Барбара Делински
Сълзите на гранита (11) (Страстите на Челси Кейн)

Глава десета

Джъд пропусна закуската с палачинки в църквата, за да закуси с баща си вкъщи. Лео Стрийтър можеше и да не знае, че той е при него, но Джъд знаеше и това беше важното.

Не винаги беше било така. Първия път, когато току-що се беше върнал от Питсбърг, единствената му цел беше да достави удоволствие на Лео. Припомни си всичко, което баща му харесваше, изстиска пресен портокалов сок, опече пържолите до почервеняване, подряза живия плет и остави вратата на спалнята широко отворена. Беше сигурен, че това ще създаде позната картина, която по някакъв начин ще засили досега на Лео с действителността.

Но не стана така. В продължение на месеци, след това на години, светът на Лео непрекъснато се свиваше, за да останат само няколко най-скъпи спомена. Съмнително беше дали той разбира, че портокаловият сок е прясно изцеден или дори че е изобщо портокалов сок. Беше забравил, че обича пържолите силно препечени, че харесва храстите подрязани в права линия, че обича вратата на спалнята да е широко отворена. Често забравяше, че има син и гледаше на Джъд като на абсолютно непознат.

Тогава беше най-лошо. С годините Джъд премина през отхвърляне състоянието на баща си, след това през борба с него и стигна до съжаление и накрая до отвращение. Но болката беше най-жестока, когато приклякваше край стола на баща си и му се налагаше да му обяснява отново и отново кой е. Накрая, след като беше водил Лео от лекар на лекар в търсене на лечение, което все още не съществуваше, той прие действителността. Преправи старата къща така, че да я обезопаси за болния, който вече бе прехвърлил шестдесетте, но разумът му беше като на пеленаче. Наемаше местни жени да стоят при него, когато отсъстваше. Купи мебели за верандата, така че Лео да може да стои на чист въздух, наслага пейки в двора, инсталира сателитна антена, та Лео да наблюдава игрите на „Ред Сокс“ на живо.

Лео беше страстен привърженик на „Ред Сокс“. Джъд не можеше да си помисли за детството, без да си спомни следобедите, които двамата прекарваха залепени за радиоапарата. След това радиото беше изместено от телевизията. Сега, когато спортният канал предаваше всички срещи, Джъд си мислеше, че Лео няма да се отлепи от екрана. Но Лео седеше пред телевизора с празен поглед и можеше да се унесе или да стане по средата на играта, за да отвори външната врата, на която никой не беше звънял. Не познаваше играчите, не познаваше отбора, не познаваше играта. Когато Джъд реагираше на някой момент, Лео изглеждаше озадачен и макар винаги да отговаряше, че играта му харесва, Джъд не беше сигурен. Баща му забравяше за играта щом изключеха телевизора.

И въпреки това, щом имаше среща, я гледаха заедно. В това имаше някакъв ритуал, поне според Джъд — ритуал, важен повече за него, отколкото за баща му. Дълго след като разбра, че за Лео това няма никакво значение, той продължаваше да изстисква пресен портокалов сок, да подрязва в права линия живия плет, да препича пържолите. Правеше го, защото той имаше нужда от него като израз на любов към човека, работил упорито, за да види как синът му се издига в обществото.

Но беше ли се издигнал Джъд? Задаваше си този въпрос и сега, докато вървеше по улицата към центъра, придружен от Бък.

Беше ли се издигнал? Май беше. По дяволите, нали носеше нова спортна риза и гащета! Нали беше с нови маратонки! Ако мерилото за успеха беше как е облечен човек, той беше успял в живота.

Навремето синът на зидаря Стрийтър знаеше, че има само два вида дрехи. Имаше работни дрехи, които бяха здрави, практични и много рядко чисти, и дрехи за църква, които бяха здрави, практични и винаги чисти. Когато дрехите за църква даваха и най-малкия признак, че са омалели, те ставаха работни дрехи, което означаваше, че нещо винаги те стяга. Заради удобство, а не от суета, Джъд беше щастлив, когато най-сетне спря да расте.

Но неговата височина имаше едно предимство. Тя му беше дала възможност да играе баскетбол и баскетболът беше станал пропуска му за колежа. Със стипендия и с жалките спестявания на баща си за всеки случай Джъд се записа в „Пен Стейд“. И щом се озова там, откри колко зле е екипиран — особено откъм дрехи. Работеше като готвач за бързи поръчки в един магазин за сандвичи, за да изкара пари, и си купи блейзър и панталон за специални случаи, палто, с което ходеше на лекции през зимата, и ризи и джинси за през лятото. След време си купи още блейзъри и панталони и по-хубави ризи и връзки, това стана, когато започна работа в Питсбърг. След няколко години там си купи дори смокинг.

Сега смокингът събираше прах в гардероба. Също както и блейзърите, панталоните и връзките. В Норич Ноч човек нямаше голяма нужда от такива неща.

И така, беше ли успял в живота, или не?

Още се двоумеше по този въпрос, когато стигна градския парк. Той изглеждаше точно така, както на Четвърти юли през детските му години — същите гроздове червени, бели и сини балони, завързани за стълбовете на оградата, същите вимпели по площадката за оркестъра, същите национални знамена на специално издигнатите през десетина метра пилони. Същите тълпи, струпали се на ливадата, семейства от една професия със семейства от същата професия, семейства на търговци със семейства на търговци, каменари с каменари. Тимоти Маккийг, облечен в пълна шотландска носия свиреше „Янки Дудъл“ с гайдата си. Някои неща никога не се променяха.

Беше ли се променил Джъд? Живееше там, където живееше и като хлапе, и работеше в същата компания. Разбира се, беше направил подобрения в къщата и беше втори в компанията след собственика. Разбира се, страстта му да си играе с компютри му носеше още пари на банковата сметка. Но, по дяволите, тази банкова сметка беше в банката на Джеймисън точно така, както и преди години. Понякога се страхуваше, че ще е там до смъртта му.

Беше искал нещо по-добро, отколкото беше имал Лео. Беше искал нещо различно. И въпреки всичко беше тук, издокаран за Четвърти юли, като всеки друг жител на Ноч, и чакаше да започне парадът.

Като всеки път той се насочи към пекарната. Двамата с баща му винаги заставаха под сянката на брезите, които растяха на тротоара пред нея. Така правеха и Стебърсови, Хюит и семейство Риджторн и Фрикс. Други семейства пък традиционно заставаха до пощата, Историческото общество или банката.

Традицията слагаше своя отпечатък дори и върху такива невинни неща.

Фар, Джеймисън и Плъм, чиито къщи бяха подредени една до друга край парка, наблюдаваха процесията от засенчените си предни дворове. Тези, които не участваха в парада, вече бяха тук — жени от по-старото поколение, група връстници на Джъд, смесица от внуци, пръснати по градинските столове и тревата. Браковете бяха заличили границите между трите фамилии и това се отразяваше в начина, по който се събираха. Децата на Фар се смесваха със зетьовете и снахите на Плъм, а те на свой ред с племенниците, племенничките и братовчедите на Джеймисън.

Само две бяха винаги заедно, майка и дъщеря, Маргарет Плъм и Дона Фар.

Оливър участваше в парада, а Матю стоеше на другия край на групата до брат си и снаха си.

Джъд не харесваше Матю. Познаваше Дона от гимназията и си спомняше как тя си загуби слуха. Но дори и с този недъг той би я дал на някой по-свестен човек. Изненадваше го как Оливър можа да е толкова сляп, че да ги събере, но Оливър никога не се беше славил със състрадателност, когато ставаше въпрос за дъщерите му. Той беше искал синове. И понеже нямаше, бе решил да ожени някоя от дъщерите си за Джеймисън или за Фар. Името означаваше за него толкова, колкото и традицията.

Обзе го внезапна неприязън и към Оливър, и към Матю. Кимна за поздрав на приятелите си, скупчени под брезите пред хлебарницата — Бък, този четириног политик с опашка, ги поздрави поотделно с подушване и ги отмина. Пресече парка, изкачи се по стълбите пред библиотеката и се облегна на най-горната площадка. Оттук гледката беше по-добра. Имаше нужда от промяна.

Парадът започна с тромпети и барабани — по традиция го откриваше оркестърът на гимназията. Пак по традиция след него минаха тримата градски съветници на Норич Ноч, изпънали гърбове на задната седалка на кабриолета на Емъри Фар. Олдсмобил, модел 1961.

Съветниците махаха. Жителите на Ноч викаха „ура“ и също махаха в отговор.

От новото място Джъд доби и нови впечатления за хората от града. Познаваше мнозина от тях през целия си живот. Някои се бяха съхранили през годините повече от други и физически, и финансово, но никой не изглеждаше да е свалил гарда. Всички бяха издокарани, но това нямаше да е задълго. Беше само девет часът. Към обяд, когато слънцето се издигнеше високо и напечеше, щеше да има разгащени ризи, боси крака, лекета от горчица и кетчуп, увиснали мустаци и олющени носове.

Имаше нещо очарователно в това. Нещо здравословно. Нещо постоянно. Нещо естествено.

Имаше и нещо ограничаващо, нещо, което го караше да иска да отметне назад глава и да крещи от отчаяние. „Хубавите неща идват при тези, които знаят да чакат“ — казваше Лео навремето, но Джъд не беше сигурен, че си вярва. Животът му беше спрял. Той искаше отново да тръгне. Искаше да знае, че след двадесет години няма да стои на същото място, да гледа същия парад, да се чуди дали това е целият живот.

Все пак не всичко в Ноч беше спряло. Пеленачетата от миналия Четвърти юли бяха станали прощъпулничета, прощъпулничетата бяха станали малки хлапета, малките хлапета големи. Някои от големите хлапета бяха в Малката лига и сега маршируваха ухилени до ушите, с големи дъвки в устата и дързост в очите.

И Джъд беше така дързък някога, когато беше горе-долу на тяхната възраст. Дори беше един от страхотните бегачи, които изведоха отбора на годишния финал. Лео полудя от радост. Як и силен тогава, той беше вдигнал Джъд на раменете си и, обграден от викащите запалянковци на отбора, обиколи с него цялото игрище.

Хубави бяха онези времена, когато да си глава на семейство означаваше щастие. Искаше му се нещата да са така прости и сега.

Той подсвирна високо на Бък, който се навираше сред украсените колела и количките с кукли, преминаващи по маршрута, за да бъдат оценени в училище. Някои бяха находчиви и изработени по-скоро от родителите, отколкото от децата, но какво пък толкова. За един град като Норич Ноч, където развлеченията не са кой знае колко, състезанията и конкурсите са нещо важно. По дяволите, имаше майки, които докато шиеха костюм за празника на Вси Светии, планираха и костюма за догодина.

Не че го беше изпитал лично. Майка му ги беше оставила, когато той беше на четири, и за следващите празници на Вси Светии го издокарваше Лео. Вярно, стараеше се, но костюмите излизаха недодялани. Когато стана на осем, Джъд вече беше открил други неща, които да прави вечерта на Вси Светии.

Бък се присъедини към него на площадката тъкмо навреме, за да види участничките в конкурса „Мис Норич Ноч“. Бяха накацали на пожарникарската кола и изглеждаха по-хубави от всякога. Изглеждаха и по-млади от когато и да било и Джъд предположи, че това впечатление се дължи на възрастта му.

Малката дъщеря на Джеймисън щеше да спечели. Джеймисънови винаги печелеха. Дори сега семейството скандираше, докато колата избръмча покрай тях.

После погледът му долови нещо цветно над пътя от другата страна на парка. Челси Кейн, облечена в червено, се беше облегнала на парапета на верандата на хана. Държеше сламена шапка като тези, които се продаваха при Фар. Беше в тон с дрехите й и в нейните ръце изглеждаше супермодерна.

Джъд се зачуди защо не е при семействата Фар, Джеймисън и Плъм. По право сега тя беше един от най-важните хора в Града.

Но Челси беше сама.

Той се питаше какво ли мисли тя за парада. Джанийн щеше да го сметне за дяволски изкуствен и нямаше да се задържи да го гледа дълго. Но Челси изглежда не мислеше да ходи другаде. Беше обгърнала с ръка подпорната колона; като че ли тя беше най-добрата й приятелка. И може би беше така. Нали бе казала, че преживява скорошна загуба на близък човек. Джъд се питаше чия. Опита се да отгатне изражението й, но тя беше твърде далеч. Всичко, което успя да види, беше, че е сама — и че е поразителна дама. Джанийн също беше поразителна, но някак си нарочно. При Челси всичко беше някак небрежно и това я правеше по-привлекателна.

Горката Сара. Беше се обадила от Адамс Фол преди няколко вечери, за да го попита защо не идва. Той заяви, че е претрупан с работа, но истината беше, че откакто за първи път видя Челси Кейн, мисълта за сладката Сара го беше напуснала.

Челси Кейн го правеше корав, чевръст. Независимо че често си повтаряше, че тя създава единствено проблеми, дори само мисълта да я докосне караше кръвта му да кипи. Нямаше да е толкова лошо, ако тя не се интересуваше от него. Но и тя чувстваше същото. Той го виждаше в погледа й, долавяше го в гласа й, в лекото задъхване, когато бяха близо. Физическото привличане между тях определено съществуваше.

Тя също погледна към него и сърцето му се разтуптя. О, да, тя го видя — и вече и двамата се гледаха. Нямаше значение, че градският танцов състав танцуваше весело върху платформата на един камион, че момичетата и момчетата скаути се боричкаха кой отряд да мине първи или че фермерът Талант прекара пред зрителите цяло стадо овце. Челси беше много по-интересна за гледане.

Парите й му позволяваха най-сетне да осъществи мечтите си за „Плъм Гранит“, но какво ли още щеше да му сервира Челси?

 

 

Дона подаде поредната кутия с обяд, върна рестото на поредната банкнота от пет долара и си помисли колко чудесно би било, ако не помагаше на Маргарет. Всяка година се канеше да й откаже и въпреки всичко всяка година се съгласяваше. Четвърти юли нямаше да е Четвърти юли без обяд в кутии в училище и Маргарет, която го организираше година след година, имаше нужда от помощта й.

Тя не можеше да се оплаче от организацията. Навремето разпродажбата ставаше на паркинга, често под палещото слънце, но после Комитетът за благоустройство пое ангажимента да почисти сенчестата ливада зад училището. Махнаха сухите дървета, окастриха другите, оградиха мястото с цветни лехи. Направиха малко игрище с трибуни за тълпите родители, които идваха да погледат, вдигнаха и цяло детско градче от дърво — с кули, тунели, мостове и безброй места за катерене и лазене. Дори сега децата се тълпяха в него.

Дона се усмихна на няколко свои приятели, даде им кутии с обяд и взе парите им. До нея Маргарет правеше същото, продаваха и четири други жени. Всички бяха приятелки на Маргарет и членки на Историческото общество на Норич Ноч — още една от страстите на майка й. Историческото общество, Гилдията на производителите на кувертюри, църквата — Дона често се питаше откъде Маргарет намира време и енергия да се занимава с всичко това. Преди години не правеше нищо друго освен да стои вкъщи и да размишлява. С годините ставаше все по-дейна.

Разбира се тя не работеше като Дона и нямаше деца вкъщи. Дона подозираше, че дейността й е по-скоро бягство от Оливър. Той остаряваше, силите постепенно го напускаха, отстъпваше лека-полека по-голямата част от ежедневните грижи за „Плъм Гранит“ на Джъд. Сега, след като и Челси бе поела своята част, за Оливър оставаше дори още по-малко.

Колкото повече време той прекарваше вкъщи, толкова повече Маргарет гледаше да е навън.

„Тъжно“ — помисли си Дона. Въпреки името си, положението и властта си, баща й беше самотен стар човек.

Но тя не можеше да обвинява Маргарет. Оливър цял живот се бе отнасял с нея нежно, дори прекалено, но езикът му беше остър и с годините ставаше все по-жлъчен. Маргарет беше натрупала достатъчно гняв, за да го надживее и да изкара още някоя година.

Дона се питаше дали и тя ще стигне дотам. Тя и Матю споделяха толкова малко. Дори някога да беше имало любов, тя отдавна си беше отишла. За развод сред първите фамилии обаче не можеше да става и дума. А освен това съществуваше и Джоши.

Тя зърна русата му коса. Идваше към нея с още три деца, едното беше Ейми Съмърс. Баща й, Нийл, беше местният лекар, внимателен и разбран човек. Дона беше ходила при него. Нийл беше разведен и Ейми прекарваше почти цялата зима с майка си във Вашингтон, така че беше изискана дори на дванадесет години, нещо, което липсваше на децата в Норич Ноч. От една страна това ядосваше Дона. Джоши беше нейното малко момче; тя не искаше той да порасне. От друга страна, тя искаше Джоши да набере повече опит в живота от нея. Ейми беше чудесно начало. Очевидно и Джоши мислеше така, ако се съдеше по цвета на бузите му и леко наперената му походка.

— Ей, мамо — каза той. — Ще ни дадеш ли обяд?

Тя подложи шепа и зачака с разбираща усмивка. Джоши имаше пари. Тя му ги беше мушнала тази сутрин. Бяха се разбрали, че той сам ще реши как да ги харчи. Като се имаше предвид, че с половината от приходите от обяда се организираха летни концерти в парка, тя не възнамеряваше да му отстъпва.

Той се нацупи повече за пред приятелите си, но след минутка и четиримата извадиха пари и Дона не чувстваше угризения. Всичките бяха от заможни семейства. Някои от другите деца, които си купуваха обяд, нямаха такъв късмет. И днес тя често беше връщала повече ресто, отколкото се полагаше — набутваше сгънатите банкноти по джобовете на децата, без те да разберат.

Беше решила, че може да го направи. За това престъпление Нолън никога нямаше да я обвини. Тя крадешком хвърли поглед към него. От половин час той стоеше до една боклукчийска кофа на няколко метра от щанда и не помръдваше. Изпълняваше дълга си както винаги и изглеждаше много красив. Искаше й се да беше обул къси панталони, както повечето други мъже. Имаше хубави крака.

Той й намигна, тя се изчерви и отново насочи вниманието си към кутиите обяд. Дойде някакво семейство скитници, тя ги обслужи, после отново улови погледа на Нолън. Той не беше мръднал и въпреки че надзираваше поляната достатъчно внимателно, за да не го обвинят, че пренебрегва задълженията си, през повечето време наблюдаваше Дона. Тя нямаше нищо против. Матю не се виждаше никъде. Беше хубаво да знае, че някой се интересува от нея.

Тя му махна и вдигна една от малкото останали кутии, но той поклати глава.

— По-късно! — и добави тихо. — Много си хубава.

— Благодаря — промълви с устни тя.

— Харесвам косите ти.

Тя беше събрала косата си зад едното ухо, точно както я носеше Челси при първата им среща. Матю я беше зърнал на минаване през кухнята сутринта и й каза да ги направи на кок, защото щяло да й стане горещо. Тя се качи горе и взе четката, но когато се видя в огледалото, дали поради удовлетворение от видяното или за да ядоса Матю, не докосна косите си. И сега беше доволна. Ако имаше още къдрици, щеше да пусне и тях, нищо че беше горещо; одобрението на Нолън си струваше всичко.

Той отмести очи от нея и кимна на Маргарет.

— Хубава работа вършите вие и останалите дами, мисис Плъм. Вече май всички се нахраниха. Бихте ли освободила Дона за малко? Имам нужда от помощта й за нещо.

Дона се втренчи в него с любопитство.

Нолън я докосна леко по лакътя. Поведе я и спря, за да бръкне в джоба си, да извади пари и да ги сложи на масата за обяда. После отново я хвана за лакътя и тръгнаха през поляната към другия край на игрището. Там, сама до едно дърво, седеше Челси. Въпреки ярките си червени дрехи — Дона много ги хареса — тя изглеждаше замислена, дори тъжна. Наблюдаваше как децата си играят.

Стресна се, когато застанаха до нея като че ли мислите й бяха много далеч, но веднага се усмихна.

Нолън постави кутията до краката й и я смъмри:

— Не сте яла! — после посочи с брадичка Дона. — Впрочем тя също. Щях да взема два, но хората щяха да помислят, че са за Дона и мен. Щом веднъж тръгнат клюки, могат да те сринат — и каза на Дона с възможно най-нежен поглед: — Заслужи си почивката. Искаш ли да похапнеш?

Дона не знаеше дали трябва да бъде разочарована, че той самият не яде с нея, или благодарна, че я е довел при Челси. Знаеше, че той е особен мъж, от известно време наистина го знаеше.

Вместо да му отговори тя погледна въпросително Челси, която бързо отмести сламената си шапка и каза:

— Моля. Ще се радвам да си имам компания.

Изглеждаше съвсем искрена.

— Благодаря — направи знак Дона на Нолън.

— Няма защо — отговори й с пръсти и той, после каза на Челси: — Ще ви оставя да си поприказвате.

Кимна й леко за довиждане, докосна нежно Дона по гърба и си тръгна.

— Какъв мил мъж! — каза Челси и потупа мястото до себе си. Изчака Дона да седне срещу нея и каза: — Прическата ти е много хубава. Трябва да я правиш винаги. Страхотно те подмладява.

— Благодаря — размърда пръсти Дона.

— Няма защо — отговори й Челси по същия начин. Изглеждаше толкова доволна от себе си, че Дона извъртя очи.

— Е, щях да знам повече, ако ме беше научила повече — подразни я Челси. — Признай си. Аз бързо усвоявам.

— Признавам — изписа Дона и кимна утвърдително, за да поясни знаците си.

Винаги когато разговаряха, Челси настояваше за повече знаци и въпреки че не можеше да ги прави бързо и ясно, фактът че се опитваше, означаваше безкрайно много за Дона.

Тя направи знак за обяд и посочи кутията. После я отвори, извади сандвича, даде половината на Челси и й обясни със знаци.

— Пилешка салата. Окей?

— Окей — повтори знака Челси, но едва отхапа от сандвича.

Дона се чудеше какво й е. Челси изглеждаше чудесно в червените си дрехи, но изразът й, когато седеше сама, беше унил.

— Май не си в настроение да празнуваш — каза Дона със знаци. Просто беше загрижена. — Да не би нещо да не е наред?

— Обърка ме — каза Челси усмихната. — Кажи го на глас.

Дона почувства познатото притеснение. Тя мразеше гласа си. Той беше равен, силно носов и или твърде висок, или твърде тих. Тя завъртя нервно ръка край ухото си.

— Не звучи толкова ужасно — възпротиви се Челси. — Разбирам ти всичко.

Дона докосна бузите си и направи гримаса.

— Няма защо да се притесняваш. Не и от мен. Хайде, Дона. Кажи ми какво си мислеше.

Дона се предаде, защото, от една страна, искаше да повярва на Челси, а от друга, искаше да я попита какво й е?

— Мислех, че преди малко изглеждаше тъжна. Защо?

Челси малко се смути.

— Просто се чувствах самотна. Понякога колкото повече хора има край теб, толкова по-лошо става — тя облегна глава на дървото. — Това е от липса на работа. Цената за мързела е самосъжалението — тя посочи една голяма група наблизо. — Бих искала да съм сред голямо семейство, като това ей там.

Дона поклати глава.

— Не, не би искала. Това е Стоуки Френч. Има три жени.

Челси се засмя.

— Не може да има три жени. Може би искаш да кажеш любовници?

— Любовници, с които живее — каза Дона със знак, който Челси вече познаваше.

— Три? Наистина ли? А колко деца?

Дона вдигна девет пръста.

— Ау! Потентно момче. И трите ли живеят с него? Какво е това, нещо като комуна ли?

— По-скоро бърлога на греха — каза Дона и Челси отново се засмя, загледана в групата.

— Наперен е като паун и се перчи точно така. Виждала съм го в кариерата. Май и на мен ми се пусна, когато дойдох за първи път, само че чак сега разбирам, че е било пускане. Голям женкар е май, а?

Дона извъртя очи.

— Как успява да се оправи с три любовници, с които живее в такова консервативно място като Ноч?

— Той живее в Корнър. Нещата там са по-различни.

— Искаш да кажеш нравите? — попита Челси, след това внезапно погледна нагоре и каза: — Здравей; Маргарет.

Дона не беше изненадана да види майка си. Понякога Маргарет беше като сянка. Сега носеше два обяда и за миг Дона се почуди дали не е тръгнала да придружи Нолън и нея. Но не, майка й не изглеждаше изненадана, че откри Челси.

— Може ли да седна при вас? — попита тя.

— Разбира се — каза Челси и се поизправи. — Тъкмо си говорехме за Стоуки Френч.

Ако зависеше от нея, Дона никога нямаше да започне да обсъжда специално този въпрос с майка си. Маргарет имаше твърди разбирания за някои неща и беше прекалено пряма и категорична.

— Леке — каза тя, докато сядаше на земята.

Постави едната от кутиите до кутията на Дона и Челси и отвори другата.

— Не е почтено да се живее така, както живее той и както живеят всички там.

Тя отви сандвича си, повдигна горната филия и разгледа плънката.

— Едно време не беше така.

— А как беше преди? — попита Челси.

— По-морално. Хората бяха по-хрисими. Имаше ред и в каменоломната, и вкъщи. Мъжът живееше с жената, която раждаше децата му. Ако раждаше други деца освен неговите, я наказваха.

— Как така? — намръщи се Челси.

Маргарет постави обратно горната филия, обърна сандвича наопаки и махна долната.

— Отхвърляха я.

— Пъдели са я?

— Отбягваха я.

— Това е кошмарно! — каза Челси и Дона затаи дъх, но Маргарет запази спокойствие.

— В действителност беше съвсем хуманно — тя нагласи долната филия. — Вместо да я изгоним без пукната пара, й позволявахме да остане.

— Но животът й сигурно е бил ужасен.

— Да. Тя ставаше пример за другите какво не бива да правят.

Челси ужасена се обърна към Дона.

— Това случвало ли се е наистина?

Дона се поколеба, след това кимна.

— Ти помниш ли го?

Дона се чудеше как да смени темата, но Маргарет каза:

— Дона беше много малка, когато се случи за последен път. Жената беше съпруга на един от нашите работници. Дванадесет месеца след като той я напусна, тя роди незаконен син. Ти го познаваш. Хънтър Лъв.

Стомахът на Дона се сви.

Челси зяпна.

— Хънтър? Невероятно!

— Тя беше курва — каза Маргарет.

— Майка му?

— Тя се побърка, изоставена от всички.

— Преди той да се роди?

— Тя направи нещо, което не биваше да прави, и си плати. Това момче по-късно я уби.

Дона почувства, че изстива.

— Уби я? Хънтър? — ахна Челси.

— Удари я по главата.

Дона прехапа език, за да не заплаче.

Челси изглеждаше зашеметена.

— На колко години беше?

— На пет. Дотогава го беше държала само в бараката. Той я убил, за да избяга, ударил я по главата с едно дърво и след това избягал. Намериха го на пътя. Не искаше да говори.

„Бил е само на пет — изплака сърцето на Дона, — почти бебе. Бил е заключен през целия си живот. Бил е увреден.“ Но тя не каза нито дума. Никога не го правеше, щом станеше въпрос за Хънтър. Беше научила урока си по най-мъчителния начин.

Взе щипка сол от кутията с обяда и се загледа в нея, за да не разбира за какво си говорят. Едно от предимствата да си глух — можеш да се изключиш, стига да погледнеш настрани. Но не можеше да го направи. Искаше да знае какво казва Маргарет за Хънтър, за да може да разкаже на Челси истината.

Челси изглеждаше много разстроена от историята на Маргарет. Дона имаше чувството, че я обожава за това.

— Тя е умряла от удар по главата — каза Маргарет, — а с нея е бил само той.

— Може да е паднала — възрази Челси.

— Била е ударена.

— Това доказано ли е?

— Не и в съда.

— Направиха ли му нещо?

— Той беше дете. Какво можеха да му сторят?

— Ако са го сметнели за опасен, са можели да го тикнат в изправителен дом.

Маргарет се стегна. С отмерени движения пъхна сандвича в опаковката му, върна го обратно в кутията и затвори картонения капак.

— Не го направиха, защото съпругът ми каза, че момчето не може да бъде обвинявано за това, което е сторила майка му. Съпругът ми се погрижи то да бъде настанено при едно семейство в Корнър и се грижи за него дотогава, докато не стана достатъчно голямо, за да може да се грижи за себе си само. А след това се погрижи да му намери работа. И се грижи за това до ден днешен. Оливър Плъм е много милостив човек.

Дона, която четеше думите по устата на Маргарет, почувства, че е на ръба на истеричен припадък.

Челси, която не знаеше дори половината от историята, беше пребледняла.

— Милостив е едната от думите. Другата е умен. Доколкото виждам, Хънтър си върши работата добре.

— Той е хулиган — присмя се Маргарет.

— Справи се чудесно с ремонта на къщата ми.

Маргарет сковано се изправи.

— Защитаваш ли го?

— Не — каза Челси, — просто му отдавам дължимото.

— Той не заслужава това. Тя беше курва, майка на убиец. Пазя вестниците от онова време в една кутия в Историческото дружество. Там всичко е обяснено. Ако искаш да ги видиш, ела.

— Може и да го направя.

— Отворено е в понеделник, сряда и петък от десет до един, във вторник и четвъртък от два до три и половина.

Челси кимна:

— Ще запомня.

Маргарет се обърна и тръгна. Дона се загледа след нея и изчака, докато тя се отдалечи достатъчно. След това засипа Челси с такъв порой от думи, какъвто не беше излизал от устата й, откакто беше оглушала.

— Тя не е права, изобщо не е права, не слушай какво казва за него, Кейти Лъв е паднала, аутопсията го потвърди.

Челси я хвана за ръцете.

— Шшт! Карай по-полека.

Дона се огледа и се убеди, че наблизо няма хора, но все пак направи усилие да говори тихо.

— Той си помислил, че я е убил. Затова не говореше отначало. И се боеше от хората. Не беше виждал през живота си никого освен Кейти. Отначало сънувал кошмари и се събуждал разплакан. Хлапетата на Мейкок му се присмиваха и затова нощем той стоял буден. После заспиваше в училище, в някой ъгъл на двора. Спомням си го, лежеше свит на кълбо. Боже, колко тъжно!

Винаги беше мислила така, особено след раждането на Джоши. Наблюдаваше го как играе с другите деца и си представяше как би се чувствала, ако го тормозят кошмари, бои се да спи, ако го наричат как ли не, ако е отхвърлен, съвсем сам. Това нямаше да се случи, тъй като той беше от семейство Фар, но Хънтър не бе имал това предимство. Хънтър въобще нямаше никакви предимства.

— Кой е бил баща му? — попита Челси.

Дона сви рамене.

— Някой знае ли?

Дона отново сви рамене.

— Хънтър знае ли?

Дона подозираше, че знае. Освен това подозираше, че са го подкупвали, за да мълчи, и не можеше да го обвинява, че прибира всеки цент. Животът му не беше лек. Парите въобще не можеха да заменят това, от което имаше нужда.

Но тя не можеше да каже тези неща на Челси. Не знаеше нищо със сигурност. Понякога мислите й бяха объркани, а ушите й кънтяха.

От отговора я спаси това, че Челси пак вдигна очи.

— Охо — каза Матю с покровителствена усмивка — я виж кой бил тук! Избрали сте най-хубавия кът на игрището. И изглеждате съвсем патриотично, мис Челси, тъкмо като за празника.

— О, благодаря — каза Челси.

— Бихме могли да се възползваме по-добре от привлекателните жени като вас в този град. Вие сте очарователна — той посочи кутията с обяд, която носеше. — Дойдох, за да се убедя, че няма да останете гладна. Но, изглежда, вече са ме изпреварили. Непрекъснато им повтарям, че трябва да направят нещо по-различно, студени пържени пилета например, но жените държат на пилешка салата. Сигурно е доста неприятно за човек като вас.

— Неприятно ли? — попита Челси и повдигна вежди към Дона.

— Искам да кажа — продължи Матю с отвращение, — ами… пилешка салата.

— Всъщност аз много обичам пилешка салата — каза Челси.

И за да потвърди думите си, отхапа голяма хапка.

Матю засия.

— Тогава значи всичко е наред. Радвам се. Ще дойдете ли да видите баскетболния мач следобед?

— Разбира се — каза Челси и попита Дона: — А ти?

Дона понечи да каже, че ще се отбие само за малко, защото трябва да помага за барбекюто в парка, но спря. Не искаше да говори с Челси пред Матю. Той със сигурност щеше да каже нещо грубо за гласа й. Погледът на Челси отново се спря на Матю.

— Ще се радвам да ви покажа едно-друго — разбъбри се той. — Видях ви съвсем сама на парада. Знаете ли, можехте да дойдете при нас. Някои хора не ви искат тук, но ако бяхте с мен, щяхте да сте добре. Какво ще кажете да ви направя малко местен коментар? Вие сте все още нова тук, не познавате почти никого. Мога да ви кажа кой за кого играе, мога да ви кажа по малко… клюки за всеки, ако разбирате какво имам предвид.

Дона много добре знаеше какво точно има предвид. Матю беше от хората, готови да оплюят всеки, който стои над тях по какъвто и да било начин. Колкото до баскетбола, не се интересуваше от него и не можеше да играе, просто бе пълен с жлъч.

Челси, Господ да я благослови, му отказа.

— Мислех да се поразходя. Искам да видя разпродажбата на кувертюри и сувенири, така че ще се помотая насам-натам. Просто ще пообиколя малко.

— Чудесно, чудесно — великодушно кимна Матю. — Разбирам ви. В нашия град има какво да се види, особено на Четвърти юли. Но ако имате някакви въпроси, потърсете ме.

Той вдигна един пръст за поздрав, намигна й и, без въобще да се обърне към Дона, си тръгна.