Барбара Делински
Сълзите на гранита (16) (Страстите на Челси Кейн)

Глава петнадесета

— Сигурна ли си, че е от нашите? — попита Джъд.

— Беше камион на „Плъм Гранит“ — повтори Челси.

Нолън седеше зад бюрото си и попълваше формуляра. Офисът лъщеше от метал и без Нолън би излъчвал студенина. Маккой беше едър мъж с побеляваща коса и дебел врат, но у него имаше нещо топло, което учудваше Челси всеки път, когато го видеше.

— Изобщо ли не видяхте шофьора? — попита той.

— Не. Слънцето тъкмо изгряваше зад гърба ни и кабината беше тъмна. Освен това наистина очаквах, че той ще ни отмине, както правеха другите. Когато се обърнах и видях, че е толкова близо, единственото, за което имах време, беше да скочим от пътя. Докато се сетя за шофьора, камионът беше изчезнал.

— Наистина ли си добре? — попита Джъд.

Очите му се спряха на нейните и тя разбра какво го тревожи. Ако ги нямаше другите, би погледнал и корема й.

Не можеше да чака нежност от него. Но пък поне беше дискретен.

— Нищо ми няма — каза тя спокойно и погледна Дона. — Ти как си?

Дона кимна, че е добре.

— Боли ли те нещо? — попита Нолън.

Той също гледаше Дона. Очите му бяха пълни с нежността, която липсваше на Джъд, и за миг Челси почувства как я облива завист. После осъзна колко е нелепо. Не би искала да е на мястото на Дона. Не стига, че Дона страдаше от физически недъг, който не й позволяваше да чува гласа на собствения си син, ами имаше и съпруг, който се отнасяше с нея като с боклук. Наистина заслужаваше поне малко внимание.

Дона поклати глава отрицателно, обърна се към Джъд и изрече с устни:

— Кой?

— Има четири такива камиона — каза Джъд. — Три са паркирани на Мое Ридж всяка нощ. Оливър кара четвъртия.

— Не видяхте ли номера? — попита Нолън.

Челси поклати глава.

— Бях твърде шокирана от надписа отзад — погледна Дона колебливо и попита Джъд: — Мислиш ли, че е бил от Мое Ридж?

Джъд я погледна в очите.

— Оливър може да е грубиян, но не е зъл. Нито глупав. Бизнесът отново потръгна. Да те блъсне, би означавало да съсипе собствената си компания. Да блъсне Дона, би било самоубийство. Освен това — той заговори по-тихо, — той кара камиона само от къщи на работа и обратно, и то само посред бял ден. Плаши се. Няма рефлекси. При наложителни случаи кара Маргарет да шофира. Обикновено зад волана съм аз.

— Има артрит — каза Дона.

Гласът й беше твърде висок, но никой не обърна внимание на това. Очевидно беше разстроена.

— Вярно — потвърди Джъд. — Само че никой не бива да знае. Той трябва да си пази авторитета.

Челси не се учуди от факта, че Джъд защитава Оливър. Нали се грижеше за собствения си баща много повече, отколкото го изискваше чувството за дълг. Беше логично, че ще помогне на Оливър, щом той е уязвим. Просто беше такъв.

Но това, което не разбираше, беше, защо след като той може да проявява съчувствие към нещастник като Оливър, не може да прояви разбиране към нея. Може би защото беше един вид натрапница. Между тях нямаше споделено минало, нито лоялност или чувство на дълг. Те бяха любовници за кратко време, никога не бяха приятели в смисъл заедно да се борят с трудностите на живота.

— Нека да помислим за другите три камиона — каза Нолън. — Къде са ключовете?

— На таблото, къде! — тросна се Джъд.

— Не ги ли прибирате през нощта? — попита Челси.

— Не.

— Защо?

— Защото тук не е Балтимор — отново я гледаше право в очите, предизвикваше я да каже, да направи или почувства нещо, което да опорочи връзката им. — Ние не се заключваме като вас.

Челси не обърна внимание на „вас“, но не можеше да пренебрегне предизвикателството. Не беше в природата й.

— Значи — отсече тя, без да сваля поглед, — че може да е бил всеки, дори човек, който няма нищо общо с компанията.

— Само ако е бутнал портала — каза Джъд. — Виж, той се заключва.

— Кой има ключове? — попита Нолън.

— Аз. Оливър също. И всички началници на обекти. И шефът на гаража. Проблемът е, че не говорим за Форт Нокс^[1]. Катинарът е най-обикновен. Всеки може да го отвори.

— Значи съм права — обади се Челси, този път без да го погледне. Омръзна й тази игра. Истината беше, че или шофьорът е бил калпав, или е искал да я прегази. — Може да е бил всеки.

Нолън погледна часовника си.

— Трябва да почваме. Става седем и половина, Джъд. Хората ти на работа ли са вече? — Джъд кимна, Нолън взе шапката си и стана. — Откарай ме на кариерата.

Но Джъд улови Челси за ръка.

— Първо ще я заведа у тях. Ти върви в Мое Ридж и ме чакай.

Ако не беше така отмаляла, Челси би тичала до Боулдърбрук. Но не искаше да се напряга, особено с бебето. Обеща на Дона, че ще намине на път за офиса и тръгна с Джъд. Той не каза нито дума, докато не излязоха от центъра.

— Наистина ли си?

Очите му гледаха пътя и тя не можеше да ги види, но гласът му не издаваше нищо.

— Само се безпокоя.

— Изглеждаш бледа.

— Не съм гримирана.

— Виждал съм те и без грим — и това беше така. — Изглеждаш бледа.

Тя сви рамене и се обърна към прозореца. Истината беше, че се чувстваше несигурна и уплашена и че това, което искаше най-много, беше да се отпусне през седалката и той да я прегърне за минутка. Вместо това тя обви ръце около себе си.

Той схвана жеста и натисна спирачките.

— Да те заведа при Нийл Съмърс да те прегледа?

— Нищо ми няма — Челси му махна да продължи и той — неохотно според нея — отново натисна газта.

— Ходила ли си при него за бебето?

— Не съм.

— Какво чакаш?

— Имам си лекар в Балтимор.

— Да, ама тук е Норич Ноч. Не мислиш ли, че трябва да отидеш да се прегледаш?

— Ще отида.

— Кога?

— Скоро.

— Кога ще кажеш на всички?

— Когато започне да си личи.

— Вече си личи.

— Само ако се загледаш.

— Личи си!

Значи я наблюдаваше. Нещо в нея радостно затананика, но тя решително го игнорира.

— За какво да бързам?

Той стисна устни и свъси вежди.

— Някой много иска да те разкара от града, затова ти се обажда нощем. Но понеже не се плашиш, се опитва да те прегази на пътя. Ако този човек знае, че си бременна, може и да премисли. Да ти навреди е едно, да убие бебето ти — друго.

— Боже Господи, Джъд — ахна тя. Цялата трепереше от последните му думи.

— Да се преструвам, че не е възможно ли? Поне това не те ли засяга?

— Разбира се, че ме засяга. Защо си мислиш, че седя в тази кола точно сега?

Лицето му беше сериозно.

— Може би, защото искаш да се прибереш вкъщи по-бързо, за да не закъснееш за работа. Нищо няма да ти стане, ако намалиш темпото. Ако това не се беше случило, сигурно щеше да продължиш да препускаш, докато не пометнеш.

— Не. Ще препускам още месец. Дори по-малко, ако усетя, че не мога. Не съм чак толкова безотговорна, Джъд.

Той й хвърли недоверчив поглед.

— Ще тичаш и след това, което се случи днес?

— Естествено — Сидра би нарекла разминаването със злополуката поличба, но какво знаеше Сидра?

— Да не си луда?

— Не. Тичането ми помага.

— Ти си луда.

— Не съм луда — каза тя. — Обичам да спортувам. Обичам и свободата да избирам къде да ходя и какво да правя. Няма да се оставя някакъв луд с камион да ме уплаши.

— Виж, това е по-умно.

Сарказмът му я жегна. Тя се опита да не му обръща внимание.

— Няма да се откажа. Дона и аз тичаме по един и същи маршрут всеки ден. Следващия път ще го променим.

— Много умно.

— Ако тя все още иска да тича с мен. Ако не иска, ще продължа сама.

— Направо мъдро.

Тя се обърна към него.

— А може би този, който е карал камиона, е преследвал нея. Помисли ли за това?

— Откровено казано, не. Нали ти нахълта в града без покана. И пак ти заплашваш да промениш положението. И ти си виновната, че Биби не направи ябълковата пита за десерт на Празника на труда — може да ти изглежда глупаво, както и на мен, но тук има много хора, на които това изобщо не им харесва. Дона е друго нещо. Тя е дъщеря на Плъм и снаха на Фар. Тук се е родила и тук живее. Няма човек в този град, който да не я познава и да не я обича.

Но Челси се съмняваше в това.

 

 

Така мислеше и Нолън.

— Искам да те питам нещо — каза той.

Дона се беше позабавила в офиса му, след като Челси и Джъд излязоха. Знаеше, че Нолън трябва да отиде до Мое Ридж, но той явно не бързаше. Тя трябваше да се прибере вкъщи, вече беше закъсняла, но не можа да устои и реши да си направи малък подарък.

Той застана до стола й и погали ръката й. Докосването му никога не спираше да я изненадва. За такъв едър мъж беше изключително нежно.

— Мислиш ли, че Матю може да има нещо общо с това? — попита той.

Матю? Мисълта я изненада. Тя бързо поклати глава.

— Той има причина — продължи Нолън. — Не му харесва, че тичаш. Може би си е мислил, че като ви изплаши, ще спрете.

Тя пак поклати глава. Не че Матю не беше способен на насилие. Знаеше, че е способен.

Но да измъчваш жена си е едно, а да прегазиш най-важната фигура за бъдещето на град — нещо съвсем различно.

Объркана, тя бързо обясни със знаци какво мисли. Нолън я изчака да свърши, след това хвана и двете й ръце с голямата си ръка и попита все така нежно, дори извинително:

— Къде беше той снощи?

Матю беше излязъл както винаги. И както винаги тя нямаше представа къде. Очите й обясниха това на Нолън.

— Кога се прибра?

— В един — изрече тя с устни.

— Беше ли пиян?

— Мисля, че да.

Не беше сигурна, но предположението й беше твърде вероятно. Когато беше пиян, се срутваше на кушетката в кабинета. Не беше дошъл при нея в леглото и тя беше благодарна на Бога за това. Значи беше спал на кушетката.

— Видя ли го, преди да излезеш да тичате с Челси?

Тя поклати глава отрицателно.

— Колата му беше ли на алеята?

Не беше погледнала. Но разбираше накъде бие Нолън.

Той разглеждаше ръцете й, погали с палец кокалчетата й, след това вдигна поглед към изрязаното деколте на фланелката, с която тичаше.

— Възможно е да се е прибрал вкъщи в един и след това да е излязъл пак, преди ти да се събудиш. Или да е излязъл веднага след теб, да е отишъл с колата до Мое Ридж, да е отворил портала и така нататък.

— Ще разбера — без да иска, Дона го каза на глас, защото мислите й бягаха напред.

Ако Матю беше пиян и лежеше като пън на кушетката, щеше да е махмурлия за закуска. Още щом го погледнеше, щеше да разбере дали е ставал и е карал колата.

Тя стисна ръката на Нолън и прошепна:

— По-добре да тръгвам. Ако закъснея много, ще побеснее.

Нолън не пусна ръцете й.

— Ще те бие ли?

Тя бързо поклати глава.

— Но те е бил.

— Недей — промълви тя умолително само с устни.

Не можеше да говори за това какво правеше Матю. Нолън обаче знаеше. Беше видял синините, които другите не забелязваха, беше видял раните в душата й, които плачеха за успокоение. Но не можеше да направи почти нищо, в противен случай нещата щяха да станат още по-зле.

— Напусни го.

Тя поклати глава.

— Заради Джоши ли? — попита той и по лицето му се изписа такава загриженост, че очите й се насълзиха. Той ги избърса и не отдръпна ръцете си. — Аз ще се погрижа за Джоши.

Очите й пак се напълниха със сълзи. Тя обви пръсти около ръцете му и се опита да кимне, но жестът само придвижи бузата й до дланта му.

— Искам да ти помогна, Дона — той изглеждаше измъчен. — Позволи ми да ти помогна.

И преди тя да реагира, той се наведе и я целуна с лека ефирна целувка — най-сладкото нещо, което бе вкусвала, но почти неосезаемо. После се отдръпна и каза с изненадващо срамежлива усмивка:

— Много отдавна исках да го направя.

Тя докосна устата му с връхчетата на пръстите си, но когато той целуна един от тях, бързо ги отдръпна и притисна свитата си в юмрук ръка до сърцето си.

— Обидих ли те? — попита той.

Тя се насили да стане от стола. Колкото по-дълго останеше, толкова по-опасно беше. Нолън щеше да легне с нея, ако тя пожелаеше. Знаеше го от много отдавна. И щеше да й покаже какво наистина означава да се любиш. Тя искаше това също от много отдавна.

Но въпросът беше морален. Тя беше женена за Матю. Не можеше да спи с Нолън.

Къде обаче беше справедливостта в цялото това положение? Матю я измъчваше. Тя имаше пълното право да търси утеха в ръцете на друг мъж.

Ех, да имаше смелост да го направи! Тичането с Челси беше просто малък жест на самозащита. Да бъде с Нолън беше много, много повече.

 

 

— Ти ли го направи? — попита Оливър, когато Хънтър най-сетне се появи в каменоломната: Беше късно сутринта.

Хънтър пристъпи до парапета, където стояха Оливър и Джъд, мушна ръце под мишниците си и се загледа в търбуха на каменоломната. Оттук работниците приличаха на мравки. Свредлата се забиваха в скалата, крановете боботеха, въжетата се изопваха, чуковете отекваха — но всичко беше приглушено от разстоянието и ветреца.

— Как мислиш, аз ли съм? — отвърна Хънтър.

— Тук аз задавам въпросите. Направи ли го, или не?

— Не, не съм.

— Да не ме лъжеш?

Безучастното изражение на Хънтър подсказваше, че той няма никакво намерение да отговаря, и това — Джъд го знаеше от много отдавна — беше най-силното му оръжие срещу Оливър. О, те се дърлеха. Хънтър винаги беше готов да отговори на всяка нападка на Оливър с нападка, но мълчанието беше по-ефикасно. За човек, свикнал да командва, пренебрежението беше вбесяващо.

Хънтър знаеше това много добре. Той плъзна поглед покрай намръщения Оливър и попита Джъд:

— Значи Нолън още не е решил случая?

— Не, не е решил случая — изръмжа Оливър.

Късният септемврийски ветрец развяваше кичурите сива коса по главата му — иначе беше неподвижен като камъка наоколо.

— Говоря с Джъд — каза Хънтър, без да се обръща към него. — Няма ли улики?

Джъд замълча. Даваше възможност на Оливър да отговори. И чак когато той не го направи, каза:

— Още не. Няма следи от взлом.

— Значи е работа на наш човек — измърмори Оливър.

— Къде беше ти на разсъмване? — погледна го Хънтър.

— В собственото си легло за разлика от теб. Абе защо караш тоя мотор в пет сутринта? Хаскъл Роудз ми се оплакваше от онзи ден. Ужасно гадно е да те събуди точно такъв шум.

Хънтър се усмихна сухо.

— Но пък със сигурност се чува кога излизам и кога се прибирам. Ако бях излязъл на разсъмване, за да взема камиона, целият град щеше да разбере — той отново погледна Джъд. — Тя добре ли е?

Ясно беше кого има предвид. Джъд се зачуди дали Хънтър знае за бебето.

— Казва, че е добре.

— Дъщеря ми също е била там — намеси се Оливър.

Хънтър изпревари отговора на Джъд.

— Никой не би желал да навреди на Дона. Всички в града, с изключение на Матю, я обичат, а той не би имал куража да направи нещо толкова явно.

— Какво искаш да кажеш? — намръщи се Оливър.

Хънтър набута ръцете си една по една още по-дълбоко под мишниците си.

— А познай!

— Имаш някакви съмнения за Матю ли?

— Аз не, но ти би трябвало да имаш. Той не се отнася добре с дъщеря ти.

— Значи тя си го заслужава.

— Защо например?

— Ами например тича с Челси Кейн.

— И какво лошо има в това?

— Не е прилично.

— Прилично? — подигра го Хънтър. — Значи, щом тя върши нещо, което не е прилично, мъжът й може да я бие?

— Той не я бие — възрази Оливър, но Хънтър не искаше да остави нещата така и този път Джъд беше съгласен с него.

— Къде живееш, старче? Целият град знае, че я спуква от бой, когато не е на кеф.

— Не я бие!

— Кажи го още веднъж и сам ще си повярваш. Отвори си очите и виж истината! — духна вятър и отметна косата му назад, откри златната му обеца. Лицето му беше угрижено. — Кара я да работи като вол в магазина. Командва я, нагрубява я пред клиентите. Отпуска й по някакви си петнадесет минути почивка три пъти дневно. Това ли си искал за дъщеря си?

— Защо се бъркаш?

— Ще се бъркам. Цял живот ме тормозиш. Може да съм ти син, може и да не съм. Но тя е твое дете. Не те ли е грижа за нея?

— Не искам да чувам подобни въпроси от теб.

— Все трябва да ги чуеш от някого. Събуди се, старче. Той я бие.

Оливър се вкамени.

— Матю не може да прави такива неща. Той е добър човек. Матю е добър. Той е син на Емъри. Синът на Емъри няма да вдигне ръка срещу съпругата си.

— Синът на Емъри? — изсмя се пренебрежително Хънтър. — Синът на Емъри не само вдига ръка срещу съпругата си, ами мисли толкова малко за нея, че всяка нощ се влачи при жената на собствения си брат.

Оливър го изгледа кръвнишки, но Хънтър изобщо не му обърна внимание.

— Разбира се, това е толкова стара работа, че просто му се чудя. Защо мислиш Матю не се ожени по-рано? Беше влюбен в Джоани Пикуик още в гимназията, само че Монти я пребара пръв.

— Млъкни, момче.

— Джоани забременя, омъжи се и роди четири деца, но очарованието на Монти с времето започна да избледнява. И се появи Матю, който чакаше зад кулисите.

— Млъкни, момче.

— Изобщо нямаше проблеми с Джоани. И знаеш ли какво прави сега? Нощем не се прибира. Ако не чука Джоани, се мотае с колата и иска да я чука, а ако не прави и това, се напива като кютук. Цяло чудо е, че досега не се е пребил.

Джъд слушаше, стиснал с две ръце парапета. Гледаше към кариерата.

— Господи! — ахна той и след това изкрещя: — Бягай оттам, Мейсън! — наведе се и заразмахва ръце. — По дяволите, разкарайте го, тази плоча ще му смаже ръката! — после хукна към въжената линия.

Франки Мейсън беше от новите работници и Джъд се беше усъмнил в него още когато го наемаше. Беше дребничък, електротехник по професия, и се справяше много добре с проводниците, но да работиш с камък и тежки машини беше нещо съвсем различно. Човек трябваше да има периферно зрение. Трябваше изцяло да познава процеса и да има шесто чувство за това кога какво ще се случи. На Франки това му липсваше.

Джъд нахлупи на главата си каска, скочи в една мръсна вагонетка, малко по-голяма от касета за портокали, и натисна бутона, с който се задвижваше линията. Вагонетката тръгна надолу и в същия миг Хънтър също скочи в нея и викна:

— Голяма грешка направихме с тоя Франки Мейсън.

Джъд си мислеше същото. Но имаше причини, заради които бе наел Франки, и тези причини все още съществуваха.

— Той има деца. Трябват му пари.

— Прехвърли го на работа в навеса — каза Хънтър, като се олюляваше в такт с полюляването на вагонетката. — А най-добре да ецва. Някои от новите работи трябва да се надписват. Няма начин Гейтър и Хал да се справят сами.

Предложението беше добро, въпреки че нямаше да има много смисъл в незабавното връщане на Франки Мейсън. Франки не беше художник, но щом можеше да се справя с проводниците, щеше да успее и с ецването.

— Идеята не е лоша — каза Джъд.

— Идват ми понякога и добри — отвърна Хънтър, загледан в мъжете долу.

— Можеш ли да дадеш някаква идея как да накараме тези приятелчета да внимават? Не знам какво става напоследък. Проблемът на Франки е в липсата на опит, но това е само един от нашите пропуски. Липсва им концентрация. Някой ще пострада в близко време. Ей, Мърфи! — извика той с глас, който се чу над съскането на компресорите, които подаваха въздух на пробивните машини. Вагонетката се носеше към дъното на каменоломната. — Повикай Спрингър. Той ще работи с Мейсън — после промърмори почти на себе си: — Добре. Ще го премислим пак.

 

 

След две седмици все още мърмореше под носа си. Челси не можеше да чуе какво точно казва, но можеше да види неудоволствието по лицето му. Бяха на Канкамог, хълм от здрав гранит, един от новите, които се експлоатираха. Тя бе дошла да види камъка — лавандула с капки от слюда, която отразяваше светлината на облачното небе.

Октомври беше метнал тънка покривка слана над ранната утринна трева и огнена палитра от червено, оранжево и жълто по хълмовете. Въпреки че въздухът се затопляше приятно към обед, Челси рядко излизаше от Боулдърбрук без пуловер или яке.

Днес беше с панталон и маратонки, дълъг пуловер с шпиц яка и отпуснат блейзър.

— Какъв е проблемът? — попита тя Джъд.

— Кабелът се закача на кука, която се вкарва в дупка, пробита в камъка. Вкарват прекалено много куки. Балансът е нарушен.

Той тръгна към стълбата, за да слезе до долната площадка. Площадките бяха десетки, натрупани една върху друга също като в някой уестърн.

— И аз слизам — каза Челси на Хънтър.

— Това няма да му хареса — предупреди я той.

Но тя искаше да бъде долу.

Сложи си каската, която висеше на ръката й, и се отправи към стълбата. Джъд вече беше изчезнал на последващата площадка.

Стълбата беше широка и стабилна. Тя стъпи на първото стъпало и спря, защото Хънтър я сграбчи през кръста. Челси вдигна поглед изненадано — не толкова заради това, че я спира, колкото че я докосва.

— Долу е опасно.

— Искам да видя какво става.

По-точно, искаше да бъде до Джъд. Напоследък го искаше все по-често. Той излъчваше увереност и компетентност, които й даваха спокойствие — не че беше изнервена, но с него й беше по-добре. Джъд не я беше докоснал, откакто научи, че е бременна, и тя можеше да го разбере. В това, което искаше сега, нямаше нищо сексуално. Просто искаше да знае какво прави той и да види как го прави.

Стъпало по стъпало тя се спускаше по стълбата. Вятърът се вмъкна под блейзъра й и тя потрепери, но не спря. Стигна до първата площадка и я пресече, за да слезе по стълбата към следващата. Беше изминала половината път до долу, когато усети нов порив на вятъра и докато се сгушваше от студ, чу вик, последван от гръмовен трясък и разтърсващ всичко удар. Машините спряха. За част от секундата настъпи пълна тишина, после се разнесоха панически викове. Всички мъже затичаха към огромната канара, която се беше откачила от въжетата.

Челси потърси Джъд всред тичащите мъже, но не можа да разпознае каската му. Уплашена, тя се втурна към тях, но Хънтър я настигна, стисна я за лакътя и кресна:

— Стой тук!

Тя затича след него. Разбутаха скупчилите се мъже и Челси внезапно спря и се притисна в Хънтър. Върху камъните лежаха двама мъже. Сърцето й замря, после заби лудо. Единият беше Джъд. Другият беше онзи, който пробиваше дупките. Джъд мърдаше и тя въздъхна облекчено, но дъхът заседна в гърлото й, когато видя, че кракът на другия е затиснат от скалата.

Джъд крещеше команди. Беше пребледнял. Другите също. Един клекна до затиснатия, друг затича към крана. Хънтър вече се катереше по една стълба с пробивна машина в ръце, отдолу друг човек му придържаше стълбата. Още двама се бяха покатерили по стълбите и закачаха куките в пробитите от по-рано дупки. Ръмженето на кангото на Хънтър се чуваше непрекъснато. Той го притискаше с корема си, накланяше го на една страна, после на друга, за да разшири дупката. Накрая закачи увисналата над главата му кука и се смъкна по стълбата.

Кранистът включи крана. Въжетата изпукаха и се опънаха. Камъкът само се помръдна, но това бе достатъчно Джъд и още неколцина други да измъкнат затиснатия.

Стъпалото и пищялът бяха смазани и той крещеше от болка. Внимателно го сложиха да легне. Никой не докосна ботуша му — кракът му представляваше кървава пихтия. Челси стоеше, неспособна да откъсне поглед от него. Около нея кипеше трескава дейност. Не объркана дейност, а целенасочена поредица от действия, извършвани от мъже, за които злополуката не беше нещо непознато. Каменарството беше на второ място сред най-опасните работи в страната, факт, с който мъжете обикновено се шегуваха. Сега не се чуваха никакви шеги.

Гласовете им бяха тихи, напрегнати и загрижени.

— Смити ще прекара камиона долу…

— … трябва ни линейка…

— … най-близката е през два града. Камионът ще свърши работа…

— … качете го на дъската, преместете го, внимателно, внимателно…

— … кракът ми…

— Дръж се, Уендъл, дръж се…

По трима от всяка страна и по един отпред и отзад, мъжете вдигнаха дъската и внимателно заслизаха по хълма. Джъд носеше, Хънтър също. Челси ги следваше отблизо заедно с останалите работници. Уендъл стенеше. Мъжете го окуражаваха. Падналите листа и клонки пукаха под ботушите им и това заглушаваше тихите гласове.

— Проклетите дупки не бяха балансирани…

— … твърде рано подадоха сигнал на крана…

— … куките се измъкнаха…

— Къде, по дяволите, е Смити?

— Какво прави тая тук?

Най-сетне погледът на Джъд се насочи към нея — едва сега я беше видял. Очите му бяха почервенели. Той й кимна да се качи на върха на каменоломната, но тя поклати глава в знак на отказ. Нямаше да си тръгне. Той повтори жеста. Челси пак не го послуша.

— Хънтър! — изрева Джъд, въпреки че Хънтър беше точно зад него. — Махни я оттук!

Тихият тътен на гласовете продължи.

— Само жена ни липсва тука…

— … не си знае мястото…

— … кой знае кой й го е начукал…

— … бременна като най-новата курва на Стоуки…

Хънтър изведнъж се озова пред нея и й препречи пътя.

— Пусни ме да мина — прошепна тя.

Той поклати глава.

Тя се мушна отдясно, после отляво и успя да му се изплъзне. Затича, за да настигне другите.

Слязоха в подножието на хълма, точно когато камионът зави и с ръмжене спря. Челси застана малко встрани и загледа как качват в каросерията широката дъска, на която лежеше Уендъл. Кракът му беше целият в кръв. За да потърси утеха, че той ще се оправи, тя инстинктивно погледна Джъд и изведнъж се уплаши. Лицето му беше пепеляво, чертите му изострени. Лявата му страна, от рамото до кръста, беше подгизнала от кръв. За миг Челси си помисли, че е от Уендъл, но Джъд се олюля и се подпря на камиона.

— О, Боже! — ахна тя и щеше да затича към него, но Хънтър я спря.

— Ще се оправи. И двамата ще се оправят.

Тя се откопчи от ръката му.

— Искам с него!

— Аз ще те закарам.

— Искам…

— Ще стигнем там преди тях, Челси.

Той се заизкачва по хълма, все още здраво стиснал ръката й. В момента, в който тя чу как камионът потегля и спря да се дърпа, той я пусна.

Челси затича пред него, за да го накара да побърза.

— Какво му е?

— Една от куките го е поразпрала. Съмърс ще го закърпи.

— Имаше толкова много кръв!

— Забила се е дълбоко.

— Мислиш ли, че е разкъсала нещо жизнено важно?

Хънтър погледна лицето й, после корема й и подметна:

— Нищо, за което да се безпокоиш.

Всичко, което Челси беше забравила при вида на кръвта на Джъд, нахлу отново.

Бяха видели, че бременна. Вятърът беше виновен.

— Не е от Джъд — каза тя. Това й изглеждаше най-важното, което трябва да се каже.

— Не е ли?

— Не.

— Като време пасва. Чукате се от юли.

— Не е от юли. И вече скъсахме. Но бебето беше заченато преди да напусна Балтимор.

— Бива си те.

— Един мъж. Един път. Хънтър, какво ще стане с Уендъл?

— Зависи. Може да му отрежат крака.

Сега Хънтър водеше. Тя се беше уморила и с усилия тичаше в крак с него.

— Той от новите ли е?

— Не. С нас е от петнадесет години — стигнаха до стълбата на най-долната площадка. — Първо ти — каза Хънтър и я избута пред себе си.

Качиха се горе и той протегна ръка.

— Дай ключовете.

Тя му ги подхвърли, докато тичаха към патфайндъра, после се настани на седалката до него и попита:

— Местната болница добра ли е?

Хънтър запали колата.

— Ако не е, доктор Съмърс щеше да го каже — той изви и подкара по черния път. — Но пък той е добър.

— Каква специалност има?

— Няма специалност. Когато си единственият лекар в града, правиш всичко — от зашиване на рани до наместване на счупени кости и израждане на бебета — той хвърли поглед към корема й и се подсмихна. — Доста е голям. Няма да го понесат.

— Кои?

— Всички в града — той пак се подсмихна. — Ще има скандал с голямо С.

— Стига, Хънтър. Какъв скандал? Сега е краят на двайсети век.

— Няма значение. Тук е Норич Ноч.

— Жените забременяват навсякъде.

— Не и в този град. Особено неомъжените — той й хвърли бърз, несигурен поглед. — Ти не си, нали?

— Щях ли да бъда с Джъд, ако бях омъжена?

— Ти ще кажеш.

— Не.

Хънтър излезе на шосето и увеличи скоростта. Известно време пътуваха мълчаливо. Челси отново си представи Джъд, видя кръвта по ризата му, помисли си за разкъсаната плът под нея.

— Ще могат ли да спрат кръвта? — попита тя.

— Естествено. Нищо работа.

Това обаче не я утеши. Беше виждала белезите на Джъд. Имаше един малък на ръката под лакътя и един по-голям на прасеца. Но едно е да видиш нещо старо и избледняло, а съвсем друго — отворена рана.

— Та кой е бащата на бебето ти? — попита Хънтър.

Тя потисна гаденето в дъното на стомаха си. То нямаше нищо общо с Карл.

— Един мъж от Балтимор.

— Няма ли да се ожени за теб?

— Аз няма да се омъжа за него. Не бих го направила, дори ако той го искаше. Както и да е, това е приключен въпрос. Сега той е женен за друга.

— Толкова бързо?

Тя се обърна към прозореца, точно когато Хънтър задминаваше някакъв пикап. Наду клаксона, после профуча покрай него, още преди онзи да се дръпне вдясно.

— Колко остава? — попита тя.

— Шест минути.

— Защо нямате линейка?

— Градът не може да си го позволи.

Ръцете й бяха студени като лед. Тя ги мушна в гънките на пуловера си.

— Значи ще родиш детето сама?

— Да.

— Какво ще му кажеш, когато попита за баща си?

— Ще му кажа кой е.

Беше прекарала целия си живот да се чуди кои са родителите й и никога нямаше да скрие това от детето си. Карл щеше да разбере за него много преди това. Той и Хейли просто трябваше да се примирят.

— Добре си решила — каза Хънтър.

За миг тя си помисли, че е свършил, но той продължи:

— Майка ми не искаше да ми каже. Питах я непрекъснато. Не е честно детето да не знае.

— Съгласна съм.

Той й хвърли още един бърз поглед.

— Ти не си ли се чудила?

— Откакто се помня.

— Някога търсила ли си ги?

— Да — но тя не се впусна в подробности. Темпото й беше по едно разкритие на ден. — Колко остава?

— Четири минути.

— Не можеш ли да караш по-бързо?

Той натисна газта.

— Ти си първият човек, който иска да карам по-бързо. И си първият, който с такова желание ми даде колата си.

— Точно сега ти вярвам повече, отколкото на самата себе си — Челси погледна часовника си. — Къде мислиш, че са сега?

— Зад следващия завой — каза Хънтър и наистина, щом завиха, видяха камиона точно пред тях.

Челси се опита да погледне в каросерията, но капакът й пречеше. Докато го задминаваха, видя само глави, но не и главата на Джъд.

— Да не е припаднал?

— Сигурно лежи — Хънтър изчака една насрещна кола, след това отново ускори. — Ще стигнем първи и ще ги предупредим, че идват — и с някакво прозрение каза: — Значи затова ти стана лошо, когато бяхме с мотоциклета?

— Да.

— От колко месеца?

— Пет.

— Ами! Коремът ти е много малък.

Но за себе си Челси не изглеждаше малка. Вече не.

— Това е от дрехите. Те го прикриват.

— В града ще си мислят, че е по-отскоро. Ще си помислят, че е от Джъд, а ако не е Джъд, от някой друг тукашен. Всички в Ноч са големи клюкари. Можеш да ми вярваш.

— И за кого са клюкарствали, когато майка ти е забременяла?

— Не знам. Но когато умря — за мен. И то дълго, знам го. Кофти, нали?

Челси разглеждаше лицето му, за да потърси някакви чувства зад думите, но такива или липсваха, или тя беше твърде разтревожена заради Джъд, за да ги забележи.

— Ти наистина ли го повярва? — попита тя тихо.

Той кимна.

— Помислих, че съм я убил. Помислих, че мога да направя най-грозното нещо и никой не се опита да ме разубеди, докато не се появи Джъд.

Този път тя видя чувство. Беше тревога — същата, каквато изпитваше и тя — и тази тревога дойде и отмина толкова бързо, че можеше да си помисли, че си е въобразила, ако не беше чула думите. „Никой не се опита да ме разубеди, докато не се появи Джъд.“ Те съдържаха признание и благодарност и подбуждаха дузина въпроси, които й се искаше да зададе. Но вече минаваха през центъра на града, профучаха през малкия покрит мост и се доближиха към голямата бяла викторианска сграда, в която бе разположена болницата. Така че Челси отложи въпросите.

Когато камионът с ранените пристигна, Нийл Съмърс и четирите сестри от екипа му бяха на вратата, за да ги посрещнат. Един поглед стигна на Нийл да разбере, че кракът на Уендъл трябва да се види от специалист. Качиха Уендъл на една носилка на колела и го вкараха вътре. Съмърс сряза ботуша и направи каквото можа, за да спре кървенето и да облекчи болката, докато дойде линейката от Адамс Фолз.

След това се зае с Джъд.

Челси и Хънтър останаха в операционната. Стояха встрани, за да не пречат. Челси бе мушнала ръце под мишниците си, за да се стопли. Не откъсваше очи от Джъд. Той лежеше — дори само това беше достатъчно, за да я разтревожи. Беше стиснал очи и устни, за да сподави болката. Кракът му, свит в коляното, потрепваше. Една от сестрите разряза ризата му, почисти го и видя, че раната е само в областта на рамото. Но кръвта се беше съсирила на ручейчета чак до джинсите му.

Призля й. Джъд отвори очи, видя я и каза:

— Няма нищо.

Но тя не беше сигурна.

Знаеше, че ако има сериозно нараняване на мускулите и не го оправят както трябва, може да остане инвалид завинаги.

Нийл огледа рамото и подсвирна.

— Добре си се наредил този път, приятелче — каза той и се пресегна за някаква стъкленица.

— Какво правите? — попита Челси.

— Ще му инжектирам пълна упойка и след това ще го закърпя — той й хвърли весел поглед. — Това устройва ли ви?

— Можете ли да му направите ръката идеално?

— Не по-идеална, отколкото преди — и тъй като тя го изгледа подозрително, той се усмихна и добави: — Ей, бих ли направил нещо, че да подложа на риск бъдещето на звездата на моя собствен баскетболен отбор? Аз съм шефът. Хващам се на бас, че не го знаехте, нали?

— Слушай, приятелче — обади се дрезгаво Джъд, — спри да се будалкаш с дамата и направи нещо с тази проклета ръка. Адски боли.

— Ще те боли още повече, преди да свърша — предупреди го Нийл добродушно и приготви инжекцията.

А имаше още много. Джъд се мръщеше при всяка, дори два-три пъти изпсува и когато почнаха да го шият, тялото му беше мокро от пот.

Притеснена, че не може да направи нищо, Челси хвана здравата му ръка и я стисна. За нещастие от това положение виждаше по-добре какво прави Нийл.

Никога не беше мислила, че може да й прилошее от кръв, но се обля в пот. Стаята внезапно стана по-светла. Джъд я погледна отнякъде и отвори уста. Гласът му беше много далечен.

— Тя припада, Хънтър. Дръж я.

Не можа да разбере дали Хънтър я хвана или не. Светът изчезна.

 

 

— Без да искам — каза тя. Лежеше по гръб.

Хънтър изпръхтя презрително.

Сестрата сложи студена мокра кърпа на челото й.

— На много хора им призлява като видят кръв.

— На мене не. Но беше много. Заклевам ви се, че видях кост.

Гласът й трепереше. Тя с мъка преглътна. Само като си помисли за това, което беше видяла, отново й прилоша. Притисна с ръка кърпата и пое дълбоко въздух няколко пъти.

— Как е тя? — попита Нийл и се промуши през завесата, която отделяше Челси от Джъд.

— Добре съм — каза Челси.

— Тя е бременна — каза Хънтър на доктора.

— Знам. Направи ми една услуга — той го избута навън. — Вземи мерки оня якият да не вземе да си тръгне. Не съм свършил още с него.

Челси се опита да седне, но Нийл я натисна надолу.

— Погрижете се първо за Джъд — помоли тя. — Аз съм добре. Наистина.

— Шт.

Той сложи пръсти на китката й, за да премери пулса й.

— Добре съм — настоя тя.

— Ти си бременна — каза той, поусмихна се и сложи ръка на корема й. — Откога?

— Пет месеца.

— Трябва да те преслушам.

— Добре съм, докторе. Джъд има повече нужда от вас.

Но Нийл вече беше сложил стетоскопа на ушите си. Вдигна дрехите й и започна да я преслушва. Челси задържа дъх.

— Здраво дете — каза той накрая.

— Дайте ми да го чуя — прошепна тя. Не можеше да устои.

Той й подаде стетоскопа. Звукът я просълзи. Неохотно тя махна инструмента и оправи дрехите си.

Нийл й помогна да седне и тихо каза:

— Тук ли ще раждаш бебето, или в Балтимор?

— Тук. В Боулдърбрук.

— Тогава трябва да се запознаеш с нашата акушерка. Тя изражда бебета, откакто е станала на шестнадесет, а това е било преди близо четиридесет години. Много е добра.

Ако Нийл й мереше пулса точно сега, щеше да й е трудно да обясни рязката му промяна. Да, тя наистина трябваше да се срещне с акушерката. Искаше го. Имаше цял куп въпроси към нея. И не всички се отнасяха за раждането на собственото й дете.

Но в момента най-много искаше да зашият Джъд.