Барбара Делински
Сълзите на гранита (5) (Страстите на Челси Кейн)

Глава четвърта

Късният март в Норич Ноч беше ужасен. Коловозите по черните пътища тънеха в локви и кал, по сенчестите северни места още имаше заледен сняг, зърнест и стар, постепенно попиващ в стоплящата се земя. Гумите на редките коли и камионетки пръскаха мократа каша. Отвсякъде струеше вода — идваше на поточета от планината Акатук, за да се стече през дефилето до залива.

Челси паркира край триъгълния градски парк. Единствените звуци, които чуваше, бяха здравото барабанене на дъжда по покрива, ритмичното припляскване на чистачките и глухото биене на припряното й сърце.

Така беше вече цял час. В зори тя взе самолета от Балтимор за Бостън, нае кола, подкара на север и въпреки че имаше подробни упътвания, непрекъснато очакваше да зърне Норич Ноч зад следващия завой. Нетърпеливо минаваше през малки градчета с църкви с белосани, източени камбанарии, покрай ресторантчета със запотени витрини и ниски каменни огради. Веднага след като отмина Стотървил, който граничеше с Ноч, колата започна да се изкачва и възбудата на Челси нарасна. Студеният дъжд вече не можеше да й развали настроението.

Тя се е родила тук. На една от тесните улички, тръгващи от центъра на градчето, се намира родната й къща — и въпреки че тя нямаше представа за улицата или за къщата и дори за това, дали още съществуват, мисълта я порази. Значи по тези улици се е разхождала майка й, когато е била бременна с нея, минавала е от тази страна на парка, сядала е на старите дървени пейки, възхищавала се е на подредената витрина на универсалния магазин на Фар.

Все пак най-впечатляваща от всичко бе възможността ей сега поне единият от истинските й родители да мине край нея — от плът и кръв. Тя изчака това да стане, въпреки че не можеше да види в дъжда никого, да не говорим за човек на подходяща възраст.

Разбира се нямаше намерение да стои и да чака. Ако някой от родителите й бе още жив, а това бе едно много невероятно „ако“, сигурно я беше забравил. Откакто бяха изпратили ключа на Аби, не бе имало други опити за контакт. Сега Челси бе състоятелна жена, професионалистка, дошла тук по работа. Би било прекалено романтично някой да я погледне и да види призрак от миналото.

Тя пое въздух и се измъкна от колата, дръпна шлифера над главата си и се затича с всички сили, доколкото й позволяваха обувките с нисък ток, по хлъзгавата настилка към универсалния магазин. Не бе помислила за дъжда, когато тръгваше. Трябваше й чадър.

Бутна вратата. Звънна звънче. Челси смъкна шлифера от главата си, съблече го, преметна го през ръка и приглади с пръсти гъстата си коса, забодена зад ухото с проста шнола. Бе облечена по-просто от обикновено и затова си имаше причини. Тук бе провинция. Хората бяха по-обикновени. Не искаше да изглежда претенциозна. По същата причина бе облякла къса пола, пуловер и дълъг широк блейзър. Ефектът бе: сериозен, но неофициален вид, точно както искаше да я възприемат, и тя се чувстваше сериозна, но и малко напрегната. Беше объркана. Не бе сигурна какво ще открие тук. Не бе сигурна какво иска да открие тук.

Огледа се озадачено. Млада жена с дете на кръста избираше марули от кошчето за пресни зеленчуци. Две други жени — майка и дъщеря, предположи Челси поради приликата помежду им, оглеждаха сухите цветя в един плетен от ракита панер. Възрастен мъж с очила без рамки и лъскаво теме четеше вестник на щанда за вестници, над него се набиваха в очи съобщения за предстоящите на първи април вечерни танци в църквата.

Челси пое дълбоко въздух, за да се успокои. Всички, които видя, бяха с палта, което означаваше, че са купувачи, което пък означаваше, че тя може да позяпа, без някой продавач да я наблюдава. Трябваше й малко време, за да се приспособи към обстановката. Искаше да научи нещо за града. Тръгна бавно по едната пътека, след това по другата.

Първото, което научи, бе, че хората от Норич Ноч се хранят добре. До щанда за пресни зеленчуци имаше щанд за месо, който предлагаше всичко — от агнешки бъбреци до обезкостени пилешки гърди и телешко филе. Имаше бри, камамбер и „Хаварти“ с копър. Имаше консервирани храни, изсушени храни, минерална вода и там, където Челси не очакваше да види нищо по-привлекателно от нескафе в тенекиени кутии, откри цяла дузина различни видове кафе на зърна, всяко в различна опаковка.

Също така бе очевидно, че хората от Норич Ноч харесват красивите неща. Челси видя тъкани постелки в какви ли не разцветки, ярко оцветена кухненска посуда, кухненски дъски с дърворезба, резбовани подноси за пайове, голям асортимент чаши за кафе, да не говорим за сухите цветя и ракитовите панери, от които избираха двете жени. Те я гледаха с любопитство, но не и подозрително. Тя им се усмихна колкото се може по-невинно и продължи обиколката си.

Имаше вълнени шапки, ръкавици с един пръст, шалове, памучни панталони, вълнени фланели и чорапи. Очевидно хората от Норич Ноч предпочитаха естествените материали, нещо, което споделяше и самата Челси и въпреки че фирмата бе класическата „Л. Л. Бийн“, цените, посочени на етикетите, бяха съвсем разумни.

Тя се върна в предната част на магазина и застана между щанда, на който бяха изложени готварски книги за „Приятелите на библиотеката на Норич Ноч“ и малка подвижна стълба, чиито стъпенки бяха отрупани с изкусно подредени консерви с написани на ръка етикети — местно произведен кленов сироп. Изпита огромно облекчение. Беше се подготвила за беднотия. Очакваше да намери някой старомоден магазин за евтини, застояли по лавиците стоки, покрити със слой прах. Магазинът на Фар обаче приятно я изненада. Към нея се приближи някаква жена. Беше малко по-ниска и изглеждаше година или две по-възрастна, макар че това бе доста приблизително предположение, основаващо се единствено на гладкостта на кожата й. Ако преценяваше по косата й, пясъчна на цвят, без блясък, стегната в здрав кок, или по полата и блузата й, които бяха малко старомодни, жената щеше да излезе доста по-възрастна.

Очевидно работеше в магазина. Очите й — лешникови очи със съвсем малко по-тъмен кафяв оттенък от зелените очи на Челси, бяха внимателни, топли и гостоприемни, може би и малко боязливи.

— Търся чадър — каза Челси и се огледа любопитно. — Сигурно съм ги пропуснала.

Жената я покани с внимателен жест и я отведе през две пътеки до една урна, пълна с чадъри. Челси, като градска жена, автоматически си хареса един сгъваем, който щеше да се събере в чантичката й, но докато подбираше цвят, разбра колко абсурдно постъпва. Такова малко чадърче нямаше да свърши работа тук. Необходимо бе нещо солидно, нещо, което да издържи много повече от притичване до чакащото такси. Хората на Норич Ноч бяха сурови. Телешкото филе, яванското кафе на зърна и сиренето „Субенхара“ не биваше да я заблуждават. Тук бе провинция.

При тази мисъл Челси почувства прилив на задоволство. Съвсем кратък прилив, дошъл и заминал толкова бързо, че можеше и да не го забележи, ако не бе точно това, което толкова много й липсваше напоследък. Но се почувства добре. Въпреки че всичко отмина толкова бързо, тя разбра, че щом е дошло веднъж, задоволството ще дойде пак. Имаше нещо обещаващо в това, също както в блестящия сребърен ключ. Тя не го беше взела, защото не бе дошла, за да задава въпроси. Беше дошла по работа, да огледа наоколо и може би само да реши какво ще прави нататък, как ще бъде най-добре да действа.

Избра един чадър с щампа на цветя. Не бе в нейния стил — цветята бяха на малки китки и прекалено сладникави, но ръкохватката бе от гладко леко дърво и много удобна. Подаде чадъра на жената и извади портмонето от джоба си.

По пътя към касата мина покрай щанда за вестници. Възрастният мъж бе още там, още четеше същия вестник. Тя предположи, че когато изчете всичко, което го интересува, просто ще остави обратно вестника на купчината и ще излезе от магазина. В нейния град това не бе прието. Тук изглеждаше нормално, но наистина бе странно.

Челси небрежно взе един брой от местния вестник. Сложи го на тезгяха до чадъра, след това импулсивно отиде до стълбата с кленовия сироп и взе една кутия и една готварска книга.

— Обичате ли да готвите?

Видя светлите очи на един мъж без горна дреха — значи също работеше в магазина. Беше среден на ръст и тегло, с прави черти на човек от северните щати, съвсем светлоруса коса и усмивка, която трябваше да очарова. Ако си падаше по блондини, Челси щеше да си помисли, че той изглежда добре, но тя предпочиташе високи, тъмни и мълчаливи енергични мъже, или поне така си мислеше.

— Не съм много добра — призна тя, — но обичам да опитвам.

Тя събираше готварски книги отвсякъде, където отидеше. Понякога използваше рецептите, но по-забавно беше да ги чете.

— Тази е страхотна. Съставена е от местните жени. Някои от рецептите съществуват от поколения. Точно като семейството ми. Ние сме семейство Фар, както пише на табелата отвън. Тук има рецепти на Фар, Джеймисън и Плъм. И рецептите от хана са хубави.

Той я изучаваше, без да спира да говори небрежно, просто за фон. После гласът му стана по-дълбок.

— Просто минавате оттук?

— Всъщност съм дошла по работа.

— Значи сте или архитект, или декоратор.

Тя го погледна въпросително.

— „Плъм Гранит“ е единственият бизнес, който довежда тук хора като вас, а вие сто на сто не сте строителен работник — обясни той и взе сиропа от ръцете й. — Твърде деликатна сте за това. Откъде сте?

Челси не искаше да го окуражава, затова се обърна и тръгна към касата.

— От Балтимор.

— Архитект или декоратор? — той вървеше на крачка зад нея.

— Архитект.

Тя остави готварската книга до чадъра, мъжът тропна сиропа до нея. Челси се усмихна на жената, която търпеливо чакаше да таксува поръчката.

— Ще харесате сиропа — каза мъжът.

Той се наведе към тезгяха само на няколко сантиметра от нея и кръстоса ръце на гърдите си.

— Местно производство.

— Да, виждам — каза Челси и докосна етикета.

Всъщност това не е вярно. Не е направен точно тук. Направен е в Стотървил, но това са технически подробности. Кленовите храсти растат на границата между двата града. Захарният завод е в Стотървил и обработката става там. Виждала ли сте някога преработка на захар?

Челси се съсредоточи върху касата.

— Не, май не съм.

— Би трябвало да видите. Интересен процес. Можете да хвърлите поглед, докато сте тук. Колко ще останете?

— Едва ли много — учтиво каза тя.

— Сокът тече сега. Наминете да видите.

Внезапно той се пресегна и стисна ръката на жената на касата. Челси почти подскочи. Пак така рязко гласът му се промени от изпълнен с любезност на нареждащ:

— Иди да вземеш книгата за обработката на захар, Дона. Госпожата може да реши да я купи.

— Не, не — запротестира Челси, когато Дона спря да й прави сметката, — няма нужда. Толкова малко време имам за четене!

Спря, защото разбра, че протестът й отива на вятъра. Дона вече бе тръгнала. Докато я наблюдаваше как се отдалечава, срещна погледите на майката и дъщерята, които стояха наблизо и мълчаливо зяпаха какво става. Възрастният мъж също бе свалил вестника си.

Собственикът на магазина се намръщи след Дона.

— Ще трябва да извините жена ми. Работи в магазина от деня, в който се оженихме, значи вече четиринадесет години, но все още се тутка, когато трябва да изпревари желанията на клиента — той почука по главата си. — Малко е бавна.

Неговата жена. Челси се слиса от презрението в гласа му. Вече разбираше защо жената не говори много. Срамота! Ей, да можеше да поговори с Дона за съпруга й някой ден.

— Един момент — каза тя и му обърна гръб.

Откри Дона в един ъгъл, който някак си бе изпуснала. Жената на собственика ровеше в рафт с книги — търсеше книгата за захарта, както бе заповядал съпругът й.

Челси докосна ръката й и тихо каза:

— Не си правете труда. Наистина. Имам цели купчини книги вкъщи и не ми остава време да ги прочета. Просто нямам време.

Огледа останалите стоки в ъгъла. Освен книгите, всички от които третираха местни теми, имаше и ръчно изработени неща — парцалени кукли, гравирани свещници и бележници с копринени корици.

— Всички ли са местно производство? — попита тя.

Дона кимна. Челси извади от кошницата обвита с плат шнола — още една щампа на цветчета, но пък й допадна — и я нагласи върху своята от черупка на костенурка.

— Използвам ги вкъщи непрекъснато. Как изглеждам?

Очите на Дона просветнаха одобрително. Лицето й сякаш се подмлади. Челси доближи шнолата до нейната коса.

— Вие би трябвало да я носите.

Едно от цветчетата имаше почти златен отблясък, а контрастът с другите добавяше жизненост.

— Великолепно ще ви стои. Страхотна реклама. Колко е дълга косата ви?

Дона прокара ръка до рамото си.

— Къдрава ли е?

Като се имаха предвид няколкото къси кичура, изскочили изпод забрадката, трябваше да е доста къдрава. Дона потвърди с печално кимване и нещо подтикна Челси да каже:

— Борих се с моята години наред. Опитах всичко — професионално изправяне, измазах цели кутии портокалов сок, решех я с огромни четки, докато я сушех, гладих я с ютия. И преди няколко години се предадох.

Протегна ръка към коша, избра още две шноли и ги пъхна в ръката на Дона заедно с първата.

— Ще ги взема и трите.

Докато се връщаха към касата, звънчето на вратата иззвъня, за да отбележи излизането на майката и дъщерята. Съпругът на Дона ядосано блъсна на касовия апарат.

— Вече си мислех, че сте отишли да обядвате.

Челси побърза да се притече на помощ на Дона.

— Съпругата ви ми показа някои неща, които търсех. Имате страхотни дреболии! — после тактично отвори портмонето си и когато плати, попита: — Като говорим за обяд, има ли наблизо някое местенце, където мога да хапна набързо?

Имаше среща в един в „Плъм Гранит“. Сега бе дванадесет и петнадесет. Не бе яла нищо от зори.

— Има една закусвалня — обади се треперливо възрастният мъж.

Беше застанал до тях, стиснал костеливите си ръце пред скута си, зарязал вестника заради Челси. В погледа му не личеше, че му напомня за нещо. По-скоро, както и в случая с майката и дъщерята, тя бе просто една любопитна новост.

Реши, че закусвалнята ще свърши работа.

— Благодаря!

— Да — продължи той, — и не е отворена само по обяд.

— Така ли?

— Отворена е и вечер. В петък правят страхотна риба.

— Аха — кимна тя.

— Опитайте в хана — намеси се съпругът на Дона. — Питайте за Шелби и кажете, че аз ви пращам и бързате, и ще ви обслужат моментално — той намигна. — Тя ми е приятелка — протегна й ръка. — Между другото, казвам се Матю Фар. А вие сте?

Челси се забави за миг. Представи си как си казва името и всички замръзват и се облещват. Представи си, че веднага ще я разпознаят. Представи си какви гръмотевици и светкавици ще трещят из града, когато разберат, че отдавна изгубената дъщеря се е върнала.

Но след секунда помисли, че щом лицето й не я бе издало, нямаше да го направи и името й.

Възмутена от собствената си глупост, тя пое ръката му и каза:

— Челси Кейн.

После се обърна към Дона и й се усмихна:

— Благодаря ви за помощта. Много съм ви задължена.

Мушна чантата с покупките под мишница и приготви чадъра, за да го отвори веднага щом излезе от вратата.

Ханът на Норич Ноч бе от другата страна на парка. Прикрита с чадъра от ситния, но упорит дъжд, Челси остави покупките в колата и пое по по-дългия път. Мина пак покрай магазина, после поред покрай Историческото общество на Норич Ноч, пощата, задругата на майсторите на кувертюри и библиотеката. Сградите бяха и дървени, и тухлени, някои строени още преди два века. Навсякъде имаше надписи, уточняващи кое какво е. Над сградите, сред зеленината на боровете, се издигаше камбанарията на църквата. Стилният надпис на фасадата й гласеше, че тя е и градски клуб.

Челси се качи по широките стълби от гранит, отвори високите двойни врати и влезе. Притворът бе с висок таван, миришеше на старо дърво и мускус. По стените бяха налепени какви ли не бележки. Някои от тях засягаха църковни въпроси — репетициите на хора, събирането на църковното настоятелство, имаше и реклами за танците на първи април, същите като в магазина на Фар. Други бяха за светски събития — бойскаутите организираха абонамент за списание, за да си платят пътуване до Вашингтон, градската баскетболна лига бе поместила схема на финалите, местната болница организираше кампания за кръводаряване. Все пак най-много бележки бяха свързани с общото градско събрание. То щеше да се проведе следващата седмица, всяка вечер, като се започне от понеделник, „докато всеки упоменат предмет бъде разискан и преценен и се вземе решение, одобрено от арбитъра мистър Емъри Фар“. Челси се загледа с изненада в темите, които щяха да бъдат обсъждани. Имаше предложения за покупки на нова чешма за училищното игрище, маркуч с голям диаметър за пожарната команда и моторна сенокосачка за пътното управление. Имаше теми за общи мероприятия със съседни градове, теми, свързани с рециклирането със смяната на работното време на градското сметище, със забрана на употребата на тютюн за дъвчене на обществени места по време на местните спортни състезания.

Норич Ноч възприемаше себе си сериозно. За градче само с хиляда и сто жители се случваха доста много неща.

Излезе пак на стъпалата и огледа града отвисоко. Личеше, че може да е много красив. Ако имаше слънце, зелена трева и цветя, щеше да е чудесно местенце. Под дъжда всичко изглеждаше унило и сиво, но пък нали магазинът на Фар отвътре бе жизнерадостен! Челси се зачуди какви ли други изненади се крият зад вратите на този град.

Заобиколи парка и мина покрай банката, покрай някаква юридическа кантора с бръснарница над нея, стигна пекарната и хана. Поспря за миг да размисли дали да не хапне набързо, но реши да не го прави. Наистина нямаше време. Освен това гладът й бе изчезнал. На негово място бе дошъл импулсът да изследва.

Тъкмо се канеше да отиде до колата си и от една странична улица изхвърча мотоциклет и й пресече пътя. Челси залитна на тротоара и направи крачка назад. Моторът я задмина и намали. Мотоциклетистът, мъж с дълго черно яке и голяма каска, се извърна и я погледна, после продължи по-бавно. На ъгъла зави и подкара около парка, каската му показваше, че се извърта, за да я гледа. Челси, която не се плашеше от мотоциклетистите в града, не се уплаши и сега. Остана на място, докато той направи пълен кръг около парка, спря на два-три метра от нея и вдигна предпазителя на каската си.

— Челси Кейн?

Стана й неприятно, че не вижда цялото му лице, а само малка част — очите и носа.

— Точно така.

Фактът, че устата му не се виждаше, не й попречи да разбере думите му, произнесени сякаш под сурдинка, съвсем приглушени.

— Подранила сте.

— Кой сте вие?

Щом знаеше за срещата й, значи работеше за каменодобивната компания, но като какъв? Прост служител в каменоломната нямаше да знае коя е тя. Нито пък човек от ръководството щеше да се носи лудо из града с „Кавасаки“. А може би щеше? Тя бе запозната с бизнеса в големия град, при това с едрия бизнес. Но не знаеше почти нищо за бизнеса в затънтените пущинаци.

— Казвам се Хънтър Лъв — каза той. — Работя за Стареца. Загубихте ли се?

— Не. Просто разглеждах града.

— Няма много за гледане освен камък.

— Има, има. Мислех да поразгледам с колата. Срещата ми е чак в един.

— Няма да стигнете много далече. Сега е сезонът на калта — той кимна към колата й. — Нямате хубаво предаване.

— Няма проблем. Ще карам по асфалта.

— Асфалтът ни е малко. Ще го обиколите много преди един — погледът му бе втренчен и предизвикателен. — Ако искате да направим едно кръгче заедно. Качвайте се.

Челси поклати глава.

— Благодаря, ще мина без кръгче. Не съм облечена подходящо.

— Страх ли ви е?

Само подигравки й липсваха.

— Изобщо не ме е страх. Карала съм мотор. И то по-голям от вашия. Но тук съм по работа.

Без да се развълнува, че го отхвърлят, той заяви:

— Няма да спечелите много.

— Защо не?

— Компанията е в беда.

— Що за беда?

— Финансови проблеми.

Като се имаше предвид положението на икономиката, в това нямаше нищо необикновено. Но Челси се изненада, че той го признава толкова открито.

— Наистина ли?

— Наистина. Все по-трудно посрещаме месечните сметки. Джеймисън няма да ни даде нов заем, а Стареца иска да движи нещата като преди сто години. В действителност той не знае как се управлява компания. Може само да я закопае.

Спокойният му глас придаваше достоверност на анализа му. Хънтър Лъв нямаше да напредне в „Плъм Гранит“.

— Защо ми казвате това? — попита Челси.

Той небрежно сви рамене.

— Помислих си, че трябва да знаете.

— Какво ще каже шефът, ако разбере какво ми съобщихте току-що?

Видя как очите му трепнаха, просто лекичко се присвиха в ъгълчетата. Можеше да се дължи на изненада или болка. Нямаше как да разбере на кое от двете.

— Ще каже същото, което казва последните тридесет години: „Не ставаш за нищо, Хънтър Лъв. Нямаш никакъв мозък. Изобщо не знам защо те държа тук.“ Но той го прави винаги и ще го прави винаги. Вината ще го кара да го прави винаги, а колкото до мен, вземам каквото мога. Нали ми го дължи.

Той смъкна предпазителя на каската си, изфорсира мотора и като разпръсна кал така, че насмалко да изцапа Челси, замина.

Точно в един Челси зави в една пряка в източната част на града и спря пред номер деветдесет и седем. Ако не бе малкият надпис, гласящ: „ПЛЪМ ГРАНИТ КЪМПАНИ“, тя щеше да реши, че е сбъркала мястото. „Плъм Гранит“ беше най-голямата компания в града и Челси бе очаквала нещо по-импозантно.

Офисът бе в малка къща на един етаж, покрита с плочи, с белосани стени, които изглеждаха лепкави в дъжда. С два прозореца, врата с триъгълен фронтон и отстрани безвкусно издаден напред дълъг гараж.

На алеята бяха паркирани малък „Форд Ескорт“, един по-нов „Блейзър“ и окалян сив камион с мръснобели надписи. Зад камиона бе спрян мотоциклетът на Хънтър Лъв, виждаше се само крайчеца на ауспуха.

Челси паркира на улицата под голите клони на една бяла акация. Наоколо имаше много други дървета с окапала шума — кленове, брези, люляци, а също и вечнозелени растения, мокри и уморени от зимата. Тя преметна чантата си през рамо, излезе от колата, отвори чадъра и тръгна по калната пътека. Звънец нямаше. Челси почука, после бутна вратата и тя се отвори.

Влезе в тясна приемна, допълнително смалена от три кантонерки, два сгъваеми стола, шкаф за климатична инсталация, изкривена на една страна закачалка, безброй календари и списъци, окачени навсякъде по стените, и огромно метално бюро. Зад бюрото седеше дребна жена с къса прошарена коса, бледа кожа и живи очи. Погледът й издаваше същото любопитство, което Челси бе усетила у хората във „Фар“. Тя предположи, че в този случай любопитството е засилено от нещо, може би казано от Хънтър Лъв.

— Имам среща с мистър Плъм — заяви Челси съвсем професионално. — Дали е тук?

Жената кимна, вдигна телефона, натисна един бутон и каза високо:

— Мис Кейн е тук, мистър Плъм.

Откъм вратата отляво на секретарското бюро се чу едно пресипнало:

— Поканете я.

Челси, която подозираше, че вътрешната разговорна система или не работи, или изобщо не съществува — неща, поддържащи твърдението на Хънтър за проблемите на компанията, тръгна към вратата по голото дюшеме.

Прекрачи прага и дъските под краката й изкънтяха. За разлика от приемната, тази стая бе изненадващо гола. Имаше два стола с високи облегалки, аскетично дървено бюро с телефон върху него и шкаф, в който тук-там се виждаха папки. По стените бяха накачени пожълтели фотографии в евтини черни рамки. Ако беше сама, Челси би ги разгледала с удоволствие. Но не беше сама. В стаята имаше трима мъже. Само един от тях бе достатъчно възрастен, за да е Оливър Плъм.

Погледът й срещна неговия.

— Мистър Плъм?

Слаб, с оредяла, причесана гладко назад сива коса, с високо чело и права уста, Оливър Плъм изглеждаше мъж, на когото може да се разчита.

Той бутна назад стола, чиито крака изскърцаха, бавно изправи дългото си тяло, тикна ръце под тирантите си и се загледа в нея.

Тя реши да не му подава ръка.

— Аз съм Челси Кейн. Дойдох да видя белия гранит, който добива вашата компания.

— За какво го искате? — попита той с глас подчертано твърд за мъж на неговите години и изненадващо отбранителен за човек, нуждаещ се от поръчката.

— Проектирам здания за една застрахователна компания.

— Само вие?

— Това е мой проект, да, но аз съм част от компания.

— Една модерна, с три имена?

— Модерна? Не знам. Но сме добри.

— Колко добри?

— Проектите идват непрекъснато, все по-големи и по-големи.

— А печалбите?

— Растат. Но не съм дошла тук, за да обсъждам това — каза тя. — В действителност моите партньори и аз влагаме доста гранит в нашите проекти. Винаги търсим възможност за нови доставчици.

— Няма нищо ново за „Плъм Гранит“ — тросна се Оливър. — Ние сме в бизнеса от 1810 година, минали сме през седем поколения. Имаше време, когато добивахме камък едновременно от шест каменоломни в три различни окръга. Не, няма нищо ново за нас и вие го знаете. Един път искахте да ни използвате, но си променихте мнението.

Трябваше да му отдаде дължимото, паметта му бе добра. Но Челси не искаше да бъде принудена да се отбранява.

— Не е точно така, мистър Плъм. Ние не променихме решението си. В действителност вие не бяхте конкурентно способен. Още от самото начало цената ви бе твърде висока.

— И вие си мислите, че сега е спаднала? Помислете си по-хубаво, госпожичке.

От другия край на стаята, откъм прозореца, който гледаше към улицата, се чу пренебрежително пръхтене.

Оливър Плъм се обърна натам.

— Имаш ли да кажеш нещо?

— Да. Ние имаме най-добрия бял гранит в околността и тази поръчка ни трябва. Не й казвай, че цената ще е много висока. Ако хареса камъка, можем да се споразумеем.

Беше Хънтър Лъв. Челси позна гласа му. Очакваше да е по-млад и с изненада откри, че е почти на нейните години, въпреки че твърдостта на чертите му го правеше по-възрастен. Погледът му беше суров, а косата му — дълга и разрошена от каската, му придаваше непокорен вид, който се подсилваше от златната обеца на ухото. Беше облечен с джинси и черна риза — и двете износени, но чисти. Беше поне метър и осемдесет, малко по-нисък от Оливър, но не му отстъпваше по смелост.

— Не можем да си позволим да се пазарим — изръмжа Оливър.

— Не можем да си позволим да не го направим — веднага му изръмжа и Хънтър.

— Ако намалим цената, ще загубим пари.

— Ако задържим цената висока, ще загубим поръчката.

— Не можем да работим за нищо.

— Никой не ни насилва.

— Проблемът с цената се свежда до това, че гранитът трябва да бъде нарязан и полиран другаде — прекъсна ги Челси. — Защо не го правите тук, както повечето компании?

— Много е скъпо да се организира — каза Оливър. Облегна се на стола и се втренчи в нея.

— Понякога — каза Челси, — за да получиш, трябва и да дадеш.

— Обаче ако нямаш нищо, няма и какво да дадеш.

— Можете да вземете заем.

Оливър поклати глава.

— Джордж няма да даде. Правителството не одобрява, че е раздал твърде много заеми.

— Джордж? — попита Челси.

— Джеймисън — обади се Хънтър. — Банката му е до парка.

— Той единственият банкер в града ли е?

— Познахте.

— Защо не отидете в друг град, при друга банка?

— Добър въпрос. Въпреки че не е нов — Хънтър погледна Оливър.

— „Плъм Гранит“ извършват банковите си операции с Джеймисън — тържествено обяви Оливър. — Винаги са го правили и винаги ще го правят.

— Ще рече, всички ще потънем заедно — присмя се Хънтър.

— Никой няма да потъне. Норич Ноч е стабилен като канара.

— Ама, разбира се!

— Защото сме свързани — Оливър се обърна към Хънтър и продължи поучително: — Има три неща, които засягат всеки човек в този град — Фар, Джеймисън и Плъм. Поне един от всяко семейство тук работи за Плъм, и поне един от всяко семейство върши банковите си операции с Джеймисън, поне един търгува с Фар. В това има традиция, стабилност и доверие, и много други неща, които трябваше да научиш в онова модерно училище, в което отиде, само че ти бе твърде зает да си слагаш бижута по ушите, вместо да ги използваш за слушане. Не струваш, Хънтър Лъв. Изобщо не мислиш. Вече не знам защо, но дявол те държи тук.

Челси усети фамилиарността на обвиненията и зачака Хънтър да отговори на удара. Вместо това той се облегна на рамката на прозореца, кръстоса ръце и се подсмихна. Тя си спомни какво й бе казал за вината. Подозираше, че намира удовлетворение в това да предизвиква Оливър. Не можеше да прецени дали е прав, или греши, преди да узнае повече.

Внезапно я порази мисълта, че никога не е попадала в подобна ситуация. Просто не можеше да повярва на ушите си. Беше дошла, за да види гранита, а не да каже на собственика на компанията как да си върши работата.

Челси почука по часовника си.

— Неприятно ми е да ви го кажа, господа, но ако не видя скоро този гранит, ще закъснея за другите си срещи.

— С кого са те? — попита Оливър, като премести намръщения си поглед от Хънтър към нея.

Челси не скри.

— Точи в Амърхърст и Петерсен в Конкорд.

— Точи не предлага гранит.

— Вярно, той се е специализирал в използването на фелдшпат, но аз употребявам много и от него. Нямаше да пътувам толкова много само за една среща.

Да, тя се интересуваше от Норич Ноч, но това не бе всичко и единственото, което я интересуваше в живота. До свечеряване мислеше да е в Уискасет, на брега на Мейн, и да посети своята съквартирантка от колежа.

— Делова дама — измърмори Оливър. — Изведи я, Джъд — той махна с ръка и в този миг, в който Оливър очевидно я считаше за проклятието в живота си, Челси се почувства странно свързана с Хънтър. След това тя се обърна към третия мъж в стаята и забрави за първите двама.

— Джъд Стрийтър — изръмжа Оливър, — моят главен надзирател. Той ще ви заведе до кариерата и ще ви покаже каквото искате да видите.

До този момент Джъд Стрийтър стоеше мълчаливо облегнат на шкафа. Сега бавно се изправи. Беше по-висок от Оливър, по-тъмен от Хънтър и Челси се зачуди дали има дори грам тлъстини. В него имаше някаква солидност, липсваща на другите двама. Косата му бе гъста и така подстригана, че изглеждаше добре дори разрошена. Носеше джинси, мокри от колената надолу, синя работна риза и мръсни ботуши. Очевидно бе дошъл от кариерата, но в държането му нямаше нищо уморено. Той плавно пристъпи към нея, подаде й силната си мазолеста ръка и на всичкото отгоре очите му бяха тъмни, дълбоки и прями.

Челси бе поразена.

Бе очаквала вътрешна искра, когато пристигна в Ноч, и ето, тя дойде съвсем неочаквано. Джъд Стрийтър бе просто най-привлекателният мъж, който някога бе виждала. Не задължително най-красивият или най-изисканият, или най-културният. Но изненадващо зашеметяващ мъжкар.