Барбара Делински
Сълзите на гранита (15) (Страстите на Челси Кейн)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Passions of Chelsea Kane, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2017)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Барбара Делински

Заглавие: Сълзите на гранита

Преводач: Ангелина Пискова; Емил Манолов

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1803

История

  1. — Добавяне

Глава четиринадесета

Челси познаваше стъпките му. Беше ги чувала да се приближават към нея в тъмнината на нощта по дъсчения под на спалнята си достатъчно често, за да разпознае звука им по витото стълбище. „Стой спокойна“ — каза си тя. И все пак сетивата й бяха нащрек.

— Да — каза тя по телефона, — точно така. Това е екстра качество бял гранит и ние можем да доставим количеството, от което имате нужда.

Първо се показа тъмната коса на Джъд, после широките му рамене, стройното тяло, хълбоците и краката. Беше в джинси.

— Защо не дойдете да видите? Ще имаме отворени врати през уикенда на петнайсети септември, но каменоломните работят шест дни седмично. Винаги сте добре дошли, заповядайте.

Тя вдигна пръст на Джъд да пази тишина. Той отиде до отсрещния прозорец. Очите й се спряха на стройното му тяло.

— Ако желаете подробности, ще помоля нашия майстор да ви се обади. Бихте ли ми дали вашия телефон?

Тя го записа, най-отгоре написа „Джъд“ и го подчерта два пъти.

— Алекс Лапин е чудесен предприемач. Поласкана съм от препоръката му.

Джъд мушна ръце в задните джобове на джинсите. Тя не беше сигурна какво означава това.

— Не, аз ви благодаря — дланите й бяха влажни. — Ще ви очаквам с нетърпение.

Затвори телефона, сложи длани на корема си и се отпусна на стола. Джъд не се обърна и тя подхвърли:

— Някой си Филип Бънди. Архитект от Хартфорд. Нает е да проектира клона на голяма банка, възродила няколко фалирали, сега слети в една. Интересува се от белия гранит от Хаскинс Пийк. Ще ти се обади.

Джъд наведе глава. Тя не беше сигурна какво означава и това.

Гореше от нетърпение да му покаже, че не му се сърди, че може да разбере защо той не иска да я докосне отново, че това, което се е случило между тях, няма да се отрази на бизнеса и затова каза възможно по-ясно:

— Говорих и с групата „Роскинс“. Те искат цени за почивен дом, който ще строят на Кейп Елизабет.

— Защо строят почивни домове при това състояние на икономиката? — попита Джъд безучастно като при първата им среща, което означаваше, че са се върнали в началото на познанството си.

Тя знаеше, че го заслужава. Все пак сърцето й се сви. С усилие продължи със същия ясен глас:

— Хората искат да пътуват, просто да не е толкова далеч, колкото са свикнали. Кейп Елизабет е достъпен. Прави се луксозно, защото там ще се провеждат и конгреси. Достъпността също е привлекателна.

— Кой е Алекс Лапин?

— Един приятел. Работих за него, след като се дипломирах от колежа. Когато стана ясно, че искам да се оттегля, той ме впримчи с една архитектурна фирма. Работих там като чертожничка и след това отидох в университета — изчака го да каже още нещо. Имаше нужда да разбере накъде бие, да долови нещо от мислите му. После попита: — Как мислиш? Отворените врати ще дадат ли резултат?

— Никога преди не е правено — каза Джъд след кратко мълчание.

— Но мислиш ли, че ще даде резултат?

Той отново замълча. После каза:

— Зависи кой ще дойде.

Тя въздъхна. Не издържаше.

— Ааа! Пак ще си говорим по маниера на Норич Ноч. Знаеш ли, мога да разбера защо традицията тук е толкова силна. Трябва такова усилие, за да произнесеш думите за изразяване на нещо ново, че докато те излязат, идеята ще бъде остаряла — и добави по-меко: — Кажи ми нещо, Джъд.

Той издаде някакъв приглушен звук и поклати глава. Челси прие това като отказ, но Джъд удивено измърмори:

— Как не съм го видял? Гърдите ти са наедрели. И талията ти.

— Много жени имат едри гърди и не дотам тънки кръстчета. Не си ме познавал преди. Нямаш база за сравнение.

Той отново поклати глава.

— Трябваше да го забележа.

— Беше твърде близо.

— И нямаше менструация. Трябваше да се сетя.

— Не бяхме заедно всяка нощ. Последния път, когато бях в Балтимор, останах три нощи. Менструацията ми можеше да е минала там.

Той се обърна, внушителната му фигура се открояваше на прозореца. Каза с напрегнат глас:

— Щеше ли да ми кажеш, че е на Карл?

— Разбира се! Проблемът беше в това да ти кажа, че въобще съм бременна, не дали е от Карл. Не се срамувам от това, което аз и Карл сме направили. Ние се опитвахме да задвижим нещо с възможно най-добрите намерения. И ако погледнеш, много повече съм била с Карл, отколкото с теб.

Погледът му беше неумолим, очите му — твърди като камък.

— Можеше да ме накараш да мисля, че е мое.

— Щях да напълнея твърде бързо. Бебето трябва да се роди в началото на февруари. Щеше да разбереш.

— Известни са и случаи, когато бебета се раждат преждевременно.

Тя проследи мисълта му и поклати глава ужасено.

— Никога не бих те излъгала. Не търся баща за детето си. Не искам. Нямам нужда. Имам време и средства да отгледам дете. Имам и желание — тя се засмя кратко, после се замисли. — Това май е най-голямата изненада. Никога не съм искала да имам деца. После лекарят каза, че съм бременна, и изведнъж мисълта, че ще имам нещо живо от моята плът и кръв за първи път през живота си беше толкова… мило…, че разбрах, че дори бебето да се появи с всички възможни вродени недостатъци, ще го искам.

— Което отваря цял куп нови проблеми — заяви Джъд и се приближи към нея като кипеше от гняв. — Кой ти дава правото да идваш тук и да казваш, че си едно, а всъщност си съвсем друго? Защо са тези игри? Защо се подиграваш с всички нас? Това дава ли ти самочувствието, че си по-умна от всички нас? Или по-добра?

Тя удържа на погледа му.

— Не. Всичко, което показва това, е, че искам да знам коя съм и откъде съм, но че не знам какво да направя, за да го науча.

— Защо просто не попиташ?

Кого? Родила съм се тук преди тридесет и седем години и съм била дадена за осиновяване. Това не е нещо леко за една майка — тя сложи длан на корема си. — Още дори не мога да почувствам, че бебето ми се движи, но ако трябва да го износя докрай, да го родя и после никога да не го видя отново, ще бъда смазана! — дори само мисълта за това насълзи очите й. — Хората не се отказват от плътта си, защото го искат. Те го правят, защото са принудени, и почти винаги в това има много мъка.

— Откъде знаеш? — попита той.

— Знам, защото съм изчела почти всичко, написано по тази тема — каза тя и се почувства по-силна.

Никой не можеше да я обвини, че не си изпълнява задълженията, или още по-лошо, че върши нещата през куп за грош.

— Това, което не знам, е защо родната ми майка е трябвало да се откаже от мен и каква мъка е преживяла. Не знам дали е била мома или омъжена, млада или на години, богата или бедна. Не знам дали е била скрита в Корнър, родила тайно, после да се е измъчвала, без да има друга възможност, или е била намазана с катран и оваляна в пера, или превърната в парий като майката на Хънтър, или пък е била от семействата Фар, Джеймисън или Плъм и ме е заченала извънбрачно, изкарала е бременността си в някоя от спалните с изглед към парка и после се е отървала бързо от мен, защото съм била проблем за семейството. — Спря за миг, за да си поеме дъх, и продължи: — Как да започна да питам според теб? Хората не дават лична информация, освен ако ти нямат доверие, а жителите на Ноч не бързат да се доверяват. Чаках да проявят топло отношение към мен, но това не стана. Няма никакви документи за моето раждане, баща ми се е погрижил за това. Местният адвокат, който е уреждал осиновяването, е мъртъв, а на акушерката са платили да мълчи. Всичко, което знам… — тя произнасяше думите с все по-големи паузи, разочаровано, — е, че съм родена в Норич Ноч. Единственото материално нещо, което ми е останало от истинските ми родители, е един сребърен ключ, изпратен на майка ми преди много години. Не е имало бележки, нито пък някакви контакти оттогава. Какво ще ме посъветваш да направя, да овеся този ключ на връв около врата си и да чакам някой да го познае?

— С темповете, с които се движиш — каза Джъд, скръстил ръце на гърдите си, — можеш да закачиш бижутата на кралицата на връв около врата си и никой няма да ги забележи. Единственото нещо, което те ще виждат, е коремът ти, и то когато започне да личи. Имаш ли някаква представа какво означава да бъдеш неомъжена майка в Норич Ноч? Щеше да е съвсем друго, ако си от Корнър. Хората мислят, че момичетата от Корнър се чукат и забременяват. Но тук, около парка? Невъзможно.

Челси бавно стана и се изправи срещу него. Ако и той не можеше да разбере, значи не беше по-добър от останалите в градчето. Щеше да се бори с всички, ако й се наложеше.

— Какво ще направят? — попита тя. — Ще ме пребият с камъни ли? Ще ме приковат на позорния стълб в центъра на града с алена буква на гръдта? Това няма да се случи. Може и да съм била родена като никоя тук и дадена заради това надалеч, но сега, когато се връщам, аз вече не съм никоя. Този град точно сега има нужда от мен. Неговата съдба зависи от гранитната компания, а съдбата на гранитната компания зависи от мен. Ако се отнесат зле с мен, защото съм бременна, ще се обърна и ще се махна.

— И ще претърпиш голяма загуба с инвестициите си? — засмя се горчиво Джъд. — Хайде, стига.

— Изобщо не ме разбираш, нали? — попита тя, разочарована, но не и изненадана.

Колкото и интимни да бяха били физически, никога не бяха споделяли надежди и блянове, любов и омраза, възход и падение.

— Целта в живота ми не е да правя пари. Ако беше така, щях да посветя цялото си време да управлявам ценните книжа в банката, а не да прекарвам безкрайни часове над чертожната маса. Чертая, защото обичам да чертая. Обичам предизвикателството, когато създавам здания. Когато правя финансови инвестиции, това също е заради предизвикателството. Нямам нужда от парите. И никога няма да имам. Наречи го арогантно, ако искаш. Наречи го екстравагантно или декадентско. Но ако ми се наложи още днес да обърна гръб на Норич Ноч и да загубя и последното пени, което вложих в този проект, ще мога да го преживея. Може ли същото да бъде казано за хората, които живеят тук?

— Те не са ти искали парите.

— Не са. Но без тях, без гранитната компания, ще бъдат в ужасна беда.

— Значи ти си местният спасител?

— Не. Аз съм просто тази с парите. Това ми дава известна власт. Господи, мразя тази дума! Но властта ми дава право да върша неща, които другите не могат да си позволят. Оливър, Емъри и Джордж монополизират бръснарницата всяка сутрин и никой не им казва копче. Хънтър громоли наоколо с кавасакито си, без да му правят забележка, че нарушава спокойствието. Момичетата на Джеймисън печелят конкурса „Мис Норич Ноч“ всяка година, въпреки че другите състезателки може да са по-красиви и по-талантливи. И така, Челси Кейн е бременна. Това е нейно право. Всеки, който реши да я накаже, ще трябва да е подготвен за последствията.

Той я загледа втренчено. Тя също се взря в очите му, но погледът му не омекна.

— Ще го обявиш ли в църквата? — попита най-сетне Джъд с безизразен глас и тя долови нотка на присмех.

— Ако се наложи — вирна брадичка Челси.

— Това наистина ще ги спечели.

— Не съм дошла тук да ги печеля. Тук съм, за да открия коя съм, да направя нещо от гранитната компания и да родя бебето си на спокойствие.

— Не можеш да купиш любовта на хората!

— Кой е казал, че искам нечия любов?

— Точно това искаш. Искаш да си купиш място тук, да станеш местния герой, когото хората обожават, и след това да кажеш на всички да се пръждосат — и всичко заради това, че някаква безименна незнайна жена е посмяла да те даде за осиновяване преди хиляда години.

— Изобщо не искам това!

Той изпръхтя презрително, завъртя се на пети и я остави да се чуди дали мисли толкова лошо за нея, защото го е наранила, или това, което казва, е истина.

 

 

Дона знаеше, че нещо не е наред. Усещаше го у Челси от цяла седмица. През дните, когато не се виждаха на аеробика, Челси наминаваше покрай магазина към десет сутринта, за да купи едно-друго и да си побъбрят. Дона се радваше на посещенията й. Чувстваше се поласкана, че е приятелка на Челси.

Но приятелството предполага отговорност, а Дона усещаше, че все повече избягва своята.

Нещо се беше случило в Балтимор. Челси не бе така весела, откакто се беше върнала, а Дона не можеше да повярва, че това е свързано с планираните открити врати през септември. Защото към края на седмицата — Челси не й бе казала нищо, но изглеждаше по-потисната от всякога. Дона сама подхвана темата.

„Нещо те тревожи“ — написа тя на компютъра. Беше поканила Челси да дойде при нея.

Матю беше отпред и това нямаше да му хареса, но Матю никога не харесваше нищо, което правеше тя, така че нямаше да загуби кой знае колко.

„Какво е то?“

„Трябва да реша какво да направя — пикник или барбекю — написа Челси. — Не знам кое да избера.“

Дона махна с ръка и написа:

„Нещо друго не е наред. С баща ти ли?“

Челси поклати глава.

„Ще дойде ли през септември?“

„Най-вероятно не.“

Дона изучаваше лицето й, докато Челси се мръщеше на екрана на компютъра. Кевин беше проблем от месеци насам. Но загриженият поглед, който видя, беше нещо ново.

„Тогава нещо с Джъд?“ — се осмели да напише тя.

Челси я погледна в очите. За миг се поколеба, като че ли несигурна дали да признае нещо. После каза спокойно:

— Как разбра за Джъд?

С тъжна усмивка Дона написа: „Норич Ноч е малък град. Хората виждат къде отиват колите нощем. Мълвата се разнася.“

— Бил е Хънтър! Хънтър е казал!

Но Дона поклати глава и написа:

„Хънтър не е клюкар, но много други са. Някой сигурно е видял Джъд да се отбива нощем в Боулдърбрук. Пък е плащал и на гледачката да остане с Лео до сутринта.“

Видя злочестия поглед на Челси и написа: „Не е толкова ужасно. Джъд е ерген. И ти си мома. Хубава двойка сте.“

Внезапно лицето на Челси така се промени, че Дона чак се уплаши.

— Какво има? — попита тя високо, без да я е грижа колко зле звучи гласът й.

Челси я гледаше отсъстващо. После се обърна към клавиатурата, започна да пише и на един дъх изпълни екрана три пъти.

Дона погледна корема й. Не можеше да си представи, че там има бебе. Челси беше толкова слаба! Но и дрехите й не подсказваха нищо. Тя винаги носеше широки рокли или връхни дрехи върху клин или шорти.

После, имаше и друг, всъщност по-удивителен факт.

— Ти си родена тук?

Това пък съвсем не можеше да си представи. Челси изглеждаше твърде изискана, за да бъде родена в Норич Ноч.

— Преди тридесет и седем години — каза Челси. Изглеждаше разобличена и уплашена. — Но всички документи са унищожени. Не знам как да започна издирването. Норич Ноч е малък град. Не може да има много бебета, които да са родени и изоставени, но това е деликатна тема — тя спря, после попита още по-несигурно: — Ти не помниш нищо, нали?

Дона бързо поклати глава. Ръцете й заудряха по клавишите. „Била съм почти бебе, когато си се родила. Трябва да поговориш с някой по-голям.“

Пусна дълга редица тирета на екрана, за да отдели това, което вече беше там, от това, което искаше да попита.

„Джъд много ли се ядоса?“

Вдигна поглед и видя как Челси казва:

— Беше бесен. Мисли, че съм го измамила, че съм измамила целия град. Обиден е. Убеден е, че съм амбициозна и го манипулирам. Признавам, че не съм съвсем права, но последните няколко месеца бяха трудни за мен. Първо, животът ми в Балтимор се разпадна, после историята с Джъд, която не бях планирала, после опитът да въртя бизнес в два отделни офиса, да довърша Боулдърбрук, пък и телефонните обаждания… — тя вдигна ръце и извъртя очи. — Много ми дойде.

Дона докосна ръката й, после клавиатурата.

„Какви телефонни обаждания?“

— Късно през нощта. Две или три последователно. Първо мълчание, после приглушен звук на детски гласове, като че ли някой има магнетофон в коридора пред училищен бюфет по време на обяд.

— Колко често? — попита Дона на глас.

— Няколко пъти седмично. Опитвам се да не им обръщам внимание, но те не спират. Някой се опитва да ме стресне и този някой е много настойчив. Точно тази настойчивост ме притеснява.

Дона я разбираше.

— Нолън знае ли? — попита тя.

Челси направи гримаса.

— Това са само телефонни обаждания. Не ми се ще да правя въпрос от тях. Сигурна съм, че точно това искат тези, които ми звънят.

— Нолън трябва да знае.

— Те не са опасни. Просто досадни.

Но Дона беше категорична по този въпрос. Обърна се към компютъра и написа: „Нолън е добър човек. Способен и дискретен. Често се отбива тук. Имаш ли нещо против да му кажа?“

— Но какво може да направи той?

„Може да държи Боулдърбрук под око. Може да се ослушва за някоя дума от някой, който сигурно те ненавижда, защото си тук.“

Челси хвърли тъжен поглед към тавана.

— Половината жители на Норич Ноч ме ненавиждат, че съм тук.

Дона я прегърна.

— Не е вярно — каза тя и знаеше, че го казва убедително. — Те ти завиждат — погледна корема на Челси и добави: — Аз също. Харесваше ми да съм бременна.

Челси цялата светна.

— Леко ли го понесе?

Дона кимна и се обърна към компютъра.

„Джоши беше прекрасен от мига, в който се роди. Щях да имам други, ако нещата бяха по-различни.“

„Твоят слух ли?“

„Моят съпруг — Дона веднага изтри последните думи и написа: — Тук ли мислиш да родиш?“

„Да. Вкъщи. С акушерка.“

Челси изглежда толкова се стресна от написаното, че се засмя и дописа:

„Не съм мислила за това преди, но май искам точно това.“

„Не те ли е страх?“

„Ужасявам се, но помисли си каква благодат ще е това!“

Дона винаги изпитваше леко благоговение пред Челси, когато тя говореше така. У Челси имаше усет към авантюрата. Имаше дързост. Беше си мислила, че може да е от самоувереност или от маниерничене, но сега разбра, че може да е и от липса на корени. Челси не знаеше коя е и се чувстваше необвързана и свободна.

А Дона знаеше. Тя беше от семейство Фар, и от Плъм преди това, и й беше омръзнало да си повтаря какъв късмет има. Тя искаше част от свободата, която имаше Челси — не че някога щеше да напусне Ноч, тъй като Джоши беше тук и той беше смисълът на живота й, но понякога искаше да излезе на обяд или да отиде до Бостън или Портланд. Искаше от време на време да кани вкъщи приятели, без да се чувства окайвана. Искаше да боядиса побелелите кичури на косата си, без да й се казва, че трябва да се гордее с възрастта си. Искаше да тича с Челси.

И най-много искаше да може да си легне, без да я измъчват.

Искаше да бъде поне наполовина храбра като Челси. А може би не. С малко храброст и безразсъдност тя също можеше да направи нещо, което да шокира Ноч много повече, отколкото бебето на Челси Кейн.

Тази мисъл се загнезди задълго в нея, след като Челси си отиде. Не че искаше да шокира някого. Но й хрумна, че има златна възможност за това. Челси беше нейна приятелка и се нуждаеше от помощ. Ако това означаваше, че Дона ще трябва да работи заедно с полицията или да тича с Челси, за да не е сама и застрашена по пътищата, щеше да го направи.

Храбростта не беше лесна работа. Пък и не й стигаше. Но тя събра каквото имаше с петнадесетте минути, които Матю й даваше за обяд и когато обедните камбани забиха от църковната камбанария, тръгна надолу по улицата, за да се срещне с Нолън.

 

 

След седмица Оливър и Емъри стояха прави на прозореца на Зий. Държаха чаши с вече изстинало кафе, но като че ли никой от тях не забелязваше това. Гледаха двете жени, които разговаряха на площадката пред универсалния магазин на Фар оттатък парка.

— Не ми харесва това, дето го прави Дона — предупреди Емъри тихо. — И моето момче не го харесва. Станала е различна покрай тази жена. Мат казва, че тичала сутрин по улиците. Трябва да й кажеш да спре.

— Нищо няма да й кажа — тросна се Оливър.

— Ти си й баща.

— А той й е мъж. Той да й каже. Аз лично не виждам какво пречи тичането.

— Защото не ти е жена.

— Нали това казвам.

— Истината е — чу се висок глас откъм бръснарския стол, — че няма значение жена ли е, дъщеря ли е. Тя прекарва прекалено много време с Челси Кейн. Казвам ви, от това няма да излезе нищо добро. Тази жена разваля този град.

Оливър плъзна студен поглед към изтегнатата в стола фигура.

— Не чувам да се оплакваш от парите й, Джордж.

— Не. Парите й са добри. И това май е всичко.

— Не е всичко — възрази Оливър. — Тя създава работа. Вече трябва да наемаме още хора. Така ли е, Джъд?

— Да — каза Джъд. Беше се облегнал на стената и пиеше изстиналото си кафе.

— Повече хора на работа означава повече пари, депозирани в твоята банка — поясни Оливър на Джордж, — и повече похарчени пари в твоя магазин — напомни той на Емъри. — Така че по-добре и двамата да си затваряте устите.

— Точно това правим и виж докъде ни докара то — изсумтя Емъри. — Тя научи жените ни да си къдрят косата и да носят рокли с гол гръб и оскъдни неща за гимнастика, достатъчно дръзки, че да ти хвръкне ума, да не говорим за Празника на труда. Чу ли какво е направила?

— Всичко е оплескала — извика Джордж.

Емъри вдигна очилата си и измърмори:

— Открити врати! Кой има нужда от открити врати? Ти даде ли й разрешение за открити врати, Оли?

— Защо аз ще й давам разрешение? Тя си решава.

— Е, значи имаме нужда от корекция в правилника на общественото поведение — заяви Емъри. — Никой не може да организира открити врати, без първо да го съгласува с хората от градската управа. Знаете ли, че е имала наглостта да наеме Биби да прави пилешкото барбекю с ябълкова пита за десерт, и сега Биби няма да направи ябълкова пита за десерт на Празника на труда? Ние винаги сме имали ябълкова пита за десерт на Празника на труда.

— Индианският й пудинг е по-хубав — обади се Джъд.

Ако Челси го беше попитала, щеше да й каже същото. Но тя не го беше попитала. Нямаше възможност. От онзи понеделник сутринта той се държеше настрани от нея. Ако се срещнеха в офиса, това беше. Той не променяше маршрута си, за да я види, и, по дяволите, не я виждаше и нощем. Все още й беше твърде сърдит и не изпитваше никакво желание към нея.

— Кажи му за хана! — извика Джордж приглушено изпод влажния пешкир на Зий.

— Резервирала е всички стаи в хана и още цял куп в Стотървил — каза Емъри. — Не знам какво ще правим, ако някой от нас има посетители за празника. Нищо не е оставено. Казвам ти, Оли, тя ни прецака.

Джъд си помисли, че току-що бе сбъркал. Искаше я. Стига да помислеше за нея и желанието се появяваше, и това беше двойно по-вбесяващо. Нали още отначало разбра, че тя ще създава проблеми. Трябваше да се вслуша в себе си.

— Кажи му за къщата — каза Джордж на Емъри.

— Казала на Хънтър, че трябва да се почисти дворът й преди откритите врати, затова той наел момчетата да боядисат къщата — почна Емъри. — Ще рече, евтината ни работна ръка — той щракна с пръсти — няма я. Все едно тя режисира филм, само че за нас няма роли.

„Не излъган — помисли си Джъд. — Просто зарязан.“ Тя и нейното бебе си имаха собствена малка тайна и нямаше защо да я споделят с него. Той беше външен човек. Чужд. Може би беше глупаво, но той се чувстваше точно така.

— Не ми харесва това, Оли — продължи Емъри. — Трябва да се отървеш от нея.

— Правя всичко възможно. Напредваме с работата. До юни ще си е отишла.

— До юни има много време. Разкарай я сега.

Гласът на Оливър се покачи с половин октава.

— Как си представяш, че мога да го направя?

Старата кожа на бръснарския стол изскърца.

Джордж се изправи и го погледна.

— Отвори си устата и й кажи.

— Какво да й кажа?

Джордж избърса лицето си и се присъедини към двамата на прозореца.

— Да се маха.

— Не мога. Тя ми е съдружник.

Джордж присви очи и изви вежди така, че челото му се удължи и щръкналата му сива коса щръкна още повече.

Ти я харесваш.

— Не я харесвам — излая Оливър. — Но тя си изпълнява обещанието. Създава работа.

— Може да го прави и от Балтимор. Истината е, че тя не е за тук. Погледни я! — той се загледа похотливо към магазина на Фар. — Още носи тези рокли, които дори не стигат до коленете й. Знаеш ли какво говорят на бара в хана?

Казват, че не й стигал един мъж да я оправя, та затова не се фукал, и аз го вярвам. Всяка жена, която се показва така, не го прави за едното нищо.

— Най-нормална рокля — обади се Джъд. Не можеше да не възрази на тези дърти пръчове. — Всичките й рокли са широки. Какво толкова показва?

— Крака — викна Джордж. — Голи крака.

— Половината хора в този град ходят с голи крака през лятото — изсумтя. Оливър.

— Е, ама Бък не зяпа техните крака — отвърна Джордж. — Казвам ви, това куче има вкус — наведе се на една страна и почти се залепи до стъклото. — Дано да се мръдне малко, та да я видя по-добре.

— За Бога, Джордж — изплака Емъри и извади носната си кърпа, — с всеки ден ставаш все по-лош. Като те слуша човек, ще си помисли, че не си виждал жена от седмици, но аз случайно знам, че новата секретарка, която току-що нае…

— Аз съм вдовец — изръмжа Джордж, — мога да правя каквото си искам.

— О, знам — каза розовобузестият Емъри съвсем спокойно, свали очилата си и започна да трие стъклата. — Но не знам какво тя вижда в такъв стар дядка като теб — той кимна към прозореца. — Тази там обаче със сигурност не ти се навърта. Може би точно това те ядосва.

Джъд се запита дали това е вярно, но вместо да отговори на Емъри, Джордж се обърна към него с предизвикателен поглед.

— Казах ти какво говорят на бара в хана. Знаеш ли какво разправят при Крокър?

Джъд изпи кафето си, смачка чашата и я запрати в кошчето за боклук, после скръсти ръце на гърдите си.

— Какво разправят при Крокър?

Много добре знаеше. Поне веднъж на ден ходеше там. Никой не му казваше нищо в очите, но той не беше тъп. Знаеше мълвата. Нали работата му беше да я знае.

— Че я чукаш. Така ли е?

— Не — каза Джъд.

— Лъжеш, вярно е — изломоти Емъри.

Оливър издаде долната си устна и задържа поглед върху Фар, докато той продължаваше да излага знанията си.

— Целият град знае къде ходиш нощем, когато Мили Малоун остава при баща ти — той се изкикоти. — Че няма да чукаш Мили я!

Джордж мушна ръце под тирантите си, погледна замислено Джъд и каза на Емъри през рамо:

— Мога да разбера защо го е харесала. Як е. Млад е. Казах ви го и преди, когато му заръчахме да я държи под око. Явно е направил повече от това — и продължи, вече към Джъд: — Играеш си с огъня, момче. Вече изгоря от една градска жена. Пак ли си търсиш белята?

— Не съм толкова глупав — каза Джъд.

— И Лео не беше и виж какво стана с него. И него го зачерни градска жена. Не можа да превъзмогне, че майка ти си отиде. Кълна се, че проблемите, които има с акъла си сега, са свързани точно с това.

Джъд се отблъсна от стената и се изправи.

— Лео и аз си се справяме много добре.

— Съгласен съм — каза Джордж, — но ако беше толкова умен, колкото си мислиш, щеше да спреш да се лигавиш с Челси Кейн и да я поставиш на мястото й. Тя иска да направи бизнес за компанията, това е чудесно. Иска да обърне този град с главата надолу, и това не е добре. И ако не можеш да й кажеш това, има много хора, които биха го направили. Имай го предвид, Джъд.

Цимбалистите изскочиха от къщичките си от двете страни на часовника, удариха цимбалите и се прибраха.

Джъд погледна Оливър.

— Десет и половина. Отивам в каменоломната. Ако искаш да те закарам, трябва да тръгваме.

— Чуваш ли, Джъд? — попита Джордж.

О, да, Джъд чуваше. Мислеше си обаче за закуската преди два дни, когато Нолън Маккой се мушна в неговото сепаре при Крокър и му каза разни неща. Някой се обаждал по телефона на Челси и мълчал — проклета да е, че не му каза и за това. Питаше се дали пък Джордж не знае нещо, защото казаното от него звучеше подозрително, като заплаха. Джъд нямаше повече работа с Челси, но ако обажданията продължеха или някой посмееше да й навреди с цел да я изгони, този някой щеше да отговаря пред него. Нямаше да позволи на никого да навреди на безпомощно, неродено дете и това да тежи на неговата съвест.

 

 

Празникът на труда в Ноч беше вариация по темата за Четвърти юли. Лицата бяха по-загорели, походката по-мързелива. Нямаше парад, но обикаляха града с велосипеди, за да събират средства за борба с мускулната дистрофия, имаше награда за най-голяма отгледана тиква, надбягване на жаби, въртележка в парка, спортни срещи и десерт за Празника на труда — за всички безплатни пайове, пудинги и кейкове.

Челси беше доволна от себе си. Беше издържала, без да изпадне в паника, което не означаваше, че е безумно щастлива, а просто, че е издържала. Беше самотна. Тежко й беше да гледа как семействата се забавляват заедно и колкото повече ги гледаше с чувството, че може би принадлежи към една от тях, толкова по-чужда ставаше. Най-тежко от всичко беше да наблюдава как Джъд играе баскетбол, печели и тя не може да го прегърне заради победата, но тя превъзмогна и това. Не беше просякиня, поне доколкото се отнасяше до мъжете. Връзката й с него беше неочаквана и временна. Щеше да я преживее.

Откритите врати, от друга страна, бяха триумф. В събота и неделя в Ноч дойдоха поне двеста души — приятели, колеги и потенциални клиенти. Някои останаха само за един ден, други се възползваха от възможността да отскочат да се порадват на прекрасната есен по хълмовете на Нова Англия. Най-красивият цвят щеше да се появи след почти цял месец, но някои от блатните кленове бяха почервенели, а първите брези — пожълтели. Независимо дали бяха отишли да видят листопада или не, всички, които се появиха за откритите врати прекараха чудесно, ако парите, похарчени в магазина на Фар, смехът в бара на хотела и тавите с печени пилета и ябълкови пити, изядени в Боулдърбрук, бяха някакъв показател за това. Венец на всичко бяха дванадесет големи поръчки за гранит.

Оливър прегледа поръчките с удовлетворение.

Джъд нае още петима мъже.

 

 

В една ясна септемврийска утрин, която обещаваше слънчев ден, Челси тичаше заедно с Дона. Въздухът беше свеж и хладен, дъхът им излизаше на мънички бели струйки. Пейзажът, ярко обагрен през деня, още беше скован от леката слана. Двете бяха с анцузи, които на връщане сигурно щяха да бъдат вързани около кръстовете им, и клинове. Бягаха бодро, подтиквани от свежия въздух.

Беше една от онези утрини, които преливаха от оптимизъм, една от онези утрини, когато Челси чувстваше, че нещата в Норич Ноч най-сетне се нареждат. Къщата й беше завършена и красива, обзаведена в топъл, домашен стил, с много килимчета, кувертюри и възглавници от макраме. Никога не би си помислила да ги подреди в Балтимор, но тук пасваха. Тежките часове на телефонни обаждания и писане на писма юни и юли й се отплащаха със стабилна дейност в каменоломните и пълно оползотворяване на новата работилница за рязане. Вярно, Кевин отказа да я посети, но тя продължаваше да му се обажда. Не се предаваше. Рано или късно той щеше да разбере, че тя го обича и винаги го е обичала.

Беше бременна в четвъртия месец и се чувстваше силна, но не и пъргава както преди. Беше напълняла с четири килограма — все още прикрити под широкото облекло — и усещаше всеки от тях, затова бягаше малко по-бавно и не толкова много. И пак затова бягането с Дона беше прекрасно. Сидра, която дойде за откритите врати, я подразни безмилостно, когато тя изостана. Дона беше доволна от забавеното темпо, макар да беше спортен тип. Двете с Челси имаха почти еднаква конструкция, но Дона нямаше опита на Челси в бягането и съответно нейната издръжливост.

В тази чудесна сутрин те тичаха една до друга — почти близначки. Тичаха по посока на движението — слънцето едва се беше показало и нямаше много коли. Челси водеше. Тичаше от лявата страна на Дона и я притискаше до банкета, когато някое превозно средство приближеше изотзад.

Направи го и сега. По боботенето на мотора предположи, че трябва да е камион. Толкова рано сутрин минаваха предимно камиони. Боботенето се приближи, после още повече, и то така, че я накара нервно да хвърли поглед през рамо. Слиса се, че камионът е прекалено близо до банкета, и му махна да ги заобиколи. Целият път беше негов.

Вместо да завие, той се насочи право към тях.

Секунда преди да ги блъсне, Челси се хвърли върху Дона и я повали в крайпътния храсталак. После, разтреперани и задъхани, двете изпълзяха на пътя на четири крака и се втренчиха в изчезващия камион. Спогледаха се. Не им трябваха нито думи, нито знаци. Смаяното лице на Дона говореше, че знае какво е направила Челси. Белият надпис на задната врата на мръсния сив камион казваше всичко.