Барбара Делински
Сълзите на гранита (19) (Страстите на Челси Кейн)

Глава осемнадесета

По една случайност първият от сезонните следобедни чайове в сряда се състоя след като Ноч научи, че Челси е бременна и тя дори за миг не допусна мисълта да го пропусне. Наистина искаше да стори това, което беше казала на Хънтър. Нямаше да бъде отлъчена от обществото като Кейти Лъв. Ако някой се опиташе да го направи, тя щеше да се бори.

Беше облякла първите си майчински дрехи — панталон, шит по мярка, който можеше да се разширява на кръста, и дълъг пуловер — и трябваше да признае, че освен малката издутина на корема всичко останало изглеждаше както винаги. Въпреки това като че ли имаше клеймо на челото, защото в момента, в който влезе в големия салон на библиотеката, всички дами спряха да говорят и я загледаха.

— Здрасти — каза тя с лъчезарна усмивка.

Събралите се бяха над двадесет и тя познаваше почти всички, което потвърждаваше колко много е постигнала. Но фактът, че нито една от жените не пристъпи да я поздрави, показваше още колко много път има да измине.

— Слушам за тези чайове от юни — почна тя. — Наистина е много мило — все така усмихната тя се приближи към масата, където красиво беше подреден голям сребърен сервиз за чай и поздрави най-възрастната от присъстващите: — Добър ден, Мейда. Как си?

Мейда Бол беше най-възрастната жена в рода Бол — вечните счетоводители в Ноч. Наливаше чая със Стела Уип — съпруга на местния посредник при продажба на недвижими имоти и майка на адвоката Уип.

Мейда кимна навъсено.

— Добре.

— Разбрах, че внукът ти току-що се е записал в Принстън. Аз следвах там архитектура. Градът ще му хареса.

— Баща му също беше там — каза Стела с тон, който приключваше разговора.

— Ааа! Е, желая му успех — Челси мина покрай сребърните подноси, наредени със сандвичи за чая. — Много хубава блуза, Нанси — каза тя на библиотекарката. — От Бостън ли я купи?

Преди няколко седмици, когато Челси се беше отбила в библиотеката, Нанси й беше надула главата с приказки за предстоящата конференция на библиотекарите в Бостън.

— От „Бийн“ — едва я погледна Нанси.

— О! От „Бийн“? Розовото много ти отива — и тъй като Нанси не изглеждаше склонна да говори повече, Челси каза на жената до нея: — Радвам се да ви видя, мисис Уилис. Още получавам поздравления от хората, които бяха тук за отворените врати. Много харесаха хана. Всичко е наред, надявам се?

— Наред е — каза мисис Уилис.

— Но посетителите сигурно са вече по-малко?

— Не са.

— О, защо?

— Зяпачи.

— Ааа!

Челси беше забравила. Сезонът на листопада наближаваше апогея си и в града идваха десетки автобуси с туристи.

— Радвам се, че бизнесът върви добре — тя направи кратка пауза, после се усмихна и каза: — Извинете ме за момент — и пристъпи към най-близката група жени.

В нея бяха Маргарет Плъм, Луси Фар и снахата на Луси, Джоани.

— Как се чувства Оливър, Маргарет? — попита Челси.

Не се беше появявал в каменоломната дни наред. Казваха, че бил болен от грип.

С безразличен вид и със също такъв глас Маргарет отговори:

— По-добре е. Утре ще бъде в офиса. Знаеш, че не би трябвало да идваш тук, Челси.

Челси не беше очаквала реакцията толкова скоро.

— Мислех си, че всяка жена в този град може да дойде на чай.

— Да. Всяка. Но като се има предвид твоето положение, малко благоразумие щеше да ти е от полза — Маргарет цъкна с език. — При това бащата не е дори Джъд. Поне знаеш ли кой е?

— Разбира се, че знам. Мой приятел от Балтимор.

— Ще се омъжиш ли за него? — попита Луси.

— Той вече е женен — каза Челси и чак тогава усети, че не биваше да го казва. Понечи да се поправи, но едно дяволито, палаво гласче в нея я спря.

Луси изглеждаше възмутена, Джоани също. Вече не толкова безразлично Маргарет заяви:

— Ние тук не правим такива неща.

— Бременността ми — каза Челси високо, защото пак послуша дяволитото гласче, — изобщо не ви засяга.

— Засяга ни. Щом си в Норич Ноч, значи засяга всички ни.

— Маргарет! — погледна я Челси укоряващо.

Маргарет се обърна към вратата.

— А, ето я и Рейчъл. Идва от лекаря.

Тя вдигна ръка, за да й махне и случайно бутна чашата на Челси. Чаят се разля по пода.

— Господи! Без да искам — присви устни Маргарет. — Луси, моля те, няколко салфетки. Джоан, поприказвай си с Челси, докато почистя това — тя взе чашата и чинийката от ръцете на Челси, преди тя да проумее какво да направи.

— Не, не, аз ще…

— Веднага се връщам — каза Маргарет и излезе.

Щом остана насаме с Челси, Джоани каза, без да губи време:

— Всички говорят само за тебе.

Челси сви рамене. Така и не беше разбрала как да се държи с Джоани Фар. Тя бе тъмнокоса, модерна според стандартите на Норич Ноч, в нея имаше нещо пробивно, което я правеше мъжко момиче и Челси нямаше нищо против. Това, което я смущаваше, беше нейната непроницаемост. Не можеше да я разбере. Един Господ знаеше какво се крие зад привлекателната й външност.

— Нарочно ли забременя? — попита Джоани с ироничен, дори подигравателен тон. Неодобрението й беше очевидно.

Челси въздъхна.

— Нито да, нито не — пък и това не беше работа на Джоани. — Наистина се радвам, че ще имам бебе.

— Няма да получиш много подкрепа.

— Не ми и трябва.

— Може и да ти потрябва. Тук зимите са дълги. Хората нямат какво да правят. По-добре ще ти е в Балтимор.

Точно в този момент Луси се върна с цяла шепа хартиени салфетки.

— Дай на мен — каза Челси, но Луси попи локвата чай за секунди.

— Готово — каза тя и изчезна.

Джоани продължи от там, докъдето беше стигнала.

— На Дона също ще й олекне, ако си в Балтимор. Създаваш проблеми. Между Матю и нея.

— Аз?

— Тя му противоречи. Никога не го е правила.

— Може би си има причини.

— Не и с Матю. Матю е чудесен.

Челси се зачуди дали говорят за един и същи човек.

— Не им се бъркай — предупреди я Джоани. — Той си има достатъчно проблеми с нея. Не му трябват още.

И тъкмо когато Челси щеше да попита какви проблеми може да предизвика невинната добросърдечна Дона, Маргарет дойде с нова чаша чай.

— На — каза тя на Челси и хвана ръката на Джоани. — Ела, Рейчъл ни вика.

Челси изгледа гърбовете им, после се обърна към другите. Те стояха на малки групички, явно я бяха видели, но се занимаваха със своите проблеми. Тя отпи от чая си. Кога ли щеше да дойде Дона? Правеше всичко, което беше по силите й, за да изглежда абсолютно безгрижна в напрегнатата обстановка.

Чудеше се към коя ли групичка да се насочи, когато към нея се приближи жена приблизително на нейната възраст. Носеше „униформа“ на Ноч — проста вълнена пола и блуза, и имаше същия безразличен вид като Маргарет. Челси се напрегна, за да посрещне нова атака.

— Аз съм Сандра Морган — каза жената и гласът й не предполагаше атака. Беше тих, почти срамежлив. — Съпругът ми е чиновник по заемите в банката. Сестра ми е съпруга на Уендъл Хоув. Била си много мила с децата. Исках да ти благодаря.

Челси се отпусна.

— Няма нужда от благодарности. Много се притесних от тази злополука. Щастлива съм, че Уендъл не загуби крака си.

— Каролайн направо е влюбена в теб.

Челси беше почувствала това при няколкото си посещения.

— Много сладко момиче. Отначало беше толкова уплашена. Щях да я взема с мен вкъщи, но това щеше да я уплаши още повече.

— Вероятно — каза Сандра, наведе очи и прошепна съвсем тихо: — Тук всички са страшни фарисеи.

— Разкажи ми — усмихна й се Челси.

Все още загледана в пода, Сандра каза:

— Не съм клюкарка. Но това, което правят, не е честно. Никоя от тях не е идеална. Стела Уип е такава маниачка на тема чистота, че кара семейството си да ходи из къщи с пластмасови торби на краката. Джоани Фар спи с Матю през ден. И Маргарет, Маргарет е причината Дона да оглушее. Бас държа, че не знаеш за това.

— Какво? — прошепна Челси.

Сандра вдигна очи.

— Имаш право да родиш детето си. Просто искам да ти кажа, че ако имаш нужда от каквато и да е помощ, можеш да ме повикаш. Или съпруга ми. Той винаги се радва, когато в града идват нови хора. Има много като него. Но те просто не го казват.

— Благодаря — съвзе се Челси. — Джоани и Матю?

Сандра поклати глава:

— Не трябваше да го казвам. Не е моя работа — погледът й се отмести. — Ето, идва Дона. Не и казвай — тя се усмихна. — Здравей, Дона…

 

 

Джъд не се интересуваше от Челси. Не беше негова работа. Беше забременяла по собствено желание, беше се преместила в Норич Ноч по собствено желание, беше компетентна, независима, самостоятелна жена. Нямаше нужда от него, а той не се натрапваше там, където нямат нужда от него. Имаше си други, по-важни работи.

Затова, когато Фърн му се обади в Мое Ридж, за да го попита дали я е виждал, той се ядоса и изръмжа:

— Не съм.

— Странно — каза Фърн. — Трябваше да е тук за съвещание в десет и половина, а тя винаги е точна. Сега е единадесет и половина и още я няма. Никой нито я е виждал, нито я е чувал от вчера следобед.

Джъд я беше виждал. Привечер се беше отбила у тях с ябълков пай, леко прегорял по края. Лео, Бог да го благослови, го беше харесал. Не помнеше, че краищата не трябва да са загорели.

Оттогава не я беше виждал.

— Звъня ли у тях?

— Никой не отговаря.

— Обади се на Дона. Разбери дали е била на аеробика — не можеше да повярва, че Челси още играе аеробика, но тя твърдеше, че упражненията са добри както за сърцето й, така и за бебето.

— Не е била — каза Фърн. — Според Дона може да е решила да посети баща си, но не е в стила й да зарязва работата.

Джъд се съгласи. Ако не друго, на Челси можеше да се разчита. Той прокара ръка през косата си.

— Ще мина край Боулдърбрук на връщане.

Нямаше защо да бърза, по дяволите, не й беше бавачка. Свърши каквото трябваше в Мое Ридж, спря за малко в Пикод Пийк — една от новите кариери, в която добиваха много хубав зелен гранит, какъвто не бяха виждали от години, и чак тогава подкара към Боулдърбрук. Изненада се като видя, че джипът й е там. Защо тогава не отговаряше на телефона?

Почука на вратата и като не дочака отговор, извади ключа, който не й беше върнал, и отключи.

— Челси?

Мина през дневната към кухнята. Чантата й беше там, отворена, виждаха се портмонето и други вещи, които би взела, ако решеше да ходи някъде. Разтревожен, той се качи по стълбите към спалнята.

На леглото имаше огромна купчина от завивки — не само кувертюрата, която си пасваше с чаршафите, но и още една, плюс няколко одеяла, нахвърляни в безпорядък. Да, октомврийските нощи бяха студени, но не чак толкова.

— Челси?

Купчината се размърда. Чу се тих звук. Джъд отиде до кревата и започна да отмята завивките. Докато откри главата й тя вече беше отворила едно око.

— Джъд — каза тя с дрезгав глас, който въобще не приличаше на нейния, — какво правиш тук?

— Знаеш ли колко е часът? — попита той троснато. Не искаше да се прави на загрижен.

Тя трепна, затвори очи и придърпа завивките чак до ушите си.

— Почти дванадесет и половина. Фърн се опитва да се свърже с теб от два часа.

— Не е вярно — измърмори тя.

— Защо не вдигаш телефона?

— Не е звънял.

— Какво ти е? — попита той раздразнен.

Тя не играеше по правилата. Правилата гласяха, че тя трябва да свърши работата, която е обещала, да ходи на съвещанията и да роди бебето си, без да иска никаква помощ от никого.

— Дванадесет и половина? — изстена тя.

— Лошо ли ти е?

— Цяла нощ. Не можах да заспя чак до зори.

Той дръпна завивките, след това отметна разрошените й коси, за да види лицето й. Беше съвсем пребледняла. Не я беше виждал да изглежда така от самото начало, когато сутрин й се гадеше. Разбира се, тогава той не знаеше, че сутрин й се гади, нито че е бременна — това просто бяха утрини, когато тя изглеждаше така, като че ли е имала тежка нощ. Точно както сега.

— Какво ти е? — попита той по-нежно.

Тя лежеше на една страна, свита под завивките, все още със затворени очи.

— Не знам. Бях добре докъм десет, след това ме сви стомахът. Беше ужасно. Никога не съм била толкова зле.

Той докосна кожата й. Беше хладна и мека, мека като масло.

— Имаш ли температура?

— Спадна.

Косата й също беше мека. Той отмахна няколко кичура от ухото й — красиво и деликатно ухо. С две тънички златни халки. Съвсем тънички. Нощницата й беше фланелена, със затворена яка, на малки цветчета. Изненадващо, но нямаше нищо префърцунено.

— Втресе ме и после спадна — поясни тя.

Без задни мисли той пъхна ръка под одеялото и докосна ръката й. Беше топла. Ръката му се насочи към корема й.

— Бебето добре ли е?

— Рита като лудо. Може и него да го е заболял корем.

Джъд отдръпна ръката си. Дланта му обаче продължи да усеща топлината й. Коремът й беше твърд. Малък, но твърд. Той знаеше, че вътре има бебе. Но да го усетиш, беше нещо съвсем друго. Последния път, когато го беше направил, беше болен. Болката, която почувства сега, беше различна.

— Какво яде? — попита той все така троснато. Противеше се на гъдела в слабините си.

— Нищо особено — каза тя дрезгаво. — Ябълки. Много ябълки. Може в някоя да е имало червей.

— Откъде ги взе? — някои от местните градинари използваха пестициди.

Нямаше му нищо от ябълковия пай, който Челси беше направила, а беше изял страшно много. Лео също не се беше почувствал зле. Но ябълките в него бяха обелени и печени. Може би Челси бе чувствителна към сурови ябълки.

— От Талант — каза тя. Беше прочела мислите му. — Той не ги пръска, а и аз първо ги измих — тя се зарови под завивките. — Ще поспя.

— Пропусна съвещанието — Джъд си помисли, че ако нещо може да я вдигне, то ще е това.

Тя не помръдна, само каза:

— Ще почака.

Загрижен и същевременно ядосан, той застана до леглото й. Тя не помръдваше. Той излезе от стаята, отиде в кухнята и вдигна телефона.

Нямаше сигнал. Джъд натисна бутона на вилката. Пак никакъв сигнал. Върна се в спалнята и вдигна слушалката на деривата. Никакъв звук.

— Телефонът ти е изключен.

Челси не отговори.

Джъд погледна към купчината завивки. Очите й бяха затворени. Кувертюрата се движеше ритмично — много слабо, но мърдаше заедно с дишането й. Той я погледа около минута, очарован от лъскавината на кожата й. След това, объркан от собствените си приумици, излезе и се качи в колата.

Стигна до болницата за десет минути. Влезе направо в кабинета на Нийл, обясни какво се е случило с Челси, обади се на телефонната компания и на Фърн и подкара обратно към Боулдърбрук.

Челси не беше помръднала. Той пак я загледа как диша. Ритмично, както и преди. Седна на стола до леглото и разтри рамото си. Пак беше започнало да го боли. Не откъсна поглед от нея, докато не чу колата и почукването на входната врата.

— Много се забави — измърмори той, когато я отвори.

Нийл сви рамене и свали палтото си.

— Двадесет минути. Отпусни се, Джъд.

— Не искам два смъртни случая да тежат на моята съвест.

— Никой няма да умре — вдигна ръце Нийл. — Заведи ме при нея.

Челси все още не беше помръднала. Нийл я отви до коленете, хвана китката й, измери пулса й и каза:

— Голяма поспалана.

— Болна е.

— Прав си, виждал съм я да изглежда и по-добре — Нийл извади стетоскопа от чантата си и почна да я преслушва. — Дотук няма нищо.

После постави ръка на корема й, опипа го, спря за миг, после пак я заопипва.

— Какво има? — попита Джъд.

— Или е половин щайга ябълки, или бебе.

Челси се размърда, сви крака и хвана ръката на Нийл. После се стресна и се събуди.

— Нийл! — ахна тя уплашено. — Какво правиш тук? — погледът й се насочи към Джъд. — Ти ли го доведе? Защо? Нищо ми няма.

— Ти си бременна. Ако нещо се случи на бебето, не искам да тежи на моята съвест.

Нийл извъртя очи към тавана, после я помоли:

— Кажи ми сега всичко, което си казала на Джъд.

— Нищо ми няма.

— Кажи му — заповяда Джъд.

И щом се убеди, че тя ще го направи, излезе от спалнята и слезе на предната веранда. Свежият въздух му подейства добре. След малко дойде камионът на телефонната компания.

— В централата няма нищо — каза техникът. — Ще погледна тук.

Джъд му направи жест да влезе. След минутка дойде и Нийл.

— Тя е добре — каза той, докато се обличаше. — Бебето също. Здраво бебе, като се вземат предвид всички обстоятелства. И да е имало нещо, вече е минало. И не ме лъжи, че не искаш нищо да ти тежи на съвестта, Джъд. Не се прави на боклук. Виж нещата такива, каквито са. Ти я харесваш, затова си разтревожен.

Джъд не виждаше смисъл да спори.

— Много е твърдоглава. Знаеш ли, че все още играе аеробика?

— Тя го прави полека, Джъд. Виж сега, бременността не е болест. Женското тяло е създадено за това.

Джъд щеше да му отговори както заслужава, но иззад ъгъла излезе самодоволният телефонен техник и той си спести острия коментар за друг път. Само подметна на техника:

— Много си бърз.

— Колко му е да видиш, че кабелите са срязани!

— Срязани? — Джъд почувства как изстива отвътре.

— Клъцнати на две — каза техникът и се отправи към камиона. — Е, няма проблеми. Ще ги оправя за нула време.

Джъд погледна Нийл. Докторът веднага стана сериозен.

— Отрязаните кабели са умишлено вредителство.

— Като тайнствените телефонни обаждания. И може би като изгорената плевня. Тук има нещо странно, Джъд. Ще мина покрай Нолън на връщане и ще го изпратя.

— Благодаря — каза Джъд, но се почувства разстроен, когато Нийл си тръгна.

Не му харесваше мисълта, че някой тормози Челси. Не му харесваше мисълта, че е сама в Боулдърбрук. Добре би било да се върне в Балтимор, докато Нолън провери нещата, но се съмняваше, че тя ще го направи. Баща й все още не знаеше, че е бременна.

Внезапно му хрумна, че това е идиотско. Втурна се в кухнята, бръкна в чантата й и измъкна тефтерчето й. Намери адреса на Кевин. Вдигна слушалката и веднага я затръшна. Още не работеше. Закле се, че ще се обади и се качи в спалнята.

Челси беше будна и лежеше настрани, завивките бяха оправени. Очите й бяха отворени. Той пристъпи към нея.

— Нийл каза, че си добре.

— Добре съм.

— Забравих да го попитам какво можеш да ядеш.

— Всичко, което ми се яде.

— Сега искаш ли нещо?

— Нищо.

Той понечи да й напомни, че дори на нея да не й се яде, може би на бебето му се яде, но се сдържа. Сигурно коремът още я болеше.

Вместо това каза:

— Телефонните кабели са прекъснати.

Очите й се разшириха.

— Нийл ще изпрати Нолън. Може да намери отпечатъци от стъпки.

— Прекъснати? — искрено удивена попита тя.

— Някой иска да те уплаши, Челси. Не е смешно. Мисля, че трябва да заминеш за малко.

— Да замина? В никакъв случай.

— Поне за събота и неделя. Просто се махни за малко оттук. Иди да видиш баща си. Откога отлагаш.

Видя как в очите й се промъкна тъга.

— Не мога — прошепна тя. — Не още.

— Ако не сега, кога? След месец? На Коледа? Като родиш ли?

Тя се извъртя и му обърна гръб.

— Ей! Има ли някой? — чу се отдолу. — Телефоните са оправени!

Челси мълчеше. Джъд слезе в кухнята, за да се обади. Техникът си беше отишъл, но пък беше дошъл Хънтър. Стоеше до телефона и държеше портфейла на Челси.

— Какво правиш? — изръмжа Джъд.

Все още беше ядосан, че Хънтър беше изчезнал, вместо да му помага. Оливър му се беше карал. Пък и рамото го тормозеше.

Хънтър държеше шофьорската книжка на Челси.

— Гледам й снимката. Отвратителна е — той пъхна обратно книжката в портмонето — достатъчно бавно, за да ядоса Джъд.

— Ти ли прекъсна телефонните кабели?

Хънтър го изгледа презрително.

— Тогава какво правиш тук?

— Чух, че не е добре.

— Вече е по-добре.

— Много лошо — каза Хънтър. Вдигна яката на коженото си яке, взе ръкавиците си от поставката на телефона и тръгна към вратата. — Май наистина трябва да я изпреварим. Крайно време е да спре да й върви.

И излезе във вестибюла.

Джъд тръгна след него.

— По дяволите, какво искаш да кажеш?

Хънтър излезе навън.

— Ти ли преряза кабелите?

Хънтър спря, заби поглед в земята, след това подхвърли през рамо:

— Не. Някой ме е изпреварил — и стъпи на двора.

Джъд не го спря. Усети, че Хънтър само се перчи. Той харесваше Челси. Не би направил нищо, което да й навреди. Да, нещо го мъчеше и Джъд щеше да разбере какво е то. Но не сега. Сега имаше други, много по-неотложни неща.

Върна се в кухнята и набра номера на Кевин. Не можеше да му каже, че дъщеря му е бременна. Това си беше работа на Челси. Но можеше да му каже, че е в опасност. Кевин бе неин баща и тя го обожаваше. Ако някой можеше да й набие малко ум в главата, това беше той.

Никой не вдигна. Джъд се върна в спалнята и видя Челси седнала на ръба на леглото, подпряла ръце от двете страни. Беше навела глава.

Привличаше го повече от когато и да било, но той стоически запази дистанция.

— Добре ли си?

Тя кимна.

— Кой би могъл да пререже телефона ми?

— Много хора.

Челси попита още по-тихо:

— Хънтър беше тук, нали?

— За малко.

— Той ми е сърдит. Не знам защо, но съм сигурна, че изчезна заради това. Той не би го направил, нали?

— Би могъл. Знае как да се оправи с кабелите. Но не мисля, че е той.

Тя въздъхна и с усилие се изправи. Нощницата й беше смачкана. И все пак той се залюбува на грациозните й движения. Челси излезе и след малко дойде с малка чанта. Сложи я на леглото, прихвана косата си назад и погледна Джъд.

— Отивам в Нюпорт. Татко не ходи там толкова късно през есента, така че апартаментът е на мое разположение. Отивам само за уикенда и се връщам.

Дощя му се да я прегърне — поне заради това, че се е решила, но се боеше, че направи ли го, никога няма да я пусне. Знаеше какво в нея го привлича — тя беше секси дама, бременна или не — но знанието не му помагаше да се контролира. За стотен път пожела тя да е студена, хитра и амбициозна като Джанийн. Тогава щеше да може да я презира. Но тя съвсем не беше като Джанийн и стоеше пред него с дългата си коса, разрошена, с бледа кожа и гъвкаво тяло, облечено в дългата, закопчана накриво нощница. Изглеждаше уязвима. Той знаеше какво е уязвимост.

Тогава защо се бореше с желанието си? Питаше се, сам си изброяваше причините. Първо, тя беше бременна от друг мъж. Второ, нарочно не му го беше казала. Трето, беше в Ноч под фалшиви претексти, щом като това, което искаше много повече от „Плъм Гранит“, беше да научи истината за родителите си. Четвърто, и най-важно, тя просто не беше жена за него. Той искаше някоя сладка, мека, изцяло отдадена на него женичка. Искаше някоя, която да гледа на него като на своя професия, а не да строи сгради или да води бракоразводни дела. Беше вързан в Ноч, защото Лео беше тук, но Лео нямаше да е тук завинаги. Когато това време дойдеше, Джъд искаше сам да реши къде да отиде и какво да направи и да знае, че жена му ще тръгне с него.

Старомоден? Да, такъв беше и се гордееше с това. И често тази старомодност го правеше благороден до такава степен, че да е готов на евентуална саможертва. Поне така си казваше след час, докато се носеше по магистралата с Челси. Да бъде с нея беше мъчение. Но не можеше да я остави да тръгне сама.

— Наистина не беше необходимо — повтаряше тя от половин час, но колкото повече го казваше, толкова по-убеден беше той, че трябваше да го направи. — Можех да карам и сама.

— Стига де, да те духнат и ще паднеш — изсумтя Джъд.

Облечена в джинси, пуловер и една негова канадка, вързала косата си на конска опашка и без грим, тя изглеждаше като шестнадесетгодишно момиче. Джъд не можеше да повярва, че е на тридесет и седем и почти майка.

— Трябваше да останеш при Лео — каза тя.

— Лео си има гледачка. Ти имаш нужда от шофьор.

— Но ръката още те боли.

— Като карам не ме боли.

— Но те заболя, когато си слагаше чантата в багажника. Видях. Боли те.

— Току-що ми махнаха шевовете, затова.

— И лакътят те боли. Дори не можеш да го вдигнеш.

„Дори не можеш да го вдигнеш!“ Ега ти лафът! Джъд я изгледа накриво, после изпита страхотно удовлетворение, защото я видя как се изчерви.

— Знаеш какво имам предвид — измърмори тя и се уви в канадката.

Не виждаше лицето й, но усети кога заспа, защото краката й се отпуснаха. Все пак се събуди навреме, за да му покаже как да стигне до къщата. Влязоха. Тя легна в спалнята си, зави се с дебело вълнено одеяло и веднага заспа.

Джъд тръгна да обикаля къщата. Беше голяма, стара и невероятно неуютна. Най-хубавото беше околовръстната веранда и пристанът над водата. Той седна на ръба му за малко, вдъхна океанския въздух и си помисли, че крайбрежието може би не е чак толкова лошо място. Един ден можеше да се засели тук. Винаги беше бил обграден от суша. Тук се усещаше отпуснат.

Все така отпуснат, той се качи на колата и се поразходи. Беше идвал в Нюпорт преди доста години. Нищо не се беше променило, дори супермаркетът си беше на мястото. Като се имаше предвид, че не беше обядвал, че денят свършваше и че хладилникът на Кейн беше празен, Джъд спря да купи храна. Когато се върна, Челси седеше увита в одеялото на един люлеещ се стол на верандата и се взираше в потъмняващото море. Джъд опря гръб на ръба на масивния дървен парапет.

— Как си?

— По-добре.

От това, което можеше да се види над гънките на одеялото, тя наистина беше по-добре. Взираше се в океана и изглеждаше съвсем будна.

— Винаги съм обичала да идвам тук — каза тя малко тъжно. — Тук животът не е така скован като в града. Играехме по цял ден. Много семейства идваха всяко лято и си играехме. Знаеш ли колко деца имаше!

— Играла си по цял ден? — попита Джъд.

Не можеше да си представи да не прави нищо по цял ден, седмици наред. Никога не беше имал тази възможност и вероятно нямаше да знае какво да прави с нея, ако внезапно му я предоставеха.

— Е, и плавахме с яхтите — добави тя със замечтана усмивка. — Седяхме щастливи под слънцето без страх от това, че можем да хванем рак на кожата. Плувахме и играехме тенис в клуба. Когато пораснахме, правехме лудории по пътищата. Беше много забавно.

— И семейството на Карл ли беше тук?

— Аха.

Тя се уви в одеялото. Вятърът от океана ставаше все по-силен. Застудя. Джъд се зачуди дали да не я прибере.

— Мислиш ли много за него? — попита той.

— За Карл ли? — тя сви рамене. — Опитвам се да не го правя.

— Липсва ли ти?

— Като приятел. Иначе не. И все пак е странно. Искам да кажа, че това е негово бебе, а той е женен за Хейли. В главата ми всичко е ясно — и какво се случи, и всичко. Но когато си помисля колко тъпо стана, ми е кофти.

— Ако някой трябва да се чувства кофти, това е той. Той е копелето, което е тъкало на два стана.

Веждите й се свиха, което означаваше, че няма да спори. Но пък го попита:

— Джъд, Матю Фар има ли връзка със снаха си?

— Къде си чула това?

— На чай в библиотеката вчера следобед. Вярно ли е?

— Вероятно. Матю няма много скрупули. Влюбен е в Джоани от дете.

Челси се намръщи.

— Тогава защо се е оженил за Дона?

— Защото Джоани беше омъжена. И защото родителите му го насилваха да се ожени. Беше на тридесет и пет и все още ерген. Разправяха, че е обратен.

— Но не го казват за теб. И ти си сам.

— Не — подсмихна се той. — Никой не казва така за мен — и понеже прозвуча доста самохвално, добави: — Аз бях женен. Освен това съм по-различна партия от Матю. Стандартите, които важат за семейство Фар, не се прилагат към Стрийтърови. Правя каквото си искам.

Типичен случай беше и днес. Щяха да плъзнат слухове защо не е бил в каменоломната сутринта. Но изобщо не му пукаше.

— Какво ще кажеш за Дона? — попита Челси. — Как е оглушала?

— Не знам точно — отговори откровено Джъд.

— Маргарет казва, че било внезапна болест. Жената, с която говорих, каза, че Маргарет била виновна.

Той беше чул слухове за това. Можеше и да са верни, като се имаше предвид последвалата криза на Маргарет и начинът, по който се усукваше около Дона оттогава. Вината кара виновния да се подмазва.

— Няма никакви доказателства.

— Какво би могла да направи Маргарет?

— Не знам. Бях още хлапе, когато стана това.

— Дона беше ли в болница?

— Беше. После отиде в специално училище. Когато се върна, не задавахме въпроси.

— Много ми е мъчно за Дона — каза Челси. — Матю се отнася с нея ужасно. Как може Оливър да търпи това?

— Оливър вижда това, което иска да види, и не вижда нищо, което може да го притесни.

— Хънтър негов син ли е?

— Вероятно.

— Той някога ще го признае ли?

— Не и докато Маргарет е жива. Тя ще се почувства наранена и унижена.

— Точно така, както се е чувствал Хънтър през всичките тези години.

— Не казвам, че е правилно. Но нещата стоят така.

— Защо Хънтър не се бори? Той е бунтар. Би могъл да притисне Оливър. Ако бях на негово място и не знаех дали Оливър ми е баща, щях да откача.

— Това наистина го влудява.

— Тогава защо не направи нещо?

— А ти защо не направиш? — изстреля Джъд раздразнено.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя спокойно.

— Ти си в Ноч от четири месеца и отдавна си знаела, че си родена тук. Защо не направи повече, за да откриеш кои са ти родителите?

Тя се намръщи и се загледа към океана.

— Трудно е. Една част от мен иска да знае цялата истина. Друга част се чувства удовлетворена само от това, че е в Ноч.

— А какво става с ключа? — Челси беше споменала за ключа, когато се скараха през август. — Какво се отключва с него?

— Не знам.

Не можеше да повярва, че тя не се е опитала да разбере.

— Може би някой сейф?

— О, не. Не е такъв ключ. Става за музикална кутия.

Пред очите му се появи почти забравена картина. За миг Джъд се взря в нея, после поклати глава.

— Какво има? — попита Челси.

— Часовникът в бръснарницата на Зий. Когато децата ги е страх да седнат, Зий ги залъгва, че ще им даде да навият часовника — Челси беше застанала нащрек на стола си и той бързо продължи: — Няма начин Зий да е твой баща. Участвал е в италианската съпротива срещу Третия Райх. Ранен е и не може да има деца.

Тя остана нащрек.

— Сигурен ли си?

— Казвал го е на татко сто пъти. Татко беше сломен, че е останал сам, а Зий му казваше, че е късметлия, че поне има дете, защото той въобще не можел да има.

Челси отново се отпусна в люлеещия се стол.

— Та какво ще правиш с ключа? — попита Джъд.

Ако тя можеше да разгадае тайната на ключа, щеше да може да разгадае и тайната кои са родителите й, а ако го направеше, щеше да е свободна и да напусне Ноч. Харесвала града! Интересно колко ли ще остане, ако няма причина?

— Не знам — каза тя тихо.

— Искаш ли да проверя? — дали щеше да го нарече помощ или принуда, все едно. — Мога да го направя много лесно.

Отначало тя се изненада, после се замисли.

— Няма да казвам, че е твой.

— Ще го направиш ли дискретно?

— Абсолютно.

Тя се позамисли.

— Какво губиш? — попита той.

— Това е моя работа.

— Е, ама не я вършиш — той се отблъсна от парапета. — Знаеш, че на човека, който е изпратил този ключ на майка ти, може и да не му остава много. Това ли искаш?

— Не.

Джъд тръгна към вратата.

— Аз изпуснах момента с баща си. Върнах се, когато беше твърде късно за какъвто и да било смислен диалог. Не прави същата грешка, Челси — и вече от прага каза: — Отивам да хапна. Като огладнееш, ела.

До вечерта Челси не мислеше почти за нищо. Беше твърде изтощена от болките предишната нощ. На следващата сутрин се събуди с мисълта за това, което беше казал Джъд. Знаеше, че е прав. Тя не биваше да се бави. Животът поднася всякакви изненади. Колкото повече отлагаше историята с ключа, толкова по-трудно щеше да разбере кой го е пратил.

Късно следобед съветът на Джъд й помогна за друго. Бяха прекарали няколко часа на пристана да гледат яхтите в залива и сега правеха горещ шоколад в кухнята. Внезапно вратата се отвори и влезе Кевин.

Челси се усмихна изненадано. Кевин също. За миг тя изпита неистовата надежда, че всичко ще бъде наред. После той видя корема й и се вцепени. Очите му бавно се разшириха, усмивката му посърна. Лицето му потъмня.

Задаваше се буря. Една от изненадите на живота и този път нямаше измъкване. Примирена, но и с някакво облекчение, Челси вдигна брадичка и срещна втренчения му поглед.