Барбара Делински
Сълзите на гранита (17) (Страстите на Челси Кейн)

Глава шестнадесета

Челси се запозна с Лео Стрийтър същия ден, когато заведе Джъд у тях. Като се имаше предвид ръстът на Джъд, тя очакваше да види по-едър мъж и може би в разцвета на силите си Лео наистина да е бил едър. Но сега беше не повече от метър и седемдесет и много слаб, почти кожа и кости. От друга страна, тя никога не беше виждала по-миловидно лице. Въпреки че беше оградено от почти побеляла коса, то беше лице на дете, невинно и без злоба.

Малката им дървена къща, покрай която Челси много пъти беше минавала специално, но никога не беше влизала, беше в една от скромните части на града, на улица, осеяна със също такива къщички. Повечето от тях бяха стари и изглеждаха зле, но къщата на Стрийтърови беше в отлично състояние. Наскоро беше боядисана, покривът бе покрит с керемиди, капаците на прозорците стегнати. Беше оградена с ниска каменна стена, изкусно изработена преди години от самия Лео.

Когато пристигнаха, Лео седеше на верандата, увит в топло яке „Ред Сокс“ и заметнат с одеяло. До него лежеше Бък. Гречън Суилър, която се грижеше за него, скочи разтревожено, щом видя Джъд бавно да слиза от дясната седалка.

Той я увери, че се чувства добре, клекна до баща си и успя да се усмихне, все едно че имаше само драскотина.

— Как си, татко?

Лео го погледна отсъстващо.

— Аз съм Джъд — каза Джъд тихо. Бък го бутна с муцуна в хълбока.

— Джъд — повтори Лео. Очите му сякаш светнаха за малко. Той постави съсухрената си ръка върху рамото на Джъд.

Челси затаи дъх. Това беше раненото му рамо. Вярно, беше превързано, но сигурно го болеше. Джъд обаче дори не трепна.

— Как си днес? — попита той.

Лео вдигна учуден поглед към Гречън, после го премести към Челси и когато пак се обърна към Джъд, изглеждаше озадачен. Като че ли докато бе търсил отговор, беше забравил въпроса.

— Какво прави днес, татко? — попита Джъд пак така тихо.

Лео се усмихна:

— Ходих на разходка в гората.

— С Гречън? Това е чудесно. Нали обичаш да се разхождаш в гората с Гречън — каза Джъд, но би могъл и да не го казва.

Лео го забрави и загледа Челси.

— Ема?

— Не, татко. Това е Челси.

Той й кимна — единственият начин, по който можеше да я викне при себе си. Лявата му ръка беше обездвижена, стегната в старата жилетка на Нийл Съмърс. Здравата беше на облегалката на стола.

Стори й се съвсем отпаднал и тя бързо клекна до него. Наведе се напред и хвана отпуснатата ръка на Лео.

— Много ми е приятно да се запознаем, мистър Стрийтър.

— Ема идва ли? — попита Лео нервно.

— Днес не — каза Джъд.

Лео посърна.

— Ами тази коя е?

— Челси е моя приятелка. Помниш ли, разказвах ти за нея. Живее в Боулдърбрук.

— Боулдърбрук — повтори Лео, после лицето му светна. — Кога идва Ема?

Джъд изглежда не издържа.

— Ще дойде друг път, татко — той потупа ръката на баща си със здрава си ръка. — Ще полегна за малко.

Челси понечи да му помогне да се изправи, но не знаеше как ще го приеме: Ако не я изгонеше, щеше да остане при него. Нийл го беше шил повече от час — толкова дълбока беше раната. И сега сигурно го болеше. Тя искаше да е с него. Може би щеше да му помогне с нещо.

Джъд стана и тръгна. Бък го следваше по петите. Минаха през малка всекидневна, продължиха през коридора и влязоха във втората от двете спални. Челси ги следваше мълчаливо, но спря на вратата. Стаята беше спартанска. Жълтеникавите стени бяха голи. Имаше само малък шкаф, стар кожен стол и легло. Голямо. Тъкмо като за Джъд.

Той легна и изстена, закри очи със здравата си ръка. Челси стоеше и го гледаше. Бък разбра, че стопанинът му не си играе, и дойде да подуши ръката й. Изминаха няколко минути. Джъд не помръдваше. Челси пристъпи към него, докосна ръката му и нежно каза:

— Джъд?

Той вдигна ръка и стреснато отвори очи. Видя я и пак отпусна ръката си.

— Искаш ли да ти донеса нещо?

— Не, благодаря.

— Нещо за ядене?

— След малко.

— Болкоуспокояващо?

— След малко.

Местната упойка сигурно вече минаваше. На негово място Челси щеше да се опита да избяга от болката. Но за Джъд очевидно това, че го бяха шили цял час, не беше нищо страшно.

— Няма ли поне да се събуеш?

Той се надигна, но тя го натисна обратно. Развърза тежките обувки, изу ги и ги постави една до друга на пода до кревата. В кариерата той беше без яке и тя продължаваше да се чуди дали то би го предпазило. Тъй като ризата му беше разкъсана непоправимо, сега беше само с някаква стара жилетка на Нийл. Беше му малка — нещо като импровизирана превръзка. Челси си помисли, че сигурно му жули.

— Искаш ли да ти сваля жилетката?

— След малко. Остави ме сега.

Тя постоя над него още няколко минути. Той не помръдваше и затова Челси отиде до стария кожен стол, настани се и подви крака под себе си. Бък се сви на пода до нея.

Мислеше, че Джъд спи или че просто е забравил за нея, но той каза тихо:

— Нямаш ли си друга работа?

— Не.

— Колко мислиш да стоиш така?

— Докато си нямам друга работа.

— Няма ли да ти омръзне?

— Няма: Имам да премисля много неща.

Известно време той мълча, после попита:

— Какви например?

Като например какво е било детството на Джъд в тази къща. Какъв е бил Лео тогава. Какво се е случило с Ема, дали Челси изглежда като нея и дали всичко това има нещо общо със съпротивата, която Джъд й оказва така упорито.

Тя въздъхна.

— Като например дали Уендъл е добре.

— Можеш да отидеш с колата и да разбереш.

— Хънтър отиде. Като дойде, ще ми каже.

Отново настъпи тишина. Челси разглеждаше чергата пред леглото. Беше овехтяла. Зачуди се колко ли е стара и дали има някаква сантиментална стойност за Джъд, както подобни неща имаха стойност за нея. След последното си пътуване до Балтимор, когато прехвърли кашоните от къщата в апартамента, Челси се беше върнала в Норич Ноч с няколко малки ориенталски килимчета, които обичаше от детството си. Разположи ги на почетни места в Боулдърбрук — едно в дневната пред камината, едно в спалнята, едно в стаята, която й служеше за кабинет. Успокояваше я да е заобиколена от стари и познати неща — още един пример, че пуска корени на новото място.

— За какво друго мислиш? — попита Джъд.

Погледът й срещна неговия. В гласа му имаше нещо старо и познато. Челси не знаеше защо продължава да го желае, но го желаеше. Нощ след нощ лежеше в леглото и си казваше, че има страшно много неща да върши и без Джъд, но въпреки това той й липсваше. Липсваше й масивното му тяло, неговата тежест, неговата топлина, неговият мирис.

Погледът й се плъзна настрани.

— Мисля си за инцидента. Ужасно беше да ви видя проснати на земята.

— Не трябваше да идваш долу.

— Исках да видя какво става. Чувствам се така изолирана от всичко. Джъд — попита тя нерешително, — имам ли нещо общо с инцидента?

— Дупките не бяха направени както трябва.

— Да не съм отвлякла вниманието на някого? Когато слизах по стълбата. Да не би някой да се е загледал в мен и да се е разсеял? — тази мисъл я преследваше.

— Дупките бяха твърде близо една до друга. Ако не ги бяха пробили така, куките щяха да издържат.

— Значи причината не е в мен?

— Злополуки се случват винаги. Каменарството е опасен занаят.

— Как е той? — чу се глас откъм вратата.

Челси пусна крака на пода. Беше Мърфи — той надзираваше работата в Мое Ридж, когато и Джъд, и Хънтър отсъстваха.

— Ще оживея — каза Джъд.

— Докторът добре ли те заши?

— Горе-долу. Има ли някаква вест за Уендъл?

— Не още. Кога ще можеш отново да играеш?

Челси, която си мислеше, че първата грижа на Мърфи ще е за работата, се засмя невярващо.

Джъд завъртя глава на възглавницата и я погледна.

— Важно е.

— Знам. Знам.

— Може би след месец или два — каза Джъд на Мърфи.

— Ще кажа на момчетата — каза Мърфи, махна му и изчезна така внезапно, както беше дошъл.

Джъд отново завъртя глава към Челси и сложи ръка на челото си.

— Ще каже на момчетата и че си била тук. До сутринта целият град ще знае, че бебето е мое.

Не можеше да каже дали е ядосан. Погледът му беше също така безучастен, както и гласът му. За да се защити от тази студенина, както и от гнева, който би могъл да се крие зад нея, Челси стана още по-предизвикателна.

— Не целият град. Дона знае, че не е твое. Хънтър също. И ще кажа на всички, с които разговарям, че не е от теб. Няма да те обвиняват задълго.

Той лежеше и я гледаше. Тя не отклони поглед. Говореше съвсем сериозно. Не възнамеряваше да оправдава бременността си с Джъд.

— Наистина много мило — каза той.

И това от мъжа, който вбесен я беше попитал дали наистина е щяла да му каже, че това бебе не е негово?

— Моля?

— Ще си помислят, че съм толкова мъжествен, че съм те вкарал в кревата и си забременяла само дни, след като се премести тук.

Челси не можеше да оспорва мъжествеността му. Дори и сега тя се проявяваше ярко — в наболата му брада, тъмните косми, които се виждаха под жилетката, коравата плът между нея и джинсите му, издутината на чатала. Най-първото й впечатление от него изобщо не се беше променило. Той продължаваше да бъде най-привлекателният мъж, който някога беше виждала.

Реакцията й също не се беше променила много. Тя се беше опитала да я потисне, защото вече нямаше никакъв смисъл, връзката им беше приключила. Но буцата в гърлото й продължаваше да си стои там, стомахът й се свиваше по същия начин, усещаше същата топлина между краката си и това не беше ненормално, знаеше го. Лекарят й в Балтимор го беше потвърдил, също и книгите, които беше прочела. Някои жени изпитваха засилени сексуални желания по време на бременността си.

Тя беше прокълната да бъде една от тях.

Стори й се, че Джъд изглежда твърде самодоволно и каза:

— Не съм бременна от теб.

— Но спах с теб.

Бузите й пламнаха.

— Е, добре.

Той я погледна безизразно, после затвори очи и я остави да си мисли как я любеше от първия до последния път, колко възбуждащо беше, колко й беше хубаво. Когато копнежът стана прекалено голям, Челси зарови лице в коленете си. Тя самата беше най-злият си враг. Трябваше да се овладее.

— Как се чувстваш? — попита Джъд.

— Добре — каза тя, но гласът й беше неясен.

— Защо припадна?

— От кръвта.

— Защо гледаше?

— Не можах да устоя.

— Не трябваше да стоиш там и да гледаш.

— Не можех да не стоя там.

— Нямаше нужда да ми държиш ръката. Не съм дете.

— Държах я заради себе си — каза тя, пое дъх и вдигна глава. — Нищо ми няма. Добре съм.

— Ти да. А иначе?

Тя знаеше, че той говори за бебето и почувства как нещо в нея се стопля.

— Много добре.

— Изморена ли си?

— Не повече от обикновено.

Той прикова поглед към корема й и около минута само го гледа. След това каза:

— Дай да видя.

Тя пак почувства тръпка отвътре, но се овладя и изпълни желанието му колкото се може по-невинно — протегна крака напред и приглади пуловера над корема си.

— Няма много за гледане.

— Това специални гащи ли са?

— Не още. Скоро ще сложа.

След още една пауза, през която очите му нито веднъж не се отклониха от корема й, той попита:

— Мърда ли?

— Едва-едва.

Беше само потрепване, но се появяваше все по-често. Челси си помисли, че бебето я гъделичка отвътре, само за да й покаже, че е там и се усмихна. Все още се усмихваше, когато срещна погледа на Джъд.

— Най-невероятното нещо е да чуеш пулса — почна тя, защото искаше да сподели възбудата си с него. — Искам да кажа, че с разума си може да знаеш, че си бременна. Дори тялото ти го знае, защото има видими промени и ти се гади непрекъснато. След това гаденето минава и свикваш с промените, и е трудно да повярваш, че изобщо нещо става вътре. След това — тя пое дъх, — чуваш бърз тих ритъм — туп-туп, туп-туп, туп-туп, туп-туп — и фактът, че в теб расте истинско човешко същество, те поразява.

Очите на Джъд помръкнаха.

— Говориш така, като че ли ти харесва, че си бременна.

— Страшно много. Казах ти го още през август. За първи път през живота си имам нещо от моята собствена плът и кръв. Нямам търпение да се роди.

— Баща ти вече знае ли?

Стомахът й се обърна. Зачуди се дали бебето усеща колко е нервна и сложи ръката си отгоре, като че ли за да го успокои.

— Не още.

— Кога ще му кажеш?

Гласът й беше съвсем тих, точно съответстващ на чувствата й, когато си помислеше за Кевин.

— Не знам.

Тя беше пълнолетна. Тя беше бъдеща майка. Тя беше силна, независима жена.

— Имам проблем, щом стане въпрос за баща ми. Не знам защо. С другите хора се оправям лесно.

След кратка пауза Джъд каза:

— Той ти е баща. Правилата на играта са други.

Добре й го каза.

— Много си мисля за него. Сега той е на ново място. Звъня му по няколко пъти седмично. Обикновено не е вкъщи, така че оставям съобщение на телефонния секретар. Понякога се чудя какво ще се случи, ако наистина ми потрябва. Мисля, че ме е отписал.

— Ако го беше направил, нямаше да е толкова ядосан, че си тук.

Тя се усмихна тъжно.

— И аз самата си казвам така. Успокоявам се. Но толкова време вече мина без какъвто и да е по-сериозен разговор, че не идва успокоението. Кога изчезва раздразнението? Кога общуването започва отново? Какво е необходимо, за да се разтопи ледът? Може би нещо трагично!

Джъд пое дълбоко въздух и потръпна.

— Може би — той отново сложи ръка върху очите си. — Баща ми напълно ме подкрепяше да отида да уча. Искаше да постигна нещо повече в живота от него. Това, в което бях добър, беше баскетболът, и той идваше с мен в салона на училището всяка събота сутрин да вкарваме кошове. Получих си стипендията и заминах за колежа, а когато завърших, той изведнъж поиска да се върна вкъщи. Не знам защо. Нали бях получил дипломата си и се научих на нещата, които щяха да ми дадат възможност да напредна в живота, а той искаше да се върна вкъщи. Скарахме се за това и за Джанийн. Той мразеше Джанийн. И тя го мразеше.

Някъде между думите му за училищния физкултурен салон и колежа Челси стана от кожения стол и отиде да седне до него на леглото.

— Как е могла да го мрази? Изглежда толкова мил. Или може би е от болестта?

— Не. Винаги е бил мил. Но понякога го обхващат разни настроения и Джанийн мразеше тези настроения. Той говореше така, като че ли тя беше въплъщение на злото.

— Тогава беше ли женен за нея?

— Сгоден. Татко настояваше да не бързам. Хубавите неща идвали при онези, които умеели да чакат, все това повтаряше — Джъд въздъхна примирено. — Баща ми виждаше в Джанийн майка ми.

— Приличаха ли си?

— Не особено.

— Приличам ли на майка ти?

Той вдигна ръка от очите си. Гласът му беше изморен.

— Не особено. Но ти си красива и си от класа, а и майка ми беше точно такава. Такава беше и Джанийн. Татко знаеше, че тя е градско момиче, такава беше и майка ми, така че бедата беше в това. Чувствата, които бе потиснал, се върнаха отново. Беше ме отгледал, без да каже една единствена лоша дума по адрес на майка ми, но изведнъж започна да говори само лоши неща и аз не бях чак толкова наивен, за да мисля, че става въпрос само за Ема. Клюките на Ноч. Знаех, че тя е изоставила татко — каза го с горчивина. — Бог ми е свидетел, че ме болеше, че раста без нея. Но не разбирах защо това се прехвърля върху мен, когато вече бях на двадесет и две и се чувствах прекрасно. Според мен правех това, което татко винаги бе искал да направя и ако той изведнъж си бе променил решението, това си беше негов проблем — гласът му стана още по-горчив. — Много по-късно разбрах, че той се е ужасявал от мисълта да остане сам.

— Затова ли се върна?

— Не. Върнах се, защото той се разболя и нямаше кой да се грижи за него. И защото бракът ми се провали, и защото работата ми дотягаше. И защото ми липсваше да играя баскетбол с момчета, които могат да се смеят, дори когато губят.

— Лео доволен ли беше, че се върна?

— Да. По онова време той вече не помнеше старите ни кавги. Знаеше, че съм бил надалеч, но тъй като Джанийн не беше с мен, все едно, че никога не беше съществувала.

Днес Джъд бе приказлив като никога, така че Челси попита:

— Какво се обърка в брака ви?

— Изчерпа се. Татко беше прав за Джанийн. Тя не беше подходяща за дълъг семеен живот, също както и майка ми.

— Обичаше ли я?

— Страстно, но кратко.

Което на физическа основа обясняваше нейната собствена връзка с него. Челси се зачуди защо ли става така. Джъд беше грижовен — това, което вършеше за баща си го потвърждаваше, по същия начин се отнасяше и с мъжете от каменоломната. Но изглежда не беше късметлия с жените.

Той вдигна ръка.

— Дай ми аспирин.

Тя намери аспирин в банята и му го донесе с чаша вода. После каза:

— Ще видя какво има за вечеря.

— Гречън ще приготви нещо.

— И аз мога да приготвя нещо.

— Плащам на Гречън да готви.

— Плащаш й, за да се грижи за Лео. Нека аз да сготвя.

— Пробвал съм манджите ти.

— Това беше закуска. Закуската не е най-доброто ми ястие. Никога не си опитвал вечерите ми. Чакай ме да се върна — и излезе, като се чувстваше по-целеустремена, отколкото от месеци насам — невероятно, като се имаше предвид какво беше сторила през това време, но въпреки това беше така.

Похарчи цяло състояние за храна в магазина на Фар, а след това и в пекарната. Знаеше, че малко се изхвърля, но се чувстваше твърде щедра и й беше хубаво. Много от нещата, които купи, бяха за семейството на Уендъл.

Кътърс Корнър беше оттатък болницата, на петнадесет минути пеша и в един свят, съвсем различен от центъра на града. Улиците бяха изровени, къщите приличаха на бараки и имаха нужда от боядисване и ремонт. Повечето бяха с веранди, но съвсем различни от верандите в града. На някои имаше изложени като за показ оръфани плажни столове, други бяха остъклени, за да осигурят повече жилищно пространство, трети се бяха наклонили от годините. Живите плетове бяха просто храсталаци, достатъчно диви и упорити, за да оцелеят, а дворовете бяха пълни с камионетки, стари гуми, ръждясали велосипеди и изпочупени играчки. Тревата — там, където я имаше — беше некосена, пожълтяла от летните жеги.

Въпреки това в Кътърс Корнър имаше нещо живо и мило. Челси беше минавала с колата през централните улици на града, покрай къщи с новобоядисани люлеещи се столове на верандите, скъпи мотори в алеите, въжета с чисто пране и спретнато наредени дърва в дворовете, но тези улици обикновено бяха обезлюдени. Тук имаше хора. Малки деца се стрелкаха из дворовете, докато майките им събираха пране от въжетата, опънати от някоя кука, забита в стената на къщата, до някое дърво. Някои от майките изглеждаха твърде млади, за да имат деца, но други пък — твърде стари. Много бяха бременни.

Дали защото тя също беше бременна, или защото странните неща бяха много, или и заради двете, Челси имаше чувството, че един или и двамата й истински родители са от Корнър. Почувства се свързана с това място. Тя можеше да се изправи срещу Джордж Джеймигън, Емъри Фар или Оливър Плъм, без да й мигне окото, но когато стигна до къщата на Уендъл, дланите й бяха мокри.

Момичето, което открехна вратата, беше на не повече от десет години. Беше хубавичко, чисто и просто облечено. От двете му страни с любопитство надничаха две по-малки деца, и двете тъмнокоси и разрошени, съвсем еднакви.

— Здрасти. Аз съм Челси Кейн. Майка ви тук ли е?

Момичето поклати глава. Очите му бяха големи и тъмни като косата му. Изглеждаше изплашено.

— Тя е в болницата. Татко е ранен.

— Знам — каза нежно Челси. Не предполагаше, че децата ще са сами. — Затова съм тук.

Очите на момичето се разшириха.

— Ще умре ли?

— О, не! Ще се оправи. Но си помислих, че щом майка ви ще е при него, ще имате нужда от малко повече храна вкъщи — тя погледна дръжката на вратата. — Може ли да вляза?

— Какво има в кесиите? — попита едното от малките.

— Хубави неща — каза Челси. — Печено пиле, лазаня и плодове.

— Това не са хубави неща — обяви другото.

— И малки кейкчета — продължи Челси, — и месечинки, и джинджифилови момченца, и тиквени бисквити.

— Тикви ли? — попита първото заинтересувано.

— Тиквени бисквити — намеси се по-голямото момиче.

Второто хлапе се изкуши, измъкна се иззад крака на сестра си и отвори вратата. Челси я подпря с лакът и влезе. Лесно намери пътя до кухнята, но масата беше покрита с остатъци от обяда, затова тя остави кесиите на един стол, бръкна в едната и извади три тиквени бисквити. Двете малки момичета веднага ги взеха, но по-голямото поклати глава.

Челси се огледа. Можа да разбере защо масата не беше почистена. Мивката беше пълна с мръсни чинии.

Тя постави леко ръка на рамото на по-голямото момиче и каза:

— Майка ти ще бъде изморена, когато се прибере. Какво ще кажеш, ако аз и ти поизчистим малко тук, за да й помогнем?

После закачи блейзъра си на облегалката на стола, запретна ръкавите на пуловера си и отиде до мивката.

Момичето застана зад нея и чак когато стелажът за чинии се напълни, взе една кърпа и започна да бърше съдовете.

— На колко години са сестрите ти? — попита Челси.

— На четири.

— Близначки ли са?

— Да.

— Сигурно е забавно до теб винаги да има някой, с когото да си поиграеш.

— Аха.

Не изглеждаше нито ентусиазирана, нито предразположена. Челси не знаеше точно какво да каже, за да я накара да се отпусне, затова попита:

— Как се казваш?

— Каролайн.

— А сестрите ти?

— Шарлот и Клеър.

— Шарлот. Много сложно име за малко момиче.

— Шарли.

Челси се усмихна. Шарли беше по-добре. Тя хвърли поглед към малките. Стояха зад стола с пакетите от магазина, целите омазани с шоколад. Бяха започнали с кейкчетата.

— Ей, вие двете. Стига толкова.

— Искам месечинка — каза едното.

— Искам още една тиквенка — каза близначката й.

— Първо трябва да ни помогнете да почистим — каза Челси. — Трябва да ми донесете всички чинии от масата, за да ги измия. Я да видя можете ли? Ама много внимателно! Една по една!

Това щеше да ги заангажира поне за известно време.

Като приключи с чиниите, тя избърса плота и с опасение отвори хладилника. Не беше чак толкова зле, най-вече защото нямаше много храна.

Тя го подреди, избърса най-мръсното, после наслага нещата, които беше купила, и през цялото това време близначките стояха зад нея и непрекъснато бъбреха. Каролайн стоеше отстрани.

— Какво е това?

— Какво е онова?

— Къде живееш?

— Не обичам шунка.

— Клеър ти изцапа якето.

— Не съм.

— На Вси Светии ще съм маскирана като мишка.

— И мама има такива панталони.

— Мога ли да си взема още една бисквита?

Поради липса на по-добър подход, Челси се отнасяше към Каролайн като възрастната в дома.

— Има портокалов сок и плодов пунш — каза тя меко. — Пилето е сготвено. Можете да го ядете или студено, или да го постоплите малко. Донесох пита и пшеничен хляб, ще си направите сандвичи. Хайде сега да измием плодовете. Нека да са готови. Обичате ли ягоди?

Момичето кимна сериозно.

— Добре. Защо не потърсиш някоя купа?

Каролайн се изправи на пръсти, взе една нащърбена купа от шкафа, подаде я на Челси, после се отдръпна.

— Аз не обичам ягоди — оплака се едната от близначките.

— Какви са тези? — попита другата и измъкна от единия плик миниатюрни кръгчета топено сирене.

— Погледни в чантата, Каролайн — каза Челси. — Има няколко кутии бисквити. В краен случай, ако много огладнеете и майка ви още не се е върнала, можете да ги намажете с това сирене…

— Има кой да ги нахрани — чу се глас откъм вратата.

Челси се обърна и застана лице в лице с една едра жена. Близначките моментално се втурнаха към нея.

— Тя ни донесе кекчета…

— И тиквенки…

— И месечинки…

— И шунка.

— Аз мразя шунка.

Челси се избърса с кърпата и подаде ръка.

— Аз съм Челси Кейн.

— Знам — каза жената.

Беше облечена в джинси и яке и беше вързала тънката си права коса на висока конска опашка. Наведе се към близначките, за да не се ръкува с Челси.

— Това е Гледи Биймиз — каза Каролайн тихо от другия край на плота.

Челси й благодари с усмивка и каза на Гледи:

— Наблизо ли живеете?

Жената се изправи.

— В съседната къща.

— Ааа! Добре. Просто исках да се убедя, че децата не са гладни.

— Ние щяхме да се погрижим.

— Сигурна съм. Просто исках да направя нещо, за да помогна.

Гледи погледна корема й.

— Това на Джъд ли е?

Челси не показваше повече, отколкото тази сутрин, а и тук в къщата нямаше вятър, което означаваше, че мъжете вече са се разприказвали. Тя въздъхна.

— Не. Заченах преди да дойда тук. Трябва да се роди към края на януари.

Всъщност трябваше да го роди в началото на февруари, но така беше по-убедително, че Джъд не е бащата.

— Януари е лош месец за раждане на бебета тук. Няма нищо друго освен сняг и лед.

Челси се засмя.

— Малко е късно да ми го казвате.

Близначките пак заподскачаха, стиснали ръцете на Гледи.

— Аз обичам сняг.

— И да правим снежни човеци.

— И снежни топки.

— Кога съм родена, Гледи?

— Боли ме ухото.

— Кога ще вечеряме?

— Кога се връща мама?

— Някой има ли новини от нея? — попита Челси.

— Уендъл е в хирургията. Опитват се да му оправят крака.

— Ааа! Добре.

Това, че се опитваха да му оправят крака, беше малко по-добре, отколкото да му го отрежат.

— Мери-Джо не знаеше кога ще се върне. Вземам момичетата у нас за вечеря и да пренощуват.

Близначките се зарадваха.

— Искам си одеялото! — викна едната и изчезна като светкавица.

Другата тичаше по петите й и пищеше:

— Гроувър!

— Какво има, Кери? — попита Гледи.

Челси изведнъж видя, че по-голямото момиче е застанало до нея.

— Мога ли да остана тук още малко? — попита то срамежливо. — Мама ще се зарадва, ако е подредено.

Челси незабавно се възползва от предложението й и каза на Гледи:

— Тя ми показваше кое къде е. Ще се забавим само още няколко минути. Ще я доведа, щом свършим.

Гледи се поколеба. Нещо не й харесваше.

— Само за малко — помоли я Каролайн. Личеше си, че иска да остане.

Гледи сви рамене.

— Е, няма нищо лошо. Но не се бави. Ще ядем пица.

После извика близначките, обърна се и излезе.

Докато Каролайн подреждаше останалите покупки, Челси изми ягодите. По едно време детето се протегна за тиквена бисквита, отхапа си и съвсем тихо попита:

— Наистина ли ще имаш бебе?

— Да.

— През януари ли?

— Горе-долу тогава.

Каролайн отхапа още малко. После вдигна поглед и каза с неочаквано спокойствие:

— Не слушай Гледи. Тя не е права за януари. Аз съм родена през януари. Изобщо не е лош месец.

Челси се усмихна на любезността на детето. Докосна дългите й тъмни коси, после я прегърна. Ако не беше вечерята, която тепърва трябваше да приготви, щеше да заведе детето вкъщи.

Но Джъд чакаше. Не знаеше това, но я чакаше.

 

 

Челси приготви пържено пиле с ориз — най-доброто, което можеше да направи за малкото време, с което разполагаше. Сготви за четирима — за Джъд и Лео, за Сара, която смени Гречън, и за себе си. Личеше си, че Джъд страда. Лицето му беше пепеляво, движенията му — сковани. Изяде само половината от порцията си, стана и промърмори:

— Трябва да си легна.

Челси тръгна след него, но Сара я улови за ръката.

— Остави го за малко. Тежко му е да го гледат така слаб — някаква врата се затвори. — Влезе в банята. Ще се оправи.

Челси не беше толкова сигурна, но седна обратно на масата. Както и Гречън, Сара беше по-близко по възраст до Лео, отколкото до Джъд, което означаваше, че вероятно познава Джъд от съвсем малък. Беше права, че силните мъже се притесняват, когато се почувстват слаби. Сигурно и с Джъд беше така.

— Той е добър човек — каза Сара.

— Знам.

— Това негово бебе ли е?

Челси погледна Лео, но той си играеше с мустаците на Бък.

— Не. Не е.

— Иска ли ти се да беше? — попита Сара.

За миг Челси почувства буца в гърлото си. Насили се да поеме дъх и хвърли безпомощен поглед към тавана. Бебе от Джъд! О, да! Тази мисъл беше нова, но не и странна. Нямаше никаква причина, поради която да иска бебе от Джъд. Но мисълта за това, о, да, мисълта се загнезди.

— Може би щеше да е хубаво — прошепна тя и наведе глава.

— Обичаш ли го?

Да го обича? Тя почти не го познаваше. Но имаше нещо, което я караше да иска непрекъснато да бъде до него, да се чувства в безопасност до него, да го желае. Но да го обича?

— Не знам.

— Той има нужда от по-особена жена — каза Сара така меко и нежно, че не прозвуча обидно.

Помисли си, че Сара е от същия тип жени като Гречън. Би трябвало да се сети, че Джъд ще наеме за Лео най-милите жени.

— Той има нужда от жена, която да му даде много, много любов. Няма значение къде ще бъде това — тук или някъде другаде — но той има нужда от жена, която да бъде с него и само с него.

— Моята Ема е особена — каза Лео, вдигна поглед и се усмихна с надежда. — Тя ще дойде ли скоро?

— Скоро, скъпи — каза Сара. — А, я виж, има още пиле. Много вкусно пиле.

Набоде едно парче с вилицата на Лео, подаде му я, после го наблюдаваше, за да се увери, че няма да забрави да го лапне, да го сдъвче и да го глътне.

Челси се опита да си представи Кевин в неговото положение. Щеше да се чувства смазана да го гледа така безпомощен. Можеше да си представи какво изпитва Джъд.

Откъм коридора се чу шум. Тя погледна въпросително Сара.

— Май е душът — каза Сара несигурно.

Челси скочи и този път Сара не я спря.

— Джъд? — извика Челси пред вратата на банята и почука. — Джъд!

Натисна дръжката, но вратата беше заключена. Отново почука. Той или не я чуваше, или не отговаряше. Разклати дръжката с всички сили.

— Джъд!

Облегна се на стената и зачака. Дали не беше паднал в безсъзнание, а водата да тече отгоре му? Задумка по вратата с юмрук.

— Отвори, Джъд!

Той само открехна вратата и попита:

— Какво има?

Но гласът му беше толкова безпомощен, колкото и лицето му.

Тя се мушна вътре.

— Не бива да си мокриш рамото.

— Не съм.

Тя провери превръзките. Изглеждаха наред. Сигурно ги беше покрил някак си. Останалата част от тялото му беше мокра.

— Във второто чекмедже на шкафа има чисти слипове. Ще ми донесеш ли?

Тя искаше да му помогне да се избърше, но се сети за съвета на Сара и отиде до стаята му. Отне й само минута. Когато се върна, Джъд се беше избърсал надве-натри. Беше се подпрял на мивката и придържаше кърпата около кръста си.

Тя коленичи, хванала слиповете, та той да ги обуе по-лесно.

— Мога и сам — каза той.

— Моля те.

— Челси.

— Хайде, Джъд. Виждала съм го и преди. Стига глупости.

Той се възпротиви, но само за миг, изглежда наистина беше много зле. Тя нахлузи слиповете на краката му и ги качи до бедрата за нула време, но когато си мислеше, че ще се затътри към леглото, Джъд продължи да стои, подпрян на мивката.

— Покажи ми корема си — каза той спокойно.

Сърцето й заби лудо.

— Нали ти го показах.

Той поклати глава.

Тя преглътна.

— Трябва да си легнеш.

— Покажи ми го.

Вратата беше точно зад нея. Можеше да се обърне и да излезе. Но не го направи. Вместо това приглади пуловера на корема си.

— Вдигни го — каза той.

Тя го вдигна точно до под гърдите си.

— Искам на голо.

Сърцето й подскочи, после заби лудо. Тя неспокойно изхлузи джинсите си и разкри нежно закръгления си корем.

Той се вторачи в него, просто гледаше втренчено, след това, преди Челси да успее да го спре, постави ръка на корема й и леко я раздвижи.

Дишането й се учести. Усети, че я изпълва безкрайна топлина.

Той обърна ръка, погали кожата й с кокалчетата на пръстите си, после прошепна:

— Господи! — и отново сложи длан на корема й.

Тя искаше още, още толкова много, болката отвътре се засили. Искаше той да я докосва с две ръце. Искаше да се приближи до него, искаше той да я вземе в обятията си и да я притисне здраво. Умираше за това. Досега не беше разбрала колко много го желае.

Не можеше да се сдържа повече. Сграбчи ръката му и я спря.

— Недей.

— Недей какво? — гласът му беше дрезгав.

— Да ме дразниш.

— Ти ме дразниш — каза той, издърпа ръката си, мина покрай Челси и излезе от банята.

Трябваше й само миг, за да си възвърне самообладанието, да се оправи и да го последва, но спокойствието й изчезна отново в мига, когато го видя проснат на леглото. Косата му беше мокра и разрошена, гърдите му голи и също мокри, хълбоците и краката стройни, органът му възбуден. Всичко, което можеше да направи, беше да не се докосва до него и до Джъд.

— Как така те дразня? — попита тя, като мушна ръце под мишниците си за по-безопасно. — Нали ти каза, че искаш да видиш бебето.

Той не помръдваше.

— Кажи ми, Джъд.

Но той не отвори уста. След доста време тя седна на стола. Постепенно възбудата му намаля.

— Върви си — измърмори най-сетне той. Гласът му беше отпаднал.

— След малко.

— Трябва да поспиш.

— След малко.

Той не отговори. Унесе се, после заспа дълбоко. Челси го зави с одеялото и излезе.

Сара вече беше изчистила кухнята, беше измила Лео и му бе облякла пижамата. Двамата седяха пред големия телевизор във всекидневната. Челси спря само за да им каже тихо довиждане, каза довиждане и на Бък, после се качи на джипа и потегли към къщи.

 

 

В момента, в който отби към Боулдърбрук, почувства, че нещо не е наред. Всички прозорци бяха затворени, но тя усети миризмата на пушек и то не есенната миризма от комините, а зловещата миризма на пожар.

Сърцето й подскочи, но тя не спря колата. Боулдърбрук беше направен предимно от камък, но имаше много неща, които можеха да горят. Покривът например. Или дограмата и дюшеметата, ремонтирани с толкова труд.

Къщата се показа сред дърветата. Цялата бе обвита в пушек, но блясъкът на пламъците идваше от по-далеч, откъм старата запусната плевня. Тя се съпротивляваше с последни сили, после изстена мощно и рухна на земята сред милиарди искри.