Барбара Делински
Сълзите на гранита (20) (Страстите на Челси Кейн)

Глава деветнадесета

— Трябва да се роди през февруари — каза Челси и зачака реакцията на Кевин.

Искаше той да се усмихне. Искаше да е развълнуван като нея. Той беше неин баща, това беше нейно дете. Искаше между тях да има хармония.

Но той продължаваше да стои объркан, замаян, слисан. Тя знаеше точно какво става. Кевин беше пунктуален и се опитваше да изчисли кога е забременяла, да си спомни къде е била тогава и с кого и в същото време да преодолее шока.

Чудеше се откъде да започне, когато Джъд се изправи зад нея. Не я докосна, просто застана до нея за подкрепа.

— Станало е много бързо — каза той.

— Винаги става бързо — подигра го Кевин и пак погледна Челси. — Февруари. Сега е октомври. Половин бременност. Защо не ми каза?

Въпросът отекна в главата й. Беше си го задавала толкова често. Но нали беше направила всичко възможно, беше взимала най-правилните за момента решения.

— Нямаше кога. Щях да ти кажа на Четвърти юли, но ти не дойде. Щях да ти кажа на Празника на труда, но ти имаше други планове и не дойде на моите открити врати в Ноч. Исках да ти кажа лице в лице, не по телефона.

— Как разбра, че сега ще съм тук?

— Не знаехме — каза Джъд, преди тя да си отвори устата. — Просто предположихме. Вие не отговаряхте на телефона в Балтимор, а и доколкото Челси знаеше, нямахте планове да ходите другаде.

Челси хвърли на Джъд любопитен поглед. Кевин също.

— Случайно ли забременя? — попита той Челси.

— По принцип не — отговори Джъд.

Кевин се намръщи, което можеше да се очаква. При него нещата бяха или бели, или черни, нямаше полутонове.

— Или е било замислено, или не.

— Не беше. Но бебето е желано.

— Нали ми каза, че не искаш да имаш деца, докато не разбереш коя си — каза Кевин на Челси. — Да не би изведнъж да си открила?

— Не.

— И въпреки това забременя? — Кевин изглеждаше разочарован. — Не виждам пръстен — той се втренчи в Джъд. — Бебето незаконородено ли ще бъде?

— Не, стига Челси да не го иска.

Челси го погледна още по-любопитно. Тя не можеше да се омъжи за Карл и той го знаеше.

— Тя не винаги знае кое е най-добро за нея — каза Кевин.

— Знам — възрази Челси.

Той я изгледа сърдито.

— Очаквах това, когато беше на седемнадесет и се мотаеше с онази сбирщина хипита, но не и сега. Предполага се, че сега си голяма, че вече си отговорна. Това ли ти е отговорността — да родиш извънбрачно дете? Така ли почиташ паметта на майка си?

Все едно, че я удари през лицето. Но Кевин не спря, а продължи да налива масло в огъня.

— Аби искаше внуци, аз също и ти имаше безброй възможности да го направиш по почтен начин. Вместо това ти чакаше и чакаше. Да не би възрастта да те подтикна? Да не би да си се отчаяла? Или просто си загубила представа за това кое е почтено и кое не е? На нищо ли не сме те научили? За Бога, Челси, ти имаш ли ум в главата?

Тя цялата трепереше. Да, Кевин беше тесногръд, цял живот го бе знаела. Но все пак оставаше въпросът с детето.

— Въобще ли не ти домиля?

— Как да ми домилее? Живееш там, където не бих искал да бъдеш за нищо на света, а сега си и бременна! Загубих те!

— Не, не си. Ще си идвам отново както преди. До следващия юни може и изобщо да се върна в Балтимор.

— Вие ще позволите ли това? — попита Кевин Джъд.

— Ако тя иска, все ще измислим нещо.

— За какво говориш? — погледна го Челси.

— Тя отказва ли да се ожени за вас? — попита Кевин.

— Още не можем да се разберем — отговори Джъд.

Внезапно й проблесна.

— Ау — каза тя и се отдръпна и от двамата. — Ау! — повтори по-силно и се втренчи в Джъд. — Какво си мислиш, че правиш?

Той посегна да я хване.

— Челси…

Тя отстъпи още една крачка и вдигна ръка.

— Не!

— Това е най-доброто, което…

— Не! — тя се загледа в баща си. — Тук има недоразумение заради твоето тесногръдие и неуспешните опити на Джъд да ни помири. Това бебе не е негово. То е на Карл.

— На Карл?

Беше се поуспокоила. Чувстваше се пълна със сила.

— Карл и аз бяхме заедно само веднъж. Стана към самия край, последно усилие да задвижим нещата. Докато открия, че съм бременна, не само че Карл вече беше с Хейли, но и тя беше бременна. Затова се ожениха така бързо. И затова не отидох на сватбата.

Кевин беше поразен.

— На Карл?

— Не съжалявам, че той се ожени за Хейли. Тя му подхожда много повече от мен — Челси се намръщи на Джъд. — Последното нещо, което искам, е да се омъжа просто заради детето — после се обърна към Кевин. — Не съм казала на Карл за бебето, защото няма смисъл. Един ден той ще разбере, един ден, когато няма да бъде толкова рисковано да му кажа. Винаги съм го обичала като приятел. Сега той ми даде нещо много красиво, поне много красиво за мен. Няма да е красиво за него, защото ще нарани Хейли и ще усложни живота им, ако се разчуе. Не мога да направя това — силата й започна да се стопява. — Ето една от причините, поради които се преместих в Норич Ноч. Не можех да стоя в Балтимор с Карл. Не можех да допусна той да види какво става с мен.

— Той щеше да се разведе с нея — възрази Кевин. — Том и Сиси щяха да го убедят. Щеше да се ожени за теб.

— Аз не искам това — извика тя отчаяно. — Татко, чуй ме. Карл и аз не се обичаме. Опитвах се да ти кажа това месеци наред, а ти отказваше да ме чуеш. Не бяхме добри любовници. Липсваше тръпката. Ако се бяхме оженили, щеше да е само въпрос на време да намразим и семейството, да се намразим и един друг, да намразим и бебето. Така е много по-добре. Аз съм много по-щастлива.

Кевин стоеше пред нея все още с палто, раменете му бяха увиснали, ръцете му безпомощно отпуснати. Гледаше я смаяно.

— Наистина съм по-щастлива — каза тя и се усмихна слабо. — И наистина очаквам с нетърпение да родя бебето. Щях да го очаквам с още по-голямо нетърпение, ако чувствах, че и ти го желаеш.

Знаеше, че е казала всичко важно и че ако остане, ще избухне в плач, затова прошепна:

— Уморена съм — и излезе от стаята.

 

 

Когато се върна, беше дълбока нощ. Не се чуваха гласове, само една лампа светеше в дневната и се отразяваше в големите прозорци, които гледаха към морето. Джъд се беше свил в ъгъла на дивана. Повдигна глава, когато образът й се отрази в стъклото.

— Къде е той? — попита тя меко.

— Отиде си.

Беше се страхувала, че ще си отиде, но докато лежеше в тъмнината в спалнята, не можеше да измисли как да го задържи. Прекоси дневната, отиде до прозореца и опря челото си на стъклото. Чувстваше празнота. Като че ли и тя, и бебето се бяха смалили.

Ръцете на Джъд я обгърнаха и тя не възрази. Имаше нужда от утеха и не се притесняваше какво мисли той за нея. Обърна се към него, зарови лице в рамото му и заплака. Не искаше, но сълзите просто потекоха и не можеше да ги спре. Вкопчи се в пуловера му като че ли беше въпрос на живот и смърт, като че ли той бе единственият източник на спокойствие в живота и в този момент.

Джъд не каза нищо. Просто помръдна ръце. Просто я прегърна по-здраво, докато тя плачеше.

Сълзите постепенно намаляха. Дишането й стана по-дълбоко и тя само от време на време потрепваше. Можеше вече да го пусне, но не помръдна. Прегръдката му я успокояваше, а тя още имаше нужда от успокоение.

— Съжалявам — прошепна Челси и долепи буза до гърдите му. — Той ме нарани много.

— И аз му казах същото. Казах му и други неща. Може би не трябваше. Може би аз го прогоних.

— Не. Тръгна си заради мен — гърлото й се сви. След минута тя проговори отново. — Така е, кажи-речи, откакто мама почина. Мисля, че когато ме гледа, си спомня за нея. Мисля, че щеше да е щастлив, ако можехме да си сменим местата.

— Но — каза Джъд. Приглаждаше кичурите на главата й.

— Мисля, че вече не ме обича. Може би никога не ме е обичал. И никога не е искал да си осиновят дете. Аби го е искала. Като се има предвид, че не са могли да имат собствено, сигурно е щял да бъде доволен изобщо да няма дете.

— Той те обича, Челси.

— Не достатъчно.

— Достатъчно, за да изтърпи лудориите ти навремето.

— Тогава я имаше мама. Тя беше буферът. Когато тя си отиде като че ли нищо не остана.

— Не. Има Норич Ноч. И бебето. Трябва му време, за да свикне.

Челси искаше да му повярва. Искаше да повярва, че Кевин ще дойде.

— Искам да бъде с нас на първия рожден ден на бебето, на втория и на третия, но се съмнявам дали изобщо ще дойде, когато се роди.

— Трябва му време.

— Е, аз нямам време — изплака тя. — Аз съм бременна, по дяволите, и това бебе непрекъснато расте. То няма да чака, докато татко поумнее. Какво му става?

Джъд измърмори нещо успокояващо и приглади косата й със здравата си ръка. С другата я притискаше към себе си.

Тя въздъхна, пое въздух и вдъхна миризмата на Джъд. Обичаше тази миризма. Тя беше свежа, ухаеше леко на цитруси, на честност, на мъж. Липсваше й.

— Какво да правя? Да продължавам да му се моля, да го поканя за Деня на благодарността? Или да изчезна от живота му и да му дам възможност да забрави, че изобщо някога е осиновявал дете?

— Това в никакъв случай — заяви Джъд.

— Може би той иска точно това.

— Нямаше да го кажеш, ако беше тук преди малко. Той беше развълнуван. Хората, които не дават пет пари, не могат да се развълнуват. Той има нужда от теб много повече сега, когато майка ти е мъртва, но те иска по свой начин. Иска те да играеш по неговите правила.

— Никога не съм успявала. Така че какво ми остава? Искам семейство. Празниците са предназначени за семейството и вече идват. Не искам да бъда сама.

— Няма да бъдеш сама. Ако не стане нищо с Кевин, можеш да прекараш празника с Лео и мен.

Челси вдигна глава. Не беше забравила какво каза Джъд на Кевин, как искаше да поеме отговорност за бебето й, как заяви, че ще се ожени за нея, когато тя пожелае. Не очакваше, че ще стигне чак дотам — доста тъпо предложение наистина — но все пак жестът му я развълнува дълбоко.

— Значи все още сме приятели? — предпазливо попита тя.

Джъд не си падаше по усмивките, затова дори съвсем слабото помръдване на устните му беше скъпоценно.

— Приятели сме.

— Още ли ми се сърдиш, че съм бременна?

— Да. Но това не пречи. Въпреки това можем да бъдем приятели. Ако за Деня на благодарността нямаш други планове, ще можеш да го отпразнуваш с нас. Татко хареса ябълковия ти пай — и прегорилата коричка, и всичко. Опитай с тикви и дори ако не си спомня нищо друго, ще те обикне завинаги.

 

 

Като се изключи сцената с Кевин, уикендът в Нюпорт беше точно това, от което Челси имаше нужда. Тя спа часове, хранеше се обилно и намери успокояващ компаньон в лицето на Джъд. Не беше толкова наивна да си мисли, че нещата няма да се изменят, когато се върнат в Ноч и животът я завърти. Но тази ваканция беше добре дошла. Не беше имала нещо подобно вече месеци.

И добре, че си отпочина, защото не бяха минали и пет минути, след като се върна в Боулдърбрук, и усети, че нещо не е наред. Влезе в спалнята и веднага видя, че нещата не са по-местата си.

— Някой е влизал тук — каза тя на глас и извика на Джъд, а той повика Нолън, който пристигна след броени минути.

Челси ги заведе в спалнята.

— Някой е влизал, докато ме нямаше. Някой е пипал нещата ми. Виждате ли тези снимки на шкафа? Аз ги бях подредили точно така. Но сега са изместени. Същото е и с книгите до леглото. Винаги слагам тази, която чета, най-отгоре, но сега не е там. А папката ми? Винаги я слагам с монограма нагоре. Сега е обърната.

— Когато се прибрахте, вратата беше ли заключена? — попита Нолън.

— Здраво заключена — отговори Джъд. — Нямаше признаци да е насилвана.

— Но някой е бил тук — настоя Челси.

Тя можеше да го почувства; можеше да го помирише. Беше ужасно.

— Нещо липсва ли? — попита Нолън, докато обикаляше и взимаше бележки кое къде е, проверяваше прозорците за счупени резета, пода за нещо изпуснато.

— Единственото нещо, което има по-значителна парична стойност, не е пипнато — каза Челси.

Това беше рубиненият пръстен на Аби, който тя пазеше в малка заключена кутия в тоалетката си. Погледна за него още като влезе и щом видя, че не е взет, не гледа за друго. Зае се с това чак сега.

Джъд тръгна с Нолън.

— Имаш ли някаква идея кой може да е прерязал телефонните кабели?

Челси седна до нощното шкафче, отвори кутията с бижутата си за всеки ден. Като че ли нищо не липсваше.

— Имаме отпечатък от крак — каза Нолън. — Мъжки работен ботуш, номер 12, тесен. В града има поне сто души, които носят тесни работни ботуши номер 12. Пообиколих из Корнър, задавах въпроси, но получих повече съчувствие, отколкото нещо друго. Челси им е направила впечатление. Харесва им, че се е погрижила за семейство Хоуви. Уважават я, че спасява гранитната компания.

Челси отвори малкото чекмедже на бюрото, което беше купила на една разпродажба, и провери съдържанието му. Паспорт, кредитна карта, най-различни документи — всичко беше непокътнато.

— Проверих всички беладжии — каза Нолън, когато тя се обърна към нощната масичка. — Но те имат алиби — той отметна глава. — Странна работа. Първо, мистериозните среднощни обаждания, после камион, който връхлита на банкета призори, срязани телефонни кабели, запалена плевня, а сега и вмъкване, без да е откраднато нищо.

— Има откраднато — каза Челси.

Сърцето й биеше силно. Тя разбута нещата в чекмеджето, но без полза. После съкрушена погледна Джъд.

— Ключът ми. Няма го.

 

 

Джъд искаше Челси да се пренесе при него, но тя отказа. Тя обичаше Боулдърбрук. Искаше да бъде там. Нямаше да се остави да я прогонят от собствения й дом. Пък и Джъд трябваше да се грижи за Лео.

Съгласи се Бък да остане при нея за известно време. Той щеше да я извести, ако се появеше някой натрапник. Освен това се съгласи да нарисува сребърния ключ за Нолън.

Загубата на ключа я сломи, както и продължителното мълчание на Кевин. През дните след тяхното спречкване в Нюпорт тя не преставаше да се надява, че той ще се успокои и ще премисли, но той не се обаждаше. Хорът от детски гласове също изчезна, което беше жалко, тъй като телефонната компания й сложи подслушвателно устройство. Този, който й се обаждаше, беше страхливец. Или беше така, или пък старите номера му бяха омръзнали и сега измисляше нови. Какви ли щяха да бъдат?

Джъд беше загрижен за нея и това я радваше. Обаждаше й се, идваше и въпреки че понякога Челси искаше повече — бебето в корема й не можеше да отклони мислите й от по-интимната, гореща тръпка дълбоко в нея — разочарованието й беше нищожна цена за приятелството му.

 

 

Дона имаше свои планове за Деня на благодарността. Беше ги направила веднага след Празника на труда и бе все по-решена да ги осъществи след случилото се между Челси и Кевин в Нюпорт. Знаеше, че трябва да се бори. Промените не бяха лесни при семейство Фар. Но те й го дължаха. Дължаха й много, като се имаше предвид всичко, което търпеше от Матю. Тя не искаше развод, а само услуга, и не я интересуваше дали за Фар празниците са нещо свято. Беше платила с кръвта си правото да покани още четирима души на вечеря.

Първо трябваше да говори с Луси Фар. Вдървена жена, без чувство за хумор, свекърва й беше прекарала най-хубавите си години също като нея — да помага на съпруга си в магазина. Никога не беше била лидер, но беше от този тип изпълнители, които могат да се справят с почти всички поставени задачи. И както всеки ноември, сега задачата й бе да организира и подготви вечерята в Деня на благодарността.

Връзката между нея и Дона беше странна. Те не бяха приятелки, нямаше кой знае какво да си кажат, но се уважаваха. Дона си мислеше, че Луси й съчувства за тежката работа, след като самата тя я е вършила години наред. Мислеше си също, че Луси й съчувства за това, което тя трябва да изтърпява от Матю, и въпреки че свекърва й не й беше казала нито дума, Дона можеше да разбере защо. Луси беше майка на Матю. Нейната преданост по право му принадлежеше, независимо от това какви ги върши.

Според Дона две неща в живота на Луси й доставяха удоволствие — внуците й и да закупува стоки за магазина. Затова реши да се обърне към нея в деня, когато свекърва й се прибра с цял товар вълнени шалове, тъкани на ръка от някаква жена в Питърбъро. Шаловете бяха разкошни и Луси беше доволна.

— Идеални са за предната витрина — каза тя на Дона. — Ще ги сложиш, нали?

Дона хареса шаловете и вече си представяше как ще ги подреди.

— Утре сутрин — обясни тя наполовина със знаци, наполовина с думи. Двете с Луси най-често общуваха по този начин — компромис между нежеланието на Луси да кима и на Дона да говори. Действаше.

— Ще бъдат добри за коледни подаръци. Луси? Подготвяш ли вече вечерята за Деня на благодарността?

— Още не — каза Луси — има още цял месец.

— Колко души ще дойдат? — по изчисленията на Дона щяха да са около тридесет.

Луси потвърди предположенията й и вдигна поглед от шаловете.

— Защо питаш?

— Чудех се дали мога да поканя няколко приятели.

Луси се намръщи.

— Приятели?

Не че не знаеше какво е да имаш приятели, но в семейство Фар снахите обикновено не канеха приятели.

Дона продължи, като използваше последователно ръцете и гласа си.

— Челси Кейн е сама. Тя е важна за Ноч. Трябва да я поканим.

— Челси Кейн е бременна — каза Луси строго.

— Още една причина да я поканим. Тя е бременна и семейството й не е тук — Дона бързаше, тъй като я беше страх, че ще загуби кураж, ако не каже всичко наведнъж. — Искам също така да поканя Джъд и Лео. И Нолън.

Луси я оглеждаше неодобрително и мълчаливо, после попита:

— Още някой?

Дона кимна за „не“.

Свекърва й взе един шал от купчината и го заразглежда.

— Знаеш, че не мога да го направя.

— Защо?

— Защото просто не може да каним половината град.

— Четирима души — показа със знак Дона и каза: — Всички са много важни.

Луси пак я погледна.

— Защо Джъд Стрийтър да е важен?

— Той управлява компанията на баща ми.

— А Нолън Маккой?

— Той се грижи за Челси. Напоследък й се случват страховити неща.

— Нямаше да й се случват, ако си беше седяла там, където й е мястото.

Дона имаше какво да възрази, но най-важното вече беше казано. С годините тя се беше научила да не се мъчи да говори без причина. Трудно се оправяше с думите. Беше се научила да напипва същественото, а в този случай същественото беше да спечели Луси на своя страна.

— Да поканим Челси ще бъде добре за Фар — обясни тя с широки жестове.

— Откъде накъде?

— Тя има пари. Много е важна за града. След някой и друг ден всички ще я канят на вечеря. Трябва да сме първи — Луси я гледаше внимателно. — А хората от Корнър я харесват. Ако я поканим на вечеря, ще харесат и нас повече и ще идват да пазаруват в магазина.

Тази мисъл впечатли Луси. Дона го разбра по изражението й. После свекърва й поклати леко глава и се намръщи.

— Емъри изобщо няма да поиска да ме чуе. Джордж и Оливър няма да одобрят.

Дона махна с ръка в знак на досада, много по-изразителен от всякакви думи.

— Емъри да си се разправя с тях — каза тя на глас. — Фар трябва да водят. Челси много отдавна трябваше да бъде поканена на вечеря.

Луси изглеждаше разколебана.

— Но тя е бременна и няма съпруг.

— Още една причина да дойде и Джъд. Той й е като съпруг.

— Тя твърди, че той не е бащата.

— Има ли значение?

— В Ноч да.

— Навремето. Нещата са се променили. Фар също трябва да се променят, или ще изостанат. Искаш ли другите да ни изпреварят?

Луси изглеждаше така объркана, че Дона я съжали, но не чак дотолкова, че това да охлади чувството й за победа. И за да използва предимството си, попита със знаци:

— Може ли да ги поканя?

— Не. Не. Още не. Първо трябва да говоря с Емъри.

Дона вдигна един от шаловете и го опипа. Беше по-плътен от другите, палитра от наситено пурпурна, лавандулова и зелена вълна. Реши да го купи за себе си.

Докосна ръката на Луси с благодарност и каза:

— Ти ще убедиш Емъри да хареса идеята. И той ще се гордее с теб, че си му я предложила.

 

 

Ако всичко вървеше съгласно идеалния сценарий, Луси щеше да подхвърли идеята на Емъри още тази вечер, да му изложи аргументите, които й беше дала Дона, и да получи съгласието му. Но Дона отдавна се беше отказала от идеалните сценарии и не се изненада, когато Луси не й каза нищо на другия ден, нито пък на по-следващия. Когато най-сетне събра кураж да я попита, Луси просто й обясни, че Емъри мисли по въпроса, което според Дона беше възможно най-лошото развитие спрямо идеалния сценарий. „Мисли“ означаваше, че ще го обсъди с Джордж и Оливър.

Помисли си да отиде с молба при баща си, но бързо се отказа. Оливър никога не се беше правил, че харесва Челси. Не приемаше идеята, че тя спасява собствената му компания. Освен това, той нямаше да послуша Дона. Тя не беше нищо.

Затова тя продължи да мълчи и да се надява на най-добрия изход.

Но Матю не премълча. Всичко стана на вечеря, четири дни след като за първи път беше обсъдила нещата с Луси. Дона беше излязла рано от магазина, за да заведе Джоши на зъболекар, което не мина без груби думи от страна на Матю — момчето трябвало да отиде само. За да заглади нещата, тя реши да приготви специална вечеря. Разбра, че ще има проблеми, още щом той влезе в трапезарията и направи кисела физиономия.

— Каква е тази воня?

Какво искаше да каже с това „воня“? Нали беше сготвила скариди — ястие, което той поръчваше винаги, когато отиваха на ресторант.

— По дяволите, да не е пармезан?

Тя поклати глава, постави каната с вода на масата и бързо се върна в кухнята. Молеше се Матю да хареса поне външния вид на ястията, та да превъзмогне „миризмата“, която си бе въобразил. Върна се с платото точно в момента, когато влезе Джоши.

Ангелчето на мама! Щом видя вечерята и очите му светнаха.

— Изглежда страхотно!

Матю сбърчи нос.

— Изглежда отвратително. Какво е това?

— Скариди с къри и патладжани и тиквички с ориз.

— Смъриди с къри? Какво е това смъриди с къри?

— Ска-ри-ди с къ-ри — повтори тя бавно и отиде в кухнята за гарнитурата.

Той не хареса и нея. Разбута зеленчуците като че ли очакваше да се разкапят, после погледна Дона въпросително.

— Цикория — каза тя.

— Виждам, че е цикория. Нали продавам цикория. Искам да знам какво прави в чинията ми!

— Ами салата от цикория.

Той се нацупи.

— Салата от цикория с къри и скариди, със зеленчуци и ориз… Защо не една нормална пържола с картофи и грах?

— Нали се оплакваш, че готвя все едно и също. И обичаш скариди. Реших да те изненадам.

— Изглежда чудесно, татко — каза Джоши.

Матю се втренчи в Дона.

— Парникови марули? Пълни сме с марули в магазина. И домати и краставици! Какво й е лошото на нормалната гарнитура?

Дона внимателно бе обелила и приготвила скаридите, зеленчуците също, бе сварила на пара ориза, за цикорията направи малинов сос. Не знаеше дали е наранена, или вбесена. Без да вдига поглед — не искаше да вижда какво казва Матю — тя зае мястото си на масата и започна да пълни чиниите от подноса.

Когато поставяше чинията на Джоши, без да иска долови края на фразата му: „… техните майки не могат да готвят толкова вкусно като мама.“

Погледът й се премести върху Матю.

— Тогава покани приятелите си тук и им дай да ядат тази помия, защото аз не мисля да я ям!

Той премести втренчения си поглед към нея, после вдигна подноса със салатата и го обърна. Зелено-червената купчина се разтече по бялата ленена покривка.

— Матю! — извика Дона.

— Наистина ли си мислиш, че ще ям този буламач? — погледът му се насочи към Джоши. Дона също се обърна към детето.

Джоши викаше:

— Това е простащина, татко! Нали винаги казваш нищо да не се изхвърли. Дори не си опитал салатата.

— Не, по дяволите! И няма да опитам и това!

Той замахна и подносът с вечерята излетя от масата на дъбовия под.

Дона се изправи разтреперана.

— Защо го направи?

Видя, че и Джоши се изправя и се замоли на Бога поне той да не усложни нещата.

Матю седна на стола си, хвана се за колана и се ухили.

— Това ядене не заслужава нищо по-добро. Изчисти го и сготви друго. Гладен съм.

Дона погледна боклука на пода и си помисли колко труд беше вложила в ястието. Беше го направила с най-добри намерения, но Матю не разбираше нищо. Нараняваше я с думи по същия начин, както често го правеше с опакото на ръката си.

— Веднага да изчистиш! — изрева той толкова силно, че тя усети вибрациите на думите му. — Гладен съм! И махни и това!

И блъсна остатъците от салата на пода.

Джоши тръгна към него, но Дона го опря.

— Как може да постъпва така! — вбесено заръкомаха Джоши.

— Той е в лошо настроение — бързо обясни тя със знаци.

Ръцете му пак се вдигнаха, пръстите му се раздвижиха.

— Загубила си толкова време да сготвиш! Ако не му харесва, да върви да яде в хана. И без това после ще иде там. Как го търпиш, мамо? Как можеш да живееш в една къща с него?

Нещо я прободе в ключицата. Тя се извъртя и видя Матю. Вилицата, с която я бе замерил, се изхлузи от пуловера й и падна на пода.

Джоши се нахвърли върху баща си.

Тя се изви назад и го улови за кръста, като пищеше:

— Не, Джоши! Заради мен, недей! Вземи си учебниците и иди у Пийт! Веднага!

Джоши се дърпаше отчаяно, после се предаде. Тя мина между него и Матю и вече по-тихо каза:

— Моля те, Джоши.

— Няма да те оставя сама с него.

— Всичко е наред, миличък.

Джоши изгледа баща си с омраза.

— Не е наред. Ти я биеш. Виждал съм те и съм ви чувал.

— Върви, Джоши — умоляваше Дона.

Ден след ден той ставаше все по-едър, навлизаше в пубертета, физически почти беше мъж. Но все още беше само на тринадесет. Как едно тринадесетгодишно момче можеше да се оправи с безсмислената жестокост? Като дете тя просто беше изключвала. Все още го правеше в някои отношения. Но не искаше това за Джоши. Искаше за него спокоен, уютен дом, какъвто тя самата никога не беше имала.

— Хайде — примоли се тя и като че ли най-сетне успя да го убеди, защото след един последен презрителен поглед към баща си той се обърна, взе си якето и учебниците от антрето и излезе.

Дона веднага взе подноса и коленичи на пода, без да обръща внимание на болката в ключицата си. Започна да прибира храната направо с ръце. Погледът й беше замъглен, но сълзите не помагаха. Вечерята беше унищожена.

Тя спря, защото на пода започна да се излива тънка струя вода. Вдигна глава и видя, че Матю бавно и нарочно излива каната. Призля й. Не знаеше какво го е прихванало, не знаеше какво ще направи след малко. Чувстваше се уплашена, унижена, разярена.

Изправи се, отстъпи назад и избърса ръце в полата си. Локвата на пода ставаше все по-голяма.

— Защо правиш това?

— Защото — подигравателно имитира Матю движението на устните й, — защото не заслужаваш нищо друго. Ставаш само за чистачка — изражението му внезапно се промени, бледите му сини очи се смразиха. — Да не си се побъркала да молиш майка ми да кани Челси Кейн на вечеря за Деня на благодарността?

Значи това било. Трябваше да се досети, трябваше да се досети. Луси е казала на Емъри, а той е казал на Оливър и Джордж. Един от тримата е казал и на Матю и сега тя ще трябва да плаща. Но, по дяволите, нямаше за какво да се извинява.

— Мислех, че ще е добре да дойде — каза тя колкото можеше по-спокойно.

Матю се втренчи в нея още по-сурово.

— Мразя тази жена. Знаеш, че я мразя. Мразя Джъд Стрийтър и малоумния му баща. И особено мразя Нолън Маккой — той грубо вдигна пръст срещу нея. — Виждам как те гледа. Ти си моя жена! Той не може да те докосва. И ти не можеш да го докосваш! По-добре запомни това, или ще си имаш много повече проблеми от една изсипана вечеря.

И в изблик на ярост той помете чиниите на Дона и на Джоши от масата. Порцеланът се разби на малки парчета, последваха го чашите — Матю една по една ги строши в стената.

Дона вдигна ръце пред очите си, за да се защити, но Матю грубо ги смъкна и изръмжа:

— Почвай да чистиш! И когато свършиш тук, ще се върнеш в магазина и ще изближеш и офиса и следващия път, когато хлапакът има час при зъболекаря, може да иде и сам. Давам ти покрив, храна и дрехи, а това не е безплатно. На какво повече може да разчита малоумница като тебе, дето не може и да говори като хората! На всичкото отгоре не можеш и да чуеш какво ти казвам!

Той сви презрително устни, мина покрай нея и излезе. След миг тя усети затръшването на външната врата.

Изисканата вечеря бе съсипана пред очите й, съпругът й грубиян беше излязъл. Дона се разтрепери. Облегна се на стената, притисна лакти към тялото си и се помъчи да усмири треперенето, но не успя. Тресеше се цялата и разумът не можеше да й помогне. Мислите й се лутаха в някаква празнота — смесица от омраза, обърканост, ненавист и страх. Беше се вцепенила — не можеше да се свлече на пода, въпреки че краката не я държаха; не можеше да отмести крака си, въпреки че беше стъпила на счупена чаша; не можеше да изплаче, въпреки че нямаше кой да я чуе. Хаосът от храна, порцелан и стъкло по пода се превръщаше в някакво сюрреалистично произведение на изкуството, в него имаше нещо толкова ужасяващо, че тя затвори очи.

Затварянето на външната врата сякаш отвори друга. Дълбоко в нея започнаха да се надигат дълги, бавни, мъчителни хълцания. Тялото й пулсираше с тях. Опряла глава и рамене в стената, тя стоеше, напълно обзета от тъмните сили на терзанието.

Загуби представа за времето.

След две, а може би след двадесет минути, тя почувства как възприятията й се връщат. Дишаше по-леко, треперенето намаля. Като след кошмар тя се чувстваше олекнала, успокоена, безсилна.

Обърса си носа и прекрачи през боклука. В кухнята свали всичките си дрехи, изми си ръцете, след това и лицето. Прокара мокри пръсти през косата си, развали кока и взе гребена. Не спря да се реши дори по стълбите.

След малко със сини джинси и пуловер под избелялото зимно яке, Дона излезе от къщи. Тръгна към парка, обърна гръб на църквата и дълго се взира в трите големи тухлени къщи. Красотата им беше фалшива, фалшиво беше и достойнството, скрито зад фамилните имена. Тя прокле деня, в който се беше родила Плъм, прокле деня, в който се беше омъжила за Фар. Прокле всичко, което я свързваше с Норич Ноч, защото знаеше, че не може да го напусне.

Със сухи очи и ръце, дълбоко пъхнати в джобовете, Дона тръгна да се разхожда. Отиде до магазина, след това мина покрай парка до хана, сви в една странична улица, после в друга. В прозорците мъждееха светлини, блуждаещи огньове, до които хората четяха или гледаха телевизия. Тя не надникна никъде. Не искаше да види какво правят другите. Не чувстваше нито студа, нито тъмнината. Тялото й беше вцепенено, разумът също.

Мина покрай пожарната, стигна до училището, обиколи ливадата, след това се върна и тръгна по пътя, който излизаше извън града. Искаше й се да върви и да върви и никога да не се връща, да започне нов живот на място, по-честно и по-състрадателно от Ноч. Хубава мисъл. Тя се усмихна замечтано. После се сети за Джоши и тръгна да се връща.

Знаеше пътя, но краката й сами отминаха тяхната улица и отново я отведоха в центъра. Дона пресече парка и сви в една тясна уличка, почти пътечка, между бръснарницата и пекарната. В дъното беше полицейският участък на Норич Ноч. Точно зад него беше малката къщичка на шефа на полицията.

Със спокойни, сигурни стъпки Дона отиде до вратата и леко почука. Нолън отвори и щом я видя, замръзна. Разбра, че се е случило нещо. Прочете го в очите й. Погледна я загрижено за миг, после хвана ръката й и й помогна да влезе.

Беше загрижен. Дона най обичаше в него това, че е загрижен. Не, грижовен. Затова не спря на прага, а продължи към обятията му. Затова вдигна лице за целувката му и му отвърна, затова му позволи да свали избелялото й зимно яке, затова прекоси с него малката дневна и влезе в спалнята. Той беше грижовен. Той мислеше, че тя заслужава грижите му. Той се отнасяше с нея като със скъпоценност, много, много женствена скъпоценност. Затова тя го остави да я съблече, затова го наблюдаваше, докато се съблича, затова голото му тяло не й натежа. Тя разтвори бедра и го пое. Той беше грижовен, и тя го обичаше.