ти. Но ти не си удовлетворена — гледаше я, като че ли му бе чужда. — Какво точно искаш?

Тя не отговори. Не можеше. Гърлото й се бе стегнало, свито от прекалено много емоции. Освен това всичко вече бе казано.

Сякаш изведнъж осъзнал това, Кевин се изправи.

— След всичко, което направихме майка ти и аз, след всичко, което споделихме с теб, тази натрапчива мисъл за някакви си хора, които не са направили абсолютно нищо за теб, е шамар в лицето. Аби не го заслужава, Челси, аз също.

Тя се наведе напред и тихо изплака:

— Това не е натрапчива мисъл.

Кевин отвори и затвори джобния си часовник без въобще да го погледне.

— Май ще се откажа от вечерята. Не съм много гладен.

Тя отвори уста да се извини, но Кевин вече й бе обърнал гръб и се отдалечаваше.

Беше сразена. Дни наред след спречкването си спомняше за него с леко потръпване в стомаха: Знаеше, че Кевин я наказва и че не е прав. Знаеше също, че трябва да му го каже и че би го направила, ако бе някой друг. Но той бе неин баща. Не можеше да рискува да изостри отношенията си с него повече, отколкото вече бе направила.

Карл й бе като изпратен от Бога — не само за да поддържа контакт с Кевин, но и за да я утешава. Прекарваха почти цялото си свободно време заедно и бяха по-близки от всякога. Въпреки това не говореха за брак. Още не се бяха любили.

— Сексът има значение — каза Челси на Сидра Сейпърстейн, щом осъзна този факт.

Сидра бе психотерапевт. Челси се бе запознала с нея в спортния клуб. Бягаха заедно от близо пет години и бяха станали добри приятелки. Тъй като в живота им нямаше други общи неща — нито общи приятели, нито любовници или стремежи в работата — двете можеха да споделят чувствата си без страх.

Облечени в почти еднакви найлонови клинове и широки горнища, с подскачащи в синхрон коси, стегнати във високи опашки, Челси и Сидра тичаха по улиците в ранното утро и си разменяха кратки задъхани фрази.

— Не съм света вода ненапита — продължи Челси. — Той също не е. Понякога сексът става. Понякога не. Когато не става, е лошо. И двамата го знаем.

— Но не можеш да знаеш… преди да си опитала. Защо тогава… не го направиш?

Челси си бе задавала същия въпрос много пъти.

— Карл ми е като брат. Изглежда нередно.

— Не те ли вълнува?

— Не знам. Все още не мисля за него… по този начин.

— Как се чувстваш…, когато те целува?

— Хубаво… ми е.

— Само хубаво?

— Не сме обзети… от буйна страст. Той ми дава време… — Челси се позамисли, без да намалява темпото.

— И е нервен… Иска нещата да тръгнат… Страх го е…, че няма да стане.

— В това има послание… не мислиш ли?

Сидра бе по посланията.

— По-добре да опиташ, Челс… Дяволски си права… сексът има значение… Ако не е както трябва… само си създаваш проблеми… Заради това ние с Джеф… се развеждаме.

Веднъж цяла сутрин бяха обсъждали брака на Сидра. Тя имаше нужда да излее яда си. Твърдеше, че от многото причини за неговия неуспех най-сериозната е сексът.

— Той го искаше, аз не. Мислех, че привличането ще дойде с времето. Не дойде. Привличането или го има, или не.

— А ако го няма?

— Тогава си губиш времето. Има други мъже. Можеш да дойдеш на сбирка на самотните с мен.

— Мразя сбирките на самотните. Искам да тръгне с Карл.

Сидра се ухили.

— Тогава опитай и виж. Може да излезе страхотно и ще се спукаш от яд, че си чакала толкова.

Но Челси не пришпорваше нещата, и се случи, че работата й помогна. „Харпър, Кейн и Ку“ бяха по-заети от всякога. Лично тя завърши проекта за една библиотека в Делауеър и проектираше здравен център, зимен спортен клуб и сграда за застрахователно дружество, като наблюдаваше и скицирането на два други проекта.

Връзката й с Карл трябваше да се обмисли добре, но от работа не й оставаше време да се съсредоточи и Карл го разбра.

Но не можа да разбере защо насред цялата тази работа Челси реши да лети на север, за да види гранита.

— Мисля да включа бял гранит в проекта на застрахователната компания — опита се да обясни тя. — Знаеш колко е трудно да се намери.

— Обаче знам също — каза Карл, кацнал на ръба на бюрото й, — че всяка голяма компания за гранит има местни представители, които с радост ще ти покажат мостри.

— Не искам мостри. Искам да видя скалата на място.

— Искаш друго — Карл си играеше с един от пластмасовите й триъгълници. — Искаш да видиш Норич Ноч. Точно Норич Ноч си записала тук, заедно с „Плъм Гранит“, плюс телефонния номер. Искаш да застанеш насред града и да кажеш: „Ето ме. Няма ли да дойдете да си ме поискате?“

— Разбира се, че не е така!

— А как е?

Тя го погледна, засегната от лекото пренебрежение в тона му. Ако Карл си мислеше, че задълбочаването на връзката им му дава право да й нарежда какво да прави и какво не, много грешеше. Тя бе свободна. Беше равноправен партньор във фирмата. Можеше да пътува когато и където намери за необходимо, без да дава обяснения.

Въпреки това, заради всичко, което той означаваше за нея, Челси не отрече, че има и друга причина, за да отиде в Норич Ноч.

— Искам да видя. Просто да видя. Компанията разработва кариери с жили от бял гранит, но няма представители с мостри тук. Искам да хвърля един поглед. Няма да търся нищо за себе си. Няма да питам никого. Би било съвсем неуместно.

— Плановете на застрахователната компания все още са в проект. Не са казали, че искат гранит. Не пришпорваш ли малко нещата?

— Хайде да спрем, а? — въздъхна тя.

Той продължи мълчаливо да си играе с триъгълника.

Челси не издържа и от дъното на душата си възкликна:

— Трябва да направим нещо, Карл! Връзката ни уж се задълбочава, задълбочава… и после спира. Какво не е наред?

Карл не отговори. Толкова е объркан, колкото и тя — помисли си Челси и, без да иска, се разсърди. Искаше Карл да е силен. Искаше да има отговори. Искаше да я примами да остане, да й каже, че е лудо влюбен в нея и че ще му липсва, ако замине дори за три-четири дни. Искаше да я желае отчаяно. Точно от това имаше нужда — и той със сигурност го знаеше, ако въобще я познаваше.

Най-сетне триъгълникът се спря на бедрото му, извисен като преграда, която трябва да бъде преодоляна.

— Може би имаме нужда от още време.

Челси въздъхна обезкуражено. Знаеше, че не е честно да иска от него да бъде всичко, което тя не е.

— Може би.

— Трудно е да спреш да мислиш по един начин и да започнеш по друг.

Хрумна й, че истинската любов не би трябвало да изисква толкова усилия, че насилват нещата, че може би, просто може би, двамата искат любов, страст и деца повече, отколкото се искат един друг, а при това положение бе добре, че заминава на север. Трябваше й време да размисли, да разбере дали разстоянието сближава сърцата. Ако не беше така, трябваше да вземе трудно решение.