Барбара Делински
Сълзите на гранита (10) (Страстите на Челси Кейн)

Глава девета

Челси отметна къдриците от мокрото си чело и огледа удовлетворено тавана. Пространството започваше да се оформя. Първия път, когато влезе, таванът беше мрачен и осеян с хартии, стари книги и парцали, напомни й за тавана на нейните родители в Балтимор, който от години се канеше да почисти. Помисли си, че може и да го оправи това лято, но че няма защо да бърза. Спомените бяха хубаво нещо; да ги опаковаш беше тъжно.

С мисълта за това тя настоя хората на Оливър, които разчистваха тавана, да опаковат всичко и да не го изхвърлят, а да го свалят в сутерена. Историята не биваше да се изхвърля с лека ръка. Челси беше сигурна, че някой ден някой ще намери смисъл в съдържанието на прашните кашони.

Сега, почистен от отпадъците, таванът изглеждаше просторен. Оставаше старите греди да се укрепят, да се покрият с плоскости и да се измажат с гипс.

Бяха избили четири оберлихта, отварящи тавана към слънцето. На мястото на старите мънички капандури също имаше големи прозорци.

За нещастие светлината беше едно, свежият въздух — друго. Всички прозорци бяха широко отворени, но беше невероятно задушно.

Челси чу стъпки по витото стълбище и се обърна. Видя над пода тъмните коси на Джъд, после той се показа целият — и за миг тя замръзна, взряна в него. Не знаеше какво я привлича — Господи, беше виждала и по-хубави, и по-силни мъже — но Джъд Стрийтър беше нещо различно. Стигаше й да го зърне дори отдалече и пулсът й се ускоряваше. А сега биеше направо лудо. И нещо още по-лошо — езикът й се беше вързал.

Затова тя просто се усмихна, после откъсна очи от неговите и отново огледа тавана.

— Всичко наред ли е? — попита той. Гласът му беше много плътен и много мъжествен.

— Изглежда добре — кимна тя и се зае да изучава прозорците по покрива. По тях все още си стояха етикетите на производителя. — Удивително каква разлика може да се постигне само за две седмици — тя обърса изпотените си длани в тениската си — модерна, ръчно боядисана, пусната свободно върху дългия до прасците й клин. — Още малко боя, мокет и мебели и ще мога да работя.

И чак сега се осмели да го погледне.

Той стоеше с ръце на хълбоците — не мършави хълбоци, но тесни в сравнение с раменете му, на фона на прясно измазаната стена. Изражението му беше сериозно, профилът рязък. Като всичко у него.

— Тук е дяволски горещо — каза Джъд. — Трябва да се сложи вентилатор.

Личеше, че му е горещо. Лицето му лъщеше от пот, шията и ръцете му също. Беше облечен с мокра от пот работна риза и джинси. Идваше от поредния ден в каменоломната.

„Кажи нещо — заповяда си тя. — Кажи нещо страхотно.“ Но не можеше да се сети за нито една умна дума и в отчаяние се хвана за времето.

— Мислех си, че в Ню Хампшир ще е по-хладно, отколкото в Балтимор. Навсякъде ли е такава жега?

— Сега е лято — погледна я той.

Тя преглътна.

— Твоите хора могат ли да работят в този задух?

От известно време вече си говореха на „ти“. Джъд явно си спомни за уговорката й с Оливър и се намръщи, после кимна.

— Това е добре — каза тя.

Трябваше да си почине от настойчивия му поглед, затова отиде до прозореца и, пъхнала ръце под мишниците си, се загледа в стръмния покрив и боядисаните в цвят на слонова кост стени на малката поща на Норич Ноч. Зад пощата беше Историческото общество, а зад него — дъбове със свежи зелени листа. Градът беше чудесен. Просто й се искаше да е с няколко градуса по-хладно.

— Как върви колата? — попита Джъд.

— Чудесно — каза тя, без да се обръща.

Беше оставила ягуара в Балтимор и бе купила „Патфайндър“. Джъд я беше закарал с блейзъра да си го вземе. Беше я возил много пъти из града, от офиса до каменоломната също, до Боулдърбрук и обратно. Челси продължаваше да си мисли, че ще свикне с него, че силата на погледите му ще отслабне, но това не ставаше.

Не разбираше как може да е бременна от шест седмици, да й се гади почти непрекъснато и все още да намира един мъж за привлекателен. Казваше си, че не е наред. Казваше си, че не е здравословно. Казваше си, че е нелепо, като се има предвид целта й в Ноч. И въпреки това кръвта й започваше да кипи, когато Джъд беше наблизо.

Опита се да го игнорира, но нищо не се получи. Очите му бяха тъмни и прями. Тя ги чувстваше на гърба си дори сега. И въпреки че никога не се беше притеснявала от никого, той я смущаваше. Беше сигурна, че можеше да прочете всяка нейна мисъл, включително похотливите. Единственото, което можеше да направи, бе поне да не се гърчи.

— Кога пристигат компютрите? — успя да попита тя.

— Всеки момент.

— Добре — тя му беше казала да поръча един и за нея. — Дано да стане по-бързо. Пиша писмата си на ръка, но искам да си имам копия и да надписвам пликовете с компютър.

Извърна се от прозореца и посочи единия оберлихт.

— Чертожната ми дъска ще е под него. Днес я донесоха. Дали някой от хората ти може да я монтира? Цял следобед ще съм в Манчестър, но през уикенда искам да я използвам.

— Ще я монтират — каза той.

Колкото и да проклинаше привличането, което изпитваше към Джъд, Челси беше много доволна от уменията му. При толкова много неща в главата й да осигури работа за „Плъм Гранит“, да продължава в същото темпо с „Харпър, Кейн и Ку“ и със собствените си проекти, да наблюдава ремонта в Боулдърбрук, да не говорим за останалите неща и за това, че се стоварваше в леглото изтощена всяка вечер и някъде към полунощ размишляваше за Кевин, за това колко й липсва Аби, безпокоеше се за бебето си и се питаше кой ли й беше пратил сребърния ключ от музикална кутия — беше хубаво да знае, че може да помоли Джъд Стрийтър да направи нещо и че той наистина ще го направи.

— Изглеждаш уморена — каза той.

Тя го погледна и потръпна отвътре — тези очи я докосваха! Пак преглътна.

— Чувствам се чудесно.

— Да не си преуморена?

Тя си помисли за уговорката.

— Много ти се ще! — избърса челото си с ръка. Наистина беше горещо. Джъд беше прав за вентилатора. — Съжалявам, че трябва да те разочаровам, но съм добре. Малко топлина не вреди на никого.

Очите му не я изпускаха.

— Целият град е с климатични инсталации. Ще си сложиш ли и ти?

— Не. Нощите са хладни.

— Ще струва цяло състояние да монтираме климатична инсталация в тази къща.

— Кой казва, че трябва да монтираме климатична инсталация?

— Ти ще го кажеш. Само след седмица.

— Ще го преживея — каза Челси, но й беше трудно да диша и това нямаше нищо общо с присъствието на Джъд.

Белите й дробове бяха пълни с горещ въздух и прах от мазилка. За да намери прохлада, тя слезе по витото стълбище на втория етаж. Работниците боядисваха стените и миризмата бе нетърпима.

Челси мина през почти готовата приемна на Фърн и продължи към изхода. На каменните стъпала отвън най-сетне усети свеж въздух. Тръгна по алеята към улицата. Дишаше учестено. Стигна до оградата и се подпря на един нисък стол.

Почувства, че Джъд идва след нея; подсказа го не толкова настръхването на косата й на тила, колкото тръпките по гърба й. Не се обърна. Не посмя. Това, че знаеше, че той е тук, беше достатъчен проблем.

Посочи към жените в парка. Всички носеха шапки с широки периферии и държаха лопати, до коленете им имаше разсад.

— Много масово са излезли.

— Това е кръжокът по градинарство — каза той. — Готвят се за Четвърти юли.

Тя се замисли за Кевин и Аби и колко весело си прекарваха празниците в Нюпорт. Болеше я при мисълта, че Кевин не иска да запази традицията. Дори Карл имаше други планове тази година.

Тя пое още веднъж от въздуха на Норич Ноч.

— Вашите хора се готвят за Четвърти много сериозно.

— Да. Закуска с палачинки в църквата, пикник по обяд в училището, барбекю в парка вечерта.

Можеше да се закълне, че в гласа му има сарказъм. Погледна го.

— Не ти ли харесва?

Лицето му не издаде нищо.

— Чудесно е. Но на теб ще ти е скучно.

— Скучно ли? При такава неспирна дейност?

Навсякъде из града бяха разлепени обяви за празничните събития. Щеше да има парад, конкурс за красота, какви ли не разпродажби, изложба, баскетбол и танци. Челси не разбираше как на някого може да му е скучно.

— Доста е вълнуващо за новодошла като мен.

Той я погледна озадачено.

— Нали не мислиш сериозно да останеш за празника?

— Разбира се, че ще остана. Защо не?

— Мислех, че ще заминеш.

— Няма.

— Не може да нямаш някое по-добро място, където да отидеш.

— Всъщност нямам.

— При роднини например.

Тя усети как нещо в нея се обърна.

— Не тази година.

— При някой приятел с къща в Нантъкет?

Сарказмът сега беше съвсем явен.

Тя поклати глава.

— На някое лъскаво парти в града.

Сарказмът беше едно, презрението — друго. Ядосана, тя го погледна право в очите.

— Не тази година. Нито никога. Аз не съм от жените по лъскавите партита. Защо се подиграваш с мен?

Очите му не мръднаха и на милиметър.

— Защото си хем лъскава, хем оправна. И много взе да се навърташ тук.

— Да се навъртам тук? — попита тя. Думите му навяваха мисли за нещо нечисто.

— Аха.

— Ако имаш предвид, че идвам често, прав си. Но за всичко друго грешиш.

Той се вторачи в нея за миг, после отклони поглед към парка.

— Вярваш ли ми? — попита тя. Ако й вярваше, това би означавало много за нея. — Знам, че идвам от друго място и че житейският ми опит е по-различен, но се опитвам да не размахвам тези различия пред другите като червен байрак.

Погледът му се спусна към гърдите й, после бавно се вдигна.

— Затова ли тичаше по Олд Ривър Роуд тази сутрин само по шорти и оскъдно горнище?

Сърцето й подскочи. Кога ли я беше видял? Тя каза по-меко:

— Най-обикновено облекло за бягане.

— Не и тук. Момчетата не са свикнали разни жени да се показват.

— Не съм се показвала! Аз тичах.

— Ти беше главната тема на разговор на закуска при Крокър. Не забеляза ли, че камионите забавят ход? Повечето от тези момчета са прости каменари. Но пък и не им трябваше много въображение.

Челси не знаеше какво да каже. Не й беше хрумнало, че ще предизвика суматоха. Тя тичаше, просто тичаше. Но Джъд изглеждаше ядосан. Не можеше да го разбере.

— Мислех, че ходиш на аеробика в църквата — каза той.

— Ходех. И пак ще ходя. Но ми липсваше бягането. Така че си помислих да ги редувам.

— Не можеш ли да облечеш нещо по-подходящо?

— Това е най-обикновен екип за тичане — повтори тя смаяна.

— Е, тук това не е редно. Продължавай така и нощем ще чуваш не само гласове на малки хлапета. Половината мъже от Ноч ще ти дишат пред вратата — една вена заби на слепоочието му. — А може би точно това искаш.

Думите му бяха като шамар по лицето.

— Не! — извика тя. — Въобще не искам това. Но имам право да тичам и да обличам каквото си искам и когато си искам.

Той небрежно вдигна яката си.

— Тогава бъди готова да си понесеш последствията.

Челси усети как гневът й напира отвътре. Чувстваше се неразбрана от Джъд, неразбрана от града, неразбрана от Кевин и Карл.

— Няма да стане! — предизвикателно заяви тя. Отдръпна се от оградата и застана лице в лице с него. — Време е Норич Ноч да излезе от Средновековието. Днес жените тичат и когато е горещо, носят дрехи, с които да им е прохладно. Освен това карат ягуари и притежават компания, и, ако щеш вярвай, ако щеш недей, има места, където дори управляват всичко. Боже мой, какъв е този назадничав манталитет, за който говориш?

Той се изпъна и изведнъж стана много по-висок от нея. Очите му бяха по-тъмни от всякога и безизразни.

— Говоря за Норич Ноч. Ти наричаш това назадничаво. Аз го наричам традиция. Но както и да го наричаме, то няма да се промени само защото си се появила ти.

— Не искам да се променя. Ще бъда щастлива да го оставя да си върви по собствения път. Всичко, което искам, е да ме оставят аз да вървя по собствения си път.

— Само това ли? Чудно!

Тя го погледна озадачено.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа — почна той, — че твоето присъствие тук е странно. Няма нужда от теб. Оливър беше прав. Ти би могла да вършиш твоята част от работата от Балтимор. И щеше да ти е много по-лесно да работиш там, отколкото на онова разбито бюро в стаята ти в хотела — устата му се изкриви. — Откъде знам, че го правиш ли? Камериерката, която почиства стаята ти, е сестра на един от нашите и му разказва за смачканите листове в кошчето ти всяка сутрин. Така че знам, че се опитваш да работиш, и знам също, че ще ти е по-добре в ателие, и не преставам да си задавам въпроса защо се мъчиш тука. От Балтимор ли бягаш?

Челси се чувстваше разобличена.

— Не.

— Проблеми с мъж?

— Не!

— Тогава какво? Какво ще търси на такова място една преуспяла, талантлива и красива жена като теб?

Преуспяла, талантлива, красива. Тя беше поласкана. И другите бяха казвали тези думи, но не така пестеливо като Джъд. Това им придаваше повече тежест. И щом й ги беше казал, тя му дължеше нещо.

— През последните пет месеца — каза Челси просто — изгубих тримата най-важни хора в живота си. Няма какво да ме задържа в Балтимор.

— Значи бягаш.

— Не. Избрах да бъда тук.

— За колко време?

— За колкото поискам — откъм ъгъла долетя ръмженето на мотоциклета на Хънтър Лъв и тя погледна нататък. — Виж, той не е консервативен. Той прави каквото си иска.

— Той е особен случай.

— Е, аз също — подметна тя и пресече тротоара и тревата, за да посрещне Хънтър. — Как върви?

Той свали каската си и избърса лице с ръка.

— Има проблем. Трябва да дойдеш.

— Веднага. Само да взема колата.

Но щом го каза й дойде по-добра идея. Веднъж Хънтър й беше предложил да я повози, а тя беше отказала. Сега можеше да вземе друго решение.

Тя погледна резервната каска, закрепена зад седалката, след това вдигна очи към Хънтър.

— Нещо напротив?

Той сви рамене.

— Животът си е твой.

Не беше само неин. Беше и на нейното бебе. Но Челси се чувстваше достатъчно бунтовно настроена. Без да се замисля повече, тя се качи на мотоциклета зад Хънтър, постави каската на главата си и хвърли на Джъд последен предизвикателен поглед.

Ако се съдеше по стиснатите му устни, той беше бесен — справедливо възмездие за това, че прогонваше сънищата й нощем, реши тя. Спусна предпазителя на каската, обви с ръце кръста на Хънтър и се намести доверчиво зад него, а той форсира мотора и потегли. Направиха пълен кръг около парка — жените от градинарския кръжок вдигнаха глави — и минаха още веднъж край Джъд. После излязоха от града.

Първите няколко минути й беше забавно. Не се беше качвала на мотоциклет от години, а машината на Хънтър беше хубава. Ръмжеше равномерно и следваше плътно пътя. Спомените, свободата и скоростта я възбудиха. Насрещният въздух охлаждаше тялото й. Двамата с Хънтър се накланяха в синхрон от един завой на друг.

Завоите обаче започнаха да стават все по-чести. Накланяха се надясно, след това наляво, надясно, след това наляво. Изведнъж Челси осъзна, че това не е пътят към Боулдърбрук, който познаваше, и това я стресна.

— Хънтър?

Той не чуваше. Тя се зачуди дали не е постъпила глупаво, като му повери живота си. Но той беше човекът за аварийни ситуации на Оливър. Беше третият човек в каменоломната след Джъд. И вършеше добра работа в Боулдърбрук, което означаваше, че може да носи отговорност, нали?

— Хънтър? — извика тя по-силно.

Той извърна глава.

— Къде сме?

— Сибън Роуд. Зад Акатук. Това е панорамният път.

Пътят се стесни. Завоите ставаха все по-остри. Челси си представяше как след някой от тях ще се ударят в насрещна кола, но дори Хънтър и да си даваше сметка за тази опасност, очевидно я игнорираше и караше все по-бързо. Челси го стискаше все по-здраво и наблюдаваше пътя. Той се изкачваше, след това се спусна надолу, после отново започнаха кривите и завоите. Главата й се замая.

— Можеш ли да намалиш малко? — викна тя.

Мотоциклетът се тръсна, мина на по-ниска скорост и забърза по следващия хълм.

Замайването премина в повдигане. Челси сбута Хънтър в ребрата.

— Спри за момент, Хънтър.

Той продължаваше да кара.

Тя опря глава на гърба му и затвори очи. Надяваше се, че ще й мине, ако не гледа встрани, но след минута се почувства още по-зле.

— Ще повърна, Хънтър! — извика тя и го заблъска с юмрук. — Веднага спри!

Така и не разбра какво в крайна сметка го спря — дали неистовият й вик или трескавото стискане на ръцете й, но той намали, отби встрани и след няколко секунди спря. Тя едва успя да изтича до храсталака и да захвърли каската, после започна да повръща.

Мразеше да й се гади. Докторът й беше казал, че гаденето е здравословен признак и показва, че бебето се е хванало здраво и добре за вътрешностите й. Но докторът не се превиваше над тоалетната чиния, нито пък както сега, клечеше разтреперан над горския мъх. И не беше сам. Това беше най-лошото от всичко. Тя не би имала нищо против някой да е с нея, поне за морална подкрепа, ако не за друго. Но беше сама. С изключение на доктора и Сидра никой друг не знаеше за бебето.

Челси се изправи и махна кичурите коса от бузите с ръка. Гласът на Хънтър я накара да подскочи. Защо ли? Беше тих и въобще не беше нахален или подигравателен.

— Ей там има поточе.

Сега, когато вече й беше минало, тя го чу. Устреми се към нежното ромолене, проби си път през ниските шубраци, седна на един плосък камък до водата и се изми.

О, да, тя мразеше да й се гади, но най-доброто беше, че й минаваше лесно. Несъмнено до вечерта пак щеше да й прилошее, но засега, като се изключи чувството, че краката й са омекнали, беше добре. Една-две бисквити щяха да й помогнат. Но понеже нямаше бисквити, тя просто си изплакна устата и се върна на шосето.

Хънтър се беше облегнал на мотоциклета. Каската му беше на кормилото, нейната — на задната седалка. Той я изгледа внимателно, очевидно не беше сигурен какво ще му каже, но и тя не знаеше какво. Случилото се не беше по негова вина. Ако не беше бременна, нямаше да й стане лошо.

Тя отпусна ръце и погледна първо него, после криволичещия път.

— Ама че бясно караш.

Със същия тих глас, с който й беше казал за потока, той попита:

— Добре ли си?

Челси кимна и се загледа към хоризонта.

— Защо го направи? — той не отговори, тя продължи: — Не беше много мило.

— Нали каза, че имаш опит.

— Имам — тя посочи носа си. — Виждаш ли това? Веднъж го поправяха, след това втори път, понеже го смачках при катастрофа с мотоциклет. По моя вина. Карах твърде бързо. Бях на седемнадесет години. Луда глава. Какво е твоето оправдание?

Хънтър пъхна ръце под мишниците си.

— Обременена наследственост.

Тя се засмя.

— Мислиш, че е смешно? — попита той. Изглеждаше обиден.

— Ами смешно е. Наистина е смешно. Аз съм осиновена. Нямам представа кои са истинските ми родители, но нито веднъж не съм се оправдавала с обременена наследственост — Аби и Кевин също не го бяха правили. Благословени да са! — Да оправдаваш поведението си с наследственост е пълна глупост. Човек сам гради живота си.

— Не и по тези места. Тук си това, което е твоето име.

— Според мен не се оправяш зле с Лъв.

Той имаше стабилно положение в „Плъм Гранит“, беше главен предприемач на нейната къща, като в действителност вършеше много повече от главен предприемач. Често вечер или в събота и неделя тя го бе намирала да работи лично. Питаше се за личния му живот. Джъд й беше казал, че Хънтър има собствена къща, че не е женен и че е самотник, но нищо повече.

Интересуваше се просто така, от любопитство. Хънтър Лъв беше хубав мъж, но нищо в него не й действаше по начина, по който й действаше Джъд Стрийтър.

Беше благодарна, че не й стана зле пред Джъд. Щеше да е унизително.

— Е — попита Хънтър, — още ли съм на работа?

— Разбира се, че си на работата — тя мислеше бързо. — Но искам да се нанеса на трети юли.

— Но това означава, че ни остават само десетина дни!

— Не е нужно да завършваш цялата къща. Само моята спалня и банята. Мога да се оправя и без кухня, но ми дотегна вече в хана.

— Искаш нестандартно голяма вана в банята. Няма начин да я получа толкова бързо.

— Обади се на доставчика. Дай му зор.

Хънтър поклати глава.

— Трябва ми поне от месец.

— Не е вярно. Разбери го и ще се нанеса след една седмица — и понеже той нарочно се беше опитал да я изплаши с мотоциклета, тя добави: — Освен ако малките гласчета не те забавят.

Лицето му потъмня.

— Не бих се шегувал с това.

— Чувал ли си ги, откакто работиш?

— Шумът ги плаши.

— Стига де, Хънтър — подигра го тя.

Според нея самият факт, че той желаеше да работи в къщата, доказваше, че гласовете са измислица. Мислеше, че това е някаква негова лична шега.

— Само почакай. Когато заживееш там съвсем сама, ще ги чуеш. Те идват от тайния коридор.

Тя застана нащрек.

— Какъв таен коридор?

— Този зад камината. Точно него искам да видиш.

— Таен коридор? — възбудено повтори Челси. Опита се да си го представи. — Накъде води?

На горния етаж.

— Невероятно! — умът й работеше бързо. — Мислиш ли, че има и други?

— Сигурно, със скелети вътре. Къщата е прокълната, казах ти. Сега ще си промениш ли решението да живееш там?

— В никакъв случай! — каза тя. Тайните коридори са страхотна работа — в нейния ценоразпис откриването на коридор увеличаваше невероятно цената на къщата. — Дали тази къща не е била спирка на Нелегалната железница^[1]? Само си помисли за историята, съхранена в тези стени!

Хънтър изглеждаше отегчен.

— Историята никога не е била моя слабост. Само ми кажи какво искаш да направя с вратата. Ако искаш, да я зазидаме…

— Не!

— Тайните коридори могат да бъдат опасни.

— Не повече от пътуването, което току-що ми сервира.

Тя погледна към мотоциклета. Не беше чак толкова луда да се качи отново, ако кара Хънтър.

— Какво ще кажеш да ме пуснеш аз да карам?

— А, не — той се протегна за каската си.

— Ако караш както одеве, пак ще ми стане лошо.

Той й подаде втората каска. Тя се поколеба.

— Хънтър?

— Страх ли те е?

— Страхът е едно, да ти е зле е друго. Разбери, не ми е добре.

— И краката ти няма да са добре утре сутринта — той си сложи каската и поясни: — Докато отиваше към потока, мина през отровен бръшлян.

Тя погледна босите си прасци.

— Майтапиш се.

— Не.

— Защо не ми каза?

— Ти имаше наум по-важна работа. Освен това би трябвало да знаеш как изглежда отровният бръшлян.

— Откъде мога да знам? — попита тя объркана. — Никога не съм живяла в гората — погледна пак краката си. — Мога ли да направя нещо?

— Да. Моли се да не си алергична.

— Чудесно! — измърмори тя. Гледаше го как се качва на мотора.

— Идваш ли? — попита той.

Тя огледа пътя.

— Какви са шансовете ми някой друг да мине оттук и да ме вземе?

— Малки. Много малки.

— А колко трябва да вървя пеш?

— Пътят върти насам-натам, доста е дълъг. Няколко часа.

Челси можеше да бъде упорита. Можеше да бъде предизвикателна, непокорна и импулсивна. Но не беше глупава. Отдавна се беше научила да не се инати като магаре на мост. Ако не искаше да върви по непознати пътища цял ден, трябваше да се качи на мотора на Хънтър.

Хванала каската, тя пристъпи към него.

— Окей. Идвам с теб. Но ако пак ми прилошее, няма първо да викам. Разбра ли?

Погледът на Хънтър, непосредствено преди да свали предпазителя на каската, показваше, че е разбрал.

В къщата на Челси имаше три тайни коридора. Първият минаваше зад камината и по тесни стълби се качваше в един шкаф на горния етаж. Другият беше просто дупка зад кухненския килер. Третият започваше от един капак на пода в мазето, минаваше през тунел от десет стъпки и свършваше под земята.

Челси беше сигурна, че навремето тайните коридори са имали някакво предназначение. Умираше от любопитство да открие какво е било то, но нямаше време да ги разгледа. Тъй като Хънтър ускори работата в Боулдърбрук, тя прибави закупуването на мебелировка към дългия списък от неща, които трябваше да свърши. Ако не пазаруваше в Конкорд или Манчестър, тя говореше по телефона, отначало от стаята си в хана, а след като монтираха телефоните, от новия офис; Трябваше непрекъснато да уверява клиентите, които беше оставила в Балтимор, че не се е отказала от поръчките им, а и в отговор на писмата, които пишеше, все по-често получаваше обаждания от евентуални купувачи на гранит. Освен това „Хънт-Омни“ наистина беше продаден, за да се превърне в жилищен комплекс, което означаваше, че тя трябваше да използва няколкото си свободни минути за проектиране.

Въпреки че й бяха сложили чертожната дъска под прозореца на тавана, тя така и не можа да седне да чертае преди залез. Но това не я дразнеше. Беше си взела едно малко радио, настроено да лови нежна класическа музика, беше нагласила лампите по една от всяка страна на дъската, за да намали сенките, разстилаше хартията и сядаше да работи. Държеше подръка термос с чай от хана, както и една грейка, която беше купила от гилдията; като се имаха предвид хладните нощи на Норич Ноч, тя често използваше и двете.

На първи юли Челси се върна в Балтимор за няколко дни, за да види какво става в „Харпър, Кейн и Ку“.

Карл беше там. Тя се чувстваше неловко край него и за първи път се попита дали фирмата ще оцелее след това, което се беше случило.

Когато спомена това на Сидра, тя се слиса.

— Не можеш да се оттеглиш! — възпротиви се тя. — Фирмата е преуспяваща. Ти я направи такава. Тя е твоя. Норич Ноч е само временно явление.

— Вярно е. Но ако нещата с Карл са неловки сега, помисли какви ще станат после.

Не можеше да си представи как Карл денем ще гледа нейния корем, а нощем — корема на Хейли. Положението беше абсурдно.

— Кога ще му кажеш? — попита Сидра.

— Не знам. Казвам си, че трябва да го направя. После се питам дали все пак трябва.

— Това е негово дете.

— Но той е женен за Хейли. Отношенията между тях ще се обтегнат, ако научат, че съм бременна, а и освен това, кой ще има полза от тази работа? Не искам нищо от него. Сама ще се оправя с бебето.

Без да спира, тя се наведе и се почеса по прасеца.

— А баща ти?

Виж, това я притесняваше повече.

— Спорен момент. Той е в Мичиган за празника.

— Трябва да му кажеш.

— Исках да го направя на Четвърти юли.

Все още беше разочарована. За нея Четвърти юли беше ден, прекарван със семейството и приятелите. И й харесваше.

Тя сграбчи Сидра за ръката и рязко я дръпна да спре.

— Ела с мен, Сидра. Четвърти юли в Ноч ще е истинско приключение. Гарантирам ти. Ела с мен. Ще видиш и къщата.

Пак я засърбя и тя се зачеса с крак.

Сидра изглеждаше разколебана.

— Бих дошла, но брат ми е в Джърси. Това е първото му лято без Джинджър. Хлапетата са с него. Обещах, че ще го посетя.

Челси би трябвало да се досети, че Сидра ще има някакви планове; и все пак си струваше да опита. Не че нямаше да има какво да прави. Възнамеряваше да прекара празниците в Ноч от началото до края. Но щеше да е хубаво да е заедно с приятел.

Затичаха пак. След няколко минути Сидра попита:

— Харесва ли ти там?

— Мисля, че да. Толкова бях заета, че нямах много време за почивка. Надявам се тази седмица да си почина.

— Хората приветливи ли са?

— Някои да. Някои ме мразят.

— Това притеснява ли те?

— Разбира се, че ме притеснява. Винаги съм била заобиколена с приятели. Това ми липсва. Липсва ми да тичам с теб.

Опитваше се да убеди Дона да тича, но засега без успех. Личеше си, че Дона се изкушава, но нещо я спира.

— Може би не трябва да ходиш там — каза Сидра. — Щом си бременна трябва да си с хора, които познаваш. Ако нещо се случи и имаш нужда от помощ, какво ще правиш?

— Ще набера 911. Стига, Сидра. Норич Ноч не е накрай света — тя пак се почеса.

Този път Сидра я сграбчи за ръката и я спря.

— Какъв е този обрив? — попита тя и посочи краката й. — Да не са те жилили пчели?

— Отровен бръшлян. Наврях се право в него. Вече ми минава. Да беше го видяла миналата седмица!

— Слава Богу, че не съм го видяла! — Сидра се наведе, за да огледа обрива по-отблизо, после се изправи със загрижен израз. — Това не е на добре.

Челси извърна очи.

— Не виждаш ли някаква поличба?

— Никаква — каза Челси твърдо и отново затича.

Сидра моментално я догони.

— Направи ли нещо със сребърния ключ?

— Още не.

— Какво чакаш?

Челси не беше сигурна.

— Вадя го и го гледам всеки ден. Изучавам лицата на хората из града. Дори чета имената по надгробните плочи, когато минавам покрай църквата. Но съм твърде заета, за да направя нещо повече. Щом нещата малко се поуталожат, ще започна да разпитвам… макар че едва ли ще науча много. Думата „лаконичен“ е измислена точно за тези хора.

— Не говорят ли много?

— Даже хич. Аз съм външен човек, затова са нащрек. Може би като се преместя в къщата, нещата ще се променят.

На трети юли Челси се пренесе в Боулдърбрук. Спалнята и банята бяха готови. Водопроводът работеше, имаше и ток. Имаше дори и телефон. Фактът, че отвъд прага на спалнята всичко беше недовършено, беше по-маловажен от факта, че вече не е в хана, а в собствен дом. Къщата беше различна от всички къщи, в които беше живяла. Беше по-уютна и изцяло нейна. И въпреки че беше недовършена, въпреки че беше временна, тя я обичаше.

Спалнята беше в ръждив цвят — стените, килимите по пода, дори щорите на прозорците. Челси беше купила голямо светло дъбово легло със съвременна конструкция и към него чаршафи и дебела завивка с десен на кръпки в същия ръждив цвят с отсенки на пурпур, тъмнозелено и бежово. Под огледалото на отсрещната стена стоеше дълга ниска тоалетна масичка. От двете страни на леглото имаше също дъбови нощни шкафчета, а върху тях по една лампа с цвят на канела. Под едната лампа бяха радиочасовникът и телефонът.

Когато иззвъня за първи път, тя се усмихна. Телефон, който звъни, означава, че всичко с останалата част на света е наред. Доволна от себе си, от къщата и от Норич Ноч, Челси захвърли дрехите, които се канеше да прибере и отиде да го вдигне.

— Ало?

Може би беше Кевин, сигурно се обаждаше от Макинак Айлънд. Беше оставила номера си на неговия телефонен секретар, защото знаеше, че той ще го провери.

— Ало?

Сто на сто беше Кевин. Но връзката беше много лоша.

— Татко? Чуваш ли ме?

След минута, без да е чула по линията никакъв звук, тя затвори. Беше убедена, че той ще се обади пак, този път с поръчка.

Зачака телефонът да звънне. Но като минаха няколко минути и никой не се обади, тя се върна до шкафа, приключи с разопаковането на първия куфар, после на втория, после на няколко кашона. Напълни всички чекмеджета плюс двата горни рафта в килера. После подреди любимите си снимки на масичката — едната на Кевин и Аби в деня на сватбата им, една нейна като бебе, една с тях тримата при дипломирането й в гимназията, една пак с тримата плюс тримата Харпър и шестима други близки приятели, застанали усмихнато на палубата на една яхта в Нарагансет Бей.

Тя гледаше снимките, унесена в спомени, когато телефонът отново иззвъня. Тя прекоси стаята за секунда.

— Ало?

Отново никакъв отговор.

— Ало?

Изглежда нещо не бе наред с линията. Челси прекъсна връзката и набра номера на хана. Беше живяла там достатъчно, за да знае, че Сюки Блейк ще е на рецепцията и ще си търси някакво разнообразие.

Сюки имаше най-доброто желание да помогне, Челси й даде номера и затвори, изчака докато телефонът отново иззвъни, после го вдигна. Гласът на Сюки се чуваше високо й ясно, а това означаваше, че ако звънеше Кевин, повредата на линията е при него.

Челси влезе в банята и започна да подрежда новите кърпи — някои с цвят на ръжда, някои кремави — първо по закачалките, а след това и по рафтовете. Този път, когато телефонът иззвъня, тя не бързаше да вдигне.

— Ало?

Мълчание.

С леко раздразнение, тъй като много й се искаше да се похвали с новия си дом, тя каза:

— Здравей.

Отговор не последва и тя затвори доста рязко.

Питаше се дали не й звъни Карл, дали не го е страх да говори и просто иска да чуе гласа й. Ако не беше Карл, може би беше Хънтър и се правеше на призрак. Но тя нямаше да се остави да я плашат. Не вярваше в призраци. Къщата беше тиха и спокойна.

Тя свърши с разопаковането, потопи се за дълго в огромната вана, от която Хънтър се беше оплаквал, после си легна. Беше съвсем унесена, когато телефонът иззвъня отново, и затова не обърна внимание на далечния шум в слушалката, а просто затвори, обърна се на другата страна и заспа.

Чак на следващата сутрин свърза шума по линията с далечни звуци на детски гласове.