Барбара Делински
Сълзите на гранита (7) (Страстите на Челси Кейн)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Passions of Chelsea Kane, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2017)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Барбара Делински

Заглавие: Сълзите на гранита

Преводач: Ангелина Пискова; Емил Манолов

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1803

История

  1. — Добавяне

Глава шеста

— Партньорство ли? — възкликна Карл късно същата вечер, когато Челси му каза за предложението на Джеремая.

— Аз трябва да дам парите за модернизиране и да водя бизнеса — обясни тя, — а той ще ръководи производството. Ще бъдем партньори една година. След изтичането й този от нас, който се провали в осъществяването на ангажимента, продава на другия.

Карл беше по тениска и шорти, които носеше в клуба по скуош. Въпреки че идваше направо от тренировка, изглеждаше спретнат. „Знае как да го прави — помисли Челси и се възхити на ума му. — Подреден е във всичко, дори в мислите си!“

— Какво искаш да кажеш с това „да се провали в осъществяването“? — попита той. Винаги бе педантичен към детайлите.

— Казах, че мога да създам повече работа, отколкото неговите хора могат да управляват. А той каза, че не мога.

— Облог? — ужаси се Карл. — И който спечели, взема бизнеса?

— Купува бизнеса — уточни тя.

Не беше глупачка. Въпреки че понякога беше прекалено отстъпчива, винаги следеше внимателно за авоарите си. Не мислеше да пилее пари, дори и за Норич Ноч.

— Оливър категорично отказва да продава, но има нужда от пари, за да оцелее. Ако не успея да се справя, той ще продължи бизнеса си.

— Но ако е разорен, как ще може да купи твоя дял?

— Ще потърси заем извън щата или ще наеме трета страна.

Мислеше, че може да научи доста за Норич Ноч и обстоятелствата около раждането си през тази година. А в края на този срок може би просто с радост щеше да зареже това градче.

— Няма да изгубя пари от тази сделка. Навремето компанията е била доста печеливша. И двамата знаем, че пазарът на камъка се съживява. Всичко, което „Плъм Гранит“ трябва да направи, е да се научи да го използва. И аз мога да помогна.

— Кога? Ти си архитект. И какво ще стане с „Харпър, Кейн и Ку“?

— „Харпър, Кейн и Ку“ са окей. Моята работа също. Какво са няколко часа от седмицата? Ще наваксам.

— Няколко часа ли? — той присви очи. — Челси, това, което предлагаш, ще отнеме повече от няколко часа. Ти ще ръководиш разрастващо се предприятие. Компаниите държат за това екип на пълно работно време.

Тя не виждаше никакви проблеми. Според общоприетия стандарт „Плъм Гранит“ беше малка компания. Мислеше, че ще успее да я ръководи по телефона.

— Нали каза, че нещата тук вървят толкова добре, че ще имам време за съпруг и дете. Каква е разликата?

— Каква е разликата ли? Разликата е там, че съпругът и децата са лично нещо. Те са хората, които ти правят подаръци на рождения ден, Коледа и Деня на майката[1]. Те са хората, които се гордеят с твоята работа и те карат да се гордееш с тяхната. Те са най-близките ти, които те обичат, за Бога. Как може една гранитна компания да се сравни с това!

Обзе я безпомощност. Всичко, което й казваше, беше разумно — Карл винаги беше разумен — и все пак една част от нея не желаеше да слуша, тази част, която отчаяно искаше да приеме предложението на Оливър Плъм.

— О, Карл — въздъхна тя, — тези неща не могат да се сравняват. Не и в този смисъл, в който говориш. Норич Ноч е предизвикателство. Той означава много за мен, но не е нещо вечно като нещата, за които говориш.

Той се обърна и тръгна да излиза. Спря на стъпалото към фоайето и с ръка на парапета каза:

— А може би тези вечни неща са само илюзия.

— Защо го казваш?

— Защото не става така, както би трябвало. Прекарваш половината си живот с някого и предполагаш, че ще прекараш и останалата част, но не става непременно така. Животът не е лесен и не винаги е честен. Може би представите за прегръдки, целувки и подаръци за рождени дни са просто начин, който да ни накара да се почувстваме по-малко самотни, докато някой друг дойде, за да запълни живота ни.

— О, Карл — въздъхна отново тя. Просто нямаше какво да каже.

Чувстваше се разкъсана. Карл беше до нея и й беше скъп, но достатъчно ли бе някой да ти е близък и скъп? Тя си представяше романтичен триъгълник между себе си, Карл и Норич Ноч. Понякога Карл бе чудесен, понякога заядлив и ревнив. Последното нещо, което искаше, беше да го види наранен. Той й беше най-добрият приятел на света.

Челси се приближи до него и меко каза:

— Просто трябва да го направя. Щом всичко се изясни, мога да продължавам напред.

— Но в каква посока? Коя ще бъдеш, когато приключиш с този град?

— Аз ще си бъда аз — тя го потърка по гърба така, както знаеше, че обича. — Повече ще знам за себе си.

— Докато разбереш повече, какво ще правя аз?

— Бъди търпелив.

Той понечи да каже нещо, но тя се надигна, обви врата му с ръце и бързо го целуна по устните.

— Обичам те, Карл.

Очите му изразяваха съмнение.

— Обичам те — настоя тя. — Този бизнес с Норич Ноч е свързан с мен, не с нас.

Карл явно не беше много убеден и тя сключи ръце около врата му и го целуна по-силно. Целуна го, докато почувства, че той започва да отговаря.

— Не трябваше да ме оставяш сам — въздъхна той.

— Отидох само за един ден.

— От шест сутринта до десет вечерта е много време. Добре ми е, когато си тук.

Тя си спомни как Оливър Плъм й каза да си върви вкъщи и сега думите му й прозвучаха съвсем различно. Карл беше добър човек, най-добрият човек. Не беше сигурна, че някога ще намери човек, който да се отнася така с нея.

За да му покаже чувствата си, Челси отново докосна устните му и Карл почти веднага пое нещата в свои ръце. Стисна страните й и я целуна, после ръцете му започнаха да шарят, да я опипват навсякъде. Познаваше тялото й, а тя познаваше докосването му. Така трябва да бъде, каза си тя. Така е хубаво.

Изобщо не се замисли, когато той я поведе към спалнята и я съблече. Интимността беше нещо съвсем естествено между двама души, които се обичат. Специално тяхната интимност беше доста позакъсняла. Може би в това беше проблемът.

Докато се галеха и целуваха, Челси не преставаше да си повтаря, че това е правилно, хубаво и нормално. Когато той проникна в нея, тя си мислеше колко отдавна го познава, колко преплетени са съдбите им, колко много родителите им искат двамата да са заедно, колко особен е той.

Карл очевидно се стараеше. Челси го галеше навсякъде, където това би му доставило удоволствие, и скоро кулминацията дойде. Удовлетворяващо силна.

Но не и за нея. Карл й предложи да я доведе до оргазъм, но тя се усмихна, сгушена в рамото му, и поклати глава. Беше уморена. Денят беше дълъг и изпълнен-с емоции.

— Следващият път — каза тя и затвори очи. Но сънят не идваше.

Нямаше следващ път и споменът за първия непрекъснато измъчваше Челси седмици наред. Не беше съвестта й: тя не вярваше, че са направили нещо нередно от морална гледна точка. Нямаше и нищо неправилно физически. Напротив, беше чудесно.

И тъкмо там беше проблемът. Сексът, който беше „чудесен“, не беше вълнуващ. Не беше това, от което човек се черви или се разгорещява само като си спомни. Не беше секс, който закачливо се обсъжда на закуска или секс, който заздравява висяща на косъм връзка, нито пък нещо, което човек непременно иска да повтори.

Не знаеше какво да прави. „Омъжи се за Карл“ — говореше тихичко един глас в нея. Кевин го искаше, Том и Сиси Харпър го искаха, самият Карл също го искаше.

Но нямаше начин да го направи. Не го обичаше така, както би трябвало. Не чувстваше тръпка, когато го погледнеше и въпреки че мисълта да сподели дома и децата си с него да беше „чудесна“ като секса, другата мисъл — да прекара останалата част от живота си с него, я ужасяваше. Тя го обичаше, но той не я вълнуваше. Трябваше да има още нещо.

Докато Челси се измъчваше, Боб Махони работеше с Джеремая Уип върху документите, узаконяващи партньорството с Оливър Плъм. По характер нетърпелива, Челси обаче никога не се хвърляше сляпо в нито една сделка. Щом влагаше време и пари, тя искаше интересите й да са защитени и докато това не станеше, тя нямаше да сложи подписа си под нищо.

Няколко седмици преди приключването на сделката Кевин я покани на вечеря. Тя се радваше на всяка възможност за затопляне на отношенията им и с удоволствие се съгласи. Кевин я поздрави с целувка, попита я за работата й и това толкова й напомни за времето преди Аби да умре, че чак й домиля. А после той изстреля новината, че е продал къщата и Челси се слиса.

— Нямаше смисъл да я държа — изтъкна Кевин. — Нали съм сам. За какво ми е такава голяма къща?

Челси не можеше да повярва, че я е продал. Тя обичаше къщата. И Аби я обичаше.

— Защото е красива. Тиха и елегантна. Това е дом.

Със същата логика, с която би си послужил Карл, Кевин каза:

— Беше дом, когато ти и майка ти бяхте в него, но сега и двете си отидохте. Сега е просто къща, която струва скъпо, и нямаше смисъл да я поддържам. Дори вече не прекарвах много време в нея.

Тя знаеше това. Той вечно пътуваше, а откакто тя самата бе живяла там, бяха изминали години. И все пак това беше домът на детството й. Не можеше да си представи в него да живеят чужди хора.

— Купувачът е висш чиновник, прехвърля се тук от Чикаго. Има шест деца и много пари. Ще се грижи добре за къщата.

Това не можеше да успокои нито болката й от загубата, нито обидата. Можеше да я предупреди. Можеше да сподели плановете си. Беше неин баща, а къщата — техен общ дом.

— От доста време мислех да я продам. Предложението всъщност дойде преди да дам обявата и беше много изгодно. Между другото, парите са твои.

— Не ги искам! — отдръпна се Челси ужасена.

— Трябва да ги вземеш — настоя той. — Къщата беше на майка ти.

— А тя я остави на теб — възрази Челси. Нямаше да му позволи да облекчи вината си като я купи. — Така че парите от продажбата са си твои. Не ги искам.

— Защо се сърдиш?

— Не се сърдя. Мъчно ми е. Обичах тази къща.

— Не достатъчно, за да живееш в нея.

— Аз съм голяма жена. Не мога да живея с родителите си.

— Точно така. А един от твоите родители е мъртъв, така че кой според теб ще запълва петнадесет стаи? Да не говорим за къщата в Нюпорт. Наистина, Челси.

Тя погледна ленената салфетка върху скута си и я приглади. Всъщност просто една къща. Защо ли се разстрои толкова? И без това сега ходеше там съвсем рядко.

— Реших да се пенсионирам в края на годината — каза Кевин и Челси пак се слиса. Изненада след изненада. Той се засмя. — Не си ли си мислила, че някога и аз ще се поизхабя? На шестдесет и осем години съм, Челси. Ръцете ми вече не са така послушни, както навремето. Колегите вършат все по-голяма част от работата ми. Мисля, че е дошло време да бъда честен и да се оттегля. В болницата има способни хора, които чакат зад кулисите.

Тя замълча за момент, опитваше се да преглътне изненадата.

— Не мога да си те представя да не практикуваш, както и да се прибираш в друга къща вечер.

Той раздрънка леда в чашата си, допи я и я постави на масата.

— Времето променя нещата. Животът продължава. Аз съм един от късметлиите. Здрав съм. Ще изнасям лекции в болницата, ще ходя на хубави места, ще се срещам с приятни хора, ще почивам. Може би така майка ти няма да ми липсва толкова много.

„А аз? — понечи да попита Челси. — Аз няма ли да ти липсвам?“ Но тя си беше отговорила на въпроса само преди секунди. Беше голяма жена. Имаше свой собствен живот. И Кевин също — и доколкото можеше да види, това му действаше добре. Беше почернял. Лицето му не е така напрегнато както през последните дни на Аби.

— Ще ми липсваш, ако пътуваш много често — каза тя тихо.

— Ти си заета. А имаш и Карл.

Тя отново погледна скута си. Беше се колебала дали да му каже, но сега моментът бе подходящ и не биваше да го изпуска.

— Не съм сигурна, че ще излезе нещо.

— Защо не? — попита Кевин и за първи път в гласа му се долови острота.

Челси изведнъж го видя в операционната — как грижливо шие бъдещето си и внезапно вижда, че е пропуснал важен шев.

— Не знам. Просто може да не се получи. Нищо не е окончателно.

— Мислех, че на практика живеете заедно.

— Не.

Виждаха се всеки ден и често ходеха на вечеря, но откакто правиха любов не прекарваха нощите заедно.

— За Бога, какво има пък сега? — изсумтя Кевин.

Тонът му я уязви. Да й говори така, и то след новините, че се пенсионира, че е продал къщата!

— Не обичам Карл — сопна се тя. — Поне не по начина, по който трябва, ако ще се женя за него, а и той не ме обича по този начин. Опитахме се да задвижим нещата, опитахме се да се преструваме, че изпитваме нещо повече, но не е така и каквото и да кажете ти, Том или Сиси, няма да помогне.

Лицето му почервеня.

— Искаш да кажеш, че това е наша грешка, така ли?

— Не, но знам, че искате да сме заедно и може би затова сме заедно толкова време — тя въздъхна уморено. — Но не става. Просто не става — после каза по-спокойно и малко шеговито: — Всичко, което трябва да направим сега, е да си го признаем.

Кевин сърдито се загледа встрани.

— Би ли предпочел да се омъжа просто, за да съм омъжена? — попита Челси слисана. — И двамата бързо ще се почувстваме нещастни.

— Не, няма. Вие си подхождате.

— Не така, както ти и мама. Искам тази любов, която съществуваше между вас. Толкова ли е лошо това?

Навъсеното му лице не трепна. Тя му беше направила най-големия комплимент, а той сякаш не беше чул. Мислите му се движеха по единствения ясно очертан път.

— Нямаше да е толкова зле, ако беше на двадесет и две — каза Кевин, — но не си. Вече си на тридесет и седем. Изборът ти е ограничен. Карл е един от малкото свестни мъже, които още не са женени и нямат деца — погледна я укоряващо. — Нали знаеш, къща ти трябва, ако имаш деца. Мисля, че я продадох, защото дълбоко в себе си знаех, че никога няма да я използваш. Прекалено си заета със собствените си неща. Винаги си била такава. А сега си се запалила по оня град в Ню Хампшир. Ако толкова много искаш къща, защо не си купиш някоя там?

Гърлото й се сви и тя можа само умоляващо да прошепне:

— Не искам къща там. Нека не се караме за това, татко.

— Е, точно тук е проблемът. Точно това ви попречи на вас с Карл. Ти си обхваната от натрапчива мисъл за това място.

— Не е вярно!

— Купуваш някаква компания…

— Това е инвестиция.

— И твърде неизгодна според Карл. Казва, че говориш само за нея.

— Не е вярно — повтори тя. — Изобщо не говоря за това с Карл. Не знам защо ти е казал така — Челси се пресегна и докосна ръката на Кевин. — Това е инвестиция. Карл реши да не се присъединява към нея, така че действам сама. Сделката е за една година. Това е нещо ново и вълнуващо за мен, точно както твоето оттегляне от работа е ново и вълнуващо за теб. Нямам ли и аз право на същото?

— Имаш професия тук.

— Искам повече.

— Винаги си искала. Там е проблемът.

— Може би, но ако е така, значи просто съм си такава и ако при това положение Карл реши, че си е губил времето, това си е негов пробием.

— И твой също. Ти губиш.

Тя поклати глава.

— Аз съм си добре. Добре съм.

Кевин я огледа внимателно. „Тъжно“, помисли си тя и за момент й се доплака. И въздъхна:

— Иска ми се да ти вярвам. Но се безпокоя, Челси.

— Недей. Моля те. Добре съм.

— Ако майка ти беше жива, щеше да ти набие малко ум в главата.

— Добре съм. Наистина. Това, което върша, напълно осмисля живота ми. Как да те накарам да разбереш!

Не можеше. Нещата между нея и баща й не бяха същите, откакто Аби умря. А може би никога не са били такива, за каквито си бе мечтала. Както и с Малерови, Аби беше връзката, буферът, посредникът на чувства и мотивации. И когато тя си отиде, нямаше кой да го учи на търпение спрямо Челси. Понякога тя усещаше как Кевин се отдалечава от всичко, което му напомня за Аби, включително и от нея. И тогава се чувстваше изоставена.

На следващата сутрин тя се опита да обясни всичко на Сидра. Тичаха в дъжда. Денят бе мрачен като настроението й.

— Все едно, че парите от къщата са подкуп за свободата му. Че ми ги дава, за да не се чувства виновен, че ще пътува често. Казах му, че не ги искам. Казах му, че няма да ги взема. А той каза, че ако не ги взема, ще ги даде на Малерови. Знае, че това е единственото нещо, което няма да понеса.

Сидра се подсмихна, придърпа мокрото бейзболно кепе над челото си и я изпревари.

— Казах ли ти, че ми направиха предложение за пръстена? — попита Челси. — Невероятно висока цена.

Разплащане, чисто и просто.

— Ще го продадеш ли?

— В никакъв случай. Нали беше на мама! — и след няколко крачки продължи: — Ако бях с извратена психика, щях да взема парите им и да купя с тях гранитната компания. Да им се изплюя в лицето с родното си място.

— Много романтично — ухили се Сидра.

— Знаеш ли, че наистина искам пръстена. Той е безценен сантиментален спомен.

— Те ще го разберат ли?

— Надявам се…

Една кола профуча през близката локва и ги опръска. Те спряха, Сидра изпсува цветисто, Челси слисано погледна калта по дрехите си.

— … педераст такъв! — не спираше Сидра. Челси я стисна с мократа си ръка.

— Вече замина. Не си пилей дъха.

— Защо не спря да се извини?

Челси изстиска дъждовната вода от опашката си, която висеше от процепа на бейзболното й кепе.

— Може да не е разбрал какво е направил.

Сидра опъна фанелката си.

— Много прощаваш.

Челси изчетка шортите си.

— Не. Просто подбирам битките си. Не си струва да си хабя яда по някой простак с кола, след като имам толкова други проблеми. Всичко отива по дяволите! Виж тук — тя посочи брадичката си. — Знаеш ли, че от сто години не бях имала пъпка!

Сидра погледна по-отблизо.

— Не виждам никаква пъпка.

— Тук е. Повярвай ми.

— Въобразяваш си.

— Въобразявам ли си, че се будя по пет пъти на нощ? Или че менструацията ми закъснява? Всичко се е объркало, дори тялото ми!

Тя тръсна глава към улицата.

Затичаха. Когато шляпането на мокрите им обувки отново се синхронизира, Сидра каза:

— И аз се будя нощем. Лежа в леглото, искам голямо топло мъжко тяло и се самосъжалявам, защото го няма. Ужасно е.

Челси се сети за Джъд Стрийтър и за малко да каже на Сидра за него. После се овладя, Джъд беше фантазия, и то все по-смущаваща фантазия.

— А за какво си мислиш ти посред нощ? — попита Сидра.

— За Карл. За библиотеката, която проектирах. За Норич Ноч. За майка, татко, къщата. За „Плъм Гранит“. И за ключа, мисля си за ключа. Казах ли ти, че го занесох на експерт?

Сидра я стрелна с учуден поглед.

— Научи ли нещо ново?

— Че може би е уникат. Предполага, че е правен в Италия, но не е сигурна.

Тичаха мълчаливо близо минута, после Сидра каза:

— Дай обява.

— Моля?

— В пресата, която четат в Норич Ноч. Можеш да пуснеш снимка. Да видиш ще реагира ли някой.

Челси беше мислила за това. Обява в местните вестници можеше да се пропусне в суматохата на ежедневното прехвърляне, но имаше месечни издания и какви ли не списания, четени от хора, които са загубили член от семейството си или намерили предмети ръчна изработка, които искаха да разпознаят; или пък предлагаха за продан ръчни чудновати неща. А ключът наистина беше нещо чудновато.

— Челс?

— А?

— За другото.

— Кое друго?

— Менструацията ти. Колко закъснява?

Челси продължи да тича, съсредоточена върху шляпането на маратонките си.

— Няколко дена.

— О — каза Сидра, — добре. Нищо не е.

Менструацията на Челси никога не беше закъснявала, а сега не бяха просто ден или два, а цели пет. Беше проверила календара, броила и преброявала, за да е сигурна, че не е пресметнала грешно. Но наистина закъсняваше с пет дни. После спря да се чуди защо става така и изведнъж се разтрепери.

— Не се притесняваш, нали? — попита Сидра.

— Разбира се, че не. Просто е от напрегнатия живот. Много съм ангажирана.

Почувства погледа на Сидра, после след още няколко крачки, го усети отново.

— Притеснена си — този път не беше въпрос. — Мислиш, че си бременна ли?

Челси помисли за единствената, не особено паметна нощ с Карл. Не можеше да повярва, че е забременяла тогава. Нали не изпита нищо особено. Вярно, беше точно в период, в който можеше да зачене, но не можеше, не искаше да повярва. Нали го направиха веднъж, само веднъж. Но пък беше ли просто съвпадение, че се беше любила за първи път от три години насам и внезапно й закъсня менструацията?

— Не знам — каза тя накрая, но от отговора й пролича, че е спала с Карл.

— Най-сетне го направи! — задиша възбудено Сидра. — По дяволите, защо не ми каза?

— По дяволите, защото изобщо не е твоя работа.

Сидра млъкна.

Челси я докосна по ръката.

— Съжалявам. Малко съм нервна, затова.

Продължиха да бягат мълчаливо още малко, после Сидра помирително попита:

— Не е било страхотно, нали?

— Не.

— Знаех, че няма да бъде. И ти знаеше, че няма да бъде. Затова чакаше. Ако биотоковете си бяха както трябва, щеше да го направиш още преди години. Казвам ти, щом си го оставила да чака толкова дълго, това значи нещо.

Челси се съгласи.

— Няма да се жениш, а?

— Не.

— Дори ако си бременна.

— Не.

Да се омъжи само заради детето, щеше да е същата грешка, както и да се омъжи за удоволствие на родителите си.

— Челс?

— А?

— Ами такова…

Без да спира, Челси отърси капките дъжд от ръцете си.

— Не питай.

— Не си ли взела нещо?

Челси изпръхтя.

— Ама как може!

Може би Сидра беше малкият глас вътре в Челси, който я хокаше през цялата седмица.

— Не бяхме планирали да го правим — каза тя ядосано. — Не бяхме подготвени.

— Но вие сте разумни големи хора!

— Дори и разумните големи хора понякога бъркат.

Сидра изсумтя одобрително.

— Мислила ли си какво ще правиш?

— Не съм бременна!

— Защо не си направиш тест?

Завиха покрай една къща и почти стигнаха до спортния клуб.

— Казах ти, че не съм бременна.

— Колко време ще чакаш, за да разбереш?

— Утре може да ми дойде менструацията.

— А ако не дойде?

— Тогава ще му мисля.

До първи юни документите за партньорството в „Плъм Гранит“ бяха на бюрото на Боб Махони. Оливър Плъм, загрижен за парите, които му обещаваха, вече ги беше подписал. С подписа на Челси сделката щеше да се скрепи окончателно.

Тя обаче се бавеше и не я задържаше противопоставянето на Карл или на Кевин, а собствените й грижи.

Със сигурност беше бременна. Лекарят й го беше потвърдил. Тя не се чувстваше и не изглеждаше по-различно от преди, но щом се замислеше за бебето в утробата си, й се завиваше свят.

Не знаеше какво да прави с Карл. Не знаеше какво да прави с Кевин. Не знаеше какво да прави с Норич Ноч. Бременността не влизаше в плановете й.

Абортът се изключваше. Тя беше осиновена и знаеше, че навремето е могла да бъде унищожена, така че изобщо не искаше да мисли за аборт. Нито пък да даде детето, защото след всеки час мъчителни размисли й ставаше все по-ясно едно нещо: тя искаше бебето. Не беше планирала зачеването му, не можеше дори да си представи по-неловка ситуация, особено като имаше предвид скучната си връзка с Карл, но искаше детето. То беше плът от плътта й. Искаше го.

— Щом го искаш — почти извика капналата от умора Сидра и спря, — щом го искаш, защо, по дяволите, тичаш?

Челси също спря.

— Лекарят каза, че може. Наистина. Питах.

Сидра я изгледа скептично.

— Сигурна ли си?

— Искам това дете. Няма да направя нищо, с което да му навредя. Но имам нужда от тичане. Прочиства ми главата.

Тя тръсна брадичка, за да подкани приятелката си, и хукна.

След една пряка Сидра със страхопочитание подхвърли:

— Ау! Бебе!

Челси знаеше какво иска да й каже. От години вече приятелите й имаха деца, а тя беше големият професионалист в тайфата, „лелята“, която носи подаръци, щрака снимки, гъделичка по коремчетата, а после си отива. Изобщо не си се представяше с чанта с пелени през рамо.

— Странно, а?

— Много.

— Но ще се справя. Ще го отгледам. Парите не са проблем. Нито работата.

— И въпреки това идва в кофти момент. И гранитната компания, и всичко останало.

— Ще се справя — закле се Челси.

— Какво ще си помислят, когато започне да ти личи?

— Че съм бременна.

— Знаеш какво имам предвид, Челси. От това, което ми казваш, си личи, че е консервативно градче.

— Значи ще ги шокирам.

Може би и родната й майка ги е шокирала. Може би историята се повтаря.

— Ще шокираш и баща си.

— Не. Всъщност да. — Челси часове наред си бе представяла реакциите на Кевин. — Ще го разочаровам. Той знае, че съм способна да направя най-неочакваното, така че няма да е шокиран, а щом разбере, че бебето е от Карл, няма да се ядосва. После, когато му кажа, че няма да се оженим…

Гласът й секна. Кевин щеше да побеснее, но тя не можеше да промени нещата. Мисълта за брак с Карл я притесняваше. Появата на детето би трябвало също да я притеснява, но не беше така. Бебето щеше да си е нейно. Щеше да си го води с нея, да го учи на какво ли не… Хейли Смарт май беше права за бебето и съдиите.

— И какво ще кажеш на Карл? — попита Сидра.

— Че няма да се омъжа за него.

— Ами ако поиска детето?

— Може да го вижда.

— Ами ако иска съвместно настойничество?

— Може да вижда детето, когато поиска.

— Не е същото.

— Аз не искам той да ми се меси — заяви Челси. — Искам бебето да си е само мое.

— Никога ли не си имала кръвни роднини?

— Тц.

Сидра затича съвсем до нея.

— Знаеш ли, в това има послание.

— Сериозно?

— Колегите ми биха казали, че твоето подсъзнателно его е искало да забременееш.

Интересна хипотеза. Челси не мислеше, че е вярна, но не можеше да я изключи. Нали още откакто превъзмогна първоначалната изненада, изобщо не се притесняваше, че е бременна.

— А ти какво ще кажеш? — попита тя.

— Ще кажа, че трябва да си поприказвате с Карл и после да се съсредоточиш, та да бъдеш лъчезарна.

Първото, което направи тази сутрин, беше да потърси Карл и да се разберат да отидат някъде след работа.

— Няма да стане — каза той. — Имам среща на вечеря с Дж. Д. Хендерсън. Не знам колко ще продължи, но не искам да го пришпорвам. Той е един от малкото учени, които са наясно с икономиката.

Беше й споменавал за срещата, но тя беше забравила. Ако беше друг тип, щеше да му предложи закуска. Но открай време сутрин Челси беше кисела, а напоследък се чувстваше направо отвратително.

— Тогава утре вечер?

— Разбира се.

Значи уредено, или поне така си мислеше Челси. Но беше неспокойна през целия ден, искаше да говори с него и да приключи. Знаеше, че той ще се върне в офиса след срещата си с Хендерсън: винаги се връщаше след срещи, за да си направи бележки или скици, та да не забрави дори и най-малките подробности от разговора. Така че отиде в офиса в девет с надеждата да го завари да работи или да го изчака, ако още не е дошъл. Имаше достатъчно неща, с които да се занимава.

Още от приемната видя, че лампата в офиса му свети. С разтуптяно поради предстоящия разговор сърце, тя тихо отиде до вратата му и се закова на прага, а разтуптяното й сърце направо се качи в гърлото й. Карл беше вътре с Хейли, и двамата бяха разсъблечени.

Слисана, тя се отдръпна, но той я беше видял.

— Боже! — чу гласа му тя, мушна ръце под мишниците си и се притисна до стената.

Чуха се няколко проклятия, някакви звуци, после Карл се втурна през вратата, видя я, забави ход и спря. Ризата му беше закопчана набързо, дори не я беше напъхал в панталона. Лицето му беше зачервено от срам.

Никога не го беше виждала да изглежда така. Пред нея стоеше чужд човек и това правеше шока й по-силен.

Карл вдигна ръце, за да се предпази от гнева й, но като видя, че тя няма намерение да се нахвърля върху него, раменете и ръцете му се отпуснаха. Не можеше да отвори уста, извиняваше й се само с очи.

— Ах ти, плъх такъв — въздъхна Челси. Чувстваше се предадена. — Плъх такъв!

Той хвърли смутен поглед към вратата, после пак се обърна към нея и пъхна ръце в джобовете на панталона си.

Тя усети пареща болка под лъжичката.

— Откога… — започна Челси несигурно, прокашля се и почна отново: — Откога се виждаш с нея?

— Отдавна. Ти нали знаеше.

— Мислех, че е свършило.

— Беше. Почти.

Почти. Тя си спомни нощта, когато се бяха любили, и преглътна. Повдигаше й се.

— Какво означава това?

— Мислех, че тя не е за мен. Мислех, че ти си жената за мен. Но има нещо, което винаги е липсвало между теб и мен. Нещо, което тя има.

Челси се почувства така, сякаш я бяха ударили в корема. Независимо че знаеше, че нещо липсва и че беше дошла да му каже точно това. Независимо, че не искаше да се омъжи за него и че изповедта й ставаше ненужна, след като го беше хванала с Хейли. Тя все още обичаше Карл като приятел. И носеше неговото дете. Но да знае, че е имал връзка с друга в същото време, докато се е любил с нея, я караше да се чувства омърсена.

Челси се извъртя на пети и почти хукна към изхода, но на вратата осъзна глупостта на бягството си. Правдата беше на нейна страна. Тя беше вярна на Карл през цялото време, откакто се опитваха да задвижат връзката си. А той не беше и нямаше да има каквото и да било право да предявява претенции, когато му съобщи за детето.

Той я настигна.

— Съжалявам, Челс. Не го разбирай така. Не исках да те нараня.

Тя се обърна и го погледна укорително, притиснала корема си с ръце, сякаш за да се защити.

— Не исках — повтори той. — Всичко, което ти казах след смъртта на майка ти, а тя искаше да бъдем заедно, е вярно. Вярно е и всичко, което ти казах през месеците оттогава досега. Аз те обичам, Челси, но ти беше права първия път, когато ти го казах и ми отвърна, че не знаеш дали си влюбена и че има разлика. Тогава не исках да го приема, защото, по дяволите, имаше безброй причини, поради които би трябвало да се оженим. Все още ги има. Но те не са истински.

Челси знаеше всички тези причини, но не проговори. Той се измъчваше. След ужасния начин, по който беше научила истината, тя изпитваше някакво извратено удовлетворение от това.

Но то изчезна, когато лицето на Карл се разкриви от болка. Тя се опита да долови някаква измама в него, но не можа. Изглежда Карл казваше истината.

— От много време въобще не се виждах с Хейли. После нещата между теб и мен започнаха да се влачат. Връзката ни не вървеше наникъде. Тогава ти замина за Норич Ноч, не че обвинявам теб или града — добави той предпазливо, сякаш стъпваше върху тънък лед. — Ти замина, защото знаеше, че тук има нещо, което не е както трябва. По същата причина — защото знаех, че тук има нещо, което не е както трябва — пак се събрах с Хейли.

— Нали каза, че била твърде неконвенционална за теб.

— Тя е — за миг той замълча. Челси видя как по устните му се прокрадва сънлива усмивка и й се дощя да изкрещи. — Но това ме възбужда.

Беше казал също, че се задъхва, когато е с Хейли, на което Челси беше отвърнала нещо за страстта. Не му напомни за това сега. Беше видяла достатъчно доказателства.

Страстта липсваше във връзката с нея. Беше я намерил при Хейли. Не можеше да го вини за това.

— Исках да ти кажа по-рано, Челс, но не можах да избера подходящ момент. Родителите ми ме натискаха да се оженя за теб, Кевин също, дори аз исках да се оженя за теб. Опитах се да ти кажа за Хейли, когато се върна от Норич Ноч миналия месец, но ти започна да ме целуваш и си помислих, че може би нещата ще тръгнат и всичко ще бъде наред.

Значи тя го беше прегръщала, а умът му е бил при Хейли!

— Защо не ме спря? — извика Челси. Чувстваше се като глупачка.

— Защото и аз го исках! — извика и той. — Много те харесвам, Челси. Въобще нямах никакви проблеми, когато се любихме. Но на теб не ти хареса, а за мен удовлетворението беше само физическо. Не стана никакво чудо… — той махна с ръка. — Никакъв емоционален потрес, никакво вълнение. За теб имаше ли? — тонът му загатваше, че знае отговора, но иска и тя да си признае.

— Не — каза тя тихо.

— Е, а го изпитвам, когато съм с Хейли и ако те боли, че ти го казвам, съжалявам, но е време да бъдем честни. Не сме един за друг. Ти не искаш брак и деца така, както аз ги искам и когато дойде денят, когато решиш, че ги искаш, ще намериш някой по-добър от мен. Където и да минеш, след теб винаги се извръщат глави. Всичко, което трябва да направиш, е да споменеш, че си на лов за съпруг и ще бъдеш залята с предложения. Междувременно можеш да търсиш корените си, както чувстваш, че трябва да направиш. А аз ще се оженя за Хейли.

Думите бяха някак далечни, почти изтласкани от това, което беше видяла. И все пак тя ги чуваше съвсем ясно. Трябваше да е шокирана, наранена или ядосана. Странно, но изпитваше облекчение.

— Още не съм казал на родителите си — продължи той, — но сега, след като знаеш всичко, ще го направя. Няма да им хареса. Хейли не е като теб, а на тях сърцата им са при теб. Но тя ще има дете от мен, така че те нямат избор.

Стомахът на Челси се преобърна. Тя го притисна с ръка и пое дълбоко дъх.

— Бременна ли е?

— Съвсем в началото — каза той гордо. — Още е рано да ходи на лекар, но си направи домашен тест. Ако се оженим тази седмица, никой няма да усети разликата.

Челси отново пое дъх, тъй като първият явно не помогна.

— А ако не е бременна? Ако е капан?

Гордостта му се смени с негодувание.

— Не е капан! Тя ме обича! Не би го направила за нищо на света. Как може да допуснеш такова нещо, Челси?

Тя внезапно избухна в неудържим гняв.

— Мога да допускам каквото си искам, като се имат предвид обстоятелствата. Помисли си как се чувствам? Ти скачаш от моето легло в нейното. Или от нейното в моето, и после обратно?

От мисълта за това й се повдигаше. Молеше се да не е било така. След всичко станало, щеше да й дойде твърде много.

Той изпъна рамене.

— Не съм бил с Хейли, откакто бяхме заедно с теб. Видяхме се чак когато разбрах, че между нас всичко е свършило.

Благодарна поне за това, Челси въздъхна. Беше като изцедена. Почувства слабост в коленете и се облегна на стената.

— Лошо ли ти е? — попита Карл със старата, топла, окуражителна загриженост, но това вече не помагаше, тя просто нямаше нужда от него. Беше объркана както след смъртта на Аби, само че сега нямаше никаква подкрепа. Кевин беше продал къщата и щеше да се оттегли един Господ знае къде, а Карл се женеше за Хейли.

— Челси?

Тя кимна.

— Притеснявам се за теб — каза той.

Тя успя да се усмихне.

— Все още сме приятели, нали? — попита Карл.

Тя кимна отново.

— И партньори в бизнеса — добави той. — Винаги ще бъда тук, до теб, Челс. И доколкото са засегнати родителите, винаги много ще се укорявам за това, което се случи между нас. Родителите ми те обичат. Винаги ще те обичат.

Челси почувства такава внезапна и огромна празнота, че обви още по-силно ръце около себе си.

— Аз… трябва да се прибирам.

Дръпна се от стената, отвори вратата и тръгна към асансьора.

— Ще дойдеш ли утре? — нервно подвикна Карл.

Тя кимна и махна, но не се обърна. Всичко в нея стенеше и крещеше. Беше смазана от умора, беше съсипана. Искаше да се прибере и да си легне.

Спа непробудно до десет сутринта. После поседя тихо в кухнята, изпи обичайните си две чаши кафе, които едва не повърна, взе душ, облече се и се отправи към офиса на Боб Махони. В дванадесет беше подписала документите, които я правеха партньор в компанията „Плъм Гранит“. В един беше в офиса си на „Харпър, Кейн и Ку“, водеше телефонни разговори и подреждаше документи и мисли. Към пет се върна вкъщи с две пълни куфарчета, две претъпкани папки и шепа чекове, а към шест на следващата сутрин беше в колата си и караше на север, към Норич Ноч.

Бележки

[1] В САЩ — втората неделя на май. — Б.пр.