Барбара Делински
Сълзите на гранита (22) (Страстите на Челси Кейн)

Глава двадесет и първа

Дона рядко търсеше Оливър. Не мислеше за него като за мил човек или разбиращ баща, но този път имаше нужда от помощта му.

Да го намери сам, беше най-лесно от всичко, тъй като Маргарет имаше срещи почти всеки следобед. Всичко, което трябваше да направи, беше да гледа през прозореца на магазина, докато забележи камиона на „Плъм Гранит“ да спира пред голямата тухлена къща край парка.

Матю беше на касата. Две седмици след намушкването раната му, дълга близо петдесет сантиметра, бе почти заздравяла. Отношенията им обаче не се бяха заздравили, поне от страна на Дона. Докато останалата част от семейството продължаваше да живее както преди, тя се чувстваше съвсем различна.

— Отивам да видя баща си — каза тя на Матю и излезе, преди той да може да я спре.

Не че се отнасяше с нея по-различно — беше рязък и груб както и преди — но просто Дона вече не я беше грижа чак толкова. Нещо в нея беше умряло на вечерята в Деня на благодарността. Доколкото това засягаше нея, бракът й беше приключил.

Оливър беше в библиотеката. Това беше любимото му помещение, величава илюзия, стара, тъмна и миришеща на неотваряни с години книги. Оливър беше учил само до шести клас и рядко четеше друго освен неща, свързани с работата, но винаги беше мечтал за библиотека. Затова, когато баща му умря и той и Маргарет се преместиха в къщата, старият салон стана на библиотека. Наслагаха рафтове от пода до тавана и Оливър закупи стотици книги, които подобаваха на начетен човек, по-хубаво бюро от това, което използваше в работата, по-хубави столове, по-хубав килим. Всъщност библиотеката по всяка вероятност беше най-хубавата стая в къщата. Това му доставяше голямо удоволствие.

Когато Дона влезе, той се беше изтегнал на стола с кръстосани на бюрото крака и държеше чаша уиски. Изгледа я, свъси вежди и попита:

— Защо не си на работа?

Тя се изправи точно пред бюрото и впи пръсти в ръба му — смело, защото тази част от нея, която беше умряла, беше свързана и с Оливър. Той не я плашеше така, както някога. Едва ли думите му можеха да я наранят повече от това, което беше направил Матю. Тя беше претръпнала и поради това силна.

С идването си при него все пак беше направила две отстъпки. Първата беше, че след като го посвещаваше в плановете си, признаваше, че той е главата на семейството. А втората беше, че говореше на глас, както баща й предпочиташе, въпреки че разбираше знаците.

— Искам развод с Матю — каза тя. — Искам твоята подкрепа.

С нищожен интерес, все едно го беше осведомила, че прави свински пържоли за вечеря, тъй каза:

— Няма да я получиш — Оливър отпи от питието си. — Дала си обет. Родът Плъм не се отрича от обетите.

— Фамилията Фар го прави. Матю го направи.

Оливър размаха костеливата си ръка.

— Мъжете скитат. Голяма работа.

— Не е малка. Знаеше ли за Джоани и него?

— И това не е вярно. Просто мълва.

Ръката й рефлективно се вдигна и задейства.

— Не е просто мълва — каза тя със знаци, после на глас: — Монти е видял. Нали го наръга!

Оливър постави чашата в скута си, сви устни и започна да изучава течността вътре.

— Монти няма да се разведе с Джоани.

— Това си е избор на Монти. Той не е минал през нещата, които съм изживяла.

Оливър я погледна предизвикателно.

— А ти откъде знаеш? Откъде знаеш как се чувства той? Не знаеш, госпожичке. Ти нищо не знаеш.

— Знам повече, отколкото си мислиш — каза тя със знаци и продължи да ръкомаха, защото така предпочиташе тя. — Знам защо съм глуха и това не е от заболяване. Глуха съм, защото майка ми ме би по главата, понеже чух нещо, което не биваше да чувам.

Оливър свали краката си от бюрото. В очите му се появи някаква искра, която тя не можеше съвсем ясно да определи, но това я наведе на мисълта, че гласът му е станал по-тих:

— Нищо не си чула.

Тя каза с ръце:

— Чух и бях наказана за това. Наказана съм завинаги.

Оливър постави чашата си на бюрото.

— Нищо не си чула.

Дона не беше мислила да каже всичко това. Дори сега главата й бучеше по същия начин, както когато Маргарет я удари, по същия начин, по който бучеше всеки път, когато си спомнеше какво беше чула. Бученето винаги беше тревожен сигнал да не мисли за някои неща, но сега тя му се противопостави. Нямаше да се остави да я сплашат. Знанието беше сила.

— Знам всичко за Кейти Лъв — каза със знаци тя. — Знам и за Хънтър. Той е твой син. Той е твоя плът и кръв. Той е момчето, което твоята съпруга не е могла да ти даде.

— Дрън-дрън — каза Оливър, но тя видя отново странната искра в очите му. Можеше да се закълне, че това е страх.

— Той е. Целият град го знае.

— Не и моят град.

— Всички знаят. Просто не смеят да го кажат.

— И ти да не си посмяла! — той стана и я посочи с разтреперан пръст. — Да не си казала някога на майка си тази глупост.

— Не е глупост — каза Дона на глас. — Истина е.

— Истина или не, това ще я убие — той присви очи. — Това ли искаш? Ти едва не я уби веднъж, като оглуша.

Дона чак зяпна от изненада.

— Тя ме оглуши.

— Ако не си беше навирала носа, където не ти е работа, нямаше да те удари и да оглушееш, а същото важи и за свадите между теб и Матю. Може би, ако беше по-добра съпруга, той нямаше да тича след други.

Тя беше оскърбена.

— Той е имал връзка с нея, преди да се оженим!

След раняването му приятели й бяха казали това. Тази информация й беше от полза.

— Е, ти със сигурност не си му задържала интереса за дълго — той вдигна ръка и пак я заплаши с пръст.

— Прави каквото искаш със съпруга си — ръката падна долу, като пръстът отново се насочи към нея, — но не тревожи майка си. Тя е лабилна. Не й беше леко да преживее всичко, което стана с компанията. Остави я на мира.

Дона не възнамеряваше да каже нито дума на Маргарет. Нито пък на Хънтър. Всичко, което искаше, беше съгласието на баща си, за да сложи край на един брак, който се беше превърнал в бедствие.

Изглежда обаче той не й го даваше. Изглежда вземаше страната на Матю, но това не я нараняваше, както би станало по-рано. Разликата беше, че съществуваше Нолън, който я обичаше, Челси, която я ценеше, и Джоши, който заслужаваше нещо по-добро от това, което получаваше. Разликата беше в нейното собствено убеждение, че Оливър греши.

За нещастие той беше прав за едно нещо. Маргарет беше лабилна. Можеше да е взискателна и да манипулира, дори да е предана, но беше лабилна. Промяната в бизнеса я тревожеше. Не беше същата; откакто Челси пристигна. Щеше да се съсипе, ако Дона напуснеше Матю.

С подкрепата на Оливър Дона можеше да успее. Сега не беше сигурна. Маргарет беше причинила глухотата й, но и тя беше заплатила скъпо. Дона, също както и Оливър, не искаше да я загуби.

Безизходна ситуация.

 

 

— Здрасти, татко — каза Челси колкото можеше по-ведро, когато най-сетне отговори самият Кевин, а не телефонният секретар.

После запреживява всяка изминаваща секунда. Не беше говорила с него от Нюпорт. Почти очакваше да й затвори телефона.

Гласът му беше колеблив, но загрижен.

— Челси? Добре ли си?

Дощя й се да се засмее от облекчение.

— Добре съм. Ти как си?

— Не лошо — каза той малко нащрек като че ли чак сега си бе спомнил всичко, което предшестваше обаждането й.

— Липсваш ми — осмели се да каже тя.

Това беше истина. Винаги е било така, а сега дори повече. Смъртта на Лео ясно й показваше какво би загубила.

— Много отдавна не сме се чували.

Вместо да се съгласи, Кевин попита:

— Добре ли прекара Деня на благодарността?

— Да, всъщност не, и това е една от причините, поради които ти се обаждам.

— Бебето добре ли е? — отново загриженост.

Тя се радваше на неговата загриженост, но не беше толкова глупава, че да я усили. Затова бързо го успокои, после му разказа за Лео.

— Може би е за добро. Вече не се оправяше сам. Но за Джъд беше трудно.

Едно беше да говори за Лео, който за Кевин беше просто жертва на Алцхаймеровата болест, човек без лице, съвсем друго за Джъд. Джъд имаше лице. Освен това имаше и език, който според собствените му признания беше казал при срещата им с Кевин неща, които не са за казване. Челси не знаеше какви точно. Мислеше си, че Кевин ще й каже, ако е бил достатъчно ядосан.

— Джъд е необикновен мъж — каза той. Това не й говореше нищо.

— Необикновен?

— Смел. Не се боеше да каже мнението си.

— После съжаляваше. Боеше се, че може би ни е скарал още повече.

— Аха. Добре.

— Направи ли го? — попита Челси. Все още не разбираше какво мисли и чувства Кевин.

Без да отговаря на въпроса, той каза:

— Мисля, че те харесва.

— Чувствата са взаимни.

— Би ли се омъжила за него?

Тя долови тайна надежда. Колко просто бе всичко за него.

— Това ще направи ли нещата по-леки за теб?

— Ще го направиш ли, ако ти кажа, че да?

Тя каза меко:

— Не.

— Така си и мислех.

Кевин замълча. Тя тъкмо се готвеше да каже нещо за погрешните стъпки при сключване на брак, когато той попита:

— Колко още остава?

Тя сложи ръка върху корема си.

— По-малко от два месеца.

— Наедряла ли си?

— Като диня.

— Бебето буйства ли?

— Много.

Тя се усмихна. Джъд прекарваше часове да гледа корема й. Понякога тя знаеше, че той мисли за Лео, за това, че един живот си е отишъл и че започва нов, но друг път беше изцяло съсредоточен върху бебето. Никога не говореше много, просто гледаше. Плъзваше ръка по изопнатата й кожа, предугаждаше движенията на бебето, покриваше мъничък лакът или пета със своята голяма мазолеста ръка, масажираше мускулите й, когато се свиваха на твърди ивици, и очите му гледаха напрегнато.

— Какво ще предприемете за раждането? — попита Кевин.

— Ще отида в местната болница. Тя е само на десет минути път. Докторът е добър.

— Онзи от „Хопкинс“ ли?

Тя се усмихна. Квалификацията означаваше толкова много за Кевин.

— Да, той.

— Това е добре — Кевин помълча и по-тихо попита: — Казала ли си на Карл?

— Не. А ти?

— Не. Имаш право, че може да навреди на брака му. Не ми се нрави, че е женен за нея вместо за теб, но това е свършен факт. Но как си го опазила в тайна от него е истинска загадка.

— Не съм се връщала, откакто бременността започна да си личи. Върша всичко по телефона и по факса, Мелиса знае. Тя много ми помогна нещата да се уредят по този начин.

— Правиш ли много проекти?

— Всъщност, току-що започнах да правя един за „Хънт-Омни“ — тя беше много възбудена и много, много горда. — Мелиса ще предложи мястото за строежа. Ще й изпратя проектите по факса.

— Няма ли да ти дойде твърде много?

— О, не. Имам ателие вкъщи. Обичам творческите предизвикателства. Тялото ми може да е тромаво, но ръцете и умът горят за работа.

— „Хънт-Омни“ цялото ти време ли ще отнеме?

— Не — каза тя с любопитство. — Защо питаш?

— Марвин Блекър ми се обади преди няколко седмици. Сглобява нов проект.

Челси внезапно застана нащрек. Марвин Блекър беше специалист по строеж на недвижими имоти с холдинги по цялата страна.

— Какъв проект?

— Мрежа от болници, създадени от сливането на две или повече по-малки болници, които ще осигуряват възстановителни процедури. Всяка болница ще има нужда от нова централна сграда. Марв иска да имат свой собствен облик. Казах му, че може би това ще те заинтересува.

— Определено ме интересува! — проект като този щеше да се изпълнява дълго. Ако тя успееше да включи в него и гранит, „Плъм Гранит“ щеше да има работа за много години. — Трябваше веднага да ми се обадиш!

Той помълча за миг.

— Това… не беше лесно.

— Тогава се радвам, че аз ти се обадих — каза тя без ирония.

Нямаше време за ирония. Смъртта на Лео беше сложила нещата на местата им. Животът беше твърде кратък, твърде ценен за излишно отчуждаване.

— Наистина ми липсваш, тате. Ще дойдеш ли да ме видиш.

— Не съм готов за това — тихо каза той.

— Казаха ми, че на Коледа тук е много красиво. Прави се специална церемония със свещи в градския парк, в хана има пунш с ром…

— По Нова година ще бъда в Палм Бийч.

— Ще дойдеш ли, когато се роди бебето?

След кратка пауза той отговори:

— Не знам, Челси. Не мога да обещая нищо. Не искам да ходя на това място.

— Но „това място“ съм аз и това ще е твоето внуче.

— Знам. Знам.

— Мама би искала да дойдеш.

— Това не е честно — каза той. Гласът му трепна. — Тя е мъртва, а ти ме караш да отида на място, което съм се мъчил да забравя през целия си живот.

Все пак трябваше да му признае, че е честен. Напредваше.

— Като преценим нещата отвсякъде, това е най-доброто място, където да родя бебето си, а и аз обичам селската къща. Единственото, което не е наред, е, че ти не си я видял. Ти си мой баща. Ти си всичко, което ми е останало.

— Нямаш ли баща там?

— Само ти. Искам да видиш къщата и кариерите. Искам да се запознаеш с приятелите ми и искам те да се запознаят с теб. И наистина искам да подържиш бебето.

С рязкост, която й даде нови надежди, той каза:

— Първо го роди. Като си те знам, ще го направиш посред някоя виелица. Ти никога не правиш нещата по лесния начин, Челси Кейн.

 

 

Кевин май беше прав. Друга жена в нейния етап от бременността би прекарвала деня в някой люлеещ се стол със завити крака, чаша мляко в ръка и ръководство за раждане на бебета в скута, а тя беше в офиса, говореше с Марвин Блекър по телефона, разглеждаше снимките, които й беше пратила Мелиса, и мачкаше листовете паус един след друг, докато най-накрая нарисува скица, която да й хареса.

Това не означаваше, че тя сама шофира до офиса. Джъд я закара сутринта и изчезна — Челси беше сигурна, че го направи нарочно, за да я заточи — чак до обяд, когато мина да я види как е. Не й даваше да кара по заледените пътища сутрин и вечер, не искал някоя злополука да му тежи на съвестта, както й обясни, а тя не оспори. Не спореше и когато я поеше с мляко. Но се дърпаше, когато ставаше въпрос за ръководството за раждане. Четенето я изнервяше.

— Това не е извинение — каза той.

— Да, извинение е. Не искам да знам с най-малки подробности какво може да се окаже, че не е наред. Защо сама да си търся белята? Нийл ще ми казва какво трябва да правя.

— Трябва да ходиш на курсове.

— Най-близкият е в Конкорд и не искам да карам два пъти седмично дотам. Освен това — заспори тя, — жените ходили ли са на курсове в колониална Вирджиния? Не! И чели ли са ръководства за раждане на бебета във фургоните, докато са прекосявали равнините? Не! И въпреки това бебетата им са се раждали. Понякога незнанието е цяло блаженство.

Челси искрено вярваше в това. Досега тялото й се справяше добре. Тя имаше вяра в него.

А колкото до блаженството, тя вярваше и в него и затова прие предложението на Джъд да отидат някъде за Коледа. Не отидоха далеч, отскочиха само до Южен Върмонт, но пък беше наистина блаженство.

В стаята им имаше голямо легло с балдахин, голяма вана, стъпила с лапи на пода, имаше и голяма тухлена камина. Почти не излизаха, освен за да се нахранят, на една случайна разходка из града и на литургията в полунощ.

— Направо декадентско — прошепна Челси един следобед.

Здрачаваше се и двамата бяха във ваната. От водата се вдигаше достатъчно пара да накъдри косата на Челси и от носа на Джъд да прокапе пот, въпреки че беше спорно дали не се бе запотил от това, което правеха. Тя беше седнала на бедрата му, ръцете й бяха обхванали врата му, очите й гледаха в неговите. Леко придръпване я притегли напред за целувка.

— Декадентско, но хубаво — каза той до устата й.

Тя зарови пръсти в мократа коса на тила му.

— Мислиш ли, че в Ноч ни се чудят?

— Да.

— Тревожи ли те?

— Не. По дяволите! Какво може да направи човек с жена, която има телосложението на кит?

Той потри корема й с ръка, водата се развълнува.

Челси се засмя и бръкна под водата.

Харесваше й да хваща члена му и да го търка в корема си. Реакцията му й подсказа, че и на него му харесва.

— Добре, че не трябва да се притесняваме за презерватив. Изобщо няма твоя размер.

Той се захили, повдигна я и я намести върху себе си с едно единствено движение. Останаха така почти неподвижни, без дори да набърчат водата, целуваха се бавно и мързеливо.

Откри, че Джъд е невероятен по този начин. Че както е пестелив на думи, може да е пестелив и на движения.

— Хубавите неща идват при тези, които могат да чакат — напомни й той със самодоволна усмивка, но беше прав.

Бавното мързеливо любене правеше възбуждащи дори най-дребните неща. Той сякаш можеше да стои така огромен в нея вечно, само от време на време прокарваше ръка по гърба й, от време на време я погалваше по зърното, от време на време разтъркваше чувствителната издатина точно над мястото, където бяха съединени. По същия начин езикът му обхождаше цялата й уста без полуда или притеснение. И след всичко това я докарваше до оргазъм с най-дребното помръдване на бедрата си — тя отдавна беше забравила, че някога се мислеше за фригидна. Да, някои жени може и да стават по-сексуални по време на бременност, но Челси чувстваше, че може да не отговори на Джъд, само ако е мъртва.

Тя го обичаше. Предполагаше, че го обича от много по-отдавна, въпреки че го осъзна за първи път през нощта, когато умря Лео. Не му беше казала нищо. Инстинктът й подсказваше да не го прави. Но нещата се трупаха едно върху друго, търсеха отдушник, докато тя почувства, че ще се задуши, ако в най-скоро време не ги пусне на свобода.

И така на Нова година рано сутринта тя седна удобно в кревата, дръпна чаршафите в ръждив цвят и дебелата завивка в ръждиво, зелено и пурпурно около голите си рамене и се загледа в Джъд. Той още спеше. Бяха прекарали началото на празника на Новогодишната вечеря с танци в църквата, но когато се върнаха, тя се сви до него и заспа много преди полунощ. Той сигурно беше почел малко, защото книгата му лежеше разтворена надолу върху нощното шкафче.

Той лежеше по гръб, обърнал лице към нейната страна на леглото. Черната му коса беше разрошена, клепачите му бяха като въглени над скулите, тънката му уста бе нежно отпусната. Въпреки че летният му загар отдавна беше изсветлял, тенът му говореше за здраве.

Челси докосна раменете му. Белегът избледняваше. Тя прекара пръсти по него, по космите по гърдите му, леко докосна брадичката му.

Очите му бавно се отвориха. По устните му се прокрадна мързелива усмивка, красива усмивка на мъж, който се усмихва рядко.

— Честита Нова година — каза тя нежно и се наклони към него за целувка. И без да се надига, само на сантиметри от устата му, каза все така нежно: — Обичам те.

Той затвори очи.

— Мммм.

— Чу ли какво казах?

— Как мога да не чуя! Ти крещиш.

— Не крещя. Съвсем спокойно ти казвам „Обичам те“.

Той пое дълбоко въздух — полупрозявка, полувъздишка.

— Какво означава това? — попита тя.

— Означава, че се сещам и за по-лесни начини за започване на една нова година.

— Не и аз — каза тя, решена да не му позволява да провали триумфа й. — Исках да ти го кажа от седмици насам. Толкова хубаво ми става, че май ще го кажа пак. Обичам те.

Устата му престана да се криви. Очите му потъмняха от чувство, което нито лицето, нито гласът му издаваха.

— И аз те обичам, Челси, но това е всичко, което знам. Не знам какво трябва да направя при това положение или накъде води то.

— Трябва да му се наслаждаваш — каза тя с развълнувана усмивка. — Това е всичко.

Джъд не изглеждаше убеден.

— Това са големи думи.

— Не и за мен. Те изразяват чувство, което изпитвам в момента. Ако си мислиш, че искам някакъв ангажимент, грешиш. Знаеш ли колко работа ме чака до юни!

— Това е един от проблемите. Къде ще бъдеш след това?

— Не знам.

— И аз.

Тя се усмихна.

— Значи сме квит.

— Челси! — изплака той. — Как можеш да се смееш? Чудесно е да кажеш, че не искаш ангажимент и все пак любовта не е нещо, което трябва да се приема лекомислено. Ако наистина е любов, истинска любов, то тя остава.

Тя го разбра.

— Ти си мислиш за Лео, който се е влюбил в Ема, а после Ема си е отишла.

— Той така и не можа да го преживее.

— Тя си е отишла, защото не е могла да понесе Ноч. В днешно време човек или живее тук, или не. Сега хората пътуват всеки ден.

Той прегъна ръка под главата си.

— Ще спреш да говориш така, щом бебето се роди. Тогава придвижването няма да бъде толкова лесно, а когато бебето порасне, ще трябва да ходи на училище. Ще трябва да се установиш някъде. Но какво ще кажеш, ако си намеря работа в Денвър? Или в Сан Франциско? Или в Хонолулу? Върнах се тук, защото Лео беше болен. Сега него го няма. На компанията дължа едно оставане до юни, но след това просто не знам.

Беше виждала компютъра му у тях, беше го виждала изцяло погълнат от него, беше виждала договорите, дори чековете, които пристигаха по пощата и знаеше, че той има съвсем друга кариера, която го очакваше и към която би трябвало да се върне.

Той имаше това право. Не беше обвързан с нея по никакъв начин. Нейното близко бъдеще беше бебето, а той по всяка вероятност нямаше да приеме такова бъдеще. Дори да беше така, и това си беше негово право. Той не й дължеше нищо.

Тя седеше до него, гладеше грубата кожа от лакътя до тъмните кичури косми под мишницата му и с внезапен трепет усети, че ако някой от тях завърши с разбито сърце като Лео, то това няма да бъде Джъд.

 

 

Джъд се взираше в пътя, стискаше кормилото и натискаше газта толкова, колкото му позволяваше лошото време. Беше средата на януари и снегът падаше с такава ярост, каквато Ню Хампшир не беше виждал от Деня на благодарността, само че тази беше още по-лоша. Сега имаше вятър, температурите бяха под нулата и фъртуната беше съвсем истинска.

— Внимавай! — предупреди Хънтър, но Джъд вече задминаваше внезапно появилата се пред тях кола. — За какво бързаш толкова?

— Не бързам — тросна се Джъд.

— Среща ли имаш?

— Разбира се.

— Ако имахме поне малко разум, щяхме да останем в Бостън.

Бяха ходили там, за да поръчат три нови камиона от фирма, с която досега не бяха работили. Бурята беше предсказана в прогнозата за следващия ден, но нещо в атмосферата я беше ускорило. Още щом видя първите снежинки, Джъд беше обзет от нерадостно предчувствие. То се усилваше с всяка измината миля, но той отказваше да спрат и да изчакат бурята да утихне.

— Трябва да стигнем — каза той, после известно време пътуваха мълчаливо, заслушани в блъскането на снега в предното стъкло, в съскането на чистачките, свиренето на вятъра и Джеймс Тейлър.

Джъд отпусна педала на газта за момент.

— Тя е добре — каза Хънтър.

Джъд не беше толкова сигурен.

— Трябва да ражда чак след две седмици.

— Какво знаят докторите! — възрази Джъд. — Детето само решава кога да излезе.

— Но нали не ти каза да останеш.

— Как ще ми каже! Искаше ние лично да видим тези камиони. Когато става въпрос за работа, тя не разчита на случайности.

Хънтър се облегна на вратата и продължи:

— Не можем да се оплачем. Тя ни улеснява в това да спечелим компанията. Дали го знае?

— Честно казано, не знам дали я е грижа — измърмори Джъд.

— Не иска ли компанията?

— Не на всяка цена.

— Нещо не ми се вярва.

Джъд се изнесе иззад един камион и се прибра тъкмо навреме, за да избегне идващата насреща кола. Щом тя отмина, започна изпреварването.

— Много хладнокръвно — забеляза саркастично Хънтър.

— Искаш ли да слезеш и да вървиш пеш?

— Няма начин. Ботушите ми са много хубави. Чиста кожа.

— Тогава млъквай — каза Джъд.

Не му трябваше острият език на Хънтър. Не му трябваха коментари за Челси и за компанията. Трябваше просто да се добере в този ад до Боулдърбрук, и то бързо.

Хънтър зяпаше през прозореца. Джеймс Тейлър пееше за селския път. Джъд си мислеше за това какво ги чака още три часа кормуване по десетки селски пътища.

Той изсвири на една кола, която едвам пълзеше, след това се изнесе, превключи скоростите и я задмина.

— Какво ти става? — попита Хънтър.

— Искам да се върна.

— Тя е добре.

— Тя е сама. Трябваше да я оставя в града. Само аз ще съм виновен, ако някой идиот отиде в Боулдърбрук и й среже кабелите.

Откакто бяха ходили в Нюпорт нещата в тази насока бяха спокойни, но Джъд не мислеше, че всичко е приключило. В дъното на всичко стоеше някой коварен тип.

— Виновен, а? — повтори подигравателно Хънтър. — Откога нейната съдба стана и твоя?

— Откакто тя купи половината компания от Оливър — информира го Джъд. — Господи, толкова си циничен, че ми се гади. Толкова ли е трудно да се разбере, че тази жена прави добро за всички ни? Или че мотивите й може да не са съвсем егоистични? Или че тя може да бъде… просто може да е едно истинско човешко същество? Познавам те, Хънтър. Виждал съм те с нея. По свой начин ти я защитаваш. Ти не би я наранил, но ще я отхвърляш докрай. Това, което не знам е защо. Тя не взема абсолютно нищо от теб. Защо не искаш да разбереш това?

Очите на Хънтър се впиха в него.

— Човече, ти си полудял.

— Говоря ти истината.

— Луд си по нея — поясни Хънтър. — Наистина си хлътнал.

— Какво става с мен не е твоя работа. Направи ми една услуга, затвори си устата за малко, а? Иначе може и да ти се наложи да повървиш и да си съсипеш ботушите.

Хънтър достатъчно ценеше или ботушите, или приятелството на Джъд, или собствения си живот, тъй като повече не си отвори устата.

Джъд наблюдаваше внимателно пътя, ръцете му здраво стискаха волана, кракът му беше на педала за газта. Казваше си, че не е хлътнал, че иска да се прибере бързо, само за да се измъкне от снега, но когато Джеймс Тейлър започна да пее „Нещо в начина, по който тя се движи“, натисна бутона и изкара касетата.

 

 

Болките идваха през пет минути и Челси се мъчеше да запази спокойствие. Нямаше светлина, нямаше и телефон. Бурята я беше лишила от тях преди два часа. Малко след това спря и водата. А после започнаха контракциите.

Първото раждане било много дълго. Всички казваха така. Защо тогава болките бяха толкова начесто?

Отначало се мъчеше да си създаде работа — палеше свещи, сменяше чаршафи, сложи някои лични вещи в чантата, която държеше готова в шкафа във входното антре. Подреди детската стая, въпреки че тя не се нуждаеше от подреждане. Беше боядисана в светложълто и бяло и изглеждаше дори по-светла на светлината на свещите. Това я поразвесели, доколкото нещо можеше да го стори при положение, че беше сама и изпитваше родилни болки посред снежна буря.

Не беше сама. Бък беше с нея и я следваше от стая в стая. Но колкото и доверен приятел да беше, Бък все пак не можеше да изражда бебета.

Когато свърши всички занимавки, тя поседя в дневната пред камината, после се надигна от стола и се заразхожда. Коремът й се обърна. Тя се сви над облегалката на дивана, докато контракцията отмина, след това отиде към прозореца. Виждаха се само снежинките, които се блъскаха в стъклата, осветявани от отблясъците на огъня. Без лампата над входа навън беше тъмно като в рог.

Тя искаше да види светлини на фарове, искаше да види Джъд. Това, че той щеше да се забави заради бурята, не я успокояваше. Скоро щеше да има нужда от помощ, не можеше сама. Мисълта да роди сама детето си, изобщо не й се нравеше.

Джъд беше прав. Тя трябваше да прочете ръководството за раждане на деца. Помисли си, че може би не е съвсем късно, взе свещ и намери книгата в спалнята. Отвори я, без да знае откъде да започне, запрелиства страниците и когато я сви следващата контракция, бутна книгата настрани. Болката скоро премина.

„Твърде бързо — помисли си тя, — твърде бързо.“ Нали първите болки трябваше да са редки. Е, сигурно щяха да се разредят.

Но не стана така. Не бяха минали и четири минути и започна следващата контракция. Когато утихна, Челси отново се заразхожда. Опита се да се обади по телефона. Сложи нови цепеници в огъня. Отвори ръководството за раждане на деца напосоки, откри, че чете за анормални раждания, затвори го и го захвърли. Помъчи се да запази спокойствие, да не мисли за болката, но тя се засилваше. Бебето бързаше да излезе. Не беше предвидила това.

Кевин обаче го беше предвидил. Почти я обхвана истерия. „Като си те знам, ще го направиш посред някоя виелица. Ти никога не правиш нещата по лесния начин, Челси.“ Тя искаше той да е тук. Искаше Джъд да е тук. Искаше някой да е тук.

Вятърът хвърляше валма сняг по къщата и превръщаше всичко в бяла стена. Тя потрепери от смесица на студ, възбуда и страх, уви се в едно одеяло и се опита да диша дълбоко, защото започваше следващата контракция. Стори й се цяла вечност, преди тя да отмине. Лоша работа.

Не можеше да се свърже с Джъд, не можеше да се свърже с Нийл, не можеше дори да се свърже с акушерката. Е, беше се заклела, че няма да ползва услугите й, но сега и това беше решение. Усети нещо мокро между краката си и не пожела да види какво е. Започна нова контракция, болката се засили и утихна и тя се уплаши още повече. Отметна косата от мокрото си чело, разтърка гърба. Болеше я.

Беше загубила контрол над тялото си. То правеше неща, които тя не можеше да спре. Беше я победило и макар тя храбро да беше заявила на Джъд, че няма страшно и че каквото ще става, да става, сега се тресеше от страх в снежната буря.

 

 

— Не отговаря — каза Джъд, докато се вмъкваше в колата дори без да изтръска снега от дрехата си. Включи на скорост, потегли и промърмори: — Не трябваше да спирам да се обаждам. Загубихме време.

— Защо не отговаря?

— Откъде мога да знам, по дяволите!

Бяха на двадесет мили от Норич Ноч, което означаваше още цял час в тази буря и то, ако не изскочат от пътя.

— Само глупак може да излезе в такова време — каза Хънтър.

Джъд знаеше, че Челси не е глупава. Упорита да, но не глупава.

— Нещо не е наред с телефона. Автоматичният секретар не беше включен. Ако беше отишла някъде, щеше да остави съобщение.

След десет минути той спря до едно крайпътно барче, проби си път през вятъра и снега и се обади на Нолън.

— Нещо не е наред в Боулдърбрук! Сигурен съм.

— Отивам — каза Нолън. — Но май няма да стигна бързо.

— Няма значение. Просто отиди.

Изтича до блейзъра и видя, че Хънтър чисти снега от капака на мотора и фаровете, за да виждат поне малко по-добре. Имаше обаче и още нещо. Хънтър обикновено не отбягваше опасностите, а сега беше нервен. Дали не се тревожеше за Челси?

Продължиха напред. Понякога, когато пътят изчезваше, почти пълзяха. Видяха само няколко коли, което си беше късмет, защото Джъд караше по средата на пътя толкова бързо, колкото можеше.

Поуспокои се малко, когато стигнаха центъра на Норич Ноч, но все пак продължи направо, без дори да помисли да спре и да остави Хънтър.

Джипът на Нолън тъкмо се измъкваше от пътя за Боулдърбрук. Джъд спря и свали стъклото си.

— Не може да се мине! — извика Нолън през носения от вятъра сняг. — Пътят е препречен от паднало дърво, съборило е повечето от жиците. Опитах се да го заобиколя, но колата не е достатъчно мощна. Трябва ни камион.

— Можеш ли да докараш камион? — извика Джъд.

— Телефонните кабели навсякъде са прекъснати, но ще използвам моята станция. Най-близкият камион е при Уилем Дънлеви. Ще се върна.

Джъд вдигна стъклото и пришпори колата. След няколко минути стигнаха дървото и той викна на Хънтър:

— Продължавам пеш.

Вдигна яката си, взе фенерчето от жабката и скочи от колата.

Хубавото беше, че вятърът отвяваше снега от пътя, а лошото — че беше свиреп. Джъд затича. От време на време силните пориви почти го спираха, но той се навеждаше и упорито вървеше напред.

След стотина метра Хънтър го настигна.

— Вземай колата и си отивай у вас — надвика бурята Джъд.

— Много мило — извика в отговор Хънтър, — но глупаво. Докато не махнат това дърво, блейзърът е единственото нещо, което може да те закара до града.

Джъд не беше помислил за това. Закле се да купи на Хънтър ботуши, ако тези се повредят, и продължи напред, доколкото му позволяваха вятърът и снегът. Най-сетне къщата се очерта пред тях в светлината на фенера като някакво голямо, гърбаво животно. След още няколко крачки той видя слабо мъждукане на светлинка в прозореца. Това му даде нова сила и той ускори крачките си. С наведена срещу вятъра глава той пробяга с големи скокове алеята, след това стъпалата и верандата. Втурна се вътре и видя как Челси се гърчи на дивана.

— О, Господи! — извика тя и пое въздух, когато контракцията най-накрая утихна. Протегна трепереща ръка към Джъд. — Бебето излиза!

Той бързо смъкна заснежената си горна дреха и я пусна върху Бък, който възбудено се завираше в краката му.

— Знаех си. Знаех си. Предчувствах го — Джъд приклекна и я хвана за ръката. — Кога започна?

— Преди три часа — Челси говореше с кратки накъсани фрази, все още без дъх от последната контракция.

— Не трябваше да се случи толкова скоро. Болките са на всеки две минути.

Тя притисна ръката му към гърлото си и започна да се смее и да плаче едновременно.

— Не мислех, че ще успееш, Джъд! Бях сигурна, че ще съм сама!

Той плъзна ръката си под нея и я притисна до гърдите си.

— Тук съм — приглади един кичур коса от бузата й. — Господи, знаех си. В момента, в който заваля сняг, го почувствах.

— Беше прав за ръководството. Трябваше да го прочета. Опитах се преди час-два, но не можах — тя си пое въздух. Коремът й се свиваше отново. — О, по дяволите! Още една.

Джъд я настани на дивана и сложи ръка на корема й.

— Какво мога да направя?

— Бъди спокоен.

— Спокоен съм.

— Бъди уверен.

— Уверен съм.

— Така си и знаех. Нали прочете книгата — гласът й секна. Болката нарастваше все повече, докато накрая стигна кулминацията си и я остави да поеме въздух на дълбоки глътки, мокра от пот.

През някаква мъгла тя видя, че и Хънтър е в стаята, наведен над нея.

— Връщам се за Нийл — каза той на Джъд.

Тя го сграбчи за ръката, преди той да успее да я отдръпне. Очите й се разшириха умоляващо.

— Недей! Остани тук! Искам и двамата да сте тук!

Беше невероятно, но той я докосна по главата.

— Трябва да доведа Нийл.

— Няма време! Остани тук, Хънтър! Моля те!

Хънтър погледна Джъд.

— Тя има нужда от Нийл.

Джъд кимна.

— Вземай блейзъра и отивай до Дънлеви. Намери Нолън, ако успееш. Той ще се свърже с Нийл. И веднага се връщай.

— Не тръгвай! — извика Челси, но Хънтър вече беше излязъл. — Той няма да се върне навреме, Джъд!

— Ще се върне.

— Искам да види как ще се роди детето. Искам ти да го израждаш и той да види!

Сега, когато ужасът, че е сама, беше отминал, мислите й си идваха по местата. Оцеляването не беше вече основната й мисъл — Джъд беше прочел ръководството. И Челси — за първи път, откакто бяха започнали родилните болки — усети приключението в цялата работа.

Следващата контракция беше по-продължителна и по-силна. Джъд я гледаше в очите, говореше й нежно и масажираше твърдата буца на корема й.

— Браво. Справяш се просто чудесно.

Тя не беше съвсем сигурна. Контракцията не искаше да свършва — затихна, след това отново се засили. Когато най-сетне я отпусна и й даде възможност да си поеме дъх, Челси беше съвсем изтощена.

— Отивам в другата стая да взема някои неща — нежно каза Джъд.

Не искаше той да я оставя дори за минута, но знаеше, че моментът е сега или никога, толкова беше напреднало раждането.

— Добре — прошепна тя и докосна лицето му. — Слава Богу, че си тук, Джъд. Слава Богу, че си тук. Това бебе е повече твое, отколкото на Карл, знаеш това, нали?

— Знам — прошепна й той в отговор. — Обичам те.

— Аз също… — лицето й се сви в болезнена гримаса. — По дяволите, по дяволите!

Опитваше се да диша равномерно, но болката беше коварна. Тя се въртеше в корема й, разтърсваше цялото й тяло, избутваше бебето все по-ниско и по-ниско.

— Ще трябва да се напъна.

— Не се напъвай! — извика Джъд, после продължи по-тихо: — Не още. Трябва да погледна и да видя какво става, а не мога, без да постеля нещо на пода. Трябват ми някакви чаршафи — той загали корема й, докато тялото й се отпусна. — Сега добре ли си?

— Върви. Бързо!

Той изхвръкна навън. Бък го следваше по петите. Болките пак започнаха и в този миг се отвори входната врата.

— Хънтър?

Той хвърли якето и ръкавиците и изрита ботушите си.

— Нолън се беше върнал при дървото. Уилем и синът му ще го преместят, а той отиде за Нийл. Къде е оня якият?

— Взема разни работи от другата стая — тя се протегна за ръката му.

Той й я подаде.

— Пак ли те заболя?

— Пак… Вече не знам. Започват да се сливат.

Тя стисна очи и въпреки разкъсващата болка успя да прошепти:

— Пък аз си мислех, че най боли като ти пробиват ушите.

Той издаде някакъв звук, който можеше да се приеме и за смях.

— Държиш ли се, мила? — попита Джъд от вратата.

Тя дишаше задъхано с кратки, плитки вдишвания.

— Дръж се, дръж се — измърмори той. Носеше цял куп чаршафи. Погледна килима на пода и изпъшка: — Ама тук не може!

— Защо? — извика Челси.

— Персийски е.

Тя се засмя. Болеше я невъобразимо, но й беше и хубаво. Бебето й щеше да се роди всеки момент, нейната собствена плът и кръв. Чувстваше го, че идва. Скоро, много скоро щеше да го види, да го държи.

— Давай! Знам, че е персийски — нареди Челси. — Любимият килим на майка ми. Тя сама би го поискала — изведнъж се разплака. — Нищо не е достатъчно добро за моето бебе!

Стисна още по-силно ръката на Хънтър и високо изстена. Болката беше съвсем долу, силна и безкрайна.

Когато най-сетне я отпусна, Джъд я вдигна и я положи пред камината върху чаршафите, проснати върху персийския килим на Аби. Нагласи една възглавница под главата й и й вдигна нощницата.

— О, Господи, ето го! Къде е Нийл, по дяволите?

Челси се засмя. Не можеше да се удържи.

— Напъвам се.

— Недей!

— Виждаш ли главата?

— Има коса.

— Напъвам се.

Направи го при следващата контракция. Усети как бебето слезе по-надолу.

Щом видя бебето, Джъд осъзна, че Нийл няма да успее навреме и пое нещата в свои ръце.

— Иди зад нея, Хънтър. Повдигни я, точно така. През гърба. Вдигни я още!

Тя задиша тежко, щом контракцията я поотпусна, след това се вкопчи в двете ръце на Хънтър и се напъна. Започваше нов спазъм.

— Точно така, мила — убеждаваше я Джъд. — Браво, още малко! Излиза!

Контракцията свърши. Челси вдиша дълбоко, избърса челото си с опакото на ръката на Хънтър, подпря се и започна отново да се напъва.

— Напредваме — каза Джъд. — Напъни още малко, мила, само още малко… Господи, ето го!

Челси усети момента, когато главата на детето излезе — беше като излизане на тапа. Веднага почувства облекчение. Долу, дълбоко в нея последва някакво плъзгане, след това слабо изплакване, след това по-силен рев, след това Джъд гордо обяви:

— Имаш малко момиченце, скъпа. Слабичко е, но е идеално.

По бузите й потекоха сълзи. Тя протегна ръце и обгърна мъничкото същество, което Джъд положи на корема й. Момиченце. Нейно собствено. Тя се смееше, плачеше и докосваше дъщеря си, така че пръстите й се допираха до пръстите на Джъд, който бършеше детето с кърпа. Беше слабичко наистина. Беше тъмнокосо, с розова кожа под всевъзможните петна белезникава слуз, но без съмнение беше най-красивото нещо, което някога беше виждала.