Барбара Делински
Сълзите на гранита (18) (Страстите на Челси Кейн)

Глава седемнадесета

Джъд чувстваше рамото си така, сякаш през него беше минал камион, но това не му попречи да закара Оливър до бръснарницата на следващата сутрин, нито пък да стои мълчалив до стената, докато избраниците на Норич Ноч равнодушно обсъждаха изгарянето на плевнята на Челси. Беше достатъчно ядосан и мислеше да им го покаже.

Изчака, докато първият от тримата седне на стола на Зий, докато другите двама си налеят кафе и се настанят господарски до прозореца, докато цимбалистите се покажат от къщичките си от двете страни на часовника, ударят цимбалите си и се приберат, и каза:

— Нещо не е наред в този град. Искам да знам какво е.

Двамата до прозореца — Оливър и Джордж — го изгледаха изненадано, след това се спогледаха.

— Какво прави тоя тук? — попита Джордж.

— С мен е — измърмори Оливър, — само че не му се полага да говори.

— Време е вече някой да проговори — каза Джъд. — Челси Кейн дойде тук с най-добри намерения. Направи съвсем законна сделка и спазва ангажиментите си по нея. Но някой се опитва да я изхвърли или да я изплаши. Искам да знам кой е.

— Той говори за пожара — размишляваше Джордж на глас.

— Не знам нищо за пожара — изръмжа Оливър.

— Тогава какво ще кажете за камиона, който за малко не я прегази? — попита Джъд Джордж и Емъри, тъй като вече беше дискутирал това с Оливър. — Или за телефонните обаждания? Някой от вас знае ли за тези неща?

— По дяволите, откъде можем да знаем? — излая Емъри от стола.

— И тримата искате тя да си отиде. Може би вие я притискате.

— Ти ни обвиняваш? — попита Джордж.

Джъд беше готов за предизвикателството.

— Щом всичко пасва…

Джордж изсумтя, после подхвърли през рамо на Оливър:

— Той е влюбен. Нали ти казах? — обърна се към Джъд: — Бебето й твое ли е?

— Не е мое. Но все е на някого. И аз не искам да бъде наранено.

— Откъде знаеш, че не е твое? — обади се Емъри.

— Защото е забременяла, преди да се пренесе тук.

— Откъде знаеш?

— Защото е бременна от пет месеца.

— Откъде знаеш?

— Тя ми го каза.

— И ти й вярваш?

— Страшно си прав — каза Джъд. — Досега не е казала нещо невярно. Като каже нещо, го върши.

Понякога не казваше цялата истина. Джъд знаеше това по-добре от който и да е друг. Но тя не лъжеше, не, тя не лъжеше.

— Влюбен е бе, нали ви казах — измърмори отново Джордж. — Сигурно съжалява, че детето не е негово.

Джъд прокара ръка по тила си. Мускулите го боляха, без съмнение заради злополуката с рамото му, а и напрежението от сутринта допринасяше за това. „Сигурно съжалява, че детето не е негово.“ Джордж беше дяволски прав, това беше последната му мисъл снощи, преди да заспи и първата му мисъл, когато се събуди тази сутрин, но беше абсолютно уверен, че няма да я сподели с никого.

— Слушайте — каза той уморено, — вие тримата се хвалите, че управлявате този град. Е, много лошо го управлявате, ако не можете да откриете кой се опитва да я нарани и да я изхвърли.

— Това е работа на Нолън — обади се Емъри.

И наистина беше така, но само донякъде.

— Вие сте избраниците. Вие съставяте правилата. Вие можете да разпоредите да не я тормозят.

Оливър гледаше мрачно към парка.

— Казах й да не купува онази къща. Казах й, че е прокълната.

— Освен това й каза, че трябва да се изгори до основи — напомни му Джъд.

— Казваш, че аз съм го направил?

— Казвам, че може би знаеш кой го е направил.

— Ако искаш да знаеш кой го е направил — намеси се Джордж, — иди питай Хънтър Лъв. Той знае как се правят пожари.

Джъд не беше глупак. Първото нещо, което направи сутринта, след като Гречъм дойде с новината, беше да провери Хънтър.

— Снощи Хънтър е бил в болницата в Конкорд, докато Уендъл не е излязъл от операционната.

— Кой казва това? — попита Джордж.

— Хънтър.

— И ти му повярва? Факт е, че причинява само беди от деня, когато го намериха на пътя. Трябваше да го оставят да си продължи, да отмине Норич Ноч и да отиде някъде другаде да причинява проблеми, и щяха да го направят, ако не бяха Оливър и Кейти Лъв.

— Млъкни, Джордж.

— Е, стига де, Оли — изхленчи Джордж. — Всички знаят.

— Млъкни!

— Всичко това не води доникъде — извика Емъри от бръснарския стол. — Проблемът не е Кейти Лъв и нейното момче. Проблемът е Челси Кейн. Тя не трябваше да идва тук. Сто пъти ти го казахме. Не трябваше да идва.

Търпението на Джъд се изчерпваше.

— Но тя спасява този проклет град!

— Тя не спасява града — заспори Джордж. — Градът е стабилен като канара. Винаги е бил стабилен и винаги ще бъде.

— Продължавай да вярваш на това — каза Джъд, — и ще затънеш с останалите, ако нещо се случи на Челси Кейн — той тръгна към вратата. — Обещавам това.

 

 

— Край каза Матю Фар на Дона в момента, в който магазинът остана без клиенти и затвори чекмеджето на касата с трясък. — Не искам да се виждаш повече с нея.

Дона се намръщи след жената, която току-що беше излязла, но Матю хвана брадичката й и завъртя лицето й към себе си.

— Не Мери Лий. Челси Кейн. Днес целият град говори само за нея. Пожар в плевнята ли? Кой го е еня за пожар в плевнята. Знаеше ли, че е бременна?

Дона мислеше да излъже, но нещо отвътре не й позволи. Челси беше мила с нея, откакто се бяха запознали. Сега вече двете бяха добри приятелки. Дължеше й нещо повече от треперенето пред Матю.

— Ти си знаела! — каза презрително Матю. — Кучка!

И отблъсна лицето й настрани.

Тя потри брадичката си, като внимаваше да не го изпуска от очи.

— Защо не ми каза? — попита той и посочи с палец към гърдите си. — Имах право да зная. Разхожда ми се из магазина, дружи с жена ми и никой не ми казва, че е бременна. Разправят, че дори не е на Джъд — той се изплю. — Курва! Още щом я видях, разбрах, че не е стока. Подушвам ги тези работи, казвам ти. Не могат да ме минат! Не и мен! Не се оставих да бъда излъган от тези невинни очи. А ти? Ти се хвана веднага. Тя те използва да я вкараш в курса по аеробика, след това да бягаш с нея — и за малко да те убият. Ходи още с нея и това ще се случи отново. Тази жена е опасна. Не искам да се виждаш повече с нея.

Дона обаче не мислеше да прекъсва познанството си с Челси. Всъщност тя чакаше почивката си за кафе, за да изтича и да се убеди, че Челси е добре. Пожарът в плевнята сигурно я беше изплашил, а на всичко отгоре и тази злополука в Канкамог. Беше се надявала, че Челси ще прекара нощта у Джъд. Щеше да е добре.

— Чуваш ли ме, Дона? — каза Матю. Изговаряше думите прекалено старателно, чак обидно. — Не искам да се виждаш повече с нея.

— Тя е моя приятелка.

— Говори така, че да мога да те разбирам!

— Тя — е — моя — приятелка.

— Тя е позор за този град. Нищо не е вече същото, откакто пристигна. А сега и това! Бременна! Даже не е женена, за Бога!

— И какво от това? — извика Дона, след това залитна, защото той я удари през лицето.

Тя се хвана за ъгъла на тезгяха, изправи се и решително се обърна към него. Но Матю вече гледаше към вратата и се усмихваше направо очарователно.

— Добро утро, Рут. Изглеждаш добре днес — и като избута Дона настрани, той закрачи към влязлата клиентка.

Дона притисна длани към полата си, изпъна гръб и пое дълбоко въздух, но нямаше външна сила, която да може да разреди вътрешното й напрежение. Не знаеше защо Матю трябваше да я удря. И без това беше достатъчно груб. Не можеше да разбере какво я спира да не заведе дело срещу него. Не можеше да разбере защо не се разведе с него. Джоши знаеше, че нещата не са наред. Половината град го знаеше. И какво от това, че ще говорят? И какво от това, че родителите й ще бъдат покрусени? И какво от това, че Матю ще разправя мръсни истории?

Искаше да се скрие някъде, та дори и само за минута или две. Затича между гондолите към задната част на магазина и се мушна в офиса. И внезапно, някак отстрани, се видя, че отваря долното чекмедже на бюрото, вади един малък револвер и го притиска към гърдите си.

Можеше да каже, че е било злополука, че Матю й е показвал как да използва револвера, че той е гръмнал и го е убил. Можеше да каже, че го е сбъркала с крадец. Можеше дори да каже, че е било самозащита, тъй като и Нолън, и Нийл Съмърс щяха да свидетелстват за предишните й синини. Щеше да бъде интересен процес. Фар срещу Плъм. И сигурно щеше да даде на целия Норич Ноч много повече храна за клюки от това, че Челси Кейн е бременна.

Усети стъпки и вдигна поглед в паника. Нолън влизаше през задната врата. Лицето й сигурно беше издало част от нейните терзания, защото той бързо влезе и затвори.

Докосна бузата й.

— Червена е. Той те удари, нали?

Тя се питаше кое ли е това, което прави някои мъже чувствителни и мили, а други подли. Питаше се защо някои са честни, а други извъртат всяка дума така, че да им изнася. Питаше се защо Нолън не беше дошъл в града само няколко години по-рано, преди тя да се омъжи за Матю. Питаше се какво ли би било да се събудиш до усмихнато лице и с целувка.

— Дона — каза той с умоляващ поглед.

Пое лицето й в двете си ръце и го задържа внимателно.

— Защо му позволяваш да ти причинява това? Ти не го заслужаваш.

Той я целуна леко по челото, после по върха на носа.

— Не бива да търпиш това. Казвал съм ти го и преди, а сега те умолявам. Десетки пъти те е обиждал, нанасял ти е телесни повреди. Но до това дори няма да се стигне. Ако заведеш дело за развод, самата заплаха от публичност ще го накара да подвие опашка.

Тя поклати глава. Можеше и да не стане така.

— Можем да получим съдебно решение — възрази Нолън. — Той няма да има избор. Ще трябва да стои настрани от теб и Джоши.

Едва сега погледна към ръцете й и видя какво стискаха те.

— Откъде намери това?

Тя хвърли поглед към чекмеджето.

— Боже мой, нали няма да го използваш! — той й го взе и понечи да го сложи в джоба си, но тя стисна ръката му. — На Матю ли е? Не ме е грижа. Не ви трябва тук.

— Той ще се ядоса, ако изчезне — каза тя и се помоли да го е казала достатъчно тихо, така че Матю да не я чуе. Погледна нервно към вратата.

Нолън мушна револвера в бюрото и затвори чекмеджето. После придърпа Дона към себе си. Държеше ръцете й в своите, точно между гърдите й, където беше стоял револверът.

— Обещай ми — каза той, — обещай ми, че никога няма да използваш това, освен ако той не те нападне. При всеки друг случай ме повикай. Обещаваш ли?

Тя не искаше да му обещава такива неща. Имаше случаи, когато беше изпълнена с такава омраза, че револверът изглеждаше единственият отговор. Имаше други случаи, когато отчаянието беше такова, че тя почти се изкушаваше да го обърне към себе си. Но съществуваше Джоши. И Нолън. И дори Челси. Челси не би посегнала на живота си в момент на отчаяние. Тя би се борила.

Дона се опитваше да бъде такава. Наистина го правеше.

Нолън я целуна и докосна гърдата й — най-интимният жест, който някога си бе позволявал.

— Обичам те — каза той.

Тя въздъхна. Не знаеше дали се е чул звук или не, а и не я беше грижа. Да стои притисната до Нолън беше чудесно. Както и да му позволява да я докосва. Той я караше да се чувства изпълнена, достойна и женствена. Тя също го обичаше.

Той повдигна брадичката й с пръст. И когато очите й се съсредоточиха върху устните му, каза:

— Един ден ти ще бъдеш моя. Не ме е грижа колко трябва да чакам. Но ти ще бъдеш моя. Обещавам ти, Дона. Ще бъдеш.

Тя искаше да му вярва, много искаше да му вярва.

— Ще бъдеш — каза той отново и нежно я отдели от себе си.

Думите му й дадоха сила да се стегне и да се върне в магазина.

 

 

Хънтър Лъв живееше в западната част на града, след болницата, почти до Кътърс Корнър.

Челси ходи до къщата му четири нощи поред, докато най-сетне откри признаци на живот. Спря в калта до кавасакито и затропа на вратата. Хънтър отвори след доста време. Както винаги намусен.

— Здрасти — каза той. — Как си?

Хвърли поглед към патфайндъра, после внимателно огледа двора като че ли очакваше Челси да има придружител. Щом разбра, че е сама, се начумери още повече.

— Защо си дошла?

— Искам да поговорим.

— За какво?

— Първо по работа. Много добре се справяш в каменоломната без Джъд. Благодаря ти.

— Той знае ли, че си тук?

— Джъд ли? Не.

— Нали си по цял ден с него.

Тя поклати глава.

— Не. Той вече се оправя. Или поне така твърди. Според мен обаче още не може да си движи рамото добре и няма да може доста дълго, само че пази Боже да му го кажеш.

Тя прекарваше доста време на парапета с Джъд: наблюдаваха отгоре как Хънтър ръководи работата.

— Ако види нещо, което трябва да се направи, се опитва да се намеси. Но не вижда много. Ти винаги го изпреварваш. Браво на теб.

Хънтър изглеждаше безучастен. Изцъка с уста и хвана вратата. Хрумна й, че може да не е сам.

Опита се да надникне покрай него, но масивната му черна фигура й препречваше гледката.

— Има ли някой при теб?

— Не.

— Мога ли да вляза?

— Не е много благоразумно.

— Защо?

— Хората ще видят колата ти тук. Имаш достатъчно проблеми с репутацията си и без мен.

Челси не даваше и пет пари за репутацията си. Начинът, по който го погледна, му го каза. Тя пристъпи покрай него и влезе.

— Затвори вратата. Влиза студено.

Чу как вратата се затваря зад нея, но вниманието й беше приковано от друго.

— О, я гледай!

Отвън къщата изглеждаше като всички останали на улицата и въпреки че тя не беше влизала в другите, се съмняваше, че тази е като тях. Вместо пет-шест стаички колкото пощенски марки видя голяма стая с таван почти под покрива и огромна тухлена камина, която блестеше топло в средата.

— Ти ли си направил всичко?

Усещаше неговия почерк в оформянето на стените и гредите, в диагоналните дъски на пода.

— Само аз съм толкова луд.

— Това не е лудост. Великолепно е.

— Не съм го направил, за да е великолепно. Направих го, защото като дете ме заключваха на тясно. Не понасям нещо да ме ограничава.

Тя го погледна. Както и преди, беше толкова шокирана от казаното, колкото и от факта, че й го казва. Той й се доверяваше. Тя не знаеше защо, както не знаеше и защо търси сходство с него. Но го правеше. Може би затова беше дошла.

— Освен това не понасям да ме докосват — предупреди той, — така че ако си тук, защото Джъд не е с теб и имаш нужда от някого, откажи се. Не ме интересува.

Тя почувства внезапен гняв.

— Стига, Хънтър. Не съм тук заради това и ти го знаеш. Ако между нас имаше сексуално привличане, щяхме да направим нещо доста по-рано, но то не съществува. От двете страни.

Той не възрази.

Челси хвърли палтото си на един стол и продължи да изучава стаята. Мебелировката беше минимална и модерна, по ирония на съдбата приличаше в по-голямата си част на това, което тя беше оставила в Балтимор, като се изключи леко лакираният бор. В левия отсрещен ъгъл беше кухнята, в десния — голямо ниско легло. Останалата част представляваше открито пространство, доминирано от дълъг диван — възглавници, поставени в проста чамова рамка — и съвършена стереоуредба. Слушалките висяха от ръба на дивана и се чуваше далечна музика — значи затова не й беше отворил веднага. Стереоуредбата наистина беше великолепна, до нея бяха подредени стотици компактдискове, предимно с класическа музика. Дощя й се някой път да прекара цял ден тук.

Челси пак огледа стаята и каза:

— Сам си направил мебелировката, нали?

Той беше мушнал ръце под мишниците си.

— Нали трябва да си запълвам времето с нещо.

— Красиво е. Много си талантлив. Можеш да си изкарваш прехраната с това и да успееш — тя се наведе и докосна една от възглавниците. — Кой ги е правил?

— Една жена.

— От Норич Ноч ли?

След пауза той каза:

— Всъщност живее на петдесет километра оттук. Забърсах я в бара, спах с нея, после видях работата й. Шие по-добре, отколкото се чука.

— Може би тя казва същото за теб — подметна Челси и седна на дивана. Кръстоса крака, скръсти ръце в скута си и му се усмихна.

Той се вгледа в нея, хвърли любопитен поглед зад себе си, после я попита:

— Имахме ли среща?

— Имаме ли нужда от това? Ти ме видя да повръщам. Видя ме да припадам. Не се безпокой. Няма да родя бебето си на твоя диван. Просто искам да поговорим.

— За твоята плевня ли?

— За подбудите.

— Какво имаш предвид? Какви подбуди? Какво има да си говорим?

— Ние с теб май винаги намираме за какво.

— Да, и един от нас винаги оплесква всичко.

— Ти. Затова съм тук. Излез поне за малко от черупката си.

— О, я стига!

— Моля те, Хънтър. Аз съм самотна. Искам да поговорим. Моля те, седни.

Той погледна слушалките, които висяха от ръба на дивана, отиде до уредбата, изключи я и продължи към кухнята. Отвори хладилника.

— Искаш ли бира?

— След четири месеца. Имаш ли чай?

— Само бира и портокалов сок.

— Портокалов сок, ако обичаш.

Хънтър й го донесе във висока чаша, после, с бирата в едната ръка и ръжена в другата, клекна пред камината, за да разбута цепениците.

— Не съм ти палил плевнята — каза той искрено. — Все още мисля, че от нея щеше да стане страхотен кабинет.

Бяха спорили за това по време на ремонта в Боулдърбрук, но Челси беше настояла да използва една от спалните. Искаше да може да работи нощем, без да излиза навън. Хънтър, от друга страна, имаше изисквания за повече пространство. Сега, след като беше чула как са го заключвали, тя можеше да го разбере.

— Кой мислиш, че го е направил?

— Нямам представа.

— Може ли да е започнал от само себе си?

— Само ако е било горещо като в ада и сухо като в Сахара, а не беше, а и дори да беше, трябвало е да я удари гръм, та да се подпали.

Челси въздъхна. Същото беше казал и Джъд.

— Нолън обиколи навсякъде, търсеше доказателства за умишлен палеж, но не намери.

Хънтър най-сетне подреди цепениците, взе още една от коша до камината и ловко я нагласи най-отгоре.

— Трябвало е и малко бензин и една кибритена клечка. Беше съвсем изгнила.

Пламъчетата вече облизваха новата цепеница.

— В града мислят, че ти си го направил.

— Нормално.

— Заради другите пожари ли?

Той наведе глава. Челси не можеше да види лицето му. После Хънтър стана, отпи от бирата, постави ръка на хълбока си. Погледна огъня в камината — пламъците вече танцуваха. Тихо и без да се обръща, той каза:

— Не заради тях. Нямах нищо общо с тях. Но аз подпалих един пожар. Много отдавна.

Продължаваше да се взира в горящите цепеници. Една изпука, разхвърчаха се искри. Той седна на другия край на дивана, отпи пак и погледна Челси.

— Бях на девет години и имах кошмари. Мислех си, че ако я изгоря, ще изчезнат.

Тя преглътна.

— Какво да изгориш?

— Бараката, където бях роден — очите му останаха вперени в нея, но някак си далечни. — Прекарах първите пет години от живота си там. Когато излизаше, тя ме заключваше в килера. Казваше ми, че няма да ми се случи нищо лошо, ако стоя тихо и че ако вдигам шум, преди тя да отвори вратата, ще ме изядат жив.

— Господи!

Тя си спомни как се страхуваше, че ще я изяде великанът от „Джек и бобеното зърно“ — но тя имаше Аби, която седеше с нея, докато заспи.

— Защо го правеше?

— Искаше да е сигурна, че ако дойде някой докато нея я няма, аз ще мълча. Аз бях тайна. Никой не знаеше, че съществувам. Искаше това да си остане така.

— Но защо?

— Нямаше да ме вземат. Аз бях всичко, което имаше. Казваше, че ме обича. За нея аз бях целият свят. Освен това беше горда, че е преметнала целия град. Всички си мислеха, че ме е дала още при раждането ми.

Значи наистина го е държала заключен. Челси не можеше да си представи нещо по-лошо. По лицето й сигурно се бе изписал ужас, защото Хънтър бързо каза:

— Не я мразех, не ме разбирай погрешно. Тя никога не ме е ударила. Никога не ми повиши тон. В този съвсем затворен свят тя ми даваше всичко, което можеше. Готвеше ми и шиеше дрехите ми. Носеше вкъщи книги от библиотеката и ме учеше да чета. Купуваше бисквити и кейкове от пекарната. Купуваше ми какво ли не от магазина, направи ми и яке. Но просто не ми позволи да изляза с него.

— А ти искаше ли? — попита Челси. Нали изобщо не бе излизал, как можеше да знае какво е навън?

— Исках, разбира се. Книгите бяха за деца, които са с деца. Исках да съм като тях. Исках приятели. Исках да видя човек. Дори исках да ходя на училище. Разпитвах я непрекъснато. Молех я. Тя ми обясняваше, опитваше се да бъде всичко за мен — другар в игрите, баща, учител.

Той пое дълбоко въздух. Устата му беше стисната, очите му пълни с болката от спомените. После напрежението стана твърде голямо и думите изскочиха сами.

— Прегръщаше ме силно и ми говореше, че всичко ще бъде наред и че ще бъда щастлив, че тя никога няма да ме остави и ме хващаше такъв яд… — той пак пое дъх като че да се разграничи от миналото, но не успя. — Понякога успявах да избягам.

— Къде отиваше? — попита меко Челси.

Хънтър погледна ръцете си, после бирената бутилка, после нея.

— В Боулдърбрук.

— В къщата? — попита тя изненадана.

— Тя беше изоставена. Често играех там.

— Тогава ли чу гласовете за първи път?

— Те бяха мои приятели.

Челси затаи дъх. Негови приятели! Негови въображаеми приятели! Доплака й се.

Хънтър замислено се вторачи в огъня.

— Побесняваше, докато ме намери. После ме заключваше в килера. За дълго. Беше ужасно.

— О, Хънтър! — изплака тя.

Само това можеше да направи, за да не отиде при него.

Той вдигна очи.

— Не искам да ме съжаляват. Не ти разказвам тези неща затова. Просто искам да знаеш защо изгорих бараката. Тя символизираше всичко, което майка ми беше направила за мен. Мислех, че ако изчезне, миналото ми също ще изчезне и ще приличам повече на всички останали.

Хрумна й, че по празните чисти рафтове в стаята имаше много малко индивидуално присъствие. Нямаше снимки, нито някакви други спомени. Запита се дали и те са изгорени, или дали въобще някога са съществували.

— Това ли си искал най-много — да бъдеш като всички други?

— За известно време. Защото се чувствах много различен. Когато бях тийнейджър, това нямаше значение. Исках да бъда личност, затова вървях по собствен път — той пак пое дъх и тихо каза: — Апропо, бараката, която изгорих, беше на земя на Боулдърбрук, зад къщата.

— Земя на Боулдърбрук! Но аз мислех, че Кейти Лъв е живяла в Кътърс Корнър.

— Когато е била със съпруга си. После той напуснал града, за да търси по-лек живот.

— Защо не е отишла с него?

— Не го харесвала.

— Тя ли ти го каза?

Какво ли би разбрало едно малко дете от сърдечните проблеми, още по-малко от тези на тялото?

— Не. Но често крачеше из бараката и си говореше, даже викаше, почти бълнуваше. Чак след години схванах смисъла на някои от нещата, които казваше.

Той млъкна. Остави бирата си, отиде до камината, прибута цепениците, после седна на пода с гръб към Челси.

— Както и да е, отначало тя искала да се измъкне от Корнър. Била различна от другите жени там. Искала да живее в друг свят. Беше майсторка на кувертюри.

— Маргарет ми каза.

Той повдигна едното си рамо. Когато го отпусна отново, гърбът му изглеждаше по-неподвижен отпреди.

— А каза ли ти какво са направили с нея?

— Само намекна.

— Е, добре, аз ще ти кажа повече — той се обърна леко, колкото да я вижда. — Майка ми беше художничка. Беше наистина талантлива. Издържаше ни като рисуваше разни надписи за местните търговци, но не в това беше нейната сила. Тя имаше чувство за цвят и рисунък, изцяло инстинктивни, беше най-добрата в града. Научила се да прави кувертюри, като ги купувала и ги разшивала на части. Отивала в магазина за платове, купувала остатъците за пенита и правела красиви неща. На местните дами им дошло наум, че може да им е полезна и я поканили да се присъедини към тях. Използвали рисунките й, за да направят някои от най-добрите си кувертюри. Тя не била точно една от тях, но те я карали да си мисли, че е. Когато съпругът й я напуснал, се преместила от Корнър. Нямала пари, но бараката била евтина и при това на земя на Боулдърбрук. Мисълта й била след време да се премести в къщата.

Той се изправи, отиде до прозореца, опря за момент лакът на перваза, след това се върна до камината и се загледа в пламъците.

— Когато забременяла, дамите побеснели. Обвинявали съпрузите си. Обвинявали братята си. Обвинявали пътуващите търговци. Но Кейти Лъв не казвала кой е бащата, така че най-накрая те можели да обвиняват само нея — той пак отиде до прозореца и се загледа в тъмнината навън. — Тя се превърнала в парий. Не я канели на чай, не я канели на обеди в библиотеката, не я канели в Гилдията на майсторките на кувертюри. Не й обръщали никакво внимание. Вече била разрушила мостовете към Корнър и с нея се отнасяли като с градската прокажена, така че била съвсем сама. И полудя. Това направиха с нея.

Челси не издържа. Стана от дивана и отиде при Хънтър. Не го докосна, само застана до него.

— Не са били прави.

— Прави или не, това няма значение в този град — каза той с вечната си горчивина. — Правят каквото си искат. Затова ще е по-добре да премислиш дали да родиш детето си тук. Ще те довършат.

— Няма да им позволя.

— Казвам ти, че ще го направят.

— Ще се боря.

Той я погледна през рамо.

— Защо, по дяволите, си даваш зор? Твоят живот е някъде другаде. Имаш семейство другаде.

— Но на мен ми харесва тук. Искам да родя бебето си тук.

— Ти си толкова щура, колкото беше и тя — присмя се той, взе бутилката от пода и я надигна. Отпи една, две, три глътки.

— Мислиш ли, че е Оливър?

Хънтър не се направи, че не я разбира.

— Да, мисля, че е Оливър. Мисля също така, че по-голямата част от града мисли същото. Трябва да е бил някой с власт. В противен случай защо да си правят зор да се грижат за мен? — той я изгледа объркано. — Той ми купи тази къща. Даде ми я, когато завърших колежа, в който ме изпрати пак той, щеше ли да направи тези неща, ако не ми беше баща?

На Челси й се искаше да вярва, че би могъл да ги направи, че Оливър е страшно благодетелен човек и че Маргарет с право го величае, но сърцето й не го приемаше.

Помисли си, че и Маргарет дълбоко в душата си не го вярва. Твърде много жлъч имаше в думите й.

Хънтър отметна глава и заразглежда рафтовете.

— Искам да признае, че е мой баща. Толкова много ли искам? Но няма да го направи. Гордее се с положението, което заема в града. И освен това семейството му. Те ще писнат, като че ли това е кърваво убийство. Всички с изключение на Дона. Мисля, че Дона знае.

— Никога нищо не ми е казвала.

— Заради Маргарет. Маргарет е в дъното на нещата. Тя е крехката в семейството.

— Маргарет? Крехка?

— Тя получи удар, когато Дона оглуша. И Оливър няма да направи нищо, което не би й харесало и би я огорчило. Да каже на цял свят, че аз съм негов син, ще я огорчи.

— Защо трябва да казва на целия свят? Защо не ти каже само на теб?

— Иди и попитай него. И междувременно го попитай защо направи така с майка ми. Дължеше й повече, отколкото й даде. Аз съм му като трън в очите, за да му напомням за това.

— Но как можеш да живееш с такава злоба?

— Живял съм с нея толкова дълго, че сега въпросът е дали мога да живея без нея.

— Това е тъжно, Хънтър — каза Челси.

— Не е тъжно. Справям се много добре. Животът ми изобщо не е толкова трагичен. Имаше и щастливи моменти, когато бях малък.

— Например?

Той разклати празната бутилка. После отиде и я сложи в мивката. Челси го наблюдаваше и се чудеше какво има предвид. Хънтър отиде до раклата в края на леглото. Беше от същия лакиран бор, със същите изчистени линии, както и останалите мебели. Вдигна капака, разрови нещата вътре, извади нещо, привързано със синя лента и го донесе.

— Както ти казах, тя беше талантлива. Ние с нея играехме, съчинявахме си разни истории. Тя правеше скици на града — на църквата, на пощата, на магазина. После правехме хората — обикновено деца, и им измисляхме разни приключения.

Подаде й привързаното пакетче. Беше колекция от рисунки, а тънката синя лента сигурно беше ширит от кувертюрите на Кейти Лъв. Челси ги взе и го погледна.

— Сигурен ли си, че искаш да ги разгледам?

Изглеждаха й толкова лични, още повече след като разбра, че това са единствените материални реликви от детството му. Неговото съкровище.

— Тя беше добра. Искам да ги видиш — каза той и Челси разбра още нещо. Хънтър обичаше майка си. Въпреки всичко, на което го беше подложила, въпреки всичко, на което градът го беше подложил заради нея, работите й го караха да се гордее.

Тя взе рисунките, сложи ги в скута си и внимателно развърза лентичката. Беше готова да охка и да ахка независимо от това какво ще види. Искаше да направи нещо за Хънтър. И тъй като той нямаше да й позволи да го прегърне, възхищението от работите на майка му щеше да свърши работа.

Но не беше подготвена за изключително фините рисунки, направени в различни нюанси с мастило. Беше готова да се закълне, че са бродерии. Мислеше, че ще види просто скици на Норич Ноч, но това, което беше направила Кейти, беше невероятно. Всяка рисунка беше на парче бяла хартия с размерите на пощенска картичка, на всяка имаше отделно здание, всяка беше изпълнена с мастило с различен цвят. Подробностите бяха изненадващи — от шестнадесетте малки стъкла на всеки прозорец на библиотеката до резбованата греда над площадката за оркестъра в парка и надписите на първата редица надгробни камъни до църквата. Най-покъртително обаче беше чувството, което внушаваха. Въпреки всичко, което Норич Ноч беше сторил на Кейти Лъв, той беше нейният дом.

Челси бавно разгледа рисунките. Наслаждаваше се на всяка, преди да премине към следващата. Разгледа ги втори път, да не би да е пропуснала някоя, и нещо я развълнува. Не знаеше какво е — дали красотата на рисунките или тяхната история, или просто фактът, че Хънтър й ги беше показал, но когато накрая ги събра, имаше чувството, че се е просълзила.

— Прекрасни са. Истинско съкровище.

Хънтър протегна ръка. Много внимателно тя завърза отново лентата, но не му ги върна веднага. Докосна ги нежно — най-горната рисунка, най-долната, лентичката. Най-накрая, с чувството, че наистина предава съкровище, му ги подаде.

Странно, но се разплака. Избърса очите си, но потекоха нови сълзи.

Хънтър прибра рисунките в раклата, върна се и застана до другия край на дивана.

— Не биваше да те натъжават.

— Знам — тя отиде до стола, на който беше оставила дрехата си и бръкна в джоба за носна кърпичка. — Не ми обръщай внимание. Ще се оправя — попи очите си. — Май ще е най-добре да си тръгвам.

Облече се, после се сети за портокаловия сок, който едва беше докоснала, взе чашата и тръгна към мивката.

Хънтър я пресрещна на средата на пътя и взе чашата от ръцете й. Челси избегна погледа му и тръгна към вратата.

Ръката й беше на дръжката, когато той раздразнено попита:

— Какво по дяволите искаш?

— Какво искаш да кажеш? — отговори с въпрос тя, но не се обърна.

— От мен. Какво искаш от мен?

Тя помълча за миг.

— Приятелство.

— Но защо с мен?

Този път Челси се обърна.

— Защото те харесвам. Ти си така объркан и самотен, каквато се чувствам и аз почти постоянно.

— Ти? Объркана и самотна?

— Аз съм била родена тук, Хънтър, през март станаха тридесет и седем години. Нямам друга информация освен тази. Не знам нищо за който и да е от истинските ми родители, нито дали имам братя и сестри. Всичко, което знам, е, че някой тук не ме иска — тя си пое много дълбоко дъх. — Така че наистина често се чувствам объркана и самотна. Тази вечер беше същото.

Хънтър изглеждаше зашеметен.

Тя избърса очи, този път с ръкава на палтото си. Подсмъркна за последен път и каза:

— Както и да е, аз винаги залагам на губещия и това си ти. Харесвам те, Хънтър. Ако беше друг човек, щях да те прегърна и да те целуна за довиждане. По бузата. Съвсем платонично — и с нотка на надежда добави: — Може би някой друг път, а?

Той не отговори. Просто стоеше и я гледаше глупаво. Тя му махна тъжно с ръка и излезе.

 

 

На другия ден го потърси в каменоломната, просто за да се увери, че посещението й не го е раздразнило твърде много, но той не беше в Мое Ридж, нито в Канкамог или пък в Хаскинс Пийк. Никой не го беше виждал. Но пък и никой не изглеждаше загрижен. Очевидно Хънтър имаше навика от време на време да изчезва. Челси обаче се притесняваше да не би този път да е изчезнал заради нещо, което му е казала или направила.

Този път минаха три вечери, докато види мотора пред къщата му. Паркира отпред и изчака достатъчно дълго, за да го зърне жив и здрав зад прозореца. Зачуди се дали да не почука, но после реши да уважи самотата му, включи на скорост и потегли към Боулдърбрук.