Барбара Делински
Сълзите на гранита (24) (Страстите на Челси Кейн)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Passions of Chelsea Kane, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2017)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Барбара Делински

Заглавие: Сълзите на гранита

Преводач: Ангелина Пискова; Емил Манолов

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1803

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и трета

Вместо да кърми Аби, Челси паникьосана крачеше из Боулдърбрук. Джъд вече беше дошъл и звънеше по телефона — търсеше Хънтър навсякъде. Нолън и помощникът му обикаляха пътищата.

Малко след един часа пристигна Дона.

— Ще я намерят — каза тя със знаци. — Хънтър никога няма да позволи да й се случи нещо лошо. Той също я обича.

— И аз мислех така — каза Челси с треперещ глас, — но в цялата тази работа няма никакъв смисъл. Той знае, че я кърмя. Сигурно вече е прегладняла. Сигурно е мокра до уши. Сигурно пищи. Защо не я е довел досега? Защо изобщо я е взел? И защо с блейзъра? Щеше да бъде в стила му да я вземе на разходка с мотора — само че той е на Мое Ридж и освен това няма как да я завърже за гърба си, а мрази да я държи на ръце. Как може такова нещо! — тя спря за секунда да си поеме дъх. — Ами ако катастрофират!

Точно с тази възможност се занимаваше полицията на пътищата.

— Ще дойдат — решително я успокои Дона.

Челси беше поразена от новата сила у Дона. Тя сигурно се беше натрупала от отдавна, по съвсем мъничко, на такива малки частици, че досега бяха останали незабелязани. Хрисимата жена, която се въртеше на пета под командите на Матю, беше изчезнала. Сега Дона стоеше по-изправена, беше облечена по-модерно, къдравата й коса беше пусната свободно и въпреки че в погледа й все още проблясваше уплахата на подгонено животно, Челси просто се радваше за нея.

— Как се измъкна от магазина? — попита тя малко по-спокойно.

Дона се засмя и заръкомаха. В жестовете й определено имаше жив ритъм и дори смях.

— Казах на Матю, че излизам.

— Той не ти ли забрани?

— Въпреки всичко излязох.

— Ще се ядоса.

— Не ме интересува. Искам да съм тук с теб.

Челси беше благодарна все повече и повече, тъй като времето минаваше, а нямаше никаква вест за Хънтър или Аби. Към четири следобед половината град беше излязъл да ги търси. Работниците от каменоломната бяха пуснати по-рано, за да помогнат, жените им също излязоха да търсят. Челси стоеше до телефона да не би Хънтър да реши да й се обади.

Никой не нарече случилото се отвличане на дете. Никой не искаше да повярва, че Хънтър е способен на това.

Но времето минаваше и съмненията се увеличаваха. Нолън, който се беше върнал, за да умува с Челси и Джъд, не можеше да ги пренебрегне.

— Не може да е направил такова нещо — настоя той. Седяха в кухнята заедно с Дона, по-далеч от тълпата доброжелателно настроени приятели в дневната. — Но не ме разбирайте погрешно. Много харесвам Хънтър, но е факт, че той липсва, липсва и бебето ти.

— Това не означава, че е искал да й направи нещо лошо — възрази Челси. Пръстите й бяха сплетени с пръстите на Джъд. Тя черпеше от него някаква мълчалива сила. — Сигурно е просто някакво недоразумение.

Нолън тутакси оспори предположението й.

— На пътя насмалко не те прегазва камион на компанията — той по цял ден кара камиони на компанията. Телефонният ти кабел е прерязан — той работи с кабели и носи приблизително дванадесети номер ботуши. Сребърният ти ключ е откраднат без признаци за взлом или нахлуване — той има ключ от къщата ти. Плевнята ти е изпепелена — той е експерт по пожарите.

— Не. Запалил е само един — тя погледна умолително Джъд. — Няма мотив. Няма логична причина да се обади на Маргарет и да ме прати за зелен хайвер. Няма логична причина да похити Аби. Нещо не е наред — после се обърна към Нолън. — Какво казва Маргарет?

— Засега нищо. Няма я. Отишла е в Питърбъро на гости при приятели. Ще се върне след два-три часа, поне така каза Оливър.

Челси изпъшка. Не искаше да чака още дори час.

— Нещо се е случило. Знам, че е така. Няма логична причина Хънтър да изчезне с Аби.

Нолън обаче знаеше една причина.

— Разправят, че в тази фамилия лудостта била вродена.

Дона отчаяно размаха ръце, а Челси извика:

— Хънтър не е луд!

— Чувал е детски гласове в тази къща.

— Въобразил си е! Тези деца са били другарите му в игрите. Хората от града са повярвали на историите на едно петгодишно дете и са ги превърнали в реалност. Той просто не го е отрекъл.

Почти разплакана, тя се обърна към Джъд:

— Къде са?

Той нежно погали страните й и каза:

— Ще си дойдат.

— Искам я.

— Знам.

— Ако нещо се случи, ще умра.

— Ще си дойдат.

— Ще умра, Джъд. Тя е всичко за мен.

Очите му бяха тъмни и разтревожени. Тя би желала той да се престори на спокоен заради нея, но пък нали не й каза нищо за чувствата си към Аби. Беше объркан също като нея.

— Защо не се обажда? Знае, че съм паникьосана. Какви са тия идиотщини?

Тя притисна гърдите си с едната си ръка — бяха тежки и я боляха — и зарови другата в косата си. Вече часове се измъчваше да си спомни дали Хънтър не бе казал нещо, като се видяха рано тази сутрин, да не би тя да му е казала нещо. Не го беше обидила с нищо. Не си спомняше да се е ядосал. Погаждаха се добре. Не можеше да се сети за нито една логична причина, поради която да е излъгал Маргарет, после Лиз Уилис и после да е изчезнал с Аби.

— Това момче не е добро — обяви Оливър от вратата.

Челси зяпна.

— О, я стига!

— Направих всичко възможно да му помогна. Бог вижда. Дадох му толкова, колкото би могъл да му даде всеки мъж на моето място.

Търпението й се изчерпи и тя се нахвърли срещу него.

— А може би той е искал обич. Или окуражаване. Може би е искал да знае със сигурност кой е!

И му обърна гръб. Джъд се пресегна да я задържи, но Челси не можеше да понася самовлюбените реторики на Оливър.

— Трябва да се поразходя малко — възкликна тя и ядосано пое дъх.

Излезе, мина през всекидневната, качи се по стълбите, после обиколи всички стаи на втория етаж. Не спираше да си мисли, че ще отвори някоя врата и ще намери Хънтър и Аби да си играят. Детската стая беше ужасяващо празна. Останалите също. Тя дори погледна в тайния коридор, който излизаше зад камината във всекидневната, но всичко беше празно и тихо. Съвсем естествено. Ако Аби беше някъде из къщата, отдавна вече щеше шумно да извести за присъствието си.

Но Челси трябваше да направи нещо. Не можеше да стои безучастно, след като бебето й беше гладно, подмокрено, уморено и по всяка вероятност наранено или в опасност. Знаеше, че е глупаво, но провери и второто скривалище, което й бе показал Хънтър — стаичката зад кухненския килер. И тя беше празна, както и проходът зад камината. Тогава Челси слезе в мазето, светна лампите и отвори тайната врата, която водеше към подземния тунел. Доколкото можеше да види, и той беше празен — празен, тъмен, потискащ.

С безпомощен вик тя седна на прага и закри очи с ръце.

— Къде си, миличко? Къде си?

Гласът й отекна в тунела, почти заглъхна, но вместо да изчезне съвсем, продължи да се чува. Тя вдигна глава и се взря в тъмнината. Чуваха се гласове! Чуваше ги. Сигурна беше.

С разтуптяно сърце Челси се изправи. Гласове! Не нейното ехо. Други гласове. Вмъкна се в тунела. Чуваха се два гласа — един висок и един нисък, един женски и един мъжки. Тя лазеше на четири крака. Гласовете бяха приглушени, но дори разстоянието, от което идваха, не можеше да прикрие омразата между говорещите.

— Какво очакваше, по дяволите?

— Нямаше как да знам…

— … тунел, за Бога! Значи нарочно са го затрупали…

— … трябваше да има изход…

— … смахната дъртачка…

— … не съм виновна…

— … през цялото време си се навъртала тук…

Челси трепереше, неспособна да продължи, неспособна да се върне, парализирана от гласовете. Внезапно се чу друг звук. Плач. Бебешки плач. Аби! Тя би разпознала плача на Аби навсякъде.

Тя бързо запълзя назад, блъскаше се в стените на тунела. Стигна изхода, изправи се и хукна нагоре. Викаше Джъд и ето — той се появи, още преди да е излязла от мазето. Челси го сграбчи за ръцете и го помъкна надолу.

— Има гласове, Джъд! Чух гласове!

Той слезе само едно стъпало — колкото да я прегърне.

— Няма никакви гласове, Челс. Хънтър си е въобразявал.

Тя се изплъзна от прегръдката му, улови го отново за ръката и го задърпа.

— Чух ги! И ти ще ги чуеш! Ела! — дърпаше ръката му така силно, че той или трябваше да тръгне с нея, или да падне по стълбите. — Не са в тунела, но се чуват отнякъде — продължи да го дърпа безмилостно. — Чух Аби да плаче. Тя беше. Знам го! — спря да го дърпа, чак когато стигнаха до вратата. — Пъхай се!

— Челси…

Тя пролази по мръсния под пред него, после седна, обви колене с ръце и се заслуша.

— Недей, скъпа — примоли се Джъд, но я последва. Тя знаеше, че ще го направи.

— Седни — прошепна тя и притисна ръката му до сърцето си. — Слушай!

Плачът на бебето беше далечен, безкрайно далечен. Разкъсваше сърцето й. Тя прехапа устни, за да не се разплаче.

— Махай се! — извика далечният мъжки глас. — Не я пипай!

Отговорът на жената заглуши плача на Аби.

— Не мислех, че ще стане така!

— Аз ще се погрижа за нея. Ти стой там, по-далечко. Не се приближавай!

Бебето спря да плаче. Челси пое дъх.

— Не мислех, че ще стане така!

— Да. Мислила си, че само аз и бебето ще сме тука.

— Щяхте да се оправите чудесно. Сложих ви всичко, което ви трябва, за да оцелеете.

— Но нали щеше да ни заключиш. Ти си куку! Кой в града би повярвал, че аз ще отвлека бебето и ще се изолираме от света? Как мога физически да го направя? Как мога да поискам откуп, ако съм под ключ тук?

— Не мислех, че ще стане така.

Джъд се обърна към Челси. Цял трепереше от вълнение.

— Хънтър и Маргарет?

— Но къде са?

Той вдигна ръцете й до устните си и в мрака притисна кокалчетата й до зъбите си. Отдалечените гласове продължаваха да се чуват.

— Как ще ни намерят? — попита Маргарет малко уплашено.

— Дяволски добър въпрос — отговори Хънтър. — Още повече като си прикрила следите си. Добре си се справила, признавам. Лъжеш Челси, лъжеш и мен и ние се хващаме, защото никой не подозира, че си способна на това. И откъде си научила за този тунел?

— От старите вестници.

— А откъде взе револвера, по дяволите?

— Не исках да направя нищо лошо.

— Нищо лошо ли? Какви ги дрънкаш, дъртачко? Отвличането да не е добро? Отвличаш двама души, натикваш ги в тоя тунел и той се срутва.

„Той се срутва.“ Тунелът се срутил. Те бяха живи, но в капан. Кой ли тунел имаше предвид Хънтър? Имаше три тайни прохода. Само три. Челси изхленчи, но Джъд стисна ръцете й по-здраво и я спря. Тя благослови болката.

— Нали съм донесла запаси — опита да се защити Маргарет.

Гласът на Хънтър беше изпълнен с презрение.

— Бебешка храна и памперс. Няма да ни свършат работа без кислород, защото скоро ще имаме нужда точно от това.

— Боже! — ахна Джъд, после още по-високо: — Боже!

Челси неистово погледна нагоре и настрани.

— Но къде са те?

Джъд тръгна да излиза от тунела. Задърпа я след себе си и развълнувано каза:

— Помниш ли последния път, когато беше пиян? Когато трябваше да го прибера от Крокър? Тогава ми говореше за Кейти Лъв, за това как го пъхала в някаква дупка.

— Не дупка. Килер.

— Той каза дупка. Каза, че била тъмна, дълга и пълна с мръсотия. Има още един тунел. Щом Кейти Лъв го е навирала там, значи е излизал в старата барака.

— Но бараката е изгоряла! — викна Челси.

— Да. Но не и основите — каза Джъд, хукна нагоре по стълбите, после спря, обърна се и сграбчи Челси за раменете. — Стой тук. Ще събера хора, а Нолън ще докара оборудване. Първата ни работа е да им пуснем кислород. После ще укрепим тунела и ще започнем да копаем.

— От къде?

— Не знам, докато не видим как изглежда другият край. Ти ще стоиш тук, нали? Искам да си в безопасност.

— Аз искам Аби да е в безопасност! — извика Челси. Изведнъж си представи червеи, стари кокали и мръсотия по най-сладкото малко бебе на света.

— Тя ще е в безопасност — я убеди Джъд. — Знаем къде е. Знаем, че има храна. Знаем, че Хънтър е при нея. Ще ги извадим.

Той я целуна по устата, потупа я по гърба и затича нагоре през две, през три стъпала.

Челси се върна в тунела, клекна и се заслуша.

— Знам защо ме мразиш — казваше Хънтър. — Ти винаги си искала да имаш син и не си могла.

— Пометнах си момчетата! Просто не оживяха!

— И тогава Кейти ме е родила и аз оживях, а това те е подлудило.

— Той каза, че е уредил нещата! Каза, че тя ще даде бебето, само че не е знаел, че сте били две! Тя е дала едното, момичето, и е задържала теб!

Сърцето на Челси замря и тя го притисна с ръка. То отново заби, този път два пъти по-бързо.

Чу се неясно мърморене, после настъпи тишина. Тя сложи ръце на ушите си — за миг й мина абсурдната мисъл, че е оглушала. После чу някакъв звук, но той не беше на далечен глас, а на движение на човек зад нея.

Подскочи, обърна се и веднага разпозна очертания в светлината на мазето строен силует и разрошената коса на Оливър. Той мина през тунела, изсумтя и се отпусна на мръсната стена само на педя от нея.

— Чу ли какво каза тя? — попита Челси с висок треперещ глас.

— Чух — каза той.

— Вярно ли е?

— Предполагам.

Тя притисна още по-силно сърцето си, за да забави ритъма му. То подскачаше бясно като мислите й. Челси се опита да осъзнае това, което беше чула.

Кейти Лъв е имала две бебета?

— Никой не го разбра. Акушерката излезе с първото, второто е родила съвсем сама. След пет години намерихме Хънтър на пътя и Кейти мъртва, открихме дневника й и картините, които е нарисувала, и разбрахме.

— Кой разбра?

— Аз. Моят адвокат. Акушерката. Знаехме, че има момиче, което е родено и дадено за осиновяване, защото го видяхме. После видяхме Хънтър и разбрахме, че са били близнаци.

Близнаци. Тя и Хънтър. Челси се разплака.

— Маргарет се съсипа — продължи Оливър. — Бременността на Кейти Лъв беше голям удар за нея. Тя си мислеше, че ще се свърши с раждането. После се появи Хънтър и аз не можех да го пренебрегна, нали беше мое момче, но не можех да го кажа на хората открито, това щеше да я убие. Оттогава тя не е същата. Опитах се да й помогна да се възстанови, но това като че ли не даде резултат. Кълна се, никога не съм си мислил, че ще направи нещо подобно.

Челси плачеше тихо и, стиснала здраво прасците си, се люлееше напред-назад.

— Още щом се обади по телефона, за да се видиш с мен, разбрах коя си — каза Оливър. — Знаех, че си взета от семейство на име Кейн и че са те нарекли Челси. Не са много хората по света, които носят това име, както и тези, които намират пътя до Норич Ноч. А щом те видях, бях съвсем сигурен. Имаш същото лице. Носът е малко издаден, както и брадичката, но очите и устата са същите.

Челси си спомни първото си идване в града и се зачуди дали са я разпознали на улицата.

— Защо другите не видяха приликата?

— Те не гледаха като мен — той изсумтя недоволно. — Не знам защо Кейти въобще се беше омъжила за този простак Хенри Лъв. Докато бяха заедно, той не направи нищо за нея. Сама й беше много по-добре.

— Много по-добре? — извика Челси съкрушено. — Ти си й направил бебе, после си я изоставил. Допуснал си хората от града да я отхвърлят.

— Нямах друг избор. Въобще нямах друг избор. Обичах Кейти, но Маргарет беше моя съпруга. Трябваше да мисля за нея и за дъщерите си.

— И положението си в града.

— И за това, и недей да се подиграваш, госпожичке, защото тези неща имат значение.

— Но като си знаел коя съм аз, защо допусна да дойда тук? Защо допусна да се намеся в компанията?

— Пак нямах избор. Компанията беше пред фалит. Никой друг не предлагаше помощ да я възстановим.

— О, боже! — въздъхна Челси.

Тя затисна слепоочията си с юмруци. Твърде много и твърде бързо й бяха дошли някои неща. Чу рев през мръсната стена — разкъсващ сърцето звук — и изплака в отговор. В същото време откъм мазето се чуха гласове и тропот. Нолън и неговите хора бяха пристигнали.

— Махай се оттук, Оливър — нареди Нолън и й протегна ръка. — Хайде, Челси. Трябва да пробием дупки да влезе въздух. Джъд е на другия край. Започват с лопати.

Челси взе ръката му и излезе на светло в мазето. Избърса сълзите от бузите си и временно отхвърли настрана всичко, което току-що беше научила. Единственото, което имаше значение сега, беше да се спаси бебето й. И Хънтър. Нейният брат близнак. Очите й пак се напълниха със сълзи и тя каза разтревожено:

— Единият край на тунела вече се е срутил. Какво ще стане, ако всичко падне?

— Няма. Щом прокараме тръба с въздух, Хънтър и бебето ще дойдат отсам, а онези оттатък ще скъсяват тунела, докато копаят. Довери им се, Челси. Те знаят какво правят.

Джъд със сигурност знаеше. И не би допуснал да се случи нещо на бебето. Челси предполагаше, че би пожертвал първо себе си — не че тази мисъл й носеше облекчение. Ако нещо му се случеше, тя щеше да умре, както щеше да умре, ако нещо се случеше на Аби.

Да, обичаше го. Не беше дошла да търси любов, когато пристигна в Ноч, но я намери у Джъд. В началото беше потиснала чувствата си и ги бе свела само до сексуална връзка, но сега имаше толкова много повече неща. Тя харесваше как той ръководи работниците, как се отнася с клиентите, как държи Аби в свитата си ръка и пъха с лъжица в устата й ябълковото пюре, как нощем лежи до нея и диша в косите й. Джъд Стрийтър не беше празен човек. Беше компетентен и интелигентен, чувствителен и мил. Той беше всичко, което тя искаше да бъде един мъж. Всичко.

Една ръка я обгърна. Беше Дона, мъчеше се да я утеши. Дона, която Челси беше харесала още отначало, Дона, сестрата, която винаги беше искала, но не бе знаела, че има, Дона, която като Джъд беше скъпоценна находка.

Те стояха една до друга, загледани в тунела. След малко Нолън се присъедини към тях и Челси попита:

— Те знаят ли, че сме тук?

— Хънтър знае. Маргарет само бръщолеви несвързано. Той се опитва да я накара да млъкне. — Нолън съчувстващо погали Дона по врата. — Мисля, че се е побъркала.

Дона улови ръката му и с изпълнен с вълнение глас каза:

— Тя има нужда от помощ. От много време има нужда от помощ.

Внезапно на Челси започнаха да й се изясняват много неща. Вероятно Маргарет й беше звъняла късно през нощта. И сигурно тя беше подпалила плевнята. Тя караше камион на компанията и имаше свободен достъп до него, без дори да ходи до Мое Ридж. По същия начин имаше достъп и до ботушите на Оливър — дванадесети номер, и до инструментите, с които бяха прерязани телефонните кабели, а Челси подозираше, че знае и как да ги прекъсне.

Маргарет беше желязна, когато опреше до омраза.

После я порази една неочаквана мисъл.

— Чаят ми! Тя е сложила нещо в чая ми. Бутна го, после ми даде нова чаша. Сигурно е сложила нещо в нея. Затова ми беше толкова зле — стъписа се. Но тогава бях бременна. Бебето можеше да пострада. Как е могла?

Могла е. Водили са я демони, вероятно вилнеели в нея от години насам. Но от това на Челси не й ставаше по-леко, особено като се имаше предвид сегашното тежко положение.

— Защо се бавят толкова?

— Пробиват внимателно. Тук земята е здрава, но като се има предвид какво е станало на другия край, не искат да рискуват.

— Колко трябва да пробият?

— Пет, може би шест стъпки.

— Как мислиш, двата тунела били ли са свързани?

— Сигурно. Робите бегълци са бягали от закона. Трябвало е да имат начин да напуснат къщата, без да ги хванат. И сигурно са минавали под земята оттук до бараката, а после са изчезвали в гората.

След няколко минути от тунела се чу вик — тръбата беше прокарана. Мисълта, че Хънтър и Аби няма да се задушат, я поуспокои, но тя отчаяно искаше да знае какво става и разтреперана се вмъкна в тунела, разблъсквайки работниците, които вече излизаха. Стигна дъното, вече осветено от силен фенер, и извика в тръбата:

— Хънтър?

— Чувам те — извика Хънтър в отговор. — Тя е добре, Челси. Добре е. Не е много по готовите храни, но като огладнее достатъчно, няма къде да иде. Сега спи на рамото ми.

Челси не знаеше дали да плаче, дали да се смее. Затова стисна очи и направи и двете.

Нолън се промуши покрай нея и викна на Хънтър:

— Как е Маргарет?

Гласът на Хънтър стана по-груб.

— Тук е, до нас. Господи, тя се опита да ме замеси в отвличане. Какво пък толкова й преча? Глупав план, но тя изглежда е решила, че градът ще си помисли най-лошото за мен. Мислила си е, че ще ме тикнат в затвора, а Челси така ще се разстрои, че ще се разкара в Балтимор завинаги.

Челси се наведе към тръбата.

— Защо не ми каза, Хънтър? Ти знаеше за мен… за нас от доста време, нали?

Толкова неща й се изясниха — защо беше изчезнал, след като беше видял шофьорската й книжка, защо й бе показал рисунките на Кейти, защо бе идвал в Боулдърбрук така често, особено след раждането на Аби. И ключа — тя се питаше какво е това, което знае за ключа и не го казва.

И тъкмо пак да го попита, той извика:

— Чувам удари в другия край.

— Стой, където си! — викна й Нолън. — И внимавай! Чакай!

Челси обаче не можеше да чака, поне не тук. Ръцете я сърбяха да подържи Аби. Искаше да го направи в мига, в който бебето видеше светлина.

Навън вече се свечеряваше. Двете с Дона изтичаха зад къщата, минаха покрай мястото, където беше старата плевня, после пресякоха боровата горичка и продължиха през ливадата към струпаните мъже и коли. Старата барака беше изгоряла до основи и се виждаше голяма шахта, стеснена в единия край като тунел. Бяха запалили и прожектор, но Челси не можеше да види нищо.

Тя скочи долу, но Мърфи я спря на входа на тунела.

— Опасно е! Не го притеснявай излишно.

— Искам да я видя — примоли се Челси.

— Ще я изнесе по-бързо, ако не го разсейваш.

И тя зачака. Хапеше устни, после нокътя на палеца си. Наведе се да види какво става, после отстъпи назад. Обви ръце около гърдите си, за да удържи притока на мляко и се облегна на Дона.

Чу лая на Бък и виковете от вътрешността на тунела и почти изпищя. Хукна напред, прикрила устата си с ръка, и изведнъж чу плача на Аби — все по-близо и все по-ясен, и тогава се показа Джъд. Държеше я на ръце. С победоносна белозъба усмивка, цял в мръсотия, той я подаде на Челси, а тя я прегърна и я зацелува. Косата на Аби беше сплъстена, дрехите й бяха раздърпани, цялата беше опикана и много мръсна, но беше топла и жива.

— Събуди се и се уплаши от цялата суматоха — обясни Джъд, но Аби вече бе спряла да плаче.

Челси обаче не беше. Тя плачеше и прегръщаше Джъд, плачеше и прегръщаше грижовния Хънтър, плачеше и прегръщаше Дона и най-вече плачеше и прегръщаше Аби, която, успокоена в ръцете на майка си, наблюдаваше суматохата с разширени от любопитство очи.

Някъде между плача и прегръдките Челси осъзна, че извеждат и Маргарет от дупката. Оливър я държеше за ръката. Дона тръгна към тях. Челси погледна Маргарет над малката мръсна глава на Аби, помъчи се да изпита омраза, но не можа. Маргарет беше стара и победена. И имаше нужда от помощ.

 

 

Хънтър си отиде, за да вземе душ, но първо трябваше да обещае на Челси, че ще се върне. Джъд би предпочел да бъде сам е жените си, но разбираше Челси. Тя току-що беше научила, че има брат — брат близнак.

Отнесоха Аби вкъщи, където всички я посрещнаха с бурни ръкопляскания и нетърпеливи прегръдки. Имаше безброй възклицания, радостни усмивки, безкрайни благодарности и след това, най-сетне, заминавания и блажена тишина.

После се качиха в банята, влязоха във ваната — Хънтър, благословена да е мръсната му кожа, беше причинил доста проблеми на Челси, докато я сложи — напълниха я, хвърлиха мръсните дрехи на купчина и влязоха и тримата заедно. По принцип не го правеха за първи път, но все пак беше първи, защото във Върмонт Аби още не се беше родила, и вътре, след като мръсотията изтече в канала и ваната пак се напълни с чиста топла вода, отмиваща и последната частичка от напрежението им, Джъд настани Челси удобно между коленете си, докато тя даваше на бебето да суче.

Челси изпъшка от удоволствие.

Джъд изпитваше същото задоволство, и то по-дълбоко от когато и да било. Сякаш някаква мембрана вътре в него се беше скъсала, докато се бе тревожил за Аби, и сега чувствата стигнаха до недостъпни преди места. И той разбра, че е получил това, което беше искал от живота. Нямаше да е по-щастлив, ако беше в Денвър или Сан Франциско, или Хонолулу, и нямаше да бъде, не би могъл да бъде по-щастлив с друга жена. Чувстваше, че Челси знае това. По-важното беше, че той усещаше, че тя му отвръща със същото, което означаваше, че тя нямаше да го остави така, както Ема бе оставила Лео — а пък за Джанийн дори не му се мислеше.

Той махна няколко мокри кичура от бузата и врата й, после избърса гръдта й. Очите на Аби бяха полузатворени, мъничките й пръстчета трепваха и стиснаха набъбналата плът. Джъд леко ги докосна и тя веднага хвана пръста му.

— Нали е прекрасна? — прошепна Челси.

Джъд я целуна по слепоочието.

Тя вдигна глава и го погледна в очите.

— Тя е прекрасна, ти си прекрасен, всичко е прекрасно. Не искам да свършва. Никога. Не искам никога да те загубя и повече от всичко не искам да загубя нея. Няма да си отида, Джъд. Независимо от това какво ще стане през юни, няма да си отида. Чуваш ли ме?

Той се усмихна.

— Как няма да те чуя! Ти крещиш.

— А ти ще заминеш ли?

— Не мога. Имам много работа.

— Работата не те ли отегчава?

— Работата е добра.

— Не искаш ли да отидеш някъде другаде?

Той се престори, че обмисля тази възможност, после сви рамене.

— Бих могъл да прекарам известно време в Балтимор. Може би и малко в Нюпорт. Но не знам дали животът ще бъде същият, ако няма да мога да се върна тук.

И тогава тя го целуна и когато всичко свърши, когато се сгушиха един в друг и загледаха своята плът и плътта на бебето, къдриците и вдлъбнатините, трапчинките, луничките и косите, които ги различаваха един от друг, Джъд разбра, че няма да бъде удовлетворен, докато неговите жени не вземат името му. Челси Кейн Стрийтър. Абигейл Кейн Стрийтър. О, той щеше да даде време на Челси, за да каже „да“, но тя щеше да го каже, а ако се опънеше, той можеше да свика на помощ много хора. Дона щеше да я натисне. Хънтър щеше да я натисне. Всеки работник от „Плъм Гранит“, който фигурираше във ведомостта и ценеше работата си, щеше да натисне. Дори и Кевин щеше да натисне. Джъд беше сигурен в това.

И така. Беше решено. Той беше доволен.

 

 

Хънтър дойде след единадесет, след него дойде и Дона. И двамата не се притесняваха от часа, Джъд и Челси също.

Дона все пак отказа да седне. Нямаше да стои дълго.

— Местя се в голямата къща — каза със знаци тя. — Татко ще води мама на лечение. Съгласи се, че Джоши и аз трябва да живеем там, докато тях ги няма.

— С Матю ли? — попита Челси.

— Без.

Челси си помисли за Нолън и въздъхна.

— Най-сетне!

Дона кимна. Прегърна Челси и нещо в прегръдката й показваше, че са кръвно свързани. Имаха толкова много неща да си кажат — но друг път.

— Ще дойдеш ли на закуска утре сутрин? — попита със знаци Челси.

Дона кимна, после се обърна към Хънтър и каза на глас:

— Сгреших също като майка ми. Знаех кой си. Трябваше да кажа.

Хънтър само поклати глава. Прощаваше й.

— Не си могла. Нали живееше с тях.

Тя докосна ръката му и му благодари с безмълвна усмивка.

Хънтър я гледаше как си тръгва, а Челси гледаше него. Той я очароваше. И с черните си дрехи, и с кестенявата си коса, и със златната обеца — с всичко. Очароваше я мисълта, че е неин брат. Още отначало го беше харесала, харесваше го, защото беше различен, защото беше смел. Помисли си за деветте месеца, които бяха прекарали заедно, за самотното си детство и вечното чувство за празнота, и се запита дали едното е свързано с другото.

Хънтър усети, че го гледат, и се обърна. Тя се усмихна.

— Близнаци. И в най-смелите си мечти не съм допускала това. Толкова е трудно за вярване.

— Не чак толкова — каза Джъд, докато се сгъваше на ниското кухненско столче. — Знаете ли, много си приличате.

— Защо не съм забелязала?

— Сигурно, защото търсеше друго.

Тя пристъпи към него, прегърна го през врата, потърси топлината на тялото му, но се обърна към Хънтър:

— Всъщност Кейти казала ли ти е, че имаш близначка?

— Не. Тя имаше тайни. Аз бях едната, но имаше и други. Тя често говореше за някакво момиченце. Мислех, че е по-голяма моя сестра. Чак когато разбрах някои неща — че си родена тук, че сме родени на една и съща дата, че си осиновена — чак тогава картината ми се изясни. Пък и ключът…

Челси го извади изпод тениската си и поглади сребърните извивки.

— Твой ли беше?

— Той е от една музикална кутия. Беше на Кейти. Подарил й я Оливър, а той я взел от Зий, който пък я донесъл от Италия.

— Като часовника в бръснарницата?

— Да — Хънтър се взря в пода и потъна в спомени. — Обичах тази музикална кутия. По цели часове седях и я навивах, гледах как се местят фигурите, слушах музиката, после пак я навивах. Тя не ми я даваше всеки ден. Кутията беше специална награда. Но аз я харесвах, наистина я харесвах. За мен тя беше… — той спря, за да потърси думи, — мисля, че олицетворяваше свободата. Показваше ми един свят, до който нямах достъп. Тормозех я, за да ми позволи да играя с нея, искам да кажа, наистина я тормозех, нарочно я вбесявах — той пое дълбоко дъх и тъжно въздъхна. — И така стана всичко.

— Кое? — прошепна Челси.

Той я погледна в очите.

— Веднъж толкова я ядосах, че тя ми се накара, взе ключа и хукна към града. И никога не го видях, докато не дойде ти.

— Но защо го е направила?

Трябваше й време да осъзнае факта, че Кейти е и нейна майка. Все още я чувстваше чужда, а сега, заради Хънтър, дори я мразеше.

— Каза, че не заслужавам да пускам музикалната кутия. Каза, че и „тя“ трябвало да има нещо и щяло да е справедливо, ако кутията е моя, „тя“ да има ключа. От този ден музикалната кутия стана моя.

— Но ти не си могъл да я навиваш без ключ.

— Точно така — Хънтър се облегна на плота, кръстоса крака и пъхна ръце под мишниците си. — След това аз наистина побеснях. Тормозех я ужасно дни наред. Отказвах да ям. Отказвах да говоря. Отказвах да чета, да пиша или да правя каквото и да било от нещата, на които ме беше научила — той извърна поглед. — И тогава тя изпадна в депресия. Всъщност тя въобще си беше малко смахната и често си говореше сама. Мислех си, че това е нормално. Но когато изпадна в депресия, непрекъснато си говореше сама, люлееше се в стола и ме гледаше вторачено. Мислеше си, че съм откачил, и обвиняваше себе си.

Челси стисна ръката на Джъд. Той я прегърна по-здраво.

— Искаш да кажеш, че се е самоубила ли?

— Не — кротко отвърна той. — Искам да кажа, че тя просто се отказа от борбата. Изпадна в някакъв транс, непрекъснато си мърмореше нещо. И веднъж стана от стола, залитна, падна и си удари главата в ръба на масата. И това беше.

— О, Хънтър! — въздъхна Челси.

Съчувстваше му повече, отколкото на Кейти. Та той е бил още дете, съвсем неподготвено за истинския живот.

Отдръпна се от Джъд, пристъпи към Хънтър и хвана скръстените на гърдите му ръце.

— Много ми е мъчно, че е трябвало да се справяш с това съвсем сам.

Той сви рамене.

— Оцелях. Веднъж ти казах, че не беше толкова зле. Тя ме обичаше — той замълча. — Непрекъснато ме рисуваше. На някои от първите рисунки съм точно като Аби. Ще ти ги покажа. И моделите й за кувертюри. Те са в раклата с рисунките й. Рисунките, над които ти плака — той млъкна за момент, после възкликна: — Нямаше да позволя нищо да се случи на Аби. Тя е и моя плът и кръв.

Челси се усмихна и кимна. Гърлото й се беше свило. Пак щеше да се разплаче.

— Добре де — смени темата Хънтър. — Какво ще правиш сега, след като знаеш, че той е твой баща?

Челси не се беше замисляла много над този въпрос, особено при вълненията тази вечер.

— Не знам — каза тя, докато обмисляше възможностите. — Едва ли кой знае какво. Може би ще ида да видя истинския си баща.

Да, точно така. Сега, след като знаеше коя е, щеше да направи точно това. Ще се върне вкъщи и ще види Кевин. Ще представи Аби на дядо й, дори на Карл, ако се наложи. Искаше Кевин да опознае Джъд, да се запознае и с Хънтър. Е, вероятно щяха да се намразят, още повече като се имаше предвид, че Хънтър бе въплъщение на дивата страна у Челси. И все пак тя искаше да ги запознае. После й хрумна друга мисъл и тя пак се просълзи.

— Какво има? — попита Хънтър.

— Просто си представих какво ли би било, ако мама и татко бяха осиновили и двама ни. Щяхме да израснем заедно. Животът ти щеше да бъде по-лек.

— Но нямаше да имам Кейти. Нямаше да имам нейните рисунки и кувертюри. Нямаше да имам спомени от това как тя чете приказки — той се усмихна насила. — Нямаше да бъда така див. Какъв ли майтап щях да бъда?

Челси се засмя.

— Нямаше да имам и музикалната кутия — вече сериозно довърши той.

— Къде е тя сега? — прошепна Челси.

— У нас — също така тихо каза Хънтър.

— Мога ли да я видя?

— Сега ли?

Тя кимна. Беше чакала толкова дълго.

— Ключът е тук. Не искаш ли да го използваш след всичките тези години?

И веднага се сети, че той го е използвал. Изгледа го възмутено.

— Ти!?

Хънтър небрежно сви устни — всъщност точно това я привличаше у него и пак то го правеше хубав.

— Ти и твоят юнак заминахте за Нюпорт — каза той. — Помислих си, че няма нищо лошо да се позабавлявам малко.

— И затова открадна ключа?

— Взех го само за малко.

— Защо не го задържа? Нямаше да разбера.

— Тя искаше да е твой. И той е твой. Освен това сега вече не е същото. Искам да кажа, кутията си е много хубава, но на уредбата си слушам каквото искам. Свободен съм. Видях и другия свят. Не ме разбирай погрешно. Много си обичам кутията, но не заради музиката й. Нали е подарък на майка ми от баща ми.

До днес Челси не знаеше, че Хънтър е сантиментален, но пък и не знаеше, че й е брат, а това говореше много зле за интуицията й.

— Донеси я — помоли го тя.

Хънтър хвърли на Джъд такъв поглед, че на Челси не й беше трудно да го разбере.

— Не се притеснявай — каза тя с усмивка. — Той ще си получи своето. Сега е време за нас. Донеси я. Моля те.

 

 

За втори път тази нощ го ядосаха. След като беше изживял един дяволски мъчителен ден, получил внезапно откровение и взел жизненоважни решения, притискал голото тяло на Челси до своето, докато тя кърмеше бебето си — а това сто на сто беше най-еротичното нещо на света, което един мъж можеше да изпита, сега той искал „своето“. И му го казаха право в очите. И все пак…

Хънтър беше като светкавица — пет минути до тях, пет обратно. А и Аби се събуди и почна да си играе и след травмата, която беше изживяла, независимо дали я помнеше, или не, на никого не му даваше сърце да я приспива пак, най-малко пък на Джъд.

А после всичко това нямаше значение, защото се случи едно от онези неща в живота, които се запечатват в ума и остават завинаги. Челси държеше Аби в скута си, а Хънтър извади музикалната кутия. Беше прекрасна. Беше сребърна като ключа и извита като полумесец. Над оркестъра имаше мъничък навес, а самият оркестър беше от петима музиканти — диригент, цигулар, виолончелист, тромбонист и арфист.

Челси свали ключа от врата си, даде го на Хънтър и той нави кутията. Фигурите започнаха да се движат, всяка като истинска, и се разнесе нежен мелодичен звън. Челси затаи дъх. Аби размаха ръчичка и Хънтър се пресегна и я хвана така нежно, че Джъд се трогна.

Дали се чувстваше отхвърлен? По никакъв начин. Седеше на най-хубавото място и наблюдаваше истински семеен портрет. И той щеше да се включи в него, но по-късно. Можеше да почака. За хубави неща — винаги.

Край