Барбара Делински
Сълзите на гранита (8) (Страстите на Челси Кейн)

Глава седма

Звънчето звънна и Челси влезе в магазина. Вратата сега бе проста рамка с мрежа и тихо тракна зад нея. Челси се огледа и видя, че лятото е дошло и тук. Предлагаха се кошници за пикник, а не кленов сироп, цветовете бяха по-ярки, лъхаше на свежест. Обявите над щанда за вестници съобщаваха за предстояща вечеря на закрито, за среща млади — стари по софтбол^[1] в полза на Историческото общество на Норич Ноч и за празника Четвърти юли.

Магазинът беше празен. Челси се беше надявала точно на това. Беше видяла Матю Фар да тръгва нанякъде с една камионетка, когато спря до парка. Не й трябваше Матю. Искаше да види Дона.

Едва забележимо движение зад касата привлече погледа й и тя с усмивка се приближи до тезгяха. Дона изглеждаше точно така, както и през март, като се изключи, че блузата, напъхана в полата й, беше с къси ръкави и кичурите коса, които се бяха измъкнали от кока й, бяха по-къдрави. Мръщеше се пред екрана на един компютър, напълно потънала в работа.

— Здрасти — каза Челси и като не получи отговор повтори: — Здравей?

Пристъпи по-близо и Дона чак тогава вдигна поглед.

Очите й светнаха. В усмивката й се четяха възбуда и удоволствие или поне Челси си помисли така, защото имаше нужда и от двете.

— Как си? — попита тя. Беше невероятно доволна, че е тук.

Дона кимна, че е добре, после изви въпросително вежди.

— И аз — засмя се Челси. — Върнах се — и с престорено строг глас продължи: — По работа! — усмихна се пак и се извърна към щандовете. — Всичко изглежда страхотно. Сламените шапки са чудесни!

Шапките бяха подредени на закачалка до кошниците за пикник и навяваха мисли за дълги ефирни рокли, сирене „Бри“, хляб, вино и лениви следобеди край брега на някой поток.

— Тук ли са правени?

Дона махна с ръка, което можеше да означава и да, и не. Челси я чакаше да обясни. Лицето на Дона се разкриви в измъчена гримаса, после се разведри, тя посочи ухото си и поклати глава.

Фактът, че Дона е глуха, я порази. Челси хем се обвиняваше, че не се е досетила, хем я обзе потискаща жалост. Отвори уста да каже нещо, не можа да измисли какво и я затвори отново.

Дона й дойде на помощ — посочи й да заобиколи тезгяха, после изчисти екрана на компютъра от списъка със стоки, върху който работеше, и сръчно написа: „Извинявай. Всички в града знаят. Сигурно си се стреснала.“

Челси се пресегна и написа отдолу: „Ти извинявай. Трябваше да се досетя.“ В миг осъзна многобройните признаци, които беше пропуснала.

Пръстите на Дона зачукаха по клавишите: „Чета по устните. Не е нужно да пишеш.“

„Обичам да пиша. Какво ще кажеш за шапките?“

„Направени са във Върмонт. Не са съвсем тукашни, но почти.“

„Страхотни са. Много романтични.“ — Дона я погледна и тя извъртя замечтано очи.

— Но това не е важно — каза тя отчетливо. — Дойдох по работа.

— Знам — каза Дона с устни.

— Предполагах, че ще знаеш. Предполагах, че всички ще знаят. Не може да има много тайни в градче като това.

Дона написа: „Има. Ще се изненадаш.“

Челси извърна поглед от меланхоличния й профил към вратата, след това погледна обратно. Избута леко ръцете й настрани и написа: „Звучи интригуващо. Какво можеш да ми кажеш?“

„Нищо, ако не искам да ме пребият с камъни на градския площад.“

Челси се усмихна. Времената на публичните екзекуции с камъни бяха отминали, но в думите на Дона имаше поличба. Градове като Норич Ноч не показваха мръсното си бельо пред света. Тя не се считаше за „света“, тъй като беше родена в Ноч, но Дона не го знаеше. Щеше да има време за споделяне на тайни.

„Разбирам — написа тя и после добави: — Можеш ли да ми помогнеш с нещо друго?“

Дона я погледна в устните и Челси каза:

— Ще идвам често цяла година. Ще бъде глупаво да отсядам в хотела. Мисля да купя нещо.

Всъщност бе мислила да наеме нещо, но не се поправи.

— Можеш ли да ми препоръчаш някой добър посредник? На таблото за обяви в хана има три визитни картички — тя извади бележника от чантата си и прочете: — Мак Хюит, Брайън Дол и Ели Уип.

Пръстите на Дона се задвижиха по клавиатурата: „Мак Хюит ще ти надуе главата с приказки, Брайън Допи няма да ти каже нито дума, а Ели Уип ще ти каже само това, което мисли, че искаш да чуеш. Най-добрият посредник в града е Рози Хекър. Офисът й е на Уест Стрийт.“

На Челси й хареса как мисли новата й приятелка.

„Благодаря — написа тя. — Ами спортен клуб? Имате ли?“

„Нямаме. Имаме курсове по аеробика всяка сутрин от шест и половина в мазето на църквата. Вход свободен. Можеш да дойдеш, ако искаш.“

„Никога не съм играла аеробика.“

„Забавно е.“

„Но аз нямам никакъв слух — написа Челси. — Не мога да уловя мелодията.“

„Аз също“ — написа Дона и Челси засрамена осъзна грешката си. Дона обаче не изглеждаше засегната и продължи: — „Инструкторката използва музика с изразен ритъм. Щом аз мога да почувствам ритъма, значи можеш и ти.“

Челси се изкушаваше. Не можеше да изброи колко пъти беше гледала тренировки на курсове по аеробика. В тях винаги имаше един или двама души, които ужасно излизаха от ритъма и тя си представяше, че е една от тях. О, тя имаше координация. И беше подвижна. Но да подскача в такт с музиката беше нещо друго. На пръв поглед самоуверена, тя умираше от срам, когато се налагаше да танцува. Не искаше да се прави на глупачка. И просто избягваше танците.

Дона я гледаше в очакване.

— Колко е голяма групата? — попита Челси.

Дона вдигна десет пръста, обърна се и написа: „Всички са жени. Ще те запозная.“

Челси знаеше, че трябва да отиде дори само поради тази причина. Ако целта й беше да опознае Норич Ноч, с колкото повече хора се запознаеше, толкова по-добре. Освен това Дона беше приятна. Щеше да е хубаво да ходят заедно.

— Окей — каза тя. — Ще опитам. Но ако изглеждам като задник, вината ще е твоя.

Дона се ухили. После погледна разтревожено към задната част на магазина и усмивката й изчезна. Челси проследи погледа й и не видя нищо. Очевидно и Дона не видя, защото се отпусна, но не съвсем. Втренчи се умислено в екрана на компютъра и след минутка написа: „Знаеш ли коя съм?“

„Дона Фар“ — написа Челси в отговор.

„Дона Плъм Фар. Оливър е мой баща.“

Челси никога не би се сетила. Нямаше никакво физическо сходство, пък и всяка прилика между намръщения Оливър и усмихнатата Дона би изглеждала случайна. Зачуди се как такъв намусен баща е създал толкова мила дъщеря. Несъмнено заслугата бе на майката на Дона. Тази жена би трябвало да е светица, за да живее с Оливър.

Дона написа: „Хората са ядосани заради споразумението, което направи с теб. «Плъм Гранит» е семейна компания. Ти си чужд човек.“

Поколеба се, после изчука по-бързо: „Някои те мислят за враг.“

— А ти мислиш ли, че съм враг?

Дона я погледна в очите и поклати глава.

— Аз направих инвестиция — каза Челси бавно. — Искам тази инвестиция да ми донесе печалба, което означава компанията отново да заработи както трябва. Нима всички не искат това?

Дона кимна и пак се обърна към екрана.

„Но «Плъм Гранит» си е «Плъм Гранит».“

Задържа ръце над клавиатурата като че ли се готвеше да поясни нещо, после ги отпусна и погледна Челси.

— Знам — каза Челси. Разбираше го.

Но не беше сигурна, че може да го почувства. Да се идентифицира толкова силно с едно фамилно име й беше чуждо. Не знаеше какво е да имаш родословно дърво. Завиждаше на Дона за това чувство на принадлежност.

— Е — тя въздъхна, — ако баща ти и неговите хора си свършат работата, ще си ида след година.

Една година. Това беше всичко, което й трябваше. Ако имаше късмет, щеше да роди детето, да установи самоличността на родителите си и да изкара повече пари от всякога. Можеше да продължи с „Харпър, Кейн и Ку“ като че ли нищо не се е променило. Или можеше да се премести. За една жена без корени вариантите бяха безбройни.

— Кани се да поостане тук — каза Оливър на Джъд, постави слушалката на вилката и опря лакти на бюрото. — Току-що е отворила две сметки в банката. Едната работна, другата лична. Джордж се кълне, че възнамерявала да остане — подпря брадичката си с юмрук и се загледа намръщено в пода. — По дяволите, не знам защо го прави!

Джъд също не знаеше. Животът го беше научил, че жените, на които градът им е в кръвта, не ходят по места като Норич Ноч. Те ги напускат. Челси Кейн сигурно бе загубила чувството си за ориентация. Сигурно е била заслепена от парите — което го озадачаваше, колкото повече мислеше за това. Разбира се, от гранита можеха да се изкарат пари. При съвременно оборудване и умел маркетинг можеше да се прави бизнес и да се извлича печалба, но тази печалба беше ограничена. Жена като Челси Кейн би трябвало да вижда далеч по-голяма, далеч по-бърза възвръщаемост в дузини други предприятия. Защо ли беше избрала гранита?

— Уреди ли всичко? — погледна го пронизващо Оливър.

— Че как иначе — каза Джъд.

Удовлетворен от мисълта за това, той се изтегна на стола си и отпусна ръка, за да почеше Бък зад ушите. От години се опитваше да накара Оливър да купи ново оборудване. От години настояваше да се внедрят машини за рязане и полиране на камъни. От години убеждаваше офисът да се снабди с компютри. Но Оливър беше най-големият скъперник на света и изобщо не искаше и да чуе. Внезапно вятърът беше променил посоката си. Излезе, че скъперникът можел да бъде щедър. С чужди пари. А Джъд не беше глупак. Той купуваше, докато покупката беше добра.

Всъщност в това имаше нещо вълнуващо. Кой ли мъж не е мечтал да прави бизнес? В случая с „Плъм Гранит“ правилната дума беше възстановяване на бизнеса, но Джъд можеше да се гордее с нещо ново. Това даваше смисъл на обучението му в колежа и на десетте години безкрайни часове, прекарани на работа в Питсбърг. Беше се подготвял усилено. Сега най-сетне можеше да използва добре подготовката си.

— Ръс и екипът му започват в Мое утре — каза той на Оливър.

Мое Ридж беше най-голямата от действащите кариери на „Плъм“ и имаше достатъчно гранит, за да дава работа на резачите за следващите тридесет години.

— Ръс смята, че всичко ще е готово до края на август.

— Защо не през юли? — попита Оливър. — Нали е само един навес.

— Навес колкото половин баскетболно игрище, с контрафорсове и вентилация за тежко оборудване, цяла страна, която се разтваря, изолация и отопление, за да работи и през зимата. Да не говорим за самото оборудване. Цялото е по специална поръчка.

— Ще трябва да я изпреварим и да спечелим облога.

— Ще го направим.

Оливър изсумтя. През отворения прозорец нахлу далечното бръмчене на мотоциклета на Хънтър и той пак погледна Джъд.

— Той добре ли е?

Оливър беше корав човек. Лицето му рядко издаваше нещо повече от липса на интерес, нетърпение или презрение и когато видеше на него уязвимост, Джъд винаги се удивяваше.

— Е, казвай де! — внезапно се раздразни Оливър. — Не те карам да го наблюдаваш за този, дето духа. Ти си моите очи и уши. Нали си говорил с него.

— Не е от приказливите.

— Може и да не е, но ти го познаваш по-добре от другите. Бил е много кисел. Защо?

На Джъд не му харесваше да бъде доносник. В повечето случаи Хънтър беше адски намусен, но имаше и мигове, когато ставаше мил, и тогава той изпитваше съжаление към него. Разбира се, Оливър правеше живота му по-лек от материална гледна точка, но не обръщаше внимание на протестите му и продължаваше да го държи като момче за всичко. Джъд пръв каза, че Хънтър е роден за кариерата. Оправяше се с всички машинарии, с експлозивите и инструментите — нали Оливър лично го беше учил. Но пък мъкнеше на плещите си товара на негативните емоционални натрупвания. Джъд само смътно се досещаше какво става. Хънтър се изпусна само веднъж и то почти пиян.

Джъд продължи да гали Бък по главата.

— Не му харесва сделката.

— Откъде-накъде? Тя не го засяга.

— Обаче той мисли, че го засяга. Сега над него имало още един човек. Имал си достатъчно проблеми да изпълнява твоите нареждания. Не му харесва, че ще трябва да изпълнява и нейните.

Оливър се намръщи и погледна към прозореца. Ръмженето на мотоциклета се усилваше.

— Да не му е направила някой номер?

— Всички жени му правят номера.

Това нямаше нищо общо с неговата сексуалност. Хънтър си беше съвсем наред. Много жени можеха да потвърдят това. Той просто не харесваше нито една от тях. Беше от онези, които си свършват работата и бягат.

— Изобщо не мога да си представя защо — измърмори Оливър. — Той е доста привлекателен.

— Но е сърдит — каза Джъд.

Не беше психолог, но това беше най-очевидното нещо на света. Един поглед към лицето на Хънтър стигаше. Всички го виждаха, още преди да си отвори устата.

— За какво ще е сърдит? Взех го от улицата, намерих му хубав дом, изпратих го да се учи, облякох го и му дадох работа. И го отървах, когато загази. Откъде-накъде ще се сърди!

Джъд сви рамене. Не беше негова работа да анализира мотивите и подбудите на Хънтър Лъв, още по-малко да дава оценки — и дори и да беше, нали никой не знаеше цялата истина за Хънтъровото минало. Слухът, че е незаконен син на Оливър, беше само един от многото. Имаше и други. Те не се чуваха често или поне не там, където ходеше Джъд. Но Хънтър не беше единственият, който си развързваше езика при Крокър. И през всичките тези години Джъд беше научил достатъчно, за да се убеди, че дори и само част от тези слухове да бяха верни, Хънтър имаше достатъчно причини да се сърди и да се ядосва.

Мотоциклетът изръмжа на завоя, после внезапно замлъкна. В същото време на улицата спря и някаква кола.

Бък вдигна глава.

— Кара модерна кола — каза недоволно Оливър, като хвърли бърз поглед през прозореца. — Няма ли малко ум?

Хънтър бутна предната врата, мина гордо през приемната, без да каже дума, и влезе в кабинета на Оливър. Хвърли небрежен поглед към двамата и закова облеченото си в черни дрехи его на прозореца, с гръб на стаята.

Влизането на Челси беше по-спокойно. Тя спря да поговори тихо с Фърн, която работеше за Оливър от тридесет години и беше почти толкова ядосана от пристигането й, колкото и Хънтър. Фърн забавяше темпо по малко всяка година, но онова, което й липсваше като темпо, компенсираше с лоялност. Джъд я беше уверил, че работното й място е сигурно. Надяваше се Челси да е правила същото.

Поне така би направила бившата съпруга на Джъд Джанийн. Тя беше политик. Приказваше сладко на всеки, за когото си мислеше, че може да й е от полза. В мига, в който разбереше обратното, тонът й се променяше.

После Челси пристъпи към вратата на Оливър, и Джъд почувства същия внезапен взрив в стомаха, който беше усетил преди три месеца. Не знаеше какво има у нея — дали беше нещо в мъгливозелените й очи, в деликатната извивка на устните й, в елегантните й крака или във водопада кестеняви коси — но тя го вълнуваше.

Бък стана и се приближи до нея точно когато Оливър изтърси:

— Знаете ли какво мислят хората в този град, когато видят някой да се разхожда с кола като тази? Мислят, че е нахакан кучи син, който иска всички да видят колко много пари има. Това ли искате да направите?

Деликатната извивка на устните, на която се любуваше Джъд, увисна, но не в знак на възмущение.

Джанийн би се възмутила и той би се справил с това много лесно. Но Челси изглеждаше слисана, сякаш бе очаквала любезно, дори приятелско посрещане и се бе разочаровала. Така че Джъд дори изпита нещо като съчувствие.

— Не съм искала нищо такова — смръщи чело тя и разсеяно погали Бък по главата.

— Защо сте дошла с тази кола?

— Ами, нямам друга.

— Е, тогава си купете. Тук тази не върви.

— Каква върви? — премигна тя.

— Камион.

Джъд не можеше да си я представи в камион.

— Някак си — каза Челси — не мога да си се представя в камион.

— Тогава джип — нервира се Оливър и размаха ръце във въздуха. — Огледайте се какво карат хората и всичко ще ви се изясни.

Бък вдигна глава срещу него и присви очи, без да се отдръпва от ръката на Челси. И дързък, и забавен.

— Разбрано — каза Челси, явно решила да не спори повече.

„Доста умно“ — помисли си Джъд. Ягуарът не беше най-добрият избор. Но пък и Оливър държеше на традициите и на личния контрол. Не можеше да не заповядва. Да му се противопоставиш, означаваше само да го ядосаш още повече и да се развика.

Челси сложи ръце в скута си и погледна към Хънтър, който все така гледаше през прозореца и изобщо не бе обърнал внимание на влизането й. После обърна глава към Джъд. Той потръпна, а когато му се стори, че долавя в очите й колебание, трепна пак. Тя сякаш се стресна за част от секундата, като че ли не искаше да го гледа, но чувстваше неудържимо привличане.

Въобразяваш си, Джъд!

Но пък не си въобразяваше руменината на бузите й. Тя беше там, чиста като зора, несъмнено от горещината. И май също горещината правеше косите й по-къдрави и кожата й по-свежа, и нея самата — по-привлекателна.

Отдавна решил, че трябва да се отнася с нея като с мъж, Джъд спокойно се изправи и й подаде ръка — също както би направил с всеки нов съдружник, наскоро пристигнал в града.

— Добре дошла.

Стискането й го изненада. Не беше грубо като това на Джанийн. Джанийн вярваше, че показва на хората от самото начало, че не е тъпа руса кучка. Ръкостискането на Челси беше здраво, но в него имаше някаква нежност, неоспорима мекота. Същото важеше и за устните й. Тя нямаше червило, но устните й бяха наситенорозови, и се извиха в свенлива усмивка.

Свенлива ли? Май имаше прекалено живо въображение. Не можеше да повярва, че си беше помислил това.

— Благодаря — отговори тя на поздрава му, отдръпна ръката си и я върна при другата в скута си. Недоволният глас на Оливър откъсна погледа й от неговия.

— Защо сте тук? — питаше той.

— Подписах документите, които ни правят съдружници. Адвокатът ми ги изпрати по куриер вчера. Не сте ли ги получила?

— Получих ги. Но той не каза, че ще идвате.

— Разбира се, че ще дойда. Как иначе ще работим заедно, според вас?

— По телефона. По пощата.

Тя поклати глава много бавно.

Оливър изпъна гръб на твърдата облегалка. Лицето му беше също толкова твърдо.

— Вашата част в работата са парите и сметките.

— Затова съм тук — каза тя учтиво. — Влагам много пари. Искам да видя как се изразходват. А колкото до сметките, като знам как са изразходвани парите, ще бъда по-добър търговец.

— Търговка — обади се Хънтър.

— Ооо, здрасти! — изпя Челси.

Хънтър изви глава и я изгледа накриво, после пак се обърна към прозореца.

Джъд наблюдаваше реакциите й. Отбеляза си как все пак любезно отговори на грубостта на Хънтър, макар за миг да му се стори, че ще отвърне със същото, защото вирна брадичка, но успя да се овладее.

Питаше се дали намира Хънтър за привлекателен. Много жени мислеха така. Това, че не му пукаше за тях, го правеше интересен.

Питаше се дали Хънтър я намира за привлекателна.

— Колко ще останете? — попита Оливър грубо.

Тя помълча няколко секунди.

— Поне за уикенда. Трябва да се прибера вкъщи, за да поработя няколко дни, после ще се върна тук за седмица или две. Ще разпределя времето си за двете места. Всъщност, може би ще прекарвам повече време тук. Имам предвид, че е лято. В града е непоносимо горещо.

Съвсем ясно беше, че тя импровизира, че наистина не знае плановете си и Джъд се учуди. Джанийн винаги планираше. Беше предполагал, че и тази ще планира.

— Трябваше да ни предупредите — намръщи се Оливър. — Не взехме предвид присъствието ви тук.

— Не виждам какъв е проблемът.

— Разбира се, че не виждате — изръмжа той. — Вие не знаете нищо за това, което става тук.

— Точно затова дойдох — каза тя.

— Е, аз пък не знам къде ще работите.

Тя се огледа.

— Очевидно не тук, освен ако не сте опаковали нещата, за да направите място. Защо са Ви тези кашони? Пролетно почистване ли правите?

— Местим се.

— Местите се? Къде?

— В центъра.

Един поглед към крайчеца на устните й и Джъд разбра какво мисли. Мислеше, че центърът на Норич Ноч не е никакъв център. Мислеше и че „центърът“ в Норич Ноч е само на две преки разстояние. А освен това мислеше, че някой вече се възползва от парите й.

— Исках да го направя от години насам — сподели Оливър с поглед, който я предизвикваше да възрази. — Има място да се нанесем на втория етаж в Сдружението на производителите на кувертюри. Къщата е на градските жени. Търсят наематели, за да дадат парите от наема на местната благотворителна кухня. Никой не може да оспори тази кауза.

— Жена му оглавява сдружението — каза Хънтър.

Оливър се вторачи в гърба му.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо. Просто е факт.

— Е, нямаше нужда. Фактът е, че като продадем тези канцеларии, ще имаме достатъчно пари, за да платим наема там за десет години. Те не искат много. Ще бъде добре и за тях, и за нас. Трябва да сме в центъра на нещата — той се обърна към Челси. — Има една стая за мой кабинет, една за Фърн и една за Джъд и Хънтър. За вас просто няма място.

Челси изобщо не изглеждаше обезкуражена.

— Има ли трети етаж?

— Стар недовършен таван.

— Идеално.

— Таван, казах.

— Аз съм архитект. Непрекъснато работя с тавани.

— Незавършен таван.

— Довършете го, избийте прозорци на покрива, сложете външни стълбища отпред и отзад и почти ще удвоите пространството за същия наем — очите й потрепнаха. — Помислете и за склад. Можете да разчистите бъркотията в приемната на Фърн и да дадете възможност на горката жена да диша.

— Фърн не се оплаква — каза Оливър.

— Вероятно не знае как. Дайте ми време. Ще я науча.

Трябваше да й се признае, че има кураж. Или беше така, или просто не разбираше колко традиционен в действителност беше Ноч.

— Направете го — заплашително изръмжа Оливър и тропна двата си юмрука на бюрото — и ще ви изгонят от града. Чуйте, госпожичке. Това, че сте купила част от тази компания, не означава, че имате право да се опитвате да променяте нещата тук. Оставете Фърн на мира.

Челси се усмихна.

— Какво ми се подхилвате? — смръщи се Оливър.

— Помислих си колко ще е хубаво да имам кабинет на тавана. Ако го направя с достатъчно светлина, ще мога да сложа чертожна маса и да си върша работата там. Предполагам, че ще прокарате много телефони. Трябват ми две линии. А факс?

Оливър погледна безизразно Джъд. Обзавеждането беше негова работа.

— Поръчал съм факс — каза Джъд, — и компютри също, по един за всеки кабинет, включително и за канцелариите в кариерите. Те ще са свързани, така че няма да се налага да ходим там, за да получаваме данни.

Компютрите му бяха хоби. Беше се влюбил в тях в колежа и ги бе обикнал още повече, докато работеше в Питсбърг. Откакто се върна в Норич Ноч, прекарваше нощите си в разработване на малки бизнеспрограми, които продаваше на добра цена. Вървеше в крак с най-новите технологични постижения. Да въведе компютри в „Плъм Гранит“, щеше да бъде златна мина.

— Ама това е чудесно! — ахна Челси.

— Не ахкайте. Няма нищо ултрамодерно. Работата ни не го налага.

— Още не — каза тя. — Но може би скоро — погледът й беше топъл. — Вторият етаж от новото помещение има ли нужда от много работа?

— Доста ще е.

— Започнахте ли?

Джъд поклати глава.

— Не, току-що подписахме договора за наем.

— Кога мога да го видя?

— Когато пожелаете.

Тя кимна и очевидно се замисли за нещо друго. През това време той огледа роклята, за която Джордж беше направил такъв голям въпрос. Беше доста къса и това беше чудесно, защото Челси имаше страхотни крака. Но не беше прилепнала, а възширочка. Запита се колко ли са големи гърдите й. Не можеше да ги види, бяха само съблазнително загатнати под плата.

Помисли си, че му е тъкмо по мярка, достатъчно височка, за да не му се налага да се навежда, за да я целуне, и достатъчно ниска, за да няма чувството, че целува амазонка.

— Кой ще върши работата? — прекъсна преценката му тя.

Работата. За новите помещения. Джъд се върна към действителността.

— Ръсел Ивз. Един от местните предприемачи.

— Добър ли е?

— Щях ли да го наема иначе?

— Дори ако ти е братовчед и е закъсал за работа?

— Какви са тия приказки? — рязко ги прекъсна Оливър. — Тук всички са роднини и мнозина са закъсали за работа. Мислиш ли, че Джъд ще наеме някой, който да свърши работата калпаво? Помисли си отново, госпожичке. Ние в „Плъм Гранит“ не работим по този начин.

— Е, добре, доволна съм да го чуя — каза Челси веднага, — защото, искам първокласни работници за моя дом.

— Какъв дом? — попита Оливър, но тя вече гледаше Джъд.

— Колко души има Ръсел Ивз?

— Достатъчно, за да си върши работата.

— Какъв дом? — повтори Оливър.

— Този, който току-що купих — отвърна тя на Оливър и пак се обърна към Джъд. — Достатъчно ли са и за вашата, и за моята работа?

— Достатъчно.

— Какъв дом? — излая Оливър.

— Боулдърбрук!

В последвалата внезапна тишина единственият шум беше бръмченето на вентилатора в приемната на Фърн и стъпките на Бък, който покорно се върна до Джъд. Челси ги изгледа един по един. Дори Хънтър се обърна.

Оливър избута със стържене стола си по стария дъсчен под и се изправи.

— Ти си купила Боулдърбрук? — попита той бавно. От изненада дори мина на „ти“.

Джъд винаги се беше гордял, че може да чете мислите му, но този път се озадачи. Не можеше да каже дали Оливър е изненадан, ужасен или направо бесен.

Челси, изглежда, също се смути, защото се стегна, като че ли очакваше тримата да се нахвърлят отгоре й.

— Какъв е проблемът? — предпазливо попита тя.

— Защо си купила Боулдърбрук?

— Защото го искам — отговори Челси, сякаш това беше достатъчна причина, и Джъд си помисли, че за нея е. Тя имаше много пари, повечето от жителите на Ноч дори не можеха да си представят колко, да не говорим пък да мечтаят за тях. Джъд имаше повече пари от мнозина други, но дори и той чувстваше, че не е от нейната класа.

— Платила сте доста пари — подразни я невярващо Оливър, вече поуспокоен. — И то за нещо, в което ще живеете от дъжд на вятър.

— Щом си направя студиото, ще идвам доста често. Ще прекарвам повече време тук, отколкото в Балтимор. Няма смисъл всеки път да отсядам в хана. Искам да съм самостоятелна. Очевидно е, че трябваше да си купя къща — за миг Джъд си помисли, че долавя насмешка в изражението й. — Е, ако ми бяхте предложили стая в дома си…

— Нищо няма да ви предложа! — заяви Оливър и я изгледа свирепо. — Кой ви показа Боулдърбрук?

— Рози Хекър.

— Естествено! — изсумтя той. — Тази безсрамница! Само тя може да се бърка в работите на мъжете в този град. Боулдърбрук! Отскоро е тук и затова не знае нищо.

— Какво не е наред с Боулдърбрук? — озадачено попита Челси.

— Абсолютна развалина.

— Но аз винаги съм мечтала да живея в стара селска къща.

— Пълно е с плъхове.

— Наистина трябва да се поизчисти — призна тя.

Джъд знаеше, че това беше много меко казано. Освен от почистване Боулдърбрук имаше нужда от нова водопроводна и електрическа инсталации, нов покрив, портик, бани и кухня. Подовете и первазите трябваше да се изстържат от безбройните пластове стара боя, стените да се шпакловат, камината да се иззида отново.

И го знаеше още отпреди осем години само след един кратък оглед. А на какво ли бе заприличало всичко оттогава, след всички дъждове и снегове?

— Друго трябва! — изрева Оливър. — Трябва да се изгори до основи.

— Къщата е от камък — погледна го Челси. — Няма да изгори.

Колкото по-спокойна беше тя, толкова по-ядосан ставаше Оливър.

— Не ми се правете на много умна, госпожичке. Идвате на едно място, за което не знаете нищо. Ако имахте поне малко мозък, щяхте да послушате човек, който знае едно-друго за тази къща.

— Не ме е страх от работа.

— Боулдърбрук няма нужда от работа! — изръмжа той. — Има нужда от ловец на духове! Тази къща е прокълната! Рози Хекър не ти ли го каза?

Челси извърна очи към тавана.

— О, я стига.

— Няма стига. Прокълната е. Нали така, Хънтър?

Хънтър, мушнал ръце под мишниците си, изглеждаше ужасен.

— Прокълната е.

— Чу ли? — викна Оливър. — Дано да си чула. Той самият е чувал гласовете.

— Какви гласове?

— На малки деца — каза Оливър прегракнало. — Те живеят в стените.

— Стига де! — тя се обърна към Хънтър. — Не си чувал нищо, нали?

Хънтър не отговори.

— Чувал ли си? — попита тя невярващо.

Той продължаваше да я гледа втренчено като че ли очакваше да му се изсмее. Само че тя не го направи. Беше заинтригувана. Джъд пак се изненада — този път от любопитството й.

— И плевнята ли е прокълната?

Хънтър поклати глава отрицателно.

— Само къщата. Сигурно има някаква история.

— Разбира се, че има — обади се Оливър. — Всяка къща си има история.

— История, която да доведе до проклятие и духове?

— Сигурно, щом е прокълната.

Тя повдигна вежди, подканваше го да се изясни. Но той не го направи и тя пак се обърна към Хънтър:

— Ти знаеш ли историята?

— Никой не я знае.

— Всъщност имало ли е някакви деца там?

— Много отдавна.

— Празна е от години — каза Оливър. — Нормалните хора не искат да имат нищо общо с нея.

— Но ти си чул гласове, така ли? — попита Челси Хънтър.

— Не ходя там. Не съм ходил, откакто бях петгодишен.

— И кога е било това?

— Преди тридесет и две години.

— А! — тя махна с ръка като че ли отхвърляше думите му. Ясно. Преди тридесет и две години. Древна история.

Но Хънтър поклати глава.

— Хората още ги чуват.

— Какво казват тези гласове?

Той не отговори.

— Някога заплашвали ли са някого?

Джъд също чакаше да чуе отговора. Гласовете бяха още една от мълвите, които обграждаха Хънтър, тъй като той беше първият, който каза, че ги е чул. Да, и други бяха казали, че са ги чували в последвалите години, но това бяха предимно деца, които се предизвикваха едно друго да се осмелят да влязат в къщата в най-тъмните безлунни нощи. Относно произхода на гласовете имаше най-различни теории. Никоя от тях не беше доказана, но хората от градчето гледаха да стоят настрани от къщата.

— Никой никога не е бил заплашван — каза Хънтър.

Челси се усмихна:

— Значи са безобидни и човек няма за какво да се тревожи! — все така усмихната, тя се обърна към Джъд: — Искам тази селска къща. Твоят Ръсел ще ми свърши ли работа?

Джъд си помисли, че ако Челси се усмихне на Ръс както сега на него, предприемачът ще свърши всичко, което му поискат. Джанийн имаше много подобна усмивка.

— Предполагам.

— Тя не може да купи тази къща! — запротестира Оливър.

— Кога можем да започнем? — попита Челси Джъд.

— Веднага щом му кажете какво искате да се направи.

— Хората няма да искат да работят там — възрази Оливър. — Мястото е проклето. Кажи й, че е прокълнато, Джъд.

Но Джъд не беше сигурен, а и освен това знаеше колко се нуждаят Ръс и неговите хора от работа.

— Ще платя добре — каза Челси, за да подслади предложението си. — Ще говорите ли с него от мое име? И ще ми уредите ли една среща през уикенда? Нещата могат да започнат, докато съм в Балтимор. Ще изготвя подробни планове, когато се върна. Колкото по-скоро започне, толкова по-добре — после се обърна към Оливър като че ли той изобщо не се беше намесвал: — Заповядайте довечера в хана със съпругата си. Каня ви на вечеря.

Оливър я изгледа така, сякаш се беше побъркала.

— Откъде-накъде?

— Да отпразнуваме партньорството си.

— Но откъде-накъде!

— Защото искам да се запозная с жена ви. Тя не любопитства ли за мен?

— Не. Ние сме свързани чрез бизнеса. Тя не се намесва в бизнеса.

— Много лошо.

— Не е лошо — отговори грубо Оливър. — Така стоят нещата. Вие и жена ми няма да намерите обща тема да размените дори две думи.

— Не знам — размишляваше Челси, — тя би могла да ми опише града от женска гледна точка.

— Загуба на време. След година няма да ви има в този град.

— Надявате се.

— Знам. Джъд има още петдесет души, готови да се включат във ведомостите за заплати, ако изобщо се появи някаква работа. По-добре си прекарайте времето да им осигурите работа, отколкото да давате вечери, госпожичке — погледът му стана остър. — И по-добре премислете покупката на Боулдърбрук. Това е най-глупавата идея, която може да ви хрумне. Само глупак би пожелал да живее там.

— Доколкото знам, само глупаците вярват в призраци — каза тя, обърна се към Хънтър и го попита малко закачливо: — Не вярвате наистина в призраци, нали?

Джъд знаеше какво мисли Челси. Мислеше, че Оливър е по-стар и съответно по-суеверен, но Хънтър е от нейното поколение и има нейната нагласа. Джанийн щеше да мисли по същия начин. Тя можеше да рационализира почти всичко и тъкмо затова стана адвокатка по разводите. Което на свой ред я превърна в калпава съпруга, тъй като рационалността й беше винаги в полза на аз пред нас.

Хънтър не каза нищо, челюстите му бяха здраво стиснати.

— Ще я купите ли въпреки всичко? — високо попита Оливър.

— Да.

Той вдигна пръст срещу нея.

— Е, добре, не казвайте, че не съм ви предупредил. Ако нещо се случи, вината няма да е моя. Разбрахте ли?

Вечерта Джъд се отби в хана. Обикновено не ходеше там, но работниците от кариерата правеха събиране за бармана, който навремето беше работил с тях.

От фоайето видя Челси. Тя беше в трапезарията, седнала сама на една ъглова маса, и четеше книга, докато се хранеше. На носа й бяха кацнали големи кръгли очила. Изглеждаше възхитително.

Ако беше изпил едно-две питиета, може би щеше да отиде при нея. В края на краищата тя беше самотна в един нов град. Тук нямаше приятели, нямаше семейство. Тъжно наистина.

Но Джъд беше абсолютно трезвен и си даваше сметка за две неща. Първо, Челси Кейн не беше безпомощна. Дори да беше самотна, сама си го беше избрала. Второ, тя беше опасност с главно О. А той си имаше достатъчно собствени грижи и без тази.